За блогването, след блогърите

За блогването, след блогърите

Преди време имаше неуспял опит да се възобнови добрата, стара (много стара) традиция на свързани блог-постове. Традиция толкова стара, че две от трите ми деца не бяха родени, когато тази традиция умря.

Опитът като че ли, тръгна от Иван, макар че аз за пръв път я видях при Йовко.

Йовко опитва да обясни как блогърите сме предали блогването в името на кратките, 140 символни съобщения в Туитлър (които след това станаха 280 символни). Аз конкретно съм все по-спорадичен потребител на Туитлър. Отвратих се от категоричното им преминаване на “ултра-либерал-прогресивна вълна” покрай размириците, съпътствали встъпването на власт на Байдън.

Ако приема позицията на Йовко, че социалните мрежи, по един или друг начин са съпътствали гибелта на блогването, давайки трибуна на (бившите) блогъри, то моят грях безспорно лежи във Фейсбук. Чистосърдечно си признавам, че откак имам Фейсбук, моето блогване претърпя рязък спад. Това се случи още, докато бях в Дания. Макар, че от Дания пусках от време на време по някой пост, свързан с живота ни там, наличието на Фейсбук гра̀фа ми направо практически излишно да се пише другаде, освен там.

Разбира се, по онова време Фейсбук не беше това, което е днес. Беше все още сравнително безопасна, сравнително безобидна към потребителите си стартъп компания. Ако си спомням правилно, моят акаунт го използвах доста за разни там игри. Готвѝх някакви буламачи в една виртуална игрица, след това друга, въобще Фейсбук беше за мен повече платформа за игри по онова време.

Постепенно обаче те налучкаха как да правят пари от платформата си. И съответно започнаха да ги правят все по-добре.

Поискаха повече контрол върху данните ни. И го получиха.
Поискаха повече права върху смартфоните ни. И го получиха.
Отделно, смарфонът се превърна от чисто бизнес-устройство в цифров тефтер за почти всеки, който има образование над основното. Фейсбук бяха част от този процес. Данните от смартфоните ни ги превърнаха в мултимилиардната корпорация, която са днес.

Тогава маркетинг-светът беше едно нещо. Днес е друго.

Всичко се променя. За добро или лошо. В момента Фейсбук е царят на маркетинга. Скоро ще е някой друг. След това ще е трети. Когато има нужда от една услуга винаги се появява някой, който я предоставя по най-добрия начин срещу най-разумната цена. Фейсбук успяха в това. Идеално поставени и идеално изпълнени бизнес-цели.

Но да се върнем на блогърите. Че “предадохме” личните си пространства – предадохме ги. Нищо, че от момента на това предателство та до днес възникнаха и платформи, където може да има нелоша монетизация на това, което пишем. Разбира се, само тези, които пишат неща, за които някой е готов да плати. Тези, като мен, които гледат на личния си блог като място за “моите си глупости” не могат (а и не трябва) да монетизират точо тези писания.

Блог-веригата, тръгнала от Йовко, стигна до Мими, която от своя страна мисли че за блогването като “онлайн аптечка за първа необходимост”. Не знам колко от вас помнят, но имаше не едно и не две сътресения от времето преди Фейсбук, когато “онлайн блог-вериги” започваха сериозен обществен дебат. Толкова сериозен, че предизвиквахме и реакции на политици, за да се замаже положението. Или просто за да се покаже заинтересованост.

В блог-вериги се дискутираха обществено наболели проблеми. Може би това ни липсва днес на нас, “блогърите от онова време”. Признавам си: на мен ми липсва. Липсва ми усещането, че гласът ти има значение. Тогава се намираха повече хора, които обръщаха внимание на глупостите ми. Днес са значително по-малко. Особено през блога ми. И това е ОК, защото както казах, всичко се променя.

Ясен не остана по-назад от темата за бившето величие на блоговете. И там, при Ясен, тази блог-верига приключи. Може би за да докаже, че е крайно време да свикнем с мисълта, че нещата са по-различни и ние, щем-не щем, ще трябва да се променим. И да приемем реалността такава, каквато е.

Разбира се, може да останем елитарно-обидени на всичко около нас и с въздишка да опитваме да възродим предишното. Понякога, много рядко, тези действия успяват. Дори и и за малко. Но все пак успяват. Е, в случая искрицата, подета от Иван (и Йовко) запали тук-там няколко публикации. Пламък не можа да стане. Не заради друго, ами защото и Йовко, и Иван са прави. Блогването не е това, което беше. И опитвайки да правим нещата по стария начин няма как да очакваме да се получи.

Аз, “предавайки” блогването и бидейки изключително активен Фейсбук потребител, допринасям за тази “смърт”. Не се опитвам да се самозаблуждавам, че нещата ще се променят. Моят личен дневник си остава една солидна директорийна структура в github и частично в 750words (там не ме търсете, всичко е private). В блога поствам или когато много се ядосам, или когато искам да оставя нещо, което да ми е “справка” за в бъдеще. Или когато искам да си запиша някой хубав спомен.

От близо година опитвам да пиша така личния си дневник, че да става за блогване. Но не ми се получава. А и не смятам, че трябва да занимавам света с личния си дневник. Но ако някой реши да се отбие да прочете – добре дошъл.

Няма тук да ви обяснявам как може чрез RSS да постигнем по-добра информираност. Който иска да чете: Йовко го е описал чудесно. Но определено това изисква повече ангажираност от всеки. Ще постигнете контрол върху новините, които чете защото са ви интересни, а не защото ще ви държат възможно най-много време на сайта на Фейсбук. Но иска труд.

Истината е категорична: Пазарът каза “не” на блогването. И това е ОК.


Използвани са следните изображения:
1. Free-Photos from Pixabay
2. Firmbee from Pixabay
3. Werner Moser from Pixabay

Социален DRM*

Социален DRM*

Чудех се защо от Книжарници Сиела ми дават без проблем да си сваля копие на съвременна, чисто нова електронна книга**, която току-що съм си купил.
Интересно ми беше и се зарадвах на това, че DRM параноята на (поне) едно издателство е отминала.

Да си купиш нова българска книга в електронен вид не е шега работа. Спомням си, че едни от първите, които го предложиха, ме караха да си правя акаунт при тях, да инсталирам разни специфични, дървени приложения, за да мога да чета копието на книгата, което съм си купил и което би следвало да си е мое. Така и не си купих тогава, защото прецених, че това е много връзващо ръцете. И до днес не помня книжарницата и издателството, но помня разочарованието и яда ми, че не се случи. Защото исках и продължавам да искам колкото се може повече български книги в електронен вариант.

Решението на Сиела едновременно ме зарадва и леко плаши.

От една страна: хубаво е, че го има. Надявам се да стават все повече писателите и издателствата, които продават така.

От друга страна: тази, последна страница в електронната книга е като заплашителните послания пред кино-зрителите, току-що платили 20 лв за билет за кино и 15 лв за пуканки с ко̀ла, които послания им казват “вие сте потенциални престъпници”. Да, покрай покупката Сиела имат всичките ми данни. И без проблем могат да ми пратят мутри (държавните или частни), които мутри да отнемат от мен достатъчно собственост, за да покрия обезщетението, което дължа, ако разпространявам тази книга.

Със сигурност няма да дам на никой електронно копие на книгата. Не, че възнамерявах.

Имам я и в двата формата, за Киндъл и epub, но след тази заплаха и особено след “невидимите отпечатъци” (които, ако ги има, са в изображението на корицата). Но ако съм тъпак и въпреки всичко реша да открадна текста, никакви “невидими отпечатъци” няма да могат да ме спрат.

Резервни, няма да го направя. Не заради заплахата от мутри, скрита в последната страница от книгата. Няма да го направя заради надеждата и желанието ми да чета повече български електронни книги без DRM.

“Социален DRM”! Харесва ми! Съвсем в крак със съвремието ни, в които публичният шейминг (осмиването) върви подръка с cancel културата, разпръсквайки “Фейсбук справедливост за всички”!


* DRM, или Digital Rights Management (“управление на цифрови права“) представлява съвкупност от технологии и регулации, които създават фалшивото усещане в издателствата, че правата им върху интелектуалната собственост, която разпространяват електроно, ще бъдат защитени чрез невъзможност за откопиране на защитеното съдържание. Това, разбира се, са глупости, които единствено утежняват живота на коректния потребител, изисквайки консумацията на съдържанието да става чрез монополни, куци и често неработещи приложения с дразнещ интерфейс. Но пък минава за пред чугунените глави на издателски мениджъри от миналия век, които нямат нито достатъчно познания в компютърната област, нито идея как да продават друго, освен хартия или PVC.


** А ревю на “Опашката” от Захари Карабашлиев: малко по-късно!

This Calendar change is so “Apple”, Apple!

This Calendar change is so “Apple”, Apple!

Pick Snooze for Calendar Event Mac

Today my work MacBook Pro upgraded to BigSur. Yes, it’s a bit too late, but this is a company policy decision, and I’m not the one to choose when/how it would happen.

BigSur looks “cooler” (compared to Catalina), and I haven’t yet seen any improvements over the previous version. However, there’s one thing, which drives me crazy already!

This extremely annoying thing is the lack of the “flexible snooze option” of the (Apple default) Calendar notifications!

In the previous version, you would invoke an in-place menu when you click and hold the Snooze button. I used this functionality very frequently, primarily the option “Snooze 1 minute before the meeting”.

How to snooze Calendar notifications on macOS Big Sur | Mid Atlantic  Consulting Blog

In BigSur, some clueless (or just incompetent) about user experience PM decided that they better remove this, making my (and many other users) life harder. If I have to do the same today, I have to do way more clicks until I find this option. And honestly: I haven’t seen it yet. I even think you were ludicrous enough to remove it altogether!

I understand it’s hard to keep everyone satisfied. But Apple, please tell me frankly: why you have to (over)simplify everything in your OS? This flexibility did not hurt anyone. It was there for the people who used it. The people, who prefer simplicity, could (and still can) just hit “Snooze.”

I submitted additional feedback on your site. I hope you have enough strive for satisfied customers so that you re-enable it. I also hope you do it ASAP!

Image sources: How to snooze Calendar notifications on macOS Big Sur
How to quickly snooze Calendar alerts for longer than 15 minutes on Mac

Политическият ми компас към 21.02.2021

Политическият ми компас към 21.02.2021

За пореден път направих политическият компас. Ако правилно си спомням предишните ми резултати, днешните ми показват, че не съм мръднал от последния път (който беше отпреди 6-12 месеца):

Десен: 77%
Либертарианец: 17%

Жалко, че за да монетаризират услугата, не дават вече сравнения с повече личности. Моят резултат иначе е почти 1:1 с възгледите на Милтън Фридман.

Ако всичко е наред и сме все още между нас, ще правя следващият сигурно към края на годината. Че май няма нужда толкова често да се прави, ако човек е наясно с ценностите си.

Колко хубаво им се получи на австралийските бюрократи!

Колко хубаво им се получи на австралийските бюрократи!

Резултат с изображение за „meme facebook google australia“

Преди ден-два чух по радиото (❗️), че Фейсбук решил да забрани на австралийските медии да публикуват техни новини по медийните канали на социалната мрежа. Смях се с глас поне минута на тази прекрасна новина.

А новината е прекрасна, защото доказва на практика колко немощни и импотентни са повечето държавни мерки, приети за да се навредина свободния пазар и да се стимулира некадърността. В случая: некадърността на австралийските медии да се конкурират на рекламния пазар на свободна нога̀ с останалите. И понеже са некадърни, австралийското правителство решило да им налее милиони, без да има нужда получателите да правят каквото и да е повече от това, което правят днес. С две думи: ти не прави нищо, защото “добрата държава” ще вземе от кадърния, за да ти даде на теб – некадърния.

Аналогията със “Закон за изравняване на възможностите” е очебийна. В антиутопията този закон беше приет, защото някои бизнеси не можеха да произведат продукт, който да се конкурира с водещите продукти на пазара. Следователно, бюрократите в антиутопията решиха, че тогава трябва успешният на пазара да пренасочи своите пари към тези, които изнемогват и съответно биха фалирали. За да “изравни възможностите” на кадърния и некадърния.

Горе-долу същото става и в Австралия (и не само там, но само там търтеите-законодатели са толкова нагли, все още). Класическите медии, отказващи да се реформират и да предложат съдържанието по начин, който да им донесе повече приходи, трябва да бъдат подпомагани безъзмездно от тези, които “имат пари” (Фейсбук, Гугъл), защото…. ами защото медиите “създавали съдържание” за тези мрежи.

Разбира се, този закон изцяло неглижира факта, че въпросните медии получават трафик само и единствено защото се появяват в потоците на съответните електронни гиганти. Това за австралийският законодател явно няма значение. Няма значение, защото “онези имат пари – значи трябва да дават!”

Законът е приет въпреки възраженията на Гугъл (и Фейсбук, че и май още някои други). Този закон задължава двамата големи да отчисляват милиони за това, че “използват съдържанието” на австралийските медии.

Първо реагира Гугъл. За мой огромен кеф те казаха така: “ние няма да предоставяме резултати в търсенето, които да представляват връзки към материали на австралийски медии”. Какво значи това накратко? Ами значи, че който и да търси в Гугъл, австралийските медии няма да бъдат представени в резултатите. Представям си как са изтръпнали ръководствата на тези медии, когато са прочели за това решение на гиганта. Най-якото? Ами, ако не бяха не-австралийските медии, когато Гугъл реализира това тяхно решение, нямаше да може да прочетем за това :).

След това и Фейсбук излязоха с тяхното решение. То също така лаконично: “австралийски медии няма да могат да препубликуват тяхно съдържание в нашата платформа” (Фейсбук продължават да се наричат “платформа”, макар че всъщност са медия, поради цензурата и редакторската намеса, която упражняват на всички техни публикации). Допълнително, австралийците няма да могат да четат такова съдържание през Фейсбук. По същата причина. Ще могат, разбира се, самите те да създават съдържание и да си споделят котенца. Но новини – забравете.

Резултат с изображение за „meme facebook google australia“

Решението на Фейсбук, особено след решението и от Гугъл, ме хвърли в такъв злобен делириум, че направо ме хвана срам от мене си. Не е хубаво човек да злорадства чак толкова много за мизерията на някой друг. Но нямаше как да не го почувствам така: конфликтът дотук се реализира и се развива напълно според моето разбиране за свободния пазар и за това какво трябва да се случва с всеки, който опита да казва на частна компания какво и как да прави с бизнеса си (и парите си).

Аз бях сериозно притеснен, че ако Фейсбук и Гугъл се огънат (австралийският пазар най-вероятно не е малък), това ще даде възможност на по-зловещи бюрократи (например, Европейския парламент, който определя колко бързо ние в ЕСССР ще построим социализЪма) да направят същото. А подобни регулации не са от полза за никой. Да не забравяме срамната регулация срещу меметата от 2019-а, приета от тези търтеи-чукундури. Добре, че е толкова безсмислена, че никой не ѝ обръща внимание! Поне никой от моя кръг.

Ако големите се бяха подчинили, освен че свободният пазар щеше да понесе сериозен удар, щеше да е въпрос на време ситуацията да стане подобна и в ЕСССР. То и сега може да стане, но имам все пак някаква надежда, че ще се научат от ситуацията в Австралия.

Сега чакам с нетърпение да видя как ще се развие този казус. Естествено, австралийските търтей-бюрократи ще се опитат да принудят Гугъл и Фейсбук да отстъпят от решението си. Чудя се къде ще стигне бюрократичната креативност. Предполагам, тепърва ще видим. Много се надявам и Гугъл, и Фейсбук да реализират бизнес решенията и медиите в Австралия да останат без този канал. Много искам да видя как ще се изроди информираността на австралийците, които едва ли ще си променят навиците.

И тогава фалшивата новина, публикувана във Фейсбук от някой на английски език в не-австралийски сайт, няма да може да бъде официално оправдана от австралийска медия. Тези, които искат да бъдат чути или прочетени в Австралия, ще трябва да насочат финансовите си потоци към медии извън Австралия. Което ще натисне жестоко медиите, лобирали за този идиотски закон. Справедливостта е толкова крещяща, че чак може да ни оглуши.

Много ми се иска тази сага да завърши с отмяната на закона и връщането на свободния пазар. Но не вярвам това да стане, преди да се опитат всички други репресивни механизми на австралийската държава.

За който иска да прочете повече, ето няколко допълнителни връзки. Имайте предвид обаче, че всички тези мнения са на същите новини, които гладно чакат да се реализира някой подобен проект:

  • Australia news code: What’s this row with Facebook and Google all about. Горе-долу балансирана статия, но идваща от медия, която не би имала нищо против да ѝ капнат няколко десетки милиона на месец, без да прави нищо по-различно от това, което е правила досега.
  • Google and Facebook: the landmark Australian law that will make them pay for news content. Това го споделям с отвращение, защото The Guardian е гнусен, ляв парцал. Но статията, макар и жестоко изкривена вляво, дава възможност да се види и тази гледна точка.
  • Facebook спря всички австралийски медии от платформата си. Тук много ме “възрадва” как завършва статията: понеже Фейсбук не иска да дава пари за нищо, ще даде повод на праителствата по света да ги смятат за опасен монополист. Но все пак е “Капитал”, рупорът на “градското дясно-ляво”. Но и статията е донякъде балансирана, макар (естествено) също да клони вляво.
  • Второто меме е на Tristan Rayner от Android Authority, които също имат отличен обзор по въпроса: Daily Authority: Facebook’s nuclear option Down Under, and more.
Защо не давам (вече) на заем

Защо не давам (вече) на заем

Резултат с изображение за „borrowed money gif“

Предполагам всеки е придобивал подобен опит, по един начин или друг. Опитът да бъдеш излъган по най-глупавия възможен начин (с обещание), за най-баналното нещо на този свят: парите.

Не, че сумата беше кой-знае каква. Дори погледнато общо. Имам късметът да правя достатъчно пари, че това, с което ме излъгаха, да не ме притеснява особено. Но загубата на доверие в хората *по принцип* е вече нещо, което ми е криво, че ще трябва да приема.

Оттук-насетне не бих дал заем на никой, освен ако не ми е толкова близък, че да мога да прежаля сумата, дори да не може да ми се издължи. В смисъл, трябва да ми е толкова близък, че да мога да му дам съответната сума и хич да не си я търся: без никакви уговорки. Това прави кръгът на такива получатели много тесен, но това е всичко, което бих могъл да направя.

Първият път, когато бях така излъган, беше госпожа от градината на Калина. Болен родител, ще върне парите колкото се може по-скоро: неща, които почти 1:1 чух и с втория случай. При тази госпожа имам документ, с който бих могъл да поискам парите обратно. Но неприятностите са толкова много, че не ми се занимава. Не, че сумата е малка. Да кажем, все още е няколко минимални работни заплати. Но не ми се занимава, наистина.

Вторият път беше съвсем скоро: точно преди да напусна предишния ми работодател. Колега, който на всичкото отгоре има и лидерска позиция там. Колега, който не можех да си представя, че е способен на подобна подлост. Сумата беше малка. Но обидата е сериозна. Може би точно защото знам добре, че този колега има добри доходи, които не би следвало да го подтикват да сложи честта си срещу такава сума. Но той го направи. И съответно я загуби.

Горчивината си остава. С времето вероятно ще става по-малка. Но опитът остава.

А опитът казва това: никога, никога пари на заем. Пари даром – може. Пари назаем – никога.

Вермут

Вермут

Вчера сутринта ни събуди настойчиво мяучене. Котето, което в петък се беше завъртяло около къщата, беше пред вратата ни, треперещо и гладно. Нищо чудно: вчера сутринта беше някъде -7°С, а котето беше малко.

Оказа се, спало е в дупката, в която Барбароса спеше: една кубична форма от ИКЕА, която се слага в шкафовете им и която бяхме купили за котарака преди много години. Там все още имаше от неговите парцали, а и е долепен до ъгъл в стената на къщата, която макар и с изолация, все пак отделя топлина.

Заръчах на Мартин и Калина да сложат ядене на котето. Вчера му бяха сложили мляко, което едно, че беше замръзнало на кокал и друго, че това е развито коте и то не яде мляко. Като му сложиха от храната на Барбароса, котката похапна солидно. Сложихме и вода и решихме, че нещата засега са приключили.

Само че малко след като му оставихме водата, то отново взе да мяучи. Силно и пронизително. Дойде на дограмата в хола (Барбароса, съответно, се вбеси от гледката през прозореца). След това пак отиде до входната ни вратата. И така, докато не реших да го пусна за малко в коридора.

Видях, че котето започна веднага да се гали, да се опитва да се сгуши в мен. Взех го и го внесох в хола. Две душѝ в хола веднага реагираха: Барбароса, който заръмжа зверски от неговото място пред отворите на единия климатик и Веси, от нейния стол пред компютъра. Само че аз ги игнорирах и седнах с котето на пода, за да я видя как ще реагира оттук-насетне. Котето беше толкова доволно: въртеше се, буташе се в мен, търкаше се (знаете как се търкат котките).

Отначало си помислих, че е разгонено. Огледах го внимателно. Оказа се женско. Питах Козата Ани, тя обясни. Реших, че не е разгонено, просто е много притеснено. То наистина трепереше, дори като се сгуши в мен. И дълго време не успя да се успокои от треперенето. Едновременно мърка и трепери, радва се и се гуши.

Оглеждайки я по-детайлно ми направи впечатление, че е изключително чиста. Козината ѝ нямаше белезите, типични за “външни” котки: прах, оцапано тук-таме от където се е вряла. Беше лъскава, чиста, без никакви следи от “дворна мръсотия”. Огледах ѝ и лапите. Те също бяха чисти, ноктите ѝ, макар и много остри, бяха също чисти. Всичко това ме доведе до извода, че най-вероятно това е или избягало от някоя къща коте, или изхвърлено от някоя къща или автомобил (ако е било в града). Често някои “хора” постъпват така: идват с колата от някой по-далечен квартал, изхвърлят животинката и отпрашват. И кучета така са се озовавали в Лозен, и котки. Подхвърляли са ни направо коте в двора (за съжаление, то тогава не оцеля, беше твърде младо и изчезна).

Снимах я набързо и я пуснах в лозенската ни група, надявайки се да е избягала от нечия къща и да я търсят. Обади се само една госпожа, но след разговор решихме, че не е нейно котето. Калина беше много притеснена, защото явно ѝ се искаше котето да остане при нас. Веси беше на другия полюс, защото осъзнаваше, че не можем да изхвърлим котето навън в този студ, но и хич не ѝ се искаше да му бере и на него теглото. Барбароса не го питах, но предполагам какво би имал да каже: “Ррррррррмммммммммммммммъъъъъъъъъъъ, кххххххххххххххххххх!”

След като си изяснихме позициите беше ясно, че котето ще остане, поне засега, при нас. Трябваше име. Напомниха ми, че само преди седмица бях избрал чудесно име за котка: Вермут! И се оказа, че това е точно Вермут.
Много подходящо, макар и малко странно име за котка. Не за друго, ами ако чуят норвежците как Мартин пита “Абе къде е Вермута?” ще си помислят, че децата са минали на твърд алкохол. Но пък едва ли има наоколо друга котка с такова име (особено женска), та Вермут се наложи категорично.

Вечерта беше интересна. Нощта се очакваше да е още по-интересна.

Когато двете котки се доближат една до друга, по какъвто и да е повод, започва едно бясно съскане, ръмжене и “вайкане” (аз така го наричам, това е онова провлачено “ооооооооооооо”, което надават). Аз очаквах, че малкото ще яде бой. Оказа се, че то не само, че не яде бой, ами е и доста по-агресивно: като се усети притиснато или прецакано по какъвто и да е начин (например, Барбароса е по-близо до потенциален източник на храна), то направо го напада! С лапата по главата! И онзи отстъпва. Недоволен и сърдит, но отстъпва. Само веднъж досега той го е прасвал с лапа, но явно беше изключително качествено, защото след това малкото седя няколко часа на поне пет метра от него, следейки го внимателно. Докато то го е удряло поне три-четири пъти, но на големия хич не му пука от това.

Консултирайки се с фенски котешки групи ни казаха, че свикват рано (или късно). И по някое време може и да станат даже приятели. Но в момента изглежда така, че едва ли скоро ще станат приятели.

Вечерта, като си легнах на дивана, Барбароса дойде да се настани при мен така, както той най-обича. Междувременно Вермут беше върху Калина, но по някое време и двете решиха, че искат да са на същия диван. Сега, колкото и да е голям диванът, Барбароса беше много ядосан от това развитие. И въпреки, че беше върху мен, се разръмжа към малкия звяр, който също не му остана длъжен. В крайна сметка Калина натрупа възглавница и одеало, заедно с някакви дрехи, за да се формира нещо като демаркационна линия. Вижда се как малкото гледа с присвити очи над линията котарака, който иначе се задоволи само да стои в мен, като от време на време изръмжава в посока Калина и Вермут.

Чудех се как ще се сработят за през нощта. Ясно беше, че и двете трябва да са в коридора: нито можехме да оставим младо, невъзпитано още коте в която и да е от стаите, нито Барбароса. Един експеримент на Веси (остави котето само̀ в коридора) показа, че може и да се получат нещата: Вермут помяучи, помяучи малко и след това миряса. Оказа се, намерила си е място в дрехите на портмантото. Като минах да я търся я видях заровена там. Тя, като ме видя, естествено веднага скочи, и като я върнах в хола Барбароса пак се разфуча. Но пък беше ясно, че май имаме някакъв, може би устойчив вариант.

Като дойде време да лягаме стана интересно. Храненето беше сравнително лесно, защото Вермут яде пред входната врата, а Барбароса – в неговата си купичка в банята. Само че след ядене и двамата трябваше да си минат през тоалетната. Вермут май я изпуснахме и “посети” най-големия фикус в хола (това е недоказано твърдение, поне от снощи), докато Барбароса си знае къде му е пясъка. На Вермут ѝ беше показан няколко пъти пясъка, но до следващия ден (днес) тя не се престраши да го използва. Днес, обаче, след като се наяде, аз я видях да се насочва пак към фикуса! Веднага я измъкнат и я занесох в банятя, където тя си “свърши номер две” съвсем по котешки. Не знам как ще я следим, надявам се скоро да свикне, че там се правят работите. Интересно ще е как с Барбароса ще разрешат този чутовен ресурсен конфликт. Времето ще покаже, предполагам. Но все още нито единият, нито другият са правили “беля”. Не се заблуждавам, че ще остане така, но дано поне свикнат по-скоро.

Като легнахме, чухме в коридора някакви звуци от военни действия. Те по-скоро приличаха на стрелба “за сплашване” с халосни патрони. По някое време и двете утихнаха и повече нищо не съм чул до сутринта. А сутринта Калина се беше събудила рано и всъщност и двете котки ги намерих в хола с нея, та не знам кой-къде е спал. Важното беше, че нямаше “белѝ”.

Днес щяхме да караме Вермут на ветеринар за ваксина и обезпаразитяване, но навалелият почти 50 см сняг ме раколеба. Ще видим как ще е утре. Но засега котето ще трябва да остане с нас. Като се стопи снега и се запролети, вероятно ще се върне отвън (вероятно заедно с Барбароса), но може и да стане поредното “постоянно присъствие” в двора и къщата.

Калина, така или иначе, много харесва тази гальовна топка (и не само тя), а Веси и Барбароса щат-не щат ще трябва да се примирят с новото. Освен, ако и Вермут не изчезне някой ден като Бърни: един оранжев сладур, който самият Барбароса докара един ден в нас (нито му съскаше, нито го гонеше, дори разрешаваше да му яде от яденето!). Но Бърни изчезна много нещастно. Надявам се да са го прибрали някои хора, а не да е намерил смъртта си под гумите на някой автомобил или пред пушката на някой от местните ловджии.

Към момента на писането на този текст Барбароса и Вермут бяха доста по-близо едно до друго на дивана. Барбароса, естествено, спеше, а малкото първо спеше, после игра, после пак спеше, а сега слезе от дивана и проси покрай Ангел. Доста по-нахално същество е от Барбароса и предполагам, че ще се оправи добре в тоз живот. Ако оцелее, де!

Аз броя, Ти броиш, Той брои…

Аз броя, Ти броиш, Той брои…

Преди по-малко от месец напуснах “Да, България”. Въпреки това съм убеден, че ако нещо не ме възпрепятства сериозно, ще бъда (отново) застъпник на следващите избори.

Кампанията “Ти броиш” на “Демократична България” е едно много смислено начинание и аз съм убеден, че няма човек, който да се интересува от това изборите да са максимално честни. Независимо дали премиер ще стане някой от ГЕРБ (Борисов нали уж даде заявка, че щял да е партиен строител само, мат’рял кой-знае колко няма, но да видим), Кукурнелия (тогава няма кой да ни помогне, но всеки народ си заслужава съдбата), Трифонов (държава-чалга, що не?), или някой друг, най-важното е този някой да спечели властта чрез честни избори.

На застъпникът са абсолютно забранени всякакви партийни символи (да, маска на “Демократична България” е предизборна агитация), както и му е абсолютно забранено да извършва агитация (то на всеки е забранено, така или иначе). Затова не е кой-знае колко голяма работа коя политическа сила ме упълномощава да съм наблюдател от нейно име. Застъпникът не брои, не упътва хората насам-натам, не дава акъл на комисията (освен ако не констатира нарушения). Само и единствено наблюдава.

Единственият контакт на застъпника с излъчилата го партия е, ако се констатират нарушения и комисията откаже да реагира. Тогава с телефоните за контакт се осъществява връзка с хора, които знаят какво се прави, за да се реагира на измами в изборния ден. И, разбира се, застъпникът получава копие на протокола, което трябва да предаде в края на изборния ден на контакта си.

Моите причини да бъда застъпник:

  1. Честният изборен процес е най-важното за деня на изборите. По-важно дори от това коя партия ще спечели. За да се подсигури това трябват хора. Аз се чувствам подготвен. Ще опитам да навия Весела и Ангел да помогнат и те. Мисля, че такъв опит би бил полезен и на двама им.
  2. Застъпникът има възможността да наблюдава изборния процес в детайли. Да го прави не само заради партията, която представлява, а най-вече за това да помогне изборният процес да бъде без фалшификации. Когато сте там, с комисията, вие имате задачата и възможността да наблюдавате, намирате и сигнализирате за грешки, които биха довели до грешно преброяване. Имате възможността да сигнализирате за грешки. Дали грешката е умишлена или не – това няма чак толкова значение, стига да е отстранена навреме. “Ти броиш” са дали детайлно описние на правата на застъпника, ако ви се чете повече.
  3. Интересно е да наблюдаваш изборния ден. Срещаш се с най-различни хора. Виждаш всеки как подхожда по различен начин към момента на избора. Можеш да разговаряш с тях извън секцията, ако решиш (но нито ти си длъжен да го правиш, нито те са длъжни да ти обръщат каквото и да е внимание). Разбира се, това разговаряне не може да включва агитация или проучване от типа “абе ти за кой гласува сега”.
  4. Последно, но не на последно място, застъпническата кампания на “Демократична България” е яка. Лесно, просто и удобно. Разбира се, няма как да се избегнат чистите бюрократични затруднения, които държавата е поставила пред набирането на застъпници. Но може би точно заради това си струва.

Пилец в прозореца

Пилец в прозореца

Интересна случка тази сутрин. Както си стояхме в хола, изведнъж панорамният прозорец “изтуптя”. Оказа се, някакво омотано пиле (не врабче, по общо съгласие, беше значително по-красиво) се беше праснало в прозореца по време на полет. След удара птицата лежеше с обърнати крака пред вратата и ние решихме, че се е претрепало.

За малко се замислих дали да не пусна Барбароса да има свежа закуска (докато трупът е още топъл), вместо готовата котешка храна. Котките по принцип не ядат трупове, а каквото си хванат, но мислех, че Барбароса ще го приеме за негов улов и щеше да го хапне. Калина обаче хич не реагира добре на идеята. А и пилецът се поразмърда, та излязох навън, за да го “анализирам”. Без Барбароса, естествено, онзи стоеше на дивана и хич не му се излизаше на студено.

Пилето лежеше на гръб, помръдваше съвсем леко, краката му бяха свити, липсваше въобще рефлекс за хващане. Взех го в ръце. Обърнах го така, както би следвало да стои птица. Беше отворило широко едното око, другото стоеше присвито, човката беше широко отворена. Дишаше тежко. Въобще, блокаж отвсякъде. Показах го на Веси. Тя, естествено, започна да примрънква, че “носели болести”. Само че нас, след Короната, нищо не може да ни уплаши :).

Понеже нямах клетка под ръка, реших да не внасям пилето вътре за постоянно. Влязох само за минута-две, държейки го така, че да се хвръкне. Ако имах клетка, щях да го пусна на топло, докато се съвземе (или докато умре). Но без клетка, само в ръцете ми, вътре… не беше добра идея. Барбароса стоеше на дивана и така или иначе вече ме гледаше с интерес, та да вляза с пилето вътре щеше да е грешка. Особено ако то рязко се освести и литне вкъщи – тогава със сигурност щеше да се размаже по някой прозорец. Та трябваше да опитаме да го освестим вън. В крайна сметка го оставих вън, на тревата, надявайки се влагата по нея да му помогне, и влязох вкъщи.

След две минути излязох да го видя. Изглеждаше значително по-добре, но все още не бягаше от мен. Остави ме да го взема отново в ръце. Явно не ме виждаше и осъзнаваше въобще: явно мозъкът му беше работоспособен колкото кус-куса, който ядохме сутринта. На докосване по главата или гръбчето реагираше (потрепваше с крилата), като му пипах човката също реагираше леко, но все още човката стоеше леко отворена и без никакъв хватателен рефлекс на краката.

Оставих го пак на тревата и се махнах от него. След няколко минути пак излязох. Бях доволен да видя, че звярът вече се държеше сам, беше притворил човката, но все още не бягаше от мен. Като го взех в ръце обаче усетих, че се вкопчва с краката си в ръката ми. Щом този естествен рефлекс работеше, пилецът можеше и да прекара (пое с моя богат опит с кокошки на село и канарчета в града). Та започнах да се надявам, че в крайна сметка ще се освести.

Докато го държах видях, че взе да си върти леко главата наляво-надясно. Застана на пръста ми, държейки се самò (и вече пазейки равновесие). Също личеше, че започва да се страхува. А щом се страхува от мен, значи нещата започваха да се оправят. Калина, междувременно, се радваше отстрани. Аз отворих изцяло ръката, за да може звяра да не се чувства притиснат, като само го придържах да не падне на плочките от метър и половина. Но пилето седеше и не щеше да лети, само леко се оглеждаше.

По едно време явно ядрото му приключи изцяло с рестарта, инициализира си драйверите, видя горе-долу каква е обстановката и взе, че хвръкна! Не прелетя много, само метър-два, до ръба на стената ни. Вкопчи се в нея и така остана поне още минута-две.


Аз се прибрах вкъщи, мислейки, че е готов и че ще си тръгне по пътя по някое време. Обаче то стоеше на ръба и не искаше да излети. Твърде дълго време, по мой стандарт, затова пак излязох, за го видя какво смята да прави. При опита ми да го взема в ръце, то отново хвръкна, но този път долетя до плота ни. И вече определено нямаше никакво желание някой да го хваща. Но и не можеше да полети както трябва. Протегнах ръка към него, то се навря още навътре на плота. Явно, че нямаше да даде да го хващам повече, а и аз не изпитвах особена нужда:


Изнесохме му малко трохи (уви, бял хляб, с глутен, нямахме безглутенов или лимецов 🙂 ). Глупаво решение, защото очевидно не му беше до ядене. Но какво да го правим… Реших, че е най-добре да сложим вода близо до него, да пие, ако има нужда. Калина се сети за чашките от нейния сервиз и напълни вода в една от тях.

Изнасяйки водата до него обаче, то изведнъж хвръкна, набра височина, прелетя общо 10-15 метра до едно от дърветата в градината. Скри се в короната на дървото и вече не го видяхме. Явно повече с нищо не можехме да му помогнем, а и пилецът беше рестартирал всички слоеве на операционната система и изглежда, беше back online. От тук-насетне нещата си зависеха изцяло от него.

Много интересна сутрешна случка. За нас лек уплах и разнообразие, за звярът това можеше да е краят на кариерата му, както се казва :). Радвам се, че оцеля, защото и Калина, и Веси се зарадваха. А и щеше да ми е гадно да му изхвърлям трупа. Пък и е красиво птиче. Мисля, че ако е било само зашеметяване, а не някаква травма, която да го убие в последствие, ще се възстанови от тази неприятна случка. Зимата е пред него, дано се справи, но… в природата е така. Ако успее – ще живее.

Защо напускам “Да, България”

Защо напускам “Да, България”

Преди четири години бях една малка, съвсем незначителна и независима частица от учредителите на “Да, България”. Бях горд от това и ще остана горд от него, защото тогава вярвах, че е необходима истинска, дясна, програмна партия, която да се заеме здраво с борбата срещу корупцята.

Днес напускам партията. Тук ще посоча причините за това. За приятелите, които тогава подлъгах да станат членове с мен. За тези, на които са им интересни причините. За себе си, най-вече: за да не правя подобна грешка през остатъка от живота си.

На приятелите и познатите, които агитирах: извинявайте. Смятам, че дължа обяснение на всички вас около мен, които горещо убеждавах, поне през първата година на членството ми, как “Да, България” е истинска, дясна партия, която ще направи много за бъдещето ни и за бъдещето на нашите деца.

Дължа обяснение, а може би и извинение, защото днес ще ви кажа, че осъзнавам, че съм ви излъгал. Мое малко утешение е това, че ви излъгах излъгал, воден от наистина най-добри чувства, също така и най-откровено, лъжейки също и себе си.

Почти веднага след създаването на “Да, България:, а и в продължание на следващите години, аз бях в непрекъснат конфликт (къде публичен, къде лице в лице, къде из форумите, къде в Messenger) с приятели, колеги и съмишленици, понякога и с идеологически опоненти (“зелени”, най-често) които се опитваха да ме убедят, че проблемът е в мен, че “Да, България” всъщност е дясната формация, която заслужава доверието ми.

Някои по-зелени опоненти, такива, които аз разпознавам и ще разпознавам като политически враг, докато ме убеждаваха и ме поблокираха малко даже от коалиционната ни страница (но за кратко, благодарение на други приятели). Е, сега на спокойствие могат да ме блокират. Свободата на словото по партийните страници е недопустима: там трябва да има само цветя и рози, и еднорози да бягат по безоблачното партийно небе и да пръцкат дъгички (да не забравяме: дъгичките са особено важни за определени социалистически течения в партията!).

Аз определя себе си като десен либертарианец. Това, вероятно, е и причината за този непрекъснат конфликт с моите бивши съпартийци, защото моите възгледи и партийната линия са били толкова далече едни от други, че не съм се стърпявал да критикувам остро (и публично) нашите официални позици. Разбира се, основанието за критиката ми е било, че партията следва лявата политическа линия, а именно официално подкрепя повече държавни харчове (ИК), както и повече безработица и престъпност (емигрантите).

Друга конфликтна точка е била косвената работа на партията за интересите на БСП. Всичко, разбира се, в името на бъдещ парламент с евентуално участие на десетина наши депутата в него. В това име нашата коалиция беше и продължава да е готова да постави БСП начело на държавата. Макар, че и на мен ми минаваха подобни мисли в началото на пандемията. Но видях поведението и на БСП по време на кризата, и днес отново смятам, че по-малкото зло за нашето управление е “не-БСП” правителство, както и да изглежда то.

Въобще, в крайна сметка се оказа, че едва ли има актуални днешни теми, по които да подкрепям партийните ни повели. Борбата за правосъфна реформа отдавна е само в хартиените цели на партията ни. На хартия, разбира се, тя продължава да е там, но реалността е съвсем друга. В реалността сме “модерни”, “либерални”, доближаващи се към това, което беше ДЕОС. Така поне аз виждам нещата днес. Разговори с приятели под един от последните ми фейсбук статуси, както и личен разговор с приятел-партиец след това ме подтикнаха към финалното ми решение. В крайна сметка, приятелят беше прав: по-добре е да не съм член на партията, след като публично да я “маскаря”. Не е достойно, някак си!

Та заради това и искам да се извиня на всички приятели и познати, които са се полъгали по моя ентусиазъм тогава и днес (както и при аз), са разочаровани. Ако ще ви стане по-леко, аз също жестоко се самозаблудих и самоизлъгах. И никой не ми е виновен. Само аз си.

Това е. Повече “защо го правя” не мога и да напиша. Снощи последва и моето заявление за напускане на партията. То беше веднага учтиво и електронно прието (благодаря ви за това, наистина!). От 15.12. моето членство ще е прекратено.

От тук нататък ставам отново безпартиен. Може би завинаги. Не мисля, че ще мога да се доверя на друг(и) основател(и), които да определят партийни курсове и партийни сделки без мое участие. Също така и не мисля, че аз някога бих искал да се занимавам с пряка, активна политическа дейност. Което автоматично означава, че ще разчитам други да имат партийни програми, които да са близко до моите политически възгледи. Защото аз винаги гласувам на всички избори.

Надявам се да остана близо до приятелите, които ще продължат и по-нататък пътя на “Да, България”. Надявам се да има отрезвяване относно позициите на партията и тя да се отърве от лявото в нея: както вътре (левите “съвременни либерали”), така и вън (“Зелено движение”, този отровен коалиционен партньор).

Но тази надежда е по-скоро моя фантасмагория, защото да не се лъжем: в България основният електорат е с леви нагласи и дясна партия, а още по-малко дясно управление, нямат шанс. ГЕРБ също не са десни, не се лъжете! Просто са по-приемлив вариант от путиньовците ДС-КГБ-БСП.

Пределно ясно ми е, че повечето български електорат е ляв. И като такъв никоя истински дясна партия няма да успее да бъде скоро в управлението.

Ясно ми е, че най-вероятно това е и причината за олевяването на всяка партия, включително и ГЕРБ и “Да, България”. Защото, ако партията не олевее, няма да вземе достатъчно гласове на следващите избори.

Ясно е също, че това ме превръща най-вероятно в редовно парламентарно-непредставен. Което не е задължително да е лошо. Предвид, че все още България върви напред (макар и бавно, макар и вляво).

Когато дойдат избори, ще имам отново възможност да преценя за кой да гласувам, базирано на опита ми със съответната формация, както и на техните политически програми. Надявам се, че тази преценка ще бъде по-трезва така, когато няма да имам моралната обремененост на партиен член. Не крия, че поривите за повръщане, които предизвикват в мен някои рупори на “Да, България”, а и наличието на “зелените” в “Демократична България” ще са сериозен стимул да си намеря друга партия, за която да гласувам. Но може все пак “Демократична България” да се окаже най-малкото зло. Ще видим. Със сигурност ще пиша.

Като изключим времената по избори, надявам се също така да съм много по-слабо политически ангажиран през останалото време. Макар, че осмиване и подигравки с пълзящият социализъм винаги ще има по моите потоци.


До Националния съвет на партия “Да, България”

Декларация за напускане

от Дончо Ангелов Ангелов, ЕГН 73********

Уважаеми членове на Националния съвет,

На основание чл. 8 ал. 1 от Устава на “Да, България” изявявам писменото си желание за напускане на парития “Да, България”, считано от 20.12.2020.

Декларирам, че желая надвнесеният членски внос да се сметне като дарение за дейността на партията.

С уважение:
Дончо Ангелов


Това беше.

Theme: Overlay by Kaira Extra Text