Днес на профила на Жоро Илиев видях новина за нов (?) сайт за мизерен (предвид стойността спрямо 2.2 млрд бюджет) опит, но все пак опит за някакво начало за пряка демокрация.

Сайтът “Решава София” е изграден с цел да покаже, че има все пак някаква пряка демокрация на местно ниво. Той позволява на всеки с адресна регистрация в София да гласува за бюджетите на местата, в които живее. При мен това са Общоградският бюджет (цели 500,000 лв от 2 млрд, тц, тц, тц, много бе!) и местния бюджет на община Панчарево (200,000 лв).

За да използвате сайта трябва да си направите регистрация, но и да се оторизирате през системата на държавната администрация, за да може сайтът да знае постоянния ви адрес. Това, разбира се, е критично необходимо, за да може гласът ви да е зачетен правилно.

Разбира се, нямам особено големи надежди за бъдещето на подобен процес. Не само, защото малко хора предпочитат да поемат отговорност за бъдещето си (повечето искат “добрата държава” да им намери работа, да им даде безплатно образование, да ги излекува безплатно и т.н. лявокомунистически мечти). Но все пак го броя за добро начало.

Прозрачността, разбира се, все още клони и тя горе-долу към същия процент: публикуват се нищозначещи и нищоговорещи големи числа, но без никаква конкретика по-нататък (за да може “правилните фирми” да щипват каквото и колкото успеят). Чат-пат да изреве някой по-ощипан от това, че не са му дали достатъчно пари на заинтересованите фирми и да размаха някакви непотвърдени ексели. Което, разбира се, е същият кьорфишек: нито ощипаният иска прозрачност (той иска само да си получи това, което смята, че му се полага от баницата), нито ощипвачите искат прозрачност (те, ако искаха, нямаше да има ощипан – всичко щеше да е прозрачно и ясно).

Въпреки това съветвам (особено съветвам съселяните си от Лозен!) да си направят труда да се оторизират в системата и да си валидират профила като жители на община Панчарево, за да могат да гласуват за нашите проекти. Това поне можем да направим, сравнително лесно е, въпреки нуждата от оторизация през egov.bg. И след това, разбира се, пак може да продължим да си мрънкаме, което е наше право (и много често – задължение). Но междувременно току-виж сме успели да наложим на общината да приеме местен проект, чрез който да получим нещо по-добро от нищо.

Ако някой лозенчанин има трудности с регистрацията и оторизацията и няма кой да пита, то аз се наемам лично да помогна!

П.П. Естествено, имам няколко технически забележки към реализацията, но няма сега да ви губя времето с тях. Ако имам време и желание, по-късно може да напиша нещо по-подробно. Като цяло техническата реализация е добра, затова и не искам да разводнявам темата.

През 2002-а година ЕС въвежда директива 2002/58/ЕО, известна като Директива за електронната поверителност (ePrivacy Directive). През 2009 година директивата се изменя на директива 2009/136/ЕО, която въвежда изрично, задължително съгласие, при което ако даден сайт използва технология за идентифициране на потребителя (по-точно на неговата сесия), популярно наричана “бисквитки”, то този сайт задължително трябва да уведомява потребителя и да изисква неговото съгласие за това.

От тогава се започна това, което аз лично наричам “европейски бюрократичен бисквитен кошмар”. И всеки път, когато посетя сайт, който ми предлага досадното потвърждение (напълно излишно от моя гледна точка), “благославям” тъпият, недалновиден ЕСССР бюрократ, който ни причини (поредното) малоумно и излишно бюрократично затруднение.

Паралелно с псуването ми, всеки път се замислям и колко ли време трошим в кликането на излишни “ОК”, “Съгласен съм”, “Разрешавам” и т.н. бутони. Е, оказва се, че някой си е поиграл и да го сметне.

ЕС е сравнително голям откъм население. Към 1 януари 2023 г. населението на съюза е приблизително 448 милиона души. От тези 448 милиона, да кажем че само 400 милиона използват технологии (другите, може би, са твърде малки, твърде бедни или твърде необразовани). Знам, че вероятно числото е по-голямо от 400, но да се спрем на него, че е достатъчно кръгло за примера тук.

Френска компания, предлагаща софтуер за GDPR (друго, масивно, вредно и скъпо тъпанарско малоумие на същите бюрократи) си е поиграла да изчисли как стоят чисто финансово нещата, свързани с тези две анахронични директиви, които тормозят почти половин милиард човеци. Цифрите са потресаващи! Проверих ги отгоре-отгоре и изглеждат верни, та затова реших да си ги отделя тук.

1. 400-те милиона потребители на година се “сблъскват” с около 1000 “бисквитени” банера. Това е логично, защото всяка нова страница, която ние посещаваме, ни предлага малоумния банер, когато види, че идваме от ЕС. И е съвсем логично средно на ден да посещаваме по три нови страници, което прави и числото “около 1000”.
2. Тези около 1000 банера предизвикват около 400,000,000,000 клика (400 милиарда клика) на ЕС потребителите. Ако приемем, че един клик на такъв банер ни отнема средно около 5 секунди (изследването твърди това), но на година всеки потребител от ЕС губи около 1.42 часа в кликане на малоумните банери, изискани и наложени от некомпетентните и късогледи бюрократи.
3. Експонирано върху население от 400 милиона, тези 1.42 часа дават:

около 575 милиона (575 000 000) човеко часа, загубени в ЕС заради кликане по “бисквитени” банери

Това, експонирано в пари (да, изследването е включило и груба такава сметка) прави

около 14.35 милиарда евро (€ 14 350 000 000)

Сметката е потресаваща. Когато нещо толкова дребно като това тормози толкова много хора, няма как резултатите да не са пагубни. Естествено, това не са преки загуби, а косвени такива. Но и от друга страна това е абсолютно излишно, за нищо не ставащо и нищо не предпазващо малоумие.

Защо е така ли? Я се замислете, колко пъти сте кликнали “не разрешавам”, лишавайки се от пълната функционалност, която сайтът ще ви предложи в този случай? Аз не помня такъв момент. Псувам тъпите бюрократи и кликам ОК. Винаги. И повечето хора правят като мен (някои, вероятно, не ги псуват, а просто си кликат ОК). Та, “предпазването” е абсолютен, бюрократичен мит, измислен от тъпия търтей, който трябва да си оправдае съществуването на добре платената ЕС службица, вероятно някъде из Брюксел.

Ако случайно се запитате “а защо компаниите, изграждащи сайтове, трябва да се съобразяват с това малоумие”, то отговорът е същия, като повечето отговори, когато иде реч за каквато и да е бюрократска директива, обичайно е неизпълнението да е свързано със зловещи глоби. Та, въпросните директиви вече са обвързани с още по-зловещ, по-вреден и по-разсипващ бюрократичен механизъм, наречен GDPR. Този механизъм е толкова страшен, че само някой, който не е нарочен, не може да бъде глобен по него. Ако евробюрократ-проверяващ реши, че някоя фирма трябва да бъде глобена, то GDPR е толкова обширен, че нарочената фирма няма абсолютно никакъв шанс да се защити. А глобата е 4% от оборота, което нормален човек може да прецени колко разсипващо е за който и да е бизнес. И конкретно в нашата история, въпросната кутията скъпи виртуални бисквитки е обвързана точно с въпросната бюрократична абоминация. Т.е., ако имате сайт и не питате потребителя си “искаш ли да ти предоставим бисквитки” (яко малоумно звучи, нали?), то бюрократът от ЕС ще претендира за глоба, която е в размер минимум 4% от вашия годишен оборот. Чиста работа!

Директиви като тази, както и директиви като GDPR съществуват единствено, за да се трови колкото се може повече европейският бизнес с бюрокрация и за да може да бъде глобяван колкото се може по-зловещо. Подобни директиви спъват европейската иновация и вече изпратиха ЕС далеч след САЩ и Китай по иновации. Подобно бюрократско поведение отблъсква бизнесите от това да работят в ЕС. И в крайна сметка подобно бюрократско поведение ще доведе до краха на социалистическата абоминация, която европейските супербюрократи ни създадоха.

Връзка към проучването.

Вчера пристигнахме с приятели в Неапол, за да прекараме няколко незабравими дни. И вярно ще са незабравими: личеше си още от вчера. Тогава не писах нищо, защото си мислех, че съм уморен и гладен. Но след днешния ден вече спокойно мога да ви препоръчам петте неща, които да правите в Неапол.

Номер 1: Отидете където и да е другаде, но не и в Неапол.

Това е най-важното, затова започвам с него. Запишете си го и винаги, когато се запитате “А какво ли може да правим в Неапол?”, си го препрочитайте. Нека да ви се набие дълбоко в главата, защото иначе рискувате да се поддадете на някоя нездрава емоция “ама то това е в Италия, кухня, слънце, прекрасни мургави италианки” и т.н. Ми не, не е! Или поне не е това, което си представяте. Най-добрият начин да си изкарате добре в Неапол е, като не стъпите там. Веднъж стъпите ли, оттам-нататък само вървите емоционално надолу.

Разбира се, ако решите, че много ви се ходи, смело вземайте лоу-кост билетите и заминавайте. Кой съм аз, че да ви обяснявам какво да правите и какво не? Ако на мен не ми харесва град, който е по-мръсен от София, който е по-неорганизиран от София и в който вероятността да ви пребият по тесните улички е с пъти по-висока от София, то не значи че няма хора, на които това да им допадне и да си изкарат чудесно. Може точно вие да сте от тези хора. Ако сте решили да ми се доверите и да не ходите, мога само да ви поздравя с избора. А ако случайно сте решили, все пак, да отидете, то четете по-надолу.

Номер 2: Задължително си вземете дебела здравна застраховка

Задължително, защото в този град има огромна вероятност да ви премаже някой побеснял и безотговорен моторист, качил зад него дебел чичо с шест дървени касетки, пълни с живи октоподи. Октоподите, естествено, не искат да стоят в касетките, затова мотористът и спътника му трябва по възможно най-бързия начин да намерят пътя до ресторанта, в който да ги предадат за по-нататъшна “обработка на свидетелите”. И докато тези търсят ресторанта, тълпата около тях или широчината на улиците нямат много значение. Затуй и на вас ще ви е необходима тази застраховка, защото ако ви прасне мотора с дебелия чичко, дори да оцелеете, ще ви довършат разбеснелите се октоподи от въпросните касетки, които октоподи няма да имат нищо против вместо да ги похапне някой турист, те да похапнат туристът, след което да се отправят към отходния канал на Неапол (под една или друга форма).

Ако случайно октоподите ви пощадят, или пък ако чичото с касетките успее да ви някак подмине вас и връхлети вместо това върху други туристи, то тогава малките, но повратливи и очукани фиатчета, тойотки или фолксвагенчета със сигурност ще ви минат я през краката, я през някоя друга част от тялото, докато ви избутват по тесните уличлета на Неапол. Но това е част от “уникалния дух и експириънс” на мястото, та затуй не трябва да им се сърдите. Ако сте искали нормално за разходка място, да бяхте отишли някъде другаде: примерно в Гоце Делчев.

Номер 3: Сядайте най-вече на местата, които са около големите туристически обекти

След като веднъж сте се дотътрили в Неапол, задължително обиколете туристическите обекти и сядайте в заведенията, които имат поне Maps рейтинг 6.5 от 5. Тези заведения са там за вас: те ще ви поднесат уникалната неаполитанска култура, започвайки с €2/човек “такса, че сте седнали” и продължавайки с почти софийски гурме цени на незабравимо-уникални ястия, които не може да ядете другаде. Ето, например, днес похапнах две кюфтета по чирпански с рагу за цената от €7 плюс още €2 за това, че заемам място в заведението. Разбира се, имаше и по половин запечена филийка от франзелка на човек, но в крайна сметка вие не сте дошли в Неапол, за да ядете, а за да станете слаб и фин, като повечето други туристи около вас. В крайна сметка, стола на “Интерпред” предлага същите кюфтета на същата цена, само че без префиненият, неаполитански дух около вас.

Плюс това, тези високооценени туристически ресторанти предоставят и чисто социална услуга: ако ви нахранят твърде добре, ще станете по-ленив на излизане и по този начин няма да можете да отскачате пъргаво, което е критично за оцеляването ви. Нахраненият човек се отпуска, започва да храносмила, светът за него започва да е по-добро място и така се превръща в много по-лесна плячка за човека с октоподите от точка две. Затова гурме-порциите на високите туристически ресторанти всъщност имат животоспасяваща туриста функция.

Номер 4: Купете си оранжев каскет за €10

Мястото за най-добрите каскети, продавани от най-екзотичните човеци, се намираше до някакъв площад. Без да искам, минахме на два пъти покрай този площад. Добре, че беше ужасяващата гмеж около нас, че иначе щях да имам още един неповторим каскет, като този, който си купих по време май на един от круизите. Веси беше харесала някакъв оранжев, та ако ме видите тези дни с оранжев касет да знаете, че в крайна сметка сме минали пак покрай сергията и нещата са се случили добре.

Ако решите, че не искате оранжев каскет, то пред вас продължава да го има огромният избор от “галантерия и кинкалерия” (който е живял по соца – знае!), която се предлага от чевръсти люде на огромни, бели чаршафи, проснати на земята по всички по-вървежни места. Тези чаршафи приличат малко на вълшебното килимче на Аладин: човек има чувството, че при правилна команда чаршафът ще рипне високо във въздуха и ще отлети към по-добро или още по-вървежно място с още повече туристи и още по-тесен тротоар. Разбира се, такова нещо не се случва: полицията (за която съм сигурен, че неаполитанци плащат скъпо и прескъпо) обичайно стои по кръстовищата и, точно като нашите родни полицаи, единствено се занимава да брои статистиката на нарушенията, които са около тях. Забрадените с бели чаршафи тротоари нямат никакво отношение към полицаите, пък и без това хората от тротоарите слизат на платното, където ги чакат хората с касетките с октоподи!

Номер 5: идете на замъка. Струва само €10 на човек, плюс още само 2-3 евра за инджектопляктора, който ще ви качи “от долу-горе”

Честно, ако все пак сте се решили на всяка цена да дойдете в Неапол, отидете все пак да видите замъка. Сравнително разумна цена от 10 камъка на пораснала глава (броят се само главите над раменете). Ако не ви се качва пеша, то ще ви трябват още по 2-3 камъка за отдолу-нагоре-надолу с наклонения влак, който ще ви качи току-до самия замък. И поне по наш опит човекът с октоподите го нямаше горе, та ходенето до самия замък и обратно е сравнително поносимо, дори приятно: около вас има не повече от между петдесет и сто туриста.

Оказва се, ние улучихме някакъв бесен късмет, че не чакахме на опашка за влизане (чакане под две минути не се брои за чакане тука). На излизане обаче опашката минаваше 50 метра дължина: не знам колко автобуси с туристи или колко инджектопляктора са ги качили, но съдейки по прииждащата гмеж по пътя (и редящата се на опашката) явно има някакъв “happy hour”, за който или ние не сме знаели, или всичкото това народ е решило да хване the golden hour за снимките им там.

Замъкът си струва, защото лекува безпроблемно страх от височини. Хората, които го имат (или са го имали) този страх си личат ясно на слизане от забележителността по леко разкрачената подохка, която практикуват. Понякога оставят и следа. Мисля, че магазин за памперси за възрастни и/или резервно бельо би бил много успешна инвестиция там, но подозирам, че кафето отпред може вече да са запълнили тази ниша.

Пиша тез думи малко преди вечеря, защото искам да ги увековеча, ако случайно човекът с октоподите ме чака зад ъгъла след малко, като отидем да вечеряме. Слагам и снимка, за всеки случай!

Днес Веси ме юрна да ме разхожда из есенната Касандра. Въпреки разходката вчера, спахме зле и тази сутрин и двамата се събудихме след 9. Което е много рядко срещано, дори за уикенд: обичайно ставам още в 07:30 дори през уикендите, за да си държа един и същ ритъм на съня. Днес не се получи така и резултатът беше, че докато изпием сутрешното кафе вече беше 11:20.

Аз си имах неща за оправяне по къщата, Веси имаше и тя да направи това-онова, та разходката остана за след 12.

Времето определено не беше за плаж (сухо, но 17-19 градуса с доста силен вятър), но пък беше идеално за разходка. Планът беше да отидем до Посиди. Приятели ѝ го бяха похвалили и искахме да го видим сега, когато е тихо и спокойно, въпреки че беше ясно, че повечето места нямаше да са “най-доброто от себе си”. А някои направо щяха да са със заковани дървени прегради, за да ги пазят от капризите на зимното море.

По път за Посиди спряхме на Лемонис Касандреа. Направи ми впечатление, че DEI Blue изграждат зарядна станция досами пекарната. Не са поставили колонките още. Но като гледам кабелите, може и да са правотокови зарядни, което би било яко. А може и да са АС-та, като повечето “селски” зарядни. Но при всички положения ще е яко да има такива, особено ако са бързи. Касандреа е в средата на полуострова и тези станции ще са полезни за доста хора. А дори да са “гръцки хиперчарджъри” (така иронично наричам навика на местните да наричат 60 квт DC станция “хиперчарджър”), пак за едно кафе време човек ще може да сложи достатъчно енергия, че да стигне след Солун. При нас, българите с електромобили, огромното удобство е, че Кулата е съвсем близо, а след нея истинските, бързи и (сравнително) евтини зарядни са навсякъде.

В крайна сметка излезе доста читава разходка. Паркирахме на паркинга в началото на селото (единствената кола, чак неудобно ми стана!) и след това пеша стигнахме до носа. Аз се размрънках, че не ми се ходи с маратонките по пясъка, но Веси непреклонно реши, че ще отиде там, за да снима. Според мен отиде да види един там, на плажа, всъщност нудист ли беше или само така ни се струваше отдалече, но предвид че се върна веднага, явно е била разочарована от гледката. Разходката общо беше към половин час (2.5 км) в посока, нищо особено. Обаче на връщане си клъчнах много яко левия крак на посидийския асфалт. Да, пътищата в гръцките селца не са слънце, но и аз трябваше да си гледам по-добре в краката. Но като зяпам приветливи къщи отстрани… така става.

Клъчването не ми се стори голяма работа, та си продължихме разходката. След като се върнахме при колата Веси реши, че ѝ се ходи (пак) на Афитос. Преди това минахме през LIDL, за да вземем това-онова за довечера, а и да видя дали работи зарядната там. Зарядната работеше и беше свободна. Уж извън сезон не би следвало да е проблем, но докато пазарувахме видях, че колега беше пристигнал с някакъв BYD и при заетото CCS зарядно се беше ръгнал на AC (три път по-бавно, пак по-добре от нищо, не ли?). Аз заредих 12 квтч за цялата сесия: зарядната е най-слабата DC зарядна, която може да се намери въобще, но като за безплатна е идеална.

Афитос извън сезона беше прекрасен. Няма я лудницата. Тук-таме се среща по някоя групичка германски туристи. Половината заведения са затворени, другата половина си работят както обикновено. Този път не сядахме в Thea Thallasa: едно, че имахме неща за изяждане вкъщи и друго, че Веси искаше да палим камината, а аз категорично не смятах да паля камина в 22:00 и да си лягам. Т.е., беше “камина или таверна” и Веси си избра камината. Което, всъщност, се оказа твърде добре.

Разходката в Афитос беше още около час и нещо. Кракът ме понаболяваше, но нищо особено та реших, че ще се размине. Посетихме всички любими места там (като за четвърти или пети път там си имахме вече интересни места, които си ги търсехме). Видяхме една мъничка, но доста уплашена котка, която (за утеха на Веси) не успях да сгащя за галене. Минахме за капучино през местния Лемонис. И след това си хванахме пътя към къщи.

Най-тъпото беше, че като пристигнахме вкъщи, кракът ми като че ли вече беше друг! В Афитос без проблем си ходех, малко накуцвах, малко ме болеше. Но като пристигнахме в Потидеа вече куцах като улучена врана, а и си ме болеше сериозно. Зазимихме двора (беше в плана ни): прибрахме всичко на закрито или покрито. Веси като видя, че едва ходя, реши да избере и донесе тя дърва за камината, а аз докуцах горе, за да я огледам преди запалването. Всичко изглеждаше наред и въпреки липсата на подпалки (но с достатъчно сух спирт) след около 15 минути камината гореше.

Вечерта свърши пред нея, с душ и вечеря. Топла вода имаше достатъчно: явно дори слабото слънце си казваше думата през слънчевия колектор.

Утре ще видим как ще е кракът. Волтаренът не помогна особено…

Открих, че много обичам туристическите места, когато са извън сезон. Открих го преди много години, когато, не знам по какъв повод, се бях озовал в Созопол след активния сезон. Тогава разбрах, че празните улици, пустите, неработещи заведения и магазини всъщност придават едно такова необяснимо очарование, което, честно казано, все още не разбирам.

Интересното е, че дори когато бяхме в Пампорово през лятото, усещането беше почти същото. Може би защото сме свикнали да виждаш курортът претоварен, да се пръска с хора отвсякъде. А през лятото я има, я няма 20-30 човека – което пак не е малко, но не са и хилядите зимни туристи. Когато в Австрия посетихме курортите около Бад Гещайн през лятото усещането беше подобно, ако не и същото.

Миналата година, когато за пръв път дойдохме в Гърция след активния сезон преоткрих това усещане. Беше, мисля, края на септември. И след това – декември. И след това – януари. И въобще зимно-пролетните месеци.

Тогава Неа Потидеа е прекрасна и спокойна. Когато за пръв път я посетих извън сезон си мислех “това сигурно е западнало заради КОВИД-а и никога няма да го отворят”. Но не можех да сгреша повече: това лято всичко отново вреше и кипеше с жега и живот. Още в началото на март всичко светеше, оправено и изчистено, готово да посреща летните гости.

И затова днес, когато се разхождах из селцето вече не си позволих да се излъжа. Наистина, летните заведения покрай плажа изглеждат като отдавна зарязани и запуснати. Или направо фалирали. Но вече знаех, че набързо накованата ограда всъщност е, защото е временно там – само за няколко месеца. А масивните, дървени прегради, които закриват градината на пицарията в центъра всъщност крият прекрасна градина, която догодина пак ще свети и ще прелива от глъч и живот.

Разхождах се, дишах доста хладния въздух и си мислех за времето между сезоните. Как като че ли курортът си почива, за да събере нови сили за идното лято. Но въпреки “несезонните” дни, любимите кръчми си работят. Работят и магазинчетата, работят и повечето услуги. Но работят с намален капациет.

Ходейки покрай крайбрежната улица гледахме как лели и баби почистват къщите, които вероятно им осигуряват прехрана през цялата година. Гледахме как някъде вятърът е нахвърлял толкова листа и борови иглички в двора, че ти се струва, че това място е изоставено от години.

С Веси минахме уличката от горе до долу. Видяхме, че импровизираният паркинг на рибарския кей вече е бетониран и подготвен да бъде пешеходна зона за разходки. На мен преди повече ми харесваше, но най-вероятно и тукашната община е подсигурила някакво финансиране, та сега местните крадяха и изпълняваха проект. Може би, като стане, ще стане добре. Но в момента изглежда неприятен проект. А и ни махнаха всички места, които ползвахме за паркиране около любимите заведения.

Такастра през лятото прежуряше от жега, въпреки мощните вентилатори и близкия канал. Комарите, докато те ухапят, можеха да се удавят от потта ти. Днес обаче имаше десетина заети маси (повечето от една по-голяма компания), т.е. по-малко от една трета от заведението. И хората като че ли ни познават. То това усещане беше още от миналата година, когато едно и също момче ни сервира в продулжение на няколко вечери. И тази вечер мисля, че улучихме пак него.

Седнахме отвън, но към края на вечерята аз вече съжалявах за това ни решение. Понамръзнах се доста. И не можах да се стопля и след вечерята, докато се разхождахме из притихналото селце. Кухнята беше обичайната, а избор на прясна риба като че ли също имаше доста. В Гърция, ако няма мусака, аз най-често ям гръцка салата и тирокафтери. Разбира се, и неизбежния хляб, който сервират с появяването ти. В “Такастра” сервирът приятно запечен хляб, който след това е “понапръскан” със зехтин. И това нещо как върви със салатата… Веси, освен че ми помага в това, което ям, реши да се хареса с някаква риба. Прясна, естествено.

Такастра е от все по-малкото останали заведения, в които сервират десерта като комплимент. Мисля, че дори през активния сезон при тях и през активният сезон пак така беше. И това е една традиция, която много ми харесва. И за която си спомням какво втрещение беше, когато за пръв път бяхме на почивка в Гърция и ни дадоха безплатен десерт. Още плащахме с драхми тогава…

След вечерята отидохме пеша до плажната уличка, минахме я почти цялата (все още две кръчми работят – за мое безкрайно учудване), врътнахме през “Лемонис” и се прибрахме до вкъщи. И макар, че беше рано, и двамата с Веси бяхме изморени след толкова дълъг и интензивен ден.

Утре е събота! Веси си е приготвила програма!

Значи, бесен съм! И това е хейтърски коментар, насочен към оператора за плащане PayU, който по мои наблюдения се оказва изключителен боклук. Не знам защо някой сайт може да причини на своите клиенти единствен оператор за плащане PayU, но като им видя логото вече и това ми отнема всякакво желание за покупка.

Последният път, като се мъчих с тия некадърници, беше когато опитвах да купя билети за кино. Cinemax, горките, използват този оператор (единствен!). С Веси искахме да си купим билети, които при опит за плащане от моя комп даваха “Something went wrong” и GUID-a на грешката.

Тогава опитах какво ли не, за да успея от моя компютър да си платя билетите. Не ставаше и не ставаше – пак с тази малоумна грешка. Смених браузърите, опитах от мобилния телефон – не става и не става. Тогава успяхме да отидем на кино, благодарение на това, че Веси успя да купи билетите от нейния компютър.

Днес си харесах обувки. Сравнително добра сделка. И като си ги избрах, като им видях логото на тези, направо ми стана лошо! Съвсем очаквано, плащанията не минаваха. Опитвах какви ли не комбинации:

• VISA credit card на ПИБ
• Револют картата ми
• Дебитната ми карта на Unicredit
• Картата на Веси

Като видях, че това не става, смених браузъра. От там опитах и Apple Pay със същият резултат.

Реших, че може да е от операционната система. Отидох на компа на Веси и с нейния комп пробвах същата поредица (без Apple Pay, разбира се, защото от Windows няма такова). Не ставаше.

Опитах да се свържа с някой от поддръжката на obuvki.bg – трагедия. Поддръжката работи през работно време, иначе 24х7 “работи” смешен чат-бот, който и за чеп за зеле не става.

Там обаче видях, че имат приложение! Реших да го сваля и да пробвам от него. Виждайки, че приложението изглеждаше подозрително като PWA, който си ползва сайта, бях почти сигурен, че няма да се получи. И вярно – същите комбинации се провалиха по същия мизерен начин и от приложението.

Супер вбесен (и почти загубил надежда, че нещо може да се оправи) реших да пробвам Google Pay, като последна инстанция. В Google Pay не си бях актуализирал картата от сума ти време, защото почти не използвам мобилната им платформа.

Като избрах Google Pay ми извади екрана за актуализация на платежното средство. Оправих го и то… взе, че мина! Почувствах се абсурдно: след почти двадесет минути мотаене, най-накрая успях да платя от платформа iOS, използвайки Safari browser (PWA приложенията ползват Сафари), през платежната система на Гугъл.

Важното е, че най-накрая тази дивотия мина. И ако утре ми се обадят от поддръжката на obuvki.bg знам какво да им предам.

А ако четящите тук имате някаква връзка с хора, занимаващи се с некадърните изпълнения на оператора PayU, да им предадете, че има хора като мен, които като им видят логото, се втрисат, че няма да могат да си свършат работата. Или че ще я свършат след много, много перипетии. Дотук за две сделки съм загубил повече от половин час мотаене със системата им. И, ако имам възможност, ще пиша на всички търговци, които ги използват, за това как мъчат клиентите си, когато ги задължават да ползват само и единствено този оператор.

Та, търговци, моля ви: не ползвайте PayU. Иначе причинявате това на вашите клиенти:

In May 2024, I join DailyDev.

DailyDev is similar to dev.to. However, it seems “better” to me:

• It has more traction
• It has better gamification that leads to stronger engagement
• Somehow, it “fits” more my usage.

I’m still visiting from time to time dev.to. However, DailyDev (almost) replaced my Facebook time during the day. When I’m reading on Dev, it’s more fun, as it’s stuff that interests me, while on Facebook, I primarily argue about (stupid) politics. Plus, the average intelligence of the DailyDev crowd seems much higher. Or maybe because there’s much less emotion and much more engineering, the character of the discussions does not bring out the worst in people. In any case, I feel better there. I liked them so much that I started following them on github and sending bugs and feature requests.

I highly recommend that every fellow IT professional create an account at DailyDev, choose their communities, and start reading (and contributing, if it feels like your thing). I think you’ll love it.

These days, with the release of the latest Pixel series, Google got me genuinely interested in their flagship phone.

My “smart-device” career started around 2000, when I purchased my first “kind of smart” device Palm IIIc. It was insanely expensive, especially compared to my monthly pay, but I succeeded to somehow collect the money, although it netted ~10% of my yearly income.

The device was a miraculous thing. It had it all, and back then, it really had it all: a colorful display, a stylus to enter text, tons of customization opportunities, including the ability to install (any kind of) software. By “any kind of,” I meant the ability to get software from whatever shady source you could find since $50 for a license still was a lot of money in Bulgaria (yes, yes, I know the story; I had the money for the hardware, but not for the software, OK?).

The best thing about this device was that it expanded my software development horizons because, as a developer, I (so far) never did anything else but desktop software. So, having the Palm and the SDK was incredible. The UI/UX of the Palm Dev Tools was horrible, but nothing stops an enthusiastic programmer with tons of free time and no kids (yet). The only thing I regret back then was that I lacked enough perspective actually to start selling what I wrote – I used it only for my purposes. With my current mindset, I think I could have made a decent buck if I dared to publish it. Anyway…

After the Palm IIIc came Palm IV. There was no color (only shades of gray before that became a blockbuster), but it is way faster and much more powerful. Then… somehow… I succeeded in grabbing the Windows Mobile 5.0 device (I don’t remember the brand now; sorry, I think it was HP). Windows Mobile SDK was based (also on) MFC, and I was primarily a Windows C++ developer, so I felt like my mana doubled and my spells maxed out. Back then, it was also my first try to “publish” something: I worked with Dominik Reichl to create and maintain the (first) Windows Mobile version of KeePass. I called it KeePassPPC. It’s actually pretty amazing that its “site” is still live on SourceForge. I open-sourced it, but I also offered prebuilt binaries since building back then was not a piece of cake. I think it got to the whopping “tens of thousands of downloads,”…and then Microsoft killed the platform, and I refused to rewrite it on C#.

Fast-forward ten years, I was using (and developing) for Windows Phone, but I never succeeded in releasing any popular application. Since I was at Microsoft, doing iPhone or Android development was out of the question (and I was indoctrinated to believe that Windows Phone will kill’em-all). However, back then, in 2010, I also bought my first Android device, a Samsung Galaxy Tab 7. Of course, I started to do some personal projects on it. However, the Android Dev Tools back then were miserable, or at least felt that way, when I compared them to Microsoft Visual Studio. So I didn’t go too far.

Ever since, I have flattered myself to think that I know “this/that” for most mobile platforms. I have used Android and its SDK and tools for about seven years. Since 2018, I have “hard-switched” to the iPhone, primarily as a user, since I didn’t want to spare $100/year for a personal developer license. Over time, my Android devices went out of service. I ended up entirely in the Apple ecosystem: MacBook Pro work and personal machines, iPad (Mini 5, but still an iPad), and iPhone. The devices work so slick together, so it’s the perfect “golden cage”. I realize that, and I am trying deliberately to continue using Microsoft 365 services (mine and my family’s cloud was always at Microsoft). Staying out of the Apple Cloud ecosystem keeps me (believing that I’m) easy to migrate to another device, should I need that. However, our entire family is not inside Apple’s golden cage, so I would say it would not be easy, shall I decide one day to change that.

However, I got another SIM card approximately a year ago, which I had to put in a smart device. I used one of the (still working) Android devices at home: the Ulephone, which Martin used before getting an iPhone. The Android was the “good, old” Android I knew. I saw that I’m a bit clumsy with it, the device itself was struggling with the newest software, but so far it works without any significant limitations. Considering that it’s at least a 4-5-year-old Android device, I think it’s impressive that its battery life is still 2-3 days (on phone/OS standby, but still). And it got me… interested!

Back to my original train of thought: these days, I’m swarmed with articles about the newest iPhone. Since I’m with an iPhone 12 Pro Max, the newest 16 Pro Max would be a considerable hardware upgrade. However, since my current iPhone is still perfectly working, I caught myself in thoughts about “Isn’t it time to get back to multiple-phone setup, where I also have an Android device at hand?”. My love for Flutter and cross-(mobile-)platform development could use a modern device to deploy and test, but I do realize this is just a silly reason to get a second phone, which I will have to bring with me everywhere. Still, it is probably worth getting such a device, which would allow me to evaluate how deep in the Apple rabbit hole I went during these six years.

Getting the newest Pixel instead of upgrading my iPhone might be a better option. Or just skipping yet another year without an upgrade.

I’m still thinking…

Original title image (cc) ShoAndTech

Христо Иванов, след като подаде оставка, реши да стигне до масите чрез подкаста на “Правосъдие за всеки”. Избрал е добра трибуна: на издръжка от правилното посолство и с “правилната ориентация” според религията на “Да, България”.

Едно време точно думите на Христо Иванов ме накараха да допусна една сериозна, дългосрочна грешка: да повярвам на “Да, България” дотолкова, че години наред да смятам, че има политическа сила, която да ме представлява.

Онзи ден, след като директно хвърли оставка, без никакви уговорки и “вотове на доверие”, пак Христо Иванов ме накара да си помисля “абе, дали всъщност този не е от свестните?” Особено на фона на останалите гьонсурати в нашата политика.

И затова, накопавайки подкаста на НПО-то “Правосъдие за всеки” с Христо Иванов, реших да му отделя време и да го чуя.

По-долу съм си извадил цитатите, които ми направиха впечатление. Естествено, с моя коментар, който си е изцяло базиран на моите ценности, за съжаление в повечето случаи разминаващи се с ценностите на “градското ляво”, на което е представител Христо Иванов.

В началото още се говори за “трябва да се отвори нова страница”, ама “старата страница ще остане леко прегъната, така…”: да не би да става въпрос за разрушаване на тази пагубна коалиция? И за рекоалиране с някои нови, още по-розови и още по-неомарксистки партии? Оглеждам се и (засега) такива не виждам, освен боясисаната в синьо-червено-виолетово главица на “Съсипи София”.

4:20: “Време е за ново начало”: ще търсят отговор на въпроса какво да е това ново начало. Аз го приемам като ефимизъм за “не можем повече да лъжем, както лъгахме досега, трябва да направим reset на лъжите, за да може с новото начало, което ще намерим, да се намърдаме отново във властта”. Не е неочаквано: професионалните политици се хранят с власт.

4:50: “Половината ни избиратели не гласуваха за нас, но и не гласуваха за друг”, “тези хора излизаха през вратата, но не я затвориха след себе си”. Ей тук виждам големият проблем на хора като Христо, заблудени политици. Всъщност, той удобно се крие зад липсата на ясни резултати къде точно са отишли тези 300,000: така, както “Свободна Европа” още по-услужливо публикува само тази част от социологията, която е удобна за коментиране.

5:40: Говори за “установяване на климат на носене на отговорност”. В “Да, България” смятали, че това означава “оставка”, без уговорки. Явно говорят само за себе си, защото оставки в техните коалиционни партньори няма. Дали “Да, България” няма да излезе от коалицията и да се върне на 2.96%?

Вече съм казвал, че единственият шанс да помисля да дам доверие отново на хората от ДаБГ, на които давах пълно доверие преди, е ако ги видя да участват самостоятелно. Разбира се, допускам и с други партии, които подкрепям, но такива към момента няма, та затова и казвам “самостоятелно”.

08:20: “Да имаш частна собственост, която да е гарантирана и да можеш да кажеш ‘моят дом е моята крепост'”. Много, много интересно. Много интересно. Бих искал да чуя повече за това как я вижда Христо даваето на тая гаранция. Дано да не е чрез още повече права за разпасаната силова власт, за да “пази” успешно “нашите крепости”. Виж, ако говорим за повече свобода за носене и употреба на оръжие, тогава поне за мен би станало много интересно, но предвид курсът им досега, не вярвам въобще да е имал нещо такова предвид.

10:50: Около това време, единият от водещите, ярък представител на НПО, което обича държавно финансиране, се разля в опасения и страхове какво ще стане от това, че втора ненормална формация пробила в парламента и сега щели да си носят народните носии. Разбирам човекът, особено предвид, че тези (новите) формации в повечето случаи първото кранче, което биха врътнали, е точно кранчето на тези НПО-тата, които паразитират върху обществото, хранейкки се с финансиране от нашите данъци. Зад тези НПО не стоят кой-знае колко хора, които да ги подкрепят, зад тях стоят пачки от бюджета (дали нашият или на някое посолство – без значение съветско или американско). И ми се струва, все повече, че точно НПО-то, създало така бързо този подкаст, много разчита на такова финансиране. Та, напълно нормално е човечецът е да притеснен: всеки се притеснява за насъщния.

Христо се възползва от подадената сламка и хукна да обясява как това било “мозъчен енцефалит” (на избирателите). Явно той не разчита на избиратели, които са гласували за “партия с ‘В'”.

В 11:30 той взе да обяснява (отново) как “ляво/дясно” не работело в България, как трябвало да пише “изток/запад” и “корупция/антикорупция”. Това може и да важи за партиите, ама Христо продължава да е разбира, че за хората си има ляво/дясно и че няма човек, който да отива да гласува с ясното съзнание “аз отивам да гласувам ‘за’ корупцията”. Христо не разбира, че много от хората, които не гласуват за неговата партия, я припознават като корумпирана такава. Защото да те корумпират с пари от някоя посолство е точно толкова корупция, колкото и да те корумпират с пари от нечий частен джоб. И, за съжаление, това неразбиране не му прави добра услуга. И неговото квадратче било “запад+антикорупция”. И това квадратче трайно не събирало достатъчно хора. Що ли?

Интересното е, че той се оправдава (макар да твърди, че не било оправдание) точно с това по-горе: поредният не разбран от никой политик, поредният, който не осъзнава защо остава неразбран. Поредният, който иска хем да си прави това, което му нареждат (либералтолерастия до шия, прайдове, розово-червени финтифлюшкоповърни), хем някак да го разпознаят като борец срещу корупцията. Ами, няма да стане. Не мога да повярвам, че той може да е дотолкова заблуден, че едновременно да прави сериозни неща като конституционна, антикорупционна реформа, и да иска да я прави с хората с перца в ануса. Да не говорим, че му видяхме и тази реформа: всичко рухна, когато не им разрешиха да сложат техните си хора в регулаторите. Сега, да не му приписваме изцяло тази вина, защото според мен корум-ПеПе-тата бяха с най-големият апетит там, та ако скъсат с тях, може и да има някаква надежда.

На 15:00 пак следват оправдания с ИТН и как те били проактивни. И след това дошла войната и темата “изток/запад” била станала по-важна.

На 17:00 човечецът взе да говори глупости за “тъмната материя” и да сравнява негласуващите с нея. Не знам кой му е дал този сценарий, но на мен това сравнение ми е изключително неподходящо и носи много негативна конотация. Та, явно не му пука и за тези 50%+. Да не говорим, че той мисли, че в тези 50% имало “скрити резерви на либерали и демократи”. И изглежда, смята да ги печели с “а какво мислите за Путин”. И тук яко според мен заора.

Интересното е, че на 19:00 говори за това как не трябвало да има “просто морализаторстване във Фейсбук”, ама в същото време самият той го играе морализатор. И около 20:00 взе да говори за тези, които най-много ги критикували. Т.е., за мене. И взе да говори за “правителство, което трябва да прави реформи на всяка цена”.

21:00: “Няма подкрепа за връщане към радикалния сектантски курс…клетвите никога с никого…”: човекът открито си призна, че са приключили с принципите.

Между другото, непрекъснатото повтаряне на “хората с енцефалит” вероятно му носи оргазмени тръпки в твърдите фенове на “Да, България”, но при мен поне бързо започна да предизвиква напъни към това просто да му затворя глупостите и да го пратя по дяволите. Щото уж няма да заклеймяваме, ама имаме нова опорка-дефиниция на всеки, несъгласен с нас: “хора с енцефалит”.

28:10: планът му е да бъде активен член на слатинската организация. И така щял да помага. И нямало да заема постове. Човекът заяви, че няма да се кандидатира за нищо. Дали осъзнава, че това ще остане в паметта на хората? И когато след година-две, надявайки се всичко да е забравено, пак скочи в поредната управленска авантюра, хората ще извадят (извадим?) този момент? Точно както видеото “нито глас за Пеевски, никога коалиция с ГЕРБ” му изигра много, много лоша шега, изваждайки на открито партийното лицемерие? Ще видим, ще видим.

Около 32:50 и той повтаря “това, че Радан смята да се върне във вътрешната политика, е добър знак”. Да, ама Радан отива (пак) в европарламента. И напълно го разбирам – аз също така бих постъпил, ако бях на негово място. Сигурна работа, не ли?

На 35:20 се усеща злорадството в думите му “Синя България се провали”. Обясни как ГЕРБ ги били финансирани. Обичам, когато някой, така искащ да мине за мил и скромен, хвърля рядки лайна. Хареса ми!

На 37:40 Христо заявява как щял да държи дясното запълнено. И се запитах аз отново: какво дясно, Христо, като вие сте ляво и отивате все по-ляво? Ваши представители ни обясняват как сте били “център”, не “дясно”, като в същото време работят за все по-леви мерки? Не знам, не знам… дали (и) заради това не подаваш оставка, щото искаш да бъдеш възприеман като десен, но всичкото останало в твоето партийно ръководство е ляво?

На 39:30 обясни, че ще слиза “при помпите” [на потъващия Титаник – хареса ми аналогията на ДаБГ с Титаник]. И малко след това си призна, че нямат работеща теза “как” да случат нещата. Което е честно.

Следват около осем минути плашене с Путин и Китай и искрено съжаление как САЩ ни е изоставил (като регион). И зловещи предупреждения за това какво ще се случи с нас, защото сме по средата на “Пътя на Коприната”.

Около 49:00 има истински бисер: Христо Иванов дава свой любим цитат от Ленин. Ленин! Любим цитат! След това с вдигнат високо (наказателно – показателно – назидателен) пръст обяснява как всичко било Пеевски. Та явно се връща старото чучело, покрай което ще заформяме новата-стара партийна линия.

На 55:40 Христо твърди, че “те” били решили да преместят централата на ДПС в административната сграда на ГЕРБ. И веднага след това си призна, че не може да го докаже (щото някой от техните хора се “бил изкрякал” по телевизията и те се били спряли). И след това обясни как Пеевски ръководил Изпълнителната комисия на ГЕРБ. И двамата водещи цъкаха удивени. Но Христо пък няколко пъти обясни как нямали документално доказателство. Има си хас и да имаха…

На 58:40 Христо заявява, че страхът (на Пеевски) от “запада” отслабва. Защо ли?

След това поне още десет-двадесет минути следват оправдания за това как са се писали текстовете за конституционната “реформа” (кавичките са задължителни). Усещам някакво (о)тричане на тази реформа, изглежда той (вече?) не я вижда като “негова” си? Явно реформата на Конституцията ще остане като основна партийна линия с надеждата, че ще се вържат (отново?) хората. И всяка трета дума тук беше “Пеевски”. Явно кафето е било много, много горчиво.

Около 1:17:00 ми направи удоволствие как водещите директно си го попитаха за подкрепата им за Десислава Атанасова, както и за техните подписи. Христо, естествено, пак се оправда с оставката си. Явно тази оставка трябва да изчисти и да се забрави чрез нея за всички грешки, лъжи и заблуди. Започвам да си мисля, че този подкаст е именно за това: да се изпере максимално Христо Иванов (вътрешно и външно, дори пред него си!), по начин, подобен на този, по който се изпра ГЕРБ. Но повтори няколко пъти как са влязли “в този много тежък компромис” (всичко в името на властта, не съм се съмнявал никога).

На 1:22:00 Христо казва, че на Бойко не му пукало за еврозоната. Надявам се да е прав, защото ако е така, сега има истински шанс да се даде шанс на българина демократично и с личния си глас да каже иска ли евро сега или иска евро после. Но според мен на Бойко му пука много, щото тези няколко милиарда евро в резерва се чака да бъдат взети.

На 1:25:00 имаше чудесно сравнение: “Ние (ДБ) горяхме като стара, руска уазка”. Вярно! Много вярно. Но някак ми липсваше осъзнаването, че вие сами си донесохте бензина, сами си поляхте уазката и сами си драснахте клечката, Христо! И около това време Христо обърна “черната точка” към техните симпатизанти: щото се събуждали рано сутрин и громели техните собствени хора във властта. Т.е., явно на Христо му липсва достатъчно партийно-симпатизантска дисциплина и автоцензура от страна на неговите собствени симпатизанти. Няма лошо. Нека да им го каже. Все пак, неговите симпатизанти ме подтикнаха да отида и да вдигна безсмислено избирателната активност, гласувайки и на двата избора.

По време на цялото интервю няколко пъти беше повторена (явно нова чисто-нова опорка) “да не останем от грешната страна на салфетката”. Явно препратка към онези времена на края на Втората световна война, когато България остава на “грешната страна на салфетката”, надраскана на една вечеря от Великите сили.

И горе-долу това беше. Час и четиридесет минути разгвор, от който (ако ми се занимаваше да извадя най-често употребяваните думи), щяхме да видим “Пеевски, пеевски, пеевски”, “Оставка, оставка, оставка” и, разбира се, FUD, FUD, FUD. Явно е, че когато на човек му причернее и хвърли оставка, то той се превръща в най-черният политически пророк, който може да съществува.

Сега ми е интересно дали “Христо Иванов, редовият член на Да, България от слатинската организация” (както горе-долу се представи самият той) ще се превърне и той в това, в което обвинява своите симпатизанти (бивши и настоящи): черноглед мрънкач, който като се събуди, че чуди по кой от ДБ да наплюе. Много ще ми е интересно да проследя неговата политическа кариера. Защото, да не се лъжем: едва ли с него ще се случи това, което се случи с Жан Виденов. Едва ли ще бъде захвърлен на политическото бунище, за да свърши кариерата си като треторазряден преподавател във висшият аграрен университет в Пловдив.

Но все пак, поне този имаше достойнството да подаде оставка. Останалите гьонсурат-политици от неговата коалиция комфортно си седнаха в насраните памперси, чакат и дрънкат глупави оправдания.