Author: Doncho

Държавата на пациентите

Държавата на пациентите

Sthetoscopes

Предишният път споделих набързо какво се случи, когато си смених постоянния адрес и трябваше като резултат да си сменя личната карта и шофьорската книжка.

Накратко:

  1. Отидох в службата по лични документи на 7-мо РПУ (“Младост”) с намерението да подам едновременно смяна на лична карта и книжка.
  2. Приеха ми документите, провериха всичко (нямах нарушения).
  3. След три седмици ми се обадиха да отида в МВР (централата)
  4. Където ми казаха, че поради това, че съм си сменял постоянния адрес, не можело то така наведнъж и първо трябва да си извадя новата лична карта, а след това да отида и отново да подам за шофьорска книжка.

Освен загубеното ми време (четири ходения до учрежденията засега, петото предстои), днес (на четвъртото ходене общо, и второто до КАТ) леко се вбесих. При изясняването на случая ми, който явно е “много тежък”, госпожа от КАТ звънна на 7-мо РПУ, за да им обясни как (те) са създали проблем. Сигурен бях, че говори за моя случай, защото си знам постоянният адрес, а едва ли друг на гишетата е имал същият постоянен адрес като моя (надявам се всъщност никой освен семейството ми да го няма).

Та госпожата от КАТ, обяснявайки на госпожата от 7-мо РПУ “Младост”, спомена нещо от рода “ами то така се получава, и след това вие ни ги изпращате вашите пациенти да се оправяме ние с тях тука”.

Дали причината беше това, че симпатичната упътваща полицайка на входа първо ми даде билет за грешно гише, където изчаках времето си (около 10 минути), и след това трябваше да чакам отново с нов билет за правилното гише? Или може би фактът, че идваше време да търча за децата? Не мога да кажа кое.

Но тогава се случи това, което на живописен градски жаргон се нарича “завря ми говното” (моля, извинете за кретенския език).

Докато изчаквах врящ, но учтив да се приключи въпросния разгорещен телефонен разговор за пациента Ангелов, видях нейна колежка, също млада госпожа, да върши нещо по папките, които се намираха в близост до моето гише. Тъй-като ми беше нетърпеливо я попитах дали би предала нещо важно на колежката си, която говори по телефона.

Дали защото момичето предположи, че се касае за важен, конкретнен детаил за разговора (то и така си беше), дали от обща любезност, тя дойде при мен, готова да ме изслуша за това, което имам да добавя.

Въпреки врящото ми, съвсем спокойно ѝ обясних, че я моля да предаде на колежката си, че не е правилно да нарича гражданите, които посещават КАТ “пациенти”. Да не говорим, че казано в контекста на случката, е и обидно.

(Не, не е "слово на омразата", само е обидно и неучтиво, също показва неуважение на упражняващият професията към самата му професия).

Момичето се засмя леко първо, но тъй-като и аз се усмихвах учтиво, но в същото време бях сериозен в молбата си, а и гневът ми личеше (винаги ми личи), тя каза, че ще ѝ предаде.

Не знам дали ѝ предаде, но въпросната госпожа приключи разговора и дойде след малко при мен, да ми каже, че да отида на тридесето гише, на което ме чакат, за да ме обслужат бързо и да подадат наново заявлението ми за СУМПС.

Госпожата не засегна темата за “пациентът“, затова аз предположих, че не ѝ беше предадено все още. Попитах я и нея, дали смята за правилно гражданите, които чакат за обществена услуга “подмяна на СУМПС” да бъдат наричани “пациенти”.

Да, приятели, ние наистина сме пациенти. Пациенти в психиатрия. От тази за най-болните психично хора. Защото тридесет и една години не бяха достатъчни за нас да работим и да гласуваме така, че да имаме и (още) по-реформирана администрация.

Не, не ме разбирайте грешно. Администрацията няма нищо общо с това, което беше 1989-а. Даже 1997-а.

Много по-напред е: и като организация, и като начин на предоставяне на услугите. Но все още има много да се желае. На първо място наистина това прословуто обслужване “на едно гише”. Да не говорим, че на второ място целият този процес на преиздаване на документи може да стане и по пощата. Както Александър ми е разказвал, че е в Обединеното кралство. Но това е една друга тема.

Госпожата се засрами. Бая се изчерви, личеше си не е (само) от яд, просто я хвана срам. Отстрани две нейни колежки с интерес слушаха разговора ни (вече беше 16:45 и нямаше почти никакви хора в КАТ, може би и заради дъжда отвън). Госпожата отговори нещо от рода, че нямало нищо и то било на шега. Аз обаче ѝ казах, че е обидно и макар, че и в момента да се чувствам като пациент в психиатрията на държавната администрация, все пак не е правилно да бъда наричан така, защото не съм дошъл за лечение, а за да ми бъде предоставена услуга, за която си плащам два пъти: веднъж през данъци и втори път 25 лв за ново СУМПС и 4 лв за нов златен талон.

Чест прави на госпожата, че както и аз, не си позволи да стане груба или заядлива, а се опита да замаже случая. Не, не се извини, но направи опит (нещо от рода “ама няма нищо, де”). Да ви кажа честно, на мен този нейн опит ми стига. Повече ми стигна това силно излъчвано чувство на срам, което тя показа, когато я попитах дали смята, че е правилно да се говори така. на гражданите.

Отначало бях твърдо решен да ѝ искам името и длъжността, за да подам оплакване. Но съм доволен, че не го направих. Че остана само със срама, което тя изпита пред мен и пред колежките си. Вярвам, че често пъти този тип неудобство е източник на повече положителна промяна, отколкото дори административно наказание, пък било то и само мъмрене в кабинета на началника.

Много се надявам следващият път, когато ѝ дойде да ни нарича така, да си спомни. И може би в половината случаи да каже “гражданите” или дори “клиентите”. Макар, че в случая не отговаряме точно на дефиницията за “клиент”.

Та толкоз за моите преживявания по смяната на постоянния адрес. След тридесет дни даже ще имам ново СУМПС. И продължавам да се надявам, че 2030-а вече това ще става електронно и по куриер.

Stethoscopes Image by Lelia Milaya 🌿 [Reshot]

Смяна на личните документи

Смяна на личните документи

Мислех си, че няма да е сага. Е, засега е кратък, приключенски разказ. Надявам се да не прерасне в роман.

Чувате ли за “обслужване на едно гише“, когато опрем до нови избори?
Чувате ли за “предаване на данните от една администрация в друга“, когато опрем до нови избори?

Аз чувам. Всеки път.

Нека ви разкажа докъде е стигнала нашата държавна администрация, когато иде реч за това.

Ето какво става, когато искате да смените постоянен адрес.

Първо, трябва да отидете да смените постоянния си адрес. В повечето случаи това се прави в общината, в моя случай се оказа, че мога да го направя в кметството в Лозен. Разбира се, не беше описано никъде, че в общината няма да ми свършат работа. Когато отидох в община Панчарево, там от гишето ме върнаха обратно в моето си село, за да може в кметството да ми сменят постоянния адрес. Върнах се, смених адреса. Проблем беше само разкарването и неработещата система (която така и не тръгна до края на деня).
Хубавото е, служителите навсякъде бяха любезни, приветливи и готови да свършат работа (ако някой си помисли, че съм саркастичен – не съм! Наистина бяха такива).

Тъй-като някъде бях чел, че можело едновременно да смени СУМПС и лична карта (долен наивник съм аз), отидох да си извадя и медицинско за продължаване на СУМПС. Кратка процедура, по време на която се оказа, че все още покривам медицинските умения за управление на автомобил категория В и М. Вече бях готов да подавам “на едно гише”!

На втория ден нещата бяха свършени и аз имах в ръце скъпоценната хартийка за сменен постоянен адрес.

Второто, което трябва да направите, е да си смените личните документи. От момента на получаването на хартийката с новия постоянен адрес започва да тече тридесетдневен срок, през който трябва се погрижите новите ви лични документи да отразяват новото обстоятелство. Аз не чаках последния момент, а веднага се пръкнах в “паспортна служба по избор на територията на Столична община”, където да подам заявленията за смяна. Моят избор беше “Младост”, Седмо РПУ, защото там съм свикнал. Пък и ми е близо до работата.

Там изгубих малко повече време. Организацията не беше идеално лошата. Нямаше електронна система с билетчета, което значеше, че всички висим на една опашка в тесен коридор, отърквайки се един в друг, а и в преминаващите по коридора “за получаване на документи”, както и “служители на паспортната служба”.

Нейсе, около час някъде се търкахме, след моята ухилена физиономия се появи на гишето, за да получи документите за попълване.

Системата знае как да цака. Ведъж се редите на опашка, за да получите документите за попълване.
След това отивате да ги попълвате в тесния коридор отвън. В едното ъгълче са обособили нещо като “stand up” бюро (всъщност една плоскост, 30 см широка), където изправен проверявате чинно дали държавата знае за вас истините. Ако някое нещо не е истина, го зачертавате и пишете истината.
След това се подписвате, че сте съгласен да отидете в затвора, ако сте попълнил нещо грешно.

След като се подпишете, че сте съгласе да отидете в затвора, ако сте попълнил нещо грешно, чакате на втора “мини-опашка”, само от такива като вас. Като се освободи пак някое от същите гишета, отивате вече с попълнени документи и медицинското.

Госпожата на гишето чинно провери дали имам неплатени глоби. Ако имате такива, СУМПС не може да бъде издадено “на едно гише” и трябва да отидете до КАТ, за да си платите за гяволъка, след което (ако все още имате право) да си преиздадете СУМПС-то.

Справедливо, ако питате мен, но по-справедливо би било, ако държавата не чака да изтече десетгодишния срок на книжката ви, преди да опита да си събере глобите!

Оказа се, че нямам глоби. Тя се учуди, аз се присъединих към учудването ѝ, след което с размах подписах, че искам подновяване и на “златния талон” (и там се учудих, защото мислех, че отдавна е отменен). Оказа се, че не е.

Снимаха ме (три пъти пробва жената да ме снима, докато горе-долу изляза някакъв хубав).
Платих си.
И това беше (или поне аз така си мислех). Срок на издаване на документите – 30 дни.

Към края на тези тридесет дни, а именно на ден около двадесети, от паспортната служба ми се обадиха (мобилен телефон към мобилен, чудо на технологиите!), за да ми кажат, че “абе има някакъв проблем с преиздаването на СУМПС-то Ви, трябва да отидете колкото се може по-скоро до КАТ, за да уточните с тях“.
Разбира се, не е най-приятното нещо, което човек може да чуе в петък следобед, особено когато си мисли, че след една седмица ще си получи новите документи.

Наложи се спешно разместване на понеделнишната програма, за да може да отида още веднъж за “обслужване на едно гише” още понеделник сутринта.

Отивам значи, днес сутринта, за да видя какво, по дяволите, се е объркало. Естествено, тръпна от нетърпение да знам, защото предполагам, че “някоя нова глобичка” най-накрая ме е изненадала и трябва да си я платя, преди да ми издадат книжката. Чудя се Веси ли е карала в BUS лента, аз ли някъде съм сниман с превишена скорост? Не съм пътен бабаит (то кой ли се има за такъв!), но не съм и светец.

Хубавото е, че гишето работи от 07:30. Аз съм третият обслужен, госпожата е любезна на приемливо ниво. В смисъл, че не ме мрази, не ми вика и гледа да отговаря спокойно на въпросите ми.

Оказва се, че не може да ми издадат СУМПС, ако има “промяна в обстоятелствата“. “Промяна в обстоятелствата” значело нов постоянен адрес. Първо трябвало да се издаде личната карта, да си я получа, след това да цъфна в КАТ, да подам отново заявление, за да се издаде и СУМПС-то. Т.е. живот и здраве да съм си получел личната карта първо, а след това да дойда (вече, пак) в КАТ за издаване и на СУМПС. Толкоз за “едното гише”.

Е, не мога да крия, ядосах се. Естествено, преглътнах яда си и служителката не разбра за него (може и да го е усетила, но се направи, че не е). Нямах кой-знае какъв избор. Попитах я поне дали ще ми издадат лична карта, или ще изпадна в deadlock: “не можем да ви издадем лична карта, докато не ви издадат книжка, защото сте подал за издаване на комплект документи”. Тя ми обясни, че служителките в паспортна били некомпетентни и затова така се получавало. Въпреки всичко обаче аз ще взема да им се обадя днес на тези служителки (или поне ще опитам да се обадя, може да са неоткриваеми по телефона). Защото се опасявам, че това все още не е края на историята.

На път към работа, преди да напиша това нещо, си мислех дали да не пусна “връзки” и да изясня случая с помощта на някой от КАТ, който наистина иска да свърши работа “на едно гише”. Отказах се. Мисля, че няма смисъл. А и тази седмица ми е много натоварена.

Ако до четвъртък сутрин не успея да се свържа със служител, тогава вече може да проуча как мога да си потърся правата. Ако успея, вероятно и аз, като повечето минали през тази глупост, ще махна с ръка и ще кажа “майната му”.

Това, което недоумявам, е защо да не мога да си сменя едновременно лична карта и СУМПС? Какво толкова ги касае КАТ, че да не могат да ми издадат СУМПС при “промяна на обстоятелствата”? Нали системата ЕСГРАОН е достъпна едновременно и за тях, и за службата по лични документи?

Както и да е. Излишни въпроси. Ситуацията ясно показва, че сме много далеч както от “обслужване на едно гише”, така и от “обмен на данни между държавните служби”. Жалко, че толкова много пари отново се откраднати (или просто похарчени от некомпетентни хора).

Доколко “харевам” Фараж

Доколко “харевам” Фараж

Тези дни близки приятели на два пъти заподозряха, че харесвам Фараж. Първият път Сашо се уплаши за мен и се опита да направи всичко възможно, за да ме отврати от него, а вторият път Стан не можа да повярва как мога да харесва Фараж.

Та затова реших да си изясня, най-вече и за самия мен, какво мисля за този политик и шоумен едновременно. Вероятността в България да се появи подобен политик е все по-голяма, та ми се ще, поне към днешна дата, да си направя адекватен прочит към такива като него.

Преди всичко искам едно да е ясно: не харесвам Фараж. Безразличен ми е, понеже не го познавам. Не ми се е налагало да гласувам за него, за да разучавам детайлно политическите му позиции, както и какво представлява в личен план, дали споделя това, което аз споделям, за да реша дали бих могъл да се асоциирам с него. Подобни проучвания правя само тогава, когато ми се налага да си дам гласа за някой, често в мажоритарни избори. Е, обикновено в първия тур на тези избори, защото все ми се случва на втория да гласувам за по-малкото зло: там не можем да говорим за лични асоцииации, защото се гласува не “за” някой кандидат, а “против” алтернативата му.

Та, да се върнем на Фараж. Нямам отношение към него лично, но имам отношение към работата му досега.

Първото нещо, което харесвам в работата му, е това, че се посвети на реализацията на волята на народа си.

Фараж реализира Брекзит. Той запретна ръкави, за да направи така, че волята на по-голямата част от британците, да възтържествува. И го каза право в очите на евробюрократите, маса от които са дългосрочно и пряко отговорни за това.

Някой ще оспори тук, че “това не е волята на британците”. Ами съжалявам, че този някой не е съгласен с резултатите от официално проведен референдум. Но да, накрая това е волята на британците. Всеки гражданин с избирателни права в Обединеното Кралство можеше да даде своя глас на референдума през юни, 2016 и така да определи бъдещето на страната си. Ангажираните към това бъдеще хора дадоха гласа си и определиха това бъдеще. И то се оказа бъдеще без ЕС. Толкоз. Какво им се е искало на “умните, красивите и с трибуна граждани на Великобритания” няма значение, защото те се оказаха малцинство. А демокрацията работи така: мнозинството определя бъдещето и на малцинствата. И аз твърдо вярвам, че това трябва да остане така.

Та, Фараж се взе в ръце и реализира тази воля.

Второто нещо, което харесвам в политическата му роля е шансът, който шоумени като Фараж дават на политиците и гражданите от ЕС да осъзнаят къде е истинският проблем, който накара британците да напуснат съюза.

Погледнете за секунда обаче това:

Туитове, като този на Verhofstadt, ме карат да се замислям, че в момента ЕС няма шанс да осъзнае истинските проблеми, които отблъснаха Великобритания и съответно да инициира промени, които да спасят бъдещето на Съюза.

Напротив: фанатици като Верхофщат ще направят всичко възможно да федерализират колкото се може повече ЕС. Не защото хората в Съюза искат тази федерализация. Хора, които я искат ги има, но днес отказвам да повярвам, че са повече от 50%, което е задължително за подобно труднообратимо решение. А защото верхофщатците, подобно на едновремешните есесовци, искат чрез механизма на принудата да създадат нещо, подобно на тогавашния СССР, в който националните държави ще просъществуват няколко поколения като марионетки, докато претопяването си свърши работата и ЕС стане монолитна държава от някогашни региони: български регион, гръцки регион, италиански регион, и т.н.

За мен за България няма друга алтернатива освен ЕС. Нашето географско положение е такова, че ако не сме част от военен и политически съюз, който да ни защитава, нямаме потенциала да оцелеем като независим политически субект дълго време. През годините се е виждало и е било многократно доказвано: имперски интереси по една или друга причина са владяли България много повече време, отколкот сме били независими. Ако не военно, то политически. Ако не политически, то икономически. Единственият ни шанс за някаква независимост е независимост в съюз като ЕС.

Ако Крим не се беше случил, щях да вярвам, че сме оставили назад в историята времената, когато една държава стоварва войски и откъсва парче от друга държава, докато останалият, цивилизован свят следа отстрани. Но Крим се случи. И светът нищо не направи за него. Дали светът можеше да направи нещо, или не, е друг въпрос. Вероятно Крим не беше освободен от руската агресия, защото това би означавало нова Световна война? Може би. Но факт е, че Русия откъсна парче от суверенна държава и си го присвои. Поради тази Русия, поради днешна Турция, България винаги трябва да е част от солиден политически и военен пакт. Политически имаме ЕС, а военно – НАТО. Към днешна дата това са пактове са без по-добри алтернативи за нас.

Но ЕС преди дванадесет години (вярвате или не, толкова станаха годините на нашето членство) и ЕС днес не си приличат. И развитието не е към добро.

От тогава до днес се случиха много хубаво, но и много лоши неща. Регулации GDPR, “макронизацията”, “зелената сделка” са само част от глупостта и недалновидността. Това не са неща, които ме карат да съм горд, че сме в ЕС. Това, и безброй много други причини, предизвикаха резултат такъв, че Великобритания днес да не е част от Съюза.

Самозабравили се еврофашисти като Верхофщат подкопават бъдещето на Съюза. Ще ми се политиците в ЕС да осъзнаят това и бавно (рязка промяна не е възможна) ЕС да се отърве от проказата, която го разяжда. Проказа, която хора като Верхофщат хранят и увеличават.

Фараж е борец срещу такива хора. Това негово действие харесвам. Надявам се да има повече “фаражи” сред днешните европейските политици, защото иначе балансът ще бъде рязко наклонен към еврошуцщафели като Верхофщат. А това ще задълбочава кризата и противоречието в ЕС. ЕС трябва да остане политически и икономически съюз от независими държави, който да взема нещата с пълно мнозинство, като всяка държава трябва да може да блокира еднолично дадена задължаваща резолюция. Защото иначе макронизацията е неизбежна. Минимална европейска работна заплата е неизбежна. Федерализация е неизбежна. И аз, и други хора като мен, ще са все повече против ЕС. И ако това продължава така, на референдум “за/против” ЕС, хора като мен един ден биха гласували “против”. Което днес се надявам, че никога няма да се случи.

Та, ако в края на този текст не сте разбрали дали харесвам Фараж или не, няма смисъл да пиша повече.

Лондон – Париж с Евростар

Лондон – Париж с Евростар

Мой познат ме помоли да споделя как е пътуването с Eurostar, та реших направо, ако не ме домързи, да го сложа в блога.

Евростар днес свързва следните големи градове, повечето европейски столици: Лондон (St Pancras), Париж (Gare du Nord), Брюксел (Midi/Zuid), Amsterdam (Centraal), Марсилия (Saint-Charles), както и други (междинни гари) като Ротердам, Marne-la-Vallée, и др. Бързоната и удобствата на тази влакова връзка между Париж и Лондон се равнява по удобство и време с пътуване със самолет, без досадните, префърцунени проверки на сигурността, “изключете си телефоните при излитане и кацане” и т.н.
Пример: тръгвам от центъра на Лондон в 14:22 GMT, пристигам в центъра на Париж в 17:51 CET. Отчитайки един час корекция на времето, това прави два часа и половина пътуване.

Eurostar Train, cc-by-sa 4.0 Florian Pépellin

Когато към това време прибавим и 45 минути за регистрация, проверката на сигурността и паспортите се получава, че за три часа и половина стигаш от центъра на Лондон до центъра на Париж. Т.е., няма друг транспорт, който така бързо и приятно да те отведе на такова разстояние.

Ако сравним с полет, нещата изглеждат така: час и петнадесет минути полет, два часа регистрация и проверки (може да се рискува и за по-кратко време, аз не обичам да поемам такъв риск при полети от натоварени терминали) и час от/до града (минимум). Грубо пресметнато, времето за пътуване със самолет и времето с влак са съизмерими: три часа и половина с влак, четири и половина часа със самолет.

Сега, при мен го има и другото нещо: аз харесвам тези влакове. Обичайно днес се возя повече на самолет и затова винаги, имам ли възможност, вземам влак. Разбираемо е, при две-три пътувания с влак годишно срещу минимум 30 със самолет. Безспорен принос за харесването ми има и дребния факт, че във влака имаш мрежа (3G/4G/WiFi). А и когато влакът е Евростар, нещата са още по-добре. Но и не се мръщя на скандинавските влакове: при толкова смъкнати пари от данъци и при тези цени на влаковите им билети, скандинавците се возят на отлични машини!

Според мен Евростар е най-високият клас влаков транспорт (ако не броим Ориент Експрес например, чувал съм че е лукс). Поради това го препоръчвам горещо пред какъвто и да е друг транспорт, особено между Лондон и Париж. Ценово стои колкото самолета (като нищо може и да е по-скъп от някои полети), но няма такъв кеф да си във влак с 300 км/ч (в интерес на истината, така и не видях 300 км/ч на GPS-а, но може да е лимит на Waze, който е правен за автомобили).

Когато разстоянието става по-голямо съм сигурен, че самолетът бързо ще изпревари Eurostar. Например, за разстояние от рода на София – Лондон нещата биха стояли ама съвсем различно (нощно пътуване, може би?). Но за разстоянията между Лондон, Париж, Брюксел и Амстердам изглежда моделът работи. Днес влакът беше почти пълен, макар аз да изкарах късмет и до мен да нямаше човек.

А за влаковете в България… за тях или добро, или нищо, затова ще съм кратък. Тях ги използвам само в най-краен случай. Ясно защо: отчайващата обща хигиена вътре (и на влаковете, и на пътниците), времето за пътуване, безопасността при пътуване. Със сигурност в България бих пътувал София-Варна със спален вагон (с момчетата го правим веднъж годишно). Но за “обикновените” влакове… Тях гледам да ги избягвам. Пък и в България повечето неща са ми близо и мога да шофирам.

Размисли

Размисли

Днес вероятно станах жертва на измама. А може би не. Или пък да. Чувал съм за подобни случаи. Така или иначе, дори да беше измама, беше дребна и незначителна, без никакви последствия за мен и семейството ми. А след това ме досрамя. От мислите ми.

Ще разкажа.

Следобяд с Калина бяхме на рожден ден. На нейна близка приятелка от детската градина. Приятни два часа, защото тук, за разлика от повечето други рожденни дни, познавах повечето родители. След рожденният ден, на пътя от клубчето към фиата, ни пресрещна млад човек. Както Калина се изрази после, “с по-тъмна кожа”. С две патерици и липсваща дясна подбедрица.

Погледна ме и попита “може ли да ми купите нещо за ядене”?

Помислих няколко секунди. Имам принцип: не давам пари на просяци. Жесток принцип, но го спазвам. Не обичам да ме прекарват, а да се прекарвам сам – още по-малко. Нещо обаче ме препъна в това момче. На възраст между 20 и 30 години, колкото повечето колеги от екипа ми в SEGA. Застанал на около 5 метра от мен, гледа ме с надежда. И успя да ме отвърне от пътя.

Попитах го откъде иска да му купя нещо за ядене. “От където искате, за мен е без значение.” Попитах го дали знае магазин наблизо. Знаеше. На около сто метра от срещата ни, квартално магазинче в Младост-4. Отначало казах на Калина да ме чака отпред, след това виждайки, че магазинът продължава и навътре, я прибрах с мен. Купих му една тарелка с някакви солени кифлички и едно парче лионска наденица. Под 5 лв всичко. Купих и на Калина детски дъвки, че поиска. Излязох и му ги дадох, а той погледна, благодари, и тръгна с патериците нанякъде.

На път към колата, Калина ме попита за липсващата подбедрижа, както и за “хората с по-тъмна кожа”. Обясних ѝ, че хората понякога губят част от себе си. Буквално. И че не кожата има значение, а намеренията и сърцето на човека. Не знам дали ме разбра. В групата (май) имат няколко деца “с по-тъмна кожа”, надявам се да са интегрирани с тях, а не разделени от родителски предразсъдъци. За миг си спомних как в групата на Ангел имаха много по-голямо расово разнообразие, отколкото тук. Неслучайно.

Качихме се в колата и почти през цялото време на пътуването си мислех за случката. Отначало се чудех дали ме е излъгал младежа. Дали няколко крачки по-надолу е намерил начин да пробута продуктите на някой, срещу което да получи някакви дребни пари, които да му влязат в употреба. Или да подхранят мафията на просяците.

Или няколко крачки по-надолу е седнал на някоя пейка и е ял от храната.

Никога няма да разбера.

Стигнах обаче до извод, от който ме хвана доста срам. Разбрах колко съм мнителен и тесногръд. Защото, в крайна сметка, това няма никакво значение. Благодарение на подкрепата на родителите ми успях да получа образованието, което имам. Благодарение пак на подкрепата на семейството и поемането на риск и някои неудобства успях да получа опит, който да реализирам по възможно най-добрия за мен начин. За да съм днес в позицията тези пет лева да са колкото кафе с кифла, които ще изям примерно в Green Deli в нашата сграда. А аз съм седнал да мисля дали младежът “ме е прекарал” или не. Мразя думата “късмет”, но ако има такова нещо като късмет, до днес имам всичкия късмет на света.

Този младеж вероятно е видял и преживял неща, които моята задоволена личност е виждала само в кошмарите си. А аз съм седнал да се чудя дали са ме измамили с дребни пари или не. По пътя започнах да си фантазирам също вероятни сценарии, при които би могло да се помогне на това момче. Да има хляб в ръцете, а не да проси. Разбира се, пак се прокрадна мисълта, от която ме е срам: че вероятно момчето вече си има хляб в ръцете, благодарение на наивни хора като мен.

Истината е, че не знам какво да се надявам. Май се надявам да ме е измамил. Надявам се да не е толкова зле, че да му се налага чистосърдечно да моли непознати, пълнички чичковци, водещи момиченце с парти рокля на Ана и с розов балон в ръцете да му купуват храна. Като че ли е по-добре да е гледал на мен като наивникът, който ще се хване на театъра му, отколкото да е бил толкова гладен. Няма да разбера. А ми се ще да можех.

Така и не можах да “успокоя топката”. И още не мога. “Вътрешните везни” са ми яко разклатени. Май трябва да си пусна някой ситком. First world problems:

image source
Разходка до паметника на Димитър Списаревски

Разходка до паметника на Димитър Списаревски

Отдавна възнамерявах да посетя това място. Сгушено в полите на Лозенска планина, непосредствено над Долни Пасарел, се намира паметника на Димитър Списаревски. Освен паметник на един български герой от Втората световна война, това място също така е и мемориал на всички български летци, загинали за защита на нашите земя и хора.

До паметникът води туристическа пътека, която тръгва от Долни Пасарел. Ние обаче, бидейки едни нови, но заклети лозенчани, решихме да стигнем до него, тръгвайки от къщи и преминавайки през билото на Лозенска планина. Цялата разходка е записана в тези две Garmin активности: от Лозен до паметника и от паметника до спирката на градския транспорт. Първата е записана като “Walking”, но си беше яко планинско ходене. Изкачването на билото на Лозенска планина, от 750 м (нашата къща) до 1100 м (самото бѝло) ни отне час и половина. След това беше по-лесно, но общата разходка стигна около 8.1 км. Определено с Веси очаквахме да бъде по-кратка, но се излъгахме: беше си много интензивно преживяване, около три часа. Към краят Мартин доста се измори (добре, че решихме да оставим Калина на Ангел), а това е много показателно за самия път. Мартин обикновено минава маршрутите поне по 1.3 пъти по-дълго, защото непрекъснато търчи напред-назад. Е, този път се беше скапал.

Въпреки това разходката си струваше. През голямата част от нея, когато не гледах GPS-а (за да не пропуснем някоя отбивка) си мислех за мястото, където отиваме. Мястото, на което на 20.12.1943 се е разбил самолетът на полк. Списаревски. За съдбата на този 27-годишен мъж, който дава живота си, за да спаси възможно най-много хора.

На война, като на война. Тогава ескадрила американски бомбардировачи се отправят към София, за т.нар. “наказателни бомбардировки”. През онези времена това се е правело не, за да се поразят някакви военно-важни цели, а за да се избие колкото се може повече население и се разруши колкото се може повече инфраструктура в тила на врага. Ясно защо: обезкървява се тила, а в същото време моралът на войската бива попарен от притеснения за близките там. Задачата на американците вероятно е била да покрият София с “бомбен килим”.

Накратко, защитната ескадрила от “Божурище” ги пресреща, преди града. В небето се разразява се бой между нашите изтребители и техните. Списаревски някак успява да се измъкне от американските изтребители, пробивайки през реда им да стигне до V-образния ред на бомбандировачите В-24, които носят ироничното име “Освободител” (“Liberator”) и да свали водача на крилото, блъскайки самолета си в него. Бомбандировачът пада от едната страна на Долни Пасарел, Списаревски пада от другата. Вероятно вече мъртъв, защото иначе не мога да си обясня защо не е катапултирал. Погребан е в Софийски централни гробища, на Алеята на летците. Изключително образован (за времето си тогава, а дори и погледнат от днешна перспектива). Колко човека тогава са имали висше образование? Колко са имали възможност да посетят чуждестранна школа, където да усъвършенстват уменията си? И в крайна сметка, един въздушен бой и всичко това става минало, потъва в праха на забравата. Да, войната е ужасно нещо. Най-ужасното изобретение на нациите, за да начесват една-друга крастата си.

Такива мисли имах в главата си, докато вървяхме по планинския път. Неволно правех паралел с “Европа на нациите”, образувание, в която отделни партийни централи и вождове искат да превърнат днешния Европейски съюз. Да нямало ЕС в сегашния му вид, а общност от “независими държави”. Мечтата на Путин, мечтата на нацитата, които намират в това вероятна реализация на болни фантазии. Ей го – и главното наше наци ще връща наборната служба. Що се отнася до мен, аз ще се боря против подобни политически безумия винаги, когато имам възможност. За да може да има по-малко бъдещи поводи за паметници, като този на полк. Списаревски.

Когато пристигнахме на паметника бях малко разочарован. Мястото е добре поддържано, но някак очаквах повече. Вярно, че е труднодостъпно. Самолетът е паднал в гората, до там сега има две пътеки: едната от Лозен, другата от Долни Пасарел. Но въпреки трудната достъпност, свестни хора и наследници от рода Списаревски са се погрижили да има паметна плоча, повечето неща да са боядисани в националните ни цветове, а и да има импровизиран пилон, на който се вее българското знаме. Героят е почетен!

Чувал съм, че от време на време има тържествени чествания на това място. Чества се храбростта на пилотите, дали живота си за България. Може би един ден ще се поинтересувам и ще присъствам на подобно събитие. Макар да ме притесняват точно тези националистически издънки, които със сигурност биха се появили на едно такова място. Чувал съм оттук-оттам, че историята на полк. Списаревски се използва и за да се нагнетява омраза от страна на русоробите към американците. Все едно само американци са бомбандирали. Бих се почувствал много отровно, ако на подобно честване се натъкна на такива изроди. Затова и съм с особено мнение, но бих рискувал.

Нашият първоначален план, тръгвайки от Лозен, беше да се върнем обратно по пътеката до къщи. Предвид обаче колко беше уморено детето (а и ние) решихме да продължим надолу, покрай езерото и да вземем автобусът до София. Мисля, че беше добро решение, защото Мартин вече беше също доста гладен, а и аз очаквах да се влачим поне три, три и половина часа по обратния път, т.е. той съвсем щеше да “фалира”. Макар и по обратният път изкачването да е значително по-полегато, все пак трябваше отново да стигнем до билото и след това да се спуснем по много стръмен път до къщи. Някой друг път ще направим тази разходка, а днес се прибрахме с автобусите. №3 до МЕТРО, и №5 до Лозен. След това още 600 м нагоре по улицата до нас, което в сравнение с изминатото през деня си беше направо нищо.

По път откъснах два стръка здрав бръшлян. Веси вече е насадила охридски зелено-бял в до едната ни ограда. Върви трудно и мъчително, може би му е студено тук. Ако оцелее и тази зима обаче, сигурно ще се хване. Този от днес аз мисля да го засадя, за да пълзи по белия калкан на съседа, за да може да скрие грозния, бял бетон. Ако се получи, ще се получи много добре. Бръшлянът е здрав, планински, с големи зелени листа. Мисля, че добре ще се чувства, все пак това си е неговия климат.

Общата равносметка от деня беше около 11 км ходене и няколко трилиона км из космоса на Elite Dangerous. Никак не беше зле.

А от утре предстои много интересна седмица в Белград…

Истории от Горублянското задръстване

Истории от Горублянското задръстване

“Българинът го е страх само от две неща: да не настине и да не се мине”

автор забравен и неизвестен мене

Не помня кой ми каза този постулат. Знам го поне от 10-15 години, ако не и повече. Май някой в Дания го беше споменал за първи път… не помня вече. Но в течение на времето се уверявам, че е много верен. И съответно имам много силен confirmation bias за него.

Днес се забавлявах да храня този bias, докато чаках в сравнително интересно задръстване на път за Лозен. Поради трафика ли, поради регулировчиците на кръстовището на Цариградско и Горубляне ли, опашката беше стигнала някъде до БАН. Та имах достатъчно време да съзерцавам и да си мисля за тази наша много специфична народопсихологическа черта.

Началото на задръстването. Когато аз минавах, започнах от БАН, малко преди магазин МЕТРО.

Докато чаках, на първо място в класацията ми са тези, които наричам “тарикат за 1000 лв”. Причината за “1000 лв” е, че не преди дълго време НС актуализира глобите така, че тези, които шофират в аварийната лента, би следвало да подлежат на такова наказание. Разбира се, за да има ефект трябва някой да наложи това наказание, но като няма кой, спокойно и 100,000 лв може да направят глобата и пак няма да има ефект.

Та тези тарикати редовно влизат (или въобще не излизат) в аварийната лента на този етап от “Цариградско”, за да изпреварят отдясно колкото се може повече законен трафик. Днес на кръстовището на Горубляне имаше много полиция, но цялата беше заета с две дейности: едните “помагаха” на “баш-регулировчикът” в средата на кръстовището да маха с хранилката, а другите изпълняваха стандартните дейности на скучаещ катаджия: пиеха си кафенце и си бъркаха в носа. Може би някои са си и драпали макарите, не се виждаше от моята перспектива.

Ако бях видял поне един “тарикат от 1000 лв” спрян и пред акт, кефът щеше да е пълен. Но КАТ днес беше благосклонен, а и с голяма вероятност повечето такива тарикатчета вероятно и са били тарикатоправоимащи, “колеги” или по-така. Интересното беше, че повечето коли, в които се возеха тези тарикати, бяха бараки, 10+ годишни, от класа на нашата шкода. Някак очакванията ми са, че повече мутреещи се правят тези глупости, но не видях много от тези.

Поведението на “тарикатът за 1000 лв” е много смешно. Разбира се, те шофират в аварийната лента, но често, обикновено пред кръстовището, търсят място да се шмугнат в законната, най-дясна лента. Днес някои го правеха и паникьосани, защото са забелязали патрулиращите допълнителни екипи на КАТ. Някои доста рязко влизаха в лентата, предизвиквайки негодуванието на тези, които са зад тях. Но катастрофа не видях, явно късметът днес е бил с тарикатите. Или с невинните им жертви, които си карат законно в лентата, зависи как го приемате.

“Тарикат от 1000 лв” има още едно ниво, малко по-майсторско така. Тарикатите от това ново ниво веднъж се шмугват в законната лента, избутвайки колата и трафика зад тях, но когато се огледат достатъчно добре, стигат до извода, че са се прекарали, т.е. че не са прекарали достатъчно тези зад тях и при първа възможност се връщат обратно в аварийната лента, за да изпреварят още няколко коли. Между 20 и 100 метра по-късно те отново се бутат в законната лента, решили че засега е добре, до следващия път, който обикновено настъпва след 30-40 секунди, когато пак тръгват. Днес тези малоумници също имаха късмет: нямаше засечени и ударени автомобили, поне не и когато аз минавах по маршрута.

Освен най-многото “тарикати от 1000 лв”, днес имаше няколко “аз съм тук и съм за малко”. Обикновено това са малки, бързи автомобили, които не правят нищо друго, освен да сменят лента при всяка възможност, крепени от единствената надежда в мизерното им преживяване, че така току-виж са изпреварили една съседна кола и не са се минали толкова много като останалите. Докато минавах през трафика забелязах двама такива чукундура. Единият почти всеки път, когато трафикът се отпушваше за малко, гледаше да си смени лентата. За времето, докато чакахме, направи сигурно 20 престроявания. Рязко, с газчица, разбира се без мигач (че друг тарикат като го види мигача, за да не се мине пък той, току-виж опитал да го запуши и станало мазалото). Човечецът, разбира се, не успя да се промуши кой-знае колко, но поне правеше животът на околните забавен и ги караше да внимават повече, та и той допринесе с нещо за купона в задръстването.

На последно място за една много специална порода тъпунгери. Съжалявам за острата дума, но нямам по-добра за тях. Това са някакви наследници на приматите, които са усвоили навика “пушене” и го практикуват вътре в колата. Не говоря обаче за всички пушачи в колите, нямам нищо против да си го правят. Това си е тяхната кола, ако щат и да акат в нея и да го размазват по тапицерията. Тук говоря за тъпунгерите, чийто мозък все още не е узрял достатъчно за прозрението, че ако има малко дете в колата, не трябва в никакъв случай да се пуши. Оставам настрана любезността “ако има друг човек в колата не е коректно да се пуши”. Тази любезност е недостижима за празните глави, които пушат буквално на главата на децата си. Разбира се, венецът на подобна простотия е да си тръскат пепелта през леко отворения прозорец, а накрая да метнат фаса на пътя. Особено любимо ми е последното им упражнение.

Та така бяха днес историите от задръстването.

Semi-VR experience for Elite:Dangerous with EDTracker

Semi-VR experience for Elite:Dangerous with EDTracker

These days I’m trying to return back to at least one of the games, which I played for quite a while. Eve Online seems to be dead for me. I’m still having quite good resources there, but no heart in the gameplay. It was great when I was part of a community, kind of the same when I was part of the WoW community. But now both games have lost my long-term commitment to them, precisely because they’re not that much of a fun alone (although I played good, nine to twelve months alone when I was doing T2 ammo production chain in Eve).

I brought Elite up to date and after login I found myself good 400LY from my base. When I started studying (e.g. quitted playing) I was planning an Exploration expedition in order to impress one of the Engineers (Elite NPC). And even since my poor toon stayed in the cold, vast, empty space alone for almost two years. Good that it most probably has a stasis chamber, otherwise I’d probably find it mentally derailed from such prison. Anyways…

I had to fine-tune my joystick. Lucky enough, I made a detailed description of how to configure Thrust GXT 39 for my gameplay.

But… I stroke a substantial stopper, when I tried to reconfigure my “VR-like” device. The computer, which had device successfully configured was reinstalled due to a hardware issue, so I had no working reference. And I was quite worried, not only because the device was not cheap (~£50), but because I needed it for my gameplay. It helps tremendously to use it, when you’re in battle fight, as you need to look around to see better your targets. Elite:Dangerous is quite realistic on this end and just like the pilots, you cannot do dogfight just using your radar and instruments.

My issue with this little piece of hardware was two-fold: for one, I forgot what was the name of it, and for two, it had no name on the box at all. I saw literally hundreds of USB devices, I was too lazy to do USB log plug/unplug diagnostics, but it was still a “last resort” measure.

I started with wild search, one like “device maps head rotation to elite dangerous viewpoint rotation”. Fortunately, the fourth result was precisely what I was looking for: it brought back my memory about the name of the device: EDTracker. From then on it was easy:

  1. I located the shop of the manufacturer. I felt very nice to see they’re developing: they were a group of enthusiasts offering “by exception” a boxed product, today they’re developing versions of it, it’s packaged (and there’s finally a mark on the box what the device is).
  2. Downloaded a few versions of their enthusiast’s application, which should tune up the device. It did not work. Tried older version, didn’t work either. Then I realized that I probably have what they call today the “Pro” version of EDTracker. Downloaded the “Pro” application and then it worked like a charm.

I configured the device, then configured Elite:Dangerous. Here’s my configuration, which worked best for me. Probably, if you place the device somewhere else on your headset, you’ll have to change it.

For my case, here’s how the EDTracker Pro Configurator is set:

I will probably have to fine tune a bit the parameters, but even the default ones worked for me. Setting up a “reset” key is mandatory. This is a cheap solution, which often goes out of tune and needs a “zero level” head position reset. I use it most often when I look something outside the screen, too far left or right (most often something out of the game). After this I need to reset it.

My Elite:Dangerous “Headturn” menu looks like this:

With these two all worked perfectly. I wonder would it work that nice in games like World of Warcraft or Eve Online…

Круиз 2018: Ден последен, София днес, вчерашна Любляна, и некои други размисли

Круиз 2018: Ден последен, София днес, вчерашна Любляна, и некои други размисли

Прибрахме се.

Двигателят: изключен. Автомобилът: вече върнат на EasyRent. Между другото, трябва ли ви солидна компания, предлагаща автомобил под наем, горещо ви ги препоръчвам!

Багажът: пренесен обратно вкъщи. Пералнята: пълна. Още сигурно 6 перални чакат на , по една за всеки ден. Веси е много “щастлива”. Обича да пере жената, какво да кажа (мисонгист съм си, какво да ме прави и тя 🙂 !).

Калина: щастлива. Подаръците са си вече при нея, макар че май твърде много са този път. Какво да правим, като ли липсваше детето…

Ние: уморени, но доволни. Хубаво щеше да бъде да има още един ден за почивка, преди да се върнем в офиса, но пък това значеше вчера да се убием от пътуване (1560 км от раз), а и да пропуснем вечерта в Любляна.

Любляна: прекрасна! Според мен най-кокетната европейска столица. Не съм бил в Люксембург, но от столиците в Европа, които съм видял, моят глас е за Любляна. Още преди почти десет години, когато за пръв път я видях, бях впечатлен от нея. По майкрософтска работа бях там няколко пъти и всеки път с голямо удоволствие усещах този град.

Днес, декада по-късно, Любляна (заедно с цяла Словения) е категорично европейски град, по нищо не отстъпващ на градовете, за които сме свикнали да казваме “западни”. Може би цените са все още леко по-ниски, отколкото например във Виена. Или особено в Копенхаген. Но пък градът е невероятен.

Любляна беше приятна изненада след няколкото големи европейски града, всеки с тяхната лудница и тълпи. Пристигнахме някъде около 17:00. Нашата хазяйка ни посрещна, пусна ни да минем в супер-центъра на града (защитен от други автомобили чрез кръгли, стоманени стопери, които се свалят с електронна карта. Момичето ни заведе до мястото ни за паркиране, непосредствено зад кметството, а след това и до апартамента, който също беше в супер-центъра на Любляна.

След като оставихме нещата си, хукнахме на разходка. Отначало тръгнах с идеята да търся място за бира, че бях много пресъхнал след толкова много път. Но след това пресметнахме, че по-добре би било да се разходим, а след това да седнем. Решихме да направим така и не съжалявах, защото стана страхотна разходка, която иначе щеше да пропадне.

Започнахме с кратък тигел из “главната” на града. Веси наснима една църква, видяхме някакви заграждения, за които ни казаха, че градът се готвел за маратон тази вечер. Явно щяхме да гледаме и маратон. След като завършихме тигела, поехме нагоре към крепостта, която отчетливо се извисяваше над центъра. Мисля, че ѝ казваха “Стария град”. Децата отначало се опитаха да мрънкат, след това се разбесняха и практически търчаха чак до горе. Ние, по-бавно и по-достолепно, се изкачихме като истински туристи: бавно, без излишни движения.

Горе заварихме подготовка за купон. В единия край на замъка имаше разпънати сергийки. Срещу тях група си правеше саундчек. От двора на замъка се чуваше бумтене: явно и там нещо се случваше. Ние обиколихме първо наоколо, да разгледаме и поснимаме. Видях паметник, посветен на словенци. Учудих се, че не беше “паметник на съветската армия”. Все пак беше на най-високото място в града. При нас на такива включови места я “Альоша”, я МОЧА ще се види. Странни словенци, да сложат техен паметник, вместо на съветски комунисти. Дали това няма нещо общо с факта, че и ние, и те еднакво излязохме от соца, а днес ние все още кретаме натам, където Словения отдавна с пълно право членува? Може би има нещо общо, не знам, може би…

Тези невесели разсъждения ме доведоха пред сергийките, където видях Веси да купува две крафт бири. Оказа се, че една от сергиите предлага местна занаятчийска бира. Имаше четири вида, аз избрах златния, Веси пи от някой от другите видове. Аз опитах нейния, но моя вид повече ми хареса. Тянко, Цонка и Теди дойдоха и те и заедно пийнахме по една голяма. Получи се много добре.

След като се оводнихме, влязохме и вътре в замъка. Там разни хора правеха шоу с гълтане на огън и дим. Едно словенче врещеше, защото явно се беше уплашило от тази нетипична за хората храна. Група азиатски туристи снимаше (може би да бяха японци), друга група с рускоговорящ екскурзовод се беше събрала покрай един топ и го оглеждаха подозрително. Сигурно, защото беше по-малък от Цар Топ, та те не можеха да повярват, че словенците ще се гордеят с него.

Останалата част от площада беше пълен с хора, словенци в техните си носии, някаква заблудена двойка Мики Маус и още нещо, очевидно избягали от близък увеселителен клуб. Ние се пошляхме още малко в дворчето и след това излязохме отвън. Поехме по друг път, пак през стария център. Навсякъде имаше подредени, красиви къщи и дворове, ресторантчета, магазинчета. Един-два хотела. Някакъв хотел с четири звезди, който обаче беше в къща, за която едва ли бих ѝ дал повече от две. Двукатна, стара постройка, дошла от преди век-два. Може би хотелът вътре е много луксозен, но отвън определено не изглеждаше да отговаря на категорията си.

След разходката потърсихме ресторант. Намерихме…. японски! Японски ресторант в Любляна. Не, че нещо, но да седнем да ядем в такъв ресторант, при положение, че сме само една вечер… беше ми странно! Но каквото – такова. Похапнах бургер. Пийнах тяхната им бира (не беше японска май, но влезе добре).

След вечерята се прибрахме да спим. Легнахме рано, но аз не успях да спя. В 07:00 тръгнахме и след множество почивки и спокоен път в 20:00 (12 часа) си бяхме вече вкъщи.

Пътуването свърши! Утре сме на работа и танци.

Theme: Overlay by Kaira Extra Text