Френски. Лудница. Топло. Каскет. Wi-Fi. Зле. Английски. Много зле. Ходене. Много. Качване. Стръмно. Замък. Тълпи. Бягане. Бързо. Автобус. Безплатен. Вечер. Гала.

Събуждането във вътрешна каюта на кораб е малко особено преживяване. Тъй-като няма прозорец, докато не погледнеш часовника не може да си сигурен колко е напреднал денят. Когато имаш ранобудни деца в сравнително малка каюта се започва едно тропане, ставане, ходене до тоалетна, лягане, придружено обикновено или с пребиване по някой от ъглите, или със скачане (без да иска, естествено) на краката на спящите майка и баща. Мартин, ставайки още около 7 сутринта, ни предостави всички тези екстри, така че някъде около 8 бяхме готови за действие.

Времето за док беше около 9, затова и се спретнахме и заминахме на закуската. Губи ми се къде точно и как им се получи закуската на децата, май бяха с нас. Те си щъкат сами из кораба (което е едно от предимствата на по-големите деца на такава екскурзия), тъй че имахме време да си закусим на спокойствие. Разбира се, на не много голям кораб думата „спокойствие“ е относително нещо. Не, че Фантазия с нейните 3600 пътника беше по-спокойна! Но поне имаше повече места. Тук лудницата е на ниво 11 и 12. Тук са басейните, баровете с храната и пиенето, както и разни други екстри. И вечно има хора. Освен, може би, между храненето.

След закуската веднага се оправихме и тръгнахме. Решихме да не се поддаваме на първичния порив да си купим осигурен транспорт до и от центъра. Веси и Тянко, като едни зорки пазители на личните бюджети решиха, че не си струва да се дават по €50/семейство само за някакви билети, защото така или иначе не може да няма начин да се стигне до града. Е, начин имаше, с такси. Което, всъщност, се оказа наистина по-ефективно. Не заради спестените €15 на посока, а защото ни даде възможност да си поговорим с шофьора и той да ни покаже интересни неща, на които си струва да обърнем внимание, както и откъде пътуват безплатните автобуси, които свързват центъра на Марсилия (стария кей) с круизния терминал.

Таксиджията определено си заслужи парите. Ако щете и защото беше може би единственият местен (роден в Марсилия, по неговите думи), с поносим английски език. Останалите, които щяхме да срещнем през деня, щяха да са много, много по-зле от него.

След като ни остави в центъра на лудницата ние веднага осъзнахме какво сме пропуснали да вземем с нас. Шапки. Почти всяка екскурзия забравяме да купим шапки. И в крайна сметка си купуваме от мястото, на което сме отишли. В Лозен сигурно имаме вече един сандък, пълен с различни шапки. Кои купени, кои отмъкнати от приятели (Станислав хер Генов, теб гледам 🙂 ), които са имали неблагоразумието да ни ги „заемат“. Последният път, от похода до вр. Джано, отмъкнах малко стара, но особено удобна и добра шапка от Стан. Която, май, няма да му я върна!

Та и сега се наложи веднага да се оглеждаме за шапки. На кея продаваха по €10 парчето, но ние сме опитни туристи и знаехме, че от такива туристически капанчета не си купуваш нищо друго, освен магнитче за спомен. Та нашият навигатор (Тянко) ни насочи по един от маршрутите на картата, надявайки се по него да намерим и шапки за всички. Специално търсехме и камуфлажна шапка за госпожицата, защото тя хареса една от кея, но не ѝ излезе късмета за нея. Поне не и в началото на екскурзията.

• 

• 

• 

Тянко и Веси се оказаха прави. На един от ъглите намерихме друг магазин. Пак туристическо капанче, но с много по-нормални цени. И така почти всички се обзаведохме с шапки. Аз и Мартин, в добрите, стари френско-италиански традиции получихме каскети. Веси намери шапка с фльонга. А Ангел, разкъсван от тийнейджърски терзания и мераци за разни странни “решения за глава”, си остана без шапка. Добре, че е русоляв, та не привлича особено много слънчевите лъчи.

След още ходене аз започнах леко да помрънквам. В задачите ми на почетно място се мъдреше „да намеря читав Wi-Fi и да си свърша облачната работа“. Всичко хубаво, ама читав wi-fi се оказа предизвикателство. Първо минахме покрай някакъв ресторант. Докато се въртяхме като едни истински туристи, от ресторанта се показа сервитьор, който започна с неориентирани жестове да ни подканя да се мърдаме, че зареждал за обяд (или каквото там успя да надрънка на френски). Аз останах сащисан от подобно поведение. Питах го дали наистина иска да ни изгони (ние, всъщност, сме бая солидна група). Той май наистина искаше и ние, за да не му разваляме рахата, отидохме до следващия ресторант, 20-30 метра по-надолу. Аз обаче се бях вкиснал доста и отделих 5 минути да оставя Google Maps ревю с една звезда. Оставяйки ревюто се оказа, че мястото наистина е някаква претенциозна дупка (рейтинг 3.8 си е доста нисък), та правилно сме се насочили на другаде.

Сядайки в съседното кафене, аз наизвадих електрониката. Отне ми само две минути да се свържа и да им съборя рутера с моя трафик. Може би защото и децата се закачиха и те и подкараха техните видеа? Или защото вероятно разполагаха с типичния, евтин и домашен рутер, захранен с типичната, евтина и некачествена интернет връзка? Не знам. Факт е, че след като измрънках няколко пъти и сервитьорката се видя в чудо Особено след като се опитах да ѝ обясня (и покажа) какво е това ping и tracert и как не моят хардуер, а техният проклетия рутер е проблема (и защо). Също така обаче е факт, че момичето беше зверски търпеливо и опита, каквото можа. Накрая почти закрепиха нещата, така че успях да си свърша работата, донякъде с Business Roaming Unlimited, донякъде с помощта на тяхната връзка. Кафето им беше също хубаво, така че общия резултат беше, че по-скоро доволен, отколкото ядосан прибрах ноутбука и поехме към следващата цел: „някаква катедрала ли е, църква ли е, де да знам какво е“, която се виждаше на хълма пред нас.

• 

• 

Оказа се, че пътят до тази катедрала е доста. Доста метри и доста стръмен. Направихме си много добра разходка, но докато стигнем до там се поскапахме. Особено Теди, която към края не знаеше на кой бог да се моли и на кой точно да мрънка за това колко е мизерна. Ангел като че ли се държеше (бива ли да се излага пред момата), а Мартин… Мартин си беше свободния, беснеещ електрон. Неслучайно на края на разходката нашите телефони показваха средно 20,000 крачки, докато неговият беше около 24,000. И не е заради по-малките му крачки: детето беше като бродировъчна машина: ние ако вървим напред, той осцилираше покрай нашата траектория, покривайки поне 10-15% повече разстояние. Напред-назад-настрани-нагоре-надолу! Аз пъшкам и влача, той търчи напред, след това се връща, след това пак търчи! Няма да хване скоро мръвка!

• 

• 

• 

Стигайки до целта горе направихме няколко снимки, няколко панорами. Едва ли ще са нещо уникално, сигурно са същите като още 1235846324-те снимки, правени от туристи като нас. Но пък са си мои/наши, така че аз съм си горд от тях.

Моят каскет бая се беше изпотил. Явно нещо е дефектен. Но пък аз бях доволен: изкачването беше свършило, а следващата стъпка беше да се прибираме към кораба. Бедният, неподготвен и наивен аз! Тази стъпка беше толкова ходене, колкото всичко досега, само че по обедно време, под яко слънце. Твърдо бях решен да намерим безплатния транспорт до кораба, не толкова заради парите, а заради ината и желанието за проучване! Тянеца не беше вече толкова ентусиазиран, нито пък останалите, но аз си бях навил, че щом ще е гарга, ще е рошава, та дори €2/билет за автобус 35Т не беше оферта за мен. Да не говорим, че след последната спирка на този автобус имахме поне още километър до спирката на безплатния круизен транспорт, а след това още километър и до самия кораб. Теди ,за сметка на това, получи “камуфлажна шапка от Марсилия”, нещото което така и не успяхме да намерим другаде, освен на кея:

• 

• 

Аз, Цонка и Тянко се пръснахме из региона на мола Les Terraces, за да търсим къде е спирката на въпросния транспорт. Знаехме, че тръгва на всеки половин час. Но нищо повече. Докато обикалях мола от едната страна, търсейки спирката, Веси ми звънна, за да ми каже, че имам две минути, докато замине следващия транспорт. Тъй-като тя много обича да ми дава загадки, описа ми мястото така, че да се наложи да хвърлям жребий от коя страна на мола е спирката. Хукнах към едната, оказа се че съм улучил. Хванахме автобуса в най-последния момент, едва ли не висейки от вратите. Около 30 минути по-късно (10 с автобуса и 20 пеша) бяхме на кораба, за обяд, по бира-две-три и след това заслужена почивка.

Вечерта беше т.нар. „гала“. Още когато получиш круизния билет там пише, че ще има такава вечер и че официално облекло (смятай смокинг и папионка) е повече от желателно. Т.к. аз нямам такива, официален панталон и „някаква риза“ са ми напълно достатъчни. За мое удовлетворение много хора смятат като мен и всъщност се получава така, че тези със смокингите и с костюмите са малцинството. Хората с по-официално облекло (риза/панталон, като мен) сме масата, но дори се срещат вечните революционери по джапанки и къс панталон. Тъй или иначе, всички получаваме еднакво отношение и обслужване :).

В театъра представиха директорите и командващите офицери: осем-десет директора на различни отделения от предприятието, главния медицински офицер, главния корабен инженер и заместник капитана. Капитанът, по някаква причина, реши да не идва.

След това последва нещо, което конферансието беше обявил като „комедия“, но на мен повече ми приличаше на „театър на ужасите“. Музиката обаче беше яка, според Shazam това беше албума „Tearing Down the Walls” на H.E.A.T.. Ще му обърна внимание тези дни, звучеше много добре. Бяхме на втория ред, близко до екшъна. Поради това ми беше малко неудобно да снимам, но и костюмите, и изпълнението бяха на ниво. Това ни беше едва втората вечер, но у мен се появява странното усещане, че театралната група на MSC Opera е на по-високо ниво от MSC Fantasia, или поне това, което видяхме миналата година при пътуването ни из фиордите. Може би защото тук нямат умна playback система… та се налага да пеят с гласа си? Не знам. Но е приятно.

След представлението беше обичайната вечеря в ресторанта и след това – спане. Случвало ли ви се е да не може да заспите, защото сте твърде уморени? Е, на мен ми се случи. Въртях се, четох, сигурно до 1:30 през нощта. Прочетох си „Репортажи от България“ на Джеймс Баучър. Трябва да ѝ напиша ревю скоро, защото книгата много ми хареса. Трябва и да не забравя да занеса цветя на гроба на този ирландец с българско сърце, когато следващия път отидем към Рилския манастир.

Утре ще сме в Палма де Майорка. Ще пристигнем чак около 15:00, така че преди обяд ще има достатъчно време за писане. А ако има и европейска мобилна мрежа – още по-добре!

Първият ден започна отлично. Много стегнато ставане, оправяне, стягане на багажа. Предвид колко хора сме, беше учудващо как от всички седем човека никой не се замота или обърка. В 7:30 вече бяхме на път за Генуа. По GPS разстоянието трябваше да вземем за два и половина – три часа.

Направихме едно кратко спиране още през първите 20 км, за да купим кафе. Някак „хотелът“, където бяхме, беше забравил да купи кафе и не успяхме да си направим там. При спирането нашите хора дори не слязоха: аз и Тянко отскочихме за кафета, всички останали си останаха в буса.
Преборвайки италианския културен шок, че едно кафе при тях е „6 гр. течност“, обяснявайки колко дълго искаме да ни е дългото кафе, най-накрая с Тянко горди понесохме чашите с „еспресо много лунго“, съпроводени от съжалителните погледи на лелките зад щанда. Все пак те успяха едно от кафетата да го пуснат „тяхно си“, но Веси великодушно го взе, за да мога аз да си имам дълго кафе за из пътя.

След като взехме кафетата атакувахме дистанцията до Генуа. За час-час и половина бяхме преполовили. Трафикът беше относително спокоен, което позволи да се шофира със 130 км/ч максимална скорост, което пък от своя страна направи нещата да се случат точно по план.

На около 40-60 км от Генуа започна участъкът, който сме запомнили отпреди като „адската магистрала“. Пътуването по нея прилича на леко луд rollercoaster, но с участието на автомобили от по 20-40 тона. Пътят е ограничен на 80 км/ч за нас, 60 км/ч за тях и това предизвиква необходимост от почти непрекъснато изпреварване, което още повече увеличава адреналина.

Спомням си нашият първи круиз. Беше накъде 2009 година, когато пак с Тянко, Цонка и Веси, но без деца, стъпихме за пръв път на борда на круизен кораб за седемдневно пътуване. Отново тръгвахме от Генуа, но бидейки новобранци в пътуването, бяхме решили да вземем всичките 1500 км от София до Генуа от раз. Размазани от път, след близо 20 часово шофиране с нашата шкода, на мен се падна отговорността за тези последни километри. И до днес помня как зверски ми се затваряха очите по време на този слалом. Мисля си, че имах голям късмет да докарам всички живи и здрави до хотела до пристанище Генуа. И днес, слизайки по магистралата надолу се чудих на акъла ми тогава. Явно освен възраст трябва и опит. Защото тогава бяхме достатъчно възрастни, но много неопитни.

Днес въпреки трафика всичко беше много по-спокойно. Безпроблемно стигнахме до Генуа, а след това с малко питане и още по-малко GPS стигнахме до „Park and cruise”. Сигурен съм обаче ,че Sygic-a много ми се разсърди, защото ако го бях слушал, нямаше да има нужда от питане. Но аз реших, че като видя униформени, хубаво е да ги питам, да се чувстват важни хората, които ядат бюджетни пари, за да вършат обикновено безсмислена работа. Като ги питаш, така даваш смисъл на работата им, да видят, че и те са полезни.

Пристигането, свалянето на багажа и оставянето на колата бяха абсолютно безпроблемни. От MSC се бяха организирали много стегнато. Този ден от терминала отплаваха два кораба: нашият MSC Opera и MSC Divina, един доста впечатляващ, Fantasia class круизен кораб. При двата кораба, застанали един срещу друг, сравнението хич не беше в полза на нашия. Особено предвид, че миналата година бяхме точно на MSC Fantasia, любимия кораб (знаете приказката за първия, нали :)?).

Пристигайки още преди 11:00 имахме безпроблемен check-in. Бяхме в петата група, която обаче беше толкова разтеглена във времето, че дефакто никъде нямахме опашки или бутане. То ние сме седем българи, количество напълно достатъчно да създадем суматоха и задръстване сами по себе си. Но хубавото беше, че ни обслужиха бързо, качествено и стегнато. Е, може би няма смисъл да споменаваме как огледалата на публичните тоалетни в терминала ни объркаха, че пътя за кораба е натам. И може би пак няма смисъл да споменаваме как Веси и Цонка се заключиха в женската тоалетна, та се наложи една госпожа да ги „освобождава“ отвън, докато ние с Тянко се чудихме къде са ни жените. Но тези неща бяха от нещата, които класифицираш като „приятно разнообразие“, а не някакви кой-знае какви проблеми.

На борда пак всичко беше много бързо. Още в 12:30 получихме круизните си карти. Още преди регистрацията бяхме попитали кога е по-удобно да се разходим из Генуа: преди регистрация или след като се качим на борда. Горещо ни посъветваха първо формалностите, след това разходката. И бяха прави. Някъде около 13:00, вече снабдени с официалните бордови документи и похапнали в бара, си излязохме като останалите пътници и се запиляхме из Генуа.

Разхождахме се малко по-малко от три часа. С Веси пийнахме по една биричка от €7, така малко да опънем шия от факта, че пием в Генуа наливна бира почти на датски цени. Но кеф цена няма, така че… бирата влезе добре. Направихме снимки, Мартин омрънка цялата централна градска част с „дайте да купим НЕЩО“, тийнейджърите получиха полагащата им се доза конско. Тъй или иначе, навреме бяхме на борда, за да посетим бара и да вземем по бира за отскок.

След биричката се прибрахме в каютата и се отдадохме на кратка почивка. Кратка, защото при качване на борда винаги предстои задължително обучение за аварийни ситуации. В Генуа то беше определено да стане някъде около 18:30 (?). Направихме го, отбелязаха ни, и след това отново мръднахме към бара, за да се опитам да получа дневната си доза интернет, а жената и децата да видят какво става покрай басейните. Леко ядосан от факта, че хем бира нямаше (нашия пакет разрешава напитки само по време на хранене), хем корабът тръгна и мрежата ми също спря (засега търпя и не давам €90 за 4GB данни през корабния WiFi), аз се оттеглих в каютата. Гледах филмче, дремах, разходих се из кораба. Като се прибрах Веси и децата вече закъсняваха за представлението. Бидейки първа смяна, на нас ни е определено да гледаме първото представление (от 20:00), а да ядем от 21:30. Е, закъсняхме, но не с много. Но с достатъчно да се вкисна. Много мразя да закъснявам. Предпочитам, когато закъснея за нещо по-скоро да не ходя, отколкото да ходя закъснял. Веси хем го знае, хем мерака за вода я кара да отлага прибирането все за последния момент. Но… както моята лудост за онлайн връзка, така и нейната за вода: всеки луд с номера си. Да видим каква ужасяваща комбинация ще са децата, като пораснат.

След представлението се разтъпкахме за кратко пак покрай магазините и след това отидохме на храна. Бутилка местно мерло, приятна кухня и в 23:30 бяхме в леглата, размазани след много ранен и дълъг ден.

• 

• 

• 

• 

• 

Тазгодишните круиз приключения ще започнат с ден нула. Денят нула беше пътуването ни от София до Верона, с чисто ново микробусче под наем, до междинната спирка, която си бяхме наумили да посетим, за да може хем да си разделим пътя, хем да разгледаме града.

Планирането беше: тръгваме в 04:00 от София, 14 часа до Верона. Разстоянието по GPS е около 12 часа, но ние нали обичаме да поспираме, а и за никъде (уж) не бързахме, така че при максимално разточителство щеше да е справедливо в 18:00 евентуално да сме във Верона, въпреки всякакви очаквани от нас изключения. Пристигайки тогава, би следвало да имаме време и за разходка, и за пицария, и въобще за много други местни екстри.

Единствената прилика на този перфектен план с реалността на нашето пътуване беше, че тръгнахме навреме (знам, че Тишо би се учудил тук, имайки горчивия опит да тръгва рано с нас, но даже на нас понякога ни се случва да не се успим!). Като изключим ставането, товаренето и събирането на приятелите от Студентски, всичко останало от този иначе перфектен план се продъни с гръм и трясък под влиянието на обстоятелства, за които уж трябваше да сме се сетили:

Имаше чудесни, вълнуващи опашки на почти всички граници.

Трафикът бяхме не само ние, туристите, ами още много хора, които бързаха от Турция към новите си родини из Западна Европа. Държавните служители, разбира се, не бързаха за никъде, така че колкото гишета имаше – толкова. Нови не се отваряха. Най-зле се представиха хърватите: на входа на Хърватия чакахме около час. Интересно беше, че точно когато подавахме паспортите, цялата опашка, поне 300 автомобила, наредени в десетина “масура” пред хърватските гишета, наду клаксоните. Получи се такава зверска какафония, че дори иначе невъзмутимите държавни служители с железни нерви се възмутиха. “Защо свирят? Вие колко време чакахте?”, попита ни момичето, докато ни проверяваше паспортите. “Ами около час”, казахме ние. “Хм,” сви рамене тя, очевидно недоумяваща как може от час – час и нещо чакане хората да сме недоволни.

След това нещата се нормализираха, откъм трафик по границите. Преди Хърватско-Словенската граница GPS-ът ни изквича, че имало 45 минути задръстване и ни натири към другото, близко КПП. Там почти не чакахме (десетина коли) и минахме много бързо. На офоциалното КПП опашката вече беше над 45 минути, та въпреки забавянет из две-три селца, минахме бързо и без нерви от чакане

Уикенд-трафикът ни забави доста. 

В Словения, около Любляна се точехме поне 40 минути. В Италия, също по настояване на GPS-a, се наложи да заобикаляме магистрално задръстване, което също ни забави още 40‘ (задръстването беше с проектна дължина 60-85 минути). Поради купищата автомобили по магистралите (петък вечер, все пак!) скоростта ни не беше 100-120 км/ч, а често падаше до 80 км/ч, което напомпа още повече забавянето.

Най-важното обаче беше, че живи, здрави и невредими пристигнахме във Верона. Не в 18:30, а в 21:30. Повече от три часа от планираното закъснение. Четири, а не един час загубен в различни забавяния.

Настанявайки се, с Тянко „посетихме“ на крак една съседна пицария, получихме бутилка вино, няколко бутилки вода и две пици (автентични италиански, направени от автентичен албанец), убедихме го, че не сме гей-двойка в зряла възраст (Веси се наложи да дойде, за да свидетелства). След настаняването оползотворихме храната и пиенето.

Аз си мислех, че след вечеря ще спим, но се оказа, че не съм взел approval. Както в повечето случаи, жената знаеше кое е доброто за мен. Оказа се, че 700 км лично шофиране и още 700 висене на предната седалка до шофьора, подкрепени с 200 гр червено вино накрая и сандвич-два, не са достатъчно за здрав сън, та бях уведомен, че след вечеря ще ходя на разходка. Опитах се да се съпротивлявам… не стана. Щях да ходя на здравословна и интересна разходка из нощна Верона.

Благополучно, след вечерята тръгнахме. Хем ми се ходеше, хем ми се мрънкаше, но след първите пет минути спрях всяко мрънкане и аз наложих темпото. Тръгнахме съвсем напосоки. Garmin-ът беше включен не само, за да ми мери статистики и карта, но и за да зная как да се върна до хотела, без да се лутам кой-знае колко.

Нощна Верона беше точно, каквото очаквахме: на моменти шумна и италианска, на моменти мъртвило. Направихме няколко снимки. Минахме покрай няколко шумни компании. Залутахме се по задънени улички. Стигнахме до реката, Веси и едно момче, седнало на каменния парапет на реката, взаимно си изкараха акъла. Веси несъмнено беше в по-добра позиция, защото младежът за малко да цопне във водата. И след точно пет километра и час, час и нещо, се прибрахме за спане.

На другия ден ставането щеше да е в 06:30. Очакваха ни няколко часа дълбок сън до алармата. През нощта се изсипа много силен дъжд, от който се будих няколко пъти, но като цяло нещата бяха доволно добре.

Three days ago I got my ZeTime Smartwatch Kickstarter Award. It’s indeed one great looking watch, with hands. At first look, a significant achievement in the smartwatch world, which was suffering from terrible, toy-like devices (including Samsung’s smartwatches and Apple Watch).

I’m prominent Kickstarter/Indiegogo campaigner. I support a lot of projects, mainly gadgets/devices, but sometimes others. So far, I was always satisfied big time, with zero lost money. One of the projects failed to deliver. They were a Pebble accessory project, so with the death of Pebble, they refunded me fully.

when it comes to the final Kickstarter products I’m, in general, satisfied with the quality and functionality. Until today, I had no major complaints, related to the final product. Of course, there were some glitches and beta issues, but this is something expected when you’re one of the first-time users of a product.

Sadly, today this beautiful watch has the crappiest, most buggy piece of software ever. I’ve got more than 25 years software engineering experience in various fields and various roles. It’s a rare event to see production software of such lousy quality. I have the ZeTime paired with a Galaxy S8+ phone. The app currently has no integration with anything else but itself, no open SDK, and no ability to extend the product. Worst of all, it seems MyKronoz do not plan to open this and to have a marketplace of applications for the watch. Recently they also did not have open bug tracking system, but thankfully (to many people’s feedback), they published a community message recently with their bug tracking system.

I am very sorry when I see such great platform, combined with such a bad implementation. ZeTime can track my heart rate, but it’d do it once every 5 minutes. I cannot decrease the time. I cannot put the watch in “intense activity tracking” mode, despite the fact it’s an “activity tracker.” I cannot extend it with custom apps; I have to live with what engineers at MyKronoz give me. And, as of today, they give me crap.

Maybe one of the worst things in my experience so far is the blackout, which all current ZeTime users suffer. There’s a closed Facebook group “ZeTime – Community”, where everyone could join. However, the updates there are usually crying users (like me), which share the pain between each other. MyKronoz acts like in “God Mode.” There’s the Help Center, of course, but if you see an update in their community, it’ll be from the CEO, and it’ll be pinned there for the next weeks to come. Yes, weeks. That’s how frequent we get updated. Combined with the wrong product quality, it’s quite awful experience.

In my opinion, MyKronoz should do the following, so they keep their crowd satisfied:

1. Get someone, preferably a PM with excellent communication skills, always with the community.
2. Expose their timeline. We need to know when things will get better. Otherwise, we sit and assume. And get even angrier.
3. Get the MyKronoz SDK in the open. Let people start experimenting and providing their solutions to the problems. Yes, there’s a risk they’ll do something much better than what MyKronoz could do, but after all – MyKronoz seems to be a watch factory, not a software shop! Their watch excels as hardware, but their app(s) and software UX sucks big time.
4. Fuel up as much as possible the efforts to get things with the app right. If they don’t do that, they’ll lose the most significant advantage: their community support. Engineers and technical guys, in general, are the influencers, who will make a product like ZeTime a success. If, of course, MyKronoz want to have their product a victory.

Before finishing this rant, let me give you just one example of how bad UX is today. While writing this, I was listening to Spotify on my phone. If I want to “skip next” and I want to do it with my watch, here’s what I have to do.

1. Push the “light on” button.
2. The watch lights on, giving me the Spotify app and above it: a fresh notification on screen.
3. I don’t care for this notification now, but I’d like to skip next on my Spotify. So I press the “notification dismiss” button.
4. Only then I can do what I initially wanted.

It’s not a big thing, but when you do this like countless of times, this gets incredibly annoying. You expect from a smartwatch the experience to “tick” flawlessly. E.g., I want to pause Spotify: I just click one button, max two! I don’t need to see the current passive notifications at the moment; I want the work done. Of course, if an intrusive event comes (like a phone call), it should pop-up the moment it’s there.

As I said, I think MyKronoz has tons of work to do. The sooner they do it – the better. If they decide to engage active community people as beta testers – much better. But even publishing and keeping up to date their possible timeline will help big time the overall experience.