Nice Bank Scamming Today

Nice Bank Scamming Today

Today I’ll tell you about a scammer. Internet scam is innovating: they’re using any media possible, and they behave more and more “human-like” to take your data (and eventually – money).

It started with my ad about selling my 2nd-hand 17″ wheels with tires. One honestly boring ad, probably not in sync with the market, as I got almost no interest at this price. But a few days ago, I got a Viber message from Jo, with Viber number +61437992626. Following the phone number reverse lookup, any number +61 437 XXXXXX comes from Australia. Weird, eh?

Jo claimed he (she?) is interested in the wheels and would like to buy them. Also, Jo claimed they live in the Czech Republic, and there’s a person who would come by my house to pick up the wheels that they reach Jo.

Jo also asked me for a bank account number, name, address, etc. In short: all the necessary prerequisites for a SEPA bank transfer. That was fine: I have no problem sharing the info needed for incoming bank transfers.

And today was the big day: the day when the scammer was supposed to cash in from me, e.g., to finish the transaction, to finalize the scam. Jo wrote me this morning, “I sent the money, I forwarded the e-mail, please follow-up on the action inside.” Whoa!

I went to my Gmail, and I saw Jo’s e-mail, with e-mail “service@pay-transfers.net,” payee e-mail “kotynekmartin541@gmail.com”, and person name “Kotýnek Martin.” The e-mail contained an “action link,” which required me to “finalize the transaction.” So obvious and yet so clever. The scammer orchestrated the whole show so well, and with such due diligence, if it was not for the extensive evidence for this scammer, one might get hooked completely.

Well, I dropped a few messages to “Jo” and told them (him? her?) that I have enough experience with scammers, and I’m not falling for this. But I still gave them the benefit of the doubt: if my €230 comes into my bank account in the next few days, we can still proceed with the transaction.

Of course, I’m confident that nothing will come, so I decided to share this story with you. Just in case.

And maybe one day, I will write here about how many times the scammers tried to trick us last year while Angel was looking for a place in Breda, Netherlands. But I’ll do that some other time.

Муември 2021

Старата, мувембърска традиция изискваше човек да си напише нещо като самоотчет за преминалият мувембърски месец. Предишните “официални мувембъри” съм ги описал през 2012-а, 2014-а и 2017-а, та затова няма да се впускам подробно сега какво е Movember. Но накратко историята е следната:

Движението започва като “мъжка” инициатива за гласност за мъжките медицински проблем, на които обществото се натъква, когато мъжете (и жените, като цяло, но муември някак тръгна като “мъжка” инициатива) не обръщат внимание на профилактичните прегледи за най-разпространените видове рак. Движението тръгва в началото си като набирателна кампания за НПО-та, съществуващи покрай борбата с рака на простатата, но според мен тук трябва да се има предвид всеки рак, който следва при неглижиране на първоначални симптоми.

Днес ми се ще да да разкажа защо лично за мен е важен този смешен мустак, който ме гледа от огледалото през муември. Важен е, защото гледайки ми, ми напомня “а ти направи ли си профилактичния преглед? Какво чакаш?” И така, най-накрая, си го правя и отивам.

При мен профилактичният преглед за рак е (засега) в две направления:

Рак на дебелото черво

Поради моята си родова обремененост, а и си страдам от млад от професионални заболявания “там”, още на 42 ми беше “сефтето” такъв преглед. Тогава лекарят ми обясни, че “ако беше чакал 50, това дето изчистих сега можеше дотогава да е направило голяма беля”. Числото 50 не е случайно: това е препоръчителната възраст, на която всеки трябва да си направи това изследване като част от профилактиката на този рак. На сайта на сдружението на общопрактикуващите лекари е обяснено доста добре защо е необходимо изследването да се прави дори при липса на оплаквания.

А ракът на дебелото черво е изключително опасен (то безопасен рак няма). Опасен е, защото се развива без особен дискомфорт (там има бая място за растеж на тумор), а когато започне да създава дискомфорт, обикновено вече е късно и прогнозите вече са лоши. И е много тъпо човек да загуби живота си по-рано (то всички ще умрем, но има разлика дали на 95, 75 или 55) от нещо, което е напълно лечимо.

Рак на простатата

Отново родова обремененост. Но и да я нямах, профилактиката на този вид рак е задължителна за мъже над 45-годишна възраст. Профилактиката започва много лесно: прави се кръвно изследване, в което се включва определен белтъчен маркер (PSA). Ако стойностите са високи, то или скоро сте бил “палав” (да, оказва се, необходимо е въздържание преди PSA), или това може да е белег за нещо неприятно в простатата. Понеже аз не съм лекар, а обикновен ултракрепидарий с добра памет за глупости, всеки може да отиде да си допрочете отново на сайта на сдружението на личните лекари. Обяснено е като за български пациенти.

Накратко: нищо не ви коства да отидете до личния си лекар (особено ако сте над 45!) и да му поискате едно направлени за изследване на PSA. Да не говорим, че добрият личен лекар сам ще ви го изиска. Но дори да не го направи, всеки може. Вземане на кръв от вената (да, знам, мъже сме, много боли, но ще го преживеем) и след няколко часа е ясно какво става.

Ако PSA-то е в норма, то нищо повече не е необходимо. Ако пък правите и ехография на коремни органи от време на време и ви гледат и там простатата – още по-добре!

Ако PSA-то не е в норма, тук вече лекарят ще каже какво следва. По-нататъшната диагностика не е много приятна, но това отново е рак, който се лекува (е, да кажем, “избягва”) лесно, ако е в началната си фаза, и който е с изключително лоша прогноза, ако нещата се изпуснат от контрол. Според този калкулатор, дори (привидно) здрав пациент на 50, ако бъде диагностициран с вече развит рак на простатата (Gleanson score 8-10), ще живее средно още десет години. Което, отновно погледнато чисто практически и съотнесено с усилията, които са необходими за ранна диагностика, е направо срамота да се неглижира.

Винаги много ме е страх

Не ме е страх от физическия дискомфорт. Там каквото – такова. Страх ме е от “ами ако”-то.

“Ами ако” значи “ами ако изследванията все пак открият нещо?” Някакси е лесно да живееш в блаженото незнание. И някак ти се струва тъпо (уж) сам да си правиш неприятности, като ходиш да се изследваш за разни раци и ти се изясняват.

И всеки път, когато ми предстои това изследване, минавам през много тежък “ами ако” момент, свързан с мрачни мисли и още по-мрачни планове. Което от една страна е хубаво, защото ми помага да консолидирам “какво би трябвало да се направи след мен” нещата, но от друга – хаби ми нервни клетки. Но аз съм си страхлив и не мога да избегна тези филми, в които се вкарвам сам.

Но въпреки това, въпреки “ами ако” момента, аз си имам напомняне в календара, което казва кога за последно съм бил на съответната профилактика и е настроено така, че да започне да ми напомня, като дойде време за следващата. А при мен следващата ще е за муември 2024-а, ако преди това не изскочи някоя симптоматика.

Та… това исках да ви кажа! Недейте отлага. Идете. Неприятно е, тъпо е, но много, много по-неприятно и тъпо е да лекуваш рак, от който би могъл да се предпазиш с цената на нищожни усилия.

Images by:
Please Don’t sell My Artwork AS IS from Pixabay
Teyssier Gwenaelle from Pixabay

Не е проблемът в “пропуснатите часове” по каквото и да е

Срещам го все по-често, назидателно и надменно в социалните мрежи: “Ами така ще е, като са/сме пропуснали часовете по физика, химия, математика, история, <сложи пропуснат предмет тук>.”

Срещам го най-често, когато някой (обикновено в публична група) иска да изпъкне с факта, че не е съгласен с “Ганя” (който е описан в поста), и въпростният някой по този начин показва, че той/тя не е пропуснал/а съответният час.

Но Ганя го е пропуснал, и затова следва да бъде заклеймен като тъпанар, който нищо не разбира, но смее да има мнение по въпроса.

Напоследък, съвсем в тон с горещите теми, за които се караме, това най-често се среща, когато се описва някой “Ганя”, който не разбира, че ваксините ще ни спасят от пандемията и съответно не ще да си сложи ваксината.

Затуй се замислих: а дали в “нормалните” държави тамошните “Ганя” са толкова научени, посетили са всички часове и допълнителни подготовки, особено по микробиология и имунология, та затова са избрали да се подчинят на държавния мандат?

Познавайки доста “Ганя” от доста различни държави мога да ви кажа, че според мен и тамошните са си “пропуснали” часовете. Даже в някои случаи са ги пропуснали повече от нас, щото някои неща даже не ги учат в общообразователните им програми. Но как тогава тамошния “Ганя” се подчинява на “Държавника Ганя” и отива да му шибнат “експерименталната” ваксина? (кавичките са напълно иронични, защото от прочетеното къде ли не, но и в реномирани източници като Nature, съм убеден, че ваксината, макар и нова, не е никак “експериментална”)

Изглежда, проблемът не е в общата култура на “Ганя Българина” и например “Ганя Германеца” или “Ганя Датчанина” или “Ганя Шведа”. Според мен проблемът е друг. И проблемът е в “Ганя Управляващия” на съответната държава.

Гледам “Ганя Румънеца” сега е по-зле от “Ганя Българина” откъм “избрали да умрат”. Нищо че откъм процент ваксинирани ония са малко по-добре. Но това е друга тъжна тема. Тук ще продължа безсмислените ми разсъждения за “Ганя Управляващия”.

Според мен причината да не искаме да си шибнем по една ваксина веднага, след като ни казаха как това “сички ше ни оправи” е липсата на доверие. Липсата на доверие от “Ганя Пропусналия Микробиологията” в “Ганя Управляващия”.

Като всичко родно-държавно, комуникационните стратегии на Ганя Управляващия са под всякаква критика. Ама толкова са под всякаква критика, че като се напънат да сготвят нещо по темата, те вместо да сготвят нещо вкусно, което зяпналият Ганя Пропусналия Химия да погълне и да приеме като негово си, всъщност изакват нещо голямо и миризливо, което постига точно обратния ефект: Ганя Пропусналият Химията си казва: “Абе тия нормални ли са, за (чак) такъв идиот ли ме мислят, я да си гледат работата, те тия са по-тъпи (даже и) от мене”.

И някакси този лидерски авторитет, който Ганя Управляващият трябва да излъчва, това чувство за “можене” и “правене” се загубва.

Предполагам сте чували, че доверие се печели трудно и бавно, а се губи лесно и за миг?

Е, тѐ това е положението с Ганя Пропусналия Химията. Той не изпитва никакво доверие, а още по-малко уважение към професионалните или моралните качества на Ганя Управляващия. И не е, щото е недоверчив по природа. Напротив: Ганя Пропусналия Химията е твърде доверчив и доказателство за това са литналите през терасата пачки, предназначени уж за подкуп към Ганя Управляващия.

Но Ганя Пропусналия е доверчив за това, че Ганя Управляващия е винаги готов да вземем подкуп, независимо по каква тема и в каква ситуация. Независимо колко абсурдна е ситуацията. Затуй и летят пачките. Затуй и Ганя Пропусналия по-скоро ще повярва, че някой някъде иска да му метнат 50,000 лв за подкуп през терасата, отколкото някой някъде ще иска доброто на Ганя Пропусналия.

Та, туй е проблема, скъпи търпеливи (щото стигнахте дотук) читатели. Не е проблемът в Ганя Пропусналия. Няма и как да е. Щото ако в една система виждаш, че “всички са грешници”, то най-вероятно грешният си ти. Казвам го в цялото си низвергнато състояние на десен либертарианец, който е грешник в 80%-90% от случаите (“Абе много карат в това насрещно!”), когато има мнение за нещо политическо.

Което може би директно значи, че греша и тук.

Основната снимка към поста се нарича “Obedience” (подчинение). Смятам, че е подходяща за този текст.

Лозенчани казваме “НЕ” на “Насекомо”

Днес бях на протест. На местен протест срещу смрадливият (буквално) бизнес на “НАСЕКОМО” АД. Едно предприятие, което заради смрадта си е било изгонено от гр. Елин Пелин и е решило да се нанесе в с. Лозен, в промишлената зона, която е на пътя между долната част на селото и магистралата.

Този протест, както и повечето местни протести, е координиран от местната ни фондация “Развитие за Лозен”. Фондация, една от основните цели на която е да официализира местното недоволство, когато един или друг самозванец заплашва комфорта, чистотата, а понякога и здравето на лозенчани.

Въпросното “насекомо” е с изключително силен политически гръб. Толкова силен, че буквално за дни успяват за завъртят държавно-общинското корупционно колело така, че да получат необходимите разрешителни, за да могат да започнат организацията на дейността си. За наш късмет обаче местните хора са ги усетили, може би все още навреме, и от там, за по-малко от седмица ние трябваше да се организираме, за да се чуе гласа ни.

А гласът на местните е ясен: в Лозен и в околоята му нямат място производства, които са замърсяващи по какъвто и да е начин.

Насекомите може да са по-безопасни от кариера на 600 метра от първите къщи, но са точно толкова некомфортни и с дългосрочни последствия върху живота и здравето на хората и цената на имотите.

Потърпевшите, някои от които срещнахме на днешния процес, наподобяват миризмата от въпросното производство на тази от екарисаж. Ако не знаете какво е екарисаж: това е крематориум за трупове на добитък. В екарисажите се извършва преработка чрез висока температура на животински трупове и на месни отпадъци. Смрадта, която се носи от тях, е една особена, “лепкава” миризма, от която по съвсем естествен начин на човек му се повдига. И с тази миризма няма свикване.

Мога само да си представя какво би станало, ако на тези им се позволи да започнат замърсяването на въздуха, което се очаква да бъде като резултат от производството. Да, аз лично живея далече от мястото, от където ще идва зловонието, но не мога да остана несъпричастен към очакваната мизерия на съгражданите от тази махала. Защото днес ще са те, а утре – ние.

Тук ще отворя една скоба

Вече чух ехидни, злоради забележки на приятели, че проявявам двоен стандарт. Защото аз бях изключителен противник на протестите, които не позволиха развитието на ски зоната над Банско. Смятах (и още смятам), че ски зоната трябва да се развива, за да може да стане Банко едно приятно място за зимни спортове.

Моите приятели, които днес ехидно злобеят в ангажираността ми с лозенския проблем обаче удобно пропускат да забележат две неща:

  1. Банскалии бяха също “за” развитието на ски зоната и против протеста на “зелените”. Всъщност, май си спомням и някой и друг сблъсък (не само на идеи) по въпроса. Но не пазя линкове към репортажи.
  2. Протестите се извършваха от паркетни еколози на жълтите павета. Никой от тези протестници не посмя да пренесе протеста си в Банско, защото банскалии щяха да им дадат такъв отпор, че може би щеше да се стигне до по-солиден бой и размирици, при който не бих се обзаложил на страната на протестиращите.

Банскалии са “за” ски-бизнеса. Затова паралел с днешния ни протест не е възможен. Лозен е “против” бизнеса на “Насекомо”.

Затварям скобата и се връщам на лозенския ни проблем с “Насекомо”

В природата има нещо, наречено “симбиоза”. Най-накратко Уикипедия описва симбиозата като “взаимоотношение на определено равнище между два организма, от което те могат да имат едностранна или взаимна полза”. Симбиозата я има както между живите организми, така и в обществения живот. Симбиозата я има в отношенията между мен и съседите ми. Симбиозата я има и в отношенията между местните бизнеси и останалите лозенчани.

Когато два организма не са в симбиоза, но си влияят един на друг, тези отношения вече са съвсем други, Тогава единият организъм с голяма вероятност паразитира върху другия, т.е. вреди му, възползвайки се от това, че по един или други начин се е настанил там. Отношението на “Насекомо” е точно като на паразит, който идва неканен, настанява се и започва да вреди чрез присъствието си.

В общност като Лозен не можеш да се настаниш, ако не си готов да живееш в симбиоза. Не можеш да живееш (или поне няма да живееш приятно), ако тръгнеш срещу местните порядки, срещу местните нагласи, срещу местните обичаи. Имал съм случаи, в които е трябвало да правя (и за някои все още правя) компромиси. Защото не става да се изтърсиш на едно място, и още неогледал се, да започнеш да обясняваш на местния как да си гледа живота. При положение, че той е там десето поколение, например.

Особено ще усетиш това, ако тръгнеш срещу местните хора.

Тръгнеш ли нагло, с рогата напред, без да се допиташ до местните, да правиш каквото и да не, най-вероятно ще бъдеш низвергнат като външна, вредна намеса. А ако пък тръгнеш да разваляш и комфорта на местните, да им пречиш, да ги тормозиш, тогава нямаш абсолютно никакъв шанс. Ни на теория, ни на практика. Лозенското общество има силна “имунна система”, която ще те усети и ще те унищожи. Има вече достатъчно много бизнеси, че и организации, които са си взели поука от това. И на тези от “Насекомо” тепърва им предстои да разберат. Жалко, че демонстрираното тяхно високомерие и политическият им чадър не им е позволило да видят по-далече от носа си, не им е позволило дори бегъл опит да спечелят предварително на своя страна местните хора. Не, че щяха да успеят, защото никой не би искал да живее до бизнес със зловонието на екарсаж, а лозенци познават елинпелинци. Но вероятно поне щяха да намалят загубите си, продиктувани от безумната идея на някой техен висш мениджър да си премести зловонното прозиводство досами пред лозенските къщи.

Сега вече положението е “късно е либе, за китка”.

“Насекомо” има̀ наглостта вчера да заяви, че били изпълнили всички законови разпоредби. Има си хас и да не бяха ги изпълнили: с това връзкарство и шуробаджанащина, която цари из държавната бюрокрация съм сигурен, че са ги изпълнили точно за седмица. Да, част от силните на деня стоят зад тази добре финансирана фирма. Но има неща, които парите не могат да купят. И за съжаление на “Насекомо”, едно от тези неща е толерантността на местните към техния бизнес.

Днешният протест беше първия от редица такива. Аз се присъединих към него, защото вярвам, че на всеки трябва да се даде шанс да поправи грешката си. “Насекомо” все още може да преотдаде парцелът на “ОРТ” на 800 метра от къщите, който са наели дългогодишно на някой друг, който да развива бизнес, несвръзан със смрад. Вероятно ще загубят някакви пари, но нека погледнат на тази загуба като на частен урок по бизнес, който местните им даваме. Защото не тръгваш да строиш екарисаж на километър от селото.

Сигурен съм, че ще намерят чудесен парцел, който ще е на няколко километра (съветвам ги да са поне десет) от най-близкото населено място, на който ще могат да си отглеждат колкото искат ларвите си на мухи и да произвеждат тоновете “полезен протеин”, който възнамеряват да правят. Защото, ако започнем да смятаме колко мухи ще се родят, за да се родят тоновете протеин… поне в Лозен не ни излизат добре сметките!

Да обобщим: “Насекомо” – ВЪН от Лозен!

Накрая, ето няколко репортажа за днешния ни протест:

  1. Протест в Лозен: Недоволство срещу изграждане на ферма за мухи – БНТ
  2. Село Лозен на протест срещу бъдеща ферма за ларви: Въздухът ще бъде замърсен! – Bulgaria OnAir
  3. Жителите на село Лозен на протест заради ферма за ларви, News.BG
  4. Лозен излезе на протест срещу бъдеща ферма за лаври, Dnes.BG (следва да се отбележи неграмотността или невниманието на написалия това заглавие, защото Лозен не протестира срещу “лаври”, а срещу “ларви”)
  5. Жителите на с. Лозен на протест заради ферма за ларви, Actualno.com
  6. Жителите на Лозен излязоха на протест срещу производство на старт-ъп с френски собственици, Дневник
  7. Жители на Лозен организираха протест срещу фирма за ларви, Нова
  8. Жители на село Лозен протестираха срещу ферма за насекоми, БНР
  9. Лозен се вдигна на протест срещу ферма за мухи, Труд

За отговорите на литературни въпроси

Писали ли сте отговор на литературен въпрос? Аз, признавам си, съм писал доста такива. По мое ученическо време “отговор на литературен въпрос” беше един от начините да направиш писмен изпит по литература. Не по български език. По литература. Българският език беше изучаване на езика и всичко “техническо” около него. Българската литература е изучаване на творчеството на българските писатели и поети.

Четяха се произведенията. Четяха се и литературните анализи покрай тях. Даже понякога по-важно беше да си прочетеш (и разбереш, и научиш) литературния анализ, отколкото да прочетеш и разбереш самото произведение. Просто системата беше такава: не награждаваше постижения, а награждаваше способността да създадеш (временни) знания по определена тема.

Строгите учители по литература изискваха мнението ти да съвпада с мнението на съответния литературен критик, който е любим на учителя или на написалия учебника. Може би това им го изискваха от Министерството на Истината. Но при такъв учител, ако се опиташ да бъдеш креативен и да имаш свои тълкувания на произведенията и проблемите, които авторът развива, най-вероятно ще “закръглиш” една двойка на изпитването. Още помня много близък човек, който получи “Позор (2)” на класната си работа. Че не беше учил – не беше. Но понеже не беше учил се опита да даде свое тълкувание на произведението (даже не помня кое беше то, той сигурно помни). Съответно независимото и разкрепостеното мислене беше уважено с нов “прочит” на оценката “слаб (2)”. Но такива бяха времената, “всички правеха така”, нали?

Та, да се върнем на отговора на литературния въпрос.

За да напишеш отговора на литературен въпрос трябва да си прочел и научил критиката. Или да препишеш от критиката. Може да опиташ да прочетеш произведението, да слушаш в клас. Също и да си водиш детайлни записки: това също много помагаше, защото ти си записваш точно това, което учителят би очаквал да му изпапагалиш на класната работа, например. Но при всички положения слушането и четенето на критика помага, за да може да “отговориш” на литературния въпрос.

Днес си мислех колко тъпо се чувствах, че трябваше да уча точно по този начин. И точно тези неща.

Аз много обичам да чета. И съответно чета много. От малък. Първите си книги зачетох на шест години, когато родителите ми се опитваха да ми предадат любовта към четенето. Мисля, че успяха. Четях навсякъде: в тоалетната (да, гадно, ама това е положенеито), като ям (може да се каже, четях и на входа, и на изхода на храната), като пътувам, преди да легна, след като легна (“заспивай, кое време е, хайде!”). Е, не винаги четях това, което “трябва”, но и от малък съм си по-скоро послушко и изпълнителен, та и това, “което трябва” четях. С отвращение. Например, чел съм “Война и мир”. Пълната версия. Два тома, над хиляда страници. Половината – на френски. Защото не знам на кой социалистически умник му беше хрумнало да отпечата цитатите непреведени на френски, а да ги преведе под линия. И гледаш някакъв монолог на героя, който е три страници, след това бележка под линия, която е страница и половина със ситен шрифт и представлява превода на този монолог. Тъпо, та дрънка. Но социалистическа реалност – толкова са си можели тогава, явно.

Литературата на “високите класове” (след седми) почти разказа играта на тази моя любов към четенето. Не заради друго, ами трябваше да се чете и “критиката”. “Какво искал да каже автора”, погледнато през призмата на мастит литературовед, който е бил натоварен с тежката задача да направи мозъците на комсомолците на правилни, еднакви правоъгълници, които да влязат в калъпа на Партията – майка. И това беше лошо. Погледнато от днешна гледна точка, това е направо престъпление. Но пък и днес изобилстват различни форми на натиск към всеки от нас да се автоцензурира.

Например, аз си налагам да употребявам “ром” вместо “циганин”. Е, понякога и казвам и грубата дума “мангал”, което си е направо расизъм (щото, нали, има цвят в думата). Но понякога и псувам като каруцар – никой не е перфектен.

Опитвам се да се автоцензурирам и в много други случаи, най-вече на работа. Там, където има сблъсък на култури. И там, където знам как е “правилния говор”. Неслучайно някъде го наричат с (неполиткоректната) дума “новговор”. Вече има цели вериги от НПО-та в световен мащаб, които се занимават точно с това: да формират нашия “новговор” така, щото да говорим стерилно, без шанс да обидим някой по пол, раса, или каквото и да е друго. Малко като онзи виц, в който забранили на умните да мислят, за да не се обиждат глупавите. Дано все още да е виц.

Но да се върнем на отговора на литературния въпрос. В крайна сметка (и тук ще се учудите, вероятно) си мисля, че тази цялата дивотия тогава в крайна сметка ни учеше и на полезното умение да четем с разбиране. Не директно. Не можеш директно да учиш някой да чете с разбиране. Това не е като да управляваш автомобил, примерно. Започваш да се учиш да четеш с разбиране тогава, когато започнеш да даваш “пауза” по време на четенето, за да смелиш това, което току-що си прочел.

Ако не даваш пауза по време на четенето и не се замисляш, то прочетената информация се хлъзга по мозъка ти и ако остане нещо в теб, то ще остане запомнено най-вече чрез емоцията: ще запомниш това, което е провокирало твоята емоция. Но голяма степен от прочетеното ще бъде пропуснато. И ако не прочетеш същото пак – ще бъде загубено.

Ей затуй си мисля, че би било полезно в учебниците да има знаци: “Спри! Помисли тридесет секунди над прочетеното току-що”. Да, в учебниците има въпроси (най-накрая), които би следвало да накарат младия мозък да се опита да разбере прочетеното, но… чел съм ги тези въпроси и мисля, че съдържанието им е доста “постно”. Или поне гледайки моя тийн как се отнася към тях си мисля, че не могат да го провокират да мине в тази толкова полезна фаза “четене с разбиране”.

Затова мъниците сега гледат повече видеа. И се учат от тях. А аз, старецът, като ми попадне видео за (примерно) Python, трябва да си го слагам на пауза, защото имам нужда да пробвам това, което току-що съм чул, за да го разбера.

Явно младите са по-добри от нас в способността си да поглъщат информация. И след това да я използват, за да създават бъдеще. Защото днес май никой не пише “отговор на литературен въпрос”, а светът продължава да става все по-добро място.

I Think I Changed My Opinion About Remote Work…

It’s already been 18 months since we moved to work from home for just two weeks and then go back to the office.

It was in my previous-to-previous company. Good times.

Now, eighteen months later, I’m thinking how much I’ve changed from that perspective. I still bitch with good friends or two, fellow managers, about how great it would be to have a running office where we can see our whole team at least a few times per day. But the more I think, the more I convince myself that I’m lying (to myself, too) about how happy I’d be if we go back to the office. Regularly. For a few days a week.

Having people around is excellent. These eighteen months taught me that it’s not just excellent; it’s critical for everyone’s success there.

Yes, we can Zoom (or Teams, or Hangout) five times per day. We can show dashboards, and we can discuss until we drop dead under our standing home desks. We can make fun with our pets, kids, or wives, who walk in our rooms barking, or playing, or half-naked (in this matching order, I hope).

Yes, all that above cannot replace in-person brainstorming or talking about work, or just sharing funny things, which happened during the weekend. We need that from time to time.

But any employer should be super-careful if they try (or dare?) to add a mandatory in-the-office requirement to their “new normal” work rules.

I am not sure that I’d be ready to accept such rules unless, of course, I’m hard-pressed by other reasons. I mean, I should have damn good reasoning why I should work in such a schedule. E.g., no one else would take me, or they’re paying me a butt-load of money, or . But in normal circumstances, in today’s super-hot employment market, I doubt I’d accept an offer, which would require me to be present at the office “every Monday, Wednesday, and Thursday,” for example.

And this is me! Senior manager, and as well (almost) senior citizen. The people, who’re at the cutting edge of software engineering technologies, and who’re like twenty years younger than me will just laugh if an employer tries to get them to stay at work following such a schedule.

Yes, things have changed. Many people in IT will never consider a job offer without total work-time flexibility. I won’t either. I am just saying.

Yes, it will require learning how to work in a new way. It will take time. It will cost money. But in the end, we will know how to do it.

We will learn how to synch up with colleagues on which day we’d like to sit together and discuss in person the challenging issues.

We will learn which issues we can discuss online and which topics we must brainstorm in person.

We will also learn which issues do not require discussion, but just someone from the team to sit down, think, propose/evaluate/showcase, and then call for a mutual decision.

I doubt offices will ever “die.” So far, every single company needs this “focal physical point” of their business. There’re a few exceptions there, but the count is so low it just (still) proves the main point: the companies need physical representation, just like we, the people, (still) have physical bodies.

But the work rhythm already changed. For better or for worse, knowledge workers will not return daily hanging in traffic because they need to go and “do” eight hours at work.

Настройка на MacBook M1, macOS Big Sur, за работа с електронен подпис на b-Trust

Тези дни пак дойде време за подкрепа на партия, която смятам, че трябва да участва в изборите и в опозицията ни. Освен да отида на крака и да се подпиша, имаше го и варианта да подпиша заявлението с квалифициран електронен подпис. Заявлението беше на PDF, а аз бях със служебен MacBook Pro (13-inch, M1, 2020), на който имаше инсталиран MacOS BigSur. Подписът ми е Borica B-Trust на с Gemalto четец. И всеки път конфигурирането му под MacOS ми е било кошмар.

За предишните избори (които бяха преди два месеца) не успях да се подпиша, защото тогава не успях да конфигурирам подписа. И ме домързя да ходя на крака. Вчера опитах пак и на втория път чудото се случи: успях да си подкарам електронния подпис, не само под Firefox и портала на НАП, но и с Adobe Reader така, че да успея да подпиша документа. Първо:

Инсталация на КЕП за работа с НАП и др.

Тука ще си опиша (за мене си и за поколенията) как успях да го подкарам и под Firefox (за работа с НАП), и под Adobe Reader (за подписване на PDF-ите), че бая по случайност ми се стори. Видеото, което намерих, беше от 2016-а, и не вършеше особена работа. А аз, веднъж като подкарах Firefox, реших да пробвам същото и с Adobe и взе, че се получи!

Значи, на първо място, без Firefox нещата с НАП няма да се получат. В момента на писането на този материал този браузър е един солиден файл, около 130MB. “Разпънат” на компютъра е около 350MB.

За подписване на PDF-и при мен без Adobe Reader също не стана. Трябваше да инсталирам и това нещо. То пък е едни солидни 950MB, които все още ме втрещяват с обема си и се чудя какво толкова са навряли разработчиците вътре. Вероятно са си сложили и малка пакетирана версийка на Windows Vista, за да не е твърде бързо приложението… знам ли!

След като инсталирах и двете, пак с известно ровене намерих този PDF с инструкции от сайта на Борика (който най-вероятно по някое време ще изчезне), от който видях, следваща стъпка трябва да е инсталацията на COMITEX CCR MAC OS X. Туй нещо не видях какво общо има с Gemalto на пръв поглед, но в крайна сметка май свърши работа, защото след инсталацията (да знаете, че рестартът след инсталация наистина е задължителен, нищо че е сте на мак) му се появиха следните неща в /Library:

  • /Library/Gemalto/libidprimepkcs11.dylib: туй е за Gemalto, т.е. за моя четец;
  • /Library/CV Cryptovision/libcvp11.dylib: туй твърдят, че било за всички останали карти, но не съм проверил тъй-като нямам такива.

И тук нещата вече се объркват, защото ако продължим веднага по това указание, нещата няма да станат. При опита за добавяне на Security Device Firefox просто ви казва “Ами съжалявам, нещо не става”. И няма никаква допълнителна информация за това. И ако не знаете предварително причината, може да останете без коси от скубане.

Аз бях 100% сигурен, че причината за тази малоумна грешка е М1 архитектурата на машината. Инсталираният драйвер (от 2014-а година) е създаден за мак с x86, а този мак е с M1. Някъде бях срещал преди време как се оправяше това, та този път ината ми се зарови по-дълбоко из Мрежата, и накрая успях да открия как става. А то става много лесно (като го знаеш).

Първо, инсталирате Розета. Розета е емулаторът на x86, написан за случаите, когато дадено приложение няма версия за М1. Firefox има версия за М1 и това оплесква нещата, защото тази версия се опитва да зареди драйвер за друга архитектура (x86), което няма как да проработи. За да се инсталира Розета трябва или да пуснете някое мак приложение, което не е направено за М1 (тогава операционната система сама ще си я инсталира), или трябва да отворите терминал и да изпълните командата /usr/sbin/softwareupdate –install-rosetta.

След инсталацията на Rosetta затворете Firefox. Пуснете си един Finder, отидете в Applications, цъкнете с десен бутон върху Firefox и дайте Get Info. Ще се появи информацията за приложението, в която ще има кутийка Open using Rosetta. Включете я.

Сега, след като стартирате Firefox вече няма да се използва оптимизираната за М1 версия, а тази за x86, която ще се емулира на М1 процесора. Да, малко тъпо, но пък това ще ви даде възможност да включите старата библиотека.

След като стартирате Firefox с новата настройка, може да се върнете на инструкциите на Борика, чрез които в Security Devices ще прибавите (ръчно) съответната библиотека. Не е трудно: избирате Firefox Settings -> Privacy & Security -> Security Devices, или просто търсите "Security Devices" в кутията за търсене на Firefox Settings. Като отворите Secirity Devices давате Load и давате пътя към съответната библиотека. В моя случай това беше /Library/Gemalto/libidprimepkcs11.dylib. След това трябва да “светне” ново устройство, което ще се казва така, каквото име сте му дали след Load.

Това е моето допълнение към процеса. Да не забравите да довършите указанията от Борика и да доинсталирате сертификатите, защото ако забравите, най-вероятно нищо няма да стане. Ако в “View Certificates” нямате оторизирани сертификатите на Борика, най-вероятно ще имате проблем.

Това е, Простичко, а? И понеже осъзнавам иронията смятам, че е крайно време Борика да направят читав инсталатор и за MacOS. Около мен се появявват все повече макове, а тази процедура за инсталация е безумна. Защото е ръчна и на всичкото отгоре – не съвсем вярвна вече (за случаите с М1 процесори). Но явно и в Борика няма достатъчно хора и има твърде много клиенти, за да им пука…

Естествено, ако се обадите на поддръжката, почти съм уверен, че ще ви помогнат. Моят проблем беше, че първо ме беше срам (все пак, ИТ съм), а вторият – че настройвах това през почивни дни, а поддръжката работи само в работни.

След настройките по-горе Firefox би следвало да работи.

Подписване на PDF-и с Adobe Reader

За да подкарате подписването на PDF с Adobe Reader, процедурата е подобна:

  • Сваляте приложението от сайта им.
  • След като го стартирате, то, естествено, ще тръгне без Rozetta. Затваряте го.
  • Трябва да повторите инструкциите по-горе: намирате Adobe Reader в Applications; десен бутон; Open Using Rosetta.
  • Отваряте го. Тук следва да се каже, че може да се позабави малко първия старт. Но ще тръгне.

След като тръгне, пак трябва да добавите ръчно библиотеката:

В Preferences намирате Signatures и избирате “More” на “Identities & Trusted Certificates”.

Ще ви се появи нов екран, в който са описани всички устройства, с помощта на които може да генерирате подписи. Там няма да има Gemalto, и ще трябва да го добавите по подобен начин, който използвахме и във Firefox:

  1. Избирате “PKCS#11 Modules”. Модулът е точно такъв тип: стар, архаичен. Но такава е все още нашата администрация и закони. Поне имаме е-подпис!
  2. След отдясно избирате “Attach Module”. Ще изскочи едно мъничко прозорче и в него пак слагате пътя към модула. При мен беше /Library/Gemalto/libidprimepkcs11.dylib. Вероятно и при вас ще е същото.
  3. Като го изберете, трябва да се появи това, което се вижда в “3”: модулчето, заредено и готово за работа.

След това, вече ще можете да подписвате и PDF-и. Зареждате PDF файл за подписване, избирате Tools -> Certiticates -> Digitally Sign. Съгласявате се, че ще оградите визуално областта, където да се появи подписа ви, ограждате я:

След това ще изскочи списък с всички възможни сертификати, които имате. Един от тях ще е вашият електронен подпис. Разбира се, по подразбиране се приема, че USB устройството с подписа ви е включен в момента в компютъра :).

Избирате подписа, въвеждате пина и сте готови!

При мен нещата накрая изглеждаха така:

Ами това е… 165 лесни стъпки…

Ангел на път

Ангел на път

Събитието, което очаквахме най-много тази година, се случи. Ангел е на път за Нидерландия.

На добър път, сине.

Да знаеш, че където и да си, тук винаги ще има на кой да се облегнеш в трудни времена. Не ни забравяй обаче и за веселите.

Знам, че днес ти звучи странно “не ни забравяй”, но ще видиш, че като те завърти новият, твоят си живот, ще започнеш да се сещаш за нас през ден, през два. “Не ни забравяй” значи “сещай се за нас поне през ден” :). Защото тук дълго време, надявам се, ще има хора, парче от сърцето на които вече живее далеч от тях.

Може би един ден ще избереш да се върнеш. И това е ОК. Вземи хляба в ръцете си. И ако прецениш, че България е най-доброто място за теб, ние ще сме тук. Независимо дали ще избереш да се върнеш в гнездото, където възмъжа, или ще избереш да живееш някъде около нас.

Може би ще решиш да останеш “там”. И това е ОК. Аз отдавна съм ти казал моето мнение. Където и да решиш да останеш, парчето от нашите сърца ще е с теб.

Пази се. Знам, че звучи тъпо, но и идея си нямаш какво е в главата на родителите. Или поне в нашите родителски глави. Един ден ще разбереш значението на думата “да не се случва на детето това, което майката си мисли”.

След малко ще събудя Калина и тя сигурно ще реве. Защото не е могла да те прегърне за довиждане. Но сърце не ни даде да я събудим в три сутринта. Марти ще я “успокоява”, като ѝ натрива носа, че той всъщност сам си е навил часовника и е станал. Което си е самата истина.

Тези дни ми е малко емоционално. Надявам се да отмине с времето. И с писането. Защото твоят нов проект е от месеци в главата ми и най-редовно в дневника ми. Е, сега го има и в блога. Казвам го и тук, за да не кажеш някой ден, че не съм го казал :).

Не знам ти как спа, но снощи аз не успях да спя. Дали беше Вермут, която също беше много неспокойна. Гонѝ някакви пеперуди, покатери се по мрежата почти до горната рамка на прозореца на спалнята. Та към един майка ти скочи да я събира от там и ме събуди. След това котката досаждаше и на мен, и на нея. Но си мисля, че не котката беше виновна за това, че сънят така и не дойде както трябва. Но така са родителите. Ще видиш. Един ден, може би.

Принципно минавам за емоционален човек. Колкото и да ми е трудно да си го призная. Имам един Spotify playlist, който се казва “Filling up my bucket”. В него съм си отделил песните, които ми действат едновременно приповдигащо и успокояващо, които генерират така необходимите ендорфини, когато емоционалното ни състояние е “такова”. “Такова”, като днешното. Когато едновременно се радваш и ти се реве.

Радваш се, защото виждаш млад, пораснал, самостоятелен човек, който смело гледа напред и се бори с проблемите, един по един. Така, както ние на времето се борихме с тях. Падахме, ставахме, обелихме колената, обелихме носовете. Научихме се. Сега падаме по-рядко. Защото знаем.

Реве ти се, защото… ами заради това парче от сърцето, което се откъсва от теб. Надяваш се на най-доброто. Но едно злобно гласче в мозъка ти от време на време ти казва “ами ако….”. Онова гласче, за което писах по-горе. “Да не се случва това, което майката си мисли”. И като се обади гласчето, родителят стои един час в леглото с широко отворени очи и се взира в тавана. “Ами ако…”.

Да, на родителят му се ще винаги да си е около детето. Но така не се става голям. Голям се става… ще видиш как. Няма да те плаша. Ще се научиш. Само внимавай, като се спъваш по пътя. Като падаш внимавай, да не паднеш и да се удариш твърде лошо. “Ами ако…” Пак този глас. Но ти тогава да знаеш, че тук има няколко здрави, солидни стълба, на които ще можеш винаги да се облегнеш. Надявам се да ги има поне, докато тримата спрете да имате нужда от тях.

И сега, довършвайки това емоционално чудо в неуспешен опит да “извадя емоцията” от мене си, усещам, че в слушалките ми звучи и последната песен от моя списък. “Прекрасное далëко”. Песен за прекрасното бъдеще. Песента е хубава. Макар да е родена от едно време, което никога не искам да се връща. Късметлии сте, че не го познавате. Дано това не ви изиграе лоша шега един ден.

Понеже така и не обикна и не научи руския, дали заради мен, дали заради сърдитата рускиня, която ти преподаваше в “Св. Георги, слагам тук и страхотния превод на текста на песента. А това е и английският ѝ вариант, “My fine and distant future”.

Бъдещето ще е прекрасно. Знам, че сега е малко страшно, но спокойно. Всичко ще е наред. Казвам го и на теб, и на нас. Лек път!

Яхта 2021: Последен ден

Яхта 2021: Последен ден

Днес е последният “истински” ден плаване. Довечера закотвяме яхтата на пристанището в Лефкада, спим вътре и утре сутринта освобождаваме още в 9. Да се надяваме, че всичко ще е наред и ще може около десет да си тръгнем обратно.

Закотвени около бившият остров на Онасис

От моя гледна точка, досега нямаше никакви поражения по яхтата и би следвало да си вземем без проблем депозита. Депозитът е на Кай, но всъшност каквито и да е щети са обща отговорност, та ме интересува живо всичко да е наред. И макар, че аз не съм забелязал нищо, това хич не означава, че според наемодателите няма да има проблем. Може да предявят претенции за нещо, което според тях ние сме предизвикали. Не, че очаквам да са мошеници, но може и заради човешка грешка да се случи: пропуснали са, примерно, щета от предишните наематели. Тогава е съвсем нормално да си мислят, че е от нас.

В тази връзка, от тези две кратки плавания на яхта стигам до извода и да все повече възхищение към безбройният екипаж на круизните кораби. Видях колко много неща могат да се развалят или да се объркат на една мъничка яхта, с много прости системи.

Базирано на това, въображението ми трудно може да си представи каква огромна работа и отговорност е да управляваш екипаж от 1600 човека на кораб, който е плаващ хотел и предоставя всички “наземни” удобства на пасажерите си. Нашата мъничка яхта непрекъснато искаше внимание относно едно или друго нещо, при това без да имаме нормално електричество на борда или пък нормални тоалетни.

Например, тук ходенето до тоалетна е свързано с помпане на ръка на отпадъка и след това сменяне на режима на помпата, за да налее чиста, морска вода. След това пак смяна на режима, за да се изпомпа мръсното, и след това пак смяна, за да остане тоалетната с чиста вода. Круизният кораб има тоалетни, които наподобяват тези в самолет: с едно натискане на копчето всичко “изчезва” (от очите ти, иначе си отива някъде “по предназначение”).

Тук използването на водния резерв е свързано с внимателна преценка кога, как и за какво. Например, съдовете се измиват с вода, която се изпомпва (крачно) от морето. В банята се къпем с нормална вода, но изключително икономично, защото количеството на тази вода е отново ограничено. И въпреки нашето внимание, се налага зареждане поне веднъж на док в пристанище. Последният път за три дни бяхме изхабили около хиляда литра вода. Което за компания от осем човека не е чак толкова зле.

На круизният кораб водата за миене и къпане (и тоалетна) “никога не свършва”. Може би затова корабът спира всяка вечер: за да подсигури своите разглезени клиенти с нови тонове прясна вода, която да използват за къпане, подмиване и т.н. Разбира се, и там водата от чешмата не се пие. Но и тази, която се пие (в кухни и чешмички) е пак някак си… гадна! Особено в сравнение с минералната вода, която продават (за €4/бутилката).

По време на нашите пътувания с круизен кораб (мисля, че беше из фиордите) ни се случи веднъж да дефектира съоръжение в каютата: тоалетната спря да работи. Неприятна ситуация. След като се обадихме на поддръжката, само след половин час имаше хора, които дойдоха и отстраниха проблема. При наличие на над 1000 каюти, представям си колко изрядна техника трябва да бъде вложена, за да не се скапят от работа тези хора. Защото клиентите са… как да кажа… идиоти, може би?

Електричеството на нашата яхта е силно ограничено. Има някакви соларни панели, които уж трябва да зареждат акумулатора. Но понеже яхтата е добре оборудвана със слаботокова мрежа, която се захранва от същите акумулатори, и понеже децата нямат особена дисциплина на “загаси си лапмата в кенефа, като излизаш бе, ей!”, то тези акумулатори много често започват да се разреждат. И интересното е, че някак тези акумулатори (май) са едно с акумулаторите, които стартират дизеловия двигател. И когато напрежението падне под 12V се включва аларма. Много неприятен, “пиу-пиу-пиу” звук. Обикновено това става през нощта, защото нашите соларни батерии, за разлика от българските соларни централи, не могат да произвеждат електричество, когато липсва слънце.

И когато зазвучи тази аларма, Кай става (днес беше около 3-4 през нощта) и стартира двигателя на лодката, за да направи малко ток, за да не се стигне до беля на другия ден. Защото май няма манивела за запалване на двигателя. А може и да има, но не я знам къде е. Като разпитах Кай, той ми обясни, че под леглото в нашата каюта, където се намират акумулаторите, има един голям акумулатор, който е специализиран резерв точно за тази цел: ако всичко се изхаби и не може да се стартира двигателят, може да се превключи на този акумулатор, който се използва само и единствено, за да даде ток, за да стартира двигателя на яхтата. Иначе механично стартиране тази яхта няма.

Удивително е как този проблем е решен в круизните кораби. На борда си те имат електроцентрала. Даже мисля, че имат две, които работят паралелно, точно с цел да не останат без електричество за виталните системи, ако по някаква причина отпадне една цяла централа. На круизният кораб имаш винаги 220 волта. Отделно ми изглежда, че цялото осветление там е нисковолтово, може би защото има десетки хиляди лампи (ако не и милион) и вероятно това спестява доста енергия. А енергията, като я произвеждаш от нафта, пак си струва пари.

Далеч не на последно място, даже лаик като мен може да забележи колко трудно (и отговорно) е да управляваш даже толкова малък съд, като яхтата, на която сме. И как се случват “интересни” инциденти, които идват от нищото. Предвид разликата в мащабите, “интересен инцидент” на круизен кораб би бил колосална беля. За съжаление, при едното от пътуванията ни, в Палма де Майорка ние станахме свидетели на такъв инцидент, при който един от пътниците загуби живота си, вследствие скъсване на въжетата, с които корабът беше закрепен, и съответно пропадане на платформата, която ни свързваше с дока. Дядото е бил на платформата и е паднал от близо четвъртия етаж във водата. И не оцеля.

Ако потърсите из интернет, ще видите, че няма “лек” инцидент с круизни кораби. “Леките” въобще не се разчуват, защото екипажите успяват бързо и ефективно да се оправят. Но тежките пък отекват силно, защото са свързани със сериозни последствия.

На нашата малка яхта досега нямахме никакви инциденти, с изключение на малко оплетени вериги при тръгване сутринта от порта. Но Кай е достатъчно опитен, за да разреши такъв проблем бързо и безпроблемно. И дано и днес, до края на деня, останем без инциденти.

А утре тръгваме обратно за София…

Яхта 2021: Някой от дните

Яхта 2021: Някой от дните

(от перспективата на общ плавателен работник)

Значи, пиша това от перспективата на човек, който в повечето случаи е като багаж на борда: полезен, ако го накараш на обща работа и безполезен, ако очакваш да разбира А+Б при процеса на плаването. Гледайки колко неща Кай прави “от вътре” ми става ясно колко малко знам и дори колко опасен мога да бъда, ако реша да вземам инициативата в свои ръце, дори когато стане ясно как да се закачи въжето, с което фиксираме яхтата за брега. Но иначе, ако трябва да се носи нещо, да се измият съдовете, там помагам.

Та, след това необходимо уточнение, да ви (раз)кажа за един ден плаване, от моята перспектива.

Когато не бързаме, а това са 95% ог случаите досега, с изключение на последния ден миналата година, когато трябваше да сме на док в Атина навреме, ставаме “когато дойде”. Будил съм се в 7, будил съм се в 4 (ама след разходка като призрак на палубата пак заспах), будил съм се и в 10 (когато стартират двигателя за отплаване). На почивка, като на почивка. Кай и Зилке и сами могат да се оправят, но и имат достатъчно помощници на борда, за да могат да ме оставят на мира. Естествено, ако има нужда от помощта ми, ставам и действам, но иначе сутрините са без никакъв стрес относно “кога ще станем, за да правим нещата”.

След ставане обикновено пием кафе и се любуваме на мястото, на което сме. Изключение направи един ден на док, когато след ставане не можеше и въпрос да става за къпане (пристанищата са в лайна и в Гърция), та отплавахме възможно най-бързо и пихме кафе и закусвахме в съседно заливче. Пиенето на кафе може да е час, може да е и повече. Ако има интернет по време на пиенето на кафе, то това е чудесна екстра и аз съм благодарен. Ако няма, си говорим или си четем книжка – пак приятни неща.

След това, ако не е решено предишната вечер, Кай сяда с една хартиена карта и пергел и определяме къде ще ходим. Уж двата пъти досега винаги сме били с почти точни планове, но и в двата случая на практика тези планове се променят още през ден първи. Което в случая е хубавото нещо: яхтата дава сравнително висок процент на свобода, особено ако не си поставяш ограничения. Аз моля за едно: да имам връзка вечерта, или ако нямам, да знам предварително, че няма да имам. Засега (почти) винаги имам.

Когато стане ясно къде отиваме, прибираме фиксиращите към брега въжета. Обикновено спим, вързани с две въжета към брега – от всяка една от страните. И, разбира се, котвата, която държи откъм носа на яхтата. Така, разпъната между три точки, яхтата е на много малък дрейф и се спи добре, даже да има по-силничък вятър. Въжетата се прибират така, както и се разпъват (виж по-долу).

След като приберем въжетата, стартираме двигателя. При маневри Кай винаги използва двигателя, защото е много по-сигурно и по-удобно. Възможно е да се правят маневри и на платна, но при такава голяма яхта и толкова малко трениран екипаж не е добра идея. И е излишен стрес, а ние, преди всичко, сме на почивка.

Когато сме вече в открито море, извън залив, ако има подходящ вятър Кай разпъва платната. Ако вятърът е кротък, това е най-приятното време за мен. Двигателят е изключен, яхтата върви гладко по вълните, вълни също няма. В такова време аз поне разбирам удоволствието от плаването. Но това, за мое съжаление, почти не се случва, или ако се случва, се случва за малко. Колкото по-далече от сушата отиваме, толкова вятърът се усилва и яхтата започва да плава бързо и да подскача по вълните.

Чуя ли Кай да казва “Ангел, моля затвори прозорците” за мен е знак за неприятно(ст). Обикновено означава, че вятърът е достатъчно благоприятен, за да минем 6-7 възела. Кай не се притеснява да плава бързо. Не знам дали е много или малко за такъв тип яхта, но 7 възела е скорост, която е съвсем обичайна за него, като рекордът ни за първите няколко дни на това плаване доближава 10 (9 и нещо, не помня точно колко).

През това време аз обикновено наблюдавам вълните през малкото прозорче на каютата, която е близо до ватерлинията, колебанията там са слаби, и особено в хоризонстално положение почти не ми е лошо. Но стана ли, дори да съм горе усещането не е никак приятно. Интересно, че на децата и на Веси им трябва много повече “клатене”, за да почувстват нещо. Но със сигурност мога да кажа, защото се е случвало повече от веднъж, че след два часа такъв път Веси също идва при мен и ляга при мен. Което ме кара да не се чувствам чак толкова кекав в това отношение.

Ако плаването е с много скорост и вятър, обикновено спя. Два-три ча̀са. Не помага за вечерния сън особено, но по-добре да спиш, отколкото да се клатиш със затворени очи. Та използвам по практичен начин това време.

Най-“интересното” за мен е, когато Кай реши, че е време да се “обърнат платната”. “Обърнат платната” е моят термин за операцията, при която ако вятърът, който ни движи напред, е идвал по-скоро отдясно на яхтата, вече трябва да започне да идва отляво. Самото плаване на платна е като зиг-заг: това “обръщане” се налага няколко пъти.

Всеки път това “обръщане” е съпроводено с яко трясък на палубата, защото огромното платно се “прехвърля” от едната страна на другата. Всъщност, прехвърля го вятърът, и го прехвърля бая бързо. И яхтата се люшва от едната посока (наклон 15 градуса вляво) към наклон примерно 10 градуса вдясно. Не е приятно преживяване. Буди те. А ако Веси е забравила да затвори долапите около теб, може да се посипят върху ти от дрехи до тоалетни принадлежности. Евентуално и пяна за бръснене в твърдичко, метално шише. Преди да се науча, личният ми рекорд е тежичка 26,000 mAh батерия, която за късмет не ме цапна по главата. Сега батерията седи на място, откъдето трябва да подскочи, за да излезе.

Като говоря за багаж, на борда се научаваш, че като слагаш неща тук и так, трябва да мислиш какво ще стане, когато започне пътуването. Научаваш се да заключваш долапите, за да не събираш после всичко разпиляно от пода. Научаваш се, че електрониката не е добре да стои на хлъзгава повърхност, а на такава с някакъв ръб, който да я спре, ако (когато) тръгне да се хлъзга по време на подскоците. Отделно ти става ясно (ако не забравиш), че куфари с колелца или каквато и да е “твърда” чанта не са подходящи, защото трудно се съхраняват. Добре, че имахме свободно легло, че да сложим нашите куфари. И пак пречат.

Когато пристигнем, ако ще фиксираме яхтата по-здраво, от задната ѝ част до брега опъваме едно или две въжета. Обикновено децата вземат дингито или с плуване отиват до брега, където обрамчват някой по-голям камък (желателно да е над водата, за да не “изплува” въжето) с якото въже, което се фиксира за едно от специалните места, където се връзва яхтата. След това следва второ въже, ако искаме да е по-стабилно. И междувременно отпред е пусната котвата, която преди това трябва да е “захванала”.

Когато натъкмим всичко най-често се мятаме в дингито и на две смени отиваме до някоя крайбрежна таверна. Ако таверна няма, или ако няма места, Зилке и Веси готвят от това, което си носим.

Снимка в пълен мрак, с тая слаба лампа в средата, на 0.5 zoom (ако се чудите на кривините отляво и отдясно).

Накратко – това е. Както вече писах, нямам претенции ни за коректност на терминология, ни за коректност на разсъжденията ми. Всеки специалист да се чувства длъжен да се изо̀ка в коментарите колко аз нищо не разбирам и колко той, специалистът, е велик мореплавател.

Ако някой някой прочете горното, може да се запита: “- Абе, като те чета, не си особено въодушевен от цялото това нещо. Че на всичкото отгоре е и скъпо. Защо си го причиняваш?” Отговорът е простичък: защото съм 20% от цялото семейство. И когато на останалите 80% това им харесва, ща-не ща се присъединявам и аз. Още повече, че отсъствието ми по-скоро би създало логистични трудности, а и бих ги мислил, ако ги оставя да плават без мен. Затова и участвам.

Theme: Overlay by Kaira Extra Text