Круиз 2017, ден трети: По море.

По мореДнес сме изцяло по море. Ще трябва да стигнем от Копенхаген до Hellesylt/Geiranger. Разстоянието, според дневния newsletter, било 622 морски мили, т.е. 1152 км. В Гейрангер (или както там местните му казват) ще е първата ни екскурзия. Но това утре. Днес ни е ден за релакс, мотаене из кораба, ядене, спане, въобще ден за угояване. И ние се възползваме от него пълноценно. Корабът плува покрай бреговете на Норвегия, което значи че като цяло е спокойно, но от време на време се усещат вибрации. Има леко вълнение, та корабът ни поклаща, и тук-таме се чува пропукване на разни неща. Не ми беше направило впечатление това при предишния круиз, явно или съм станал по-стар и раздразнителен, или не е пукало тогава. Но и тогава бяхме с деца, те си вдигат достатъчно шум, че да не ти направи впечатление някакво пропукване тук-там. С този шум се свиква, не съм Валери Симеонов все пак. А и ние сме по средата на кораба, та клатенето и вибрациите при нас са може би най-слаби.

Тягата на винтоветеВчера надвечер, в един от баровете, се натъкнах на възможност да снимам “пералнята”, която корабът прави с винтовете си. MSC Fantasia, кораб от едноименния си клас има два винта, всеки “закачен” към 20.2 MW (27,100 к.с.) двигател. Тези двигатели (и винтове), освен че вършат невероятната задача да тласкат това чудовище напред, създават и известни вибрации, които се усещат, когато сме някъде из “дупето” на кораба. А зад кораба нещата изглеждат като на снимката: потресаваща центрофуга, от която сигурно нищо живо не излиза, ако бъде всмукано в нея.

КонцертПреди вечеря имаше доста приятно шоу, с откъси от класически произведения. Хората се бяха постарали добре, поне за аматьори като нас, полу-пияните пасажери, които ядат втора смяна. Шоуто беше повече от прилично, с доста красиво сопрано. Освен красота тя показа и кураж да пее на евтина плейбек система една от ариите. Много си личеше! Останалите обаче си ги изпя, което комбинирано с красотата и артистичността ѝ ме накара да ѝ простя плейбека :). Тенорът, който ѝ партнираше в концерта, си беше железен. Човекът пя от сърце и на нито едно място не се възползва от плейбек системата. Щеше да си проличи, точно както си пролича с момата!

ЗабавленияСлед концерта мръднахме из кораба и се натъкнахме на шоу в пиано бара. Човек с познания по дизайн обличаше и след това събличаше една доста прилична кака. С помощта на разни шалове и кърпи той направи поне 20-тина тоалета, докато на мен ми стане ясно, че това не са фокуси, а някакви дрехи. След това на Веси ѝ беше вече много трудно да задържи вниманието ми, още повече че гледахме отгоре и не виждах добре каката, докато е по бельо. Завистливо наплюх горкия дизайнер, че сигурно от толкова пипане, събличане и обличане на каки няма как да не е гей :), което май преля чашата на жената и отидохме към вечеря.

МерлоНа снощната вечеря се запознахме и с двойката, с която ще бъдем на една маса до края на пътуването. Семейство от Варна, по-възрастни от нас, или поне децата им са по-възрастни. Мъжът се оказа главен инженер на кораб. Работи на огромен кораб, приличащ на ютия, с който пренасят автомобили, най-често от Япония до Великобритания. Аз се опитах да получа най-много възможна информация за тези големи, стоманени чудовища, които ме кефят все повече и повече, но усетих че май отегчавам другите. Хубаво е обаче да знаеш, че има на кой да зададеш някой глупав въпрос, ако почувстваш нужда.
Същата вечер и ни дадоха ваучерите за пиенето, които най-накрая бяха оправили да съответстват на резервацията ни. Не съм им сърдит, защото поради забавянето, се оказа че първата вечер са ни почерпили бутилка бяло вино и вода, което е напълно достатъчно като извинение за бъркотията. Даже е достатъчно като извинение и за бъркотията за интернет връзките.

A днес сутринта се събудихме благополучно чак в 8:45. При напускането на кабината за закуска, закачено на вратата намерих съобщение, че ме молят да се отбия до рецепцията. Аз подозирах защо: вчера им направих проблем за предплатения ми интернет (по-точно за липсата му на моята сметка), и те вероятно са намерили решение, което да ми предложат. Но това можеше да почака, беше време за (късна) закуска. На закуска по случайност се засякохме с нашите спътници, които като нас търсеха място в лудницата. До нас имаше две свободни места, та си поговорихме малко и с тях. Още по-добре беше, че от 14-я етаж на кораба телефоните ни чуваха от време на време норвежките GSM антени, та имахме споредично покритие.
След похапването и разговора отидохме до рецепция, да видим какъв е този проблем. Там, след дълъг разговор и брейнсторминг с момичето се уточнихме как ще действаме, за да се възползвам от предплатения ми “голям” пакет. Който не е чак толкова голям, но би следвало да удовлетвори нуждите от връзка, особено през тези два дни изцяло на море. Направих, както се бяхме уточнили, и вече май всичко е както би следвало да бъде.

Яхния от октопод за обяд

Яхния от октопод за обяд

Иначе, един ден в плаване е голям кеф. Досега сме имали такъв само веднъж – когато пътувахме за Тунис. През този ден, освен че си ограничен “само” в кораба. Това не е никак малко предвид огромния слон, който MSC Fantasia представлява, но все пак си е някакво ограничение. За сметка на това можеш да си четеш, да пишеш досадни и скучни блогове, да спиш, да ядеш почти непрекъснато (стига да има къде да го сложиш, а по мен площ и обем има), да пиеш (докато жената ти позволи, че една бира продължава да е малко по-евтино от €6), въобще да се размажеш от мързел и релакс. Веси “посети” топлите басейни, което обаче нещо се счупи, защото като се върна ѝ беше по-студено, отколкото преди да отиде… а уж там е било топло. Аз навлязох дълбоко в “Ready Player One”. Действието все още се разгръща, но малко по малко светът на тази страхотна книга става все по-ясен и по-интересен. Може би и затова, че самият аз съм geek от “онова време”, за което пише в книгата. И половината неща, които вътре ги пише, аз самият съм ги преживявал (“Golden Axe”, ей каква страхотна игра беше, а?).

Днес надвечер ще има някакво опитване на шоколад и кафе. Отначало на Веси ѝ се ходеше, но гледам, че сега се е стоплила до мен, чете книга, пила е едно обедно червено винце и хич не ѝ е до опитване на нещо, някъде в лудницата на 6-то ниво.

Щем-не щем обаче, ще трябва да се обличаме по-официално днес. Съвсем умно, домакините са решили днес да е “гала-вечерята”, заедно с всичките събития покрай нея. Който иска ще може да се снима с капитан Джузепе Галано, който в момента ръководи екипажа на Фантазия. След това ще имаме представление в театъра, на което ще покажат и останалите командващи офицери, и след това – гала-вечеря. Аз пак не си нося смокинг, но съм сигурен, че и с панталон и риза няма да ме изгонят от ресторанта. Иначе познавам хора, които в такъв момент вероятно ще отидат по джапанки и бански, само за да изпробват как ще реагира системата при тролене.

Чудя се дали ще имам достатъчно желание да напиша едно малко по-обстойно ревю на пътуването във Фантазия. Не ми се ще да скитам насам-натам из кораба и да снимам, особено с тази лудница около мен, но може би би било интересно за този, който иска да научи повече. Не обещавам, знам се: пълен съм с добри намерения и с нереализирани велики планове :).

Круиз 2017, ден втори

Вчера писанията ми приключиха във влака на път за Киел. Беше време за пристигане, затова трябваше да затворя PC-то и да се подготвим.

След като пристигнахме, още на гарата ни посрещнаха табелите на MSC. Срещу €20 хората предлагат да те закарат на кораба, който иначе е на около 20-30 минути пеша. Страхотна оферта, ако си с трудна подвижност. Добре е, че ние не сме, та затова се отправихме към едни други табели, пак на MSC. Оказа се, там събират багажа на тези, които искат да си го оставят. €5 на чанта. Финансовият каза “не” и ние се затътрихме с куфарите към кораба. На лекото ми помрънкване, че все пак €5 не са кой-знае какво ми беше отговорено, че ако съм искал аз да вземам решението, трябвало да съм го взел, и затова да не говоря много. Е, спрях да говоря.

От гарата в Киел до кораба е сравнително спокойно ходене, някакви си 20-30 минути. Вън беше сухо и приятно, опитахме се да се объркаме веднъж, но не успяхме. И така благополучно стигнахме до кораба, където ни чакаше стандартното преживяване по качването на борда. Куфарите ни ги взеха още долу, чудя се как този път не поискаха нищо, но явно и тях вече ги беше срам.

За около час успяхме да направим check-in и да се качим на кораба. За пръв път на проверката на Службите рентгенът пищя по мен заради имплантите. Малък, сив човек с голям, сложен технологичен тиган ме помоли да пристъпя настрани, и ме обходи с тигана. Аз, уплашен от перспективата да бъда проверен дори и където Слънце не огрява, се оставих в ръцете му. Тиганът хич не ми хареса рамото, а малкият, сив човек хич не хареса това, че на тигана не му хареса. Заразпитва ме на доста развален английски, аз си показах белега, той омекна. Пообходи още малко с тигана и се успокои, докато стигна до краката. Там тиганът пак се размрънка, и онзи пак стана кисел. Наложи се да му обяснявам, че и там имам подобрения. Нейсе, мина му. И бях освободен да ходя в кораба.

На корабът бяхме надлежно снимани, след което пуснати да си ходим до каютата, за да вземем ID картите, които се намирали там. Е, там бяха, взехме ги. След това трябваше да видим какво става с предплатените пакети, което се оказа драма!
Това, че цената на ИТ специалистите се е вдигнала, си пролича и при MSC. Почти нямаше нещо от предплатените и/или пакети, което да си беше на мястото. Вместо пакет вино+вода, имахме бира. Моят и на Веси интернет пакетите бяха разменени (още чакам за това да се оправи). Треперя какво ще е положението с екскурзиите, макар че от excursion reception desk-а ни увериха, че всичко било наред. Момичето обаче с чаровна усмивка ме посъветва все пак да внимаваме дали ще си получим билетите вечерта преди екскурзиите. Та явно и тя няма много доверие.
Аз вече си мислех как ли стоят нещата с компютърната система за навигация на това чудо, но тъй-като там малко ме засяга пряко, реших да не се замислям много-много. Но пък участвахме дейно на тренировката за сигурност, че с тези проблеми по компютрите им знае ли се, да не се знае?

Оправени, объркани, след това пак оправени (или поне с усещането, че сме оправени) отидохме да ядем. Похапнахме и вече с по-добро настроение (бирата си е бира, независимо в пакет или не) се прибрах в каютата.

Надвечер бяхме на представлението в концертната им зала. Беше кратичко (45 мин), те се извиниха, че това било защото било само едно, защото е първи ден. От утре щели да са две. Ние, като ядящи втора смяна, ще ходим на първото, а след това ще ядем. Ядящите първа смяна са обратно: първо ядат, слде това ходят на второто представление. Ние досега бяхме от тези, този круиз ще пробваме как е да сме от онези.

След представлението беше време за ресторанта. Нашите сънародници, с които случайността ни е събрала на една маса, не се появиха. Преследва ме мисълта, че са се подали, видяли са ни, и са побегнали в ужас да дъвчат пица на палуба 11. А може би просто са били уморени… знам ли. Така или иначе, пропуснаха много добра вечеря, изцяло по очакванията ни. Ние пихме доста интересно бяло вино, остана малко и за тази вечер от него. Вървеше добре с най-вече рибното меню

Спахме много добре, до 7 часът, когато решиха да търсят някакъв г-н “Mнямммнямммням Mрън-мрън”. Така и не разбрах защо човечецът трябва да бъде намерен спешно в 07:00 сутринта, но ако го търсят по уредбата на кораба в този час за нещо по-малко от зловещо убийство предната вечер, мисля че трябва да си преосмислят приоритетите. Екипажът може да е буден още от 04:00, но той не си плаща, за да си почива на кораба.

Тъй или иначе, будни, набързо оправихме сутрешните неща и хукнахме към закуската. Копенхаген (по-точно замъкът Фредерискборг) ни чакаше. Времето беше хубаво, а ние бяхме на около 4.5 км от спирката на S влаковете. Moovit обаче оправи нещата, та се оказа че ходенето ни беше само километър, след което линия 25/27 ни закара до Østeport. От там всичко е ясно.

Много приятна разходка из Hillerød. Аз не бях ходил преди това из града, когато бяхме до замъкът предишния път бяхме с колата и спряхме на границата на парка, въобще не влязохме в селището. Градчето се оказа много добре уредено, дори за датско градче. Имат си и те (почти) пешеходна Главна, по която се стига досами замъка.

Наснимахме набързо, на няколко пъти прекъсвани от плиснал, но почти веднага спрял дъжд. Не влизахме в замъка, разглеждането му отнема минимум 2-3 часа, а ние и без това сме го гледали. Разходихме се и поснимахме из градината му, след това обиколихме езерото от другия край и се оказахме в центъра на града. Веси нападна сладоледеното фургонче. Аз се радвах на датския ѝ език, който изглежда не е много ръждясал, защото датчанката зад щанда не превключи на английски. Тъй или иначе, взехме сладоледа и поседнахме докато го изядем. По някое време ни се припи и бира, но незнайно защо се оказах с кафе в ръката. Кафето пареше, изгорих се, станах кисел. С бира никога нямаше да се изгоря така!

Дойде време да ходим към гарата, и след това на кораба. Това си се случи по план и без никакъв проблем. Единствено не можа да ни се сбъдне желанието да ходим цялото разстояние, защото пак се опита да вали и по средата на пътя си взехме автобус 27. А и Веси нещо много бързаше, от кафето ли, от нещо друго ли не знам. Но благополучно в 14:00 си бяхме обратно на “Фантазия”.

Сега чакам да ми “оправят” интернета. Утре съм цял ден на вода и ако не го оправят, ще си имаме сериозни проблеми с тях. Бил на тази карта, бил на онази карта… не разбирам защо техните проблеми стават мои. Да си ги оправят и да не ме занимават. Така или иначе, платил съм си го, някак нормално е да го получа като услуга.

Круиз 2017, ден първи

На път, като на път. Най-любимият тип: без никакви проблеми. Като изключим по-интересното събиране на багаж, остатъкът от деня, за който трябваше да стигнем от Лозен до Потсдам, мина без никакви грижи. Полетът на България Еър закъсня едва с 20 минути, които той успя да навакса на път за Берлин. Учудващо, но този път, ако трябва да търся да мрънкам за нещо, то по-скоро бих измрънкал за неща, за които германците имат вина. От нашия си край нещата си бяха наред.

Но няма за какво да се мрънка. Висок сезон, всеки пътува за някъде, нормално е да има опашки по границите, нормално е да се чака малко повече на паспортен контрол, нормално е да отнема малко повече време, докато багажът се подаде по лентата, давайки отговор на въпроса “ще купуваме ли набързо в Берлин неща за 2х€400” (колкото ни е застраховката за изгубен багаж). Всичко обаче се случи както трява, и благополучно изкарахме една много приятна вечер с близките в Потсдам.
Така се наядох, че заспах късно, и се събудих рано. Мисля, че ако някой ме остави на Петра “да ме гледа”, за около седмица ще мина 100 кг без да се усетя :).

На другия ден, досега, всичко е с германска точност. Минко ни взе навреме, навреме и спокойно си взехме билет ABC от Потсдам до Берлин.
Там, на централната гара на Берлин, на Веси и стана “рязко студено”, та трябваше да сядаме в МcDonald’s и аз да ям чийзкейк и да пия кафе. Жертвах се! За около половин час поседнахме на меката мебел, след което стана време за влака.

Vesi with bretzelICE 806 за Hamburg Altona си дойде навреме, с целия си комфорт и удобство. Закара ни пак така бързо и удобно до Altona. Имайки 50 минути между влаковете, и вече намерили връзката (която се оказа на същия перон, срещу нас), на Веси ѝ се заразхожда около гарата. Затътрихме куфарите, аз недоумявайки каква е тази разходка по никое време. Е, разбрах сравнително бързо: още докато излезем от гарата, Веси се заоглежда за брецел. Явно беше гладна, или просто търсеше да яде немски геврек!
Направихме един бърз тигел по “главната” улица до гарата, сдобихме се с двата търсени брецела, опитахме да влезем в един магазин, чиято система за сигурност не ни хареса, раззвъня се, и аз реших да не влизам с куфарите, и това беше. Върнахме се на гарата, качихме се на горния етаж на RE70 Hamburg Altona – Kiel Hbf и Веси бързо захапа брецела. Беше толкова гладна, че изяде и втората половина на моя. Аз, всъщност, нямах нищо против (иначе тя е слабичка, не може да ми го вземе от ръчищата, ако реша да го пазя).

Impressed by power outlet!Влакът, разбира се, си тръгна навреме. Бях много доволен да намеря контакт досами мястото ми, който обаче май няма да ми трябва, освен ако не реша да зареждам компютъра. Не се знае какво ще има за правене, докато чакаме check-in и качване на кораба. Но самото усещане да имаш контакт до теб е едно такова… топло… :D. По-топло е само, ако има и WiFi.
Като заговорих за WiFi: това е добра тема за мрънкане! В предишния влак ни бяха обещали – не работеше! “WiFi” имаше, но вътре нямаше нищо, даже login server-a не работеше. Не са хубави тези работи, херове и фраута, да знаете! Добре, че бай Дончо си носи добър роуминг с него, та има какво да се прави, иначе трябваше да извадя книга и да чета! Представяте ли си!

Струва си да се отбележи удобството, чистотата, бързината и точността на немските влакове. Не, че си го знаеме, ама ей-така, да знаете! Проверих! Чисти са, бързи са, точни са. Е, скъпи са, но вършат работа. Предполагам, че и тук са яко субсидирани, защото все пак платихме сравнително евтин билет (по €30 на посока на човек, с включено запазено място, от Берлин до Киел и обратно). Но пък, като ги има, хората ги ползват. Много по-сигурен и удобен наземен транспорт от автомобилите, но вие и това си го знаете, няма смисъл да ви го казвам.

Ааааа, не са хубави тия работи! Докато си го пишех това, интернетът пропадна! Срамота! Водафон, да вземете да се стегнете малко, а? Имам цели 38 минути още в този влак! Ей сега, като го допиша това, ще взема да разръчкам телефона, за да видим има ли някоя по-читава мрежа, към която да се вържа. Защото, като няма Водафон, и всяка друга мрежа е Водафон! Мда, не са хубави тия работи!

Информиран, но независим наблюдател тук би се подсмихнал: “Тоя пък, отива на кораб, ако знае само какво му се пише, като види тарифите там”. На което аз бих отговорил, размахвайки резервацията ми, на която пише “24 часа интернет, €70”. Вярно, колкото две и малко отгоре месечни такси у дома, но все пак е нещо, като го сравним с тоталния blackout, който ще цари в открито море, нали?

Random Thoughts While Packing

Sorting stuff out. Putting it on the bed. Deciding what to take and what to leave home. Arguing shall we go with one suit case or two. Arguing why I’m packing this or the other tech gadget, which I will most probably not need. Then rushing through my luggage to take out stuff, which I took just to have a backup.

“I’ll pack this perfume.” “No, it’s in PVC bottle, and it’ll leak. Not only we’ll waste it, but all luggage will rick of it for years”. “But the others will break.” “No, they won’t, they’re after all packed in between our clothes.”

It’s fun and a bit nervous exercise. In the middle of it, I decided to step out and do some writing, just because I need to calm down a bit, and I already got tired of so much randomness. Which does not help, as I’m still not ready with my suitcase, while Vesi did hers? The fact that we still have more than two hours till the taxi does not matter.
Nevertheless, I just sat and started a concentration playlist on Spotify.

We’re going to a cruise trip. In our cities list, we have Copenhagen, Hellesylt/Geiranger, Flaam, Stavanger, all these in Norway. We will embark and disembark in Kiel, Germany. Meanwhile, we’ll pass by our relatives in Berlin and spend two nights with them: one at the beginning of the trip and one at the end.

It’ll be fun. I hope so much it’ll be fun. I need a bit of relief from the past months of over-stress.

The weather forecast does not look great. It seems we’re sailing one day before the sun: when we’re in a given city it is going to rain, and on the next day it’ll be sunny. But we’ll be then at the other place, where it’ll rain again, and on the next day, it’ll be sunny. And so forth.

Surprisingly enough, this does not bother me much. For everywhere except Copenhagen and Stavanger we have our excursions, so we’re settled one way or another. If it rains too much in Copenhagen, we always know where to go. We’ve never been in Stavanger, but I hope Vesi will think of something until the time comes.

When we’re (successfully) back, I’ll get a week at work. I have a lot of stuff to do this week. And after this week we’ll go to our next trip. It’ll be in Greece, in our favorite Thalata Camp, where we should have a beautiful, large caravan waiting for us on the beach. I’m planning to do half-work there; I just hope I’ll be OK with the internet connection. Otherwise, I’ll have to issue full vacation days instead of half, but the biggest problem will be I will have to think what to do, while offline. You know me: being offline is always a challenge :).

I’ve got few books waiting for me. “Ready Player One” was recommended to me. I have few others on my reading list, but I’m betting on this paper book only for the whole trip. If a miracle happens and I somehow succeed to finish this one despite the excursions, walks and other fun distractions, I will revert to the book(s) I’m reading on my Kindle. But I doubt this will be the case. Lately, I’m plodding with paper books. I either forget to take them with me, or I’m not in a mood, or just the phone is too close to grab and do… Facebooking.

In that sense, yesterday I read the Medium story “I stopped checking Facebook for a year, without deleting the app.,” by Renée Fishman. Here’s what I learned. The author maps our Facebook usage to the need for escape. When we want to escape from discomfort, uncertainty, expectations, emotions, etc. It is so easy just to grab the phone and seek Facebook for our confirmation biases. Facebook likes us. But it likes us not for what we truly are, but because we found people, who think like us, who feel like us, who support us in our decisions.

Facebook escape is a straightforward “solution,” which gives us the (false) feeling things get better. Just like something I recently read there:

– All my Facebook friends think I’m thin.
– What about the others?
– I just block them.

Renée Fishman claims such escape is wrong, as it makes us dependable. She fought hard against it, and it seems she succeeded to get rid of it. Or so it looks. It helped her to be the true self she think she is, without the need for confirmation bias (e.g., the “Likes”).

I cannot entirely agree with her. My confirmation bias need is powerful and requires constant refueling :). Plus, I also use Facebook for help. Both as giving support and as receiving help. I reacted many times on support requests, and I found a lot of help from my friends, too. For me, Facebook is not just a habit, not just an addiction. It’s a tool, and if used right, it can be a precious tool.

It’s easy, of course, to blame it all on a tool. “It’s Facebook’s fault, not mine.” I will dump this thing, and life will suddenly become easier. It’s not like that, folks. It does not work that way. Just dumping something does not make you immediately better. It seems to me Renée also got to this conclusion or at least I found it hidden within her text.

So, before you decide to go and dump (whatever, and especially Facebook), read and understand it well. Then read and understand yourself. Because if you do not, you will come back to the Facebook habit.

Permanent and Current Addresses in Bulgaria

Always keep your Bulgarian permanent and current addresses up to date!

Bulgarian ID Card Specimen

By Bulgarian Government [Public domain], via Wikimedia Commons

Today I was frustrated to hear how a person I know got convicted without even knowing it. He got condemned by his first born son, for lack of parental support court case.

To understand how such ridiculous situation is possible, let me first explain that in Bulgaria we have two types of “official” addresses: permanent and current.
The permanent address is your primary address, which is also written on the back of your Bulgarian ID card. Changing this address usually happens on rare occasions, and requires a full change of your government documents: ID card and Driving License. Also, all your voting happens by default on your permanent address, e.g. the government assigns you to vote based on this address first.

The other address, the “current” one, is usually used when you still can be found on the permanent one or could return living there, but you’re currently in a different location. The current address is useful for students, who go to study in a different city or for families, which own more than one place and would like to have both addresses available. If you have given a “current address,” then the government will try to contact you first there, if any official communication is necessary. If the formal communication cannot reach you at your current address, the government will revert to your “permanent address” and will try to find you there.

Since issuing new government IDs is (still) a nasty, time consuming and annoying process, many people do not care to keep their permanent address up to date. Usually, this address remains the address of the place, where they lived at the moment they had to get their first ID card (this happens when a person is 14 years old). Ever since they got that sorted, they did not care to change this address. These individuals might be OK, if their parents are still at their initial address, and if they keep the connection with their parents.

Despite this, however, it’s always an excellent idea to have your current address, known by the government in the cases it differs from the permanent one. It’s easy to update the current address: all it takes is a visit to the municipality you’re currently living and a declaration about your current residence. Of course, you will need a valid documentation, which entitles you to live there: either a rental or ownership contract for this place. You present these (a copy might be necessary), the clerk registers you, and that’s it.

Having these both addresses up to date gives you the maximum security that when you need to be reached by the government, you will be reached. But why the government might need you? Here’re few examples:

Police Woman Doll1. You’ve road penalty ticket issued on your name.

The ticket will arrive at your current address (or the permanent one, if there’s no current). If the address is correct, and you agree with the penalty, you’ll get 30% discount, if you pay the penalty in 2 weeks once it arrives.
What will happen, if the ticket does not reach you? First, you will lose the default possibility for payment discount. Second, you will be (badly) surprised, when you occasionally visit Ministry of Interior’s Bureau. Apart from what you need to sort out there, you’ll also suddenly find that you need to pay an unknown, but accumulated amount of road penalties. Sometimes this could be significant.
If the clerks are polite and understanding (and if you’re also polite and understanding), they might decide you’ve not been informed and still give you the discount right, but it’s absolutely up to them. You don’t want this to happen.

2. You’re asked to appear as a witness in a court case.

In this case, you may fail to help a case, on which they have only your name and EGN, but not your phone. In such case, the court will try locating you based on your official addresses. If both are invalid, you’ll never appear in the case.
In most cases, this will only mean your testimony will not be heard.
But if for whatever reason the court case is extremely critical, the court might request the police to issue a national search order for you.
Imagine the case you try to leave the country for a vacation abroad, and the border officer just pulls you out of the line and does not let you go abroad because of this?
Such situation can be very annoying, and very destructive to your plans.

Police with handcuffs doll3. You’re asked to appear on trial as a side!

Such case is the worst, with the most severe consequences for you. If someone files a lawsuit against you, a court clerk will have to serve you with the invitation to appear in front of the judge. Assuming the other side has not informed you (they are not at all required to do so), then this clerk is the only person, who can reach you with such critical notification.
If the registrar cannot find you on any of your addresses, another visit will happen. And then another. I do not remember exactly how many of these visits will do, but at some point (I think after the third unsuccessful one), the case will proceed without you. In such case, your interest will not be protected at all. Usually, this will result in your conviction.
Such development of your court case is not okay for you, with unknown results. But do you know what’s worse now?
You guessed right: the same kind of clerk will try to inform you about the conviction, using the same procedure, which failed few times above. This time it’s even more critical because there’s short (usually two weeks long), during which you may still appeal your conviction. If this period passes and you do not appeal, the sentence enters into force.
Then… Then it depends on what the conviction is. You may end up again with national search order or not. It’s vague and depending on what the other side is ready to do to make you serve your sentence.

Going back to my acquaintance: as he had his permanent address illegal, he fully exercised what I’ve described above in (3). I do not know how he found out that he’s being convicted with sentence into force, but he was quite devastated. Both by the news of it, and by the fact it’s his first born, who did the conviction.

So, guys and girls, have your government known address always up to date! It cannot hurt you; it can be only beneficial to you. It doesn’t take much to do it, but it can save you tons of troubles, money and general worry.

Fiatини неволи

Fiat Freemont Frontal, By Pava (Own work) [CC0], via Wikimedia Commons

By Pava (Own work) [CC0], via Wikimedia Commons

В България се шири масовото вярване, че FIAT не са особено подходящи за “дългосрочно шофиране”. Като всички марки в долния клас, добре е да го купиш нов, но след известно време започват проблеми.
Нашият Freemont е от 2013 година. Всъщност, от 27.12.2012, когато като новогодишен подарък поръчката се изпълни почти две-три седмици предварително. Първата ни “нова кола”, която платихме от нашия си джоб, а не като служебна екстра. Лист цената на автомобилът беше 64,000 лв, но със сериозната отстъпка, която ни направиха, успяхме да го вземем под 54,000.

Днес автомобилът е на малко повече от 122,000 км. И от няколко месеца не мога да спра да “навестявам” сервизът на FIAT. Което ме кара да се замисля: дали пък не важи и за мен това, което познатите ми, твърдо не-вярващи във FIAT, ми казват.

Преди около два месеца Freemont-ът показа сериозен дефект. По време на шофиране в София, “нещо” прехърца отпред и двигателят спря, с доста категорична звукова сигнализация. Аз успях да го стартирам отново, но се чуваше някакъв престъргващ шум, който ме уплаши окончателно. Спрях двигателят, повиках си пътна помощ (имам сребърен пакет на СБА към застраховката, перфектни!) и закарахме колата до сервиза.

Следващият работен ден ми казаха, че компресорът на климатика е заминал. Много неприятно (и скъпо), но го ремонтирах. Реших да използвам официалните услуги на ФИАТ, защото дават сериозна гаранция на труда и частта, а и всичко е оригинално.

Още тогава с тях дискутирах друго, “интересно” поведение, което се появи за пръв път преди около 40,000 км. По време на шофиране из пресечен терен (тогава май качвахме “Илинден” от Гърция към България), светна лампата на двигателя. “Check Engine”.

Check Engine LightИзключвайки всички “Your ‘Check engine’ light is ON” шеги, доста се притесних. Тъй-като нямаше никакви други проявления, автомобилът ни закара до София, а на другия ден сутринта лампата вече беше угаснала. Отидох до ФИАТ все пак, но там нищо не намериха в паметта на компютъра.

И така този проблем се появяваше от време на време, със същото поведение: ту свети, но и почти веднага гасне. Преди около 3,000 км успях да отида в сервиза с лампата светнала, но тогава пък те не успяха да прочетат никаква грешка, въпреки светещата лампа. А аз окончателно реших тогава да си купя Bluetooth ODB-II четец и да се опитам и аз да помогна с диагностиката на проблема. Речено-сторено, четецът беше купен и инсталиран. Чаках!

Така стигаме до вчера, когато автомобилът отново запали лампата. Отново при движение нагоре, на рампата на кръстовището на телевизионната кула. Още с пристигането в офиса пуснах приложението и то показа код P0868 Transmission Fluid Pressure Low.

Много неприятна грешка, но то май няма “приятни грешки” в това отношение. Всичките са “неприятни”.

Сега автомобилът отново ще минава диагностика. Надявам се да е сензорът, или нещо друго по-невинно, а не вторична индикация за прецакана скоростна кутия. Защото ако се е получил дефект в скоростната кутия, май ще трябва да се разделяме с колата. Не съм от хората, които могат да живеят с автомобил, на който не може да се разчита, а ако фиатът направи втори тежък дефект, определено ще ни е време за друг автомобил.
Не ми се влизаше в този разход днес, но ще се наложи. Добре, че Тихомир скоро избира автомобил, та ще “наследя” доста прясна информация за това кое има на пазара. Но все ми се ще да не се налага!

Интересен уикенд в Старосел

Angelovi's KidsЧудесен уикенд с Ата и Ели. Винарска изба “Старосел” са страхотни. Е, също са и малко скъпи, но пък усещаш, че получаваш добра услуга за парите, които плащаш. Тази година сме за трети път там. Знам го от Google Maps, който услужливо ми каза дори точните дни, когато съм бил там преди.

Търсейки къде да се видим с Ата и Ели, Старосел беше един от най-добрите варианти. Има всичко, от което имаме нужда: добро настаняване, спа, басейн, близо е до Пловдив (и някак – до София), има WiFi (но не и интернет, когато то се натовари), но пък тогава МТел идва на помощ с 4G/H+.

При нас малко и цената беше фактор: в хотел “Калиста” на Старозагорските минерални бани ни поискаха скромната сума от 600 лв за два дни с включена закуска, което леко ни поизнерви, та Старосел вече не ни се видя толкова скъп с техните 400 лв за същото.

Речено-сторено. В петък, късен следобед, цъфнахме там с все менажерия. Мартин, който беше при баба си в Асеновград, беше докаран от Ата и Ели, та като се видяхме бяхме вече в пълен състав. Аз имам свойството, като видя Афанасчо, рязко да ми се допива с него. Той е много по-добър в пазенето от алкохол, но може би това е и заради Ели, която също не пие. Веси знаете как е, предполагам 🙂 ?

Благодарение на модерните технологии Цеци разбра, че сме там. Така резервацията за осем човека в ресторант “Тероар” изведнъж стана за 11. На същата маса. Хората в ресторанта, свикнали да преодставят отлична услуга, закършиха пръсти и започнаха да търсят варианти, но аз се опитах максимално да ги успокоя, че с тази менажерия около нас (получиха се реално шест деца) едва ли ще ни е проблем това, че ще сме малко по-нагъсто. Което и не беше проблем, наистина. Важното беше, че бяхме отвън и “на полето”, което направи шумът от децата много по-поносим за останалите, изцяло невинни клиенти на заведението.

Изкарахме си много приятно вечерта. Перфектна кухня, добро обслужване. Щурите деца дадоха своя отпечатък на вечерта: издрани от рози крака на Веси, докато търсеше една безценна, синя топка на Мартин. Но като изключим това, нямаше по-сериозни инциденти: нещо строшено, или сериозно повредено. Което за нас си е добро постижение!

React JS IconСъботата беше много яко. Преди обяд успях да отделя време за моите лични творби (не питайте!). След това се цаних за чирак по React при Афанасчо, който пък отнякъде извади нерви като въжета и търпение като слон и успя за няколко часа да ми предаде много ценни уроци по съвременна разработка с git, Javascript и платформата React. Малко е да се каже, че бях много впечатлен. И много доволен. Написах малко повече от “Hello, World” с негова помощ, но пък получих едно освежаване на devops процесите от преди много години, относно това как те са се променили в днешно време. Надявам се да имам възможност да продължа с обучението си, вече с Facebook React Tutorials и с възкресението на един мой отдавнашен проект. Бъдещето ще покаже. Но се очертава да е (по) интересно.

За събота вечер имахме резервация отново в ресторант “Тероар”. Бяхме запазили вътре маса за 8 човека. Персоналът вече с трепет ни увери, че всичко ще е наред, може би надявайки се да се откажем в последния момент и да ги оттървем от детската напаст, която им доведохме в петък вечер. Но не би. Развитието беше още по-интересно.
Докато кротко си учех React с Visual Studio Code, изведнъж отнякъде цъфна Кристиян (Морана), мой колега от Майлстоун. След очакваното учудване на всички как с Кристиян се улучихме в един хотел, при 4000+ възможни в България, се запознахме и с приятелката му Боряна. И решихме да изпробваме гъвкавостта на ресторанта: дали биха могли да ни приютят, но този път не ъпгрейд от 8 на 11, а от 8 на 14. Яко, а?
За да променя резервацията, в 18:30, след като събудих Калина, двамата нагло пристъпихме в ресторанта с джапанки и (почти) бански, игнорирайки категоричните знаци “без бански, моля!”. Калина помогна нарушението да е двойно, също по бански и джапанки, но пък в отвратително настроение, току-що събудена и търсеща майка си. Имам чувството си, че някой щеше да изживее чудо, ако ѝ беше направена забележка, та покрай нея и аз намазах.
Управителят, като ме видя, само въздъхна. Професионализмът му подозираше за какво идвам. Изслуша молбата ми търпеливо:
“Извинете, знам, че сте изцяло заети, но ако може, така, нашата маса, от 8 на 14 човека? Ммммм? МОЛЯ? Обещавам, няма да са повече от 4 деца?” :).

За наш голям късмет, те вече някак бяха увеличили масата, т.е. бяха ни преместили на маса за 10, защото нямаха други свободни. На втория етаж. Може би се надяваха по този начин да намалят бройката на децата, защото бяха преценили, че парапетът, макар и достатъчно висок, едва ли може да спре бесът в нашите скъпи наследници?
Та наглият ми въпрос, но с изпълнен с надежда, влажен, овчи поглед чудодейно получи положителен отговор. Хората бяха готови да направят каквото трябва, но да ни приютят в пълния състав.

Доволен се върнах на басейна, уговорихме се и в 20:00 бяхме на място.

Много приятна вечер, с понякога леко разгорещени спорове, но без твърде задълбочаване. Важното е, че всички бяхме прави :). Децата оцеляха, за огромно облекчение на родители и персонал никой не се преби, счупи нещо (скъпо) или пък разля спагети върху себе си или някой друг, невинен гост на ресторанта.

Перфектна кухня, както винаги. Малко по-бавно обслужване от обикновено, но предвид претоварването на ресторанта и това, че всички ние се изсипахме между 19:00 и 20:00, това беше някак очаквано. Или надявам се поне за останалите да е било очевидно. Някои бяха малко изнервени, но не винаги човек успява да прецени нещата и от другата страна.
Бялото вино, което сервират в “Тероар”, е жестоко. Не го продават, някакъв техен собствен купаж е. Розето им извади някакъв аромат на малини, въпреки че нямаше малини вътре. За жалост, и него не го продават. Но на другия ден обилно заредихме с наличното им бяло и розе, та засега имаме достатъчно. Беше удоволствие да разбера, че виното им също се продава в “МЕТРО” и “Кауфланд”, та ще знам откъде да го взема за в бъдеще.

На другия ден ни остана само половин ден, но беше доста интензивен. Поговорихме за неща, съгласихме се, че най-вероятно за Нова Година 2018 ще трябва да измислим нещо подобно на тази година, и поживо-поздраво всеки си тръгна.

На пътя към София минахме през Оризово, за да оставим Мартин там. Похапнахме страхотен пъпеш и отпрашихме за София. Новото включване от път 666 (имам си яко село, с път 666, водещ към него) към София е перфектно изпълнение, което много, много улесни трафикът към/за село. Иначе беше класическо, половинчато изпълнение в стил “електрификация и съветска власт”. От София-Бургас за/към 666 беше построено, но на гениален икономист беше хрумнало, че Бургас-София за/към 666 беше построен едва преди два месеца. Но важното е, че вече го има.

След Оризово минахме да поздравим Светлето за първия рожден ден на Слънчевата пекарна. Хапнахме фантастична “Френска селска” торта, поговорихме си, пихме едно кафе и хайде към София. Пътят от Пловдив до Лозен беше като цяло спокоен, въпреки свръх-натоварената магистрала. Успях да държа 110 в нормалната лента, в по-голямата част от пътуването. Последните 30 км бяха по-натоварващи, но отново без особени инциденти.

Интересен уикенд, с неочаквани неща. Харесвам!

Sorry, Edge! I tried, I REALLY did!

Screenshot of my Microsoft Edge in action

I like Microsoft, and I like their core business: Windows and Office. After all, I worked there for quite some time, and got few great friends there too!

But I just can’t understand why Microsoft still can’t make it to a useful browser! It’s already been almost two decades of painful browser marathon, which started with the once-great success of IE6 (and then the IE6 hell following).

Edge with Windows 10 sucked. It was possibly a good browser for someone’s grandma, but not for me. Main point: lack of extensions. Second point: lack of support across most of SPAs. Third point: lack of clearance “what’s next” for Microsoft.

Recently, with the recent upgrade to Windows Creators, I got the new Edge as well. I was excited: on my Insiders machine, I often use Edge, just to check how their progress goes. And I was glad that there’s finally Extensions’ support there, with my favorite LastPass extension, too.

As part of my “Creators Excitement,” I decided to switch from Chrome to Edge on my “hottest” notebook, the one I use mostly, hourly, minutely, etc.
So I did. And it was lovely honeymoon (well, honey-half-moon, actually).

But today I’m switching back to Chrome!

Why? Here’s why!

  1. Edge seems to perform badly on battery. Yes, Microsoft claims it’s very economic towards my notebook’s battery, but you just can’t use it, while on battery! It *misses keystrokes* in my extensions. If I want to do “Copy to clipboard”, I have to *repeat* this operation, until (finally) something gets copied to the clipboard.
  2. No UI/UX feedback that “it’s thinking.” You type an address in your browser bar, hit ENTER and then… nothing happens. It looks like it’s loading some Javascript or other files in the background, or at least you hope so, but you don’t see it. You go in the browser bar, and then you hit ENTER again, and *then* something starts happening, maybe!
  3. Impossible to put “active” scriplet in my bookmarks bar? Why? It was possible before, but not now?

All this brought a lot of irritation and feeling that “it failed my expectations again”. I’m very sorry. Because I also liked the idea of getting aside Chrome, just for a change. But it seems it won’t happen. Not today, and maybe anytime soon.

Политически избор

“Да, България”

Преди няколко дни, след разговор с Йовко и доста мислене (преди и след това, и не в този ред) реших, че е крайно време да запиша първото истинско партийно членство в биографията ми. Това в бъдещата политическа партия “Да, България”.

Бях симпатизант на РБ. Покрай избори’2014 за малко да стана и член на ДСБ. Спестих си това тогава, сега не съжалявам, защото съм почти уверен, че поведението на Москов (и на ДСБ впоследствие) щеше да ме накара да се разгранича бързо от партията. Въпреки усилията на Радан. И въпреки това, че убежденията ми не са се променили кой-знае колко.

Христо Иванов, от друга страна, ми стана симпатичен още с опита си за категорична съдебна реформа още в първите месеци на мандата си на министър. Реформа, която да опита да пребори най-страшната корупция в България: тази в съдебната власт. Стана ми симпатичен не само защото съвсем безцеремонно му затвориха устата, но и защото той не се покори на това и не се поколеба да си подаде оставката в израз на протест. Честността е важен и много рядък капитал в днешната политика, а засега той се показва като честен човек.

Уважавам Маги Малеева още покрай борбата ни срещу тютюнопушенето на обществени места. Човек, допринесъл много за името на България. Фактът, че и тя подкрепи инициативата за създаването на новата партия ми резонира изключително добре. Бях се объркал между Маги и Мануела Малеева. Грешката е сравнително малка, защото всъщност… ами те са доста близки :). Благодаря на Маги Малеева за поправката. Мануела, сама по себе си, споделя приноса на фамилията Малееви за славата на България, но все пак предпочетох да уточня грешката, отколкото само да променя името по-горе.

Към тези хора се прибавят и немалко мои лични познати, на които вярвам и за които смятам, че са също толкова честни и почтени хора.

Речта на Христо Иванов при обявяването на инициативата ме накара да се замисля доста. Да се замисля за това доколко това, което той каза, се покрива и с моите представи. Да се замисля дали това не е поредната политическа инициатива, която започва само и единствено с идеята да ни нарисува утопично бъдеще, което никога няма да се случи. Или всъщност това е реално постижима за всички нас цел.

Честно казано, не мога да си представя как мислещи и интелигентни хора могат да бъдат против думите на г-н Иванов (познавам такива, затова и се чудя). В крайна сметка не е ли това целта на всички нас:

Моята мечта е съвсем проста: тя е да възпитам децата ми като българи с усещане за корен и да могат един ден, заедно с всички деца на нашата генерация, да изберат България за свой дом. Без да го усещат като някакъв труден избор. Това е съвсем просто нещо.

Фактът, че толкова хора, които лично познавам и на които вярвам, реално подкрепиха “Да, България” ме накара и аз да изляза от кожата на симпатизант и да вляза в тази на партиен член. “Да, България” има нужда от членска , има нужда от критичната маса от 2500+ човека, които да застанат с името и подписа си зад идеята на партията, за успеем да се регистрираме и да участваме още на следващите избори. Тази причина много натежа при вземането на моето решение да стана един от тези хора.

Аз имам много тънък праг на търпимост. Надявам се да не си представям едно много наивно бъдеще, в което “Да, България” ще води точна и категорична отчетност на всеки лев, ще публикува открито всички партийни документи и протоколи и ще бъде наистина отворена и честна не само към членовете и избирателите си, но и въобще.

В моите представи “Да, България” ще се съсредоточи изключително върху абсолютна нетърпимост спрямо корупцията, върху категорична реформа на съдебната система, и особено в частта ѝ, касаеща не само “независимия”, но и тотално всевластен башибозук, което в момента представлява институцията на Главния прокурор. Институция, която според мен е главния виновник за липса на наказани за властващите корупция и беззаконие.

Ще помагам. Ако ще, само със средства и с гласа си. Ако мога, и с повече. Но истината е тази: без активни политически действия очевидно нещата нямат шанс да се случат!

 

Снимката е crop на снимка от сайта на “Да, България”.
Използвам я без изрично разрешение и при заявка съм готов да я сваля.
Но и мисля, че сайт на политическа организация трябва да е под Creative Commons!

Грешка №8 в сайта на НАП при подписване на декларация

Доста дълго време ме мъчеше следната грешка в сайта на НАП:

error8nraГрешката се получаваше винаги на последната стъпка: след попълване и проверка на декларация, когато идва време за полагане на последния е-подпис, вместо такъв получавах съобщение “Грешка при подписване. Код на грешката: 8”. Без значение на браузъра, по един или друг начин подписването се проваляше!

Трябва да призная: не много информативно съобщение! Виждах го и при годишната ми данъчна декларация, и при тримесечните декларации по чл. 55.

По-интересното в случая беше, че е-подписът на Веси работеше без проблем на всички машини, на които моя подпис даваше тази грешка. И двата ни подписа са от Инфонотари, и двата са с тригодишна валидност, но нейният работеше, а моят – не! Много несправедливо!

Две тримесечия подред се опитвах да оправя тази грешка чрез поддръжката на сайта. Не успях: налагаше ми се да използвам помощта на колежката, която ни прави заплатите, за да подам декларацията на хартия. Като изключим това, че я занимавах с моите лични проблеми (което не ѝ е работа), беше ме и срам, че не мога да се оправя.

Последното тримесечие реших да попълня и приготвя декларацията възможно най-рано, за да имам време да реагирам и да “мъча” поддръжката на НАП максимално, за да реша този проблем. И се оказа, че успях да попадна на човек, който да ми реши проблема.

След получаването на поредната “грешка 8” се обадих по телефона на поддръжката. Помолиха ме да изпратя екранна снимка (тази тук), след което получих следния отговор:

За разрешаване на проблема направете следното: рестартирайте браузъра след което изберете отново въпросната услуга и когато ви излезе прозорец за избор на сертификат маркирайте сертификата с който ще подписвате документа и натиснете бутона “Хранилище на Windows…”, който се намира в долната част на прозореца, след което продължете по обичайния ред нататък.

Честно да ви кажа, подобен отговор ми звучеше доста неубедително. Но е факт, че след като описах магическите действия (между другото, бутонът “Хранилище на Windows…” не направи нищо, аз очаквах да видя поне някакъв прозорец като резултат), браузърът взе, че подписа.

Не знам какъв му е бил проблема, не ми обясниха това. Но магията работи. Затова оставям това тук, за мои бъдещи нужди, както и за някой, който има същия проблем с проклетата “грешка 8”.