2017-та в Spotify

Spotify - 2017 TotalsДнес Spotify ме изненада с “Моята 2017 в Spotify”. Отлична идея, на която много се зарадвах. И макар, че някои неща ми се струват невероятни, реших да го споделя и тук.

Най-шашкащото е това, че според Spotify през годината съм изслушал 15,794 минути! Около 2000 песни, 1268 различни музиканти, в 6 жанра. Звучи направо невероятно как съм прекарал 263 часа в слушане на музика, или все едно нон-стоп единадесет дни. Колкото и да се замислям, не вярвам да лъжат, защото в крайна сметка нали така заплащат на артистите си? Но все пак ми се струва колосална цифра.

Spotify - 2017 WrappedПак според тях, топ-артистът ми за 2017 е бил Oonagh, а топ-песента (и тук моята голяма изненада!) е била “Хайде, Яно” на Ива Давидова! Когато видях това, изпаднах в лек потрес, защото най-малкото което очаквах беше (принципно) чалга-певица с няколко хубави народни песни да заеме челното място годишния ми Spotify :). Но явно “Охридското хоро”, покрай което харесах много и песента, е било причината. Калина също я харесва, сигурно сме слушали поне 50 пъти в колата (което вероятно обяснява и причината да е на челното място в класацията ми).

Топ-жанрът е (очаквано) Rock.

Но най-интересното идва, като човек хвърли по-детайлен поглед на 100-те ми най-любими песни за годината. Пак казвам, disclaimer, това са очевидно най-често слушаните (или най-много оценени, или знам ли по какъв още критерий) топ 100 парчета, които според Spotify съм харесал/слушал най-много.

Когато го погледна малко по-детайлно този лист, съвсем мога да не се съглася със себе си или с AI-то на Spotify, което ме е оценило така. За “Хайде, Яно” мога да се примиря, наистина се разцепихме от слушане на тази песен в колата. Да имам на челни места “Belle”, “Let it go” от Frozen също мога да приема без много съпротива. Но да ми се появи “Домачине” на Трифонов и “Куку Бенд” пак на едно от челните места (как се вижда номера на песента в Spotify?) е направо смущаващо!

Като изключим такива моментни несъгласия, съм много доволен от тази нова за мен услуга на Spotify. Много добра идея да сумират най-любимото ми за годината и да ми го дадат в удобен лист. Със сигурност ще си го запазя като любим такъв на устройствата.

Skipped in Spotify - 2017 Има обаче един още по-интересен списък. Той е построен, базирано на вкуса ми (или поне този вкус, който съм показал) и е наречен “Песни, които се измъкнаха”. Тридесет избрани песни, които според AI-то съм пропуснал да харесам. Ще ги прегледам. Пуснах първата, но не ме впечатли. Ще се отнасям със съмнение към този списък, преди да го прослушам, може да се окаже фира!

Иначе… 11 дни музика… от 365! 2017 не изглежда да е толкова лоша откъм музикално присъствие. Дали многото пътувания (четири седмици пътуване само за юни), дали многото учене (невероятно е да четеш, учиш или твориш с шумоизолиращи слушалки), дали нещо друго? Не знам защо, но съм някак много доволен от това постижение. Чудя се, как ли стоят тези цифри при някой истински меломан? Който например пътува всеки ден с градския транспорт, или примерно 30 седмици от 52 е по летищата и гарите? Сигурно е още по-потресаващо?

Милоев? Или ти си на iTunes?

Едно от най-яките ми “открития”, благодарение на “Седмичната селекция” специално за мен, е “Conquest of Paradise”, изпълнен от Dana Winner. Базиран на оригиналната музика на Vangelis, но с жесток текст.

Somewhere there’s a paradise
Where everyone finds release
It’s here on earth and between your eyes
A place we all find our peace
Come – open your heart
Reach for the stars
Believe your own power
Now – here in this place,
Here on this earth,
This is the hour.

Непосредствено след тази песен гордо се мъдри “Bitter Sweet Symphony” на The Verve. Финалното парче от “Cruel Intentions”. Един филм, който през далечната 1999 ме разсмя, възхити, потресе и разрева едновременно.

Разбира се, Oonagh неслучайно са на първо мяст от всичките групи, които съм слушал. Сигурно и са отговорни за поне едно 12 часа слушане. Откакто ги открих, не минава пътуване, без да си ги пусна. Поне няколко парчета от един лист, в който съм сложил всичките им албуми. Интересно, че Dana Winner се мъдри трета в списъка ми с артисти. Може би заради другото парче, Dust in the Wind, което също доста съм слушал.

Trepni, Spotify 2017!А, да, и най-големия куриоз щях да забравя. Тук вече подозирам световната AI гадост, защото това парче няма ама НИКАКВО място в “топ 2017 песни” списъка ми! “Трепни” на Цеца! Обвинявам публично тук колегите от Webalizers Feature Team, защото те “събудиха” (нарочно заместих “възбудиха”) интерес към това, повтаряйки го 100 пъти на майтап в стаята им. И аз на майтап реших да го чуя. Смотания AI вероятно е решил, че след като съм го намерил и съм го изслушал, съм някак много възвишено харесал парчето. Това (засега) ще е единственото, което определено бих изтрил от списъка ми с любими 2017 песни (ако можех!). Даже “Домачине” на Трифонов бих оставил, но това… това ще си отиде. Но куриозът си струваша. А ако някой ме е гледал, вероятно би се пукнал от смях на потреса ми :). Чак се замислям дали да не дублирам списъка и да го изтрия от там… Но може и да го оставя, това си е 2017-а, все пак! Guilty!

Толкоз музика за 2017. Живи и здрави да дойде декември 2018, интересно ми е как ще изглежда тогавашния ми списък! Long live, Spotify, и благодаря за приятните 11 дни музика с вас!

Movember 2017

Movember 2017Днес приключи Movember. Тази вечер направих “отчетното” селфи :). Приятелите искаха да видят за какво иде реч, та се наложи. След това, като влязох да се къпя, реших да бастисам мустака. Няколко часа по-рано, но не планирах “демонстрация” повече, та ми беше ОК.

Тази година отчитам Мувембър като доста слаб. Няколко мои датски познати пуснаха и те мустаци, но нямаше кой-знае колко комуникация по въпроса, или ако е имало, съм я пропуснал. Аз също не писах изрично, само обяснявах на който ме попита защо се правя на това, което не съм и дали съм решил да пускам за постоянно мустаци или не.

Намирам липсата на комуникация за нещо негативно. Надявам се това да не означава, че инициативата е към своя залез. В пика на Movember половината (и отгоре) колеги в датския офис бяха “развили” мустак. Там събираха и пари за благотворителност, насочена към борбата с по-специалния за мъжете рак. Тази година нямах комуникация с колегите – инженери там, която да ми подскаже дали Movember е още това, което беше. Но се надявам да е. Аз, така или иначе, се чувствах доста изолиран, а мустакът ми доста самотен. Някои колеги, подтикнати от моя мустак, направо спряха да се бръснат. Ама това не е Муември. Муември си е специфичен, само за мустака, без бради и други еретични образувания.

Понякога усещах леко пренебрежително отношение към мустака ми. “Тоя пá, решил да се прави на клоун, все едно има някакъв смисъл”. Въпреки, че се опитвах да обяснявам в детайли, някои хора не искаха да ме чуят, усещах как не се получава връзката. Но все пак се надявам да съм разпространил идеята за важността на профилактиката, не само при мъжа, но и при жената. Самият факт, че имах поне десетина разговори този месец по този въпрос за мен е вид успех. Дано някои са се решили да минат профилактичен преглед, и дано всичко е било наред. Така хората се научават, че няма нищо страшно в профилактиката. Страшното е, ако няма профилактика. Тогава животът ти изведнъж може да катастрофира и да свърши без време.

Чудя се дали догодина да участвам в инициативата. Муември определено не е българското “нещо”. Не знам защо, може би е въпрос на манталитет (на всезнайковци), може би е въпрос на уникалната за нашите ширини комбинация от черногледство и песимизъм (“всички ще умрем, защо да си даваме зор точно сега”). Чудя се дали да учатвам, защото този мустак не е особено приятен, защото аз го оставям да “подивее”, и накрая даже може да стигне до там да ми дразни устната, все едно вечно имам някакъв косъм останал по нея.

Хората, предполагам, си полагат сериозни усилия, за да отгледат и поддържат мустака. Със сигурност изисква “подрязване” и “оформяна”, но аз тези неща ги неглижирам и моят мустак за един Муември заприличва на гъсеница – хипар. Стърчи навсякъде, бая тлъст става, започва да червенее. И да, разбира се, и той е прошарен. Какво да правиш, такъв е живота.

Тази вечер, след танците направих купчина селфита, за да си имам запис от тази година. Любопитен факт е, че докато траеше Муември, с помощта на страхотните ми колеги от АУБГ, на шега си направих една от профилните снимки, които всъщност доста ми харесват. Не бях се снимал досега с кръгли очила (Добромир беше така добър да ми ги натика на носа), които в комбинацията с (все още) рехавия мустак направиха един много интересен кадър, който все още ми е профилна снимка. Мисля да си я запазя и за в бъдеще, даже не само за Муември. Получи се яка. И със сигурност ще експериментирам да видя дали кръгли очила (за слънце) няма да ми стоят що-годе добре. “Плоските” очила така или иначе си ги имам и си ги нося постоянно, но кръглите придадоха някаква много интересна комбинация, която ми допадна.

Май, в крайна сметка, ще има Муември и догодина. Живот и здраве, пак ще се зарека, че ще се грижа повече за “гъсеницата”, но то и не върви човек да се учи и да си купува инструменти за мустак, ако не смята да го държи за постоянно. Щеше ми се да си пусна по-къс мустакк (a.k.a. “toothbrush”), но някои сатрапи от миналия век го компроментираха завинаги. А аз си мисля, че такъв би стоял добре, най-малкото защото е закачлив. Дядо ми имаше такъв, всъщност и двамата ми дядовци имаха подобни, само че по-къси. А само който е нямал късмета да има дядовци не знае колко са важни и мили те, особено когато ги загубиш. Но… такива мустаците днес може би биха били провокативни, покрай всички нови неонацистки формации от една страна, и про-комунистически партии и настроения от друга. Но пък може и да се пробвам, кой знае?

Но има време, до догодина, ще му мисля! А сега, добре дошли в декември. Месецът обещава да е страхотен!

Здравейте. Аз съм Дончо и съм фейсбукохолик.

Здравейте. Аз съм Дончо и съм фейсбукохолик.

Знаете ли, понякога си мисля колко по-добре щеше да ми е без Facebook. Винаги, когато си го мисля, си мисля и колко зле щеше да ми е без Facebook.

Тъжна истина е, че в днешния свръхдинамичен свят, ако разчитахме само на срещи на живо, щяхме да сме много по-бедни откъм преживявания един с друг. Имам предвид по-бедни откъм общуване с хората. За разлика отпреди десет години, днес виртуалното общуване може да бъде много пълноценно. Но точно както и общуването “на живо”, виртуалното общуване може да е обидно, тъжно, емоционално, досадно, “твърде много” или “твърде малко”. Разбира се, винаги ми е приятно да изпия чаша кафе с приятел или познат, който отдавна не съм виждал, но социалната мрежа ми дава възможност едновременно да пия сутрешното кафе с минимум 100-200 приятели и познати, което много рядко може да се случи наживо.

Аз съм “редовен” във Facebook. Някои приятели ме смятат, че съм “нередовен”, защото съм толкова редовен там. На тези приятели им се извинявам предварително, че съм най-вероятно единствения (или от малкото), които им пълнят потока с неща. И когато влязат във Facebook, виждат 80% от нотификациите, че са с мои глупости. Тези приятели би следвало по-добре да си подбират виртуалните приятели :).

Разбира се, други приятели вече го приемат за нормално. Нещо като “той си е чалнат, но иначе не е опасен”. Веси, разбира се, смята че онлайн патологията ми е нелечима вече. И вероятно се надява да няма отражение в реалния живот :). Защото аз засега май не смятам да я лекувам.

По моя лична преценка, “прекарвам във Facebook” около половин час дневно. Възможно най-точно погледнато, през моят RescueTime Dashboard (съжалявам, вероятно няма да го видите) виждам, че за последните 30 дни съм използвал Facebook for Android 100 минути, а Facebook.com като web site 9 часа и 24 минути. Това, грубо погледнато, прави 11 часа за 30 дни, което даже е по-малко от 30 минути средно на ден. Ако чисто с цел експеримент прибавим още 2 часа от айфона (където, разбира се, няма rescue time, защото… нали… айфон и Епъл знае най-добре), та ако прибавим и едни два часа на месец и там, приближавам се до 13 часа. Някакви случайни грешки още (все в полза на “стоенето по цял ден във Facebook”) и може спокойно да допуснем, че на ден средно губя по 30 минути в тази социална мрежа.

Я да видим обаче какво получавам:

  • Имам страхотна мрежа от приятели, колеги и съмишленици. Освен, че ме мотивират с тяхното харесване на моите неща, те ми носят и информация, която често ми е интересна и полезна. Даже ако щете да е #нитоденбезкотенца материал, пак си струва, защото ме кара да се смея. А смехът е нещо полезно.

  • Ако се наложи да попитам нещо, отговорът е на точно на един въпрос разстояние. Благодаря ви, приятели. Страхотни сте.

  • Спомняте ли си едновремешните форуми? Аз съм/бях VIP в bgdev.org, над 1700 мнения. Бяхме страхотна общност…. тогава… преди Facebook, преди the dark times :). И въпреки разнообразието на дискусиите там, това не може да се сравни с разнообразието в една разнопосочна социална мрежа като Facebook.

  • Най-ценното си остава филтрираното съдържание, което споменах и на първо място. Практически това уби RSS потоците. Имам Inoreader, но почти не използвам RSS четене. Не само защото се появяват все по-малко блогове, а и защото RSS ти дава всичко “ангро”, докато във Facebook съдържанието е филтрирано с оглед на моите предпочитания и интереси.

  • Като казах “блогове”, спомняте ли си как преди Facebook, блог-обществото беше доста по-активно? Как се случваше, след масова “блог-истерия” да се инициира промяна, подобно днес на модела “Facebook Justice”? Днес всички сме фейсбук-съдии и се произнасяме за всяко престъпление, което ни възмути. Често искаме смърт за някой, който дори не е осъден. Разбира се, не знаем че в България отдавна няма смъртно наказание – един от белезите на цивилизования свят.

  • И за малко да забравя: хибридното бойно поле Facebook, мястото, на което биваме редовно облъчвани от платените тролове на путинската пропагандна машина. И някои други, разбира се. БГМами, Антивак общества, Хомеопатични спасители, Лекуващи рак със сода за хляб и т.н. Чудесен начин да изпитате емоция от типа “ех, как ми се иска да извия на някой главата”. С времето, в зависимост от опита ви, свиквате. Или си казвате “абе аз защо не му *** ******* на тоя Цукърбърг и неговото неправославно творение”. И решавате, че четенето на хартиена книга си струва, ако ще и само заради аромата на страниците ѝ.

И така, много още мога да разкажа за моята Фейсбук зависимост, но нещо ми писна, а и ми се чете хартиена книга. Преди лягане. И аз обичам миризмата на хартията, а “60 години живяна история” мирише страхотно. Като всяка стара, но добре съхранявана книга.

Скъпи анонимни онлайн-социалномрежести приятели, аз за днес свърших. Благодаря ви, че ме изслушахте! Сега е ваш ред да си признаете!

Image (cc) Poster Boy

Писма, романтика и казарми

Днес Веси, в свой пост, спомена времената, когато мисля, че за последен път писах хартиени писма. Писах ѝ на нея, собственоръчно, от казармите на ШЗО във Висшето военно артилерийско училище в Шумен. Там ни бяха разпределили, купчина омотани, пресни висшисти, да учим за три месеца “тънките детайли” на офицерската служба. То беше ясно, че за три месеца нито ние можем да научим кой-знае какво, нито преподавателите искат да ни научат. Всички знаеха колко проформа е наборната служба. Никой не искаше да се занимава сериозно с нас, което пък и нас ни устройваше идеално, защото ние (или поне аз!) не бяхме отишли там да правим нещо полезно, а да “отбием военната си служба”. Забелязвате ли какъв е глагола? “Отбивам”. Като “отбивам номер”, казано по народному. Е, и ние, и нашите командири “отбивахме номерата” в ШЗО випуск април’1998.

Комуникацията тогава беше слаба. И аналогова. Единственото цифрово беше това, че импулсите бяха записани в БУЛФОН карти. По онова време един наборник нямаше възможност за мобилен телефон. Нямаше и право да има такъв в поделението. Една задочна студентка, която работи в данъчната служба, също нямаше. Разговорите до стационарен телефон в Пловдив бяха скъпи (БТК беше монополист). А и когато вдигна телефона и успея да намеря Веси у тях, все ми ставаше “едно такова” на гърлото и очите и трудно можех да мисля и да говоря спокойно. Затова предпочитах да ѝ пиша.

Време за писане имах. Давах доста наряди на КПП-то на нашето общежитие. Двадесет и четири часа. Нарядите бяха леки, но доста хора ги избягваха, защото им бяха скучни. За мен си бяха ОК: аз и тогава си бях мързелив, но обичах да чета и пиша. Четях книги (технически и художествени), пишех си по моите си проекти (вкл. и програмиране на хартия), пишех и писма. Да не говорим, че нарядите имаха значение, защото когато имаш бройка наряди, вероятността да те сложат да даваш наряд неочаквано е малка. А аз исках да имам контрол върху това разписание. И доброволните наряди бяха донякъде такъв механизъм за мой контрол върху тях.

Тъй-като лудостта ми по писането започваше да се проявява, нормално беше да се насочи най-вече към човекът, който най-много ми липсваше по онова време. От време на време пишех и на родителите ми, но Веси отнасяше най-много писане, почти два пъти повече. Всеки наряд пишех сигурно по пет-шест листа, в които ѝ разказвах ежедневието, тъпотията, безсмислието на цялото упражнение и какво ли още не. Питах я за неща, даже понякога си и отговарях.. сигурно е било доста досадно да се чете това нещо. Но тя го четеше, даже от време на време получавах и отговори от нея. Е, не бяха толкова дълги, все пак тя имаше смислен живот по онова време, но и аз си ги пазех и си ги препрочитах от време на време. За разлика от Веси обаче, днес аз не знам къде са тези писма. Най-вероятно са в архива ми, който стои на село, при книгите от онова време, при бележници, тетрадки, стари грамоти и какво ли не още. Веси обаче си ги пази, и за спомен, и сантиментално. И знае точно къде са.

Питам се понякога, дали в казармата имаше нещо, което си струва похарченото време там. Ако аз опитам да направя равносметка: няколко добъри приятеля, един от които изключително близък; една връзка писма; купчина глупави истории. Срещу осем-девет месеца от живота.

Казват, че чрез болка и трудности се развиваме най-бързо и най-много. Ако се върна през първите три месеца от службата, чудя се дали чрез болка от унижение и трудности от простотия се развива човек? И ако се развива, в каква посока се развива? Сещам се за едно развитие: трудно ми е да вкусвам леща след като три месеца, всяка вечер в Шумен имахме една купа с (понякога престояла) леща, направена на нещо като яхния. За друго развитие там не се сещам… освен може би въжделенията на един от майорите, за който Турция все още беше най-големия враг, а Съветския съюз – най-близък приятел. Имам чувството, че този зеленочорапник сигурно е бил ЗКПЧ някъде, до такава степен беше с промит, комунистически мозък. И по подобен на ЗКПЧ начин се опитваше да промива нашите.

Май ще трябва да намеря писмата на Веси. Би ми било любопитно да ги прочета отново, а и са ценен артефакт от онова време. Трябва да останат за поколенията. Какво ли би казал Ангел, ако ни прочете и на двамата кореспонденцията?

След Шумен мен ме разпределиха в София. Чрез близък приятел, с много мощна връзка, успях да се прехвърля веднага в Пловдив. В Пловдив отначало не им трябваше човек като мен, но пък на мен ми трябваше служба, която е близо до къщи. И съответно извадих невероятен късмет с това разпределение. Създадох си работа, чрез която успях да свърша и нещо полезно за останалите пет месеца служба. Тъй-като поделението ми си беше действаща бойна единица, там бяха разпределени хора, които за разлика от повечето военни можеха и знаеха как да вършат работа. Запознах се с изключителни професионалисти и точни хора, един от които ми остана за цял живот приятел. От него научих пример за чест и спазване на правилата. Моят началник-щаб беше строг, но също сърдечен и справедлив човек. За мен беше чест беше да служа при него и да съм му на пряко подчинение. Остава си удоволствие от време на време да го виждам и днес и да се радвам на успехите му, вече в малкия, семеен, частен бизнес. Отдавна не съм го чувал, може би трябва да му се обадя. Дано всичко е наред при тях.

Ех, романтика. А бяхме млади, а?

Детско, романтично и инато

Днес щях да пропусна моите 750 думи! На косъм! В последния момент се сетих (22:22), че не съм си написал “дневната дажба”. Сетих се, докато вече ми се мотаеше в главата мисълта да си лягам и да спя.

Щеше много да ме е яд, ако бях пропуснал. Толкова, че като нищо бих престанал да следвам традицията с ежедневното писане.

Аз не понасям добре провалите. Не мисля, че някой ги понася добре, де. Но май при мен е особено зле и тежко демотивиращо. В живота ми провалите понякога са водели до тотално отказване от съответната цел, или традиция, или “нещоправене”.

Спомням си народните танци като малък. Започнах в първи клас. В трети клас бях част от ядрото на детския ансамбъл, в който танцувахме страхотно, и всички много ни се радваха. Концертите и проявите бяха безброй. И къде ли не. Най-живо си спомням как ходихме по банкетите на разни комунистически “величия”, за да им танцуваме. А “величията” ни даваха банани, мандарини, портокали… все плодове, които не можеше да се намерят по магазините, или ако се намираха, се даваха в ограничено количество на всеки купувач. Това, разбира се, не важеше за комуноидните престъпници: за тях нещата бяха със специално снабдяване, и винаги в изобилие.

Та пак тогава, преди едно фестивално турне, се разболях тежко. Двойна бронхопвнеумония. Изкарах сигурно три-четири седмици вкъщи. След това ми забраниха два месеца всякакви по-тежки физически упражнения. А който е играл хоро знае какво става с дробовете ти при репетиция или на сцената.

Тази забрана автоматично ме извади от ансамбъла за почти три месеца. И провали не само моето участие в турнето, ами и много затрудни групата ни, защото трябваше или много спешно да се намери още едно дете, което да може да ме замети, или трябваше едно дете да не играе (т.е., да остане нещо като “резерва”).

Доколкото помня, точно този вариант избра хореографката. И децата, чисто по детски, обвиниха мен за тази неслука. Аз много трудно понесох това обвинение. Всъщност не го понесох. От раз се отказах от ансамбъла, повече не стъпих на репетиция. Спомням си как “по случайност” в училище идваше хореографката, да си говорим, да ме пита кога и как ще идвам пак на репетиции. След това идва и един или два пъти да си “говорим” и вкъщи, с родителите ми. Но аз си бях решил. Още в трети клас си бях един (малък, все още) задник: реша ли, че съм обиден на нещо, много трудно това се променяше.

Така и стана тогава. Заради моят инат и глупост се отказах от нещо, което ако беше останало в живота ми може би щеше да ми даде съвсем друга кариера и много повече красота. Но аз реших, че съм приключил с ансамбъла (“Тракийче” ли се казваше, не помня вече, мисля че беше някак асоцииран с ансамбъл “Тракия”). И така приключих и с народните танци.

След това, около шести-седми клас, започнах да танцувам състезателни танци. Основно латиноамерикански, с това започват всички начинаещи, но след шест месеца започнах и стандартните. Беше голям купон и на мен много ми харесваше. Имаше много момичета, а на един подрастващ хлапак това няма как да не се харесва (колкото и да се правехме, че ама това хич не ни интересува и въобще какво ни се мотаят тия “женки” из краката?).

Аз много си харесвах и моята партньорка. Тя беше с две (май?) години по-малка от мен, бяхме в едно и също училище. Безброй репетиции, много пот и усилия. Имахме няколко сценични участия (бяхме в “Дома на Народната армия” в Пловдив). Спомням си около месец преди първото участие как хореографката реши, че моята партньорка трябва да танцува на токчета (имахме ча-ча, румба и самба, три танца, един след друг). Да, обаче тя (парнтьорката), като всяка петокласничка, не беше ходила на токчета преди това (камо ли осем сантиметра), а какво оставаше да изпълни ритмичен танц с доста фигури, вместо с гуменки с токчета?

Спомням си как оставащите до концерта четири седмици идвахме един час преди репетиция и оставахме един час след, за да може тя да свикне да танцува на токчетата. Спомням си доста синини, основно от падане. Кога само тях, кога и двамата. Спомням си и колко сълзи проля тя. И живо си спомням как я изпращах вечерта до тях (живееше и тя в “Тракия”, нали ходехме в едно училище), защото понякога се прибирахме след 21:00. Романтика… поне за мен, явно!

Концертът мина и замина, след това дойде друг, трети… Свърши учебната година. Дойде лятото, а след него партньорката ми реши, че не ѝ се танцува в ДНА, и се премести отсреща, в Централната поща, където имаше друг състав.

Аз го приех много лично, най-вече защото тя така и не ми каза, че го прави – разбрах го постфактум, когато вече беше късно. Не ми и каза защо го прави. Аз реших, че е заради мен, защо иначе няма да ми казва?

Спокойно може да се каже, че първите месеци в новия сезон за мен бяха кошмар. За едно момче лесно може да се намери нова партньорка: момчетата-танцьори бяхме значително по-малко от момичетата. А и аз бях напреднал в танците. Но аз тази си я бях харесал много, и така и не можах да се сработя с друга.

Напуснах танците около 4-5 месеца след началото на новия сезон, за да се хвърля надолу с главата в компютрите. Разбира се, и преди да се случи тази несполука си ходех редовно в компютърната зала и вече си пишех по-сериозни програми, но след като зарязах танците компютрите станаха всичко за мен. Така и не погледнах други хобита следващите около двадесет години. Прословутият ми инат си каза думата и там: след като мен ме зарязаха, не успях да го преживея лесно и това.

Сега си спомням с умиление за тези времена. Покра тези неща и винаги ще си спомням един епизод в трети клас, в който Данчо, мой съученик, също участник в танцовия състав, нещо реши, че ще ме тормози физически (т.е., ще ме бие), защото съм бил зарязал “отбора” преди фестивала. Понаби ме, съответно, аз и тогава си бях слабак и не можех да се бия. Нищо, че той беше с 20% по-лек от мен, и почти с половин глава по-нисък.

Живо си спомням също как Мария, след като констатира какво се е случило (на мен ми личеше), му хвърли такъв бой, че онзи повече не посмя да ме пипне. не само по този повод, въобще, до края на трети клас. Мария е по-малка с една година от нас двамата, но никое от момчетата не смееше да си има вземане-даване с нея, по какъвто и да е повод. А още тогава си беше толкова мило, русо момиче… И много ме пазеше от такива като този Данчо.

Разбира се, учителката след като разбра какво е станало, и тя си изпроси някакво викане (на нея или и на родителите, не помня вече), или при класната или при някоя от зам. директорките, но… не беше нещо необичайно за нашия клас това. Така или иначе Данчо не посмя да ме закача повече, което го оценявам вече дори 34 години след това 🙂 .

Та доста бой и мъка съм видял заради този мой инат. Но какво да правиш, каквото сам си надробиш, това ще си сърбаш. Много години след това някак успях да подтисна парещата обида, когато и по какъвто повод се появи тя, а и да се науча да я преглъщам. Но и досега ми се е случвало един-два пъти да реагирам по подобен начин, да отрязвам отведнъж-завинаги някой или нещо в живота ми. Но мисля, че е доста по-рядко, отколкото преди. И сега боли, като ми се случи, но когато въпросът е принципен, нищо не може да се направи. Понякога просто не се получава…

Училище "Антон Страшимиров" (тогава)На снимката е началният етап на СУ “Св. Константин-Кирил Философ”. Когато аз учех там беше начално училище “Антон Страшимиров”, а другото беше гимназия “Васил Коларов”. Сега виждам, че са се обединили в едно. Няма лошо! Снимката е от сайта на училището.

 

Съботно за Гюро Михайловизма

Паметникът на Гюро Михайлов в ПловдивДнес, малко позакъсняло, през Facebook feed-a ми премина очакване за избухване на справедливо обществено разгневяване по повод ПРЕМЕСТВАНЕТО на паметника на Гюро Михайлов от площад “Централен”.

Аз пък съм “ЗА” това преместване. Мисля, че е добра идея.

Гюро Михайлов е часови, загинал и предизвикал смъртта на още четирима войници, поради липсата на разум и мисъл в собствената му глава. По време на пожар, отказва да напусне поста си, освен ако не бъде сменен от началника на караула (така е според Устава). В отчаян опит да го спасят, началника на караула и още трима се връщат в разпадащата се от пламъците сграда, подът пропада и загиват и те, заедно с часови Гюро Михайлов(Уикипедия)

Може би тези, създали паметника, са искали той да олицетворява войнската дисциплина и смелост. Според мен обаче той олицетворява военщинската глупост и липса на разум и гъвкавост, понякога за най-елементарни и първични неща. Неща, които фолклорно определяме като “здрав разум”, “common sense”. Всеки, който е бил по един или друг начин част от военщината знае колко много глупости и неефективност има, “благодарение” на тези правила. И колко липса на здрав разум можеш да намериш в казармата, особено в онази казарма, през която минавахме “преди”.

За мен паметникът няма място на площад “ЦЕНТРАЛЕН” в Пловдив. Нека отиде някъде, където феновете на смъртта заради една точка в устава ще поднасят цветя и ще въздишат “какви войници имаше едно време, не мислеха, а изпълняваха и умираха заради Устава”. | Гюро Михайлов (на поста) всъщност е герой
| Гюро Михайлов e герой, а не посмешище.

Днес имаме нужда от по-малко гюро-михайловци.
Днес имаме нужда от повече мислещи и правещи хора.
Днес имаме нужда от паметник на Разума.

Нека паметникът се премести, на място, което няма да показва колко централна в съзнанието ни трябва да бъде гюро-михайловщината.

А Гюро и другарите му да почиват в мир!

Бакалски сметки за нова година

Year 2018 LoadingВсяка следваща година все повече се удивлявам на цените, които виждаме за новогодишна вечер. Не, че нещо, но се чудя какво толкова мотивира всички нас, че да искаме да платим солидна сума, за да може около 31.12. да сме “някъде”.

Не, че ние не плащаме! Да не се правя на светец! Но си мисля, че нашето е далеч по-приемливо. Ето, и тази година, за втори път, плащаме “базова цена” за апартамент в Пампорово. Пет дни за всички ни излизат около 1200 лв със закуската. Без новогодишна вечеря. Новогодишната вечеря можем да си я направим сами.

Причините да предпочитам вечерята на нова година да сме самостоятелни са много. Най-важните за мен са:

  • сами е по-уютно. Семейно. Със сигурност и по-задушевно (12 човека в 24 м2). И камина.

  • малките деца около нас. Опитайте да празнувате нова година с ревящо четири годишно, на което му се спи, и ще разберете какво говоря. А на ресторант не може да

  • масовото пушене в ресторантите. МЗ е абдикирало (и) от забраната за тютюнопушене на закрито, така че всички ресторанти са се върнали в годините, когато беше приемливо вътре да вони на гнус и смърт. И когато излезеш от ресторанта, дрехите ти да стават само и единствено за незабавно изпиране, а ти – за гореща баня. Защото иначе си вкарваш тази воня в къщата, в леглото, навсякъде. Питайте хората, които са се опитвали да са на ресторант с пушещи и мен, и ще разберете какво имам предвид. Грозна картинка. Ставам и си тръгвам. Правя скандали. Как не съм ял бой все още, за мен остава загадка.

  • прекалено високите цени за невероятната екстра “новогодишна вечеря”. Грубата сметка за моето семейство показва цена от около 500 лв за трима големи, едно подрастващо, и едно дете. Някак не ми се връзва да ги дам тези пари за една вечер, никак. Не, че ги нямам. Просто съм стиснат.

Години наред празнувахме страхотна, семейна, уютна, красива и (сравнително) тиха нова в къща, при едни от най-близките ни хора. Невероятно преживяване, горяща камина, много семеен уют и любов. Миналата и тази година обаче сме решили да опитаме малките момичета (моето, Ния на Тишо и Дени и Рая) да започнат с уроците на ски. И Пампорово се оказва много добър избор, точно за тези малки същества. Аз, чудесно потрошен от миналата зима, ще го карам кротко. Или може би хич няма да го карам. Лудницата на Пампорово е много голяма и не се знае кога ще те помете някой, както си стоиш на пистата. Затова миналата и тази година избираме да изкараме няколкото дни на новогодишните празници там.

Днес обаче, случайно подтикнат от Тишо, се загледах в новогодишните оферти на един хотел на Боровец. И така изтръпнах, че единственият начин да се оправя беше да избълвам този текст.

Тези добри хора оценяват труда си, който би следвало да положат, ако моето семейство отиде за пет дни там, така:

  • Двойна стая със закуска за 5 дни: 600 камъка на възрастен, 60 за Калина и 240 лв за Мартин. Ние трудно се събираме в двойна стая, та за нас трябва нещо повече. Студиото го изключваме, и в него не се събираме, та отиваме на варианта за апартамент:

  • Апартамент със закуска за 5 дни: 765 лв за възрастен, 306 лв за Мартин и 60 лв за Калина.

Наплюнчваме калема и удряме чертата: Ангелови в апартамент, 5 дни със закуска, с включена новогодишна вечеря (няма мърдане от нея!): 2,661 лв. Допълнително от там нататък започват останалите разходи. Положението е #искаПлаче отвсякъде!

Ами не, не искам такава услуга.

Хвърлям набързо едно око на “конкуренцията”: Нова година в Кипър, излиза около 800 лв/човек, 5 дни, с включен самолетен билет.

Отиваме на още по-нискобюджетни: нова година в Австрия, с автобус, с междинно спане в Будапеща: 485 лв на човек. Без новогодишната вечеря, ама там новогодишната вечеря е 120 лв/човек. Което, съотнесено към нашия стандарт, би следвало да струва около 40 лв/човек. Но не би, в България новогодишната вечеря е по-скъпа от тази в Австрия. Сигурно защото там не плащат данъци и плащат по-ниски заплати от българските.

И преди съм писал как мразя да ме прецакват. Остава едно такова, лошо чувство… на едно много чувствително място, под кръста отзад. Казват, че ако се случва често, това чувство започва и да ти харесва.

Затова предпочитам сам да се прецаквам. Народът го е казал: както сам се прецакаш, никой друг не може да те прецака. Справка-доказателство: моята почивка в Италия тази зима. Но поне като сам се прецакаш, няма на кой да се сърдиш.

Ако не се прецакаш сам, има толкова много, на които да се сърдиш, че са почти неизборими. Малка част от тях: 45-те години социализъм; “преклонена главица сабя не я сече”; Балкантурист; Ленин; “да би мирно седяло, не би чудо видяло”; Брежнев; Андропов; Живков; “не ми пука”; Луканов; чалгата; Виденов; “не виждаш ли, че бързам”; Станишев; “добре облечен бизнесмен”; сърповете и чуковете; Кóрнелия; “не ме интересува”; Доган; Първанов; Пеевски; русоробите; Болен; Путин; мързеливия държавен служител; Ким Ир Сен; директорът Цончев; Бойко Борисов; (п)резидента радев; кошмарната картинка Милко Калайджиев пее на Цветанов в хотел “Двореца”; гнусните комунистически амулети и картини в същия гнусен хотел; “ден година храни”; Ким Чен Ир; мутрите. И още много знайни и незнайни, избрани от KLETAMAJKABALGARIJA, благорение на които за 30 години преход сме почти в изходна позиция.

Изберете си сами на кого да се сърдите, списъкът по-горе е дълъг. Ако не ви стига, реферирайте вашия си списък. Сигурен съм, че си имате.

Аз предпочитам да се сърдя на себе си.

Иначе, честита нова година в аванс. Не забравяйте да си спрете телевизорите между 23:50:00 и 23:55:57. Иначе рискувате да носите зелени чорапи цялата нова 2018 година.

2018 in snow

All Images (cc0) Pixabay

Отново JavaScript injection зараза

Blog Clean Message by SucuriА днес блогът пак се беше заразил! Последният път беше отпреди месец, когато един приятел ми помогна да открия, че имам проблем.

Днес, още като го отворих, за да направя по-горния материал, и като заизскачаха едни прозорци, ужас! Изглежда, този който ми заразява блога, отново си беше свършил работата, и нещата бяха излезли извън контрол. Налагаше се да чистя пак.

Както винаги, започнах със Sucuri Blog Check системата. Той естествено показа откъде идва malware payload-а. Изглеждаше инфекция като предишната: в постовете бяха инжектирани извиквания към скрипт от con1.sometimesfree.biz_черта_c.js

Грозно колкото си искаш. На всичкото отгоре, вече настоява и за автоматична инсталация на Chrome разширение. Пълен кошмар. Не знам кога се е появило, но изискваше незабавни действия.

Приложих същата тактика, както и преди. Свалих съдържанието на wp_posts таблицата и с помощта на Visual Studio Code премахнах всички script тагове. Добре, че беше лесно, този път дори не изискваше regular expressions search, защото заразата беше еднотипна.

След това пресъздадох wp_posts с изчистения SQL и нещата се оправиха. Или поне така си мислех аз, докато не заредих отново “изчистения” блог в прясна инстанция на Firefox (поне браузъри при мен има, различни и за всеки вкус). Въпреки уж оправения блог, заизскачаха пак едни прозорци, едни чудесии, направо #искаПлаче стана положението.

Прегледах отново сорса на блога (този път знаех кой гнусен домейн да търся) и видях, че е останала една референция към заразата, в един custom sidebar widget на блога. Изчистих я и нея.

Последваща проверка чрез Sucuri потвърди, че този malware вече го няма.

Като следващата стъпка обаче минах и забраних всички плъгини, освен JetPack. Имах и един “твърдо” инсталиран плъгин, директно във wp_content директорията. Този плъгин, уж сигурен, замина и той. Сега се надявам нещата да се подобрят. Уж няма променени файлове, но човек никога не знае.

Ако инфекцията пак се появи, ще трябва да правя едно от тези две неща:

  1. Пълна преинсталация на WordPress, като се импортира само и единствено съдържанието на блога, без никакъв код. Това не е правено поне пет години, така че може и да му е време. Със сигурност ще загубя това/онова, но не мисля, че ще е неприемлива загуба.

  2. Архивиране на блога и започване на чисто. Не ми се вярва да стигна до там, защото има изключително полезни неща.

  3. Проучване дали може ли да се сложи “write protection” на wp_posts и още някоя и друга таблици, който write protection да се маха само, когато знам че аз пиша по тях.

Чудя се още, какво следва. Много неприятна ситуация, че и се повтаря. Ако не е някой пробит плъгин, не знам какво друго да си мисля!

Писането с Ум и Сърце

Чашка с ментаКакво ли не може да предизвикат едни 150 гр мента със сода!

Ето, днес например, докато консумирах последната част от тези 150 гр., се замислих за Думите. За това как те извират, понякога от сърцето, понякога от ума.

Ако душата въобще съществува, тя би следвало да обитава сърцето, не ума. Умът е рационален, премисля, планира. Душата е повече ирационална: обича, мрази, плаче или се смее. Дали по навик, дали по инстинкт, когато нещо ни докосне с най-добрата си страна, слагаме ръка на сърцето. Пак така, когато нещо ни втрещи с глупостта си, се хващаме за главата. Някак естествено идват тези жестове, нали?

Същото е и с думите.

Когато те идват от ума, тогава те са делови, кратки, ясни и точни. Като седнем да пишем ревю на нещо, пишем с ума. Ако някой не хареса написаното, това рядко ни интересува. Ако някой е съгласен с нас, това го приемаме за естествено – нали затова сме седнали да го напишем?

Когато думите идват от душата, тогава те са по-хаотични и несвързани. В тях има емоция, цвят, вземаш страна и я защитаваш яростно. Готов си да намразиш някого, ако не е съгласен с теб. Или обратно – готов си да харесаш, да заобичаш някой за това, че е съгласен.

Аз по-често пиша с ума. Аналитичен съм. Планирам си писането, сядам, пиша, обмислям, често се връщам назад и пренаписвам части. Накрая винаги има “нещо” готово, което ми се е видяло подходящо и точно.

Когато ми се случи да пиша със сърцето, обикновено сядам и “изплювам” (да не използвам друга дума тук) нещото. Получава се стихийно. Има доста правописни грешки. Ако съм го писал и с мобилна клавиатура, може да изглежда така, че само аз да мога да си го разбера. Рядко се връщам назад да редактирам. Често и не ми пука. Но пък съм готов да си го браня докрай, само някой да има късмет да го оспори!

Проблемът ми идва, когато започна да пиша делово, и пиша със сърцето. Или обратното: когато трябва да напиша нещо по-лично или (голям автогол!) нещо по-романтично. Тогава някак умът излиза напред и казва “аз, аз, аз, аз”. И започва да пише конспект! Шок и ужас!

Когато пък в служебната поще прочета нещо, което пробуди бесовете в мен, тогава се мятам като един спортист по висок скок и започвам да беснея в писмена реч. Сърцето напира да си изкаже болката колкото се може по-силно. Лесно мога да изпиша триста думи, които по-скоро ще докажат тезата, срещу която пиша, отколкото ще ми позволят да изкажа моята теза обективно. Обикновено често натискам “Изпрати”, преди да прочета какво съм написал. И заради това първото нещо, което правя на която и да е поща, е да напиша правило за “отложено изпращане”, което да позволи да извадя нещо от изходящата кутия до две минути, след като съм го изпратил.

Доста често и благодарение на това правило, минута след като натисна “Изпрати”, изстивам и вече мога да погледна по-обективно на нещата. Тогава отварям нещото, и започва едно такова редактиране, че често крайния резултат няма нищо общо с началния. А понякога отварям, избирам целия текст, и започвам отначало. А понякога просто изтривам все още неизпратеното съобщение, давам си два-три часа да обмисля, и започвам отначало.

Да, емоционален човек съм. Не крия, че ми е трудно така, но пък като се знам какво чудо съм, успявам да направя така, че това да ми пречи минимално. Защото емоцията в бизнеса пречи. Виж, ако можех да пиша стихове, сигурно щеше да е много полезно, но не пиша. Писах програми едно време. Сега пиша е-пощи, правя презентации, пиша правила и понякога подписвам някой и друг официален документ. Говорете ми за падение в професионален план 🙂 !

Когато започа да чета написаното от някой друг, лесно мога да разбера дали е писал със сърцето. Много често на хората (блогърите най-вече!) им личи отдалече. Най-притеснително е, когато един блогър пише само със сърцето. Тогава става така, че рано или късно той спира да пише. Правил съм го многократно, това със спирането и започването. И на първи януари си обещаваш, че ще започнеш пак, и че ще си редовен, и че ще го разбиеш тоя блог на пух и прах, обаче накрая… нищо не става. Защото сърцето не иска да пише. Или не може, или не знае за какво.

Обратното на това са блогърите, които пишат и с ума си. Те се срещат много по-рядко. Те оцеляват по-дълго. За радост на всички. Защото когато сърцето се умори, умът поема нещата в свои ръце. Или когато пишеш и с двете, сърцето има възможност да си почива. Защото няма блогър, който да може да пише само с ума, за да започнеш блог трябва и сърце.

От началото на блогването ми, аз спадам повече от тези, които пишат със сърцето. Този странен орган, който се уморява, мързи го, липсва му прагматизмът “давай да седнем да пишем”. Затова съм доволен, че намерих помощ в механизъм, който да помага на сърцето да се мобилизира, а когато не може, умът да поеме нещата в свои ръце. Предвид непостоянната ми на писане природа не знам докога това ще продължи, но засега криво-ляво крета, откакто използвам механизма.

От нас: успешна седмица!

Веси пред бунгалото

750words.com и креативността

750words.com screen crop

(cc-by-nc-sa) David @ Flickr

За какво може да се пише в един блог? Досега не са ми хрумвали много общи идеи, които да помогнат на креативността, когато през деня наистина не се случва нищо, което да я стимулира.

Когато съм на пътуване е лесно. Описваш си деня, слагаш интересни снимки и така се получава сравнително интересно четиво. Какво правим обаче, ако целия ден не се е случвало нищо, което да си струва да се отбележи?
Ако стане нещо грозно или някакъв проблем, пак е лесно. Решаваш да изразиш мнението си и обикновено, когато започнеш да навлизаш в проблема, винаги има какво повече да добавиш.

Да предположим обаче, че става въпрос за обикновен работен ден. Какво правим тогава? Не, че е скучно, но там не можеш директно да пишеш конкретика, особено ако си в позиция, в която работиш с човешки проблеми, които не само, че не са твои, ами и би било изключително некоректно и предаващо доверието на хората, ако започнеш да ги споделяш.Тогава няма за какво “да се хванеш”, че да стане интересен материал.

Навремето бях решил да си отбелязвам теми, по които бих искал да пиша. Да, ама и тема след тема, накрая точките се изчерпват?

Откакто намерих “750 думи” обаче, нещта като че ли идват леко на място. Авторите на тази услуга помагат за стимулиране на ежедневната креативност по много прост начин. Използвайки сайта, и особено вземайки участие в “месечното предизвикателство”, се задължаваш да пишеш всеки ден, редовно, по 750 думи. Това са, горе-долу, около 3 страници текст. Текстовете, които пишеш, са си за твоя лична употреба. Единственото нещо, което сайтът ти брои, са думите. Дори няма смисъл да са смислени думи, важното е да са 750 и повече. Ако искаш мамѝ, ще измамиш себе си, на никой друг не му пука. То си е за теб: ако не го използваш по предназначение, по-добре спри да го използваш (и да си плащаш за това).

Ако обаче го използваш и действително пишеш по теми, тогава се оказва, че постепенно, след няколко седмици употреба, започваш сам да си намираш лесно теми, по които да пишеш. Поне при мен така се получава, засега.
Използвам “750 думи” от приблизително два месеца. Първият месец е “пробния”, през който можеш безплатно да оцениш дали ще ти се отрази добре подобен инструмент. След него вече започваш да си плащаш. Цената е напълно поносима, USD5/месец. Ако се погледнат често задаваните въпроси, то става ясно и какво точно, как и защо сайтът изисква от потребителите си.

Ако правилно си спомням, тази услуга е семеен бизнес, което ме кара да се чувствам още по-добре, използвайки я. И поне при мен върши работа, затова мога да я препоръчам на всички, които (като мен) понякога изпадат в творчески запек.