Ски 2020, ден 2
Днес опитахме частта от курорта, която се води “Brixen im Thale”: същата, като селото, в което сме отседнали. За да го започнем, взехме лифтът, който е от другата страна на курорта, на който бяхме вчера.
Лифтът ни заведе до платото, на което свършваха повечето писти. Поради липсата на сняг това плато се явяваше края на този курорт. Има едно, което е малко по-ниско от това, но предвид, че го посетихме като второ спускане за деня смея да твърдя, че не бих се върнал там. Още преди обяд то беше размекнато и не ставаше за нищо.
Първата писта, която решихме да пуснем, беше №6а. Аз, разбира се, се омотах и вместо нея пуснах №3, като се озовах на изходната точка. Ангел, опитвайки се в началото да ме върне в правия път, и карайки след мен, се оказа и той заблуден от мен, та с него заедно поехме нагоре със същия осем-местен, страхотен и комфортен, чисто нов Dopplemeyer лифт.
За пръв път, между другото, видях на един кабел да има както кабинки, така и осем-местни седалки. Явно хората имат да задоволят нужди и на клиенти, които искат да си свалят ските и да пътуват на затворено до горе. Днес обаче не беше студено и всички се бяхме изсипали на седалките. Въпреки това не се чакаше повече от пет минути. Няма смисъл да правим аналогии с българските ски курорти.
След като с Ангел се качихме горе разбрахме, че останалата част от компанията е слязла, както го планирахме. Ние тръгнахме към тях, по страхотна (и дълга) писта, която на края стана много кишава и доста неприятна за каране. Те не ни чакаха долу, а се бяха качили отново на горното плато, за да продължават със ските.
Така, на няколко преследвания, най-накрая намерих Веси и Калина на пистата. По пътя Мартин решил, че ще стои да ни чака на една от високите точки, та трябваше да му звъним да идва и ние, на наш ред да го чакаме. Но той поне дойде бързо, та не загубихме много време.
На високата точка на следващият лифт нашите хора ни чакаха и от там тръгнахме по дълга писта надолу. След нея имаше обяд (на около 1700 метра). След обядът дръпнахме още няколко писти около заведението, в което бяхме, и след това решихме да се прибираме към изходната ни точка. Идеята беше да оставим Дени да си почива там, а ние да “скитаме” наоколо. На изходната точка имаше също така едни “панички”, които нашите деца, свикнали на висок клас лифтове, намират привлекателни. Явно човек търси това, което има рядко (или пък което не може да има). Аз на панички толкова много съм се мъчил (че и с Ангел), че сега само в краен случай предпочитам този вариант на ски-влек.
Нейсе, оставихме Дени на заведението, а с малките и Мартин дръпнахме едни “паничките”, ей-така, от носталгия към този тип смотан влек :). Калина беше много интересна, защото реши, че ще влиза първа за паничка. След това Ния реши да не остава по-назад и двете малки кифли “запецнаха”, защото Ния не може да помогне на Калина, а Калина сама не може да си хване паничката, която минава покрай нея. Веси отиде и изкара млад момък от кабинката. Момчето сигурно си мислеше, че кара лека смяна и няма нужда да помага на клиентите, но май скоро му се изясни, че поне нашето чаве ще има нужда от неговата помощ.
На третият или четвъртият опит той успя да я пусне нагоре, а след това даже остана да изчака и Веси да тръгне нагоре (за да е сигурен, че ще му се махне от главата, явно 🙂 ).
Горе пуснахме една кратичка паничка и след това казахме на малките, че ще отидем да покараме нагоре с лифта. Ния реши да ходи с нас (Никол така или иначе беше с нас), но Мартин и Калина останаха на паничките.
Качихме се на лифта на изходна позиция, мислейки, че ще слезем по трета писта, и след това ще повторим. Вместо това обаче Веси намери писта 7, която беше червена и отиваше в долината, в която (се оказа сега, пишейки това) са нощните, осветени писти. Ние, естествено, свалихме само седма писта и тръгнахме обратно. Не ходихме надолу, макар че може би утре си струва да се изръчка и тази част от курорта.
След седма, отново на горната изходна позиция, се прибрахме по трета писта, събрахме се всички в заведението и след известно количество мрънкане поради неудовлетворени желания за течен шоколад се прибрахме и към нашето апартаментче.
Пишейки тези редове открих, че нашият курорт има два панорамни тура: по часовниковата стрелка и обратно на часовниковата стрелка. Мисля, че си струва да направим тези два тура, но ще решим дали да правим това по-късно, с цялата компания.
Обобщението за деня е тук, макар че не знам защо моят Гармин ми смята 25 спускания, като реално са много по-малко. Или приложението е твърде щедро към моите почивки (защото аз честичко си спирам, когато ми се уморят краката), или нещо друго не е наред. Но в крайна сметка дава добра представа за преживяването, а това е най-важното, което за мен има значение.
.JPG){kind=link}