Разходка до паметника на Димитър Списаревски

Отдавна възнамерявах да посетя това място. Сгушено в полите на Лозенска планина, непосредствено над Долни Пасарел, се намира паметника на Димитър Списаревски. Освен паметник на един български герой от Втората световна война, това място също така е и мемориал на всички български летци, загинали за защита на нашите земя и хора.

До паметникът води туристическа пътека, която тръгва от Долни Пасарел. Ние обаче, бидейки едни нови, но заклети лозенчани, решихме да стигнем до него, тръгвайки от къщи и преминавайки през билото на Лозенска планина. Цялата разходка е записана в тези две Garmin активности: от Лозен до паметника и от паметника до спирката на градския транспорт. Първата е записана като “Walking”, но си беше яко планинско ходене. Изкачването на билото на Лозенска планина, от 750 м (нашата къща) до 1100 м (самото бѝло) ни отне час и половина. След това беше по-лесно, но общата разходка стигна около 8.1 км. Определено с Веси очаквахме да бъде по-кратка, но се излъгахме: беше си много интензивно преживяване, около три часа. Към краят Мартин доста се измори (добре, че решихме да оставим Калина на Ангел), а това е много показателно за самия път. Мартин обикновено минава маршрутите поне по 1.3 пъти по-дълго, защото непрекъснато търчи напред-назад. Е, този път се беше скапал.

Въпреки това разходката си струваше. През голямата част от нея, когато не гледах GPS-а (за да не пропуснем някоя отбивка) си мислех за мястото, където отиваме. Мястото, на което на 20.12.1943 се е разбил самолетът на полк. Списаревски. За съдбата на този 27-годишен мъж, който дава живота си, за да спаси възможно най-много хора.

На война, като на война. Тогава ескадрила американски бомбардировачи се отправят към София, за т.нар. “наказателни бомбардировки”. През онези времена това се е правело не, за да се поразят някакви военно-важни цели, а за да се избие колкото се може повече население и се разруши колкото се може повече инфраструктура в тила на врага. Ясно защо: обезкървява се тила, а в същото време моралът на войската бива попарен от притеснения за близките там. Задачата на американците вероятно е била да покрият София с “бомбен килим”.

Накратко, защитната ескадрила от “Божурище” ги пресреща, преди града. В небето се разразява се бой между нашите изтребители и техните. Списаревски някак успява да се измъкне от американските изтребители, пробивайки през реда им да стигне до V-образния ред на бомбандировачите В-24, които носят ироничното име “Освободител” (“Liberator”) и да свали водача на крилото, блъскайки самолета си в него. Бомбандировачът пада от едната страна на Долни Пасарел, Списаревски пада от другата. Вероятно вече мъртъв, защото иначе не мога да си обясня защо не е катапултирал. Погребан е в Софийски централни гробища, на Алеята на летците. Изключително образован (за времето си тогава, а дори и погледнат от днешна перспектива). Колко човека тогава са имали висше образование? Колко са имали възможност да посетят чуждестранна школа, където да усъвършенстват уменията си? И в крайна сметка, един въздушен бой и всичко това става минало, потъва в праха на забравата. Да, войната е ужасно нещо. Най-ужасното изобретение на нациите, за да начесват една-друга крастата си.

Такива мисли имах в главата си, докато вървяхме по планинския път. Неволно правех паралел с “Европа на нациите”, образувание, в която отделни партийни централи и вождове искат да превърнат днешния Европейски съюз. Да нямало ЕС в сегашния му вид, а общност от “независими държави”. Мечтата на Путин, мечтата на нацитата, които намират в това вероятна реализация на болни фантазии. Ей го – и главното наше наци ще връща наборната служба. Що се отнася до мен, аз ще се боря против подобни политически безумия винаги, когато имам възможност. За да може да има по-малко бъдещи поводи за паметници, като този на полк. Списаревски.

Когато пристигнахме на паметника бях малко разочарован. Мястото е добре поддържано, но някак очаквах повече. Вярно, че е труднодостъпно. Самолетът е паднал в гората, до там сега има две пътеки: едната от Лозен, другата от Долни Пасарел. Но въпреки трудната достъпност, свестни хора и наследници от рода Списаревски са се погрижили да има паметна плоча, повечето неща да са боядисани в националните ни цветове, а и да има импровизиран пилон, на който се вее българското знаме. Героят е почетен!

Чувал съм, че от време на време има тържествени чествания на това място. Чества се храбростта на пилотите, дали живота си за България. Може би един ден ще се поинтересувам и ще присъствам на подобно събитие. Макар да ме притесняват точно тези националистически издънки, които със сигурност биха се появили на едно такова място. Чувал съм оттук-оттам, че историята на полк. Списаревски се използва и за да се нагнетява омраза от страна на русоробите към американците. Все едно само американци са бомбандирали. Бих се почувствал много отровно, ако на подобно честване се натъкна на такива изроди. Затова и съм с особено мнение, но бих рискувал.

Нашият първоначален план, тръгвайки от Лозен, беше да се върнем обратно по пътеката до къщи. Предвид обаче колко беше уморено детето (а и ние) решихме да продължим надолу, покрай езерото и да вземем автобусът до София. Мисля, че беше добро решение, защото Мартин вече беше също доста гладен, а и аз очаквах да се влачим поне три, три и половина часа по обратния път, т.е. той съвсем щеше да “фалира”. Макар и по обратният път изкачването да е значително по-полегато, все пак трябваше отново да стигнем до билото и след това да се спуснем по много стръмен път до къщи. Някой друг път ще направим тази разходка, а днес се прибрахме с автобусите. №3 до МЕТРО, и №5 до Лозен. След това още 600 м нагоре по улицата до нас, което в сравнение с изминатото през деня си беше направо нищо.

По път откъснах два стръка здрав бръшлян. Веси вече е насадила охридски зелено-бял в до едната ни ограда. Върви трудно и мъчително, може би му е студено тук. Ако оцелее и тази зима обаче, сигурно ще се хване. Този от днес аз мисля да го засадя, за да пълзи по белия калкан на съседа, за да може да скрие грозния, бял бетон. Ако се получи, ще се получи много добре. Бръшлянът е здрав, планински, с големи зелени листа. Мисля, че добре ще се чувства, все пак това си е неговия климат.

Общата равносметка от деня беше около 11 км ходене и няколко трилиона км из космоса на Elite Dangerous. Никак не беше зле.

А от утре предстои много интересна седмица в Белград…

Истории от Горублянското задръстване

“Българинът го е страх само от две неща: да не настине и да не се мине”

автор забравен и неизвестен мене

Не помня кой ми каза този постулат. Знам го поне от 10-15 години, ако не и повече. Май някой в Дания го беше споменал за първи път… не помня вече. Но в течение на времето се уверявам, че е много верен. И съответно имам много силен confirmation bias за него.

Днес се забавлявах да храня този bias, докато чаках в сравнително интересно задръстване на път за Лозен. Поради трафика ли, поради регулировчиците на кръстовището на Цариградско и Горубляне ли, опашката беше стигнала някъде до БАН. Та имах достатъчно време да съзерцавам и да си мисля за тази наша много специфична народопсихологическа черта.

Началото на задръстването. Когато аз минавах, започнах от БАН, малко преди магазин МЕТРО.

Докато чаках, на първо място в класацията ми са тези, които наричам “тарикат за 1000 лв”. Причината за “1000 лв” е, че не преди дълго време НС актуализира глобите така, че тези, които шофират в аварийната лента, би следвало да подлежат на такова наказание. Разбира се, за да има ефект трябва някой да наложи това наказание, но като няма кой, спокойно и 100,000 лв може да направят глобата и пак няма да има ефект.

Та тези тарикати редовно влизат (или въобще не излизат) в аварийната лента на този етап от “Цариградско”, за да изпреварят отдясно колкото се може повече законен трафик. Днес на кръстовището на Горубляне имаше много полиция, но цялата беше заета с две дейности: едните “помагаха” на “баш-регулировчикът” в средата на кръстовището да маха с хранилката, а другите изпълняваха стандартните дейности на скучаещ катаджия: пиеха си кафенце и си бъркаха в носа. Може би някои са си и драпали макарите, не се виждаше от моята перспектива.

Ако бях видял поне един “тарикат от 1000 лв” спрян и пред акт, кефът щеше да е пълен. Но КАТ днес беше благосклонен, а и с голяма вероятност повечето такива тарикатчета вероятно и са били тарикатоправоимащи, “колеги” или по-така. Интересното беше, че повечето коли, в които се возеха тези тарикати, бяха бараки, 10+ годишни, от класа на нашата шкода. Някак очакванията ми са, че повече мутреещи се правят тези глупости, но не видях много от тези.

Поведението на “тарикатът за 1000 лв” е много смешно. Разбира се, те шофират в аварийната лента, но често, обикновено пред кръстовището, търсят място да се шмугнат в законната, най-дясна лента. Днес някои го правеха и паникьосани, защото са забелязали патрулиращите допълнителни екипи на КАТ. Някои доста рязко влизаха в лентата, предизвиквайки негодуванието на тези, които са зад тях. Но катастрофа не видях, явно късметът днес е бил с тарикатите. Или с невинните им жертви, които си карат законно в лентата, зависи как го приемате.

“Тарикат от 1000 лв” има още едно ниво, малко по-майсторско така. Тарикатите от това ново ниво веднъж се шмугват в законната лента, избутвайки колата и трафика зад тях, но когато се огледат достатъчно добре, стигат до извода, че са се прекарали, т.е. че не са прекарали достатъчно тези зад тях и при първа възможност се връщат обратно в аварийната лента, за да изпреварят още няколко коли. Между 20 и 100 метра по-късно те отново се бутат в законната лента, решили че засега е добре, до следващия път, който обикновено настъпва след 30-40 секунди, когато пак тръгват. Днес тези малоумници също имаха късмет: нямаше засечени и ударени автомобили, поне не и когато аз минавах по маршрута.

Освен най-многото “тарикати от 1000 лв”, днес имаше няколко “аз съм тук и съм за малко”. Обикновено това са малки, бързи автомобили, които не правят нищо друго, освен да сменят лента при всяка възможност, крепени от единствената надежда в мизерното им преживяване, че така току-виж са изпреварили една съседна кола и не са се минали толкова много като останалите. Докато минавах през трафика забелязах двама такива чукундура. Единият почти всеки път, когато трафикът се отпушваше за малко, гледаше да си смени лентата. За времето, докато чакахме, направи сигурно 20 престроявания. Рязко, с газчица, разбира се без мигач (че друг тарикат като го види мигача, за да не се мине пък той, току-виж опитал да го запуши и станало мазалото). Човечецът, разбира се, не успя да се промуши кой-знае колко, но поне правеше животът на околните забавен и ги караше да внимават повече, та и той допринесе с нещо за купона в задръстването.

На последно място за една много специална порода тъпунгери. Съжалявам за острата дума, но нямам по-добра за тях. Това са някакви наследници на приматите, които са усвоили навика “пушене” и го практикуват вътре в колата. Не говоря обаче за всички пушачи в колите, нямам нищо против да си го правят. Това си е тяхната кола, ако щат и да акат в нея и да го размазват по тапицерията. Тук говоря за тъпунгерите, чийто мозък все още не е узрял достатъчно за прозрението, че ако има малко дете в колата, не трябва в никакъв случай да се пуши. Оставам настрана любезността “ако има друг човек в колата не е коректно да се пуши”. Тази любезност е недостижима за празните глави, които пушат буквално на главата на децата си. Разбира се, венецът на подобна простотия е да си тръскат пепелта през леко отворения прозорец, а накрая да метнат фаса на пътя. Особено любимо ми е последното им упражнение.

Та така бяха днес историите от задръстването.

Круиз 2018: Ден последен, София днес, вчерашна Любляна, и некои други размисли

Прибрахме се.

Двигателят: изключен. Автомобилът: вече върнат на EasyRent. Между другото, трябва ли ви солидна компания, предлагаща автомобил под наем, горещо ви ги препоръчвам!

Багажът: пренесен обратно вкъщи. Пералнята: пълна. Още сигурно 6 перални чакат на , по една за всеки ден. Веси е много “щастлива”. Обича да пере жената, какво да кажа (мисонгист съм си, какво да ме прави и тя 🙂 !).

Калина: щастлива. Подаръците са си вече при нея, макар че май твърде много са този път. Какво да правим, като ли липсваше детето…

Ние: уморени, но доволни. Хубаво щеше да бъде да има още един ден за почивка, преди да се върнем в офиса, но пък това значеше вчера да се убием от пътуване (1560 км от раз), а и да пропуснем вечерта в Любляна.

Любляна: прекрасна! Според мен най-кокетната европейска столица. Не съм бил в Люксембург, но от столиците в Европа, които съм видял, моят глас е за Любляна. Още преди почти десет години, когато за пръв път я видях, бях впечатлен от нея. По майкрософтска работа бях там няколко пъти и всеки път с голямо удоволствие усещах този град.

Днес, декада по-късно, Любляна (заедно с цяла Словения) е категорично европейски град, по нищо не отстъпващ на градовете, за които сме свикнали да казваме “западни”. Може би цените са все още леко по-ниски, отколкото например във Виена. Или особено в Копенхаген. Но пък градът е невероятен.

Любляна беше приятна изненада след няколкото големи европейски града, всеки с тяхната лудница и тълпи. Пристигнахме някъде около 17:00. Нашата хазяйка ни посрещна, пусна ни да минем в супер-центъра на града (защитен от други автомобили чрез кръгли, стоманени стопери, които се свалят с електронна карта. Момичето ни заведе до мястото ни за паркиране, непосредствено зад кметството, а след това и до апартамента, който също беше в супер-центъра на Любляна.

След като оставихме нещата си, хукнахме на разходка. Отначало тръгнах с идеята да търся място за бира, че бях много пресъхнал след толкова много път. Но след това пресметнахме, че по-добре би било да се разходим, а след това да седнем. Решихме да направим така и не съжалявах, защото стана страхотна разходка, която иначе щеше да пропадне.

Започнахме с кратък тигел из “главната” на града. Веси наснима една църква, видяхме някакви заграждения, за които ни казаха, че градът се готвел за маратон тази вечер. Явно щяхме да гледаме и маратон. След като завършихме тигела, поехме нагоре към крепостта, която отчетливо се извисяваше над центъра. Мисля, че ѝ казваха “Стария град”. Децата отначало се опитаха да мрънкат, след това се разбесняха и практически търчаха чак до горе. Ние, по-бавно и по-достолепно, се изкачихме като истински туристи: бавно, без излишни движения.

Горе заварихме подготовка за купон. В единия край на замъка имаше разпънати сергийки. Срещу тях група си правеше саундчек. От двора на замъка се чуваше бумтене: явно и там нещо се случваше. Ние обиколихме първо наоколо, да разгледаме и поснимаме. Видях паметник, посветен на словенци. Учудих се, че не беше “паметник на съветската армия”. Все пак беше на най-високото място в града. При нас на такива включови места я “Альоша”, я МОЧА ще се види. Странни словенци, да сложат техен паметник, вместо на съветски комунисти. Дали това няма нещо общо с факта, че и ние, и те еднакво излязохме от соца, а днес ние все още кретаме натам, където Словения отдавна с пълно право членува? Може би има нещо общо, не знам, може би…

Тези невесели разсъждения ме доведоха пред сергийките, където видях Веси да купува две крафт бири. Оказа се, че една от сергиите предлага местна занаятчийска бира. Имаше четири вида, аз избрах златния, Веси пи от някой от другите видове. Аз опитах нейния, но моя вид повече ми хареса. Тянко, Цонка и Теди дойдоха и те и заедно пийнахме по една голяма. Получи се много добре.

След като се оводнихме, влязохме и вътре в замъка. Там разни хора правеха шоу с гълтане на огън и дим. Едно словенче врещеше, защото явно се беше уплашило от тази нетипична за хората храна. Група азиатски туристи снимаше (може би да бяха японци), друга група с рускоговорящ екскурзовод се беше събрала покрай един топ и го оглеждаха подозрително. Сигурно, защото беше по-малък от Цар Топ, та те не можеха да повярват, че словенците ще се гордеят с него.

Останалата част от площада беше пълен с хора, словенци в техните си носии, някаква заблудена двойка Мики Маус и още нещо, очевидно избягали от близък увеселителен клуб. Ние се пошляхме още малко в дворчето и след това излязохме отвън. Поехме по друг път, пак през стария център. Навсякъде имаше подредени, красиви къщи и дворове, ресторантчета, магазинчета. Един-два хотела. Някакъв хотел с четири звезди, който обаче беше в къща, за която едва ли бих ѝ дал повече от две. Двукатна, стара постройка, дошла от преди век-два. Може би хотелът вътре е много луксозен, но отвън определено не изглеждаше да отговаря на категорията си.

След разходката потърсихме ресторант. Намерихме…. японски! Японски ресторант в Любляна. Не, че нещо, но да седнем да ядем в такъв ресторант, при положение, че сме само една вечер… беше ми странно! Но каквото – такова. Похапнах бургер. Пийнах тяхната им бира (не беше японска май, но влезе добре).

След вечерята се прибрахме да спим. Легнахме рано, но аз не успях да спя. В 07:00 тръгнахме и след множество почивки и спокоен път в 20:00 (12 часа) си бяхме вече вкъщи.

Пътуването свърши! Утре сме на работа и танци.

Круиз 2018: Ден 6, Олбиа

Малко изнервяща сутрин. След цял ден без нормална връзка имах доста неща за разчистване. От инат към себе си най-вече реших да карам този круиз без обичайния разход за сателитен интернет, та затова ми се натрупват неща за правене, когато плаваме вечерта. А обикновено точно вечерта се плава. Ибиса беше приятно изключение.

Интернет достъпа на кораба е скъп. Пакетите за този круиз са start/stop тип: логваш се и започва да тече, докато спреш. Съответно:

  • €25 за 400MB “social” пакет: само социалните мрежи + съобщения, без видео, но с възможност за качване на снимки. Изхаби ли се трафика, пакета свършва.
  • €50 за 2GB трафик. Всичко отключено.
  • €90 за 4GB трафик, пак всичко отключено.

Преди, освен по трафик, ограничаваха и по време. Т.е., пакетите важаха за 24 часа (отново на старт/стоп режим, а не 24 часа като календарен ден). Сега ограничение за време не видях (но и не търсих много, защото бях решил да не ги използвам). 

Тъй или иначе, предвид европейския характер на пътешествието реших, че не си струва да давам €90 за връзка на кораба.

Та сутринта, положението леко се изнерви от това, че ме натискаха да тръгваме, а аз имах да довършвам. Нейсе, докарах нещата до етап, в който да могат да изчакат и през деня, и тръгнахме.

Денят в Олбиа беше едно безцелно скитане. Не знаехме къде отиваме, не знаехме и как ще стигнем. Екскурзия, естествено, не си бяхме купили. Но и едва ли щеше да е необходима, тъй-като корабът беше на пристан почти в самия град.

Излизайки от кораба, веднага пред нас се оказа безплатния автобус, който ни взе и ни остави в началото на пристанището, което ще рече почти в центъра на градчето. Ние веднага тръгнахме след тълпите, което ни заведе до мястото, откъдето тръгват автобусите за разглеждане на забележителностите.

Забележителности за разглеждане, оказа се, няма много. Или поне картата на автобусите не ги показваше. Имахме два варианта за билети, без значение възрастен или дете:

  1. €5/човек: отиване и връщане до “онзи, далечния плаж”
  2. €10/човек: валиден за цял ден, качваш се откъдето искаш и слизаш където искаш.

Тук направихме грешка: взехме по-скъпия вариант, мислейки си, че тези са като автобусите в големите градове, в които сме били (Виена, Париж, Лондон, Копенхаген,…). Оказа се обаче, че на практика автобусът спира веднъж в края на маршрута, и веднъж след това. И след това в другия край. Ние реално го използваме като отиване и връщане, само дето платихме двойно. Е, дадоха ни и слушалки, като за почти мигновено изхвърляне, след като вече не са нужни.

Лудницата на тръгване беше голяма. Тянко, Веси, Мартин и Теди успяха са седнат горе (автобусът беше с открит втори етаж), а аз, Цонка и Ангел решихме, че не искаме да се пържим на слънцето и седнахме долу.

Пътуването беше много приятно. Чухме и видяхме каквото се виждаше от автобуса, докато стигнем в Pittulongu. Там, уж, бил някакъв много хубав плаж.

Плажът беше сравнително близо – на 10 минути пеша до спирката. След това тръгнахме по плажа. Тянко, Цонка и Веси бяха с амбициите да влизат в морето, а аз бях с амбициите да си намеря наливна бира.

От страната, от която тръгнахме, имаше около километър плаж. Стигайки до края на зоната за “нормално” ходене (разбирай без гадният, ситен пясък да влезе в обувките) решихме да се връщаме до първото заведение.

То се оказа някаква trattoria с претенции: нямаха наливна бира, нямаха дори нормално бутилирана, а само “скъпарки” от 300 мл. Е, бай Ганьо не е прост, затова и реших да пия кафе с вода. Веси също взе кафе. Дадох внимателно указания на италианеца какво кафе искам: “еспресо, ама не както вие го правите, а по-дълго, ама не и буркан със супа!”

Изглежда, човекът се оказа разбран, та донесе чудесни кафета с дължина, която отговаряше на нашенско “нормално еспресо”. Кафето беше много добро. Или след пет дни на кораба вкусът ни към кафе беше станал “какво да е еспресо, все е добро еспресо”. Но е факт, че ни се услади (“вгорчи”? Как се казва, когато ти се хареса кафе, дето не е сладко?) много.

Докато ние седяхме с кафетата, Тянко и Цонка хукнаха към водата. Веси си изпи кафето и тя също взе да се оглежда, но не си беше взела бански. Както обаче добре си я знаем нея, липсата на бански не е нещо, което ще я спре да влезе във водата. Теди, оказа се, си носи бански, който е (почти) по мярка и на Веси. И само 5′ след като това се разбра, Веси вече обличаше банския, а 5′ по-късно триумфално влезе във водата.

След като нашите хора се изкъпаха стана време да ходим към спирката, за да вземаме автобуса обратно. Без изненади стигнахме до града. Там се пошляхме из “главната” им, влязохме в няколко магазина и аз реших да се отделя, за да мога да си походя крачките, които исках. Очаквах Веси да остане по магазините с Тянко и Цонка, но останах изненадан, че моите хора избраха да се разхождат с мен.

Тръгнахме към един от парковете (единствения по-голям). По малките улички първо стигнахме до стара катедрала, която била изцяло изградена от гранитни камъни. Времето беше много на дъжд, но все още само покапваше, без по-сериозен дъжд. Когато стигнахме парка беше даже спряло. Парчето беше малко, нещо като “Лаута” в Пловдив. Направихме няколко снимки и решихме да се прибираме. Вече минаваше 16, а 17:30 беше обявен като “всички на борда”. Пропуснем ли този час значи, че сме изпуснали и кораба, защото той вече няма да има връзка с пристанището, а ще се готви за отплаването. Т.е., в такъв случай по-добре би било направо да пътуваме за Геноа и да си посрещнем багажа там :).

Google Maps за 20′ ни заведе до мястото, откъдето тръгваше автобуса за пристанището. Веси и Марти избраха автобуса, а аз и Ангел решихме да вървим последните 2 км пеша.

Докато ходихме към кораба заваля сериозно. За последните 500 м с Ангел станахме доста мокри. Междувременно мина и автобуса, който изглежда беше чакал доста на спирката. Ние, наближавайки кораба, видяхме, че изходът, който сутринта беше отворен, вече е затворен.

По едно време, незнайно откъде, изскочиха Веси и Мартин, вече започнали да се измокрят порядъчно. Оказа се, търсят как да влязат. Оказа се, че автобусът ги оставил точно пред входа, ама те тръгнали към кораба. Е, лутахме се заедно, докато стигнем до официалния вход (където ги беше оставил автобуса), минахме проверка, метнахме се на безплатния автобус до кораба (иначе още километър и нещо ходене) и след 10′ бяхме в каютата.

Настана подсушаване, къпане, оправяне. Аз потърсих след това любимия бар, за да се подкрепя с някое ново откритие, но не ме обслужиха. Не знам защо, може би защото не направих проблем, а 20 минути кротко си стоях и си пишех. 

След представлението вечеряхме (ново, много добро вино: френско Шардоне),  тема “средиземноморски ястия”. Всичко беше перфектно. След това кратка разходка и по леглата.

Утре е последният круизен екскурзионен ден. Ливорно. В близост: Флоренция и Пиза. 

Day 5: The Life onboard

There’s no better day to write about the life onboard than a day, during which you’re spending all your time on the ship. Yesterday we were sailing from Ibiza to Olbia. Our time in Spain is over and we’re back to Italy. We left the dock approximately 6am today, and we’ll arrive in Olbia tomorrow morning, around 7am next day. There’ll be plenty of things to do today, and there’s always reading and sleeping as well.

This trip we’re on a quite small ship. MSC Opera has only 9 decks (floors), which are available to passengers. Five of those contain public facilities, the rest are the passenter’s cabins. Our cabin is on deck 9, which gives us excellent access to the “fun” decks, situated on the top of the ship.

While on the ship, we spend most of our time on decks 11 and 12. There we have the swimming pools, the restaurants and the buffee and bars, where any passenger could get food and drink almost 24×7.

The pool area on decks 11, 12 and 13 has a good number of sunbeds around the pools and the top terraces above them. No matter this, it feels rather crowded at these levels, when the ship sails and the weather is good. As one could imagine, I’m staying as far as possible from these places, because they represent the two things I dislike: crowds and splashing (salty) water. One exception though: I spent almost 1h on this day, doing 55′ powerwalk exercise, as there was no other way to walk during this day, and I was repelled by the crowds in the fitness. 

For people like me, there are plenty of places to sit on levels 11 and 12, which are just before or after the pool area. There I can put my PC, my e-stuff and drinks, and enjoy some quality time. The restaurant at the back of the ship provides a great view of the sea, combined with air conditioning and power socket, so it’s one of the good places for me. Another good place for me would be practically any area on decks 5 and 6, except the library, where one very stupid mind decided, that it would be a great idea to add a bar for smokers just next to it. In this case, if someone would like to go to the library, it would require passing through the most disgusting place in MSC Opera.

Deck 12 itself consists of an open terrace around deck 11, and some specialized facilities: the disco, two juniors’ clubs, and the shuffleboard. All this at the back side of the ship.

Floor 12 front side is the VIP area for the passengers, willing to spend the big bucks for a trip. Can’t say much about it, because it’s forbidden for us, the cheap villagers :). We know it exists because we can see it on the map, together with an “exclusive solarium” on the top of it. Maybe one day I wouldn’t care so much for the other expenses and I’d be willing to spend the amount, required to get access there? Until then, my inside cabin is just “good enough”. Frankly saying, I was more than open to getting a cabin with a terrace or at least a window, but due to the size of the ship and our too late booking, there were none available for us on a logical price, when we decided to book.

The inside public decks are 5 and 6. In the front of the ship, both decks join into “Teatro del Opera”: approximately 1500 seats’ theater, where the entertainment part of the cruise happens. 

Deck 5 has also our restaurant (“La Caravella”), some administrative desks such as reception and excursion office, and if course few bars. Usually, deck 5 and 6 are the places to walk after dinner, so one could browse the shops, pick a bar with entertainment, or browse through the pictures, which they do for us from time to time. During the day one also could sit there and finish a blog post about the ship :).

Speaking about photoes, MSC Opera is much more relaxed from this perspective. On MSC Fantasia we felt almost annoyed because there was a photographer on almost any public event. It did not feel good, especially when you know they’ll screw up the post-processing, and make you look like a glass doll (why? why they always do this?). And then they’ll ask for €10 per picture. I wonder how many people are willing to purchase this service, but its existence shows there are enough to make it overall profitable business onboard. Profitable, but annoying :).

The theater performance onboard is great, so far. This ship’s troop throws good shows, compared to the others we know. Our last cruise had much bigger theater and troop, but they were not doing that much, speaking of performing from within your heart. So far, I liked all what I saw. I was very impressed by the Flamenco show, which two dancer’s couples from the theater troop threw one evening. Initially I thought they were a visiting troop (we were staying that night in Ibiza), but I saw them later in the other shows as well, so obviously, the Flamenco was their main expertise (at least for two of them).

The gala night happens once during the whole cruise. Usually, this is the night, when the ship sales during the whole day. It’s accompanied by the best show (“Dirty Dancing” themed, on our cruise), and by few selected cocktails with private invitations: in our case the cocktail for returning guests, which we got an invitation for, and a cocktail we saw on deck 12, which looked like a private wedding party.

During the “Welcome Back” cocktail we had the chance to speak with the person, which is responsible for the future MSC Cruises. There’s a good chance to get a nice discount if you book your next cruise while cruising on this one. Let’s see if he’ll get us a good deal for next year.

In general, that’s it. I’ve collected few pictures, which you might find interesting. If you’ve got any questions, use the Comments’ box below.

Круиз 2018: Ден четвърти, Ибиса

Разочарование. Така мога да опиша деня, определен за Ибиса. След обичайната сутрин на закуска и интернет (Vodafone ES, FTW!) излязохме от кораба и поехме към плаж, който Тянко беше обозначил като наша цел. Пеша, естествено, да не си помислите нещо грешно. Този път обаче жегата беше доста по-сериозна, заедно с влажността. Понеже първоначалните планове бяха да прекараме няколко часа на този плаж, аз се бях подготвил добре с компютър, зарядно, кабели, слушалки… абе, бях помъкнал цялата моя „работна“ раница.

До плажът стигнахме по напечен асфалт, покрай много приятни, бели къщи. Не знам кой и за какво му е да идва на това място, при положение че я има Гърция, но е факт: имаше доста приятни дворчета, с басейнче и шезлонги. Трафик почти нямаше, освен паркираните пред къщите коли. Дали часът (между 11 и 12), дали жежкото време, но ние бяхме единствените (луди), които се разхождаха към плажа.

Плажът се оказа в основата на моето разочарование. Морето беше изключително мръсно. По брега имаше полуразложени водорасли. Водата беше мътна, отново пълна с растителност. Пясъкът беше от типа, който е като прах. Много ситен, чак ставащ на кал, като се намокри. Единственото „хубаво“ беше, че изглежда беше стандарт жените да са без горнище на плажа. Което е чудесно гледка, когато момичето е младо, но е доста смущаващо, когато жената е „златна възраст“. Макар, че имаше и тунинговани хибриди: една възрастна госпожа, доста сбръчкана и отслабнала, но с прекрасни, изпънати гърди! Благодаря Ви, д-р Енчев. Или не?

Най-дразнещото се оказа заведението, което си харесах. Повечето, които ми четете глупостите, знаете какво правя аз „на плаж“. Избирам си заведение, най-добре с поне поносим wifi и контакт близо до масата, и засядам там! Компанията около мен, бидейки толерантна към моите психически отклонения, ту ходи да се къпе, ту се пече, но когато нещата опрат до бира, джента или друго питие идва на моята маса, пие, чуди ми се на акъла, и с удовлетворение колко са по-нормални от мен се връщат на плажа да си правят плажните неща. Аз си седя в заведението, доволно оводнен с произволен (лек) алкохол и вода и така и за мен денят минава лежерно и приятно. Без досадния пясък, който влиза навсякъде и особено в електрониката, както и без опасната, солена вода, която може да умъртви незабавно телефон и/или компютър.

Ибиса тотално отхвърли моя модел. Първо, заведението се оказа, че отваря чак в 12:00. Ние бяхме там в 11:40. Иди-дойди, 20 минути щяхме да ги изкараме някак и на сухо. Компанията обаче намрази брега и водата и съответно единственото, което остана от моите планове, беше мъкненето на около 8 кг раница с техника. След като постояхме 20-тина минути в заведението решихме, че на корабът е много по-приятно, по-чисто и вече платено откъм пиене и ядене, та магарето се натовари отново със самара си и пое по обратния път.

Следобедът е определен отново за разходка из Ибиса. Отсега се плаша какво ще се случи. А утрешният ден на море ще е още по-„интересен“ откъм връзка. Засега успявам да спася положението и да не изсипвам едни €90 излишно, но утре ще стане ясно дали ще се издържи или не.

След като изпих една бира на кораба и изядох един хот-дог се замислих за Ибиса. Кое я прави привлекателна за толкова много народ? Ако споменеш на (почти) произволен човек в България името „Ибиса“, то някак носи романтичен привкус, който предизвиква ахкане и охкане по това място. Не казвам, че ги няма и хората като мен. Говоря за масовите реакции на мисълта „да отскочим до Ибиса“. Но ако това е масовото положение наоколо, то ще се окаже, че откъм плаж и вода Ибиса е … едно голямо нищо! Дори нашите плажове са по-добри като качество на водата и пясъка. За Гърция да не говорим. Може би нощният живот е това, което привлича тълпите тук? Не знам за вас, но аз нощният живот го отказах някъде на 23 годишна възраст.

Дали климатът е това, което кара хората да изсипят един вагон с пари, но да се обзаведат със собственост в Ибиса? Може би. Септември в Ибиса се чувства като най-топлите дни на юли или август в България. Зимата, предполагам, тук ще е приятно топло. Това е единственото предимство, което ми хрумва на тукашните брегове пред нашите или гръцките…

И сега, след толкова много плиткоумни разсъждения, е време да допия бирата на Веси (която се изнесе към джакузи ли, басейн ли, не знам вече) и да проверя докога е обедното обслужване. Че ако остана само с една бира ще си разваля здравия, следобеден сън в килията (пардон, каютата)! Корабът отплава чак утре в 6 сутринта. Явно младостта и красотата от него ще беснее до късно из местните дискотеки. А аз, заедно с останалите пенсионери, ще се радваме на 4G до късно вечер, след което ще спим!

Малко фламенко вкус от вечерта.

Моята гледна точка за “скандалът” с Facebook данни

Накратко: една маркетингова компания (законно) купува солидно количество данни, които (законно) използва в свое проучване. Тези данни са (законно) извлечени през (законни и валидни) изходни точки на системата (програмистите им казват API) на Facebook. Дали е законно или не агрегирането и препродаването им е интересен дебат. Най-вероятно не е морално, но отново е законно. Агрегирането обаче, другари бойци за световна справедливост, не е нито на Facebook, нито на маркетинг компанията!

По-интересното обаче е, че всички се нахвърлиха върху Facebook. Все едно ей-сега, днес им стана ясно, че личните им данни могат (лесно) да бъдат взети, особено ако не гледат на кои приложения какви права дават. Facebook е голяма цел, улучва се лесно. Затова може би и сума ти народ реши, че той е главния виновник за това (и още много други неща).

Я ми кажете срещали ли сте постове по стени на приятели от приложения от типа “На коя филмова звезда приличаш”, “Какъв/а/ си бил/а/ в предишния живот”, “На кой остров ти подхожда да живееш”, “Кога ще умреш”, “Кой е най-големия ти приятел”, “Колаж от твоите снимки за 2017”?

Срещали сте. Щом аз, който я имам, я нямам 1000 приятеля, съм срещал (доста често), значи и вие сте ги срещали.

Я сега си признайте бързо колко от вас всъщност сте използвали такива приложения? Хайде, вдигайте ръка, не се колебайте? Да не посочвам, че аз помня на колко приятели съм им мрънкал, че си раздават личните данни за глупости!

Знаете ли обаче как работят тези приложения? Те искат от вас разрешение за достъп до данните ви във Facebook. Ако четете внимателно, над 90% от тези приложения искат ОГРОМЕН набор от разрешения за достъп почти до всички ваши данни, хронологични и бъдещи, без реално да имат нужда от това. И вие, забързани да разберете “на коя филмова звезда приличам”, бързичко кликвате “Разрешавам” и не мислите за последствията!

А знаете ли какво става, след като “разрешите”? Ето какво!

Първо, разбира се, приложението получава нужния достъп. В зависимост от регламента, който е поискало то от вас, този достъп може да бъде даден завинаги. И най-вероятно остава даден завинаги. Т.е., това приложение вече ще има достъп до данните, до които сте му разрешили. Помните ли кои са те? Вижте по-горе! Най-вероятно всички.

Второ, приложението си свършва работата, за която то е поело ангажимент пред вас. Примерно, ако ще ви показва на кой актьор най-много приличате, то взема профилната ви снимка. Ако сте харесали някой и друг актьор, може дори да избере негова снимка, прави един елементарен 4-стъпков image morph от вашия портрет в неговия/нейния и ви го показва. Публикува ви го даже на стената!

ЧЕСТИТО! Вече знаете, че приличане на Мерилин Монро в младите ѝ години. Интересното е, че всичките ви приятели (и приятелки) също знаят, и съответно и те искат да разберат на кой артист приличат. И кликат върху вашата стена, и дават и те разрешение, и получават и те приликите, и постват тези прилики на техните стени, и техните приятели и те гледат, и те искат, и те дават, и те постват, и техните приятели и те……. кръгът е безкраен, прилича много на multi-level marketing, но тъй-като не участват пари, ефектът е като пожар в суха гора. Не съм гледал фактически данни, но смело мога да предположа, че минимум 30% от аудиторията, видяла подобен пост, се лъже да клика и да дава разрешения.

Сега обаче идва интересното! Защото приложението, освен че ви е показало на кой филмов герой приличате, си е направило надлежно копие на вашите данни. Не ви е питало, ама е и нямало нужда да ви пита.

Да, ще кажете, ама то не е честно!
Да, ще кажат програмистите от този бизнес, ама безплатен обяд няма!
Да, ще каже Facebook, ама вие лично му разрешихте (и ние имаме запис кога точно сте го направили)!

В крайна сметка, само за няколко седмици подобни фирмички могат да “пожънат” данните за десетки, ако не и стотици акаунти. Защото приложението е автоматично, ние сме достатъчно наивни, за да му даваме достъп, и публикувайки на нашите стени, “зарибяваме” и всъщност заразяваме един добър процент от нашите приятели със същото приложение.

След това фирми като Cabmridge Analytica съвсем законно купуват тези данни и ги използват за маркетинг целите си.

Съвсем законно!

Защо, ще попитате вие, съществува тази несправедливост?
Ами съществува, защото ние, потребителите, я поискахме. Поискахме я преди може би десетилетие, когато Facebook от малка фирмичка стана това, което е сега. Поискахме я, за да може Facebook да помогне в създаването на хиляди приложения, които да ни дават да гледаме виртуални ферми, да правим виртуални манджи във виртуални кухни, въобще да се забавляваме.
Поискахме я, защото е удобно да се използва “вход чрез Facebook” като начин за идентифициране на потребителите.

И сега какво? Да убием Facebook? Ами няма да го убием. Точно така, както и 200 км писти няма да съсипят една планина, така и тук няма да убием Facebook.

Наистина, акциите му паднаха солидно, след като гръмна този скандал, но така първосигнално действат всички търговци на акции при всички скандали. Зубърбърг се опитва с всички сили (някои и не много морални, безспорно!) да потуши скандала, защото буквално губи милиарди. Но истината е, че няма да загуби всичко.

Сега, накрая на този материал, забравихте ли откъде тръгна всичко? От мен, теб, вас, всички нас! Всички нас, които искахме да видим дали приличаме на Мерилин Монро в добрите ѝ времена.

И ако сте разбрали и половината от това, което ви казах, ще направите две неща:

  1. Ще минете през текущите ви приложения във Facebook и ще махнете от там всичко, ама всичко, което не ползвате. Добрата новина: ще се почувствате като след пролетно почистване. Лошата: това може да не помогне много-много, защото приложенията, които имат данните ви, няма автоматично да ги изтрият. Но пък вече и те ще влязат в хипотезата на неправомерно държащи ваши данни.

  2. Ще внимавате много и ще се въздържате от глупави импулси като този “на кое животно приличам”. Аз ще ви кажа: всички приличаме само на едно животно: човекоподобната маймуна, от която сме произлезли. Само аз правя изключение и приличам на прасето Шушо, но това е само като се кача на кантара. След това си ставам нормален, човекоподобен лакомник.

И не, няма нужда да си триете акаунта във Facebook. Освен ако много не искате, де! Но ако ще го триете, трийте го по ваше желание, а не водени от разни странни призиви.

Title images (cc-by-sa) The privacy saga continues

Две хиляди и седемнадесета: лично и политично

Spain Mountain Panorama23 декември. Две хиляди и седемнадесета върви усилено към край. Човек го връхлитат мисли за равносметка.

Оглеждам се. Щастлив съм. Миналата година по това време се вълнувах повече от политика. Тази година ме вълнуват (и) други неща. 2017-а ми подейства много отрезвяващо откъм осъзнаване на реалността. Колкото и да ми е нелицеприятно, аз съм и оставам малцинство, погледнато в електорално отношение. Струва ми се, че в България масата търка фишове на лотарията, пуска тото, и чака да ги огрее късмета. Или чака някой друг да ги “оправя”. Оправячите не липсват. Всеки избори има кандидат-оправячи. И облъчените гласуват за този, който ще им обещае светло бъдеще без усилия. Разбира се, никой не мисли как ще се реализира това светло бъдеще, важното е, че “държавата ще го осигури”.

Когато миналата година Да, България направи заявка за нещо по-различно, това естествено беше потопено в лайната на българската “журналистика”, а след това и беше направено всичко възможно откъм юридическа гледна точка да не бъдем допуснати до избори. Взехме решение да се коалираме с формации, някои от които със съмнителна цел и програма. Което отблъсна хора от нас. Като резултат, останахме на резервната скамейка. И сега изграждаме структурите на партията. Да се надяваме, че на следващите избори ще сме по-разумни. Когато и да са те.

Както казах, цялата реалност по изборите ми подейства доста отрезвяващо. Да не говорим, че междувременно вече се борех с две други, много важни предизвикателства: в личен и служебен план. Щастлив съм, че към края на тази година откровено мога да кажа пред себе си, че успях да се справя и с двете. Засега, разбира се. И двете не са приключили, и двете имат нужда от една успешна и спокойна 2018-а, за да се случат. Надявам се на най-доброто.

Изминалата година донесе много яснота по моите приоритети. Осъзнах, че колкото и да съм инженерен и технологичен човек, истинската ми страст изглежда клони повече към работата и управлението на хора и екипи. Възможността с усилията ми да предоставя възможност на хората да си свършат работата по най-добрия начин. Възможността да помогна със съвет, технология или процес. Възможността заедно да доставим нещо по-добро и заедно да се гордеем от него. Всичко това са е в основата на мотивацията ми днес. И се надявам и догодина да продължи да е толкова мотивиращо, колкото и сега.

Калина много порастна тази година. Бебешкият период отдавна е зад нас. Сега сме по-скоро в ситуацията “как да е опазим сама от себе си”. Бесовете са силни в нея, горе долу толкова силни, колкото бяха силни и в Мартин. Късметът обаче да има балансираната, женска страна, засега я спасява от белези на какви ли не места. Белези, с които Мартин може да се похвали доста. Детето се оформя повече към артистична страна, по-малко към технологична. Може би и момичешкото обкръжение помага, но и Калина засега заобикаля конструктурите, а посяга към четката и моливите повече. Вече започна и да открива другите възможности на таблета, не само като мултимедиен екран. Мисля, че по-малкия ѝ брат успешно се погрижи “да ѝ отвори очите” :). Аз храня още някакви надежди, че детето може да има силна логична, структурирана мисъл и да се наложи в точните науки. Но засега поне не я показва.

Мартин е повече “технологичният човек” в семейството. Силен по математика, с желязна логика, и железен характер. Луд, както винаги, само че разумът като че ли започва да има повече контрол над лудостта. С него сутрин често водим задушевни разговори за технология, космос, планети. Даже ме е питал за неща като “душа” и “бог”, на които ми беше много трудно да отговоря, защото не искам да му давам моя отговор. По-скоро му обясних моето мнение. И го питах за неговото. Объркан е, а за тази възраст е нормално. Когато се прибираме следобяд отново си говорим за техника. Понякога и за отношения между хората. Най-вече когато той или негов съученик са имали проблеми в училище. При Мартин започва все повече да ми харесва факта, че той чете с удоволствие и мерак. Буквално изяде с кориците “Хвърчащата класна стая”. Не знам дали защото му казах, че ми е една от най-любимите книги въобще. Или защото и на него му хареса. Прочете я за около седмица-две. Което за него е доста сериозен ритъм, вземайки предвид че става в 06:20 и ляга около 21:30-22:00. Доволен съм и му се радвам. Главна задача ми е да запази и развие още повече любовта към книгите. Сега Веси му е взела “Книга за джунглата”. От любим автор. Но за него – някой друг път.

Ангел! Най-големият, най-разумният и най-трудният от всички. С неговите петнадесет години, които ту го карат да се държи като по-възрастен от мен, ту го тласкат към такива решения, на които се чудя “абе аз правилно ли разбирам”? И за него 2017-а беше страхотно предизвикателство. Което според мен той в началото подцени, но сега, към края на годината, като че ли започва да преодолява. Не е лесно да си част от учениците на 164 ГПИЕ “Мигел де Сервантес”. Нивото е изключително високо, изискванията също. Той определено се препъна в първите месеци, когато подцени жестоко испанския език. Надявам се да сме успели да му помогнем след това. Гледайки го днес си мисля, че предизвикателства все още остават, но постепенно той започва да преодолява препятствията, само за да разбере, че след това идват още по-високите такива. И че животът, както е днес, е низ от такива предизвикателства: тези, които преодолеем, ни правят по-силни и по-способни. Тези, които ни победят, ни правят по-умни и по-предпазливи. И от двете се учим. Ангел, подобно на Калина, е повече артистичен, отколкото логичен. Поне така го виждам аз днес. Разбира се, той ще се променя тепърва, ще открива кое го мотивира и кое му носи най-много удовлетворение. Девети клас… Голям е!

Веси е лепилото, което ни свързва и обединява всички в едно. И тя порастна тази година. Все още търси следващото професионално предизвикателство. Искам да намери и да прави това, което ще я прави щастлива и мотивирана. Тя опита много неща тази година, не се е отказала от някои от тях и догодина. Харесва ми как търси и пробва най-различни неща. Ще стане. И то ще стане така, че да ѝ харесва.

Майка е около нас, с нейните болежки, разбира се. Но е тук, грижи се за нас, когато ѝ даваме тази възможност. Радва се на децата. И плаче за татко. Такъв е живота.

Щастлив съм. Те са добре, значи и аз съм добре. И ако сме така добре и след една година, значи всичко е било наред.

2017-та в Spotify

Spotify - 2017 TotalsДнес Spotify ме изненада с “Моята 2017 в Spotify”. Отлична идея, на която много се зарадвах. И макар, че някои неща ми се струват невероятни, реших да го споделя и тук.

Най-шашкащото е това, че според Spotify през годината съм изслушал 15,794 минути! Около 2000 песни, 1268 различни музиканти, в 6 жанра. Звучи направо невероятно как съм прекарал 263 часа в слушане на музика, или все едно нон-стоп единадесет дни. Колкото и да се замислям, не вярвам да лъжат, защото в крайна сметка нали така заплащат на артистите си? Но все пак ми се струва колосална цифра.

Spotify - 2017 WrappedПак според тях, топ-артистът ми за 2017 е бил Oonagh, а топ-песента (и тук моята голяма изненада!) е била “Хайде, Яно” на Ива Давидова! Когато видях това, изпаднах в лек потрес, защото най-малкото което очаквах беше (принципно) чалга-певица с няколко хубави народни песни да заеме челното място годишния ми Spotify :). Но явно “Охридското хоро”, покрай което харесах много и песента, е било причината. Калина също я харесва, сигурно сме слушали поне 50 пъти в колата (което вероятно обяснява и причината да е на челното място в класацията ми).

Топ-жанрът е (очаквано) Rock.

Но най-интересното идва, като човек хвърли по-детайлен поглед на 100-те ми най-любими песни за годината. Пак казвам, disclaimer, това са очевидно най-често слушаните (или най-много оценени, или знам ли по какъв още критерий) топ 100 парчета, които според Spotify съм харесал/слушал най-много.

Когато го погледна малко по-детайлно този лист, съвсем мога да не се съглася със себе си или с AI-то на Spotify, което ме е оценило така. За “Хайде, Яно” мога да се примиря, наистина се разцепихме от слушане на тази песен в колата. Да имам на челни места “Belle”, “Let it go” от Frozen също мога да приема без много съпротива. Но да ми се появи “Домачине” на Трифонов и “Куку Бенд” пак на едно от челните места (как се вижда номера на песента в Spotify?) е направо смущаващо!

Като изключим такива моментни несъгласия, съм много доволен от тази нова за мен услуга на Spotify. Много добра идея да сумират най-любимото ми за годината и да ми го дадат в удобен лист. Със сигурност ще си го запазя като любим такъв на устройствата.

Skipped in Spotify - 2017 Има обаче един още по-интересен списък. Той е построен, базирано на вкуса ми (или поне този вкус, който съм показал) и е наречен “Песни, които се измъкнаха”. Тридесет избрани песни, които според AI-то съм пропуснал да харесам. Ще ги прегледам. Пуснах първата, но не ме впечатли. Ще се отнасям със съмнение към този списък, преди да го прослушам, може да се окаже фира!

Иначе… 11 дни музика… от 365! 2017 не изглежда да е толкова лоша откъм музикално присъствие. Дали многото пътувания (четири седмици пътуване само за юни), дали многото учене (невероятно е да четеш, учиш или твориш с шумоизолиращи слушалки), дали нещо друго? Не знам защо, но съм някак много доволен от това постижение. Чудя се, как ли стоят тези цифри при някой истински меломан? Който например пътува всеки ден с градския транспорт, или примерно 30 седмици от 52 е по летищата и гарите? Сигурно е още по-потресаващо?

Милоев? Или ти си на iTunes?

Едно от най-яките ми “открития”, благодарение на “Седмичната селекция” специално за мен, е “Conquest of Paradise”, изпълнен от Dana Winner. Базиран на оригиналната музика на Vangelis, но с жесток текст.

Somewhere there’s a paradise
Where everyone finds release
It’s here on earth and between your eyes
A place we all find our peace
Come – open your heart
Reach for the stars
Believe your own power
Now – here in this place,
Here on this earth,
This is the hour.

Непосредствено след тази песен гордо се мъдри “Bitter Sweet Symphony” на The Verve. Финалното парче от “Cruel Intentions”. Един филм, който през далечната 1999 ме разсмя, възхити, потресе и разрева едновременно.

Разбира се, Oonagh неслучайно са на първо мяст от всичките групи, които съм слушал. Сигурно и са отговорни за поне едно 12 часа слушане. Откакто ги открих, не минава пътуване, без да си ги пусна. Поне няколко парчета от един лист, в който съм сложил всичките им албуми. Интересно, че Dana Winner се мъдри трета в списъка ми с артисти. Може би заради другото парче, Dust in the Wind, което също доста съм слушал.

Trepni, Spotify 2017!А, да, и най-големия куриоз щях да забравя. Тук вече подозирам световната AI гадост, защото това парче няма ама НИКАКВО място в “топ 2017 песни” списъка ми! “Трепни” на Цеца! Обвинявам публично тук колегите от Webalizers Feature Team, защото те “събудиха” (нарочно заместих “възбудиха”) интерес към това, повтаряйки го 100 пъти на майтап в стаята им. И аз на майтап реших да го чуя. Смотания AI вероятно е решил, че след като съм го намерил и съм го изслушал, съм някак много възвишено харесал парчето. Това (засега) ще е единственото, което определено бих изтрил от списъка ми с любими 2017 песни (ако можех!). Даже “Домачине” на Трифонов бих оставил, но това… това ще си отиде. Но куриозът си струваша. А ако някой ме е гледал, вероятно би се пукнал от смях на потреса ми :). Чак се замислям дали да не дублирам списъка и да го изтрия от там… Но може и да го оставя, това си е 2017-а, все пак! Guilty!

Толкоз музика за 2017. Живи и здрави да дойде декември 2018, интересно ми е как ще изглежда тогавашния ми списък! Long live, Spotify, и благодаря за приятните 11 дни музика с вас!

Movember 2017

Movember 2017Днес приключи Movember. Тази вечер направих “отчетното” селфи :). Приятелите искаха да видят за какво иде реч, та се наложи. След това, като влязох да се къпя, реших да бастисам мустака. Няколко часа по-рано, но не планирах “демонстрация” повече, та ми беше ОК.

Тази година отчитам Мувембър като доста слаб. Няколко мои датски познати пуснаха и те мустаци, но нямаше кой-знае колко комуникация по въпроса, или ако е имало, съм я пропуснал. Аз също не писах изрично, само обяснявах на който ме попита защо се правя на това, което не съм и дали съм решил да пускам за постоянно мустаци или не.

Намирам липсата на комуникация за нещо негативно. Надявам се това да не означава, че инициативата е към своя залез. В пика на Movember половината (и отгоре) колеги в датския офис бяха “развили” мустак. Там събираха и пари за благотворителност, насочена към борбата с по-специалния за мъжете рак. Тази година нямах комуникация с колегите – инженери там, която да ми подскаже дали Movember е още това, което беше. Но се надявам да е. Аз, така или иначе, се чувствах доста изолиран, а мустакът ми доста самотен. Някои колеги, подтикнати от моя мустак, направо спряха да се бръснат. Ама това не е Муември. Муември си е специфичен, само за мустака, без бради и други еретични образувания.

Понякога усещах леко пренебрежително отношение към мустака ми. “Тоя пá, решил да се прави на клоун, все едно има някакъв смисъл”. Въпреки, че се опитвах да обяснявам в детайли, някои хора не искаха да ме чуят, усещах как не се получава връзката. Но все пак се надявам да съм разпространил идеята за важността на профилактиката, не само при мъжа, но и при жената. Самият факт, че имах поне десетина разговори този месец по този въпрос за мен е вид успех. Дано някои са се решили да минат профилактичен преглед, и дано всичко е било наред. Така хората се научават, че няма нищо страшно в профилактиката. Страшното е, ако няма профилактика. Тогава животът ти изведнъж може да катастрофира и да свърши без време.

Чудя се дали догодина да участвам в инициативата. Муември определено не е българското “нещо”. Не знам защо, може би е въпрос на манталитет (на всезнайковци), може би е въпрос на уникалната за нашите ширини комбинация от черногледство и песимизъм (“всички ще умрем, защо да си даваме зор точно сега”). Чудя се дали да учатвам, защото този мустак не е особено приятен, защото аз го оставям да “подивее”, и накрая даже може да стигне до там да ми дразни устната, все едно вечно имам някакъв косъм останал по нея.

Хората, предполагам, си полагат сериозни усилия, за да отгледат и поддържат мустака. Със сигурност изисква “подрязване” и “оформяна”, но аз тези неща ги неглижирам и моят мустак за един Муември заприличва на гъсеница – хипар. Стърчи навсякъде, бая тлъст става, започва да червенее. И да, разбира се, и той е прошарен. Какво да правиш, такъв е живота.

Тази вечер, след танците направих купчина селфита, за да си имам запис от тази година. Любопитен факт е, че докато траеше Муември, с помощта на страхотните ми колеги от АУБГ, на шега си направих една от профилните снимки, които всъщност доста ми харесват. Не бях се снимал досега с кръгли очила (Добромир беше така добър да ми ги натика на носа), които в комбинацията с (все още) рехавия мустак направиха един много интересен кадър, който все още ми е профилна снимка. Мисля да си я запазя и за в бъдеще, даже не само за Муември. Получи се яка. И със сигурност ще експериментирам да видя дали кръгли очила (за слънце) няма да ми стоят що-годе добре. “Плоските” очила така или иначе си ги имам и си ги нося постоянно, но кръглите придадоха някаква много интересна комбинация, която ми допадна.

Май, в крайна сметка, ще има Муември и догодина. Живот и здраве, пак ще се зарека, че ще се грижа повече за “гъсеницата”, но то и не върви човек да се учи и да си купува инструменти за мустак, ако не смята да го държи за постоянно. Щеше ми се да си пусна по-къс мустакк (a.k.a. “toothbrush”), но някои сатрапи от миналия век го компроментираха завинаги. А аз си мисля, че такъв би стоял добре, най-малкото защото е закачлив. Дядо ми имаше такъв, всъщност и двамата ми дядовци имаха подобни, само че по-къси. А само който е нямал късмета да има дядовци не знае колко са важни и мили те, особено когато ги загубиш. Но… такива мустаците днес може би биха били провокативни, покрай всички нови неонацистки формации от една страна, и про-комунистически партии и настроения от друга. Но пък може и да се пробвам, кой знае?

Но има време, до догодина, ще му мисля! А сега, добре дошли в декември. Месецът обещава да е страхотен!