Чудно нещо е ходенето на ски. Има ефект, който не го наблюдавам при почивките на море, нито при летните почивки на планина. При ските обаче го усещам ясно. Това, което ме учудва в как варира ентусиазмът с времето: първият ден обикновено започва с голям мерак, вторият ден вече усещаш малко мускулна треска, но действаш, третият вече има някаква рутина, а пък и мускулната треска е сериозна. Четвъртият и нататък започва да те примързява по малко, понякога по повече. Шестият ден непрекъснато каране на ски вече си те мързи съвсем откровено, ама нали е последен ден – трябва да дадеш колкото може повече от себе си.
Мисля си какъв би бил идеалният разчет за почивка на ски. Струва ми се осем дни: първите три яко каране, един ден почивка, след това между два яко каране, един почивка (ако имаш нужда), и последният – пак каране. Осем дни общо, от тях караш между 6-7, за най-големите маниаци може и осем!
При такъв разчет ще имаш възможност да се порадваш и на околността. Да посетиш я басейн, я някое терме, я нещо друго интересно. Няма да я има припряността да се кара всеки ден, защото така или иначе дните са малко. А пък и, ако се окаже че курортът е супер, може дори да караш цели осем дни.
Нашата почивка, естествено, не можеше да бъде осем дни, поради различни фактори. Затова шестте дни каране на ски си казаха думата и вчера (а и днес) ентусиазмът беше доста намалял. Затова и днес постояхме до след десет на кафе и приказки и чак след това се размърдахме към пистите.
Тъй-като нямахме кой-знае какъв план къде ще ходим, решихме да импровизираме. Ясно беше, че ще се кара не повече от четири чáса, защото времето даваше белези, че ще е топло, а в този курорт пистите стават на бабуни и каша още в ранния следобед.
Тръгнахме с идеята, че ще направим час-два каране и след това ще седнем в заведение, което харесаме. След 4-5 спускания, съвсем импулсивно, намерихме кръчма, която беше до едно малко влекче с “котви”, място по-скоро за начинаещи скиори (макар, че как ще стигнат начинаещите до тези котви, за мен остана загадка). Но Калина им беше хвърлила око на тези “котви” още преди няколко дни и когато видя, че пистата излиза на тях, очите ѝ светнаха, защото не помнеше, че се е возила вече на такива, и за нея това си беше все едно “никога не съм пробвала”.
Е, имá шанс да пробва няколко пъти. Първият път се качи с мен на котвата, след това я отсвирих, защото първо: тя трябва сама да се научи да се вози и на този влек; и второ: когато съм с нея, “котвата” не ми е където трябва, а долу на прасците, защото Калина е ниска. И съответно на мен ми е много по-неудобно.
До “котвите” имаше чудесно заведение, което веднага харесахме за обяд. Докато ние с Калина “пробвахме” няколко пъти “котвите” (аз трябваше да се уверя, че тя няма да блокира и да не може да се оправя), нашите хора отидоха да търсят маса. След като и аз се убедих, че Калина се справя добре сама, я оставих да пуска (с уговорката, че след няколко спускания ще ни намери в заведението), и отидох да седна и аз.
На тази почивка открих гулаша: тяхната леко пикантна манджа с телешки късчета и картофи. Нещо като нашата картофена яхния, но всичко надробено много по-ситно. И вчера, и днес ям това за обяд и много ми харесва. Е, разбира се, налага се да дояждам и някое от яденетата на децата, но аз не възразявам, защото и те обикновено ядат нещо, което аз обичам :).
Около 10-15 минути, след като седнах, реших да изпращам Мартин да е около Калина, но докато се опитвах да го убедя, тя се появи на масата: доволна, че е пускала сама, но и гладна. Веси вече ѝ беше поръчала някакъв шницел, който тя отказа да яде заради панировката. Хареса месото, не хареса галетата, в която беше панирано. Мартин изяде една част, аз доядох останалото.
След като хапнахме, Мартин и Калина отидоха да спускат “котвите”. Излизайки от ресторанта, аз ги намерих да се припират на котва, като накрая даже паднаха от нея (и се наложи да слизат от средата). Затова и бързо-бързо ги отделих и ги натирих надолу по пистата. Така или иначе, нивото им е доста над това на останалите хора там, така че няма смисъл да им пречат с техните препирни.
Направихме още няколко спускания и решихме да затваряме сезона. С едно дълго спускане (писти 2а и 3) приключихме.
Разчетът за деня:
Тази вечер стягаме багажа и утре пътуваме. Надеждата е, че събота късно вечерта ще сме си в нашите си легла в София.