Тези дни близки приятели на два пъти заподозряха, че харесвам Фараж. Първият път Сашо се уплаши за мен и се опита да направи всичко възможно, за да ме отврати от него, а вторият път Стан не можа да повярва как мога да харесва Фараж.
Та затова реших да си изясня, най-вече и за самия мен, какво мисля за този политик и шоумен едновременно. Вероятността в България да се появи подобен политик е все по-голяма, та ми се ще, поне към днешна дата, да си направя адекватен прочит към такива като него.
Преди всичко искам едно да е ясно: не харесвам Фараж. Безразличен ми е, понеже не го познавам. Не ми се е налагало да гласувам за него, за да разучавам детайлно политическите му позиции, както и какво представлява в личен план, дали споделя това, което аз споделям, за да реша дали бих могъл да се асоциирам с него. Подобни проучвания правя само тогава, когато ми се налага да си дам гласа за някой, често в мажоритарни избори. Е, обикновено в първия тур на тези избори, защото все ми се случва на втория да гласувам за по-малкото зло: там не можем да говорим за лични асоцииации, защото се гласува не “за” някой кандидат, а “против” алтернативата му.
Та, да се върнем на Фараж. Нямам отношение към него лично, но имам отношение към работата му досега.
Първото нещо, което харесвам в работата му, е това, че се посвети на реализацията на волята на народа си.
Фараж реализира Брекзит. Той запретна ръкави, за да направи така, че волята на по-голямата част от британците, да възтържествува. И го каза право в очите на евробюрократите, маса от които са дългосрочно и пряко отговорни за това.
Някой ще оспори тук, че “това не е волята на британците”. Ами съжалявам, че този някой не е съгласен с резултатите от официално проведен референдум. Но да, накрая това е волята на британците. Всеки гражданин с избирателни права в Обединеното Кралство можеше да даде своя глас на референдума през юни, 2016 и така да определи бъдещето на страната си. Ангажираните към това бъдеще хора дадоха гласа си и определиха това бъдеще. И то се оказа бъдеще без ЕС. Толкоз. Какво им се е искало на “умните, красивите и с трибуна граждани на Великобритания” няма значение, защото те се оказаха малцинство. А демокрацията работи така: мнозинството определя бъдещето и на малцинствата. И аз твърдо вярвам, че това трябва да остане така.
Та, Фараж се взе в ръце и реализира тази воля.
Второто нещо, което харесвам в политическата му роля е шансът, който шоумени като Фараж дават на политиците и гражданите от ЕС да осъзнаят къде е истинският проблем, който накара британците да напуснат съюза.
Погледнете за секунда обаче това:
Туитове, като този на Verhofstadt, ме карат да се замислям, че в момента ЕС няма шанс да осъзнае истинските проблеми, които отблъснаха Великобритания и съответно да инициира промени, които да спасят бъдещето на Съюза.
Напротив: фанатици като Верхофщат ще направят всичко възможно да федерализират колкото се може повече ЕС. Не защото хората в Съюза искат тази федерализация. Хора, които я искат ги има, но днес отказвам да повярвам, че са повече от 50%, което е задължително за подобно труднообратимо решение. А защото верхофщатците, подобно на едновремешните есесовци, искат чрез механизма на принудата да създадат нещо, подобно на тогавашния СССР, в който националните държави ще просъществуват няколко поколения като марионетки, докато претопяването си свърши работата и ЕС стане монолитна държава от някогашни региони: български регион, гръцки регион, италиански регион, и т.н.
За мен за България няма друга алтернатива освен ЕС. Нашето географско положение е такова, че ако не сме част от военен и политически съюз, който да ни защитава, нямаме потенциала да оцелеем като независим политически субект дълго време. През годините се е виждало и е било многократно доказвано: имперски интереси по една или друга причина са владяли България много повече време, отколкот сме били независими. Ако не военно, то политически. Ако не политически, то икономически. Единственият ни шанс за някаква независимост е независимост в съюз като ЕС.
Ако Крим не се беше случил, щях да вярвам, че сме оставили назад в историята времената, когато една държава стоварва войски и откъсва парче от друга държава, докато останалият, цивилизован свят следа отстрани. Но Крим се случи. И светът нищо не направи за него. Дали светът можеше да направи нещо, или не, е друг въпрос. Вероятно Крим не беше освободен от руската агресия, защото това би означавало нова Световна война? Може би. Но факт е, че Русия откъсна парче от суверенна държава и си го присвои. Поради тази Русия, поради днешна Турция, България винаги трябва да е част от солиден политически и военен пакт. Политически имаме ЕС, а военно – НАТО. Към днешна дата това са пактове са без по-добри алтернативи за нас.
Но ЕС преди дванадесет години (вярвате или не, толкова станаха годините на нашето членство) и ЕС днес не си приличат. И развитието не е към добро.
От тогава до днес се случиха много хубаво, но и много лоши неща. Регулации GDPR, “макронизацията”, “зелената сделка” са само част от глупостта и недалновидността. Това не са неща, които ме карат да съм горд, че сме в ЕС. Това, и безброй много други причини, предизвикаха резултат такъв, че Великобритания днес да не е част от Съюза.
Самозабравили се еврофашисти като Верхофщат подкопават бъдещето на Съюза. Ще ми се политиците в ЕС да осъзнаят това и бавно (рязка промяна не е възможна) ЕС да се отърве от проказата, която го разяжда. Проказа, която хора като Верхофщат хранят и увеличават.
Фараж е борец срещу такива хора. Това негово действие харесвам. Надявам се да има повече “фаражи” сред днешните европейските политици, защото иначе балансът ще бъде рязко наклонен към еврошуцщафели като Верхофщат. А това ще задълбочава кризата и противоречието в ЕС. ЕС трябва да остане политически и икономически съюз от независими държави, който да взема нещата с пълно мнозинство, като всяка държава трябва да може да блокира еднолично дадена задължаваща резолюция. Защото иначе макронизацията е неизбежна. Минимална европейска работна заплата е неизбежна. Федерализация е неизбежна. И аз, и други хора като мен, ще са все повече против ЕС. И ако това продължава така, на референдум “за/против” ЕС, хора като мен един ден биха гласували “против”. Което днес се надявам, че никога няма да се случи.
Та, ако в края на този текст не сте разбрали дали харесвам Фараж или не, няма смисъл да пиша повече.