Pinging specific hosts multiple times and with nice data output in zsh

I constantly use ping to verify how’s my connection doing. Today I got sick from these prompts, because I’m used to seeing a piece (usually the beginning) of the terminal window, and the “useful” information with this output is at the end. So, in most of the cases I see this picture (you can see how annoying it is):

So, I decided to find another way. A quick search led me to the article “How can I format the output of ping in bash?” which I used to create the ping.sh script that I’m using from now on.

Of course, I would have gone nowhere without ChatGPT. My scripting skills are quite basic, so I decided to use ChatGPT for help. Starting with the initial code above, but with the help of “the still good transformer,” I finally have a ping.sh, which outputs what I needed. It has the following benefits:

  1. It outputs the result first thing in the row, with the data that I care about, so I can keep it squeezed somewhere on the screen without the need for a bigger real estate:
  2. It can quit on a key press. This required zsh for MacOS, but I’m OK with this limitation.
  3. I can add more hosts if I need it (the default script had this possibility, so I inherited it). This also revealed a bug: for some reason when there was more than one hostname, it didn’t work with the initial list (as a string). I had to do it the “zsh way”.

Conclusion: ChatGPT rules (and really helps), and I finally have my ping in the way I always wanted.

How to fix Developer Mode Now Showing on Apple iPad (mini 5)

Yesterday I struggled with the problem that my iPad mini 5, updated with the latest iPadOS version, did not know how the “Developer Mode” toggle in “Privacy and Security.”

Neither ChatGPT nor Google Search provided a direct solution, so I had to experiment. I was in the following situation:

  • XCode could see my iPad, and it seemed on its end the only problem was that the iPad had no “Developer Mode” enabled
  • The iPad, on the other hand, could see my Mac M1 and was working without any issues with it. However, it did not show the “Developer Mode” switch in the menu where it was supposed to be.

I tried restarting the device (as suggested by the “No Developer Mode option on iOS 16 device.” article at Apple Developer), but nothing worked.

After some back and forth, it seems what fixed the problem was Unpairing the device from the Mac. In my “Devices and Simulators” screen, I right-clicked the iPad and chose “Unpair Device“:

Once I did that, on the next connection with the cable, the iPad immediately asked me if I trusted this computer, and then I (again) said that I trusted it. Then I saw that the option appeared on the iPad menu:

(of course, when it first appeared, it was “Off”; the snapshot is after I enabled it)

After that, I went through the standard process of enabling the Developer mode without any additional hassle:

  1. Toggle the Developer Mode switch;
  2. Restart the device;
  3. Answer again that it’s OK to enable the Developer Mode;
  4. Wait for Xcode to finish preparing the device.

And there it was:

Happy coding!

My Arc Browser Experience

My Arc Browser Experience

More than a year ago I found somewhere an article, which praised “this new and incredible Arc Browser“. I don’t remember where the article was, probpably on Medium, but after I read it, I was impressed by what the Browser Company is doing. It seemed not “just another browser”, it seemed more like “a browser, powered by Chromium, and integrating a lot of useful trends and tools”.

Chromium won the browser space. Sure, Firefox and Opera are still trying to keep their share, but the sad truth is that both have become a niche products. I remember, almost 20 years ago, when I first saw Firefox 0.6 (I think it was Yovko, who pointed it out to me). It made serious mistakes on their way, and combined with the power of Google, it lost the battle. But that doesn’t matter now, as we’re talking about Arc here.

I first downloaded and started using Arc one year ago. At that time the browser was quite clumsy. For some strange reason they decided that the users “must do the things their way (only)”, which was similar to the initial behavior Apple had for their users. It’s understandable that a strong PO/PM or a CEO might be able to force such illogical thoughts on their employees, but in the free market that wouldn’t fly. So I became a “dormant” Arc user: I had it, I updated regularly to see their progress, I kept my account and everything, but I rarely used it, except for browsing stuff, related to Eve Online and Elite:Dangerous. Which was not that often, but was still something.

These days I saw a more detailed article, which took my attention. Reading through it I got very interested by the AI integration inside Arc. I decided to give it a try, this time in a more serious way. So I began the experiment of moving all my personal/research browsing stuff (which right now resides in the “Personal” Edge space) to Arc. Let’s see how it’ll go. If this works well, I might consider a more permanent switch. Of course, Edge, Chrome, Firefox, and Safari will remain on most of my (desktop) machines, but Arc now has a chance to become a more permanent app on my task list and my daily life.

What I like the most (as of today):

  1. They seems to listen to their users: most of the annoying things. Extensions residing in their own, hard to find space, was one of the biggest push-backs I had when using Arc. Now they can stay in the Toolbar (yes, before the Toolbar was a concept they did not had).
  2. The browser is (still) fast. It feels faster than Edge or Chrome, even when I add the extensions for my daily use.
  3. When it comes to browsing, it “feels” like Edge/Chrome. Which is not weird, since they’re using the same engine. However, the additional functionality in the browser shell is fun. However, it runs on a Chromium port, where they stripped all privacy, ad-related stuff, which Google uses to collect privacy data.
  4. The ability to get a page automatically summarized by AI is very useful. Helps a lot. And learning it is a lot of fun. And it seems they’re coming with even more AI features.
Arc Browser on iPadOS: Not the best experience.

What I dislike about Arc (as of today):

  1. No Windows version. When it comes, it’ll be interesting, as it seems they’re planning to build it in Swift :). It feels like a risky move, but hey… creating “yet another browser” is a risky business anyway. When I was watching the video about it, I was actually thinking “well, if they don’t succeed with the browser, but they succeed with bringing Swift to Windows, that might be the company’s success to keep them afloat?”
  2. No Android version. Sorry, folks… maybe I should have started with these two. Without Android and Windows version it’ll be hard for most of the people to give it a try. However, I ensure you, it’s awesome (on MacOS)
  3. iPhone version lacks some of the best features (but thankfully, synch works). It’s far behind the desktop version, at least it feels so.
  4. iPadOS version is non-existent: it’s just the iPhone version running on iPad. If you’ve ever used such software, you know how clunky it feels.

Well, reading the four points above, it seems that my complaints are not around the primary feature set of Arc (for Mac), but it’s about porting that stuff in the right way to other platforms. From my own perspective, Arc for Mac desktop is already doing great stuff. The integration with the rest of the Apple ecosystem is at MVP level, but I’m looking forward to seeing how this grows.

If you’re a Mac user – give it a try. You may find a new friend there.

How to fix the “Error code: 9” update problem in Microsoft Edge for MacOS

How to fix the “Error code: 9” update problem in Microsoft Edge for MacOS

It sucks when this happens: opening Microsoft Edge Settings, going to “About” to see if I’m at the latest version, and then getting this dreadful message: "An error occurred. (Error code: 9) (Extra code: 0)."

It started appearing on my comp a week ago. Microsoft screwed up something during the auto-update.

I tried many things myself, but I failed. So, I had to go to the Technical Communities, where I found a thread on the subject.

Initially, I could only find people who could feel sympathetic but could not help. However, this morning a very bright person (thank you, yeliex!) provided the solution.

The solution is to run these two commands in the Terminal:

sudo rm -rfv /Library/LaunchDaemons/com.microsoft.EdgeUpdater.*
sudo "/Applications/Microsoft Edge.app/Contents/Frameworks/Microsoft Edge Framework.framework/Versions/118.0.2088.46/Helpers/EdgeUpdater.app/Contents/MacOS/EdgeUpdater" --install --system --v=2

The way I read this: the first one removes the EdgeUpdater launch daemon, which is installed on your machine, while the other reinstalls it.

Once you run these commands and restart Edge, the error goes away!

Since some people on the thread still report they have a problem, here are my hiccups while I tried to do this:

  1. I am using a custom terminal, iTerm2. By default, the security settings do not allow non-Apple apps to change applications on the system. To enable this, one would need to allow “App Management” for the custom terminal (and restart the terminal). Without this, it won’t work!
  2. I almost gave up while waiting! Don’t give up. The second command takes its time.

Now I will fix my work Mac… which has the same problem.

BookPlayer: One of the best apps for listening to MP3 Audiobooks on iPhone or iPad

BookPlayer: One of the best apps for listening to MP3 Audiobooks on iPhone or iPad

Today, I had a challenge: I’ve got an MP3 audiobook! Imagine that: one receives an audiobook, and one immediately has a challenge! Weird, one would say, but no, it’s not weird if you’re used to subscription-based audio media only, e.g., Spotify, Storytel, etc. Then, you do not think about “what I’ll use to listen to those”: you get their software (even if it’s crappy, you have no other choice), and then you listen.

However, when you get an unprotected audiobook, you must find a way to listen it. And that’s when I hit a rock-solid ground. I searched for more than one hour (trust me, in my world of searches, that’s a lot), and I was still unable to find the right iOS software to listen to this audiobook. Simple, eh? Just a collection of MP3s. Good, ol’ WinAmp-style. Yes, it’s simple, but it was not easy to find software that does it.

And then, a friend saved me.

She recommended BookPlayer, a great, open-source app (BookPlayer at GitHub), which saved the day.

In two easy steps, this app allowed me to import my book (already uploaded to iCloud) and start listening to it with the same easiness and comfort the “professional” audiobook apps provided. Given that it’s a community project, it contains way more features than the “standard” ones. It’s ironic very often happens: a commercial, paid (and paid for!) app is way weaker than its open-source counterpart…

BookPlayer also has a “Pro” mode, a subscription-based service that offers a bit (but just a bit) more functionality than the free app. I have not (yet) signed for it, and I don’t think I will. But if one regularly uses the app, they’d probably consider buying Pro.

Instead, I decided to apply for a translator. I love contributing to open-source projects, and if they approve my request, I’ll be happy to help them with the Bulgarian translation. I remember when I was KeePass’s main translator (10-15 years ago?)… then I stopped because I stopped using the software. I firmly believe in the rule that “one should not translate (or develop, for that matter) an app which one does not use themselves.”

Anyway, I’m pretty happy that I resolved an issue in the best way possible: by finding a great app to do so.

Images are from the description of the BookPlayer project.

“Да аутсорснем себе си”

“Да аутсорснем себе си”

Причината за тези размисли е, разбира се, коментар във Фейсбук тема за политика. Така, че ако не ви се чете за това, най-добре спрете тук и се занимайте с нещо много по-приятно или по-полезно. Защото по-долу ще размишлявам за един начин на мислене, много характерен сред хората, с които ми се случва да общувам. Понеже е написано публично, не си играя да крия лицето на Златко, споделил своето откровение:

А за България в настоящата действителност как е? Централно планиране и управление ли е по-добре за нас, или децентрализирано? Постави отговорът си в контекста на ширещата се корупция и лошо управление по всички етажи на властта у нас:

  • Щеше ли Царево на Лапчев да е по-добре, ако Лапчев имаше повече власт и пари?
  • Щеше ли Варна да е по-добре, ако Портних имаше повече власт и пари?
  • Щеше ли София да е по-добре, ако Фандъкова имаше повече власт и пари?

Финансово, България е на получаващата страна на ЕС.

Властово, България е по-корумпирана и с по-кофти управление от ЕС.

=> ЗА БЪЛГАРИЯ е по-добре, поне докато сме под средното за ЕС, да аутсорсваме управлението към централно такова, което е по-добро от инхаус решението ни.

…А ние не сме просто “под средното” – ние сме последна дупка на кавала, ние сме дъното!

Щях да приема аргумента ти, ако бяхме Германия примерно. Но ние не сме. Дай да не се правим на по-светци от папата тогава! Поне докато не се качим до над средното за ЕС, после пак ще си говорим. Тъй де, внуците ни ще си говорят.

Този начин на мислене аз го наричам “да аутсорснем себе си”. “Аутсорснем” е неологизъм, който дойде по нашите земи с популярността на местния “аутсорсинг” бизнес. Накратко: една компания прави “аутсорсинг”, когато по някаква причина (най-често финансова или липса на кадри) прехвърли определени функции от бизнеса си в други географии.

Разговорът се завъртя покрай моята ненавист към това да ме управлява друг. Ненавиждам дори родните политици, а когато нещата опрат до това да ме управляват чужденци, тогава ненавистта ми е с пъти, много пъти по-голяма. Защото смятам, че родният политик се е извисил над проблемите. Причините за това са много:

  • “прислугата” им по институциите, в които “работят”;
  • бронираните им лимузини, с които ни изтикват от пътя, щото са “по-важни” от нас;
  • охраната им от НСО;
  • милиардите, които си саморазпределят, за да довършат живота си в охота;
  • и редица други по-маловажни причини, които няма да изброявам.

Та затова, ако сте забелязали, че се сещат за улиците само преди избори, да знаете защо става така. Просто политикът, веднъж преминал през метаморфозата към “властник”, вече има други проблеми за решаване. Вие сте му решили най-главния проблем: убедил/излъгал ви е да гласувате за него, и сега следва той да си оправи неговите си проблеми. Разбира се, ще кажете “ама има и изключения”. Изключенията, приятели, за заради това, че политикът все пак (и все още – може това да се промени по някое време) има мандатност. И след няколко години властникът ще трябва да ви лъже пак, за да изберете пак него или близки нему, за да продължи да си налива във вените си сладката, многокомпонентна отрова на властта.

Това е за регионалните политици. Виждал съм го многократно и колкото по-малко регионални са, толкова по-силен и по-опияняващ за тях е горният ефект. Кметовете на малките населени места или квартали са най-малко засегнати от него. Минавате обаче към кмет на община и виждате, че нещата вече са твърдо поели в горната посока. Качвате се на ниво общински съветник и връзката с реалността вече мъждука като лапма с 30% напрежение. Качвате се на ниво депутат и връзката с реалността не само, че я няма, ами е съвсем загубена. Колкото повече вървите нагоре – толкова по-зле се получават нещата.

За евродепутати хич няма смисъл да говоря: те живеят в своя, ЕСССР-реалност и гласуват зелени сделки, докато се местят безумно Страсбург-Брюксел многократно в годината, само за да начешат политически красти. Или пък гласуват ЖиДиПиАр-и, практическата реализация на които коства милиарди на бизнесите в ЕС, с практически ефект близък до нулата.

Положението с не-изборните длъжности е още по-трагично. Те се назначават от някой от гореописаните местни велможи, най-често с цел да осребрят услугите, които бъдещоназначеният чиновник вече е оказал на велможата или на партията му. Ако си мислите, че на назначеният на която и да е длъжност държавен чиновник му пука дали ще подадете официално оплакване или не, то жестоко се лъжете. На него му пука само дали познавате шефа или благодетеля му. Но той също добре знае, че е много малко вероятно да го познавате, защото ако го познавахте, нямаше да се занимавате с неговото благоволение.

Та вие си подавайте жалби колкото искате – това за чиновникът срещу вас няма абсолютно никакво значение. Освен, ако не се раздуха случая по медиите – тогава вече вашата жалба се превръща в “масовка”, която директно удря върху благодетелите на чиновника и чиновника трябва да бъде разкаран. Примери за това няма да давам – преди седмица-две дъвкахме последния синекурец, който заплашваше лекарите с техния министър. Има примери колкото искате още, но нямам място, а и желание, да ги пиша. Всички сме се срещали с тях.

Но аз се отплеснах. Обяснявах ви колко са зле нещата на местно, регионално ниво, с хора, с които говорим общ ези, споделяме общи ценности (добри или лоши – това тук не коментирам – общи са!) и като цяло – всички искаме да си свършим работата по един или друг начин: чиновникът – да му свърши работното време и да вземе някакви пари, а ние – да получим държавната услуга, която ни е необходима, защото (най-често) самата държава ни е задължила да ни е необходима.

Та затова текстът в коментара силно ме “включи” да пиша всичко това. Този текст предлага, не, направо призовава, че и обяснява (за пореден път) как е “за мое добро”. Та този текст предлага “да аутосорснем” колкото се може повече управление “навън”.

Нарочно пиша “навън”, а не конкретната география, защото коментирам общият стремеж у много хора да “аутсорсват навън тяхното управление”, като за мен дали този стремеж е насочен към ЕСССР или към Путлер има значение само дотолкова, доколкото какво производство ще са оръжията, с които съответния “международен доставчик” ще ме принуждава да му вървя по свирката. Всъщност, те оръжията най-вероятно ще са български, произведени в Казанлък, ама това е друга тема.

Този стремеж на “аутсорсване” на вземането на решенията е продиктуван от изкривената с поколения вяра, че “чуждото е по-хубаво”. Причината за това са точно 78-те години социализъм, в който живеем от 1944-а. Особено влияние за този начин на мислене имат първите 45 години, до 1989-а, когато се живееше много, много, много по-зле и по-зависимо и когато тщенията на всеки нормален човек са били насочени отвъд Желязната завеса, която беше спусната над всички нас.

Тези години, крахът след тях, създаде съвсем нормалното усещане в много хора, че “навън е по-добре”. Тези, в които това усещане беше най-силно, емигрираха. Някои от тях сега продължават да ни убеждават колко сме зле. Някои от тях обаче не емигрираха.

Те комбинираха това усещане с родовата памет, за да произведат феномена “да аутсорснем себе си”. Начинът на мислене, демонстриран от тях е в неистовото желание друг, външен да ни управлява. Някой който дори ние не сме избрали (2.5% от евродепутатите са българи, останалите 97.5% са чужденци) и над който нямаме никакво влияние (не се заблуждавайте: ние имаме толкова влияние в ЕС, колкото в Държавната дума на Путлер!).

Феноменът “да аутсорснем себе си” надживя 45-те години кървав съветизъм в България. Той се изроди в горните желания “по-добре знаещият чужденец” да дойде да ни “оправи”, защото ние не можем сами. Точно както престъпниците от БКП, начело с изрода Тодор Живков, са искали 1963-а година “да аутсорснат България” на СССР. И след това пак, през 1973-а. И всичко това, разбира се, е следвало наративът на горния коментар: “то е за наше/ваше собствено добро”.

Не знам за вас, но аз не искам да аутсорсвам себе си или децата ми на който и да е. Ни на Путер, ни на ЕСССР-ските еврочиновници. Твърдо смятам, че ако се “аутсорснем”, ако предадем (още повече) независимостта си, нещата няма да се подобрят, а ще се влошат неимоверно. Разбира се, в краткосрочен план (примерно двадесетина години – половин до едно поколение) може и да има някакво подобрение: новият господар винаги харесва подчинилите се, особено в началото. Но след това започва доенето. И смятам, че ние сме твърде в покрайнините на Брюксел (както сме и в покрайнините на Москва!), за да разчитаме на нещо друго, освен подаяния, колкото да останем налични и полезни.

Колегата е прав в едно: ние сме нетен получател. Продаваме свободата си срещу еврофондовете, които основно отиват, за да могат политиците да си създават и развиват бизнесите (пресен пример – “Насекомо”). Разбира се, трохи от тези еврофондове стигат и до всички, но лъвският пай отива или директно налят, като “инвестиции”, в точно-определени бизнеси, или източен чрез 70% и отгоре корупция на всички нива при реализирането на тези проекти.

Тъжно е, защото 2007-а мислех по съвсем различен начин. Но след това пораснах, поживях, видях, запомних и се промених.

И затова никога, никога няма да приема начинът на мислене “аутсорснем себе си”. И понеже виждам много сериозно засилване на този начин на мислене смятам, че май е крайно време силите про-ЕСССР, про-Москва в българския парламент да се изравнят. Примерно “Израждане” + БКП = 40%, европейски партии = 40%, 20% останалото. Най-малкото защото когато еврофондовете спрат, тогава, току-виж, сме видяли други политици, с друго съзнание. И да, смятам, че най-голямата вина за това имат еврофондовете. Защото, когато има пазар, има и предлагане!

Електромобилът от Годлево до хижа Вихрен: 20 за 80 [км]

Електромобилът от Годлево до хижа Вихрен: 20 за 80 [км]

Значи, уж си знам стоката, вече повече от година сме заедно, и повече от 40,000 км. Но пак си имам моите си моменти, когато се (само)изненадвам с нея. Естествено, то е малко като “компютърът е виновен”. Да знаете: компютърът никога не е виновен, или почти никога – в 95% поне от случаите вината е изцяло в задклавиатурното устройство. Та и днес задволанното устройство се надцени, ама не с много – в крайна сметка всичко е добре, когато завършва добре.

Причината за туй надценяване беше най-вече моята “батерийна алчност”. Туй ще рече, че си пазя батерията и не я зареждам до 100%, освен ако не тръгвам на път, който е над 250-300 км (или не е в северна България 🙂 ).

Плановете на семейството този уикенд включваха спане в Годлево (Лозен – Годлево е около 190 км). А плановете за днес включваха качване на връх Вихрен на най-добрата част от семейството: двете момичета. А аз, колкото и да ме мързеше, трябваше да ги закарам до хижа “Вихрен”, откъдето тръгваше пешеходният маршрут. Жалко, че няма път до самия връх, тогава сигурно и аз щях да го “кача”. Но за тоз’ последен участък – от хижата до върха – ме мързеше. Пък си имах и работа (стандартното оправдание).

И тъй… пристигаме ние снощи в Годлево на 100 км оставащ обхват на таблото. Аз, със самочувствието на човек, който знае какво прави, решавам, че “абе то няма как да не стигнат 100 км обхват” от Годлево до хижата. И затуй, а и заради мързел, вчера не се отбих на близкия “Елдрайв” да заредя. Планът беше да си заредя след хижата, щото, нали, и без това ми е по път.

Вижте, не съм толкова наивен. Ясно ми беше, че ще изхаби повече от нормалното, но очаквах три до четири пъти над обхвата, т.е. очаквах да съм горе на около 25-30 км оставащи и съответно да нямам никакви притеснения.

Колко наивно!

Другари електромобилисти, да знаете, че от Банско до паркинга горе моята кола харчеше шест пъти над типичния ми летен разход (при мен е 18.6 кВтч/100 км). Т.е., най-грубо, разходът от Банско до горе при мен е около 100 кВтч/100 км. Или с две думи, за маршрута Банско – хижа “Вихрен” iX3-ката имаше нужда от 17 кВтч енергия. А аз на тръгване в батерията имах около 19-20 кВтч.

Интересното изживяване не закъсня. След като стъпихме на пътчето над Банско, аз гледах вече “леко притеснен” как за всеки 1 км от пътя се топят по 6-7 км обхват. И по едно време сериозно се замислих дали няма да се наложи по пътя да викам “помощ от ДВГ-приятелче”. В смисъл, срам, не срам, да викам втората кола да вземе моите хора и да ги “дозакара” последните 5 км до хижата. А като ми светна “жълтия обхват” (оставащи 40 км) се замислих дали пък няма да имам среща с репатрак от първи вид!

Е, чак до такъв срам не се стигна! Колата оправда очакванията ми – стигнах и се върнах, даже се върнах на 60 км обхват, защото нагоре като харчи, надолу връща поне 30% от изхарченото. Ама за мен остава (отново, за пореден път, и пак) още една поука: не тръгвай незареден!

Вчера, вместо да ме мързи, трябваше да мина за 10-на минути през зарядната станция. Толкова ми трябваше, за да нямам абсолютно никакви чуденки “абе, ще стигна ли или ще се чудим как да дойде репатрака да ме вземе от тесничкия път към хижата?”. Щото, да ви кажа, там репатрак не може да мине, та единственият шанс щеше да е да викам “помощ от Ioniq 5”, с който да можем да “прелеем” едни срамни 10-20 км обхват.

Всъщност, по-хубавата поука е “носи си зарядната станция“. Последният път, като бяхме в Годлево, там, нямаше начин да се зарежда. Имаше “бърз контакт”, но не беше добре заземен и моята зарядна, като чистокръвна австрийка, се заяждаше (китайките работят, ама се и палят понякога, като не са добре заземени).

Но сега Краси от хотел “Припеците” ни е сложил чудесни, силни, трифазни контакти, от които с моята си зарядна за няколко часа щях да съм напълно зареден. Ама никой не ми е виновен, че вчера ме мързеше да я сложа в багажника!

И така. Всичко е добре, когато свършва добре. И този път свърши добре, само с малко чудене и две поуки. До следващият път.

Накрая, да ви кажа две неща:

Първо, тези интересни преживявания с колата (имал съм повече от едно) никак не ме разколебават от удобството на електромобилността. Нищо не може да замени “мазното”, тихо возене, което електромобилът предоставя. Та… вицът за електромобилът и диарията го знам още преди да си купя колата, няма нужда да ми го разправяте в коментарите, освен ако не искате да блеснете пред останалите с оригиналност и остроумност :).

Второ, ако си мислите, че е законно да се качите на хижа “Вихрен” с какъвто и да е автомобил – лъжете се. Не е законно. Още след паркинга над “Бъндеришка” има знак В1 “Забранено е влизането на пътни превозни средства”. И под липсва табела Т10 „Време на действие на пътния знак”, на която да пише “08:00 – 16:00”, както приятелите ми твърдяха. Та, баш си е забранено по всяко време и влизането след този знак си е нарушение на ЗДП и ППЗДП. Разбира се, в България контролът е сериозно занижен и поради това е ясно, че полиция там в извънработно време няма. И затуй най-вероятно сред електората е наложено вярването “абе то е разрешено в извънработно [на полицията] време”. Не е. Забранено си е. Та, пишман-туристите, другият път ще си качвате връх Вихрен от паркинга над “Бъндеришка”.

Толкоз от мен, електропътувайте с кеф и без мярка!

П.П. Снимката към поста е за разкош: това е хипер-чарджърът на представителство на “Мерцедес” в Чехия, на който колицата се насмука до 100% на последното междинно спиране, докато Веси обикаляше близкия мол!

Старите батерии от стари електромобили

Ако сте водили разговор с хора, които тепърва навлизат в света на електромобилите, едно от най-основните обвинения към този вид превозни средства е това, че батерията се прави от изключително скъпи и редки (то затова са и скъпи) метали, които генерират солиден въглероден отпечатък. И това твърдение обичайно е последвано от твърдението, че след края на експлоатационния срок батерията “просто се изхвърля”, което също води до значително замърсяване.

Много хора гледат на батерията на електромобила като на батерията на любимият им телефон. И смятат, че както една батерия на телефон издържа 24-36 месеца, така и електромобилната батерия ще споделя тази трайност. При електромобилите, въпреки прилики между химическите процеси, които текат в батериите, експлоатационният срок на една електромобилна батерия далеч надвишава този на зареждаемите батерии, влагани в потребителската електроника, с която всички сме свикнали.

За това говори най-ясно фактът, че производителите дават средно по осем години гаранция на батериите. Разбира се, в зависимост от начина на експлоатация, ЕМ батериите губят част от капацитета си, но масовите резултати към момента показват, че при правилна (разбирайте – зареждане най-вече от бавна станция вкъщи) загубата на капацитет е незначителна.

Не е случайно, че полемиката за електромобилните батерии е толкова гореща. Батериите са основният експлоатационен елемент на всеки електромобил, като често формират 30% и отгоре от цената. Електромобилите по принцип са простички: освен батерията, електродвигателя и малко силова електроника, друго кой-знае какво няма да се развали. Разбира се, висок клас електромобил (примерно EQS или i4 M50) има и други системи, които могат да се повредят (ДВГ вариантите и те ги имат), но пак продължават да са значително по-прости и от там – по-устойчиви от техните ДВГ събратя.

Та понеже батерията е основен и скъп елемент, полемиката за нейната годност и сериозна. А и донякъде защото няма за какво да се хванат противниците на електромобилността – останалото, като че ли, представлява само предимства.

Батерията, като всеки елемент, с времето се изхабява. Макар, че повечето практически наблюдения показват, че реално батерията надживява купето (да, батерията губи капацитет, но загубите не са такива, че да електромобилът да стане неизползваем). Но рано или късно, ако случайно купето не изгние, батерията може би ще стане за смяна (разбирайте, 500,000 км или петнадесет години експлоатация). И тогава идва другият Голям Въпрос: “а колко ще замърсяват излезлите от експлоатация електромобилни батерии?”

В повечето случаи хората отново си представят, че батерията просто я захвърляме, или си плащаме някой да я закопае на никому неизвестно място, за да се разлага там и да трови земята и подпочвените води. Може би някъде, където простотията властва, това би бил начин за “разкарване” на електромобилна батерия, която вече не става за електромобил.

Но в реалността тази батерия може да има много, много по-интересно приложение!

Отработена електромобилна батерия може без проблем да се използва в домашна инверторна система. Т.е., вместо да си купувате 20-40 кВтч акумулатори за инверторната система, която ще ви стабилизира напрежението вкъщи и ще ви даде възможност да си закачите външен соларен или ветрогенератор, бихте могли да вземете отработена електромобилна батерия (да, тя пак ще струва пари, но по презумпция не чак толкова много). Ако една “приключила” електромобилна батерия е загубила примерно 40% от капацитета си, при по-масовите електромобили това означава, че тя е запазила поне 36-50 кВтч енергоемкост. Т.е., тя е идеален буфер за неизползваната от генерация електроенергия.

Аз съм абсолютно уверен, че когато такива “приключили” батерии започнат да се появяват, фирмите, които се занимават с внедряване на такива решения ще си ги изкупуват и ще си ги влагат в решенията, които изграждат. Не заради друго, а защото подобни батерии след примерно десетгодишна експлоатация по пътя ще са доказали, че “има още хляб” в тях, за да бъдат изхвърляни директно.

Но да предположим, че някои батерии няма да свършат в домашни (или малки-бизнесови) инверторни пакети. Тези батерии ще трябва да бъдат рециклирани.

Доскоро аз не бях виждал промишлено рециклиране на батерийни пакети. В смисъл, имаше предприятия, които се опитваха да ги разглобяват, за да извличат от тях преизползваеми метали (и елементи), но металите, които се получаваха чрез тези извличания бяха по-скъпи от металите, които се произвеждат от мините. И съответно пазарната логика не се получаваше, т.е. получаваше се само, като зелени комунисти започваха да твърдят как държавите трябвало да финансират такъв вид извлеци, за да стане “печелившо” подобно решение. А аз, като убеден пазарен фундаменталист, като чуя за “държавно финансиране” и ми призлява.

Та до днес ми беше криво, като се вкарвахме в такива разговори (е, добре, и спорове). Но днес ми попадна страхотното видео “What really happens to used Electric Car Batteries”.

Това видео проследява реален, пазарно-смислен процес, при който се рециклират всички видове батерии, включително и такива от електромобили. Може би процесът е стар, но досега не ми беше попадал и смятах, че не е пазарно-смислен. Видеото обаче показва реално действащ завод, който подготвя “извлеци” от презареждаеми батерии, които като втора степен от процеса ще доведат до добив на метали по технологии, подобни на тези при добива им от земната кора.

Накратко: батерията се накълцва, минава през процес на разделяне на накълцаното, и като резултат се получават три отделни купчини:

  • пластмаса, която се използва за производство на други пластмаси;
  • алуминиева и медна “кълцавица”, която сравнително лесно се превръща в алуминий и мед;
  • и т.нар. “черна маса”, която съдържа в себе си ценните метали литий, кобалт и никел. Процесът на отделянето на тези метали наподобява миннодобивните процеси, с разликата че “черната маса” е много по-богата и много по-екологична.

Сега, видеото говори за “втора фаза” на този процес и аз чакам да я видя с нетърпение. Но и първата фаза е достатъчно обнадеждаваща за това, че никой няма да третира електромобилните батерии както (днес) се третира ядрения отпадък.

“Смигнориране”,”екранопатия” или “смартопатия”

Днес приятелче ми посочи статия за “phone shubbing” или “phubbing”. С това се описва асоциалното поведение, когато човек, обичайно в ресторант, кафе или друго социално събитие, забоде очи в екрана на смартфона, компа или друго подобно устройство и се отдаде на забавления там, вместо да се забавлява с хората, с които е седнал на масата. Непрекъснатото посягане към телефона, ръчкането му, преглеждането на това/онова, реакцията на съобщения (които идват на часовника) – все индикации за въпросния “фъбинг”.

Но понеже “фъбинг” не ми нищо (въпреки, че поназнайвам английски), замислих се как да го преведа на български това. Все пак ми е важно, защото обичам да мога да си опиша психическите или психологическите разстройства, с които се самодиагностицирам.

Понеже ChatGPT не измисли нищо по-добро от “смартфонна социална дезадаптация”, аз реших да си измисля няколко думи, които ми се сториха подходящи:

  • “екранопатия” се оказа вече съществуващ термин, описващ състояния или патологии, свързани с прекомерната употреба на екрани. “Фъбинга” е частен случай, който описва по-скоро социална патология, отколкото физиологическа, докато от това, което ChatGPT ми обясни, екранопатията по-скоро описва физиологически проблеми.
  • “смартопатия”, което си измислих като комбинация между “смартфон” и “-патия”. Окончанието идва от гръцкото “-πάθεια” и означава “страдание”, “болест”, “състояние”. Един вид измислената дума иде да каже “болест, предизвикана от смартфон”. И даже мога да метна едно “психо” отпред, за да стане “психосмартопатия”… от което някой дипломиран психолог най-вероятно може да се повреди от смях… но на мен си ми звучи нелошо.
  • “смартонезадействие”, което всъщност изнудих ChatGPT да измисли. Според трансформерът, този термин комбинирал “смарт” (очевидно – връзката със смарт устройства) и “незадействие”, което било “намалена или нарушена социална активност”. Аз лично за пръв път чух за “незадействие”, като гледам и Гугъл и той за пръв път чу, та най-вероятно туй си е халюцинация на трансформера.
  • “смартапатия” ми хрумна накрая. Това е малко по-точно от “смартопатията” по-горе, защото има комбинира “апатия” (предизвикана от смартфона). И в крайна сметка ми се струва най-близко описващо подобно състояние.
  • “смигнориране” ми хрумна от “смартфон” и “игнориране”. Но не ми звучи толкова добре.

Статията иначе говореше за изследване за импакта на фъбинга (смартапатията) върху брака. Изследователите изпратили до стотици двойки в Турция въпросник, отговорите на който обобщили и така стигнали до потресаващият извод, че (представяте ли си!):

…двойките, които имали повече смартоапатия в семействата си, се чувствали по-неудовлетворени в брака!

Не знам колко пари са изпотрошили, за да проверят и евентуално докажат толкова очеизвадна и елементарна теза. Аз, като женен почти 25 години можех и без пари да им кажа, че като двойката не си обръща внимание един на друг, неминуемо следват проблеми. А смартфонът е (поредното) нещо, което може да се използва за физическо отдалечаване на хората един от друг. Преди смартфонът е имало и много други подобни устройства, чак до ‘някоя по-интересна тояга’, с която предците ни преди десетина хиляди години са си играли, вместо да обръщат внимание на някои тогавашни жени, кокетно нагласените в пресни, цветни тревни облекла. Просто времената се менят и сложността (и привлекателността) на тези “разсейвачки” става все по-силна. А ние, хората, сме слаби, когато опре до това да не се пристрастяваме.

И, разбира се, няма да се спре дотук. След смартапатията ще дойде друго, след това трето, след това четвърто. И всички те, претендирайки за нашето лично време, ще ни отдалечават от физическия контакт. Докато един ден (може би след хилядолетие?) физическият контакт стане много рядък, запазен само за ренегатите, които ще правят и раждат бебетата по “примитивния начин”, по който го правим ние сега и по който са го правили човеците (пък и бозайниците) сигурно повече от милион и отгоре години.

Но и учени, които да изследват очевидното винаги ще има. Особено, ако има щедри грантове за тях.

Photo by Creative Christians on Unsplash

София – Венеция на електричество

София – Венеция на електричество

Важна уговорка: Електрическата мобилност е тема, която е много щекотлива. Хората са доста поляризирани и налаганите насила ограничения и забрани от корумпирани и компроментирани правителства не помага за това да се спечелят повече фенове на тази технология. Моето мнение съм го изказал с парите си, купувайки си електромобил. Това обаче не значи, че одобрявам или подкрепям каквито и да е забрани за автомобилите с ДВГ, особено непазарните такива, като “да спрем насилствено продажбите на ДВГ от 2035-а”. Смятам, че Пазарът и само и единствено Пазарът може и трябва “да спира продажбите” на нещо. Както например днес каруци със сигурност се търсят по-малко, отколкото автомобили. Всеки трябва да може да избира лично и без държавен рекет за какво транспортно средство да даде парите си.

Днес беше ден на Голямо Пътуване: за пръв път “извеждах” електричката на по-сериозен път с повече зареждания. Досега най-дългото, което съм правил, е било София – Кавала или София – Созопол. Там проблем няма никакъв, защото в България има колкото си искате станции. Но нашите съседи не са като нас в това отношение и имах особено отношение към първата част от пътуването.

Целта днес беше Венеция. София – Венеция е около 1176 км. За да стигнем без особено притеснения аз планирах шест спирки по пътя за зареждане.

Едно типично зарежда на е-автомобил от такъв клас (такъв, който е правен и за по-дълги преходи) отнема между 20 и 30 минути. Обаче това правило важи само когато насреща имаме що-годе нормална инфраструктура. Българската е абсолютно нормална, даже с няколко гърди пред всичките ни съседи. Сръбската и отчасти хърватската (в частта между Загреб и сръбската граница) – не толкова.

Поради това първите три зареждания дефакто отнеха около два часа. Но тези детайли малко по-долу, като му дойде ред. Аз си знаех за този проблем, очаквах го, затова и не бях особено разочарован. Веднъж като стигнахме Загреб, оттам-насетне всичко изведнъж се нормализира.

Ако се интересувате, тук има подробности за всяко от шестте преживявания. Важно е да отбележа, че от София тръгнахме заредени на 96% (не прецених времето на тръгване, 4 сутринта, и че трябва да не чакам нощна тарифа, за да зареждам колата). Но и с тези 3 кВтч и без тях – все тая :).

Първата ни спирка беше станцията Charge & Go Trupale Istok. Малко преди това място (на около километър преди него) има нелоша бензиностанция. И аз, подлъган от нея, реших че и на това място ще има нещо подобно. Ужасно беше :). Станцията е на един тир паркинг, отстрани на който има нещо като барака, а около бараката – купчини лайна от заблудени хора, които са си мислели, че бараката е тоалетна. Толкова (буквално) осрано място не бях виждал скоро. Добре, че ние не изпитвахме нужда да дадем нашия дан за общата картинка, а само търсехме цветя за поливане. Е, поляхме цветята, окуражавани от две бездомни кучета, които веднага се “сприятелиха” с Веси, която след инцидента с Калина хич не ги обича тия работи.

На станцията останахме седемнадесет минути, защото това беше зареждане за “допълване”. За това време колата изсмука 9.2 kWh, което всъщност показва трагична мощност от 32 кВт на самата станция. И ако попитате каква е уловката? Ами уловката е, че повечето сръбски доставчици изглежда са мошеници на дребно, защото те таксуват не на доставена мощност, а на това колко време си висял на станцията. Т.е., за тези 9.2 кВтч платихме около 22 лв, което прави около 2.2 лв на квтч. Което за доставеното качество на услугата си е пладнешки обир.

Въобще да знаете: ако имате възможност да избирате между доставчик, който ви таксува на “време за използване на станцията” и доставчик, който ви таксува честно и почтено за доставена енергия в батерията, винаги избирайте втория. Първите, освен че прилагат некоректна практика, нямат и интерес да ви доставят сериозна мощност на зареждане, защото тогава вие ще заредите бързо и ще си тръгнете, а те имат интерес от това да ви държат колкото се може повече на станцията. Не случайно следващата станция, която също беше “на време”, пак правеше дребни джебчийски номера: 75 кВт станция доставяше не повече от 45-50 кВт енергия. И не, не е от coldgating на батерията ми, повярвайте :).

Втората станция, OMV Lapovo Istok, беше обявена като “хиперчарджър” с нейните 100 кВт мощност . Там се разигра същият пладнешки обир, този път подсигурен от Virta. За 45 минути висене станцията успя да натъпче 39,8 кВтч, за които обаче Вирта таксува €26.60, защото цената не е за енергия, а по 70 денара на минута използване. Пряко сили това значи, че доставената енергия от 40 кВтч струва 1,30 лв на квтч. Не знам как е сръбската цена на енергията, но в България така плащаме за много бързи станции, при които тези 40 кВтч ще влязат за не повече от 10, максимум 15 минути, а не за 45.

За капак, на това ОМВ имаше “маси за пушачи” и “маси за непушачи”, т.е. вътре беше такава мега-гняс, че не си струва въобще да говорим…

Макар, че съм сложил “сърчице” на тази станция си мисля, че повече не бих зареждал там. Ще видя как са останалите прехвалени Вирти, но ако е същият мошенически модел, ще си оставя Вирта само за българските станции, и то евентуално ако се наложи. Иначе – прекратявам договора и изхвърлям токена им.

Третата станция, Orion eMobility OMV Dobrinci дойде, за да измие лошото име, което сръбските зарядни оператори бяха започнали да създават в мен. Намерихме станцията по случайност: Веси каза “абе дай да видим това ОМВ дали има нещо” и се оказа, че има една чисто новичка 75 кВт станция на друг, нормален доставчик, който всъщност се оказа изключително читав. Станцията таксуваше на реално заредена енергия и поради това нямаше никакъв смисъл изкуствено да се бави: за 31 минути сложи 32 кВтч на цена около 33 лв. Т.е., съвсем нормална цена за съвсем нормални условия. Приложението им също така предостави нелоша графика, на която се вижда точно как варира зарядния цикъл.

За капак, в това ОМВ и не се пушеше, т.е. с Веси седнахме, пихме по капучино и си говорихме, без да се омиришем на гнусна, лепкава смрад (която също така гнусно и лепкаво прецаква и дробовете ни). Мартин реши, че не му се излиза от колата и съответно кисна̀ там, Калина ту беше при нас, ту – в колата.

Като резултат Orion eMobility се превръщат в моя предпочитан доставчик за Сърбия. Макар, че на роуминг станциите им също виждаме цени на минута (най-вече мошеническите практики на Charge & Go и Virta). Дано някой ден тази услуга в Сърбия да се нормализира.

Това беше и последното зареждане в Сърбия. Следващта стъпка се надявах да бъде някоя по-бърза станция. Бях харесал тази на техния Петрол в Славонски брод – място, което се превръща постепенно в любима спирка по пътя към Италия. Февруари спахме там, беше страхотно. А преди сме спали сме там и на връщане, когато бях с прясно оперирано рамо и не можеше от раз да се вземе пътуването обратно. Тогава Тишо, по неволя, остана единствен шофьор (който може да кара бус) и се принудихме и двете семейства да спим там.

Сега си бях харесал една бърза зареждачка. Само че, когато пристигнахме, тя беше окупирана от един Ениак, а втората част от станцията беше извън строя. За почти година за пръв път ми се случва да трябва да търся друго зареждане. Веси не пожела да чакаме колегата (според мен му оставаше не повече от 10-15 минути, даже на 100% да беше решил да я кара), пък и наблизо имаше друга станция. Веси каза и аз реших (:)): преместих се на “Gradska Punionica” – май на хърватски значи “градска зареждачка”…

Станцията там е само 50 kW, но пък нашият план така или иначе беше да се разходим и да ядем. И затова близостта до центъра беше много удобна. Ние, естествено, първо объркахме посоките и отидохме до Brod Fortress, но там в кафето нямаше нищо за ядене. Връщайки се обратно на Главната, в “My Way” ядох “баси ѝ якия еленски гулаш”. Обслужването беше тъпо (ние в България сме разглезени откъм качество на обслужването), но пък храната беше перфектна – всички останахме доволни.

Докато се размотавахме, колата стигна почти 100% заряд, което ни даде едни добри 200+ километра, до следващата зарядна станция, която отначало си мислех, че ще е Ionity-то около Загреб (180 km leg), но се оказа, че всъщност нямаше никакъв смисъл от това спиране и вместо това избрахме да отидем до следващото Ionity в Словения (246 km leg).

Сериозна част от този път шофираше Веси. А шофираше тя, защото след обилния обяд и ранното тръгване, по едно време аз усетих, че колата кара сама. В смисъл, тя има изключително добър шофьорски асистент (пази лентите сам, гледа отпред за трафик и кара след него), но далеч неспособен да бъде единствен шофьор. А аз се “хванах”, че се унасям твърде много. И колата съответно си кара, ама аз не внимавам достатъчно. И спрях, за да може Веси да ме смени. Така за половин час подремах малко до нея, колкото да ми мине умората. Не можах да заспя дълбоко, но си починах. А Веси ни закара до следващата зарядна станция. Междувременно не се бях усетил, че следващата зарядна станция е в Словения, та се наложи да спираме след словенската граница, за да купим винетка… и загубихме десетина минути, докато цъкам с телефона по техния мобилен сайт.

Ionity неслучайно са най-яката верига за зареждане в Европа. Яд ме е, че не са влезли още в Сърбия. В България нямаме нужда от тях, ако Ionity стигне до Димитровград (Сърбия), това ще направи животът и пътуването на електромобилистите изключително удобно.

На Avtocestno Počivališče Smednik за пръв път видях колата ми да “засмуче” със 140 кВт мощност. Това е практическият максимум на iX3. Докато си довършим кафето и сладоледите станцията вместо нужната цел от 70% стигна до 80% SoC (аз умишлено не исках да минавам 80%). Това ни даде допълнително обхват, но пък съвсем ми прецака плановете, които си бях направил. Реших да карам, пък каквото – такова: при нужда, в Италия има достатъчно зарядни станции, за да мисля предварително къде ще спирам.

След като влязохме в Италия намерих Ionity-то преди крайната ни точка и реших, че отиваме там. Да, ама то се отделя на около 3 км от магистралата и Веси не щеше да прави тази отбивка. Намерих Be Charge AdS Gonars Nord. В приложението станцията беше отбелязана да е 75 kW. Оказа се, че са я качили на 110 kW. Имах нужда само от 5-10 минути зареждане, но пак – докато отидем да вземем това/онова, тя натъпка почти двойно повече енергия, отколкото ми трябваше, за да стигна до къмпинга. Вече знаех, че на къмпинга има АС зарядна (и не ми се щеше да давам излишно евра за скъпо DC зареждане, пълнейки повече от необходимото). Но пък и ми беше неудобно да спра зарядната сесия, а да не мога да преместя колата, щото се мотая в магазина. Смятам за абсолютно грешно и просташки да си паркирал на зарядна, без да зареждаш. За пореден път да кажа: зарядните станции не са паркинг – в момента, в който спреш сесията, трябва да си махнеш возилото от там, за да може следващият да зарежда. Не, че имаше следващ, но е без значение дали има такъв или не.

Последният етап от пътуването беше напълно безпроблемен: свободни магистрали (макар и с малко ремонти по тях) и пристигане в къмпинга уморени, но доволни. Къмпингът току-що беше инсталирал две АС зарядни. Като попитах дали мога да зареждам, момичето каза “момент да извикам собственика”. И след малко дойде един подпийнал и много приказлив италианец, който беше дал пари за двете станции (“щото то навсякъде вече има” ❤️), но и идея си нямаше какъв да му е бизнес модела за тях. Та аз му дадох моята гледна точка, а той, много доволен, че вече знае повече, ми каза, че като пръв негов клиент за тези станции мога да заредя безплатно. Което някак е яко…

Настанихме се в мобилната къщичка и след по-малко от час вече спяхме. Утре ще е ден за Венеция.

Theme: Overlay by Kaira Extra Text