“НЕТолерантен съм само към нетолерантността”

“НЕТолерантен съм само към нетолерантността”

“НЕТолерантен съм само към нетолерантността”

АМА НАИСТИНА ЛИ този префърцунен девиз на съвременните “толерантни” хваща дикиш у някой друг, освен у “толерантите”, които го използват?

Никой не е толерантен. Най-малко претенциозните, които се кичат с горната безсмислица. Те просто са хора, които в това отношение им се къса връзката с реалността. И предпочитат да си вярват, че са много толерантни, освен когато не са. Но за тогава имат готов отговор: “не съм толерантен, щото и тоя срещу мен не беше толерантен”.

“Нетолерантен съм само към нетолерантността”. Глупав девиз за наивни хора.

Няма как да сме толерантни. Няма как да сме универсално-търпими към всичко. Освен към “липсата на универсална търпимост”. Но пък съвременните нацисти вече си имат девиз, който развяват като знаме всеки път, когато “за общото добро” не са толерантни към различното. Щото това, различното, според тях е “нетоленратност”.

Ама разбира се: всяко различно от нас (мнение, действие, желание) се класифицира като “нетолерантност”, срещу която “новотолерантните” няма как да бъдат толерантни, щото… виж нацисткият девиз по-горе.

“Толерантен съм само към моите си неща”. Това е истинският девиз. Лишеното от лицемерие твърдение. Което може да звучи нетолерантно, но поне е истина, лишена от лицемерната глазура на съвременносто ултралибералтолерастко движение. Което, разбира се, е толерантно само към тези, които следват движението. За останалите има “слово на омразата”, “кенсъл” и останалите изобретения на същото това ултралибералтолераст-нацистко общество.

Аз не съм толерантен. И няма как да съм толерантен. И никога няма да бъда толерантен.

Няма да бъда толерантен към необразованият глупак, който чете Ютюб и вярва, че Земята е плоска и че американците никога не са стъпили на Луната, щото това било “холивудска постановка”.

Не съм толерантен към наглият социалист, който под лицемерните думи за “обществено благо” иска да открадне това, което аз създавам за себе си, семейството ми и за всеки друг, за който аз преценя. Да го открадне, за да го даде на някой мързелив и неспособен, щото иначе оня щял да умре от глад. “Умре от глад”, ако не знаете, е модерният ефимизъм за “ще трябва да му се наложи да работи”. И да, и към това не съм толерантен.

Не съм толерантен към простотията, която мига на парцали, не можейки да си обясни по-сложен процес от ходене по голяма нужда и забърсване след това с тоалетна хартия. И поради това тази простотия иска да наложи на всеки друг да е на нейното ниво, за да не вземе простотията да се обиди, да се почувства нещастно. Смятам, че тази простотия трябва да се чувства нещастствно, затова не съм толерантен към нея.

Не съм толерантен и към престъпникът, който влиза в къща в два през нощта, за да открадне телевизор, и на който му пръсват мозъка, докато опитва. Смятам, че напълно си заслужава кучешката съдба, защото той самият оценява живота си толкова ниско, че да го рискува за един телевизор.

Не съм толерантен към ултралибералтолерастчетата (сигурно ще се наричат “Rosa Jugend”, по пример на една друга Jugend), които един ден ще почукат на вратата ми, въоръжени с новоприетият “Закон за толерантното слово”, по силата на който аз ще трябва да бъда отведен в лагер за превъзпитание, за да не внасям развала сред обществото, докато не се науча да бъда толерантен.

Free image from rawpixel

Бъдещето на политкоректния език

Днес приятелче ми изпрати това злато, което ме вдъхнови така, че реших да пиша: В австралийски университет безумно мъдрите и безспорно необходими “полови науки” (“gender studies”) изработили препоръки за промяна на английския език, който да го направил по-приемащ (inclusive).

Тук ще предложа на вашето внимание моето тълкувание на брилянтната идея на учените от “полови науки”: за да бъдем по-приемащи, ще трябва да си наложим да не използваме повече “майка”, “кърмене” и “баща”. Това щяло да помогне изразът ни да бъде “приемащ за всеки глас”.

Ще започнем с “кърмене”, защото този термин очевидно е най-важният и основополагащ, за да не се обиди някой по-различен. Вместо “кърмене” препоръката е да се използва “гърдохранене” (“chest-feeding”). Моят интелект стои запленен от това приемане, с което прегръщаме всички останали шестдесет и два (и половина) по̀ла! Смятам, че е правилно и от критично значение да въведем този термин колкото се може по-скоро!

Университетът, също така, препоръчва да се използва терминологията “гестационен родител” или “раждащ родител” вместо нападателната дума “майко”. Най-накрая брилянтната мисъл на младите “полово-научни” гении е прозряла, че “майка” е много враждебна, много агресивна дума, която трябва да бъде изтръгната от езика и заменена с политически-коректния термин “раждащ родител”. Дори бих увеличил обхвата на това правило и за още по-враждебни езици, като българския, в които има “род” на думите (това е като “пол”, само че още по-лошо), да се използва не “раждаща родителка”, а направо “раждащ родител”. Браво на младите учени – продължавайте все така!

Не на последно място трябва да разкараме също така агресивната и неполит-коректна дума “баща” (или “татко”). Тя трябва да бъде заменена (съвсем логично, и пак толкова гениално) с политически-коректния термин “негестационен родител”, или за по-простичките, като мен – “нераждащ родител”. Механизмът на замяна, според младите гениални учени по половите науки, е същият и пак толкова изключително необходим.

Изхвърляйки агресивните, отживели думи като “кърмене”, “мама” и “тате” веднъж-завинаги ще се пренесем в новия век, прегърнали идеите на не-бинарното общество и неомарксистката политкоректност. Това е прекрасно и аз не мога да дочакам времената, в които внуците ми ще ми казват не “дядо”, а “негестационни родителю на негестационният ми родител”. Къде-къде по-ясно и къде-къде повече политкоректно! И никой няма да бъде обиден, ако случайно чуе!

Разбира се, всяка революция има своите реакционери. Това са едни лоши хора, които не могат да приемат красивото и светло неомарксистко бъдеще. Те са запитали университета дали поне малко не ги е срам от подобни препоръки. Аз ясно разбирам, че тези хора живеят в миналото и тяхната консервативна глава не може да увре колко много се засягат небинарните родители, когато чуят малко, едногодишно детенце да плаче “мамооо, мамооооооо”.

Та тези консервативно и назадничави хора са запитали университета “абе вие добре ли сте, какво по дяволите си мислите че правите?!”, на което университетът съвсем разбиращо и политкоректно е отговорил, че това са “само препоръки”, които имат “академичен характер”. Тези консервативни хора не могат дори да приемат факта, че вместо първата дума на малкия човек да е “мама” или “тата”(“тате”), то бъдещите бебета ще са още от “гестационното пространство” (“утроба”, надявам се, осъзнавате колко е агресивно!) ще знаят, че първите им думи ще са “гегегеге” (за по-тъпичките, като мен), а за по-умните бебета – направо “гестационни родителю”!

Аз обаче с широк разкрач прекрачвам 20-30 години напред, за да се изправя смело на #woke трибуната и да викна: “Въведете ги ДНЕС, въведете ги СЕГА! Трябва да махнем отживелиците и да въведем красиво, неомарксистко общество, което да е приемащо за всички шестдесет и четири по̀ла.”

За да демонстрирам още по-добре колко красиво и смело ще бъде бъдещето, когато младите специалисти по полови науки получат така желаното финансиране по линия на Истанбулската конвенция, ще си позволя тук да адаптирам част от стихотворението на Ботев, което днес звучи грозно и неполиткоректно, на новия, бъдещ неомарксистки и политкоректен език.

Ето адаптацията, предполагам всички може да прецените колко по-добре и по-приемащо се получава резултата:

Не плачи, гестационен родителю, не тъжи,
че станах ази хайдутин,

Но кажи какво да правя,
кат си ме, раждащи родителю, родил
със сърце персонно, юнашко,
та сърце, раждащи родителю, не трае
да гледа жител на османската империя, че бесней
над нераждащ-родителско ми огнище:
там, дето аз съм пораснал
и първо мляко загърдохранил,
там, дето любим човек хубаво
черни си очи вдигнеше
и с онази тиха усмивка
в скръбно ги сърце впиеше,
там дето негестационен родител и неговите деца от мъжки пол
черни чернеят за мене!…
Ах, раждащ родителюгесртационен родител юнашки!
Прости ме и веч прощавай!

По-наблюдателните от вас със сигурност са забелязали, че в политкоректната си адаптация стигам още по-напред, като не позволявам агресивни думи като “мъж” да се прокраднат в текста. За целта използвах подобна препоръка от Университета в Северна Каролина, ако случайно някой си е помислил, че САЩ ще останат по-назад.

Чакам с нетърпение и другите адаптации на толкова агресивни и не-неомарксистко-толерантни произведения, които тепърва ще навлязат, когато държавата ни ще започна да финансира с нашите пари и местни проучвания, които да ни покажат, подобно на тези в Австралия и САЩ, колко сме изостанали!

#stayWoke!

Да, (ама Не) Промяната

Да, (ама Не) Промяната

Преди време напуснах “Да, България”. Тогава и се извиних на всички мои приятели, които ги бях агитирал да влизат в партията, защото я смятах за дясна.

Моите бивши съпартийци не приеха добре моето публично извинение и декларация. Много от тях лично ме потърсиха, да ме питат “а сега доволен ли си”, след като публикацията ми беше цитирана на няколко места. Моите приятели-съпартийци хич не им беше весело, че някой се осмелява да нарече нещата с истинските думи, и че някой друг обръща внимание на това. Някои дори директно ми заявиха, че моите спекулации нямат и никога няма да имат нищо общо с истината и това, което си мисля, са пълни глупости.

А аз отново си мисля. Мисля си, че днес е хубав ден да се направи ретроспектива на онзи мой материал. Днес “Да, България” е в народното събрание и подкрепи, заедно с БСП, ПП и останалите леви партии един социалистически бюджет на безразборен (и с огромна вероятност – безконтролен) харч. Бюджет на още по-голяма кражба.

Едно от нещата, за които “моите хора” тогава ме убеждаваха, че е лъжа и спекулация спекулир е това, че твърдях:

… косвената работа на партията за интересите на БСП. Всичко, разбира се, в името на бъдещ парламент с евентуално участие на десетина наши депутата в него. В това име нашата коалиция беше и продължава да е готова да постави БСП начело на държавата.

Днес БСП е в управлението в коалиция с “Да, България”. Толкоз за тази “спекулация”. Нещо повече: за да приемат симпатизантите този горчив, ляв хап, почти всеки от “Демократична България” беше впрегнат да обяснява колко “полезно” за държавата е да се направи правителство и колко приемлив е компромисът на БКП/БСП да бъде дадена отново властта.

Втора моя “спекулация” (пак според тях) беше твърдението ми, че “Да, България” се превръща в лява партия.

След коалицията с БСП и приемането на този бюджет няма съмнение дали това продължава все още да е “спекулация” или си е чиста, фактологична истина. Днес основната посока на “Да, България” е яко в ляво. Дори хората, които смятах за по-десни (Георги Ганев, например) минаха в лявата лента, изказвайки се благо и мазно за сегашния бюджет. За чисто левите депутати от партията (Козилата, като ярък техен представител) няма смисъл да говоря – те никога не са били дори център, а чисто и ясно “градско ляво”. За “неомарксист-зеленото течение” мисля, че е излишно да говоря – там нещата са “кристално-зелено ясни”.

Ако в нещо съм се лъгал преди четиринадесет месеца, когато писах заявлението ми за напускане на партията, то това е, че ще продължа да гласувам. Е, за изборите на 11.07.2021 ми стана ясно, че няма смисъл да се гласува за “по-малкото зло”. Преди дванадесет години “по-малкото зло” беше ГЕРБ, малко преди това беше Тройната коалиция. Днес “по-малкото зло” беше ПП и коалицията с БСП. Оттук-насетне моят глас ще е предмет на сделка: за постигнати реални резултати, а не въздухарски обещания. При тези условия Божо би могъл да го получи, на евентуални следващи избори.

За предишните “по-малки злини” вече знаем какво получихме. Сега е ред на поредното “по-малко зло”. И пак ще си го получим!

against anti communism

Социализмът никога не е “малко зло”. То е огромно зло, което трябва да бъде навряно в левия ъгъл, където му е мястото. Но за това се искат смели и решителни хора, които в днешните общества не съществуват. Далеч не само в българското.

#няманадежда

OpenClipart Image (public-domain)

Some thoughts about ganking

If you’re a gamer, you definitely heard about “ganking”. Why do some people gank others in video games? What drives them to do such action, usually punishable in the real world?

I asked (again) myself these questions while reading yet another salty post from an (ex?) Elite:Dangerous explorer, who lost almost ten months of game time, being insta-ganked upon entry in the “more populated” areas of the game.

Being a carebear myself, I (too) avoid spending game time in areas where I risk losing big time. But also, as a Goon, I’m getting good action during (mandatory) fleets, where we protect our space and empire by either bullying other alliances or executing orders to secure the area we believe belongs to us.

Also, on a very rare occasion, I enjoyed runs of our ganking squad across high-sec (the “police-protected” areas of the game), where we located players in juicy ships and sent them to oblivion.

So, all and all, I’ve no right to condemn the ganking behavior. However, I’m trying to understand the people who primarily “gank for a living” in online games.

I will go “back to the basics” for a bit to do so. What makes us spend time in a computer game? Why, instead of doing some training, reading a book, or watching a movie, we fire up this game launcher and then sit in a chair for a couple of hours, inhabiting an imaginary world? What’s the award we get?

I’m not a psychologist. However, I have some psychology training myself, and I’ve heard about how the low-level brain reward system works. These people read and learn for ages to play in the real world with real people and decipher to us our primary (pr primal) driving forces.

I think what makes us gamers is the fact that it’s one of the easiest ways (yes, it’s not easy, but still it’s much easier than the other ways!) to produce our natural drugs like dopamine, serotonin, and oxytocin. Computer gaming heavily stimulates the production of all those—primarily Massive-Multiplayer computer gaming, where the oxytocin production is much higher.

So, going back to our virtual world!

Each massive multiplayer online game (MMOG) engages you by providing your avatar, a character that gets stronger and stronger when you play longer and longer. Although just a few records in a cloud database, you get to know this character, you have plans for its future, and you genuinely enjoy its (well, yours!) accomplishments when this character progresses over its timeline. To keep you even more hooker, most of the games give you the ability to have multiple personalities so that you may explore different pathways in their universe.

To speed up that growth, you’re willing to invest more and more time because that’s how the game mechanic works, in absolutely all the MMOGs. The more time you invest, the more robust, more competent, and more fun your toons/characters/avatars (choose one) become. And more enjoyment you get from playing the game.

Suppose I’m to compare my “carebear” gaming to rare occasions. In that case, when I’m ganking (or even just participating in a fight), I find a massive difference in my psychological state once the encounter is over (and I’m from the victorious party). The satisfaction level of such domination is relatively high. Even when the others were just innocent victims, not looking for combat. And especially when the victims scream hard at you (and you laugh at them). By now, you probably recognized what’s this pattern in real life: it’s the basic definition of “bullying”: a few more powerful entities seek much weaker entities to make them feel bad, receiving satisfaction from this act.

The “real-life” bullying (as a grown-up person) is more complicated and requires quite a heavy investment (muscles, outfit, knowing people, etc.) The “in-game” bullying is much more straightforward: it requires a (usually predefined) amount of hours, after which your in-game avatar can go on a hunt. Even if you get kicked in your virtual teeth (that happens!), you don’t go to the dentist or doctor. You try again with this one, or you switch to another avatar, or even another game, where you can continue your online bullying, while your badly kicked avatar licks and heals its virtual wounds.

Also, “real-world” bullying can result in doing some jail time and even some courtroom time, which has much, much, much graver consequences.

And, of course, the “real-world” bullying can terminate you once and for all if you, for example, are in Texas, and your victim happens to have a quicker and a better gun than yours. Note: I’m not justifying killing the offender, but it can happen as emotions get high – remember the hormones!

As a result of all this, many people who in general tend to be bullies, and to enjoy this act of torturing (usually helpless) victims, prefer the chance to do so in a computer game. And MMO games give them the best grounds to do so.

That’s why many MMO games have different modes of play, which stop bullies from reigning all over the place. Games force bullies to do their thing in specific environments or areas, where it should be clear for every player that they can bully others and get bullied by others.

Some games have their police, which is, in the same way, ineffective as the real-world police, but it’s way, way cheaper. Some games directly cut off the bullying functionality in “safe” environments. But all the games have their “lawless” mode or territories, which is open to everyone and usually provides a higher reward to attract not only bullies but also potential victims.

This bloke, who wrote the salty post, which started all my thoughts here, did only one grave (for his virtual presence) mistake: he forgot, or intentionally did not, switch to “safe mode.” Elite:Dangerous does not have in-game policing of the open spaces. Well, it has some, but it’s very, very slow and ineffective. And his ship (he does not mention the kind of the space ship, but I know what an explorer flies in E:D) was probably highly maneuverable and with long-range hyper-drive, but almost without any protection from the online bullies.

I’m using “bullies” here instead of “hunters” because the person, who blew the poor bloke’s ship (and completely wasted more than nine months of gameplay), did not get any in-game reward for this action. They only got the drugs, which their brain produced due to the fight. Unless Elite:Dangerous changed their mechanics for the past two years, blowing explorer ships does not drop you any high in-game reward. The explorer ship is valuable to its owner for its data. The ship stores that data in its
computer. When the ship gets destroyed, the computer dies with it, e.g., it does not drop anything of value for the attacker. The attacker’s only reward could be the salty tears of the other player, who (I’m sure) did not remain mute after they lost such investment.

Was the bully necessarily “the antagonist” in this story?

Well, if you use your “quick brain,” you would immediately pronounce them as “guilty as charged.” Ruining the game plan of an innocent bloke is by far not a good thing to do. If you compare the effort, it looks like this: imagine you have a hobby for building castles out of matches. You spend more than nine months building your castle, and in the end, it looks so beautiful! Then suddenly, someone breaks into your room and smashes your beautiful castle to the ground, destroying everything you achieved with all that hard work.

That doesn’t look good, does it? So, it’s easy to name the ganker as the story’s antagonist.

Was the victim an innocent victim?

But (there’s always a “but”) then there’s the other part of the story. The “open play” mode, which the victim used to log in, is widely popular for its PvP (person-versus-person). Most of the people, who use that mode, are the ones who actively seek a conflict with another person: would it be for just ganking the shit of out them or for an actual “head-to-head” combat.

Well, the truth is that if I’m seeking combat, I’d always prefer beating than being beaten, which means most of the folks out there are looking for smaller ships, which they will overwhelm. Nevertheless, if you’re in “Open Play,” you must accept, and live with, that risk.

The fact that “Open Play” and “Solo Play” are so intertwined also comes to prove the point that people who play in “Open” play there for PvP. Why else would one prefer Open if everything (your wallet, your resources, your [non-player] reputation, etc.) makes no difference?

I could also assume that the victim did indeed make a mistake by clicking on “Open Play.” Usually, if you’re in the far reaches of the Galaxy, you (primarily) meet fellow explorers, who’re rarely fit for effective PvP combat, and they also have a lot to lose there. So, while exploring, encountering another player in the vast universe would be indeed an exciting event (good-exciting, I mean). And if you’re used to that, you could certainly make the mistake of assuming that going back to the popular parts of the Galaxy would not harm you.

Well, that’s not the case. It’s sad, but being confused (or not knowing how to play the game) constitutes only in a (very) expensive “private lesson,” which you would receive from a “fellow ganking teacher.”

So, although I feel sorry for the victim, I think that he/she is solely responsible for their misery. And blaming someone else for our misfortune might look suitable, but it’s not fair. These people are there also to play the game, just (a little) different than us.

At the end

I remember when I got ganked in my sweet, sweet Thanatos. It March 2008. I was shocked! And I was so angry with these stupid, fucking, lazy, crazy, nonsense gankers, who popped in 0.4 and then killed my carrier. But… I was also younger, and I did tend much more frequently to blame others for my mistakes. Then I quit Eve Online for at least a couple of years. The B.O.B. vs. Goons was just over. I was on the losing side, lost my home in 0.0, then lost my carrier. It was a sad, sad time! And I was furious, and I blamed the world, who was all against me.

But then I returned. Smarter. Sneakier (I started to enjoy unhealthy ganking, too occasionally 🙂 ). Did some high-sec (relatively safe) industrial production and got much richer. Then moved to Goons (these beat the shit out of us back then). And now I genuinely embrace the Eve Online logo: “Do you undock in a ship, which you cannot afford to lose.”

I hope this broke bloke gets back to Elite:Dangerous. It’s people who make any game possible, not even the creators of the game. That’s true for any other business, too – it’s always the customer who makes a business a success.

However, if you’re looking for a healthier (but much weaker) way to produce your happiness hormones, then you can try what doctors think is better for you. Note: addicted gamers may find that boring, primarily because the hormone release doing all that is not so high and does not get them that high like a good few hours in our virtual worlds!

Когато мусаката удари “праву ф имоцийти”

Вчера пуснах един пост, от който днес не съм много горд. Да си кажем направо, че е от тези няколко на година, от които се случва да ме е срам. Реших да си ги тагвам вече със таг “сраммее”, за да имам някаква по-дългосрочна аналитика колко често ми се случва. Но станалото-станало. А сега да обясня малко повече за какво иде реч.

Всичкото започна от тъпнята, която някакъв британски “журналист-експерт” (може и да е известен, малко ме интересува) забърка така, че отекна силно чак по нашенските ширини. Имаме един израз “тръгнал с пръдня боя да прави”, тоя инглишпърсън май успя да го осъществи на практика!

Човекът, явно поизостанал с материал за Uswitch, та седнал набързо да забърка нещо, с което да отбие номера. Извадил най-популярните яденета, намерил в интернет някакви рецепти, изтълкувал ги така, както той си ги тълкува според културните му навици и особености, и направил сравнителна таблица. И не щеш ли, нашата мусакица (дето била приготвена с телешко) излязла като най-вредната за природата храна. За тава (българска) мусака излязло, че се отделят най-много въглеродни емисии.

Щеше да е интересно, ако това, което по нашите ширини наричат “проучване”, всъщност не беше нещо като набързо скована домашна работа, за да запълним някоя и друга страница на вестниче с нещо любопитно за четене. Едно време на тези места на вестниците публикуваха каки с цомби, сега май ЕСССР го забрани това, та трябва да се фабрикуват подобни пасквилчета, сковани набързо и с размах, но пък излезли от (уж) авторитетен източник.

А той източникът е толкова авторитетен, че ако идете на менюто му, ще намерите най-популярните фрази на търсене в Гугъл, за да може да продава, че го е закъсал, завалията. В моите очи: типично сайтче за фалшиви новини, но пък с крещящи и апокалиптични заглавия, за да може да се привлича максимално трафик.

Та не знам дали за тава мусака се отделят най-много въглеродни емисии, ама не е истина пък колко въглеродни емоции се отделиха по темата на това проучване. Включвам и мен в сметката на емоциите, разбира се.

Няма да лъжа никой (и най-вече себе си): в момента, в който прочета как при нещо се отделяли много въглеродни емисии, в главата ми се появява картинката на поредния брюкселски зелен крадец-бюрократ, който плюнчи молива и започва да смята с колко и как допълнително да ни окраде (модерната дума е “обложи”) за това, че потребяваме съответният продукт или услуга. И на мен само мисълта за това ми образува такива нерви, че сигурно провокира мутацията на три-четири нормални мои клетки в ракови такива! Да се надяваме, че имунната ми система ги разпознава и унищожава навреме тез клетки, инак ще да приключим без време с генерирането на моите си въглеродни емисии!

За мен подигравката и осмиването са най-силните инструменти, който може да се използват, за да се обезличи дадена теза. Когато те се комбинират и с глупостта, ясно изразена в самата теза, тогава ефектът е още по-силен. И поради това всичко, свързано с чутовната глупост да смяташ въглеродните емисии на ядене, си отива чудесно с всяка подигравка по случая. Още повече, че тези подигравки възпаляват яко зелените културни марксисти и се получава чудесна дискусия, често свързана с късане на ризи, докладване за езици и шкембета на омразата и прочие.

Та, в тази връзка, попадайки на фейсбук-материал от непознат за мен човек, който обаче резонира с горното ми отношение, реших да го пресподеля. Материалът беше комбиниран с лош кадър от предаването и съответен ad hominem към участника в него. А участникът всъщност се оказа Петър Сеизов, експерт по оценка на въглеродни емисии, който в десет минути разби цялото това смотано и по зелено-марксистки претенциозно “проучване”. Човек, който работи за един друг човек, чието мнение аз доста уважавам. За мен полезното в случая беше, че от читавите ми хора в листата веднага се обадиха, за да ми посочат грешката. И това ми даде шанс да я проумея.

Там във въпросното предаване Петър Сеизов много ясно обяснява какво всъщност представлява определението “въглероден отпечатък”, защо проучването е малоумно (ние си го знаехме, но друго е експерт да ти го потвърди) и къде и как в това проучване има грешки, след които всъщност се оказва, че “совите не са това, което са”. Първо, журналистчето от сайтчето оплескало рецептата и смятало двойно количество кайма (същото количество и в плънката, и в основното). След това журналистчето насмятало и че ще сложи телешка кайма в мусаката (която е с най-високи стойности на отпечатък), щото то, нали е инглишпърсънче, си знае, че се яде най-вече телешко. И така, с широки крачки, инглишпърсънчето създало чудесна, марксистко-зелена дезинформация. Нормално на никой не би следвало да му пука от тази дезинформация (вероятно за колонка “Любопитно” на вестниче), ако наплашени от чутовния брюкселско-ЕСССР-ски зеленизъм, хората като мен не си представят поредната забрана или въглеродна такса.

По време на разговора ми стана много любопитно как експертът реагира на въпроса “а сега ще оправяте ли проучването?”. В първия момент ми се стори, че той иска да отговори също с такава глупост на глупавият въпрос, но в крайна сметка отговори цивилизовано: че това световно-неизвестно проучване, което едва ли е по-важно от тоалетната хартия, на която “рисува” инглишпърсънчето, след като е изакало проучването. И че няма никакъв смисъл да се ангажира още енергия в посока да се опровергава някакъв там смешник

Та според мен, хич няма и да се грижи докрай да коригира неточността, защото това е някаква там смешна статия, която е без никакво влияние (засега).

Абе, буря в чаша вода. Ама когато удари върху чувствителната струна на хора, наплашени от зелени брюксел-бюрократи, резонанса е сериозен. Особено когато инглишпърсън посочи с пръст България и българите, че сме най-вредните някъде.

И не, това няма да е последната такава.

Докато облечени във власт хора, макар и в полушеговит формат ни съветват да си вземаме взаимни душове, за да пестим вода и въглероден отпечатък, дотогава хора като мен ще бъдат чувствителни по всяка тема за въглеродни отпечатъци. А ние сме чувствителни, защото знаем, че до власт някак се е домогнал човек, който няма да се посвени да отнеме насилствено пари и ресурс, за да робува на изкривена “зелена” представа за реалност. За абсурността и неадекватността на други изказвания на този новоизлюпен държавен бюрократ (включително и по темата) може да се пише още, но аз не искам да се занимавам с това. На който му се чете, Сулата достатъчно обстойно се е включил по темата.

Докато зелените културни марксисти имат достъп до властта, а това ще е поне през следващите няколко поколения, докато излизат статии от типа “не притежаваш нищо и си щастлив” (оригинал), дотогава хора като мен ще бъдем и изключително чувствителни на всяка поредна зелено-марксистка (да не кажа направо “фашистка”) мантра, която излезе в Мрежата.

Иначе, разбира се, че ми се ще, ако мога, да съм докрай изключително внимателен и да проверявам ясно и точно източниците си. Но няма как това да стане. Няма как при толкова много информация, която минава през пръстите и стената ми, от време на време да не се промъква по някоя грешка. Затуй и си правя труда да си я отбелязвам, когато се случи.

Затова и този дълъг текст. Най-вече са моя лична употреба. Или и нещо като опит за извинение, ама не съвсем. Съжалявам ли? Съжалявам. Сгреших ли? Сгреших. Но поне научих нещо ново. Надявам се и вие, които стигнахте дотук.

А тези, които продължите да четете, щете-не щете ще ставате понякога и жертва на моя дезинформация. Чувствайте се предупредени.

Навици при шофиране

Навици при шофиране

Интересно ми е как и дали са се променили навиците ви на шофиране с времето? При мен се получи доста интересна метаморфоза. Основната причина не знам, но ще опитам да поразсъждавам по темата.

Доскоро винаги шофирах на границата на ограничението, макс до 10 км/ч или 10% отгоре (което е по-малко). Е, казвам “винаги”, но всъщност имам предвид 95% от времето – веднъж на всеки двадесет пъти си позволявах да шофирам и по-безотговорно. Последният път, който си спомням, беше Созопол-София през лятото, на 23.07, при сухо и жегаво време, когато в колата бяхме само аз и котката. Тогава средната скорост от изхода на Бургас до входа на София ми беше около 130 км/ч, без спиране никъде и без никакви задръствания по магистралата. В началото, докато имах достатъчно енергия в батерията, cruise control-ът беше настроен на 160 км/ч. Провеждах експеримент (различен от този “а дали ще се утрепя някъде по пътя?”). Исках да видя как ще се държи хибридната кола при тази висока и нетипична за мен скорост, при празен автомобил и сравнително дълго разстояние.

Резултатът беше, че за около 300 км, при тази скорост и празна кола, хибридът изтощи почти изцяло батерията си. Ако бях продължил така, до София батерията щеше да е изцяло празна, а аз щях да имам само един бензинов двигател около стотина конски сили, който да трябва да мести 1500 кг автомобил (с мен – 1600). Та затова, малко след Пазарджик, си върнах cruise control-a на 110 км/ч. И само след тридесетина километра батерията (а и аз) бяхме спокойни, че ще изкача възвишенията без никакъв проблем.

След като реших, че следващият ми автомобил ще да е чисто електрически (преди няколко месеца това) съм си наложил, че по магистрала ще шофирам с не повече от 110 км/ч. Тази скорост не е случайна. Забелязал съм (чисто теоретично, засега), че за новите електрически автомобили тази скорост е компромисът между “ще пътуваме с магистрална скорост” и “но няма да спираме на всеки сто км, за да зареждаме поне по десет минути”. Тук правя една скоба: знам, че “Тесла” имат далеч по-добри показатели, но аз не искам да си позволявам “Тесла”, докато нямам официална поддръжка в България и Хюндая, на който съм се спрял, е доста “по-лаком”.

Но има и нещо друго. Дали заради колата, дали с възрастта, дали с разума, а може би и поради всички комбинирани, скоростта 110-120 км/ч ми е най-комфортната за пътуване. Свикнах с това, след като седнах зад волана на плъгин-хибрида, за който също тази скорост се оказва най-ефикасната за дълъг път: при скорост 130-140 км/ч колата започва да губи заряд от “голямата” батерия, докато при скорост 110 км/ч дори успява да я дозарежда. Това забелязах с времето, но най-вече установих при два от най-дългите преходи, които сме правили с колата: София – Атина – София.

Всъщност истински започнах да се замислям за изцяло електрическа кола, когато установих този факт. Докато смятах, че 140 км/ч е почти задължително при магистрален преход, дотогава ми беше ясно, че със съвременното ел.задвижване не е комфортно да използваш електромобил с тази скорост: ще спираме често за зареждане. Но вече, при 110 км/ч нещата стоят значително по-различно. Това е “магистралната скорост” на повечето модерни електромобили и при нея моделите, които бих си купил, правят поне 250-300 км преход. Което вече си е съвсем разумно разстояние да спре човек за 10-15 минути и да си почине.

Откакто го реших това започнах да залагам шофиране със 110 км/ч на cruise control-а. И вече, с над 2000 км с тази скорост смятам, че определено това е най-приятното и най-комфорното шофиране за мен. Естествено, при изпреварване на някой ТИР натискам педала малко повече (плъгина е доста мощна кола, когато има нужда, та ускорява бързо), но почти веднага след това плавно връщам на круизната скорост.

Когато трафикът не позволява се случва да шофирам и по-бързо. Но това е изключение. Дори при най-натоварен трафик по-добре човек да сложи 100 км/ч и да остави smart cruise control-a да се оправя с ускорение/намаляване, отколкото пак при натоварен трафик да гоня 150 км/ч, колкото тогава е обичайната скорост на изпреварващата лента. Предполагам, с чист електромобил нещата пак биха изглеждали по подобен начин. Успокояващото тук е, че тази ситуация обикновено е неделя вечер, на прибиране от някъде, та тогава не бързаме за никъде, т.е. може спокойно да пожертваме 10-15 минути и да си караме със скоростта на дясната лента, пък ако ще тя да е и 80-90 км/ч. Или пък ще сме на по-близък преход, та ще може да ускорим на 140-150 км/ч, за да следваме “скоростния трафик” по магистралата.

Всичко това, естествено, са теоретични обяснения, които не е ясно как ще се реализират на практика. Може да се окаже, че новата кола ще е с кошмарен разход при нашата натовареност (нещо от рода на 280W/km), та така или иначе ще се спира на “всяка керемидка”. Може да се окаже, че с моя стил ще успявам да докарам разумен разход (220W/km) и при 130 км/ч. Но дори тогава 110 км/ч мисля, че ще остане моята предпочитана скорост при по-дълги магистрални преходи.

При вас как е? Как се случват нещата при хората с повече опит? Пестите ли енергия по време на пътя? Съобразявате ли се с това, или си карате както ви е кеф и просто спирате на следващата зарядна станция?

Тестово шофиране на Ioniq 5

Вчера бях да тествам Ioniq 5. И си тръгнах широко нахилен и с ясното съзнание, че въпреки донякъде приключенския дух, който подобно решение съпътства, най-вероятно следващият ни семеен автомобил ще е точно този.

Първо да кажа едно “благодаря” на Хюндай: не очаквах, че тестовото им шофиране е толкова удобно за клиента. Досега имам опит само с това как Волво правят тяхното. И тук очаквах нещо подобно (търговец до мен, който да ми казва “сега завий там, сега завий от тук, да видиш това”). Което някакси е логично: колата си е тяхна. Хюндай имат много по-свободен режим: след като подписахме документите просто ми дадоха колата за един час и ме оставиха да я “усетя” така, както аз имам нужда. И аз направих точно това: разкарах се из града, тествайки колата в различни обстоятелства, но и свърших работа, която така или иначе имах да свърша. Естествено, качих се и до Лозен, за да я покажа на Веси. Въобще – много добър тест ми се получи.

И преди съм гледал и съм си представял как би било шофирането на подобен високотехнологичен автомобил, но това, което усетих с Inoiq 5 надмина очакванията ми. Аз си мислех, че ще е нещо подобно все едно карам сегашната кола (защото и тя има 40 км на електричество), но нещата бяха много по-различни. Мога да ги обобщя така:

На първо място, чисто електрическата кола има много по-различно поведение от това, което си представях. Тя си дава цялата мощност, когато е необходимо да “натиснеш”. При PHEV подобен kick-back винаги е предшестван от подготовка: или трябва да превключа на “S”, за да кажа на колата “скоро ще имам нужда от пълната ти мощност”, или трябва да набия докрай педала и да изчакам две-три секунди, докато развърти и е готов да “поеме”. Аз свикнах с първото, защото ми се струва по-щадящо за двигателя, а и така аз самият се подготвям. Не знам за вас, аз мразя да изпреварвам, още от млад шофьор го мразя. Най-опасната маневра на пътя. И обикновено винаги се налага при “по-интересни” условия: планински път или път с по-особени условия на шофиране (да речем, снеговалеж или по-силен дъжд). Не, че не го правя – правя го, ама не ме кефи. И затова имам нужда от “подготовка”. А и тази подготовка изключва резки маневри или необмислени решения. И затуй по-добре да изтърва удобен момент сега и да изчакам следващия, отколкото да направя нещо необмислено и с фатален край. Може да ми се смеете, ама това съм си аз. Дано не ви се налага да пътувате зад мен и да ме чакате да рискувам с изпреварване.

Ioniq дава идеалното самочувствие, което изпреварващ може да има. И в този смисъл е леко по-рисков, ако си склонен да поемаш рискове при изпреварване. Но пък когато го “натиснеш”, наистина получаваш обратно, и то почти веднага. По книжка автомобилът стига от 0 до 100 км/ч за 5.2 секунди, което означава, че при 60-70 км/ч движение, “kick-back”-ът при него дава една много солидна пъргавина за изпреварване, която комбинирана с ниската база (батерията си тежи и натиска колата надолу) и с 4х4 задвижване (стабилност при изнасянето) го прави подходящ за хора като мен, които гледат да изпреварят колкото се може по-бързо, ако въобще решат да изпреварват.

На второ място, по-високият клас автомобил. Досега най-високият клас кола която съм карал по-продължително, е бил един Мерцедес С-клас, който бях наел в Дания. Е, може да броим и Фремонта, който беше отлично оборудван SUV, но от марка, която все пак е “по-народна”. Шофирането на Ioniq 5 няма нищо общо с Fremont-a. Хюндай гледат на тази марка като конкурент на Ауди е-трон. И май са постигнали точно това, поне що се отнася до “нетренирано дупе” което моето. Не съм сядал в е-трона (Павката може да каже повече вероятно), но шофирането тук си беше съвсем, съвсем различно от шофирането на по-ниския клас автомобили. Е, то и цената е доста по-различна, но поне усещаш автомобил, за който знаеш защо плащаш по-големите пари. Максимално оборудваният Ioniq 5 има улеснения, които се усещат значително, когато седнеш в него.

Обратно в класа SUV, макар и с по-малък автомобил от седем-местния Фремонт, си е приятно усещане. Това, че стоиш с десетина и отгоре сантиметра по-високо си казва думата във всяко едно обстоятелство, но при мен най-вече ми дава един по-приятен комфорт и по-добро усещане за сигурност. Не знам доколко тези са фалшиви, но когато слязох от Ioniq 5-цата и се качих на моя си Ioniq PHEV пак имах чувството, че едва ли не задникът ми се влачи по асфалта. Е, то и това преминава след 4-5 км, но първоначално си е странно. Това, че 5-цата е по-малък SUV всъщност ще ми се отрази добре, защото предвид това, че би бил основна семейна кола и за градско шофиране (има си хас да имаш електрическа кола и да не я ползваш за градско, за което всъщност са правени) ще е улесняващо. С Фремонта, когато тръгнех да вземам децата от 55-то, имах чувството, че трябва да го мажа с вазелин отстрани, за да се промъква през уличките на “Дървеница”, допълнително стеснени от паркиралите една върху друга коли.

Мога да пиша още, ама и без това стана супер дълго и достадно, а искам да си отбележа и това, кеото не ми хареса. И то е само и единствено едно нещо, но ме накара да се замисля сериозно, преди да махна с ръка и да се навия въпреки него.

Ioniq 5 има един, единствен технолгичен, но много сериозен недостатък от семейна гледна точка: няма възможност за багажник на покрива. Макар Хюндай да твърдят друго, че даже и да пишат в офертата, че е “допустимо поставяне на багажна кутия до 80 кг”, на практика няма произведени лайсни, които да могат да закрепят подобна кутия на покрива на Ioniq 5. Да, багажникът на колата е голям, но в нашия случай, превозването на ски оборудване си изисква багажна кутия. С Фремонта имах огромна такава (11 чифта ски и обувки влизаха, продава се, между другото 🙂 ). Но Фремонта си имаше лайсни на покрива. Айоник 5-цата няма лайсни. Би следвало да може да се поставят такива, но (все още) на пазара няма. Надявам се след време да се появят, въпреки кривото, но пък красиво изпълнение на формата на покрива покрай вратите.

Много донякъде, подобно ограничение може да се компенсира с това, че на Ioniq 5 може да се закачи ремарке. Съвсем конструктивно и инженерно допустимо. Да, супер странно (и грозно, и натоварващо) би било да влачиш ремарке (а и изисква +Е книжка), но от немай-къде може пък да го реши човек. Има симпатични варианти за мини-трейлърчета (1) (2), което за моите условия би било перфектно, но в никакъв случай не трябва да забравяме, че макар и да може да се влачи такова, с разхода на електрическия автомобил ще стане моментално “интересно”! Но както казах: това ще да е решение “от немай къде”. И кутия отгоре също вдига разхода (като е спорно кое повече вдига разхода!), но пък е много по-удобна за слагане и махане. И може да се паркира с нея на нормално парко място, което при ходене на ски си е необходимост.

Разбира се, ако сме четири човека и пътуваме за кратко разстояние (из България), Ioniq 5 позволява да падне “малката” седалка. В този случай може да се побере “пакет” от ски с максимална дължина от 200 см, което практически достатъчно. И, разбира се, още багаж. Но това е невъзможно за случаите на пълна кола (пет човека). Даже четири пътуват некомфортно, ако са “пълноразмерни” хора, защото на задната седалка оставят две по-скромни места. Но и то е решение.

Не (не) на последно място остава и решението с магнитен багажник за ски, един или два, според зависи. И за да можем да си позволим това, ще се наложи да се откажем от стъкления покрив на Ioniq 5, което е невероятно яка екстра! Сега остава и да ни доставят Хюндай Ioniq 5, който да се окаже без панорамен стъклен покрив, но пък с покрив от парамагнитен материал! Не съм проверявал специално, а няма и как. Но пък цената на колата не е такава, че да включва купе от парамагнитен материал. А и видеото от производствения процес си показва желязно купе. Срам ме е сега пак да ходя в Хюндай и да лепя магнитче на покрива, за да видя дали е парамагнитен, а и тъжното е, че в България все още няма кола без sunroof. Та ще поема този риск и определено няма да купувам магнитен багажник преди автомобила :).

Е, накрая, ако говоря за недостатък от моя гледна точка, но определено и цената се явява такъв. Електромобилите са скъпи. “Хубавото” е, че по-високият клас електромобили, като цена, се доближават до цената на съответния нов ДВГ автомобил. Специално проверих това, за да не се чувствам чак толкова прецакан. Цената на горе-долу подобен Хюндай (разбира се, без супер мазното купе и други високотехнологични екстри) е накъде само с 10-15% по-ниска от цената на Ioniq 5.

Ta почти сигурно е, че ще се мятам натам. И сигурно след време ще ви обяснявам колко е яко да се шофира само на електричество, или пък ще ви се оплаквам, как Веси ме подлудява, защото трябва да спираме всеки 200 км за 20-тина минути. Но пък засега хубавата част е, че и на нея много ѝ хареса колата ;).

All images © Hyundai, with allowed non-commercial use

Nice Bank Scamming Today

Nice Bank Scamming Today

Today I’ll tell you about a scammer. Internet scam is innovating: they’re using any media possible, and they behave more and more “human-like” to take your data (and eventually – money).

It started with my ad about selling my 2nd-hand 17″ wheels with tires. One honestly boring ad, probably not in sync with the market, as I got almost no interest at this price. But a few days ago, I got a Viber message from Jo, with Viber number +61437992626. Following the phone number reverse lookup, any number +61 437 XXXXXX comes from Australia. Weird, eh?

Jo claimed he (she?) is interested in the wheels and would like to buy them. Also, Jo claimed they live in the Czech Republic, and there’s a person who would come by my house to pick up the wheels that they reach Jo.

Jo also asked me for a bank account number, name, address, etc. In short: all the necessary prerequisites for a SEPA bank transfer. That was fine: I have no problem sharing the info needed for incoming bank transfers.

And today was the big day: the day when the scammer was supposed to cash in from me, e.g., to finish the transaction, to finalize the scam. Jo wrote me this morning, “I sent the money, I forwarded the e-mail, please follow-up on the action inside.” Whoa!

I went to my Gmail, and I saw Jo’s e-mail, with e-mail “service@pay-transfers.net,” payee e-mail “kotynekmartin541@gmail.com”, and person name “Kotýnek Martin.” The e-mail contained an “action link,” which required me to “finalize the transaction.” So obvious and yet so clever. The scammer orchestrated the whole show so well, and with such due diligence, if it was not for the extensive evidence for this scammer, one might get hooked completely.

Well, I dropped a few messages to “Jo” and told them (him? her?) that I have enough experience with scammers, and I’m not falling for this. But I still gave them the benefit of the doubt: if my €230 comes into my bank account in the next few days, we can still proceed with the transaction.

Of course, I’m confident that nothing will come, so I decided to share this story with you. Just in case.

And maybe one day, I will write here about how many times the scammers tried to trick us last year while Angel was looking for a place in Breda, Netherlands. But I’ll do that some other time.

Муември 2021

Старата, мувембърска традиция изискваше човек да си напише нещо като самоотчет за преминалият мувембърски месец. Предишните “официални мувембъри” съм ги описал през 2012-а, 2014-а и 2017-а, та затова няма да се впускам подробно сега какво е Movember. Но накратко историята е следната:

Движението започва като “мъжка” инициатива за гласност за мъжките медицински проблем, на които обществото се натъква, когато мъжете (и жените, като цяло, но муември някак тръгна като “мъжка” инициатива) не обръщат внимание на профилактичните прегледи за най-разпространените видове рак. Движението тръгва в началото си като набирателна кампания за НПО-та, съществуващи покрай борбата с рака на простатата, но според мен тук трябва да се има предвид всеки рак, който следва при неглижиране на първоначални симптоми.

Днес ми се ще да да разкажа защо лично за мен е важен този смешен мустак, който ме гледа от огледалото през муември. Важен е, защото гледайки ми, ми напомня “а ти направи ли си профилактичния преглед? Какво чакаш?” И така, най-накрая, си го правя и отивам.

При мен профилактичният преглед за рак е (засега) в две направления:

Рак на дебелото черво

Поради моята си родова обремененост, а и си страдам от млад от професионални заболявания “там”, още на 42 ми беше “сефтето” такъв преглед. Тогава лекарят ми обясни, че “ако беше чакал 50, това дето изчистих сега можеше дотогава да е направило голяма беля”. Числото 50 не е случайно: това е препоръчителната възраст, на която всеки трябва да си направи това изследване като част от профилактиката на този рак. На сайта на сдружението на общопрактикуващите лекари е обяснено доста добре защо е необходимо изследването да се прави дори при липса на оплаквания.

А ракът на дебелото черво е изключително опасен (то безопасен рак няма). Опасен е, защото се развива без особен дискомфорт (там има бая място за растеж на тумор), а когато започне да създава дискомфорт, обикновено вече е късно и прогнозите вече са лоши. И е много тъпо човек да загуби живота си по-рано (то всички ще умрем, но има разлика дали на 95, 75 или 55) от нещо, което е напълно лечимо.

Рак на простатата

Отново родова обремененост. Но и да я нямах, профилактиката на този вид рак е задължителна за мъже над 45-годишна възраст. Профилактиката започва много лесно: прави се кръвно изследване, в което се включва определен белтъчен маркер (PSA). Ако стойностите са високи, то или скоро сте бил “палав” (да, оказва се, необходимо е въздържание преди PSA), или това може да е белег за нещо неприятно в простатата. Понеже аз не съм лекар, а обикновен ултракрепидарий с добра памет за глупости, всеки може да отиде да си допрочете отново на сайта на сдружението на личните лекари. Обяснено е като за български пациенти.

Накратко: нищо не ви коства да отидете до личния си лекар (особено ако сте над 45!) и да му поискате едно направлени за изследване на PSA. Да не говорим, че добрият личен лекар сам ще ви го изиска. Но дори да не го направи, всеки може. Вземане на кръв от вената (да, знам, мъже сме, много боли, но ще го преживеем) и след няколко часа е ясно какво става.

Ако PSA-то е в норма, то нищо повече не е необходимо. Ако пък правите и ехография на коремни органи от време на време и ви гледат и там простатата – още по-добре!

Ако PSA-то не е в норма, тук вече лекарят ще каже какво следва. По-нататъшната диагностика не е много приятна, но това отново е рак, който се лекува (е, да кажем, “избягва”) лесно, ако е в началната си фаза, и който е с изключително лоша прогноза, ако нещата се изпуснат от контрол. Според този калкулатор, дори (привидно) здрав пациент на 50, ако бъде диагностициран с вече развит рак на простатата (Gleanson score 8-10), ще живее средно още десет години. Което, отновно погледнато чисто практически и съотнесено с усилията, които са необходими за ранна диагностика, е направо срамота да се неглижира.

Винаги много ме е страх

Не ме е страх от физическия дискомфорт. Там каквото – такова. Страх ме е от “ами ако”-то.

“Ами ако” значи “ами ако изследванията все пак открият нещо?” Някакси е лесно да живееш в блаженото незнание. И някак ти се струва тъпо (уж) сам да си правиш неприятности, като ходиш да се изследваш за разни раци и ти се изясняват.

И всеки път, когато ми предстои това изследване, минавам през много тежък “ами ако” момент, свързан с мрачни мисли и още по-мрачни планове. Което от една страна е хубаво, защото ми помага да консолидирам “какво би трябвало да се направи след мен” нещата, но от друга – хаби ми нервни клетки. Но аз съм си страхлив и не мога да избегна тези филми, в които се вкарвам сам.

Но въпреки това, въпреки “ами ако” момента, аз си имам напомняне в календара, което казва кога за последно съм бил на съответната профилактика и е настроено така, че да започне да ми напомня, като дойде време за следващата. А при мен следващата ще е за муември 2024-а, ако преди това не изскочи някоя симптоматика.

Та… това исках да ви кажа! Недейте отлага. Идете. Неприятно е, тъпо е, но много, много по-неприятно и тъпо е да лекуваш рак, от който би могъл да се предпазиш с цената на нищожни усилия.

Images by:
Please Don’t sell My Artwork AS IS from Pixabay
Teyssier Gwenaelle from Pixabay

Не е проблемът в “пропуснатите часове” по каквото и да е

Срещам го все по-често, назидателно и надменно в социалните мрежи: “Ами така ще е, като са/сме пропуснали часовете по физика, химия, математика, история, <сложи пропуснат предмет тук>.”

Срещам го най-често, когато някой (обикновено в публична група) иска да изпъкне с факта, че не е съгласен с “Ганя” (който е описан в поста), и въпростният някой по този начин показва, че той/тя не е пропуснал/а съответният час.

Но Ганя го е пропуснал, и затова следва да бъде заклеймен като тъпанар, който нищо не разбира, но смее да има мнение по въпроса.

Напоследък, съвсем в тон с горещите теми, за които се караме, това най-често се среща, когато се описва някой “Ганя”, който не разбира, че ваксините ще ни спасят от пандемията и съответно не ще да си сложи ваксината.

Затуй се замислих: а дали в “нормалните” държави тамошните “Ганя” са толкова научени, посетили са всички часове и допълнителни подготовки, особено по микробиология и имунология, та затова са избрали да се подчинят на държавния мандат?

Познавайки доста “Ганя” от доста различни държави мога да ви кажа, че според мен и тамошните са си “пропуснали” часовете. Даже в някои случаи са ги пропуснали повече от нас, щото някои неща даже не ги учат в общообразователните им програми. Но как тогава тамошния “Ганя” се подчинява на “Държавника Ганя” и отива да му шибнат “експерименталната” ваксина? (кавичките са напълно иронични, защото от прочетеното къде ли не, но и в реномирани източници като Nature, съм убеден, че ваксината, макар и нова, не е никак “експериментална”)

Изглежда, проблемът не е в общата култура на “Ганя Българина” и например “Ганя Германеца” или “Ганя Датчанина” или “Ганя Шведа”. Според мен проблемът е друг. И проблемът е в “Ганя Управляващия” на съответната държава.

Гледам “Ганя Румънеца” сега е по-зле от “Ганя Българина” откъм “избрали да умрат”. Нищо че откъм процент ваксинирани ония са малко по-добре. Но това е друга тъжна тема. Тук ще продължа безсмислените ми разсъждения за “Ганя Управляващия”.

Според мен причината да не искаме да си шибнем по една ваксина веднага, след като ни казаха как това “сички ше ни оправи” е липсата на доверие. Липсата на доверие от “Ганя Пропусналия Микробиологията” в “Ганя Управляващия”.

Като всичко родно-държавно, комуникационните стратегии на Ганя Управляващия са под всякаква критика. Ама толкова са под всякаква критика, че като се напънат да сготвят нещо по темата, те вместо да сготвят нещо вкусно, което зяпналият Ганя Пропусналия Химия да погълне и да приеме като негово си, всъщност изакват нещо голямо и миризливо, което постига точно обратния ефект: Ганя Пропусналият Химията си казва: “Абе тия нормални ли са, за (чак) такъв идиот ли ме мислят, я да си гледат работата, те тия са по-тъпи (даже и) от мене”.

И някакси този лидерски авторитет, който Ганя Управляващият трябва да излъчва, това чувство за “можене” и “правене” се загубва.

Предполагам сте чували, че доверие се печели трудно и бавно, а се губи лесно и за миг?

Е, тѐ това е положението с Ганя Пропусналия Химията. Той не изпитва никакво доверие, а още по-малко уважение към професионалните или моралните качества на Ганя Управляващия. И не е, щото е недоверчив по природа. Напротив: Ганя Пропусналия Химията е твърде доверчив и доказателство за това са литналите през терасата пачки, предназначени уж за подкуп към Ганя Управляващия.

Но Ганя Пропусналия е доверчив за това, че Ганя Управляващия е винаги готов да вземем подкуп, независимо по каква тема и в каква ситуация. Независимо колко абсурдна е ситуацията. Затуй и летят пачките. Затуй и Ганя Пропусналия по-скоро ще повярва, че някой някъде иска да му метнат 50,000 лв за подкуп през терасата, отколкото някой някъде ще иска доброто на Ганя Пропусналия.

Та, туй е проблема, скъпи търпеливи (щото стигнахте дотук) читатели. Не е проблемът в Ганя Пропусналия. Няма и как да е. Щото ако в една система виждаш, че “всички са грешници”, то най-вероятно грешният си ти. Казвам го в цялото си низвергнато състояние на десен либертарианец, който е грешник в 80%-90% от случаите (“Абе много карат в това насрещно!”), когато има мнение за нещо политическо.

Което може би директно значи, че греша и тук.

Основната снимка към поста се нарича “Obedience” (подчинение). Смятам, че е подходяща за този текст.

Theme: Overlay by Kaira Extra Text