Tag: skiing

Ски 2020, ден 4

Ски 2020, ден 4

Най-натовареният ден, откъм каране и емоции. Е, не само положителни, но важното е, че накрая всички сме живи и здрави обратно вкъщи.

От всички четири дни дотук, днес беше най-интензивния откъм свалени писти. Втората част от “Панорамата”, която Ангел ни беше приготвил, стигна до най-отдалечената точка от нашия изходен пункт. Това, съответно, породи умора в някои членове на групата и грешки в резултат на тази умора. Но в крайна сметка всичко е добре, щом свършва добре (и само с натъртвания).

Сядайки принудително за почивка едно от заведенията стигнахме до извода, че “ама ние вярно сме много далече” и се наложи да тръгнем обратно, дори леко притеснени, че може и да не се върнем навреме. Е, успяхме, без никакъв проблем, но се налагаше на връщане да има едно такова чувство на напрежение.

Калина не спира да ме удивлява. Моите >95 кг, като цяло с добре натренирани крака, не могат да се сравнят с нейните 23 кг и (уж) нетренирани крачета. Отделно, че тя няма все още нито техника на ските, нито опит. Обаче малкото се справи перфектно с днешното натоварване от 13 общо спускания (нещо “total runs” не го смята бъгливото приложение, но пък в Connect IQ смята правилно броя спускания). При това последните спускания бяха по доста разорани и бабунести писти. Аз спирах при всяко спускане поне по два пъти, за да могат да ми починат бедрените мускули (възможно е от там приложението да се бъгва, ако смята всяка моя кратка почивка като начало на ново спускане). Яко натискане падаше на ските, много силен заден кант, на моменти зверски пареха краката. А то, малкото, хвърчи напред на рало. Как ѝ издържат коленете не зная, аз ако бях на нейно място, досега щях да съм проснат по очи някъде и да отказвам да стана, защото “не мога повече”. А тя, на всичкото отгоре, се кефеше на бабуните по пистите и твърдеше, че най-много ѝ харесват точно такива писти. Луда работа.

Мартин и Ангел въобще спрях да ги отразявам. Те си карат, където си искат и както си искат и не им обръщам никакво внимание. А и Мартин кара така, че по-добре да не го гледам. Уж се пази, де, но продължава при каквато и да е възможност да експериментира с маршрути. Калина, когато кара зад него, го следва по по-лекичките “интересни” маршрутчета, които леко излизат успоредно на пистата. Засега не е паднала. Мартин обаче днес ми вдигна кръвното на два-три пъти, защото влечението му към скоростта го накара да действа безразсъдно покрай други хора и веднъж едва не предизвика сблъсък (е, не е предизвикал, защото не бях там, но Ангел ми разказа цветно). А той може да е лек, но сблъсък с друго дете би бил сериозен риск.
Естествено, скарах му се подобаващо, но пък след това не се наложи да се карам отново. Дано да си е взел поука.

Ангел вече се учи как да води групата. Макар, че днес малко предозирахме доверието си към него (и Тишо, и аз се съгласихме, че трябваше да му погледнем маршрута, преди да тръгваме на доверие), като цяло момчето прави добре план къде и как ще караме. И след това го следва, проверява, мисли. Явно му доставя удоволствие. А и на мен, няма как да крия :).

А Веси пък днес имаше оплаквания. Особено след два и половина, три часá. Тогава времето стегна много сериозно и на нея ѝ стана студено, а като ѝ стане студено, започват да я болят пръстите. А като я заболят пръстите, започва да мрънка. Интересно е, че Калина в същото време нямаше оплаквания. А обикновено и от нея го чувам в такива случаи, двете си приличат в това отношение.

Но пак си казвам: най-важното е, че около 16:10 изключих трекера на изходния ни пункт. И успешно, всички здрави и прави, слязохме надолу.

Беше един от най-слънчевите дни, в същото време и най-студените, дали заради склоновете, по които ходихме, дали заради атмосферните условия. Както винаги, записът от Гармин е тук:

Лирично корона-отклонение

Една позната от Фейсбук днес ми спомена, че “всички мои познати, които са болни, са ходили на ски почивка” (познатата не живее в България). Това ме наведе на мисълта, че най-вероятно тя е права, и че ски почивките са чудесно място за разпространение на този вирус.

Първо, защото имаме сериозно скупчване на хора, които използват едни и същи тоалетни, едни и същи маси на едни и същи заведения.
Второ, защото имаме голямо разнообразие на нации и народи. Австрийци, германци, руснаци, поляци, чехи, датчани, шведи, нидерландци, норвежци, българи: това са националностите, които разпознах категорично: дали по номера на автомобила им, дали по езика им.
Трето, защото всеки се чувства здрав на място като това. Дори да е носител на вируса, най-вероятно го изкарва “на крак” и забравя за него. Естествено, междувременно е поразпространил зараза насам-натам.

Не ме разбирайте грешно. Не ме е кой-знае колко страх от настинка. Но се чудя дали наистина разсъжденията ми са правилни, или (например) ниските температури не биха позволили оцеляване на заразата?
Времето ще покаже. Така или иначе, пандемичният (скоро) характер на разпространението на този вирус ще го направи ежедневие, като това на птичия или свинския грип. И най-вероятно в грипните ваксини догодина ще има защита и срещу този щам.

Ски 2020, ден 2

Ски 2020, ден 2

Днес опитахме частта от курорта, която се води “Brixen im Thale”: същата, като селото, в което сме отседнали. За да го започнем, взехме лифтът, който е от другата страна на курорта, на който бяхме вчера.

Лифтът ни заведе до платото, на което свършваха повечето писти. Поради липсата на сняг това плато се явяваше края на този курорт. Има едно, което е малко по-ниско от това, но предвид, че го посетихме като второ спускане за деня смея да твърдя, че не бих се върнал там. Още преди обяд то беше размекнато и не ставаше за нищо.

Първата писта, която решихме да пуснем, беше №6а. Аз, разбира се, се омотах и вместо нея пуснах №3, като се озовах на изходната точка. Ангел, опитвайки се в началото да ме върне в правия път, и карайки след мен, се оказа и той заблуден от мен, та с него заедно поехме нагоре със същия осем-местен, страхотен и комфортен, чисто нов Dopplemeyer лифт.
За пръв път, между другото, видях на един кабел да има както кабинки, така и осем-местни седалки. Явно хората имат да задоволят нужди и на клиенти, които искат да си свалят ските и да пътуват на затворено до горе. Днес обаче не беше студено и всички се бяхме изсипали на седалките. Въпреки това не се чакаше повече от пет минути. Няма смисъл да правим аналогии с българските ски курорти.

След като с Ангел се качихме горе разбрахме, че останалата част от компанията е слязла, както го планирахме. Ние тръгнахме към тях, по страхотна (и дълга) писта, която на края стана много кишава и доста неприятна за каране. Те не ни чакаха долу, а се бяха качили отново на горното плато, за да продължават със ските.

Така, на няколко преследвания, най-накрая намерих Веси и Калина на пистата. По пътя Мартин решил, че ще стои да ни чака на една от високите точки, та трябваше да му звъним да идва и ние, на наш ред да го чакаме. Но той поне дойде бързо, та не загубихме много време.

На високата точка на следващият лифт нашите хора ни чакаха и от там тръгнахме по дълга писта надолу. След нея имаше обяд (на около 1700 метра). След обядът дръпнахме още няколко писти около заведението, в което бяхме, и след това решихме да се прибираме към изходната ни точка. Идеята беше да оставим Дени да си почива там, а ние да “скитаме” наоколо. На изходната точка имаше също така едни “панички”, които нашите деца, свикнали на висок клас лифтове, намират привлекателни. Явно човек търси това, което има рядко (или пък което не може да има). Аз на панички толкова много съм се мъчил (че и с Ангел), че сега само в краен случай предпочитам този вариант на ски-влек.

Нейсе, оставихме Дени на заведението, а с малките и Мартин дръпнахме едни “паничките”, ей-така, от носталгия към този тип смотан влек :). Калина беше много интересна, защото реши, че ще влиза първа за паничка. След това Ния реши да не остава по-назад и двете малки кифли “запецнаха”, защото Ния не може да помогне на Калина, а Калина сама не може да си хване паничката, която минава покрай нея. Веси отиде и изкара млад момък от кабинката. Момчето сигурно си мислеше, че кара лека смяна и няма нужда да помага на клиентите, но май скоро му се изясни, че поне нашето чаве ще има нужда от неговата помощ.
На третият или четвъртият опит той успя да я пусне нагоре, а след това даже остана да изчака и Веси да тръгне нагоре (за да е сигурен, че ще му се махне от главата, явно 🙂 ).

Горе пуснахме една кратичка паничка и след това казахме на малките, че ще отидем да покараме нагоре с лифта. Ния реши да ходи с нас (Никол така или иначе беше с нас), но Мартин и Калина останаха на паничките.

Качихме се на лифта на изходна позиция, мислейки, че ще слезем по трета писта, и след това ще повторим. Вместо това обаче Веси намери писта 7, която беше червена и отиваше в долината, в която (се оказа сега, пишейки това) са нощните, осветени писти. Ние, естествено, свалихме само седма писта и тръгнахме обратно. Не ходихме надолу, макар че може би утре си струва да се изръчка и тази част от курорта.

След седма, отново на горната изходна позиция, се прибрахме по трета писта, събрахме се всички в заведението и след известно количество мрънкане поради неудовлетворени желания за течен шоколад се прибрахме и към нашето апартаментче.

Пишейки тези редове открих, че нашият курорт има два панорамни тура: по часовниковата стрелка и обратно на часовниковата стрелка. Мисля, че си струва да направим тези два тура, но ще решим дали да правим това по-късно, с цялата компания.

Обобщението за деня е тук, макар че не знам защо моят Гармин ми смята 25 спускания, като реално са много по-малко. Или приложението е твърде щедро към моите почивки (защото аз честичко си спирам, когато ми се уморят краката), или нещо друго не е наред. Но в крайна сметка дава добра представа за преживяването, а това е най-важното, което за мен има значение.

На ски в Банско, с отвращение

На ски в Банско, с отвращение

Това съм го писал преди около една година. Изтупах праха от черновата, поизчетках я малко и реших да я публикувам. Все още е актуално до сълзи. Въпреки това обаче смятам, че е повече от належащо да има човешки условия за истински инвеститори по нашите курорти. Първо по-малко зелен терор върху бизнеса там и второ – условия за бизнес и на други концесионери, освен мутро-мастодонтите там.

Ех, мечти!

Междувременно (и) тази година в Италия беше страхотно!

Ski queue Bansko (by Vl.Karolev)
Два дни. Толкова ми трябваха, за:

  • да им видя випарията и снобарията.
    Лифт с vip вход. Простолюдието чакаме на опашката, а випарията и други мутропроститутки и мутропроститути минават директно. ‘Щот могат! Едва-едва удостояват с поглед огромното, чакащо мнозинство, може би защото (някои от тях) даже ги е срам от ситуацията. Но то на тази опашка чака ли се?!

  • да се почувствам бедняк и боклук;
    Средна пица с греяно вино по пистите: от 30 лв нагоре. Не че ги нямам, ама ги изкарвам с труд и не ми се иска да го давам на мутри. Защото съдейки от тоталната липса на конкуренция по пистите, сигурен съм, че не пазарът, заедно с качеството на храна и обслужване определят кой ще има заведение там, а едни други, твърди предмети, обикновено използвани в бейзбола.

  • да видя писти, по-оживени от главната на Пловдив през първите, топли и слънчеви дни на пролетта;
    Преброих поне 50 човека, наредени на пистата.  Опашка, за да тръгнеш надолу. Поне нямаше VIP линия на пистата, ама като гледам, скоро и това ще измисли мутро-мозъкът.

  • да си дам, като цяло, парите на вятъра;
    Един ден ски пас за моето семейство: (през 2015-а беше) 200 лв. Вече е 230, защото Мартин е над 7. Срещу него получавам горепосоченият, дълъг и детайлен курс по търпение, “цели” 50 км преорани до бабуни още в 11:00 писти с опасно много хора по тях и 300% надценка в заведенията. Няма да започвам да правя справката с Италия и Австрия, освен ако не си вземете кърпички, за да си бършем сълзите заедно!

Не мисля, че бих се върнал лесно тук. Освен, ако не стана аз една от “VIP мутрите” някой ден. Вероятно се броят на пръсти ски-курортите в света, които имат нужда от официални блогове, които да обясняват на клиентите “Как да оцелеем на гондолата”! Срам, и гнус.

Никога не ходете на ски в Банско. По-добре си работете в офиса. Не заслужавате такова нещо. В Австрия или Италия е по-евтино, по-качествено, по-човешко и по-морално. Ще си дадете парите с по-голям кеф и ще получите несравнимо повече за тях. Жалко само, че е на 1000+ км и не можеш ей-така да се вдигнеш за един уикенд.

Но ние сме си виновни!

27.02.2015

Снимката е от публичната секция на Facebook профила на Владимир Каролев, публикувана на 16.02.2016.

Theme: Overlay by Kaira Extra Text