Author: Doncho

До Черни връх

До Черни връх

Днес се разходихме до Черни връх. Веси имаше тази идея още вчера (да не кажа още миналата седмица), но за късмет, след пийването с приятели петък вечер, в събота тя беше малко “снощна”, та се отървах тогава от ходене. То и валя малко през деня, та съботата съвсем не ставаше за разходка (може би нямаше да ни засегне дъжда, но е чудесен довод за стоене вкъщи, не ли?)

За сметка на това аз в съботата поиграх доволно, така както най-обичам: от сутрин до вечер, с прекъсване за храна и дрямка. От седене на леглото пак ме заболя кръста, но пък имам вече няколко РАР-а (не питайте!) за месеца, което е добра част от необходимото минимално задължително присъствие в нашия EVE алианс.

Днес обаче нямаше мърдане. Още снощи ме заподпитва, та беше ясно, че ако не завали из ведро, днес ще се ходи на разходка. Няма лошо, де. Крайно време беше, след осемнадесет години живот в София, да отидем и до Черни връх, не ли?

Сутринта се помотахме неделно. Пихме кафе, четохме… Като стана девет се наложи да се приготвяме, че времето си вървеше. Към десет пристигнахме на паркинга, оставихме колата и срещу 34 лв се качихме до горе. На мен лично малко множко ми се видяха тези пари за услугата, която общината ни предостави. Половин час друсане със стар, смотан лифт (благодаря ви, “зелено течение”) на отиване, половин час на връщане. Следващият път почти сигурно, че ще опитаме да стигнем с автомобила до паркинга на “Алеко”. Да не говорим, че нашата кола конкретно ще изгори гориво за не повече от 4-5 лв дотам и обратно. Да не говорим, че и ако децата бяха с нас, сметката за лифта щеше да доближи 70 лв. Толкова за мисленето в перспектива и на общината, която всъщност е с вързани ръце точно заради законовия пат.

Тъй или иначе, около 10:35 бяхме на “Алеко”. 10:45 тръгнахме по лекия маршрут, като за сериозна част от него бях уверен, че вървим по грешен път. Но след като пуснах Windy Maps (нелош, лесен за използване софтуер за планинско преживяване, особено в сравнение с конете Orux Maps и др.) видях, че всъщност нещата изглеждат ОК. Този маршрут е по-плавен, за голямата разлика с другия, който от хижата директно атакува склон, който всъщност е по-тежък и от последната атака към върха (уверихме се на слизане).

Ние не търсихме пулс от 160 удара в минута (поне аз не го търсех), но пък ни се щеше да се поразходим повече. Затова и лекият маршрут ни дойде идеално. В края лекият и тежкият маршрут съвпадат, или поне ние така ги “съвпаднахме”, но понеже вече съм човек с опит ми е ясно, че следващият път директно ще си използвам “пенсионерският” път досами хижата. Сега последната отсечка я минахме по зимния маршрут, който е и доста стръмничък. Не, че нещо, но аз бях тръгнал по-скоро на приятна разходка, отколкото на “юруш на маслините”. И не ми хареса това, че последните 20-30 минути трябваше да спирам няколко пъти, защото пулсът ми мина 160.

Тъй или иначе, за 1:30 мин и 4.7 км стигнахме до върха. Подробен запис на тази част: “Алеко” – Черни връх, лек маршрут.

На върха беше очакваната лудница, предвид това колко хора бяхме по пътя. Естествено, взехме подобаващо количество скара (даже Веси яде кюфте!). Изядохме ги малко под хижата, полежахме още около 30-40 минути и 13:15 тръгнахме надолу. Този път Веси се съгласи с мен да пробваме първо пътя (т.е. най-лекият възможен маршрут), а когато стигнем до разклона, да слезем по трудния. Така щяхме да сме минали и по двата варианта за стигане до Черни връх. Аз се съгласих, воден от любопитство, защото и аз исках да видя колко е труден “трудният” маршрут.

Image may contain: mountain, sky, grass, outdoor and nature

Е, оказа се труден. Даже за слизане. Качването със сигурност ще да е кошмар. Стори ми се нещо от рода на маршрута към “Поповото езеро”, когато тръгва рязко да качва непосредствено след хижа “Безбог”. Аз, слизайки, по едно време взех да мрънкам, защото ми се набиха пръстите на краката. С тези обувки редовно ми се случва. Май трябва да си взема по-добри обувки. Но за това има време, може би, ако края на септември – началото на октомври с Веси решим да ходим из Стара планина. Ако не – догодина, вероятно. Но (и) на днешното слизане се оказах с доста подбити крака.

Като пристигнахме обратно на “Алеко”, седнахме да пием кафе. На мен ми се щеше чай, но нямаше (т.е., имаше само от пакетчета, а аз такъв чай и у нас мога да си приготвя). Изпихме го, довлякохме се на лифта. Естествено, имаше опашка, двадесет човека чакахме около десет минути, защото бяхме пет групи, а идването на всяка кабинка отнема две минути.

Това е записът на ходенето ни на обратно: Черни връх – “Алеко”, по-тежкия маршрут.

Докато разнебитеният лифт ме блъскаше по обратния пътя, стигнах до извода, че няма надежда това (лифтът и подобните му съоръжения) да се оправят. Едва ли ще сме живи да видим нормална планина с нормално работещи съоръжения.
Видяхме толкова много изоставени влекове и станции, които бяха буквално запуснати и гниещи в ръжда и разруха.
Но докато не се появи законова база (или не се отмени законова база), не виждам защо концесионерът трябва да хвърля пари на вятъра, при положение, че няма бизнес интерес. А в момента “зеленият рак” така е превзел София, че не мисля, че ще има правителство с достатъчно кураж, което да изтърпи техните вопли пред прозорците им.
А воплите се случват всеки път, когато в България се опитва да се даде възможност на бизнес да строи в планина или курорт. И заради тези вопли се правят какви ли не чудовищни нарушения. Разбираемо – ако така и така ще си извън закона, правиш максималното и се надяваш да не те хванат.
Но не, няма надежда, че в България ще имаме нормални закони, с нормални планини, направени за хората. Планините ще си останат хранилка на шепа “зелени експерти”. И Витоша ще остане на нивото, което е била, преди тези чудовищни, рестриктивни закони да влязат в сила. Т.е., почти от “по бай Тошово” време.

Как ли ще изглежда живот без политически пристрастия?

Как ли ще изглежда живот без политически пристрастия?

Моят фейсбук датира от около 8 октомври 2007-а. Поне от тогава, според Фейсбук, са първите промени по акаунта ми: сложил съм си адрес, телефон, регистрирал съм първите приятели. Веси, Мона, Любчо, датските ни приятели (да, тогава бяхме в Дания). Интересното е, че това е почти на края на моя престой в Дания, около три седмици преди да напусна Microsoft Development Centre – Copenhagen и да се преместя в България.

Това бяха времена на чудесно, приповдигнато настроение. Веси вече беше бременна с Мартин. В самото начало на бременността, но знаехме, че номер 2 е на път. Не знаехме, че е Мартин все още :). Но беше ясно, че ако всичко се развие както трябва, ще имаме още едно дете.

Тогава, също така, знаехме че се прибираме в България. Нещата изглеждаха добре, вече бяхме членове на Европейския съюз. И ЕС тогава беше друг. По-стабилен, повече ориентиран към истинското общото благо, към просперитет и свободен пазар. ЕС, в който все още нямаше отровно-зелени политики, нямаше стремеш към безобразно високи данъци, към унищожаване на индивидуалните предимства на всяка държава, към безнаказано допускане на безкрайни редици от емигранти, към социализъм “френски модел” и към въобще – към социално-стимулиран мързел и неучастие в икономиката. Тогава ни се струваше, че ако не ЕС “ще ни оправи”, то поне ще помогне нещата да се случат по-бързо.
Голямата, нечовешка ирония днес е именно това, че оптимизмът ни се беше зародил и бяхме взели решение да се върнем в България точно по времето на правителството “Тройната коалиция”, още познато като правителството на Сергей Станишев. Правителство на популисти, комунсти и гнусния КГБ-бълвоч ДПС.

В наша защита мога да кажа, че плоският данък вече беше факт и че икономиката на България и чуждите инвестиции тепърва тръгваха нагоре. И затова нещата изглеждаха както трябва.
Разбира се, основата на решението ни не беше икономическа, а по-скоро лична и социална. Липсваха ни всички, които оставихме там, най-вече родители и приятели. И ние им липсвахме. И връщането изглеждаше логичната стъпка.

Ако не се бяхме върнали, вероятно нямаше да имаме чудесния живот, който имаме днес, с нашите три деца. И вероятно нямаше да се случат моите “работни приключения”, поне не и по начинът, по който се случиха сега. Затова и ни най-малко не съжалявам за решението, което взехме преди четиринадесет години.

Идвайки в България, аз естествено отново силно се политизирах. Отдушник на тази политизация стана най-вече Фейсбук стената ми, и по-рядко блога ми. Аз политически никога не съм бил безразличен, но прибирайки се в българия започвайки да преживявам в първо лице това, което сами причинихме на страната си, ме караше яростно да искам промяна. Промяна към нормалност, промяна към това, което бях видял за престоя ми в “нормална” държава.

Докато осъзнах, че за да има промяна, трябва не само аз или шепа други да я искаме. Трябва да я поиска масовата част от населението, което всъщност избира тези, които биха могли да работят за тази промяна.

Хубавото на демокрацията е, че всеки народ получава това, което иска. Когато си тарикат на дребно, когато “аз ги лъжа, че работя, а те ме лъжат, че ми плащат”, когато предпочиташ да се направиш, че не виждаш опашката, само и само за да спестиш на себе си малко време, а на другите майната им, когато “слушай сега да ти рéдим една далавера”, тогава… ами тогава става това, което става при нас вече тридесет и отгоре години. Защото това е, което масата от българските избиратели иска, за което масата от българските избиратели гласува.

И това не се променя с магическа пръчка. Трябват поколения. Може би, след сто години България ще е такава, каквато е Гърция сега? Но не и по-рано. Защото можеш да извадиш един народ от социализма, но социализмът не можеш да извадиш лесно от един народ. И забравете за “Швейцария на Балканите”. Такова животно няма, това е част от дивия популизъм на крадливата политическа класа.

Моето политизиране днес ми струва много. И продължава да ми струва много. Много като време, много като емоция (силно негативна), много и като стрес. И това ме кара да се питам: как ли ще изглежда животът ми, ако оставя и спра да се интересувам от политика. Ако зарежа всякакви политически пристрастия и се обръщам към политиката само тогава, когато трябва да се направи избор. Преглеждам политическите платформи и решавам за кой да гласувам. И така, до следващите избори.

Колко ли по-лесно и приятно ще бъде ежедневието, ако се оставя на течението, ако се превърна в повечето българи, които плащат това, което не могат да избегнат, не плащат това, което могат да скрият, не им пука за това кой ги управлява и гледат на тях да им е комфортно и добре, защото “от мен нищо не зависи”.

Гледайки събитията от последната година и малко, все повече се убеждавам, че ако могат децата ми да намерят своето бъдеще извън България, това ще бъде най-правилното решение за тях. За мен най-вероятно вече е късно. На почти петдесет години човек не може да тръгне да изгражда наново всичко. Но за Ангел, Мартин и Калина има шанс. Те биха могли да открият своят живот и щастие далеч от нас, далеч от тинята, в която превърнахме нашата действителност.

Ако успеят да вземат своето образование в чужбина, да създадат приятели и социални контакти на местно ниво, да срещнат първата си истинска любов, да създадат гнездо там, да се радват на повече нормалност, ако въобще дотогава определението за нормалност не е изцяло изродено.

Тогава може би биха се отървали от корумпираните мутри, които вече спечелиха България, на които им поднесохме на тепсия бъдещето на всеки, който не успее да избяга от тази територия.

Днес пак има протести. Вече повече от две седмици, нали? Ще сваляме кабинета “Борисов-3”. Ще го сваляме девет месеца (или там някъде), преди официално да изтече мандата му.

Независимо дали го свалим или не (може би трябва да кажа “го сваляТ или не”, защото аз съм само онлайн протестиращ, ако въобще), ако изборите бяха днес, следващият кабинет щеше да е “Борисов-4”. Или направо “Корнелия-1”. Или някаква грозна коалиция, подобна на тази, която имаме в момента.

Разбира се, протестът днес има и друга, като че ли много по-важна цел: Гешефтатурата. Но и
в тази Гешевтатура, позната преди като Цацаратура, нещата вървят само надолу за последните десет-петнадесет години (два-три мандата на различни главни прокурори). Там ДПС отдавна управлява в сянка. Видно е от това в каква кочина се превръща правовия ред в държавата, от това как очевадни, крещящи корупционни сигнали се оказват “незначителни” в очите на тези, от които зависи престъпниците да бъдат в затвора.

Затова в България нормално бъдеще няма да има. Днес имаме мафия, сраснала се със прокуратурата и имаща здрави корени и в съда. Мафия, получаваща солидни грантове от ЕС, за да гласува в повечето случаи против интереса на народа си. Мафия, разполагаща с целия държавен бюджет, огромна част от който прелива в частните ѝ структури, понякога съвсем видно и ясно, но без никакви наказания, защото кой би могъл да накаже някой, който притежава прокуратурата?

Иначе ние си следваме веригата на протести. След това и на избори. И на изборите избираме същите. Които унищожат следващото ниво от нормалността, задълбават щедро в тинята.

Догодина ще бъде същото. Или още тази година. Ще издълбаем и пробием икономическата основа на просперитета: ниските данъци за бизнеса. Защото всички политици са отворили лакомо уста, предвкусвайки прогресивния данъчен процент, от който ще имат още повече за лапане. Защото милиардите никога не стигат. А като пробием икономическото дъно (а ние ще го пробием, когато и в данъчно отношение станем непривлекателни), тогава само след едно-две правителства ще се върнем нивата от 2002-а.

За жалост, това изглежда като да е и целта на все повече макронизиращият се ЕС. А извън ЕС не може, защото там е Евразийския съюз. Т.е., мърдане в правилна посока няма.

Затова: най-важното е да опитаме да спасим децата. Далеч!

Яхта 2020: следващите два дни

Яхта 2020: следващите два дни

Първото спане на яхта не беше зле. Изключвайки огромната жега. Втората вечер се повтори горе-долу същото, въпреки че този път бяхме включили и малкия вентилатор, с който е оборудвана кабината. Гърция си е Гърция: вода, слънце, и жега, много жега.

Вторият и третият ден на яхтата си приличаха. Май всеки ден на яхта си прилича по всичко, освен мястото, на което се подвизаваш. Но иначе рамката е следната:

Сутринта ставаш, пооправяш се, може с къпане, може без. Обикаляш наоколо (евентуално).
След това пътуваш до новото място. Предварително е решено каква е целта, която се гони при нормално стечение на обстоятелствата. Плаването обикновено отнема около 4-6 часа. Не заради друго, а защото сме на почивка. И всичко се случва спокойно и лежерно. Освен ако не си на руля. Или ако няма силен вятър. Или ако няма “приключение”.

А приключения на лодката не липсват. За тези дни все по нещо имаше. Хубавото е, че се справихме. Въпреки, че лодката е нова, явно при всяко плаване, когато ти сам си си екипаж, усещаш предизвикателство.

No photo description available.

Първият ден имахме проблеми с уредите, които отчитат дълбочината. Наложи се да говорим с брега как да се калибрира дълбокомера. Ясно е защо той е критичен уред. Особено към края на плаването.
Лодката разполага с няколко такива, но изглежда навигационната система ги губеше. Дълбокомера, който е непосредствено до руля, показва правилно, но губи интеграция с общата навигация. И иска постоянна рекалибрация, която трябваше да се научим как се прави. Самата система е толкова е бавна като интерфейс и усещане при работа с нея, че почти мога да се обзаложа, че е някакъв Андроид с изключително неподходящ за целта процесор. Системата се свързва (изглежда wireless) с всички сензори по лодката, но често губи връзка. Явно нова технология, която все още не е изпипана в този вид реализация. А е удобно, докато гледаш интегрираната навигация, да виждаш и дълбочината. А не да се налага да въртиш глава и да гледаш надолу до основния.

Image may contain: swimming, outdoor, water and nature

Втория ден, на тръгване от Агистри, отказа платформата за слизане. Тази платформа е разположена на “дупето” на яхатата и чрез нея влизаме във водата, в лодката, и обратно на лодката. Тази платформа има и стълбичка, която влиза във водата, и по която лесно и приятно можеш да плуваш. Тази платформа има и електродвигател, който е разположен отдясно по посоката на движение (starboard-side), непосредствено до основния двигател на лодката. И под този електродвигател има предпазител, който много обича да изключва от време на време. Дали защото му е топло, дали заради друга причина, вече два пъти се случва този предпазител да изключи, при съвсем нормална работа с платормата (вдигане и сваляне).
Когато първият път се случи това изключване, бяхме малко притеснени, защото без тази платфрома не можем да напускаме лодката лесно. Бордът е доста над ватерлинията (поне метър) и слизането от борда би било проблем, ако не сме на пристан. Да не говорим колко по-трудно и не толкова приятно би било къпането.
С Кай си поиграхме доста да търсим причината за отказа, но докато не се обадихме на поддръжката на лодката, за да ни обяснят къде е двигателчето и евентуално предпазителя, не се оправихме. След техните инструкции всичко си дойде на мястото. Добре е, че вече знаем това, защото този предпазител изключи още един път след това, но пък вече знаехме как да се оправим. Явно това ще да е слабо място на системата.

Също него ден отказа и инвертора на напрежение, който ни зарежда телефоните и компютрите. Причината за това също беше изгорял предпазител. Отново с помощта на поддръжката намерихме предпазителя. И инверторът заработи, но пък ние бяхме много по-внимателни и започнахме да включваме там само телефонни зарядни. Въпреки, че пише, че е 300W, и че е ОК за зареждане на компютри, явно нашите зарядни му дойдоха много. При 10A предпазител и 24V напрежение излиза, че лимитът далеч не е 300W, но… какво да се прави! А ако напрежението е 12V, тогава тези 300W съвсем губят смисъл, защото при 120W мощност предпазителят просто ще изгори отново… Та, сещайте се какво му причинява моето Zendure на 100W :).

Image may contain: sky, ocean, mountain, cloud, boat, outdoor, nature and water

Въпреки тези приключения обаче, плаването си е интересно и релаксиращо преживяване. Най-вече заради уникалността. Колкото и общите неща да си приличат (ставане, плаване, закотвяне), всяко едно от тези преживявания са уникални. В крайна сметка човек си почива, защото почти изцяло изключва от ежедневието, за да се потопи в друго, което е много по-различно.
Когато ходя на почивка на хотел, например, там също опитвам да направя това “изключване”, но то се получава по-трудно, защото го има естествения уклон към търсенето на рамките, към които си привикнал. Да, оставям компютъра настрани, вземам книгата, но като няма какво така или иначе да правиш по цял ден, в крайна сметка посягаш към компа. Причината е, че “плажното изживяване” не е за мен. Пясък, бягащи деца около теб, въобще много фактори, които пречат на спокойното прекарване.

Image may contain: 1 person, ocean, sky, outdoor, water and nature

На яхтата е по-различно: чисто, няма пясък, има много вода наоколо. Няма толкова много напрежение. При това във всеки един смисъл: няма нервно напрежение (освен, когато си в средата на някое “приключение”), няма и електрическо напрежение: трудно зареждаш устройствата, затова и ги пазиш. Единственото нещо, което все още не ми харесва е, че не мога да си зареждам компютъра на яхтата. Мъкна го всяка вечер на брега. Но… това е реалността за този съд, може би при други проблемът ще е решен по-елегантно.

Ето ги тук и маршрутите ни досега:

Първият ден, от Атина до малкото островче Агистри. Тук не бях намерил още Boat приложението, та дадох общ режим “следи ме”, който щедро отчете, че за 40 км “следене” съм изгорил 1100 ккал. Е, не съм, но поне имам маршрута. Това беше причината да намеря трекинг приложение, което правилно да ми отчита маршрутите.

Image may contain: one or more people, mountain, sky, outdoor, nature and water

Вторият ден, от Агистри до Порос, по-точно до селцето Киани Акти. Приятно селище / островче, поне от това, което видяхме. Хубава таверна, на самия бряг (къде иначе)! На другия ден заредихме с хляб от местна (огромна) пекарна.

Третият ден, от Порос до Хидра. Това беше най-интересното пътуване, защото не само стигнахме 9.5 възела скорост (аз спах по това време 🙂 ), но и взех дейно участие при фиксирането на лодката за вечерта. Междувременно имаше и лека драма със самата котва, но за това някой друг път.

Image may contain: house, tree, sky, outdoor and nature

Тук открих и чудна къща на брега, за която много си струва да се попита колко струва да се вземе под наем. Нищо, че е малко далечко, със сигурност има читав начин за стигане от България до тук. Бих изкарал една или две седмици на този див плаж, населен само от яхти и десет до петдесет човека.

На яхта 2020: Отплаване

На яхта 2020: Отплаване

Сутринта децата, от голям мерак, се изсипаха рано, готови за новите емоции. Ние, държейки комуникация с Кай, вече планирахме леко изместване на разписанието, но така или иначе вече беше време да вдигаме. Това апартаментче в Атина се оказа много добро попадение: спах добре, въпреки жегите навън. Между другото, ако с нещо се запомнят засега дните ни в Гърция, то това са точно зверските жеги (или поне така ги усещам).

Надве-натри “сглобихме” багажа обратно в торбите. Между другото, ако ви се случи да ходите на яхта, не вземайте куфари. Нашите хора ни посъветваха така и не сгрешиха. Няма къде да се сложат и колкото и да е удобно за подреждане на багажа, особено по самолетите, в яхтата ще се чудите къде да ги оставите. Няма да ви се ще да са на буксир след лодката, а вътре място за куфари няма.
По тази причина ние се бяхме помъкнали с две меки чанти, та отдалеч приличахме на амбулантни търговци на път за складовете в Илиенци.

След половин час мотаене с колата, докато изминем 1.2-та км до кея (това е трафика в Атина, макар и за събота сутрин), благополучно паркирахме възможно най-близо до лодката (или поне така си мислех) и отнесохме багажа в нея. Естествено, нашите хора вече бяха там. Оставихме багажа и след първоначалния оглед и радост (чисто нова яхта, явно заради епидемията никой не я беше ползвал още) тръгнахме за магазина. Чакаше ни яко купуване, защото трябваше да заредим провизии за повечето от седемте дни на борда.

След две пълни колички в Лидл, около час и половина бутане насам-натам и отново прекрасен атински трафик, стигнахме до кея. Зилке беше решила, че “трябва да бъда смел” и да закарам колата досами лодката. И така, бавно и внимателно, на заден, около сто метра по кея, заобикаляйки други паркирани автомобили, седенки на узо и бира (хората си бяха разпънали сянка, маса и столове), мотопеди и какво ли още не, успях благополучно да стигна до лодката.
Ако си мислите, че бях само аз, лъжете се. Наложи се да се разминавам с две коли, които пък излизаха от кея, явно правили нещо по другите лодки. Аз като ви казвам, че трафикът в Атина го бива…

Image may contain: sky, car and outdoor

След като натоварихме всичко на лодката и паркирах колата на паркинга, вече бяхме готови за тръгване. Поне откъм моята страна, Кай имаше все още работа по получаването на лодката и разни други дейности, свързани с наемането ѝ и отплаването. Аз там не можех да бъда полезен, та поне гледах да не преча много.

За мое разочарование се оказа, че електричеството на борда е кът. В моята наивност си представях електрическа система, като на MSC Fantasia. Но контактът в моята кабина работѝ, докато не се откачихме от кея. За зареждането на устройствата ми си имахме инвертор, които обаче люто намрази моето 100-ватово Zendure зарядно и от там ми създаде нерви. Но предвид маршрута ни изглеждаше, че без електричество няма да останем/остана.

Най-накрая стана време за тръгване и Кай изведе лодката от пристанището. Беше ми много интересно как с трите двигателя (основен плюс два странични електрически) и руля успя да обърне този съд, без да закачи никоя от останалите яхти, нагъчкани като сардини в кутия. Но всичко беше както трябва и след още малко маневри бяхме извън пристанището.

Първата вечер щяхме да спим някъде около Атина. Кай беше харесал остров, който е настрани от фериботния трафик, за да избегнем вълна̀та, която идва от минаващ ферибот. Иначе е интересно: както си спиш и изведнъж “хръц-хръц, плъз-плъз”: клати!

Image may contain: ocean, sky, outdoor, water and nature

Островчето, на което отидохме се оказа посетено от поне още пет съда. По-големи, по-малки. На островчето имаше хотел, скалист плаж до него (влиза се през рампа в морето), и таверна. На нас, естествено, най-интересна ни беше таверната. Но преди нея “опитахме” морето.

Задната част на яхтата много удобно става на платформа, която е малко над ватерлинията. От тази платформа, със стълба към водата. По тази платформа може да се качиш в дингито (надуваемата лодка за по-лесен транспорт до брега, когато не сме на док), да влезеш във водата или да се метнеш на някой от саловете (имахме два), най-вече за сеир на всички други.

Image may contain: ocean, outdoor, water and nature

Закотвянето на лодката и връзването ѝ към брега беше интересно. Кай с момчетата отидоха до брега, намериха голям камък, на който вързаха едно от въжетата. Бая солидно въже. Преди това бяхме пуснали котвата отпред, за да може лодката да се опъне между двете фиксирани точки. След това Кай реши, че иска да върже още едно въже, защото близо до нас имаше и друг съд. И така се оказахме добре завързани за брега.

След това дойде време за къпане. Моята нормална неприязън към водата на това пътуване нямаше място, защото първо водата беше много чиста, второ бяхме си само ние и трето – така или иначе нямаше как да го избегна. Затова и влязох във водата почти веднага, за да съм около Калина, която дрейфуваше във спасителната си жилетка.

Неусетно с плуване и бутане стигнахме до брега, до една от платформите, които са за къпещите се, да влизат и излизат от водата. По нея излязохме на брега, на едно плажно заведение, което вече затваряше (беше осем вечерта, все пак). Децата разгледаха странния плаж: тераски, издълбани в скалите, на всяка тераска по комплект шезлонги и чадър. Друга атракция беше огромна клетка, пълна с всякаква живинка: папагали, кокошки, патки дори. Явно през деня скитат наоколо, но ги бяха затворили за вечерта.

Калина вече беше уморена (и гладна), та се помъкнахме към лодката. Решихме да заобиколим през плажа, да да не се налага да плуваме толкова. На нея ѝ беше малко студено, та това допълнително допринесе за мрънкането, докато влезем отново във водата. Това, че влизахме през скалите (всъщност от една скала над водата) също не ѝ хареса особено, но това беше едно от най-чистите от таралежи места, затова и решихме да е от там.

Image may contain: sky, outdoor, water and nature

След като я метнах във водата (всъщност я сложих на краката ми и я потопих от там), и аз скочих и я добутах до лодката. Там се оправихме за таверната (аз – сушене, момичетата – далеч по-сложна процедура) и към 21:00, заобиколили островчето с дингито, бяхме на пристана на таверната.

Хапнахме, децата помрънкаха, ние им се поскарахме, въобще всичко си беше в реда на нещата.

Към 22:30 се прибрахме на лодката, Калина заспа веднага, а ние останахме още час, за да се радваме на хладната вечер.

Гърция 2020, ден 4: До Атина и там

Гърция 2020, ден 4: До Атина и там

Планът за днес беше да стигнем благополучно до Атина и да се “съединим” с другата част от екипажа. Основната част, бих казал, защото, ако не бяха те, ние въобще нямаше да тръгнем за това приключение.

Веси снощи си изключи алармата. Щото била вече в отпуска. Голяма грешка :). Защото, естествено, се успахме. Не в най-лошия възможен смисъл (примерно, да изпуснем транспортно средство), но сутринта определено започна поне с час по-късно, отколкото аз си го представях. Това обаче пък помогна да ми “изгорят бушоните” на планинга и да спре да ми пука кога ще тръгнем и как. Така или иначе, денят беше пред нас, от бързане и нерви нямаше никакъв смисъл.

Решихме първо да търсим нещо за ядене. Трудно се намира “нещо за ядене” в това селце. Не знам защо, но изглеждаше същото предизвикателство, като това да намериш нещо за ядене в заведение рано сутрин, примерно в Оризово (едно от родните ми села, защото аз, като всеки див селянин, си имам две).

Апартамента ни, заедно с останалите апартаменти “на първа линия”, съседстваше с всички кръчми и кафета, които могат да се намерят на тази първа линия.
Първо опитахме да седнем в един бар, но аз исках да ми е удобно, а на фотьойлите вътре музиката беше твърде силна. Седнахме и станахме.

Насочихме се към съседното. То вчера ми направи впечатление: с палми пред него, прясно боядисано, хората тогава още работеха. Днес вече изглеждаше отворено, поне основната му част. Хората ни приеха, но с уговорката “нали сте в отпуска, не бързате за никъде, нали?”. Ами не точно като да не бързаме (или аз тогава още бързах), но обещаха да приготвят храна, та седнахме.

Хората съвсем правилно и честно си бяха обещали: храната беше много вкусна, но почакахме за нея. Докато чакахме, не скучахме: имаме си телефони, Веси и децата “посетиха” плажа, аз гледах как хората си подреждат заведението.

Като дойде храната извиках гладните от плажа. Преди това си поговорихме с една от госпожите, която показа добро ниво на английски. Обясни ми, че са наематели, но е семеен бизнес. Че тепърва започват, защото преди просто е нямало смисъл от това, заради липсата на хора. Гърците определено очакват сега да се понапълни из морето им, но съм и сигурен, че абсурдните мерки, които въведоха, ще отблъснат всеки, който иска да ходи на почивка.
Несигурността от тип “дали ще ме карантинират, докато тече моята резервация в хотела” за повечето хора е много по-лоша несигурност от колебанието “дали ще се заразя със SARS-COV-2”. Затова смятам, че беше изключително тъпа и недалновидна мярка това нещо с декларациите, които гръцките власти измислиха. Но както и да е, ние (засега) го избегнахме. Да видим септември дали въобще ще стигнем до Крит (там сме с полет).

След закуската се прибрахме, изкъпалите се в морето пак се къпаха (кожата на седалките ми е важна!), досъбрахме багажа и натоварихме катуна. Чакаха ни около 450 км път до Атина.

Мисля, че много добре се получи това с разделянето на пътя. Разбира се, беше планирано да е за един ден, но и с лекото удължаване пак не беше никак зле.

No photo description available.

Магистралата към Атина заслужава специално внимание. Докато стигнахме в планините, пътят продължи да е четирилентов (три активни и едно аварйно платна). Планинската част, очевидно, е била твърде скъпа за гърците, за да я направят трилентова, затова там е минимумът за магистрала: две активни и едно аварийно в посока.

Изключително дразнещото нещо по пътя са тол пунктовете. И не защото ги има. Ясно е, че този път някак трябва да се изплаща и поддържа. Дразнещото е системата, която гърците са реализирали, за да събират тези такси.

На всеки 50 км има по един пункт. На него плащаш между 1 и 4 евра. И това се повтаря поне десет пъти, докато стигнеш Атина. Събрах куп бележки, които сега ме мързи да броя. Но бяха поне десет такива спирания.
Допълнително, на изхода към повечето селища имаше също така тол пунктове, за да не се минат гърците да съберат по едно-две евра от излизащите там.

Тази система ми се струва изключително неадекватна, нещо като комбинация от “най-лошото от двете системи”. Най-добрият модел е този, при който събираш тол на влизане и след това на излизане. Да насереш през 50 км пунктчета на самата магистрала, където целия трафик спира, за да си плаща, е безумие. Имам чувството, че тази система е измислена от ненормални социалисти, или (още по-зле) от синдикални дейци, с единствената идея да се създадат работни места на колкото се може повече хора, които друга квалификация освен да подават бележка, да събират между едно и четири евра и да връщат ресто нямат. А напоследък и тази квалификация им е твърде сложна, защото навсякъде се молят плащанията да са с карта. Има си хас и да не се молят: с такси от €0.85 на някои пунктове, представям си какво връщане на 15 евроцента пада, ако плащаш кеш.

Тъй или иначе, безпрепятствено стигнахме до Атина. Само с едно спиране по средата, където аз пих кафе, а останалите хапнаха. Друго отличаващо нещо по тази магистрала беше, че местата за спиране и хапване са по-малко от тол пунктовете им. Често минаваш през два тол пункта, между които има единствено автоматизирани тоалетни: отбивчица за колко да спрат два тира един зад друг, три кенефа, и толкоз. Кафета и бензиностанции има на големи разстояния: направи ми впечатление там, където спряхме, че табелата показваше, че следващото е на 127 км от това. Което си е цифра. Това дори при нас го няма, от времената, когато АМ “Тракия” беше току-що построена и нямаше много места за спирания до Бургас.

Като стигнахме до Атина си спомних една от причините да не харесвам много този град: самоубийците с мотори, скутери и всякаква друга двуколесна паплач, на която ѝ е омръзнал тоз, един живот и иска колкото се може по-скоро да се превърне в малък, тенекиен параклис покрай гръцки път. При положение, че шофираме с около 80 км/ч, четирилентов активен трафик, със сравнително къса дистанция, тези караха с над 100 км/ч, извършвайки акробатични престроявания без мигачи, мушейки се между колите, минавайки на едно стъпало разстояние край превозните средства.

Като пресичащ платно пешеходец в Атина ме беше страх от тези ненормалници, като шофьор бях ужасéн. Представях си как някой малоумник закача степенка или стъпало в кола пред мен, пада на платното, и аз му минавам през гръдния кош с 80 км/ч. Тези последни 30 км вътрешноградска магистрала ме изтощиха повече, отколкото целия път. Даже бях благодарен на две-три задръствания, които ми дадоха шанс на сетивата и нервите да починат малко.

Хубавото е, че накрая благополучно стигнахме до нашето място. Посрещна ни страхотно момиче, което не спря да държи връзка с нас от обед (през WhatsApp, на чудесен английски език). Настанихме се в апартаментчето, което си бяхме намерили, и което е страхотно, кокетно мезонетче (сигурно под 80 м² обща площ), на три минути пеша от плажа им.

Видяхме се с нашите приятели, хапнахме в плажната кръчма (пълна кръчма, все пак това е Атина, сервитьори с маски и даже шлемове, но на хората хич не им пука), направихме плановете за следващия ден, пийнахме по едно ципуро за “лека нощ” и се отправихме в леглата.

Image may contain: drink, sky and outdoor

Понеже аз сам не си повярвах, ето списъка на толовете, кога и как сме спирали, за да ги плащаме:

ЧасСума
12:29€3.20
12:51€2.50
13:10€4.00
14:34€3.50
14:54€1.90
15:08€1.75
15:43€3.85
16:07€3.85
16:44€3.30
Още два пункта от Солун до селцето€3.40
Общо: 11 пункта от Солун до Атина€31.25
Гърция 2020, ден 2: В подножието на Олимп

Гърция 2020, ден 2: В подножието на Олимп

Четвъртъка, освен работните задължения, с Веси бяхме замислили пътуване до Prionia, една (по-скоро) местност със заведение в подножието на вр. Олимп. На един майлстоунски тимбилдинг (най-якият въобще) Невена ни беше завела до това място и аз бях разказвал на Веси за него, та и у нея се беше появило желание да го посети.

Image may contain: tree, sky, plant, ocean, basketball court, outdoor and nature

Та в ранния следобед се натоварихме на колата и следвайки пътя покрай морето (а не както Maps препоръчваше – директно на магистралата), тръгнахме натам. Минахме покрай доста занемарени места. Убеждавам се, че в тази си част Гърция прилича повече на нашите села. Има оправени и “направени” къщи, но ги има и изоставени и дори полуразрушени постройки, спомен от някаква по-далечна слава. Видях порутени къщи, видях порутени бизнеси (приличаха като че ли на кръчми). Видях и занемарени хотели, малко стил “Слънчев бряг, 1980”. Но, естествено, имаше и много яки такива. Минахме и покрай хотела Mediterranean Village , който (струва ми се) беше този, който Майлстоун използвахме, за да направим онзи (много як!) тимбилдинг тогава. Цените му днес са 1000 лв на вечер, и предполагам, е празен както всичко наоколо.

Въртейки из селищата, загубихме може би 20-30 минути в път повече, отколкото ако се бяхме качили на магистралата. Но пък поразгледахме околността. И аз се убедих още повече, че щеше да е по-разумно, ако не бяхме ангажирали места предварително, а бяхме избрали на място. Но станалото – станало. Може би тази година е уникална и с това: че когато избираш на място, ще получиш по-добра оферта, ако минаваш през сайтове като Букинг.

Пътят към Приония минава покрай Литохоро: селището, което е в подножието на подхода към Олимп от морската страна. Така и не влязохме по-навътре в селото, но от това, което видяхме (и отгоре) изглежда доста голямо селище.

След Литохоро пътят става доста планински: остри завои, тесен път, на моменти ремонтиран набързо след свличания. Минахме поне през три места, където пътят се беше свлякъл и се е наложило да го възстановяват. Горе-долу се бяха справили. Качвайки нагоре, набелязахме едно друго заведение, от което очаквахме да има хубава гледка.

Image may contain: plant, tree, grass, outdoor and nature

Пристигайки на Приония видях, че макадановия паркинг, който беше там, сега се беше превърнал в културен, асфалтов паркинг. Направен, разчертан, въобще – красота. Чудя се къде са спали местните “зелени”, та са разрешили асфалтиране на терен в резерват (да, Олимп е резерват), но явно са проспали този потресаващ факт. Трябва да ги изпратим при нашите “зелени” за обмяна на опит.

Заведението си е същото. Седнахме да обядваме, но Веси реши да щъка с Калина из региона и да снима. Аз нямах особено желание: запазил съм си щъкането из региона, когато/ако някой ден решим да качваме Олимп. Дотогава не искам да си развалям изненадата. Но може да се каже, че местността е доста красива и резките, отвесни скали наоколо придават някакво странно усещане. Не се учудвам, че местните дълго време са си мислели, че на Олимп живеят боговете.

По информация от заведението, от Приония до Олимп са около осем часа преход. Оставяте колата и багажа на 1100 м на паркинга и качвате до 2915, колкото е самия връх. Съдейки по наличните карти, около Олимп има бая инфраструктура, но по пътя натам има само три заслона (отбелязани са като заслони, дали предлагат нещо – това не успях да разбера). При всички положения, ако искаме един ден да качим този връх, ще трябва да си вземем спални чували и храна поне за три дни, защото може да се окаже, че осем часа няма да успея да ги взема “на един дъх”. Макар, че да спиш на вр. Олимп сигурно би било яко. Един ден качване и един ден слизане, това е най-оптимистичния вариант. Реалистичния е един ден подход, спане на някой от горните заслони, на втория ден качване, мотаене из местността, слизане до заслона, и на третия ден слизане до изходната точка. Трябва да проверя какви са указанията и впечатленията от този преход.

След като хапнахме обяда, Веси реши да ме води и до някакво близко езеро, което за открили, и до близък манастир (от 1542 г.). Аз се възпротивих на езерото, защото беше по пътя към Олимп, та успях да изтъргувам едното за другото.

Image may contain: mountain, sky, outdoor and nature

Минахме през манастира на Св. Дионисий. Пичът решил на времето да прави манастир, започнали го (или завършили – историята мълчи) 1542-а. Многократно опожаряван и грабен, най-накрая нацистите му разказали играта през 1944-45. Сега гърците работят, за да го възстановяват. Отпред имаше горда табела на проект на ЕС за възстановяването му, на стойност около 1 млн евро. Проектът започнал 2014, с край 2020. Но краят му още не се вижда (почти съм сигурен, че краят на паричките се е видял отдавна). Още едно неверотяно доказателсто колко много работят европейските проекти и как всичко става точно така, както чиновника си го представя. Възстановени са реално само два-три апартамента и църквата в средата на манастира. Всичко около него още са руини, които са били оставени така от нацистите.

Image may contain: 3 people, including Vesela Angelova, people sitting, tree, sky, outdoor and nature

След манастира се спряхме за кафе и десерт в заведението, което бяхме набелязали. Неговореща английски госпожа ни посрещна не особено приветливо, но веднага намери колегата ѝ, с който се разбрахме. Пихме по кафе и фрапе, децата изядоха шоколадов пай (и аз го опитах), направихме някоя и друга снимка и след това се смъкнахме надолу. В заведението бяхме само ние и двамата човека персонал.

Прибрахме се тъкмо за вечерния плаж на Веси и децата. Аз си се занимавах с мои си работи, докато те плуваха. С това денят горе-долу приключи.

Чудя им се на гърците. То ясно, че сме в мощна инфодемия, че вирусът го има и няма как да бъде унищожен, поне засега. Но на този фон да утежняват още повече влизането на туристи на територията им е недалновидно и, откровено казано, глупаво. Но те си знаят, може би и при тях го има момента “давай да се борим с короната, че инак няма парички от ЕС”. А ако някой най-добре знае как сладко е да се харчат парите на ЕС, то това са гърците. И имам чувството, че ние се учим много бързо и много ефикасно от тях.

Ако всичко е наред и по план, утре пътуваме за Атина!

Гръцко 2020, дни 0 и 1

Гръцко 2020, дни 0 и 1

В понеделник с Веси научихме новина, която ме изкара извън нерви. Гръцките бюрократи решили, че ако въведат тестове на случаен принцип, страшно много ще си помогнат на “борбата с короната”. И понеже бюрократите рядко са с много мозък, речено – сторено. От днес в Гърция ще се влиза само след допълнителна, безумна бюрокрация.

Image may contain: text that says '4 +30 697 0096024 Text Message Yesterday 19:52 Welcome to Greece. Because of COVID-19 random testing may apply upon your arrival and you may need to self- quarantine for 1 day. Stay safe, enjoy Greece.'

Показва ми Веси новината и на мен космите ми настръхват. Представям си как на 02.07. пътуваме за Гърция, а преди това трябва да сме попълнили формуляр, за всеки един от нас, в който подробно сме упоменали в кои държави сме били преди това (само България, за нас) и как не сме болни и други простотии. Та, държавното чиновниче на границата ще да вземе тоз формуляр, ще напъне държавно чиновническо мозъче и или ще ни пусне, или “на случаен принцип” ще изака разпореждане, с което ще ни вземат по един PCR, а пък ние трябва да сме казали къде в този случай се задължаваме да чакаме следващите 24 часа, за да разберем дали ще имаме почивка или не.

Значи, човек не може да се бори срещу непреодолимите сили. Природата, живота – това са такива сили, които могат да разрушат всеки план. Мен ме хваща бесен яд, когато държавния бюрократ до такава степен се самозабрави, че самият той стане “непреодолима сила”. И поради това, за да избегна тази глупост и да се боря с “непреодолими гръцки бюрократични сили”, казах на Веси “тръгваме за Гърция на 30.06”.

Тя, съответно не беше много възхитена от такава рязка промяна на плановете. Тя се беше настроила, че ще тръгнем на 02.07., ще спим една вечер в Макриялос, и след това ще бягаме към Атина на 03.07., за да се качим на яхта на 04.07.

Да, обаче при този план, ако бюрократът се запъне да ни тества, ние сме “закотвени” за 24 часа някъде, за да чакаме резултати. На всичкото отгоре сме и “карантинирани”, т.е. представете си едностаен апартамент с климатици, от който не може да излезете, при 38°C температура навън. Страшно преживяване, не мога да дочакам от мерак!

Та, заради това, реших и понатиснах малко Веси. И на 30.06., около 19:30 се оказахме на “Кулата”. Почакахме към 20′. За 20′ провериха около 10 автомобила пред нас: явно сега се чака повече, не мога да си представя какво чудо ще стане, когато въведат тези малоумия.

Пристигнахме в 21:30 в Макриалос. Аз бях букнал тук апартамента за междинния престой, просто удължих с още два дни резервацията. Апартаментът не е нищо особено, освен това, че е ярък пример как ревю оценка от 9.4 в Booking при 50 ревюта не е фактор за качество. Но е поносимо, а и сме само за три дни.

Image may contain: people sitting, table and outdoor

Още при пристигането вечерта ми направи впечатление малкото хора. Но може би по този край на Гърция е така. Това, което веднага ми се наби в очите е как от примерно 40 маси в ресторантчето имаше само две с хора. И то не заради “физическата дистанция” (гърците май са още по-над тези неща от нас). Просто няма хора. Там, където бях букнал аз, всичко друго освен нашия апартамент май беше свободно. Та… сезонът и тук май ще да е пълен провал.

Нищо, ЕСССР ще напечата €,€€€,€€€,€€€,€€€, нали затова са там, за да “спасяват” бизнесите, след като ги унищожиха. Естествено, всички ние ще плащаме, но пък политиците ще си гласуват едни трилиони за “справедливо преразпределение” по наши и ваши фирми. За ГЕРБария рязко стана важно ГЕРБ да изкарат още един мандат, защото по груби сметки ще има няколко милиарда евро “помощи” за “усвояване”. А ние добре знаем как хубаво ГЕРБ “усвоява” помощи. Наблюдаваме го от десет, че и повече години.

В интерес на истината, ако не бяха автократските заигравки на Бащицата покрай фарса със SARS-COV-2, щях да предпочитам ГЕРБ да ги “усвояват” тези милиарди, отколкото БКП. Но предвид какво натвори ГЕРБ ведно с ДПС (гешефтатурата, най-вече) през последните месеци смятам, че е крайно време да има смяна на властта, ако ще и само за 12-24 месеца протести. Казвам “протести”, щото то все така става, че като дойдат комунистите на власт, някак успяват само за няколко месеца да изкарат всичко живо навън. И този път ще ми е прелюбопитно какво ще натворят.

Та, сега сме за три дни в Макриалос. Няма хора. Има отворени таверни (всъщност, почти всичко е отворено). Има и хора, но е пълно около 10-20% от капацитета. Навсякъде. И то не заради “мерки”, а защото просто няма хора. Разбира се, нямането на хора е следствие паниката и мерките, но… каквото един свят си направи сам, никой друг не може да му го направи.

Image may contain: Doncho Angelov, hat, sky, outdoor and closeup

Ние берем плодовете от това нямане: сравнително бързо обслужване навсякъде, сравнително бърз WiFi почти навсякъде (работи се лесно). Макар, че трябваше да пускам WiFi през моя телефон, защото за някои неща един определен VPN така и не пожела да запали. Явно местният доставчик не ще да пуска VPN-и навънка, но пък не знае как да блокира по-сложните, но пък знае как да блокира елементарен Windows PPTP тунел. Майната им, имаме си мобилен телефон за тези неща.

Вече се записах с гръцка салата и гръцка мусака (в гювече). Утре ще видим как са им и мидите. Имали ферма наблизо. Учудва ме, че картофите им са евтини въпреки мидената им ферма и пресните им миди, но свободен пазар – вероятно това, че има още 10 заведения наоколо помага картофите да са по-евтини от тези в някои други, известни мидени ферми в България.

Работим още два дни тук, а междувременно тръпнем в очакване на добри новини за близък човек. Дано всичко е наред, за да може в петък да отцепим към Атина, за останалата част от това вълнуващо преживяване. Иначе… не знам. Имаме си нашите си притеснения, но те не са за тази аудитория, затова ще си ги запазя за себе си.

Image may contain: one or more people, ocean, sky, beach, outdoor, nature and water
Заблудата “Европейска прокуратура”

Заблудата “Европейска прокуратура”

Тези дни, покрай солидното “производство” на новини от страна на управляващите на ГЕРБария, четох из опозиционните групи как “единствената надежда” била Лаура Кьовеши, дето била европейски прокурор, и дето “само тя” щяла да ни оправи.

Лошото е, че го четох из групи, които макар и политизирани, би следвало да са от хора, които не вярват в плоската Земя, в това че ваксините убиват, както и в това, че Европейския съюз може да “оправи” който и да е. Бях изненадан, но от известно време почти нищо не може да ме изненада (много се пазя отзад, да не ме опровергае неочаквано някой).

Любопитна подробност е, че сайтът на Европейската прокуратура не е преведен на български. Явно хората правилно са преценили, че по-добре да изядат и изпият парите за превода, защото много малко българи ще си направят труда да прочетат, та от там няма нужда и от превод. Ние сме по чакането (за оправяне), не по четенето.

Тези, които искат да четат (и които може би нямат нужда от тази публикация), това е Мисията на Европейската прокуратура:

The European Public Prosecutor’s Office will be an independent and decentralised prosecution office of the European Union, with the competence to investigate, prosecute and bring to judgment crimes against the EU budget, such as fraud, corruption or serious cross-border VAT fraud.

Мой, бърз и нескопосан превод на Мисията (както казах, европейският бюрократ не смята, че преводът на български е важен): “Офисът на европейския прокурор ще бъде независим и децентрализиран прокурорски офис на Европейския съюз, с компетенцията да разследва, преследва и довежда до съда престъпления спрямо европейския бюджет, като измами, корупция и сериозни трансгранични ДДС измами”.

Та, вярващи мои приятели, Лаура Кьовеши, или който и да е последващ Европейски прокурор, нищо няма да “оправи”, поне не и в нашата клета територия:

  • Няма да осъди Божков, Бащицата, Пееф, или който и да е държавно утвърден престъпник.
  • Няма да разследва подпорната стена, или която и да е друга стена, къща в Барселона, или къща в Долно Нанагорнище
  • Няма да разследва и “дайте да си мълчим, че иначе може да лъсне измамата”. Нито което и да е друго открито признание за измами. Да не говорим за закритото такова.

И преди да ми скочите “да, ама последното говори за измами по европейски проекти, пък то в мисията ѝ пише, че ще го преследва”, замислете се. Дали Лаура има юрисдикцията да прави каквито и да е разследвания на българска територия? Няма. И не трябва и да я има. Защото (все още) сме суверенна държава, а не “европейски щат ГЕРБария”.

За което и да е разследване, Лаура има юрисдикцията да изиска от гешевтатурата да ѝ се предоставят данни. Разбира се, че данни ще ѝ се предоставят (сеш’се, нали?). След това тя ще вземе тези данни, за да прави “независимо разследване”. То ще е дотолкова независимо, че е екипа ѝ е включен главния прокурор на ГЕРБубликата. Защото няма как да не е, така е създаден офиса на европейския прокурор (за невярващи – прочетете горния линк).

Европейският прокурор ще разследва това, което му се предостави като материал. И на базата на него ще дойде със заключение.
Европейският прокурор разчита на същите, тежко корумпирани и разядени от мафиотски и партийни интереси институции, на които разчита и българския народ, който чака да бъде оправен.

Европейският прокурор няма и не може “да оправи” нищо. Това, което той/тя най-много може да направи, е да предизвика наказателна санкция срещу ГЕРБария, по силата на която санкция да връщаме парите, които сме откраднали.

Разбира се, тези пари няма да ги връщат тези, които са ги откраднали, защото за да ги върнат, в ГЕРБария трябва да има работеща съдебна система. Парите ще ги върнем всички ние, от държавния бюджет. “Разледващите органи” в ГЕРБария ги има, но само за хора, които са неудобни по един или друг начин на властта, или за хора, на които властта иска да им вземе бизнеса по един или друг начин.

Тези, които щедро крадат от каквито бюджети могат да налапат, са недосегаеми, защото те имат “правилните” познанства. Съответно, текущата “-ратура” (татарчетура, цацаратура, гешефтатура, или която и да е бъдеща “шавиготура”) няма дори да си помисли да посегне към тях. Точно така няма да си помисли, както и днес не си помисля. Както и вчера не си помисляше.

Всяко чудо за три дни. Ще пошумим, ще се възмутим дружно и много във Фейсбук, пък ще си млъкнем. Какво да правим, трябва да се работи, трябва да се изкарват пари, кражбите трябва да се плащат. Защото кражбите се плащат от държавния бюджет, не от тези, които са ги откраднали. Протестите и те нищо няма да променят, най-много да докарат по-гладните крадци на власт. Пък в момента са и незаконни, пуста му карантина и “извънредно епидемиологично положение”.

Та така, скъпи съкилийници. Недейте се надява на Лаура. Лаура е поредният европейски бюрократ, който е създаден, за да харчи публични средства и да имитира някаква дейност.
Без здрава национална съдебна система която и да е държава е обречена да робува на политическата, мафиотска клика, която в момента я управлява. А ние се постарахме добре да я установим и бетонираме в държавата, която едно време се казваше България.

А здрава съдебна система в България отдавна няма. Няма и желание да има. Едно време опитахме да създадем партия, която да има за програма и цел възстановяване на независима съдебна система, но се провалихме и разфокусирахме. Пък и българският народ не ни пожела. Защото не видя в нас промяната.

Лошото е, че вече и на себе си не мога да се надявам! Например, можеше да си намеря работа в чужбина и да напусна кораба, преди да е потънал. Но пък одъртях и никой не ме иска. Затова ще правя, каквото мога, за да може децата поне да се спасят. И ще се наложи да остана, надявайки се, че поне в затвора няма да ме вкарат един ден за това, че имам “анти-държавно” мнение.

Как си представям идеалното домашно ВЕИ решение

Как си представям идеалното домашно ВЕИ решение

brown brick house with solar panels on roof

ВЕИ: възобновяемите енергийни източници. Много модерно, много високотехнологично, много яко. Откакто на една от хижите в Стара планина видях реализирано едно подобно решение, не ми излиза от главата какво би могло да се направи и вкъщи.

В Лозен така или иначе страдаме от “нередовно” електричество. Положението с електроснабдяването се подобри много през последната година-две, но все още, веднъж седмично поне, електричеството спира.

Все още се случва да загубим някой електроуред, ремонта или замяната на който струва пари, да не говорим за неудобството, докато го няма. Пералня вече сменихме. Миялната живее втори живот. Хладилника – също. Всички повреди бяха свързани с нестабилно електричество: два стабилизатора на основните платки на хладилника и миялната, след това изгоряло управление на инверторния двигател на пералнята (тогава пералнята директно замина за рециклиране – сега сме с нова).

Откакто сме тук, цялата ми слаботокова електроника (компютри, телевизори, електроника) е зад UPS-и, за които свикнах, че са нещо като консуматив: на всеки 3-4 години ги подменям, защото батериите заминават. А мен ме е страх да нося UPS на ремонт, защото оставят ли си ръцете, може да запалим къщата поради некачествен ремонт на такова нещо.

Та, от доста време ме занимава мисълта за усъвършенстване на електрозахранването на цялата къща. Замислих се какво би било идеалното за мен. Не разбирам в детайли какво въобще има на пазара, затова пиша това от чисто клиентска гледна точка: някои неща, като нищо, може да не са възможни или приложими (откъм цена най-вече).

Значи, къщата в момента мисля, че е вързана на предпазител за 10 kW. Не е падал предпазителя, което означава, че не сме надвишавали 10 kW пикова мощност, въпреки многото консуматори (средна сметка за ток 200 лв през лятото и 350 лв през зимата)

Първият компонент на идеалното решение е централен стабилизатор, който да ме предпази от пиковете на входното напрежение. Когато токът “мъжди” (а това се случва на всеки 10-20 пъти при спиране на захранването), не искам това мъждене да отива върху уредите вкъщи. Искам, веднъж реализиран, този стабилизатор да предотврати изгарянето на електрониката. Такъв стабилизатор най-добре работи с някакви батерии, но според мен може да се реализира дори и без тях: при идване на захранването да изчаква 10 секунди, за да се стабилизира напрежението и след това да включва и къщата. При отпадане на захранването да не позволява отново включване следващите няколко секунди. И, разбира се, да реже всички вредни пикове.

Вторият компонент на идеалното решение е акумулаторен блок, който да може да “подпре” захранването на къщата за определено време. Този акумулаторен блок, свързан към стабилизатора, би следвало да може да осигурява поне 30 минути резервно захранване. В идеалния случай: повече. В реалния: поне 15 минути. Разбира се, хубаво би било батериите да не изискват смяна поне пет години.

man holding solar panel on roof

Третия компонент на идеалното ми решение са фотоволтаични панели, които да осигурят през светлите часове мощност, достатъчна за поема нужите на къщата. В идеалния случай капацитетът на батериите ще може да поеме и нощните нужди, но тогава, може би, ще ми трябват батерии с обем колкото сама къща (и цена горе-долу пак толкова). Но си говорим за идеален вариант, така че да идеализираме и тази част: през деня къщата зарежда батериите си, през нощта батериите се използват, за да захранват къщата.

Четвъртият компонент на идеалното решение е дизел-генератор. Той стои тук само и единствено, за да допълни идиличната картинка, защото в силно урбанизираните райони като нашия се смята, че (уж) електричеството е достатъчно стабилно, за да няма нужда от допълнителен генератор. Само, че за последните десет години сме имали поне десет дни (все пак – 10:3650 не е много!), през които сме оставали без електричество за повече от шест часа. И тогава започва едно зъзнене, защото все се случва този момент да е през зимата.

Петият компонент на идеалното решение е панели за нагряване на вода, в комплект с поне 300 л бойлер. Не съм сигурен дали не е по-ефективно да има само фотосоларни панели (които да си топлят водата чрез нагревател). Просто нямам познания да преценя кое е по-ефективното. Но да има допълнително едни 300 л вода, загрявана от слънцегреенето би било много приятно. Едно защото водата “никога няма да свършва”, и второ, защото имайки такъв голям обем вода, ще бъде изключително енергоефективно да се използва системата. Чувал съм, че малките бойлери не са достатъчно ефективни и си го обяснявам с това, че акумулират твърде малко енергия (под формата на вряла вода) през деня, та се налага дотопляне и на електричество.

white and brown pendant lamp

Шестият компонент на идеалното решение е умна система за контрол и управлние. Бих искал да имам точна представа за консумацията по стаи. В някои случаи: за консумацията по модули. Например: колко консумират всички електроники. Или колко консумира бойлера. Или хладилника. Или пералнята. Или климатиците. Ако мериш нещо, то може да го управляваш.

Седмият компонент на идеалното решение е умна, слаботокова инсталация на прав ток, която да се използва за осветление (а и за някои не толкова мощни уреди). Чувам, че това е много по-ефективен начин за консумация, макар че не съм проверявал фактите.

И така, след като описах такава идеализирана система, се чудя дали има вече решения, които хем да са за домашна употреба, хем да не са безумно скъпи, хем да са и надеждни и най-вече – да са налични в България (доставка, инсталация, гаранционна и следгаранционна поддръжка). Чудя се също дали ефекта от тази решения ще бъде фискален, или само морален. Морален е тоз ефект, който няма фискален смисъл (т.е. никога няма да се изплати), но генерира кеф, удобство и “чувство за изпълнен дълг”. Изпълнен дълг в смисъл: налях тия 25К лв във ВЕИ, ама сега съм много екологичен, защото не ползвам електричество от мрежата. А, ами екологичността на тези 600 кг акумулаторни батерии ли? Споко, тях не ги споменаваме, те не са проблем, или поне не са мой проблем, защото съм си ги платил.

Бих се хванал на хорото за постепено изграждане на такова решение. Ако ли пък с Веси започнем да разширяваме къщата, определено бих се ангажирал с проектиране на поне част от тези неща. Попадал съм на няколко фирми в интернет, които предлагат подобни решения, но така и сериозно не се навих да реализирам нищо засега.

Photo 1 by Vivint Solar on Unsplash
Photo 2 by Justin Lim on Unsplash
Photo 3 by Oxa Roxa on Unsplash

Ултракрепидарий!

Ултракрепидарий!

Просветление! Разбрах още нещо за себе си!

Домът на Vasari във ФлоренцияApelles, (cc-by-sa-3.0) Wikipedia

След онази, много нова и много сложна дума кверулант, с която преди време ме нарекоха и в която аз се разпознах (терминът, между другото, е изваден от официалната психиатрия), днес намерих още един термин, който ми резонира.

Това е терминът “ултракрепидарианизъм” (Ultracrepidarianism). Т.е., аз съм един ултракрепидарист, или още по-добре звучащото: ултракрепидарий!

Определението така ми хареса, че реших да приготвя и превод за Wikipedia. Покрай това имах възможността за пръв път да изпробвам автоматичните ѝ инструменти за превод. Те справят се много добре, направо тръпки да го побият човек докъде е стигнал машинният превод. Естествено имаше неща за дооправяне (и добре, че все още има). Преводът ми, разбира се, не е буквален. За пръв път превеждам и сигурно съм направил някои грешки, но пък и се надявам хората да го харесат и да го оставят в енциклопедията.

Значи, ултракрепидаристът (или ултракрепидарият) е човек, който има навика да се изказва и да дава съвети по теми, които са вън от неговия кръг на познание (цитатът е от “Ултракрепидарист” в Wikipedia):

Терминът “ултракрепидарен” е употребен за пръв път през 1819 от есеиста Уилиям Хазлит в отворено писмо до Уилиям Гифърд, редакторът на Quarterly Review. “Вие сте наричан ултра-крепидарен критик.” Терминът е използват отново четири години по-късно, през 1823, в сатира от приятелят на Хазлит, Лей Хънт: “Ултра-крепидариус: сатира по Уилиям Гифърд.”

Терминът води началото си от известният коментар, предполагаемо направен от Апелес, известен гръцки художник, към обущар, който си е позволил да критикува негова картина. Латинската фраза “Sutor, ne ultra crepidam” е изречена от Плиний Стари и след това изменена от латински автори до “Ne ultra crepidam judicaret”, може да се преведе като укор към обущаря да не съди извън неговите ходила. Накратко, критиците би следвало да коментират нещата, за които те знаят нещо. Цитатът остава поговорки в редица езици: в английския “A cobbler should stick to his last”, в испанския, “Zapatero a tus zapatos” (“Обущарю, гледай си обувките”), в нидерландския, “Schoenmaker, blijf bij je leest”, в датския, “Skomager, bliv ved din læst”, в немския, “Schuster, bleib bei deinem Leisten”, в полския, “Pilnuj, szewcze, kopyta” (последните четири може грубо да се преведат като “обущарю, гледай си връзките”), и в руския, “Суди, дружок, не свыше сапога” (“Приятелю, не съди по-високо от багажа си”), след като Алекандър Пушкин преразказва в поезия легендата.

Между другото, ако се сетите за аналогична българска поговорка, добавете я в статията или я дайте тук в коментарите, за да я добавя аз. На мен не ми хрумна такава! Слава в коментар по-долу ми помогна с българската поговорка “Всяка жаба да си знае гьола”, която е подходяща точно за този случай :).

С други думи, ултракрепидарий е всеки, който охотно дава мнение или съвет по тема, която не разбира. Да си кажем откровено: по тема, по която е неук. Или е само бегло засегнал най-повърхностно познанието по темата, колкото да “накопае” терминология.

Из българското интернет пространство терминът се среща и в други материали. Най-интересният от тях е Не по-високо от сандалите.

Доволен съм! Спокойно може да се каже, че се чувствам “освидетелстван”.

Предвид специалното ми състояние, сега мога да имам претенции, че когато коментирам неща, базирано само на мнението ми и рядко на факти, това не го правя (само) от глупост, а от самодиагностицираното ми, патологично състояние на ултракрепидарий. Започват да ми хрумват и още по-интересни и дълбоки теми от вирусология, генетика, право (икономиката нарчно не я споменавам, защото имам диплома с доста предмети от нея, не е съвсем ултракрепидаризъм, може да го квалифицирате като обикновен илитерат)! Дръж се, интернеде!

Theme: Overlay by Kaira Extra Text