Как си представям идеалното домашно ВЕИ решение

Как си представям идеалното домашно ВЕИ решение

brown brick house with solar panels on roof

ВЕИ: възобновяемите енергийни източници. Много модерно, много високотехнологично, много яко. Откакто на една от хижите в Стара планина видях реализирано едно подобно решение, не ми излиза от главата какво би могло да се направи и вкъщи.

В Лозен така или иначе страдаме от “нередовно” електричество. Положението с електроснабдяването се подобри много през последната година-две, но все още, веднъж седмично поне, електричеството спира.

Все още се случва да загубим някой електроуред, ремонта или замяната на който струва пари, да не говорим за неудобството, докато го няма. Пералня вече сменихме. Миялната живее втори живот. Хладилника – също. Всички повреди бяха свързани с нестабилно електричество: два стабилизатора на основните платки на хладилника и миялната, след това изгоряло управление на инверторния двигател на пералнята (тогава пералнята директно замина за рециклиране – сега сме с нова).

Откакто сме тук, цялата ми слаботокова електроника (компютри, телевизори, електроника) е зад UPS-и, за които свикнах, че са нещо като консуматив: на всеки 3-4 години ги подменям, защото батериите заминават. А мен ме е страх да нося UPS на ремонт, защото оставят ли си ръцете, може да запалим къщата поради некачествен ремонт на такова нещо.

Та, от доста време ме занимава мисълта за усъвършенстване на електрозахранването на цялата къща. Замислих се какво би било идеалното за мен. Не разбирам в детайли какво въобще има на пазара, затова пиша това от чисто клиентска гледна точка: някои неща, като нищо, може да не са възможни или приложими (откъм цена най-вече).

Значи, къщата в момента мисля, че е вързана на предпазител за 10 kW. Не е падал предпазителя, което означава, че не сме надвишавали 10 kW пикова мощност, въпреки многото консуматори (средна сметка за ток 200 лв през лятото и 350 лв през зимата)

Първият компонент на идеалното решение е централен стабилизатор, който да ме предпази от пиковете на входното напрежение. Когато токът “мъжди” (а това се случва на всеки 10-20 пъти при спиране на захранването), не искам това мъждене да отива върху уредите вкъщи. Искам, веднъж реализиран, този стабилизатор да предотврати изгарянето на електрониката. Такъв стабилизатор най-добре работи с някакви батерии, но според мен може да се реализира дори и без тях: при идване на захранването да изчаква 10 секунди, за да се стабилизира напрежението и след това да включва и къщата. При отпадане на захранването да не позволява отново включване следващите няколко секунди. И, разбира се, да реже всички вредни пикове.

Вторият компонент на идеалното решение е акумулаторен блок, който да може да “подпре” захранването на къщата за определено време. Този акумулаторен блок, свързан към стабилизатора, би следвало да може да осигурява поне 30 минути резервно захранване. В идеалния случай: повече. В реалния: поне 15 минути. Разбира се, хубаво би било батериите да не изискват смяна поне пет години.

man holding solar panel on roof

Третия компонент на идеалното ми решение са фотоволтаични панели, които да осигурят през светлите часове мощност, достатъчна за поема нужите на къщата. В идеалния случай капацитетът на батериите ще може да поеме и нощните нужди, но тогава, може би, ще ми трябват батерии с обем колкото сама къща (и цена горе-долу пак толкова). Но си говорим за идеален вариант, така че да идеализираме и тази част: през деня къщата зарежда батериите си, през нощта батериите се използват, за да захранват къщата.

Четвъртият компонент на идеалното решение е дизел-генератор. Той стои тук само и единствено, за да допълни идиличната картинка, защото в силно урбанизираните райони като нашия се смята, че (уж) електричеството е достатъчно стабилно, за да няма нужда от допълнителен генератор. Само, че за последните десет години сме имали поне десет дни (все пак – 10:3650 не е много!), през които сме оставали без електричество за повече от шест часа. И тогава започва едно зъзнене, защото все се случва този момент да е през зимата.

Петият компонент на идеалното решение е панели за нагряване на вода, в комплект с поне 300 л бойлер. Не съм сигурен дали не е по-ефективно да има само фотосоларни панели (които да си топлят водата чрез нагревател). Просто нямам познания да преценя кое е по-ефективното. Но да има допълнително едни 300 л вода, загрявана от слънцегреенето би било много приятно. Едно защото водата “никога няма да свършва”, и второ, защото имайки такъв голям обем вода, ще бъде изключително енергоефективно да се използва системата. Чувал съм, че малките бойлери не са достатъчно ефективни и си го обяснявам с това, че акумулират твърде малко енергия (под формата на вряла вода) през деня, та се налага дотопляне и на електричество.

white and brown pendant lamp

Шестият компонент на идеалното решение е умна система за контрол и управлние. Бих искал да имам точна представа за консумацията по стаи. В някои случаи: за консумацията по модули. Например: колко консумират всички електроники. Или колко консумира бойлера. Или хладилника. Или пералнята. Или климатиците. Ако мериш нещо, то може да го управляваш.

Седмият компонент на идеалното решение е умна, слаботокова инсталация на прав ток, която да се използва за осветление (а и за някои не толкова мощни уреди). Чувам, че това е много по-ефективен начин за консумация, макар че не съм проверявал фактите.

И така, след като описах такава идеализирана система, се чудя дали има вече решения, които хем да са за домашна употреба, хем да не са безумно скъпи, хем да са и надеждни и най-вече – да са налични в България (доставка, инсталация, гаранционна и следгаранционна поддръжка). Чудя се също дали ефекта от тази решения ще бъде фискален, или само морален. Морален е тоз ефект, който няма фискален смисъл (т.е. никога няма да се изплати), но генерира кеф, удобство и “чувство за изпълнен дълг”. Изпълнен дълг в смисъл: налях тия 25К лв във ВЕИ, ама сега съм много екологичен, защото не ползвам електричество от мрежата. А, ами екологичността на тези 600 кг акумулаторни батерии ли? Споко, тях не ги споменаваме, те не са проблем, или поне не са мой проблем, защото съм си ги платил.

Бих се хванал на хорото за постепено изграждане на такова решение. Ако ли пък с Веси започнем да разширяваме къщата, определено бих се ангажирал с проектиране на поне част от тези неща. Попадал съм на няколко фирми в интернет, които предлагат подобни решения, но така и сериозно не се навих да реализирам нищо засега.

Photo 1 by Vivint Solar on Unsplash
Photo 2 by Justin Lim on Unsplash
Photo 3 by Oxa Roxa on Unsplash

Ултракрепидарий!

Ултракрепидарий!

Просветление! Разбрах още нещо за себе си!

Домът на Vasari във ФлоренцияApelles, (cc-by-sa-3.0) Wikipedia

След онази, много нова и много сложна дума кверулант, с която преди време ме нарекоха и в която аз се разпознах (терминът, между другото, е изваден от официалната психиатрия), днес намерих още един термин, който ми резонира.

Това е терминът “ултракрепидарианизъм” (Ultracrepidarianism). Т.е., аз съм един ултракрепидарист, или още по-добре звучащото: ултракрепидарий!

Определението така ми хареса, че реших да приготвя и превод за Wikipedia. Покрай това имах възможността за пръв път да изпробвам автоматичните ѝ инструменти за превод. Те справят се много добре, направо тръпки да го побият човек докъде е стигнал машинният превод. Естествено имаше неща за дооправяне (и добре, че все още има). Преводът ми, разбира се, не е буквален. За пръв път превеждам и сигурно съм направил някои грешки, но пък и се надявам хората да го харесат и да го оставят в енциклопедията.

Значи, ултракрепидаристът (или ултракрепидарият) е човек, който има навика да се изказва и да дава съвети по теми, които са вън от неговия кръг на познание (цитатът е от “Ултракрепидарист” в Wikipedia):

Терминът “ултракрепидарен” е употребен за пръв път през 1819 от есеиста Уилиям Хазлит в отворено писмо до Уилиям Гифърд, редакторът на Quarterly Review. “Вие сте наричан ултра-крепидарен критик.” Терминът е използват отново четири години по-късно, през 1823, в сатира от приятелят на Хазлит, Лей Хънт: “Ултра-крепидариус: сатира по Уилиям Гифърд.”

Терминът води началото си от известният коментар, предполагаемо направен от Апелес, известен гръцки художник, към обущар, който си е позволил да критикува негова картина. Латинската фраза “Sutor, ne ultra crepidam” е изречена от Плиний Стари и след това изменена от латински автори до “Ne ultra crepidam judicaret”, може да се преведе като укор към обущаря да не съди извън неговите ходила. Накратко, критиците би следвало да коментират нещата, за които те знаят нещо. Цитатът остава поговорки в редица езици: в английския “A cobbler should stick to his last”, в испанския, “Zapatero a tus zapatos” (“Обущарю, гледай си обувките”), в нидерландския, “Schoenmaker, blijf bij je leest”, в датския, “Skomager, bliv ved din læst”, в немския, “Schuster, bleib bei deinem Leisten”, в полския, “Pilnuj, szewcze, kopyta” (последните четири може грубо да се преведат като “обущарю, гледай си връзките”), и в руския, “Суди, дружок, не свыше сапога” (“Приятелю, не съди по-високо от багажа си”), след като Алекандър Пушкин преразказва в поезия легендата.

Между другото, ако се сетите за аналогична българска поговорка, добавете я в статията или я дайте тук в коментарите, за да я добавя аз. На мен не ми хрумна такава! Слава в коментар по-долу ми помогна с българската поговорка “Всяка жаба да си знае гьола”, която е подходяща точно за този случай :).

С други думи, ултракрепидарий е всеки, който охотно дава мнение или съвет по тема, която не разбира. Да си кажем откровено: по тема, по която е неук. Или е само бегло засегнал най-повърхностно познанието по темата, колкото да “накопае” терминология.

Из българското интернет пространство терминът се среща и в други материали. Най-интересният от тях е Не по-високо от сандалите.

Доволен съм! Спокойно може да се каже, че се чувствам “освидетелстван”.

Предвид специалното ми състояние, сега мога да имам претенции, че когато коментирам неща, базирано само на мнението ми и рядко на факти, това не го правя (само) от глупост, а от самодиагностицираното ми, патологично състояние на ултракрепидарий. Започват да ми хрумват и още по-интересни и дълбоки теми от вирусология, генетика, право (икономиката нарчно не я споменавам, защото имам диплома с доста предмети от нея, не е съвсем ултракрепидаризъм, може да го квалифицирате като обикновен илитерат)! Дръж се, интернеде!

Без заглавие

Без заглавие

Снощи бая време се въртях, докато заспя. Точно преди да си легна, след като приключих с Eve, прочетох ужасяващата новина за нелепата смърт на Милен Цветков. И след това още 40 минути поне не успях да спра да чета. Като стана около един и половина реших, че ще гася екраните (Веси отдавна спеше до мен, не ѝ казах за новината, докато лягаше, макар че исках да говоря). И след това още 30 минути въртене в леглото. По едно време даже мислех да ставам, но след това някак съм заспал.

Мислех си за това как вече каквото и който може от репресивна машина на държавата е впрегнат, за да получи причинителят на трагедията възможно най-малката присъда. Все пак, родителите му не са случайни хора! И най-важното: имат пари за харчене, а всеки би дал мило и драго в този случай, за да помогне на детето си.

Разбира се, причинилият катастрофата е задържан за двадесет и четири часа. Няма как да не е. Твърде очебийно би било, а и стандартната процедура е такава. Пък и нали трябва да се положи добро начало. Защото повечето хора ще запомнят само тази част от събитието. И ще си кажат “ето, затвориха го, всичко е точно”.

Майката и таткото, алкохолни босове, със сигурност подгряват всички възможни канали, които могат да бъдат използвани. Не ги обвинявам, защото аз бих правил абсолютно същото, ако на главата ми се стовари подобно нещастие. Особено с такова ниво на публичност.

Пофантазирах си малко какво би следвало да се планира, за да може причинилият катастрофата да получи минимална присъда. Нито съм следовател, нито юрист. Мнението ми не струва нищо и няма никаква стойност. Но пък живея вече 46 години в тази реалност и поназнайвам “някои работи”. Ето какво роди изтерзаният ми мозък.

На първо място: трябва да се намери “доверен човек”, който да направи така, че полевите проби за наркотици да се окажат неизползваеми (невалидни, грешни, …). Това може да се получи чрез манипулация на официалните проби, които са били взети и които се изработват в някоя специализирана лаборатория в София. Ако тези проби се окажат невалидни, или ако официалните проби покажат липса на влияние на наркотични вещества, нещата ще се обърнат рязко. Ако успеят да постигнат това, почти гарантирано е, че ще имаме условна присъда. Защото на всеки може да се случи да убие човек на пътя. И когато не е употребил алкохол или други упойващи вещества, се прилага съвсем друг механизъм. И така трябва да бъде.

На второ място: трябва да се обърне и специално внимание на другия доказателствения материал, събран на мястото на инцидента от полицаите и следователите. Много вероятно е такъв материал все още да се събира. Трябва да се намери друг “доверен човек”, вероятно някой “колега”, който да се погрижи или за инвалидизирането на най-важните части, или за фалшифицирането им така, че той да представя нещата в по-ласкава светлина за бъдещия обвиняем.

Първоначалните данни за липса на спирачен път трябва да се променят. Или да се нагласят така, че да не са годни за пред съда.
Защото без спирачен път може да значи едно от две неща. Първото: шофьорът е бил солидно разсеян и не е гледал пред себе си, под влияние на упойващи вещества, на телефон в ръката, който е гледал, или нещо друго. Второто: шофьорът е смятал, че ще успее да мине на червено, изпреварвайки всички останали и бидейки най-оправния тарикат на пътя. За второто има видеоматериали от преди, които (разбира се) не доказва по никакъв начин, че точно този шофьор е бил зад волана на този джип. Но джипът е бил същия.
Нито една от тези две хипотези не би помогнала за намаляне на евентуална бъдеща присъда. Затова заедно с други утежняващи вината обстоятелства ще трябва да се опита да бъдат подменени. Борбата тук ще е за условна присъда, а не за оневиняване. Абсолютно, сто процента сигурно е, че ще има присъда. Борбата ще е да не влезе причинилият катастрофата в затвора.

На трето място: трябва да се “подгрее” добре държавното обвинение. На всяка цена трябва да се намери “доверен прокурор”, на който да се назначи воденето на случая. Едно е да те обвинява прокурор, с който “се познавате и разбирате”, или е “приятел от софра”. Друго е да те обвинява някой, който на всичкото отгоре може да се окаже, че е бил фен на “Часът на Милен Цветков” например. Това, всъщност, е един от най-ключовите моменти оттук-насетне. Предвид, че родителите са в алкохолния бизнес съм почти сигурен, че ще успеят да се погрижат за този детайл. Той е изключително важен.

Четвърто, но това вече е за адвоката, когато дойде време за процеса: задължително признаване на вината и горчиво разкаяние за постъпката. Без значение дали е искрено или не (съдът тези неща не ги гледа). Важно е да е публично и да е декларирано пред съдебния състав. Това е най-лесното и аз съм почти уверен, че ще стане точно така. Пък, да не се заблуждаваме: това е човешката реакция. Влиянието на наркотиците рано или късно преминава и човек осъзнава каква чудовищна глупост е сторил. Така, че е голяма вероятността виновният да си признае и да се разкайва. Всеки би го направил.
Не съм сигурен дали тук може да се говори за бързо производство, защото има загинал човек. Адвокатите могат да кажат това. Но ако може (а не би следвало да може), то директно 1/3 от присъдата се намаля, заради признаването на вината и бързото производство.

Разбира се, каквито и локуми да разпъвам тук, фактите са потресаващи:

  • Следствие масовото чувство на безнаказаност, кървавите случаи като този са ежедневие. За това не е виновен момъкът, за това вина имаме всички ние, защото сме допуснали на ръководни постове да са хора, които са некомпетентни и не умеят да приложат наказанията така, че да са полезни за обществото.
  • С голяма вероятност, момчето ще го измъкнат възможно най-безболезнено. Е, не е толкова безболезнено като Максим Ставийски. Но пък жертвата този път е значително по-известна. Много трудно ще е да се потули случаят. Някой спомня ли си как се казваше момичето, което оцеля от каймата, която Ставийски забърка? Ще ви припомня: Мануела се казваше. Мануела Горсова.
  • Както Красимира вече написа, ако вместо Милен Цветков беше някой от нас, някой като Мануела, някой от обикновените бурмички, гайки и болтове, въртящи тази държава и икономика, то тогава освен няколко жалейки в една-две групи във Фейсбук и на нашата и стените на роднините ни, нищо повече нямаше да се разчуе. Всичко щеше да се замете тихо и “коректно” под тежкия килим на българската съдебна система.

Накрая моята прогноза на страничен наблюдател за крайния изход от трагедията: тригодишна ефективна присъда и глоба, по-малка от стойността на двете возила, които са били потрошени.

На какво се надявам аз? На нищо. Мога да напиша високопарни слова как се надявам тази трагедия да бъде използвана за категорични мерки за промяна на тежкия ступор, който предизвиква все по-безгрижни шофьори и все по-кървави катастрофи. Но ще е лъжа. Не се надявам. #няманадежда

До Пирдоп и назад, версия SARS-CoV-2

До Пирдоп и назад, версия SARS-CoV-2

Днес имах неотложно, служебно пътуване до Пирдоп. Трябваше да се окаже помощ на колега, за да се осигури хардуер за работа от къщи. Неделята изглеждаше най-удобното време за подобна работа, поради слабия трафик по задръстванията на пропусквателните пунктове.

Сутринта минах през офиса. Осигурих необходимите декларации (за мен и за колегата, различни, естествено) и отпраших към тях. В неделя сутринта София е изключително спокойна. В съботата също, но неделята излъчва едно такова, по-спокойно спокойствие.

На път към Студентски град ме обзе странното усещане за дежа-вю. В продължение на година и половина, много уикенди изминавах този път, за да се срещам с прекрасните колеги от Cohort 16, както и с преподавателите ни от AUBG. Дежа-вюто ме хвана малко за сърцето, прииска ми се направо да се върна по онова време (което не беше чак толкова отдавна, де!), въпреки трудностите по подготовката на всичко, което се изискваше от нас като студенти. Липсват ми тези хора, макар че непрекъснато си говорим (повечето – глупости) в нашите си чатове :).

След като се натоварихме, отпрашихме към Пирдоп. Не знам защо очаквах КПП-то да е едва ли не на Ботевградско. Както Лозен е в границите на София, така и селата по този вектор също са в границите на града. КПП-то беше едва след разклона за Горни Богров, посока Бургас. Чакането не беше дълго: между пет и десет минути. Имаше две полицайки, които събираха декларациите. По една на кола. Взеха само моята: явно личната карта на колежката се оказа достатъчна за нея.

Пътят след това беше изключително спокоен. Преди Пирдоп минахме през Челопеч и Златица. В Челопеч нещата изглеждаха качествено по-различни от типичния, малък град в България. Дънди Прешъс Метълс явно спомагат местната икономика да върви както трябва. Градът по-скоро прилича на град в някоя от по-бедните провинции на Австрия, отколкото средностатистически град в България (Чирпан, например). Радостно е да се види, че има градчета, които решават да стъпят по пътя към просперитета.

Златица също беше доста приятно селище. На отиване минахме покрай Златица, но на връщане реших да се отделя от “околовръстния” път и да мина през селището. Като изключим инфраструктурата (дупки, кръпки, …) това, което видях около главния път също ме обнадежди. Стегнати, реновирани постройки. Доста заведения (из центърчето), разбира се затворени в момента. Имаше и хора, явно слънчевият ден ги беше изкарал по улиците (естествено, с маски). Но си личеше, че има досататъчно поминък. Или аз, убеден в това, бях намерил знаци, които да затвърдят убеждението ми.

Пирдоп също не беше никак зле, поне частта, през която минах аз. Отново имаше хора, включително даже ми се стори, че видях работещи магазино-кръчми :).

Българинът много обича да му слагат абсурдни правила, които самите слагащи правилата не спазват. Тогава най-много обича да им покаже на “помазаните” комбинацията от три пръста с преобладаващ среден. Това просто правило нашите “лидери” (кавичките са умишлени) не проумяха: най-голямата сила на убеждението не са високопарните слова, подплатени с генералски, доцентски, професорски или каквито и да е титли. Най-голямата сила на убеждението е личният пример.

А личен пример, в техния случай, липсва!

Колкото и Чоко и Боко, или Гешефта, или Генералисимусът да ни налагат правила, било те абсурдни или логични, докато ние не ги видим тези там, на масата, пред журналистите, да си носят маските и да спазват необходимата дистанция, дотогава ще им се смеем в лицето и “ще си правим, каквото си искаме” (по думи техни),. Ами ние правим точно това, което правят и тези господа: подражаваме им в поведението.

От сега ми е интересно какви нови мерки ще измислят утре. Какво ново нещо ще наложат, на коя свобода ще посегнат. Или някой нов заем ще предложат? Чакам с нетърпение да им гледам сеира. Не, че ми е смешно или радостно. Но някак ми е едно такова забавно! Подобно забавно, както онзи юнски ден на 2013-а, когато Мая Манолова предложи Делян Славчов Пеевски за шеф на ДАНС!

Усмивка | “Улыбка :)))”

Усмивка | “Улыбка :)))”

Днес, преглеждайки най-старите записи в блога, попаднах на “Улыбка : ) ) )”, един от най-древните. Не съм сигурен кое е било “Елито”, което ми го е изпратило, но се сещам за едно “Ели”, която вероятно е била :). И което е все още един от най-скъпите ми хора!

Гледайки записа видях, че оригиналният SWF, който е вързан там, липсва! Съответно липсваше и “клипчето” (не е точно клип, Flash-приложение е). Помнейки колко яко беше нещото, реших да го издиря. Естествено, Интернет е бездънна яма (или казан за отпадъци, например), та и това също намери в него. Но понеже търсенето не беше “I’m feeling lucky” тип, реших да си го архивирам и при мен.

Отначало мислех да кача SWF файлът, но понеже SWF не е долюбван формат от съвременните браузъри (всъщност при мен само добрият, стар Internet Explorer 11 успя да отвори без допълнителни плъгини), реших да преработя клипчето до mkv. След малка заигравка с OBS (казвал ли съм ви вече колко уважавам този страхотен софтуер?), най-накрая уцелих настройките и успях да запиша клипчето.

Ето я и “Улыбка” във вариант, който би следвало да се пее по-лесно от почти всичко:

Днес беше чудесен ден за българската автокрация

Днес беше чудесен ден за българската автокрация

Един прекрасен, слънчев ден. Разходка из Лозенска планина. Може би за последен път без маска. Или може би за последен път въобще, както паникьорите се опитват да убедят всички ни. Както и да е, не ми е за това думата днес.

Прибирайки се, видях че “геният” на “здравния” ни министър (кавичките са умишлени) пак се е развихрил и е издал нова заповед от утре всички ние да сме с “поставена защитна маска за лице за еднократна или многократна употреба или друго средство, покриващо носа и устата (в т.ч. кърпа, шал и др.).”

Мислите ли си, че шалчето или кърпата ще ви предпази? Аз съм уверен, че нито нас ще предпази, нито вас, нито който и да е. Ще обере, може би, една част от влагата в издишания от нас въздух, но нито ще спре да вдишаме чуждите вируси, нито ще спре нашите.

I AM FINE | Wojak / Feels Guy | Know Your Meme

Ако желаете, може да подадете жалба така, както адв. Николай Хаджигенов е показал. Аз със сигурност ще го направя. Разбира се, вероятността такава жалба да бъде взета предвид е малка, но все пак я има. А и е прекрасен начин за показване на лична позиция по официален начин.

Днешните, но ви мерки не са, за да ни предпазят. По-скоро е важно и знаково да се покаже на раята, че тя, след като е поискала, може и трябва да бъдат контролирана с желязна ръка, ръката на нашите Цензори, Генерали, Бащици и Каскети.

Колкото е по-безсмислена една мярка, толкова по-унизително е да бъде изпълнявана тя от тези, които осъзнават безсмислието ѝ. Така, че от утре всички ние трябва да бъдем със съответните “предпазни средства”. Аз маски имам десет. Но специално ще потърся кърпите, които на времето ни дадоха от някое и друго събитие. И тези кърпи ще си нося на устата, за да показвам, че съм от простосмъртните, които осъзнават, че са безсмислено мачкани. Но закон, какво да правиш. Трябва да се изпълнява. Когато другиден въведат и цензурата (за това по-долу), тогава ще спра и да пиша. Дори ще спра и блога. Защото не се знае знае ли се.

В авторитарните държави всеки може да бъде обвинен за всичко. Справка: вчерашното обвинение към проф. Асена Стоименова и определянето на гаранция от 20,000 лв, за да може тя да остане на свобода. Тя е витиевато обвинена по чл. 326 от НК:

“който предава по радио, телефон или по друг начин неверни повиквания или заблуждаващи знаци за помощ, злополука или тревога, се наказва с лишаване от свобода до две години”

Значи, тя е “предавала” “неверни знаци”. И затова устата ѝ трябва да бъде запушена. Ако се чудите какви дела се образуват по този член, той обичайно се използва срещу телефонни измамници, обаждащи се с фалшиви сигнали за бомба, или неверни повиквания на тел. 112. Разбира се, не пречи утре това да бъде използвано за какво ли още не.

Като стана въпрос за свободата на словото, според всенародният любимец и наш депутат Йордан Цонев “Може за известно време да се лишим и от свобода на словото”. Явно ДПС стават съюзник на ГЕРБ по пътя на създаване на Народна република ГЕРБария. Положението започва да става все по-страшно и все повече извън основните разбирания за демокрация:

Ако трябва да съхраним живота на една група от нашето общество, ние другите трябва да се лишим от определени човешки и граждански права”, заяви депутатът…

Когато се “лишим от свободата на словото”, ще е лесно да бъде атакуван всеки, който смее да изразява мнение, което не съвпада с мнението на “демократичните” управляващи в една “демократична” държава. Разбира се, не си мислете, че ще се “лишим от свободата на словото” за дълго. Ще се лишим за не повече от 50-60 години, толкова, колкото депутати като г-н Цонев и останалите да си осигурят дълголетно, авторитарно управление на ГЕРБария, разделена на справедливи порции от Бащицата, подкрепен от Каскета и Генералисимуса. Подкрепен, разбира се, и от народни избраници като г-н Цонев.

Естествено, всичко ще се прави “за доброто на човека и в името на човека”. Човека ясно кой ще е. Някой, подобен на онзи, за вицове за когото се вкарваше в концентрационни лагери.

КПП-тата са вече налице. Границите са вече затворени. Сега следва и “за малко” да се разделим със свободата на словото, в името на комфорта на нашите управляващи. Солидна част от десет милиарда ще прелеят в черните, партийни каси. С тези пари без проблем всеки диктатор може да си купи достатъчно армия, за да държи в подчинение българското стадо.

Дали не е време за национален протест? Въпреки опасността от зараза със SARS-CoV-2. И въпреки полицията и жандармерията, които вероятно ще се изсипят “за да ни пазят от самите нас”?
Ако едно е сигурно за Борисов, то това е, че е малодушен. И протестите имат свойството бързичко да го вкарват в правия път! Естествено, на протеста ще сме с маски, защото нали, да не се заразим! И естествено, протестът ще бъде незаконен, защото няма власт, която да разреши протест, когато тя се кани да узурпира демокрацията в една държава.

Въобще, скъпи съкилийници, моделът “Орбан” идва с широки крачки, понесен на раменете на изказвания, като това на г-н Цонев, и безличност и примиренчество, като тези на всички нас.

Sometimes, I Feel That at OneNote Someone Banned Shortcuts…

Sometimes, I Feel That at OneNote Someone Banned Shortcuts…

I’m doing a (small) rant today: I’m missing my shortcuts in OneNote!

Recently I forced myself to migrate to OneNote, the official “new flavor” app, which will replace OneNote 2016. “OneNote 2016” does not get much (if any) of the new features, while leading development focuses on the “newly official,” just OneNote.

It’s all goodness. It’s a healthy way to retire old codebase, and replace it with a new one. But there’s something which makes me furious each time when I open the new OneNote.

The Shortcuts

Yes, I’m missing these little, useful bastards. OneNote 2016 has a bunch of shortcuts, I knew a lot of them, which saved me time when writing, sorting out, moving stuff around, etc.

In the beginning, right after the switch, my most significant pain was the Paste menu. When you paste in OneNote 2016, you had this excellent menu, which allowed you immediately to decide what type of “Paste” command you need: with the original formatting, to (try to) match destination formatting, or plain, text-only paste. It has shortcuts: You do Ctrl+V, then immediately “T,” and there you go: “Paste as plain text.” Pretty much like in Word.

The new OneNote does not have this ability. Hell, for a long time, it did not have even the Paste menu. You had to right-click (or long-tap sick), then choose the “Paste” menu (with your mouse or tap), then chose the paste method. Since I do a lot of cross-pages copy-paste, this was making me nuts and preventing me from using the new OneNote.

After submitting feedback (actually, voting for an already submitted feedback), Microsoft finally decided to improve the menu. First, they added an option to your settings, so you could choose how to paste (I immediately switched to “Text only”), then they added the menu. Adding such an option is like 80% of the work, but still far from complete!

The problem? You’re missing shortcuts. Typically, my style of work does not involve mouse at all: I switch across applications with Alt+Tab, then chose the copy/paste region, then turn back, then do the paste. Today, I have to reach out physically for the mouse to select what kind of pasting I want. Sick and annoying.

We need these damn “Paste” shortcuts on the little menu, which the legacy OneNote already has.

Now the second: OneNote’s team general approach to keyboard shortcuts. There’s no such approach. Not at all. Yes, there are some shortcuts there. But the older OneNote had a much better method and much more useful shortcuts in general!

As a technical person (but in a management role for more than a decade), I enjoy shortcuts. I’m used to them, since the times I started Visual Studio 4.0! There’s no “writing code” developer (nowadays there’re a lot of “point-and-click mouse developers), who can go without shortcuts. Visual Studio Code team proves this big-time: Code has tons of shortcuts, so many that you can discover almost every day a new, fantastic way to shortcut your mundane mouse work.

I wish OneNote for Windows 10 (that’s how they call the modern app, the legacy one is “OneNote for Windows,” or “OneNote 2016”) get together with the Code team and figure out a way to make OneNote as customizable with shortcuts, as Code it. Hell, I’d go a step further and dream that OneNote gets the flexible Options JSON configuration, which would allow anyone to go deep in reconfiguring OneNote. Not just shortcuts. Everything! But I guess this is too much to ask? Who knows, it might make OneNote usable for more people, which might not be the goal, after all :).

I’m full of conspiracy theories these days :). Here’s a nice one:
Maybe Microsoft wants to push us all to the Web versions of the O365 apps. Perhaps a bright SVP is looking at the desktop apps and deciding, “it’s time to migrate everyone to Office Online; this way, we will secure more revenue for Microsoft.” Which might not be wrong in the SVP’s head, since they will get their bonus anyway. But it’ll be bad for the users. Long-term bad. Which usually means it’ll be bad for Microsoft, too.

In any case, I’m glad to see OneNote developing in the right direction. I can’t imagine what’d be my productivity, if it was not for this tool, with O365 combination. Microsoft ecosystem is vast; the apps’ versions for iOS and Android are excellent.

It’s a pure pleasure to use it across all platforms, just these damn shortcuts, which so much interfere with my flow!

Приятните неща на ненормалността

Приятните неща на ненормалността

От близо месец сме в безумието на българският начин за “справяне” с SARS-CoV-2 и COVID-19. Това ни затвори всички вкъщи. Или повечето. Поне тези, които нямат работа, както и тези, които можем да вършим работата си от къщи

Днес обаче няма да пиша за безумието, което ни наложиха. Ще пиша за приятните неща, които дойдоха с това безумие. Отрицателните ги знаем, говорили сме за тях, и ще ги изстрадваме с години.

Но кои са позитивите?

На първо място: образованието, представителите на което сигурно още едно или две поколения нямаше да се сетят за дистанционна работа, им се наложи да я въведат за една седмица. Всички училища рязко въведоха дистанционно обучение. Кои по-успешно и кои – не толкова. Някои смениха повече от една система, докато решат къде да стабилизират. На учители, които нямаха електонна поща, им се наложи да се научат скоростно на това какво е да водиш час от дистанция. Родители, които нямаха компютри вкъщи, инсталираха виртуалните класни стаи по таблети и дори телефони, за да могат децата им да продължат да учат.

Да се надяваме, че всичко това ще остане в по-голямата си степен в нашето образование. Да се надяваме, че когато ни отключат от къщите, училищата няма просто да задгърбят постигнатото, а ще продължат да усъвършенстват виртуалните уроци и ще продължат, от време на време, да практикуват дистанционно обучение.
Колко добре би било да може дете, което е изолирано вкъщи следствие индивидуална карантина, да може да се включи във виртуална класна стая със своите съученици?
Колко добре би било, вместо по време на едноседмична или двуседмична грипна ваканция учениците да мързелуват, вместо това да продължават образованието си, но във виртуални класни стаи?
Колко добре би било, ако домашните се задават и доставят през виртуалната система, вместо да ги пишат на хартия и да ги предават в оръфани тетрадки?

Да, виртуалното образование е безспорно придобивка, която ми се ще да остане!

На второ място: виртуална доставка на някои услуги, които бяха немислими преди. С Веси играем (е, засега само тя играе) танци вкъщи. През Zoom. С останалите от нашата група. Роси и Ники записват хорото, след това ни показват през камерата у тях стъпките. Ние ги повтаряме. Кой както може. След като се предаде дадена част от хорото, пускат музиката и тя се играе.
Със сигурност не е като в залата. Особено при хорáта. Душата на хорáта е взаимността. Неслучайно хорáта се играят хванати за ръка.
Но когато не можеш да го изиграеш истински, да го играеш през Zoom е много повече от хич да не го играеш.
Аз все още не мога да се пречупя да скачам пред телевизора “виртуално”, но в най-скоро време ще опитам. Веси вече посети два виртуални урока и като че ли ѝ се получава. А аз изостанах със стъпките.

И не са само хорáта. Много други услуги намериха начин да преобразуват бизнеса си така, че (ако ще, дори частично) да доставят съдържание виртуално. Съдържание, което иначе винаги се е доставяло лично, с физическо присъствие.

На трето място: времето всички заедно. Поставени сме в уникална ситуация. Всеки извършва типичните си задължения, но през компютър. Аз отново имам много срещи дневно. За да следя ритъма в работата ми се налага да правя понякога по десет срещи дневно. Понякога вечерта ушите ми изтръпват от иначе много удобните слушалки. Но когато си шест часа с тях, че и отгоре, ушите започват да изтръпват. Естествено, времето за индивидуална работа се върши едновременно и по-лесно (защото има по-малко разсейване, отколкото в офиса), но и по-трудно (защото не си в офиса). Аз не мисля, че контактът с колегите е по-слаб. Напротив! Когато знаеш как и къде да намериш всеки (пред компютъра у тях) е много бързо да размениш десет изречения по чат или направо да се обадиш. Та в работата, поне в нашата, нещата се получават.

Вкъщи е още по-интересно. Особено когато времето е хубаво. Всеки може да работи отвсякъде. Е, всеки с ноутбук (или таблет). Момчетата са си всеки в отделна стая, но аз и момичетата можем отвсякъде да седнем и да си свършим работата. Да сме заедно или да сме разделени: както си поискаме. Гъвкавостта е чудесно нещо. Дори когато времето е лошо и сме затворени само вкъщи (градината е мокра), пак е много приятно да си направиш кафе с жената и да обсъдите кой докъде я е докарал с поставените задачи за деня.

На четвърто място: безплатните курсове. Няма платформа, която да не пусна висок клас курсове безплатно. Поне за април. Естествено, те го правят с цел демонстрация на качеството на учебния си материал. Да имаш за месец достъп да висококачествени тренинги е много голямо предимство. Ще научи хората, че онлайн курсовете не са никак лошо нещо. И че си струва да си ги купиш и да си ги имаш винаги до теб. Десет процента от хората, затворени вкъщи, да свикнат да учат виртуално, това ще е страхотна придобивка и за тях, и за бизнеса като цяло. Защото ще има хора, които непрекъснато ще си повишават квалификацията.

Както виждате, има и плюсове. Дано тези плюсове помогнат да създадем едно по-гъвкаво и по-силно общесто за в бъдеще. Тогава това няма да са два съвсем загубени месеци. И ще докажем, донякъде, поговорката “Всяко зло – за добро”.

П.П. Не си мислете, че ми е минало! Бесен съм на глупостите на управляващите и на кражбите на управленците. Всеки ден пред нас се вади на показ както управленска глупост, така и чудовищни кражби. Но това ние сами си го направихме. Та… не ми е минало, просто не исках този пост да е изцяло негативен!

Разбирането за демокрация

Разбирането за демокрация

Нормално е, когато човек пише със страст за нещо, със страст да му отговарят. Така се получи и в разсъжденията ми дали не е време (бъдещият) Генералисимус да си съблича черната униформа да се връща на бюрото си.

Г-н С. Михайлов, поне както се е подписал, отначало откровено и неаргументирано заяви, че смята моето мнение за глупости. Когато помолих да обясни малко повече, беше така любезен да го направи. Ето неговия коментар, който породи при мен доста мисли относно разбирането за демокрация, показано тук:

Г-н Дончо, не знам на Вас каква свобода Ви липсва, но на мен свобода никога не ми е липсвала…За каква цензура говорите, след като предложението на правителството беше за измислени, неверни, или с други думи лъжливи новини, а не както Вие се опитвате да ни внушите, че това е някаква цензура, която видите ли е срещу мнения, неудобни на властта…Пълен смях…Не знам каква компетентност имате и по въпросите на вирусологията, медицината, епидемиите, пандемиите, извънредните положения и т.н.т., че да плюете като ядосана камила правителството и ген. Мутафчийски. Вие искате демокрация, но демокрацията е ред и дисциплина, а не възможност всеки да си прави каквото поиска, да публикува лъжливи информации, да се прави на знаещ, без покритие и да мисли, че всичко му е позволено, дори обиди и клевети, пък било то и към “авторитарното управление на ГЕРБарията”…Г-н Дончо, може да сте червен, а може и да не сте, може да сте обикновен човек, а може да сте и професор, може да сте умен, ама може и да не сте, но единственото нещо, което е сигурно, което и доста хора го виждат е, че БРЪЩОЛЕВИТЕ ГЛУПОСТИ…Не се изявявайте неподготвен – съвет, който може и да не изпълнявате…

Първо ще се спра на частта, в която г-н Михайлов защитава предложенията на правителството за “борбата” с фалшивите новини

предложението на правителството беше за измислени, неверни, или с други думи лъжливи новини, а не както Вие се опитвате да ни внушите, че това е някаква цензура, която видите ли е срещу мнения, неудобни на властта

Когато едно управление гласува механизми за подтискане на фалшиви новини, тези механизми много лесно, почти без всякакво усилие, могат да се използват за цензура на каквито и да е новини. Защото органът, който ще определи дали дадени новини са фалшиви или не, ще бъде под контрол на правителството, същото това, което е приело закона. За “фалшива новина” би могла да бъде определена новината, касаеща една по-специална къща в Барселона. За “фалшива новина” също би могло да бъде определено и някое и друго разследване на независим журналист.

Понеже цензорът ще бъде държавен орган, конците на този държавен орган ще ги дърпа управляващата партия.

Защото така, както според г-н Михайлов аз “се опитвам да внуша”, то много лесно подобен орган-цензор би насочил репресивния апарат на държавата и срещу моята публикация, която представлява лично мнение, но пък би могла да се приеме за “фалшива новина”.

Поради това и в името на плурализма не трябва да има никакви държавни механизми за цензуриране на каквито и да е мнения, текстове, новини, книги или друга печатна, аудиовизуална, или написана в интернет мисъл.

Без плурализъм няма демокрация. Затова и усилията на правителството да създаде цензура на новините, щеше да бъде солиден удар срещу демокрацията.

Второто, много интересно нещо, е за плюенето ми като ядосана камила

Не знам каква компетентност имате и по въпросите на вирусологията, медицината, епидемиите, пандемиите, извънредните положения и т.н.т., че да плюете като ядосана камила правителството и ген. Мутафчийски

Ето какво против имам и защо плюя (като ядосана камила):

  • Клинична смърт на българската икономика. Поради това нова задлъжнялост. Дългът, който ще поемем, ще се разпредели при изключително непрозрачни условия на “извънредно положение”, при неработещ парламент и никакъв контрол. Три хиляди безработни на ден.
  • Непрозрачни мерки за това как ще се разходват огромните средства, “освободени” заради “епидемията”
  • КПП-та на изходите на всички областни градове. Излишни, репресивни мерки, които не помагат с нищо, но пречат изключително много, включително и на медици, които освен изтощителни смени, трябва да пътуват по два часа в посока, за да стигнат до домовете си и да си починат преди следващат смяна.
  • Унизителни и абсолютно ненужни декларации.

Всичко това, а и много друго, беше въведено без никаква мисъл, ангро, с единствената цел да се смъкне контрола от правителството (чрез закона за извънредното положение) относно това как и за какво ще харчи солиден обществен ресурс.

Нито обема на заразата, нито диагностицираните, нито смъртните случаи дори не изискваха (и продължават да не изискат) такива мерки.

За това как се манипулира общественото мнение чрез насждане на страх от мъже в черни, военни униформи, дори няма да говоря. Писал съм вече преди, не смятам да се повтарям.

Третото нещо, което си струва внимание, е разбирането на г-н С. Михайлов за демокрацията

демокрацията е ред и дисциплина, а не възможност всеки да си прави каквото поиска, да публикува лъжливи информации, да се прави на знаещ, без покритие и да мисли, че всичко му е позволено, дори обиди и клевети, пък било то и към “авторитарното управление на ГЕРБарията”

В цитирания текст има явно неразбиране за устоите на демокрацията. Не се учудвам: г-н Михайлов демонстрира същото неразбиране по-горе, одобрявайки създаването на цензурен апарат в една иначе (минаваща за) демократична държава.

Редът и дисциплината са най-трудни за управление в демократичната държава. Точно защото границата между “необходима” и “правителствена” репресия е много, много тънка.

Необходимата репресия е тази, при която прокурорът обвинява престъпници, задигнали триста хиляди лева от инкасо автомобил.

Правителствената репресия е тази, при която правителствена агенция, съзададена да гони корупцията, запорира имот на собственик на опозиционен вестник, като в същото време чудовищна корупция като КТБ (или АЕЦ “Белене”, или “Турски поток”) остават недосегаеми за закона.

Та затова редът и дисциплината е трудно нещо при демокрацията. Което идва не толкова от правителството, а от обществото. Затова и южните държави сме по-разюздани, по-бедни, по-корумпирани и по-мързеливи като цяло, когато имаме демократично управление.

В демократичното общество “обиди и клевети” към управляващите не може да се преследват. Нарича се плурализъм. Или поне не може да се преследват на ниво “държава”. Ако г-н С. Михайлов се чувства обиден или наклеветен от мен например, той е в правото си да заведе дело и да ме осъди, ако съдът прецени, че са налице обида. Но не може да разчита да държавна агенция да свърши това вместо него. Защото при демокрацията няма такъв механизъм и не може да има. Защото, ако го има, то с него властимащите биха могли лесно да злоупотребят, създавайки авторитарен режим.

Да, ГЕРБ създава ГЕРБария. ГЕРБария е авторитарна държава, в която:

  • Има брифинги по два-три пъти на ден, когато хора като Мутафчийски или Борисов ще им бъде позволявано да се карат на целокупното, българско стадо, за да може стадото да се чувства виновно и да е готово за още по-голямо стригане.
  • Главният прокурор работи не в интерес на правото, а в интерес на управляващите
  • Има извънредно положение, без да има категорична нужда от него, а защото така по-лесно се краде и по-лесно се утвърждават трудноразрушими устои на авторитарно управление.
  • Здравният министър е само една марионетка, която въвежда заповеди и след това ги оттегля, защото освен, че са незаконни, не им е време да бъдат прилагани, защото стадото все още има някаква чувствителност за някои техни свободи.
  • Придвижването се извършва чрез декларации или СМС-и. На всеки 30-90 км има КПП-та, преминаването през които отнема време и преминаващите биват записвани прилежно.

Съжалявам, ако на хора като г-н С. Михайлов не им харесва, че все още има хора като мен, които си позволяват да бъдат недоволни тогава, когато базови човешки права биват нарушени без причина и нужда. Знам, че има хора, които са готови да поемат всеки екскремент, което бива изакан от телевизора в централните новини. И знам, че такива хора с удоволствие и чувство за лична победа ръкопляскат на всяка една репресивна мярка. За съжаление, нашата демокрация е твърде млада и е изключително уязвима към масата на тези хора.

Но каквото – такова. Ако повечето хора в ГЕРБария предпочитат да бъдат управлявани авторитарно, но авторитарно управление ще получим. Тогава тези, които предпочитаме демократични общества, ще се опитаме да се спасим в друга държава. Ако вече няма въведени изходни визи.

Сладко “Извънредно положение”, еп.2

Сладко “Извънредно положение”, еп.2

Както говорихме преди, още когато започнаха с издевателството над собствения си народ, нашите г-да управляващи диктатори решиха да си подарят още месец “извънредно положение”.

Още поне месец, през който бизнеса ще “топи сланинката”, която Бащицата така лелеяно показваше.
Още поне месец, през който неадекватният здравен министър ще издава още по-неадекватни заповеди, част от които след това ще отменя, защото “няма обществена нагласа” да бъдат понесени поредните абсурдни мерки.
Още поне месец, през който щедро и безконтролно ще се харчи бюджет, ще се издават декрети, ще се подготвя целокупното население за времето, когато няма да има нужда от удължаване на “извънредното положение”, защото държавата ще се е превърнала от парламентарна демокрация в управлявана с декрети, авторитарна “демокрация”.
Като “демокрацията”, която Орбан си спретна. Като “демокрацията”, в която Путин има доживотно гарантирана власт. Защото “просто няма кой”.

ГЕРБ окончателно изплискаха легена. Не, че не го очаквах. Още когато се появиха първите наченки на вероятност за карантина бях сигурен, че ГЕРБ яко ще залитнат към модела на държавно управление “Орбан”. Наивно е да си мисля, че ГЕРБ ще дадат доброволно авторитарното управление, на което се радват сега. Или че ще се стараят да го ограничат. Напротив: ще се стараят максимално да го удължат.

Вместо, чрез съответни хигиенни мерки, да се започне с постепенно връщане към нормализация на работата, икономиката и движението на хора, ние сме ударени с още карантина. За последния месец карантина се “зарадвахме” двадесет хиляди безработни, повече от половината икономика на трупчета, фалити на малък и среден бизнес, сложиха КПП-та на изходите на градовете, обяснителен режим за всеки от нас защо се придвижваме от точка А до точка Б, забрана за разходка в парка, вечерни часове, забрана за ползване на велоалеи, и още много “гарантирано от ГЕРБ”. И от кметовете му. И от областните му управители.

Следващият месец вероятно ще се “насладим” още на:

  • Задължителни маски;
  • Задължителни ръкавици;
  • Забрана за излизане от къщата;
  • Следене на придвижването на всеки български гражданин чрез задължителна декларация или направо мобилен телефон;
  • Още държавен дълг (актуализацията на бюджета вече е готова, лакомата паст на ГЕРБ и приближените му фирми е разтворена до разчекване на челюстите);
  • Още удари по базови граждански свободи, най-вероятно започвайки с ограничаване на свободата на словото (Туркменистан дава ярък пример).

Разбира се, ще има солидна Великденска литургия пред всяка църква. Хората ще използват случая да излязат “на разрешено” от къщи. Ще се радват, ще палят свещички един от друг, дишайки си в лицето.

На ГЕРБ им трябват повече болни, за да могат да оправдаят авторитарните си мерки. Сегашните и бъдещите.

Великденската литургия ще е в събота, 18.04. До седмица-две след това ще има експлозия на новите случаи, две-три седмици след това ще има още повече критични (и починали).

Сещате ли се с кое време ще съвпадне това? Познахте: с времето, когато пак ГЕРБ ще трябва “мъдро да решат” дали да продължат карантината още месец-два или не. Да се обзаложим ли дали ще свърши карантината на 13.05.? И разбирате ли сега защо ГЕРБ забранява разходката в парка, но не забранява провеждането на абсурдните църковни сборища?

Тази литургия ще гарантира на ГЕРБ още поне месец “извънредни мерки”, през което ще продължат да бетонират авторитарното си управление. С извънредно положение, което ще продължи поне до средата на юли (не забравятйте: ще има доста починали три до четири седмици след великденската литургия) ГЕРБ така ще са се ояли и опаковали във властта, че ще могат вече съвсем открито да започнат промяната на законите така, че да им се гарантира бетонна власт десетилетия напред. Естествено, всичко ще е сторено “за доброто на обществото”.

Разбира се, съществува вариантът (все още) съществуващите Народно събрание и Президент да предотвратят приемането на удълженото “извънредно положение”. Но не мисля, че ще имаме този късмет.

Theme: Overlay by Kaira Extra Text