Category: Български

Как ли ще изглежда живот без политически пристрастия?

Как ли ще изглежда живот без политически пристрастия?

Моят фейсбук датира от около 8 октомври 2007-а. Поне от тогава, според Фейсбук, са първите промени по акаунта ми: сложил съм си адрес, телефон, регистрирал съм първите приятели. Веси, Мона, Любчо, датските ни приятели (да, тогава бяхме в Дания). Интересното е, че това е почти на края на моя престой в Дания, около три седмици преди да напусна Microsoft Development Centre – Copenhagen и да се преместя в България.

Това бяха времена на чудесно, приповдигнато настроение. Веси вече беше бременна с Мартин. В самото начало на бременността, но знаехме, че номер 2 е на път. Не знаехме, че е Мартин все още :). Но беше ясно, че ако всичко се развие както трябва, ще имаме още едно дете.

Тогава, също така, знаехме че се прибираме в България. Нещата изглеждаха добре, вече бяхме членове на Европейския съюз. И ЕС тогава беше друг. По-стабилен, повече ориентиран към истинското общото благо, към просперитет и свободен пазар. ЕС, в който все още нямаше отровно-зелени политики, нямаше стремеж към безобразно високи данъци, към унищожаване на индивидуалните предимства на всяка държава, към безнаказано допускане на безкрайни редици от емигранти, към социализъм “френски модел” и към въобще – към социално-стимулиран мързел и неучастие в икономиката. Тогава ни се струваше, че ако не ЕС “ще ни оправи”, то поне ще помогне нещата да се случат по-бързо.
Голямата, нечовешка ирония днес е именно това, че оптимизмът ни се беше зародил и бяхме взели решение да се върнем в България точно по времето на правителството “Тройната коалиция”, още познато като правителството на Сергей Станишев. Правителство на популисти, комунсти и гнусния КГБ-бълвоч ДПС.

В наша защита мога да кажа, че плоският данък вече беше факт и че икономиката на България и чуждите инвестиции тепърва тръгваха нагоре. И затова нещата изглеждаха както трябва.
Разбира се, основата на решението ни не беше икономическа, а по-скоро лична и социална. Липсваха ни всички, които оставихме там, най-вече родители и приятели. И ние им липсвахме. И връщането изглеждаше логичната стъпка.

Ако не се бяхме върнали, вероятно нямаше да имаме чудесния живот, който имаме днес, с нашите три деца. И вероятно нямаше да се случат моите “работни приключения”, поне не и по начинът, по който се случиха сега. Затова и ни най-малко не съжалявам за решението, което взехме преди четиринадесет години.

Идвайки в България, аз естествено отново силно се политизирах. Отдушник на тази политизация стана най-вече Фейсбук стената ми, и по-рядко блога ми. Аз политически никога не съм бил безразличен, но прибирайки се в българия започвайки да преживявам в първо лице това, което сами причинихме на страната си, ме караше яростно да искам промяна. Промяна към нормалност, промяна към това, което бях видял за престоя ми в “нормална” държава.

Докато осъзнах, че за да има промяна, трябва не само аз или шепа други да я искаме. Трябва да я поиска масовата част от населението, което всъщност избира тези, които биха могли да работят за тази промяна.

Хубавото на демокрацията е, че всеки народ получава това, което иска. Когато си тарикат на дребно, когато “аз ги лъжа, че работя, а те ме лъжат, че ми плащат”, когато предпочиташ да се направиш, че не виждаш опашката, само и само за да спестиш на себе си малко време, а на другите майната им, когато “слушай сега да ти рéдим една далавера”, тогава… ами тогава става това, което става при нас вече тридесет и отгоре години. Защото това е, което масата от българските избиратели иска, за което масата от българските избиратели гласува.

И това не се променя с магическа пръчка. Трябват поколения. Може би, след сто години България ще е такава, каквато е Гърция сега? Но не и по-рано. Защото можеш да извадиш един народ от социализма, но социализмът не можеш да извадиш лесно от един народ. И забравете за “Швейцария на Балканите”. Такова животно няма, това е част от дивия популизъм на крадливата политическа класа.

Моето политизиране днес ми струва много. И продължава да ми струва много. Много като време, много като емоция (силно негативна), много и като стрес. И това ме кара да се питам: как ли ще изглежда животът ми, ако оставя и спра да се интересувам от политика. Ако зарежа всякакви политически пристрастия и се обръщам към политиката само тогава, когато трябва да се направи избор. Преглеждам политическите платформи и решавам за кой да гласувам. И така, до следващите избори.

Колко ли по-лесно и приятно ще бъде ежедневието, ако се оставя на течението, ако се превърна в повечето българи, които плащат това, което не могат да избегнат, не плащат това, което могат да скрият, не им пука за това кой ги управлява и гледат на тях да им е комфортно и добре, защото “от мен нищо не зависи”.

Гледайки събитията от последната година и малко, все повече се убеждавам, че ако могат децата ми да намерят своето бъдеще извън България, това ще бъде най-правилното решение за тях. За мен най-вероятно вече е късно. На почти петдесет години човек не може да тръгне да изгражда наново всичко. Но за Ангел, Мартин и Калина има шанс. Те биха могли да открият своят живот и щастие далеч от нас, далеч от тинята, в която превърнахме нашата действителност.

Ако успеят да вземат своето образование в чужбина, да създадат приятели и социални контакти на местно ниво, да срещнат първата си истинска любов, да създадат гнездо там, да се радват на повече нормалност, ако въобще дотогава определението за нормалност не е изцяло изродено.

Тогава може би биха се отървали от корумпираните мутри, които вече спечелиха България, на които им поднесохме на тепсия бъдещето на всеки, който не успее да избяга от тази територия.

Днес пак има протести. Вече повече от две седмици, нали? Ще сваляме кабинета “Борисов-3”. Ще го сваляме девет месеца (или там някъде), преди официално да изтече мандата му.

Независимо дали го свалим или не (може би трябва да кажа “го сваляТ или не”, защото аз съм само онлайн протестиращ, ако въобще), ако изборите бяха днес, следващият кабинет щеше да е “Борисов-4”. Или направо “Корнелия-1”. Или някаква грозна коалиция, подобна на тази, която имаме в момента.

Разбира се, протестът днес има и друга, като че ли много по-важна цел: Гешефтатурата. Но и
в тази Гешевтатура, позната преди като Цацаратура, нещата вървят само надолу за последните десет-петнадесет години (два-три мандата на различни главни прокурори). Там ДПС отдавна управлява в сянка. Видно е от това в каква кочина се превръща правовия ред в държавата, от това как очевадни, крещящи корупционни сигнали се оказват “незначителни” в очите на тези, от които зависи престъпниците да бъдат в затвора.

Затова в България нормално бъдеще няма да има. Днес имаме мафия, сраснала се със прокуратурата и имаща здрави корени и в съда. Мафия, получаваща солидни грантове от ЕС, за да гласува в повечето случаи против интереса на народа си. Мафия, разполагаща с целия държавен бюджет, огромна част от който прелива в частните ѝ структури, понякога съвсем видно и ясно, но без никакви наказания, защото кой би могъл да накаже някой, който притежава прокуратурата?

Иначе ние си следваме веригата на протести. След това и на избори. И на изборите избираме същите. Които унищожат следващото ниво от нормалността, задълбават щедро в тинята.

Догодина ще бъде същото. Или още тази година. Ще издълбаем и пробием икономическата основа на просперитета: ниските данъци за бизнеса. Защото всички политици са отворили лакомо уста, предвкусвайки прогресивния данъчен процент, от който ще имат още повече за лапане. Защото милиардите никога не стигат. А като пробием икономическото дъно (а ние ще го пробием, когато и в данъчно отношение станем непривлекателни), тогава само след едно-две правителства ще се върнем нивата от 2002-а.

За жалост, това изглежда като да е и целта на все повече макронизиращият се ЕС. А извън ЕС не може, защото там е Евразийския съюз. Т.е., мърдане в правилна посока няма.

Затова: най-важното е да опитаме да спасим децата. Далеч!

20.04.2020: Сюрреалистична картина

20.04.2020: Сюрреалистична картина

ВНИМАНИЕ! ФАЛШИВИ НОВИНИ! НАДЯВАМ СЕ ТАЗИ СТАТИЯ ДА Е ФИКЦИЯ, А НЕ ПРЕДСКАЗАНИЕ!

Саркастично-хипотетично описание на началото на втория месец от извънредното положение: как би изглеждала ситуацията на петата или шестата седмица под карантина.

Хипотетична дата: понеделник 20.04.2020

В България вече има няколкостотин починали от COVID-19. Доказано заразените са между десет и двадесет хиляди, но решението е всички заразени да бъдат събрани на едно място. Като резултат болничните легла в Арена “Армеец”, залите “Фестивална” и “Универсиада”, както и всички площи на НДК приличат на военно-полева болница, а в “Армеец” има и епидемия от дизинтерия, поради липсата на елементарни хигиенни условия.
Първоначалната добра идея заразените, но без оплаквания хора да са на домашно лечение отдавна е забравена, защото на властите им трябват много отчаяни, паникьосани и обезверени хора, които да служат за плашило на останалата част от електората и да оправдават “нуждата от по-крути действия срещу заразата и неспазващите карантирана”.

Като резултат от горното, “великите диктатори” са решили да удължат извънредното положение с още три месеца, нищо че мерките им за предпазване и защита на населението са неефективни и реално не работят. Следващата дата на края на извънредното положение е 20.07.2020.
От бюджета вече липсват още 5 млрд. лева. За набирането на още средства се взема нов държавен заем, който поради все още неработещите борси е с изключително неефективни условия. Цели се максимално бързо събиране на парите, които да могат да бъдат откраднати в условията на безкритичност и безконтролност.

Понеже бизнесите са изправени пред дилемата “или фалираме, или хората трябва да се върнат на работа”, всички служители, по един или по друг начин, сме се снабдили с бележки, удостоверяващи, че работим в Бизнес парк. Без тези бележки не може да се мръдне никъде, защото в паниката си, властта е поставила КПП-та на входовете на всеки квартал. От Лозен до Бизнес парк, за мой късмет, има само две: на изхода на Лозен посока Околовръстното и на кръстовището на Хюндай в Бизнес парк. Отнема ми малко под два часа в посока, защото се проверяват листчетата на всички служители.
Два часа или не, ние щем-не щем, трябва да ходим на работа. Икономиката се опитва да мърда, все още се усещат някакви жални издихания, въпреки усилията на Бащицата, Каскета и Генерала да я унищожат докрай, налагайки пределни цени и на услугите, както и фиксирана норма на човеко-час.

Като казахме пределни цени, месец след налагане на фиксирани цени на всички стоки по магазините не може да се намери нищо, освен абсолютно необходимото за оцеляване. Малоумните регулации, приети от Народното събрание на 20.03. са принудили всички бизнеси да спрат да продават стоката си, ако тя не е бързооборотна, защото не биха могли да заредят нова, а да я продават на пазарно фантастичните, фиксирани цени, означава да фалират, понеже с приходите си не биха могли да заредят нова стока. Икономическите илитерати – управленци не само, че не са поправили огромната глупост, но седмица след приемането ѝ са приели фиксиране на цените и на услугите. Седмица по-късно са приети фиксирани надници по професии, целящи да елиминират “голямото социално напрежение и несправедливост” между хората с високи и тези с ниски заплати.

Говорейки за смъртта на демокрацията, на 17.04. на Председателски съвет в Народното събрание се обсъжда и предстои приемане на суспендиране на Конституцията, промяна на извънредното положение така, че да се даде правомощия на армията да служи срещу собствения ѝ народ, както и даване на безконтролни, но всеобхватни правомощия на гешефтатурата да разследва всеки, който си позволява критики както срещу извънредното положение и властта, така и срещу категоричната опасност от зараза с SARS-CoV-2.

Накрая и нещо позитивно от днес. Дано е истина, а не изблик на фалшива надежда в най-черен момент: Ново изследване върху контролна група, извършено от лекари във Франция, показва че 100% от пациентите, които са получили като лечение комбинация от Hydroxychloroquine (HCQ) и Azithromycin са били чисти от вируса шест дни след започване на лечението.

TechStartups през covidtrial.io
Държавата на пациентите

Държавата на пациентите

Sthetoscopes

Предишният път споделих набързо какво се случи, когато си смених постоянния адрес и трябваше като резултат да си сменя личната карта и шофьорската книжка.

Накратко:

  1. Отидох в службата по лични документи на 7-мо РПУ (“Младост”) с намерението да подам едновременно смяна на лична карта и книжка.
  2. Приеха ми документите, провериха всичко (нямах нарушения).
  3. След три седмици ми се обадиха да отида в МВР (централата)
  4. Където ми казаха, че поради това, че съм си сменял постоянния адрес, не можело то така наведнъж и първо трябва да си извадя новата лична карта, а след това да отида и отново да подам за шофьорска книжка.

Освен загубеното ми време (четири ходения до учрежденията засега, петото предстои), днес (на четвъртото ходене общо, и второто до КАТ) леко се вбесих. При изясняването на случая ми, който явно е “много тежък”, госпожа от КАТ звънна на 7-мо РПУ, за да им обясни как (те) са създали проблем. Сигурен бях, че говори за моя случай, защото си знам постоянният адрес, а едва ли друг на гишетата е имал същият постоянен адрес като моя (надявам се всъщност никой освен семейството ми да го няма).

Та госпожата от КАТ, обяснявайки на госпожата от 7-мо РПУ “Младост”, спомена нещо от рода “ами то така се получава, и след това вие ни ги изпращате вашите пациенти да се оправяме ние с тях тука”.

Дали причината беше това, че симпатичната упътваща полицайка на входа първо ми даде билет за грешно гише, където изчаках времето си (около 10 минути), и след това трябваше да чакам отново с нов билет за правилното гише? Или може би фактът, че идваше време да търча за децата? Не мога да кажа кое.

Но тогава се случи това, което на живописен градски жаргон се нарича “завря ми говното” (моля, извинете за кретенския език).

Докато изчаквах врящ, но учтив да се приключи въпросния разгорещен телефонен разговор за пациента Ангелов, видях нейна колежка, също млада госпожа, да върши нещо по папките, които се намираха в близост до моето гише. Тъй-като ми беше нетърпеливо я попитах дали би предала нещо важно на колежката си, която говори по телефона.

Дали защото момичето предположи, че се касае за важен, конкретнен детаил за разговора (то и така си беше), дали от обща любезност, тя дойде при мен, готова да ме изслуша за това, което имам да добавя.

Въпреки врящото ми, съвсем спокойно ѝ обясних, че я моля да предаде на колежката си, че не е правилно да нарича гражданите, които посещават КАТ “пациенти”. Да не говорим, че казано в контекста на случката, е и обидно.

(Не, не е "слово на омразата", само е обидно и неучтиво, също показва неуважение на упражняващият професията към самата му професия).

Момичето се засмя леко първо, но тъй-като и аз се усмихвах учтиво, но в същото време бях сериозен в молбата си, а и гневът ми личеше (винаги ми личи), тя каза, че ще ѝ предаде.

Не знам дали ѝ предаде, но въпросната госпожа приключи разговора и дойде след малко при мен, да ми каже, че да отида на тридесето гише, на което ме чакат, за да ме обслужат бързо и да подадат наново заявлението ми за СУМПС.

Госпожата не засегна темата за “пациентът“, затова аз предположих, че не ѝ беше предадено все още. Попитах я и нея, дали смята за правилно гражданите, които чакат за обществена услуга “подмяна на СУМПС” да бъдат наричани “пациенти”.

Да, приятели, ние наистина сме пациенти. Пациенти в психиатрия. От тази за най-болните психично хора. Защото тридесет и една години не бяха достатъчни за нас да работим и да гласуваме така, че да имаме и (още) по-реформирана администрация.

Не, не ме разбирайте грешно. Администрацията няма нищо общо с това, което беше 1989-а. Даже 1997-а.

Много по-напред е: и като организация, и като начин на предоставяне на услугите. Но все още има много да се желае. На първо място наистина това прословуто обслужване “на едно гише”. Да не говорим, че на второ място целият този процес на преиздаване на документи може да стане и по пощата. Както Александър ми е разказвал, че е в Обединеното кралство. Но това е една друга тема.

Госпожата се засрами. Бая се изчерви, личеше си не е (само) от яд, просто я хвана срам. Отстрани две нейни колежки с интерес слушаха разговора ни (вече беше 16:45 и нямаше почти никакви хора в КАТ, може би и заради дъжда отвън). Госпожата отговори нещо от рода, че нямало нищо и то било на шега. Аз обаче ѝ казах, че е обидно и макар, че и в момента да се чувствам като пациент в психиатрията на държавната администрация, все пак не е правилно да бъда наричан така, защото не съм дошъл за лечение, а за да ми бъде предоставена услуга, за която си плащам два пъти: веднъж през данъци и втори път 25 лв за ново СУМПС и 4 лв за нов златен талон.

Чест прави на госпожата, че както и аз, не си позволи да стане груба или заядлива, а се опита да замаже случая. Не, не се извини, но направи опит (нещо от рода “ама няма нищо, де”). Да ви кажа честно, на мен този нейн опит ми стига. Повече ми стигна това силно излъчвано чувство на срам, което тя показа, когато я попитах дали смята, че е правилно да се говори така. на гражданите.

Отначало бях твърдо решен да ѝ искам името и длъжността, за да подам оплакване. Но съм доволен, че не го направих. Че остана само със срама, което тя изпита пред мен и пред колежките си. Вярвам, че често пъти този тип неудобство е източник на повече положителна промяна, отколкото дори административно наказание, пък било то и само мъмрене в кабинета на началника.

Много се надявам следващият път, когато ѝ дойде да ни нарича така, да си спомни. И може би в половината случаи да каже “гражданите” или дори “клиентите”. Макар, че в случая не отговаряме точно на дефиницията за “клиент”.

Та толкоз за моите преживявания по смяната на постоянния адрес. След тридесет дни даже ще имам ново СУМПС. И продължавам да се надявам, че 2030-а вече това ще става електронно и по куриер.

Stethoscopes Image by Lelia Milaya 🌿 [Reshot]

Лондон – Париж с Евростар

Лондон – Париж с Евростар

Мой познат ме помоли да споделя как е пътуването с Eurostar, та реших направо, ако не ме домързи, да го сложа в блога.

Евростар днес свързва следните големи градове, повечето европейски столици: Лондон (St Pancras), Париж (Gare du Nord), Брюксел (Midi/Zuid), Amsterdam (Centraal), Марсилия (Saint-Charles), както и други (междинни гари) като Ротердам, Marne-la-Vallée, и др. Бързоната и удобствата на тази влакова връзка между Париж и Лондон се равнява по удобство и време с пътуване със самолет, без досадните, префърцунени проверки на сигурността, “изключете си телефоните при излитане и кацане” и т.н.
Пример: тръгвам от центъра на Лондон в 14:22 GMT, пристигам в центъра на Париж в 17:51 CET. Отчитайки един час корекция на времето, това прави два часа и половина пътуване.

Eurostar Train, cc-by-sa 4.0 Florian Pépellin

Когато към това време прибавим и 45 минути за регистрация, проверката на сигурността и паспортите се получава, че за три часа и половина стигаш от центъра на Лондон до центъра на Париж. Т.е., няма друг транспорт, който така бързо и приятно да те отведе на такова разстояние.

Ако сравним с полет, нещата изглеждат така: час и петнадесет минути полет, два часа регистрация и проверки (може да се рискува и за по-кратко време, аз не обичам да поемам такъв риск при полети от натоварени терминали) и час от/до града (минимум). Грубо пресметнато, времето за пътуване със самолет и времето с влак са съизмерими: три часа и половина с влак, четири и половина часа със самолет.

Сега, при мен го има и другото нещо: аз харесвам тези влакове. Обичайно днес се возя повече на самолет и затова винаги, имам ли възможност, вземам влак. Разбираемо е, при две-три пътувания с влак годишно срещу минимум 30 със самолет. Безспорен принос за харесването ми има и дребния факт, че във влака имаш мрежа (3G/4G/WiFi). А и когато влакът е Евростар, нещата са още по-добре. Но и не се мръщя на скандинавските влакове: при толкова смъкнати пари от данъци и при тези цени на влаковите им билети, скандинавците се возят на отлични машини!

Според мен Евростар е най-високият клас влаков транспорт (ако не броим Ориент Експрес например, чувал съм че е лукс). Поради това го препоръчвам горещо пред какъвто и да е друг транспорт, особено между Лондон и Париж. Ценово стои колкото самолета (като нищо може и да е по-скъп от някои полети), но няма такъв кеф да си във влак с 300 км/ч (в интерес на истината, така и не видях 300 км/ч на GPS-а, но може да е лимит на Waze, който е правен за автомобили).

Когато разстоянието става по-голямо съм сигурен, че самолетът бързо ще изпревари Eurostar. Например, за разстояние от рода на София – Лондон нещата биха стояли ама съвсем различно (нощно пътуване, може би?). Но за разстоянията между Лондон, Париж, Брюксел и Амстердам изглежда моделът работи. Днес влакът беше почти пълен, макар аз да изкарах късмет и до мен да нямаше човек.

А за влаковете в България… за тях или добро, или нищо, затова ще съм кратък. Тях ги използвам само в най-краен случай. Ясно защо: отчайващата обща хигиена вътре (и на влаковете, и на пътниците), времето за пътуване, безопасността при пътуване. Със сигурност в България бих пътувал София-Варна със спален вагон (с момчетата го правим веднъж годишно). Но за “обикновените” влакове… Тях гледам да ги избягвам. Пък и в България повечето неща са ми близо и мога да шофирам.

Разходка до паметника на Димитър Списаревски

Разходка до паметника на Димитър Списаревски

Отдавна възнамерявах да посетя това място. Сгушено в полите на Лозенска планина, непосредствено над Долни Пасарел, се намира паметника на Димитър Списаревски. Освен паметник на един български герой от Втората световна война, това място също така е и мемориал на всички български летци, загинали за защита на нашите земя и хора.

До паметникът води туристическа пътека, която тръгва от Долни Пасарел. Ние обаче, бидейки едни нови, но заклети лозенчани, решихме да стигнем до него, тръгвайки от къщи и преминавайки през билото на Лозенска планина. Цялата разходка е записана в тези две Garmin активности: от Лозен до паметника и от паметника до спирката на градския транспорт. Първата е записана като “Walking”, но си беше яко планинско ходене. Изкачването на билото на Лозенска планина, от 750 м (нашата къща) до 1100 м (самото бѝло) ни отне час и половина. След това беше по-лесно, но общата разходка стигна около 8.1 км. Определено с Веси очаквахме да бъде по-кратка, но се излъгахме: беше си много интензивно преживяване, около три часа. Към краят Мартин доста се измори (добре, че решихме да оставим Калина на Ангел), а това е много показателно за самия път. Мартин обикновено минава маршрутите поне по 1.3 пъти по-дълго, защото непрекъснато търчи напред-назад. Е, този път се беше скапал.

Въпреки това разходката си струваше. През голямата част от нея, когато не гледах GPS-а (за да не пропуснем някоя отбивка) си мислех за мястото, където отиваме. Мястото, на което на 20.12.1943 се е разбил самолетът на полк. Списаревски. За съдбата на този 27-годишен мъж, който дава живота си, за да спаси възможно най-много хора.

На война, като на война. Тогава ескадрила американски бомбардировачи се отправят към София, за т.нар. “наказателни бомбардировки”. През онези времена това се е правело не, за да се поразят някакви военно-важни цели, а за да се избие колкото се може повече население и се разруши колкото се може повече инфраструктура в тила на врага. Ясно защо: обезкървява се тила, а в същото време моралът на войската бива попарен от притеснения за близките там. Задачата на американците вероятно е била да покрият София с “бомбен килим”.

Накратко, защитната ескадрила от “Божурище” ги пресреща, преди града. В небето се разразява се бой между нашите изтребители и техните. Списаревски някак успява да се измъкне от американските изтребители, пробивайки през реда им да стигне до V-образния ред на бомбандировачите В-24, които носят ироничното име “Освободител” (“Liberator”) и да свали водача на крилото, блъскайки самолета си в него. Бомбандировачът пада от едната страна на Долни Пасарел, Списаревски пада от другата. Вероятно вече мъртъв, защото иначе не мога да си обясня защо не е катапултирал. Погребан е в Софийски централни гробища, на Алеята на летците. Изключително образован (за времето си тогава, а дори и погледнат от днешна перспектива). Колко човека тогава са имали висше образование? Колко са имали възможност да посетят чуждестранна школа, където да усъвършенстват уменията си? И в крайна сметка, един въздушен бой и всичко това става минало, потъва в праха на забравата. Да, войната е ужасно нещо. Най-ужасното изобретение на нациите, за да начесват една-друга крастата си.

Такива мисли имах в главата си, докато вървяхме по планинския път. Неволно правех паралел с “Европа на нациите”, образувание, в която отделни партийни централи и вождове искат да превърнат днешния Европейски съюз. Да нямало ЕС в сегашния му вид, а общност от “независими държави”. Мечтата на Путин, мечтата на нацитата, които намират в това вероятна реализация на болни фантазии. Ей го – и главното наше наци ще връща наборната служба. Що се отнася до мен, аз ще се боря против подобни политически безумия винаги, когато имам възможност. За да може да има по-малко бъдещи поводи за паметници, като този на полк. Списаревски.

Когато пристигнахме на паметника бях малко разочарован. Мястото е добре поддържано, но някак очаквах повече. Вярно, че е труднодостъпно. Самолетът е паднал в гората, до там сега има две пътеки: едната от Лозен, другата от Долни Пасарел. Но въпреки трудната достъпност, свестни хора и наследници от рода Списаревски са се погрижили да има паметна плоча, повечето неща да са боядисани в националните ни цветове, а и да има импровизиран пилон, на който се вее българското знаме. Героят е почетен!

Чувал съм, че от време на време има тържествени чествания на това място. Чества се храбростта на пилотите, дали живота си за България. Може би един ден ще се поинтересувам и ще присъствам на подобно събитие. Макар да ме притесняват точно тези националистически издънки, които със сигурност биха се появили на едно такова място. Чувал съм оттук-оттам, че историята на полк. Списаревски се използва и за да се нагнетява омраза от страна на русоробите към американците. Все едно само американци са бомбандирали. Бих се почувствал много отровно, ако на подобно честване се натъкна на такива изроди. Затова и съм с особено мнение, но бих рискувал.

Нашият първоначален план, тръгвайки от Лозен, беше да се върнем обратно по пътеката до къщи. Предвид обаче колко беше уморено детето (а и ние) решихме да продължим надолу, покрай езерото и да вземем автобусът до София. Мисля, че беше добро решение, защото Мартин вече беше също доста гладен, а и аз очаквах да се влачим поне три, три и половина часа по обратния път, т.е. той съвсем щеше да “фалира”. Макар и по обратният път изкачването да е значително по-полегато, все пак трябваше отново да стигнем до билото и след това да се спуснем по много стръмен път до къщи. Някой друг път ще направим тази разходка, а днес се прибрахме с автобусите. №3 до МЕТРО, и №5 до Лозен. След това още 600 м нагоре по улицата до нас, което в сравнение с изминатото през деня си беше направо нищо.

По път откъснах два стръка здрав бръшлян. Веси вече е насадила охридски зелено-бял в до едната ни ограда. Върви трудно и мъчително, може би му е студено тук. Ако оцелее и тази зима обаче, сигурно ще се хване. Този от днес аз мисля да го засадя, за да пълзи по белия калкан на съседа, за да може да скрие грозния, бял бетон. Ако се получи, ще се получи много добре. Бръшлянът е здрав, планински, с големи зелени листа. Мисля, че добре ще се чувства, все пак това си е неговия климат.

Общата равносметка от деня беше около 11 км ходене и няколко трилиона км из космоса на Elite Dangerous. Никак не беше зле.

А от утре предстои много интересна седмица в Белград…

Истории от Горублянското задръстване

Истории от Горублянското задръстване

“Българинът го е страх само от две неща: да не настине и да не се мине”

автор забравен и неизвестен мене

Не помня кой ми каза този постулат. Знам го поне от 10-15 години, ако не и повече. Май някой в Дания го беше споменал за първи път… не помня вече. Но в течение на времето се уверявам, че е много верен. И съответно имам много силен confirmation bias за него.

Днес се забавлявах да храня този bias, докато чаках в сравнително интересно задръстване на път за Лозен. Поради трафика ли, поради регулировчиците на кръстовището на Цариградско и Горубляне ли, опашката беше стигнала някъде до БАН. Та имах достатъчно време да съзерцавам и да си мисля за тази наша много специфична народопсихологическа черта.

Началото на задръстването. Когато аз минавах, започнах от БАН, малко преди магазин МЕТРО.

Докато чаках, на първо място в класацията ми са тези, които наричам “тарикат за 1000 лв”. Причината за “1000 лв” е, че не преди дълго време НС актуализира глобите така, че тези, които шофират в аварийната лента, би следвало да подлежат на такова наказание. Разбира се, за да има ефект трябва някой да наложи това наказание, но като няма кой, спокойно и 100,000 лв може да направят глобата и пак няма да има ефект.

Та тези тарикати редовно влизат (или въобще не излизат) в аварийната лента на този етап от “Цариградско”, за да изпреварят отдясно колкото се може повече законен трафик. Днес на кръстовището на Горубляне имаше много полиция, но цялата беше заета с две дейности: едните “помагаха” на “баш-регулировчикът” в средата на кръстовището да маха с хранилката, а другите изпълняваха стандартните дейности на скучаещ катаджия: пиеха си кафенце и си бъркаха в носа. Може би някои са си и драпали макарите, не се виждаше от моята перспектива.

Ако бях видял поне един “тарикат от 1000 лв” спрян и пред акт, кефът щеше да е пълен. Но КАТ днес беше благосклонен, а и с голяма вероятност повечето такива тарикатчета вероятно и са били тарикатоправоимащи, “колеги” или по-така. Интересното беше, че повечето коли, в които се возеха тези тарикати, бяха бараки, 10+ годишни, от класа на нашата шкода. Някак очакванията ми са, че повече мутреещи се правят тези глупости, но не видях много от тези.

Поведението на “тарикатът за 1000 лв” е много смешно. Разбира се, те шофират в аварийната лента, но често, обикновено пред кръстовището, търсят място да се шмугнат в законната, най-дясна лента. Днес някои го правеха и паникьосани, защото са забелязали патрулиращите допълнителни екипи на КАТ. Някои доста рязко влизаха в лентата, предизвиквайки негодуванието на тези, които са зад тях. Но катастрофа не видях, явно късметът днес е бил с тарикатите. Или с невинните им жертви, които си карат законно в лентата, зависи как го приемате.

“Тарикат от 1000 лв” има още едно ниво, малко по-майсторско така. Тарикатите от това ново ниво веднъж се шмугват в законната лента, избутвайки колата и трафика зад тях, но когато се огледат достатъчно добре, стигат до извода, че са се прекарали, т.е. че не са прекарали достатъчно тези зад тях и при първа възможност се връщат обратно в аварийната лента, за да изпреварят още няколко коли. Между 20 и 100 метра по-късно те отново се бутат в законната лента, решили че засега е добре, до следващия път, който обикновено настъпва след 30-40 секунди, когато пак тръгват. Днес тези малоумници също имаха късмет: нямаше засечени и ударени автомобили, поне не и когато аз минавах по маршрута.

Освен най-многото “тарикати от 1000 лв”, днес имаше няколко “аз съм тук и съм за малко”. Обикновено това са малки, бързи автомобили, които не правят нищо друго, освен да сменят лента при всяка възможност, крепени от единствената надежда в мизерното им преживяване, че така току-виж са изпреварили една съседна кола и не са се минали толкова много като останалите. Докато минавах през трафика забелязах двама такива чукундура. Единият почти всеки път, когато трафикът се отпушваше за малко, гледаше да си смени лентата. За времето, докато чакахме, направи сигурно 20 престроявания. Рязко, с газчица, разбира се без мигач (че друг тарикат като го види мигача, за да не се мине пък той, току-виж опитал да го запуши и станало мазалото). Човечецът, разбира се, не успя да се промуши кой-знае колко, но поне правеше животът на околните забавен и ги караше да внимават повече, та и той допринесе с нещо за купона в задръстването.

На последно място за една много специална порода тъпунгери. Съжалявам за острата дума, но нямам по-добра за тях. Това са някакви наследници на приматите, които са усвоили навика “пушене” и го практикуват вътре в колата. Не говоря обаче за всички пушачи в колите, нямам нищо против да си го правят. Това си е тяхната кола, ако щат и да акат в нея и да го размазват по тапицерията. Тук говоря за тъпунгерите, чийто мозък все още не е узрял достатъчно за прозрението, че ако има малко дете в колата, не трябва в никакъв случай да се пуши. Оставам настрана любезността “ако има друг човек в колата не е коректно да се пуши”. Тази любезност е недостижима за празните глави, които пушат буквално на главата на децата си. Разбира се, венецът на подобна простотия е да си тръскат пепелта през леко отворения прозорец, а накрая да метнат фаса на пътя. Особено любимо ми е последното им упражнение.

Та така бяха днес историите от задръстването.

Круиз 2018: Ден последен, София днес, вчерашна Любляна, и некои други размисли

Круиз 2018: Ден последен, София днес, вчерашна Любляна, и некои други размисли

Прибрахме се.

Двигателят: изключен. Автомобилът: вече върнат на EasyRent. Между другото, трябва ли ви солидна компания, предлагаща автомобил под наем, горещо ви ги препоръчвам!

Багажът: пренесен обратно вкъщи. Пералнята: пълна. Още сигурно 6 перални чакат на , по една за всеки ден. Веси е много “щастлива”. Обича да пере жената, какво да кажа (мисонгист съм си, какво да ме прави и тя 🙂 !).

Калина: щастлива. Подаръците са си вече при нея, макар че май твърде много са този път. Какво да правим, като ли липсваше детето…

Ние: уморени, но доволни. Хубаво щеше да бъде да има още един ден за почивка, преди да се върнем в офиса, но пък това значеше вчера да се убием от пътуване (1560 км от раз), а и да пропуснем вечерта в Любляна.

Любляна: прекрасна! Според мен най-кокетната европейска столица. Не съм бил в Люксембург, но от столиците в Европа, които съм видял, моят глас е за Любляна. Още преди почти десет години, когато за пръв път я видях, бях впечатлен от нея. По майкрософтска работа бях там няколко пъти и всеки път с голямо удоволствие усещах този град.

Днес, декада по-късно, Любляна (заедно с цяла Словения) е категорично европейски град, по нищо не отстъпващ на градовете, за които сме свикнали да казваме “западни”. Може би цените са все още леко по-ниски, отколкото например във Виена. Или особено в Копенхаген. Но пък градът е невероятен.

Любляна беше приятна изненада след няколкото големи европейски града, всеки с тяхната лудница и тълпи. Пристигнахме някъде около 17:00. Нашата хазяйка ни посрещна, пусна ни да минем в супер-центъра на града (защитен от други автомобили чрез кръгли, стоманени стопери, които се свалят с електронна карта. Момичето ни заведе до мястото ни за паркиране, непосредствено зад кметството, а след това и до апартамента, който също беше в супер-центъра на Любляна.

След като оставихме нещата си, хукнахме на разходка. Отначало тръгнах с идеята да търся място за бира, че бях много пресъхнал след толкова много път. Но след това пресметнахме, че по-добре би било да се разходим, а след това да седнем. Решихме да направим така и не съжалявах, защото стана страхотна разходка, която иначе щеше да пропадне.

Започнахме с кратък тигел из “главната” на града. Веси наснима една църква, видяхме някакви заграждения, за които ни казаха, че градът се готвел за маратон тази вечер. Явно щяхме да гледаме и маратон. След като завършихме тигела, поехме нагоре към крепостта, която отчетливо се извисяваше над центъра. Мисля, че ѝ казваха “Стария град”. Децата отначало се опитаха да мрънкат, след това се разбесняха и практически търчаха чак до горе. Ние, по-бавно и по-достолепно, се изкачихме като истински туристи: бавно, без излишни движения.

Горе заварихме подготовка за купон. В единия край на замъка имаше разпънати сергийки. Срещу тях група си правеше саундчек. От двора на замъка се чуваше бумтене: явно и там нещо се случваше. Ние обиколихме първо наоколо, да разгледаме и поснимаме. Видях паметник, посветен на словенци. Учудих се, че не беше “паметник на съветската армия”. Все пак беше на най-високото място в града. При нас на такива включови места я “Альоша”, я МОЧА ще се види. Странни словенци, да сложат техен паметник, вместо на съветски комунисти. Дали това няма нещо общо с факта, че и ние, и те еднакво излязохме от соца, а днес ние все още кретаме натам, където Словения отдавна с пълно право членува? Може би има нещо общо, не знам, може би…

Тези невесели разсъждения ме доведоха пред сергийките, където видях Веси да купува две крафт бири. Оказа се, че една от сергиите предлага местна занаятчийска бира. Имаше четири вида, аз избрах златния, Веси пи от някой от другите видове. Аз опитах нейния, но моя вид повече ми хареса. Тянко, Цонка и Теди дойдоха и те и заедно пийнахме по една голяма. Получи се много добре.

След като се оводнихме, влязохме и вътре в замъка. Там разни хора правеха шоу с гълтане на огън и дим. Едно словенче врещеше, защото явно се беше уплашило от тази нетипична за хората храна. Група азиатски туристи снимаше (може би да бяха японци), друга група с рускоговорящ екскурзовод се беше събрала покрай един топ и го оглеждаха подозрително. Сигурно, защото беше по-малък от Цар Топ, та те не можеха да повярват, че словенците ще се гордеят с него.

Останалата част от площада беше пълен с хора, словенци в техните си носии, някаква заблудена двойка Мики Маус и още нещо, очевидно избягали от близък увеселителен клуб. Ние се пошляхме още малко в дворчето и след това излязохме отвън. Поехме по друг път, пак през стария център. Навсякъде имаше подредени, красиви къщи и дворове, ресторантчета, магазинчета. Един-два хотела. Някакъв хотел с четири звезди, който обаче беше в къща, за която едва ли бих ѝ дал повече от две. Двукатна, стара постройка, дошла от преди век-два. Може би хотелът вътре е много луксозен, но отвън определено не изглеждаше да отговаря на категорията си.

След разходката потърсихме ресторант. Намерихме…. японски! Японски ресторант в Любляна. Не, че нещо, но да седнем да ядем в такъв ресторант, при положение, че сме само една вечер… беше ми странно! Но каквото – такова. Похапнах бургер. Пийнах тяхната им бира (не беше японска май, но влезе добре).

След вечерята се прибрахме да спим. Легнахме рано, но аз не успях да спя. В 07:00 тръгнахме и след множество почивки и спокоен път в 20:00 (12 часа) си бяхме вече вкъщи.

Пътуването свърши! Утре сме на работа и танци.

Круиз 2018: Ден 6, Олбиа

Круиз 2018: Ден 6, Олбиа

Малко изнервяща сутрин. След цял ден без нормална връзка имах доста неща за разчистване. От инат към себе си най-вече реших да карам този круиз без обичайния разход за сателитен интернет, та затова ми се натрупват неща за правене, когато плаваме вечерта. А обикновено точно вечерта се плава. Ибиса беше приятно изключение.

Интернет достъпа на кораба е скъп. Пакетите за този круиз са start/stop тип: логваш се и започва да тече, докато спреш. Съответно:

  • €25 за 400MB “social” пакет: само социалните мрежи + съобщения, без видео, но с възможност за качване на снимки. Изхаби ли се трафика, пакета свършва.
  • €50 за 2GB трафик. Всичко отключено.
  • €90 за 4GB трафик, пак всичко отключено.

Преди, освен по трафик, ограничаваха и по време. Т.е., пакетите важаха за 24 часа (отново на старт/стоп режим, а не 24 часа като календарен ден). Сега ограничение за време не видях (но и не търсих много, защото бях решил да не ги използвам). 

Тъй или иначе, предвид европейския характер на пътешествието реших, че не си струва да давам €90 за връзка на кораба.

Та сутринта, положението леко се изнерви от това, че ме натискаха да тръгваме, а аз имах да довършвам. Нейсе, докарах нещата до етап, в който да могат да изчакат и през деня, и тръгнахме.

Денят в Олбиа беше едно безцелно скитане. Не знаехме къде отиваме, не знаехме и как ще стигнем. Екскурзия, естествено, не си бяхме купили. Но и едва ли щеше да е необходима, тъй-като корабът беше на пристан почти в самия град.

Излизайки от кораба, веднага пред нас се оказа безплатния автобус, който ни взе и ни остави в началото на пристанището, което ще рече почти в центъра на градчето. Ние веднага тръгнахме след тълпите, което ни заведе до мястото, откъдето тръгват автобусите за разглеждане на забележителностите.

Забележителности за разглеждане, оказа се, няма много. Или поне картата на автобусите не ги показваше. Имахме два варианта за билети, без значение възрастен или дете:

  1. €5/човек: отиване и връщане до “онзи, далечния плаж”
  2. €10/човек: валиден за цял ден, качваш се откъдето искаш и слизаш където искаш.

Тук направихме грешка: взехме по-скъпия вариант, мислейки си, че тези са като автобусите в големите градове, в които сме били (Виена, Париж, Лондон, Копенхаген,…). Оказа се обаче, че на практика автобусът спира веднъж в края на маршрута, и веднъж след това. И след това в другия край. Ние реално го използваме като отиване и връщане, само дето платихме двойно. Е, дадоха ни и слушалки, като за почти мигновено изхвърляне, след като вече не са нужни.

Лудницата на тръгване беше голяма. Тянко, Веси, Мартин и Теди успяха са седнат горе (автобусът беше с открит втори етаж), а аз, Цонка и Ангел решихме, че не искаме да се пържим на слънцето и седнахме долу.

Пътуването беше много приятно. Чухме и видяхме каквото се виждаше от автобуса, докато стигнем в Pittulongu. Там, уж, бил някакъв много хубав плаж.

Плажът беше сравнително близо – на 10 минути пеша до спирката. След това тръгнахме по плажа. Тянко, Цонка и Веси бяха с амбициите да влизат в морето, а аз бях с амбициите да си намеря наливна бира.

От страната, от която тръгнахме, имаше около километър плаж. Стигайки до края на зоната за “нормално” ходене (разбирай без гадният, ситен пясък да влезе в обувките) решихме да се връщаме до първото заведение.

То се оказа някаква trattoria с претенции: нямаха наливна бира, нямаха дори нормално бутилирана, а само “скъпарки” от 300 мл. Е, бай Ганьо не е прост, затова и реших да пия кафе с вода. Веси също взе кафе. Дадох внимателно указания на италианеца какво кафе искам: “еспресо, ама не както вие го правите, а по-дълго, ама не и буркан със супа!”

Изглежда, човекът се оказа разбран, та донесе чудесни кафета с дължина, която отговаряше на нашенско “нормално еспресо”. Кафето беше много добро. Или след пет дни на кораба вкусът ни към кафе беше станал “какво да е еспресо, все е добро еспресо”. Но е факт, че ни се услади (“вгорчи”? Как се казва, когато ти се хареса кафе, дето не е сладко?) много.

Докато ние седяхме с кафетата, Тянко и Цонка хукнаха към водата. Веси си изпи кафето и тя също взе да се оглежда, но не си беше взела бански. Както обаче добре си я знаем нея, липсата на бански не е нещо, което ще я спре да влезе във водата. Теди, оказа се, си носи бански, който е (почти) по мярка и на Веси. И само 5′ след като това се разбра, Веси вече обличаше банския, а 5′ по-късно триумфално влезе във водата.

След като нашите хора се изкъпаха стана време да ходим към спирката, за да вземаме автобуса обратно. Без изненади стигнахме до града. Там се пошляхме из “главната” им, влязохме в няколко магазина и аз реших да се отделя, за да мога да си походя крачките, които исках. Очаквах Веси да остане по магазините с Тянко и Цонка, но останах изненадан, че моите хора избраха да се разхождат с мен.

Тръгнахме към един от парковете (единствения по-голям). По малките улички първо стигнахме до стара катедрала, която била изцяло изградена от гранитни камъни. Времето беше много на дъжд, но все още само покапваше, без по-сериозен дъжд. Когато стигнахме парка беше даже спряло. Парчето беше малко, нещо като “Лаута” в Пловдив. Направихме няколко снимки и решихме да се прибираме. Вече минаваше 16, а 17:30 беше обявен като “всички на борда”. Пропуснем ли този час значи, че сме изпуснали и кораба, защото той вече няма да има връзка с пристанището, а ще се готви за отплаването. Т.е., в такъв случай по-добре би било направо да пътуваме за Геноа и да си посрещнем багажа там :).

Google Maps за 20′ ни заведе до мястото, откъдето тръгваше автобуса за пристанището. Веси и Марти избраха автобуса, а аз и Ангел решихме да вървим последните 2 км пеша.

Докато ходихме към кораба заваля сериозно. За последните 500 м с Ангел станахме доста мокри. Междувременно мина и автобуса, който изглежда беше чакал доста на спирката. Ние, наближавайки кораба, видяхме, че изходът, който сутринта беше отворен, вече е затворен.

По едно време, незнайно откъде, изскочиха Веси и Мартин, вече започнали да се измокрят порядъчно. Оказа се, търсят как да влязат. Оказа се, че автобусът ги оставил точно пред входа, ама те тръгнали към кораба. Е, лутахме се заедно, докато стигнем до официалния вход (където ги беше оставил автобуса), минахме проверка, метнахме се на безплатния автобус до кораба (иначе още километър и нещо ходене) и след 10′ бяхме в каютата.

Настана подсушаване, къпане, оправяне. Аз потърсих след това любимия бар, за да се подкрепя с някое ново откритие, но не ме обслужиха. Не знам защо, може би защото не направих проблем, а 20 минути кротко си стоях и си пишех. 

След представлението вечеряхме (ново, много добро вино: френско Шардоне),  тема “средиземноморски ястия”. Всичко беше перфектно. След това кратка разходка и по леглата.

Утре е последният круизен екскурзионен ден. Ливорно. В близост: Флоренция и Пиза. 

Day 5: The Life onboard

Day 5: The Life onboard

There’s no better day to write about the life onboard than a day, during which you’re spending all your time on the ship. Yesterday we were sailing from Ibiza to Olbia. Our time in Spain is over and we’re back to Italy. We left the dock approximately 6am today, and we’ll arrive in Olbia tomorrow morning, around 7am next day. There’ll be plenty of things to do today, and there’s always reading and sleeping as well.

This trip we’re on a quite small ship. MSC Opera has only 9 decks (floors), which are available to passengers. Five of those contain public facilities, the rest are the passenter’s cabins. Our cabin is on deck 9, which gives us excellent access to the “fun” decks, situated on the top of the ship.

While on the ship, we spend most of our time on decks 11 and 12. There we have the swimming pools, the restaurants and the buffee and bars, where any passenger could get food and drink almost 24×7.

The pool area on decks 11, 12 and 13 has a good number of sunbeds around the pools and the top terraces above them. No matter this, it feels rather crowded at these levels, when the ship sails and the weather is good. As one could imagine, I’m staying as far as possible from these places, because they represent the two things I dislike: crowds and splashing (salty) water. One exception though: I spent almost 1h on this day, doing 55′ powerwalk exercise, as there was no other way to walk during this day, and I was repelled by the crowds in the fitness. 

For people like me, there are plenty of places to sit on levels 11 and 12, which are just before or after the pool area. There I can put my PC, my e-stuff and drinks, and enjoy some quality time. The restaurant at the back of the ship provides a great view of the sea, combined with air conditioning and power socket, so it’s one of the good places for me. Another good place for me would be practically any area on decks 5 and 6, except the library, where one very stupid mind decided, that it would be a great idea to add a bar for smokers just next to it. In this case, if someone would like to go to the library, it would require passing through the most disgusting place in MSC Opera.

Deck 12 itself consists of an open terrace around deck 11, and some specialized facilities: the disco, two juniors’ clubs, and the shuffleboard. All this at the back side of the ship.

Floor 12 front side is the VIP area for the passengers, willing to spend the big bucks for a trip. Can’t say much about it, because it’s forbidden for us, the cheap villagers :). We know it exists because we can see it on the map, together with an “exclusive solarium” on the top of it. Maybe one day I wouldn’t care so much for the other expenses and I’d be willing to spend the amount, required to get access there? Until then, my inside cabin is just “good enough”. Frankly saying, I was more than open to getting a cabin with a terrace or at least a window, but due to the size of the ship and our too late booking, there were none available for us on a logical price, when we decided to book.

The inside public decks are 5 and 6. In the front of the ship, both decks join into “Teatro del Opera”: approximately 1500 seats’ theater, where the entertainment part of the cruise happens. 

Deck 5 has also our restaurant (“La Caravella”), some administrative desks such as reception and excursion office, and if course few bars. Usually, deck 5 and 6 are the places to walk after dinner, so one could browse the shops, pick a bar with entertainment, or browse through the pictures, which they do for us from time to time. During the day one also could sit there and finish a blog post about the ship :).

Speaking about photoes, MSC Opera is much more relaxed from this perspective. On MSC Fantasia we felt almost annoyed because there was a photographer on almost any public event. It did not feel good, especially when you know they’ll screw up the post-processing, and make you look like a glass doll (why? why they always do this?). And then they’ll ask for €10 per picture. I wonder how many people are willing to purchase this service, but its existence shows there are enough to make it overall profitable business onboard. Profitable, but annoying :).

The theater performance onboard is great, so far. This ship’s troop throws good shows, compared to the others we know. Our last cruise had much bigger theater and troop, but they were not doing that much, speaking of performing from within your heart. So far, I liked all what I saw. I was very impressed by the Flamenco show, which two dancer’s couples from the theater troop threw one evening. Initially I thought they were a visiting troop (we were staying that night in Ibiza), but I saw them later in the other shows as well, so obviously, the Flamenco was their main expertise (at least for two of them).

The gala night happens once during the whole cruise. Usually, this is the night, when the ship sales during the whole day. It’s accompanied by the best show (“Dirty Dancing” themed, on our cruise), and by few selected cocktails with private invitations: in our case the cocktail for returning guests, which we got an invitation for, and a cocktail we saw on deck 12, which looked like a private wedding party.

During the “Welcome Back” cocktail we had the chance to speak with the person, which is responsible for the future MSC Cruises. There’s a good chance to get a nice discount if you book your next cruise while cruising on this one. Let’s see if he’ll get us a good deal for next year.

In general, that’s it. I’ve collected few pictures, which you might find interesting. If you’ve got any questions, use the Comments’ box below.

Круиз 2018: Ден четвърти, Ибиса

Круиз 2018: Ден четвърти, Ибиса

Разочарование. Така мога да опиша деня, определен за Ибиса. След обичайната сутрин на закуска и интернет (Vodafone ES, FTW!) излязохме от кораба и поехме към плаж, който Тянко беше обозначил като наша цел. Пеша, естествено, да не си помислите нещо грешно. Този път обаче жегата беше доста по-сериозна, заедно с влажността. Понеже първоначалните планове бяха да прекараме няколко часа на този плаж, аз се бях подготвил добре с компютър, зарядно, кабели, слушалки… абе, бях помъкнал цялата моя „работна“ раница.

До плажът стигнахме по напечен асфалт, покрай много приятни, бели къщи. Не знам кой и за какво му е да идва на това място, при положение че я има Гърция, но е факт: имаше доста приятни дворчета, с басейнче и шезлонги. Трафик почти нямаше, освен паркираните пред къщите коли. Дали часът (между 11 и 12), дали жежкото време, но ние бяхме единствените (луди), които се разхождаха към плажа.

Плажът се оказа в основата на моето разочарование. Морето беше изключително мръсно. По брега имаше полуразложени водорасли. Водата беше мътна, отново пълна с растителност. Пясъкът беше от типа, който е като прах. Много ситен, чак ставащ на кал, като се намокри. Единственото „хубаво“ беше, че изглежда беше стандарт жените да са без горнище на плажа. Което е чудесно гледка, когато момичето е младо, но е доста смущаващо, когато жената е „златна възраст“. Макар, че имаше и тунинговани хибриди: една възрастна госпожа, доста сбръчкана и отслабнала, но с прекрасни, изпънати гърди! Благодаря Ви, д-р Енчев. Или не?

Най-дразнещото се оказа заведението, което си харесах. Повечето, които ми четете глупостите, знаете какво правя аз „на плаж“. Избирам си заведение, най-добре с поне поносим wifi и контакт близо до масата, и засядам там! Компанията около мен, бидейки толерантна към моите психически отклонения, ту ходи да се къпе, ту се пече, но когато нещата опрат до бира, джента или друго питие идва на моята маса, пие, чуди ми се на акъла, и с удовлетворение колко са по-нормални от мен се връщат на плажа да си правят плажните неща. Аз си седя в заведението, доволно оводнен с произволен (лек) алкохол и вода и така и за мен денят минава лежерно и приятно. Без досадния пясък, който влиза навсякъде и особено в електрониката, както и без опасната, солена вода, която може да умъртви незабавно телефон и/или компютър.

Ибиса тотално отхвърли моя модел. Първо, заведението се оказа, че отваря чак в 12:00. Ние бяхме там в 11:40. Иди-дойди, 20 минути щяхме да ги изкараме някак и на сухо. Компанията обаче намрази брега и водата и съответно единственото, което остана от моите планове, беше мъкненето на около 8 кг раница с техника. След като постояхме 20-тина минути в заведението решихме, че на корабът е много по-приятно, по-чисто и вече платено откъм пиене и ядене, та магарето се натовари отново със самара си и пое по обратния път.

Следобедът е определен отново за разходка из Ибиса. Отсега се плаша какво ще се случи. А утрешният ден на море ще е още по-„интересен“ откъм връзка. Засега успявам да спася положението и да не изсипвам едни €90 излишно, но утре ще стане ясно дали ще се издържи или не.

След като изпих една бира на кораба и изядох един хот-дог се замислих за Ибиса. Кое я прави привлекателна за толкова много народ? Ако споменеш на (почти) произволен човек в България името „Ибиса“, то някак носи романтичен привкус, който предизвиква ахкане и охкане по това място. Не казвам, че ги няма и хората като мен. Говоря за масовите реакции на мисълта „да отскочим до Ибиса“. Но ако това е масовото положение наоколо, то ще се окаже, че откъм плаж и вода Ибиса е … едно голямо нищо! Дори нашите плажове са по-добри като качество на водата и пясъка. За Гърция да не говорим. Може би нощният живот е това, което привлича тълпите тук? Не знам за вас, но аз нощният живот го отказах някъде на 23 годишна възраст.

Дали климатът е това, което кара хората да изсипят един вагон с пари, но да се обзаведат със собственост в Ибиса? Може би. Септември в Ибиса се чувства като най-топлите дни на юли или август в България. Зимата, предполагам, тук ще е приятно топло. Това е единственото предимство, което ми хрумва на тукашните брегове пред нашите или гръцките…

И сега, след толкова много плиткоумни разсъждения, е време да допия бирата на Веси (която се изнесе към джакузи ли, басейн ли, не знам вече) и да проверя докога е обедното обслужване. Че ако остана само с една бира ще си разваля здравия, следобеден сън в килията (пардон, каютата)! Корабът отплава чак утре в 6 сутринта. Явно младостта и красотата от него ще беснее до късно из местните дискотеки. А аз, заедно с останалите пенсионери, ще се радваме на 4G до късно вечер, след което ще спим!

Малко фламенко вкус от вечерта.
Theme: Overlay by Kaira Extra Text