Как ли ще изглежда живот без политически пристрастия?
Моят фейсбук датира от около 8 октомври 2007-а. Поне от тогава, според Фейсбук, са първите промени по акаунта ми: сложил съм си адрес, телефон, регистрирал съм първите приятели. Веси, Мона, Любчо, датските ни приятели (да, тогава бяхме в Дания). Интересното е, че това е почти на края на моя престой в Дания, около три седмици преди да напусна Microsoft Development Centre – Copenhagen и да се преместя в България.
Това бяха времена на чудесно, приповдигнато настроение. Веси вече беше бременна с Мартин. В самото начало на бременността, но знаехме, че номер 2 е на път. Не знаехме, че е Мартин все още :). Но беше ясно, че ако всичко се развие както трябва, ще имаме още едно дете.
Тогава, също така, знаехме че се прибираме в България. Нещата изглеждаха добре, вече бяхме членове на Европейския съюз. И ЕС тогава беше друг. По-стабилен, повече ориентиран към истинското общото благо, към просперитет и свободен пазар. ЕС, в който все още нямаше отровно-зелени политики, нямаше стремеж към безобразно високи данъци, към унищожаване на индивидуалните предимства на всяка държава, към безнаказано допускане на безкрайни редици от емигранти, към социализъм “френски модел” и към въобще – към социално-стимулиран мързел и неучастие в икономиката. Тогава ни се струваше, че ако не ЕС “ще ни оправи”, то поне ще помогне нещата да се случат по-бързо.
Голямата, нечовешка ирония днес е именно това, че оптимизмът ни се беше зародил и бяхме взели решение да се върнем в България точно по времето на правителството “Тройната коалиция”, още познато като правителството на Сергей Станишев. Правителство на популисти, комунсти и гнусния КГБ-бълвоч ДПС.
В наша защита мога да кажа, че плоският данък вече беше факт и че икономиката на България и чуждите инвестиции тепърва тръгваха нагоре. И затова нещата изглеждаха както трябва.
Разбира се, основата на решението ни не беше икономическа, а по-скоро лична и социална. Липсваха ни всички, които оставихме там, най-вече родители и приятели. И ние им липсвахме. И връщането изглеждаше логичната стъпка.
Ако не се бяхме върнали, вероятно нямаше да имаме чудесния живот, който имаме днес, с нашите три деца. И вероятно нямаше да се случат моите “работни приключения”, поне не и по начинът, по който се случиха сега. Затова и ни най-малко не съжалявам за решението, което взехме преди четиринадесет години.
Идвайки в България, аз естествено отново силно се политизирах. Отдушник на тази политизация стана най-вече Фейсбук стената ми, и по-рядко блога ми. Аз политически никога не съм бил безразличен, но прибирайки се в българия започвайки да преживявам в първо лице това, което сами причинихме на страната си, ме караше яростно да искам промяна. Промяна към нормалност, промяна към това, което бях видял за престоя ми в “нормална” държава.
Докато осъзнах, че за да има промяна, трябва не само аз или шепа други да я искаме. Трябва да я поиска масовата част от населението, което всъщност избира тези, които биха могли да работят за тази промяна.
Хубавото на демокрацията е, че всеки народ получава това, което иска. Когато си тарикат на дребно, когато “аз ги лъжа, че работя, а те ме лъжат, че ми плащат”, когато предпочиташ да се направиш, че не виждаш опашката, само и само за да спестиш на себе си малко време, а на другите майната им, когато “слушай сега да ти рéдим една далавера”, тогава… ами тогава става това, което става при нас вече тридесет и отгоре години. Защото това е, което масата от българските избиратели иска, за което масата от българските избиратели гласува.
И това не се променя с магическа пръчка. Трябват поколения. Може би, след сто години България ще е такава, каквато е Гърция сега? Но не и по-рано. Защото можеш да извадиш един народ от социализма, но социализмът не можеш да извадиш лесно от един народ. И забравете за “Швейцария на Балканите”. Такова животно няма, това е част от дивия популизъм на крадливата политическа класа.
Моето политизиране днес ми струва много. И продължава да ми струва много. Много като време, много като емоция (силно негативна), много и като стрес. И това ме кара да се питам: как ли ще изглежда животът ми, ако оставя и спра да се интересувам от политика. Ако зарежа всякакви политически пристрастия и се обръщам към политиката само тогава, когато трябва да се направи избор. Преглеждам политическите платформи и решавам за кой да гласувам. И така, до следващите избори.
Колко ли по-лесно и приятно ще бъде ежедневието, ако се оставя на течението, ако се превърна в повечето българи, които плащат това, което не могат да избегнат, не плащат това, което могат да скрият, не им пука за това кой ги управлява и гледат на тях да им е комфортно и добре, защото “от мен нищо не зависи”.
Гледайки събитията от последната година и малко, все повече се убеждавам, че ако могат децата ми да намерят своето бъдеще извън България, това ще бъде най-правилното решение за тях. За мен най-вероятно вече е късно. На почти петдесет години човек не може да тръгне да изгражда наново всичко. Но за Ангел, Мартин и Калина има шанс. Те биха могли да открият своят живот и щастие далеч от нас, далеч от тинята, в която превърнахме нашата действителност.
Ако успеят да вземат своето образование в чужбина, да създадат приятели и социални контакти на местно ниво, да срещнат първата си истинска любов, да създадат гнездо там, да се радват на повече нормалност, ако въобще дотогава определението за нормалност не е изцяло изродено.
Тогава може би биха се отървали от корумпираните мутри, които вече спечелиха България, на които им поднесохме на тепсия бъдещето на всеки, който не успее да избяга от тази територия.
Днес пак има протести. Вече повече от две седмици, нали? Ще сваляме кабинета “Борисов-3”. Ще го сваляме девет месеца (или там някъде), преди официално да изтече мандата му.
Независимо дали го свалим или не (може би трябва да кажа “го сваляТ или не”, защото аз съм само онлайн протестиращ, ако въобще), ако изборите бяха днес, следващият кабинет щеше да е “Борисов-4”. Или направо “Корнелия-1”. Или някаква грозна коалиция, подобна на тази, която имаме в момента.
Разбира се, протестът днес има и друга, като че ли много по-важна цел: Гешефтатурата. Но и
в тази Гешевтатура, позната преди като Цацаратура, нещата вървят само надолу за последните десет-петнадесет години (два-три мандата на различни главни прокурори). Там ДПС отдавна управлява в сянка. Видно е от това в каква кочина се превръща правовия ред в държавата, от това как очевадни, крещящи корупционни сигнали се оказват “незначителни” в очите на тези, от които зависи престъпниците да бъдат в затвора.
Затова в България нормално бъдеще няма да има. Днес имаме мафия, сраснала се със прокуратурата и имаща здрави корени и в съда. Мафия, получаваща солидни грантове от ЕС, за да гласува в повечето случаи против интереса на народа си. Мафия, разполагаща с целия държавен бюджет, огромна част от който прелива в частните ѝ структури, понякога съвсем видно и ясно, но без никакви наказания, защото кой би могъл да накаже някой, който притежава прокуратурата?
Иначе ние си следваме веригата на протести. След това и на избори. И на изборите избираме същите. Които унищожат следващото ниво от нормалността, задълбават щедро в тинята.
Догодина ще бъде същото. Или още тази година. Ще издълбаем и пробием икономическата основа на просперитета: ниските данъци за бизнеса. Защото всички политици са отворили лакомо уста, предвкусвайки прогресивния данъчен процент, от който ще имат още повече за лапане. Защото милиардите никога не стигат. А като пробием икономическото дъно (а ние ще го пробием, когато и в данъчно отношение станем непривлекателни), тогава само след едно-две правителства ще се върнем нивата от 2002-а.
За жалост, това изглежда като да е и целта на все повече макронизиращият се ЕС. А извън ЕС не може, защото там е Евразийския съюз. Т.е., мърдане в правилна посока няма.
Затова: най-важното е да опитаме да спасим децата. Далеч!
.JPG){kind=link}