Author: Doncho

На избори в “60-класното”

На избори в “60-класното”

Днес сутринта майка ме помоли да я заведа до училище, за да гласува. Сама ѝ е трудно, по ред причини. Пък и на мен ми беше приятно да свършим тази работа заедно, затова и не се поколебах.

Разбира се, с оглед логистика решихме да отидем възможно най-рано сутринта. Тогава очаквахме (и очакванията се оправдаха), че ще има най-малко хора. Не исках да се юрнем още в 07:00: тогава секциите биха едва отваряли, а и най-вероятно би имало други хора, които трябва да работят и биха били първи пред урните. Но ми се струваше, че 07:20-07:30 е добър баланс: първите вече ще са гласували, а за следващите още е рано.

В избирателния район на майка гласуването винаги е било в “60-класното училище”, както винаги съм го знаел, а иначе официално СУ “Софроний Врачански”. Може би, преди да го построят (1984), родителите ми са гласували другаде, но аз това не го помня. Та от моя гледна точка, когато се гласува в Пловдив винаги се е гласувало там. Аз самият там съм гласувал за първи път.

Майка, бъдейки на 75 години, вече ходи по-бавно и по-трудно. А и в училището няма асансьор. Никога не е имало. Четири етажа, един подземен, но явно навремето на архитектите, строили социализма не им е хрумнало, че може да има и по-трудно подвижни деца и хора. По онова време хора в затруднено положение явно са липсвали. Та затова и асансьори не са били необходими за училище в едно развито, социалистическо общество.

Майка знаеше много по-добре от мен кой вход на училището работеше. Но аз си карах по старому, когато използвахме само “задния вход” на сградата. И логично се насочих към него, въпреки това, че майка ме предупреди. Съвсем несъобразително реших, че ще отидем пеша, несъобразявайки обаче дребния факт, че това увеличава почти двойно разстоянието за ходене на майка и включва още едни стълби. За мен тогава, а и сега, тези стълби не са проблем, но за майка си бяха допълнително натоварване.

Нейсе, глупостта ми беше направена, та тряваше да “прецапваме” през стълбите. Училището е доста голямо: четири отделни учебни корпуса, от тях два са на по два надземни етажа, а два – на вече споменатите четири.

За мое съжаление и яд, секцията на майка беше на четвъртия етаж. Всъщност, на първия етаж секции нямаше. Всеки човек, включително и по-възрастните, трябваше да катерят етажите до горе. На майка това определено ѝ беше най-тежкото. По едно време даже малко се притесних, но всичко беше в крайна сметка благополучно.

С няколко почивки изкатерихме стълбите. Ако правилно съм запомнил, секцията в която майка глауваше, беше кабинет, в който навремето учих математика. По пътя към секцията минах покрай ет.3, каб. 306-307 (или поне по онова време беше 306-307).

Този кабинет ще остане винаги в главата ми, защото там написах първата програма, която ставаше за нещо. Спомням си как в шести клас с възторг научих, че (най-накрая) ще се оборудва компютърен кабинет в училище. Не знам на кой желанието беше по-голямо: на мен или на др. Кашкавалджиев. По онова време всички бяха “другари” и “другарки”. БСП все още и все така смешно се наричат и днес. Макар, че хич не е смешно за тези, които помнят кое идваше с “другарите и другарките”.

Та, докато за пореден път досаждах на др. Кашкавалджиев за един от двата компютри в неговата учителска стая (към кабинетите по информатика имаше допълнителни стаички, в които беше “най-интересното”) той сподели, че скоро целият кабинет ще бъде оборудван с компютри. И то не какви да е, а “Правец-8С”: по-новата и по-мощната версия на “Правец-82”. Машините бяха с цели 64КВ памет. Някои от тях и с разширителни карти от още 128КВ, за “особено тежки изчисления”. На BASIC тази памет не беше лесно достъпна, но и 64KB си беше солидно постижение за тогава!

Може би някой по-млад ще си помисли, че съм се объркал в мерните единици. Но не съм. Паметта на масовия компютър, с който се вършеше работата тогава, беше между 48 и 64 кабайта. Т.е., размер, в който днес едва се побира някоя от малките иконки на смартфона, който носим в джоба си. Днес моят айфон има два милиона пъти повече памет, по-точно 2,097,152 пъти повече памет от тези страхотни машини, които два-три месеца чаках с нетърпение. Някой може да се заяде, че това на айфона всъщност е диск, а не RAM, но чиповете памет са си чипове памет. Естествено, RAM-ът е по-бърз от “диска”, но да не тръгваме да сравняваме бързодействието на сегашния “диск” с тогавашния RAM, че съвсем ще се оплетем в големи порядъци разлика.

Когато най-накрая компютрите дойдоха аз бях един изключитело щастлив човек! Имаше достатъчно компютри: можех да си избирам даже на кой да седна. Бързо научихме кои флопита работеха добре и кои – не толкова добре. И когато за седмица-две по-големите и по-малките се бяхме разбрали “кой ще кара влака” настъпи примирието, на което др. Кашкавалджиев се надяваше. Всяка жаба си научи гьола и липсваха особени конфликти.

Аз тогава постигнах някаква своеобразна “компютърна нирвана”. Само на десет минути пеша от нас имах компютърна зала, която беше на мое разположение почти по всяко време, стига да успея да намеря къде из училището е др. Кашкавалджиев. Измъквал съм го даже от учебни съвети, за да ми отвори залата. Не знам как ме изтрая този човек. Но шести и седми клас той си остана за мен една от най-важните фигури в училището, защото държеше ключа от най-важната стая. Така спрях да търча по компютърни клубове с далеч по-ограничен достъп и можех да пиша (и да играя, да не се лъжем!) много повече.

За да държи мотивацията на ниво, др. Кашкавалджиев раздаде задачи. На мен ми се падна задачата да напиша програмата, с която ще смятаме средния успех на випуска. Въвеждаме оценките от дневниците и програмата смята. Аз си нямах особено понятие от статистика тогава, но си представях защо им е важно колко общо шестици има по математика в пети клас, колко е средния успех по математика на всички класове, на които преподава др. Томов, и т.н.

Задачата получих в началото на седми клас. Всъщност, малко преди началото, защото аз бях от тези, които търчаха до училището и през ваканцията, защото там бяха компютрите. Имах в началото малко проблеми с достъпа и портиера, но като ме научиха (по-скоро като се отказаха да намират начини да ме спират) вече нямах проблеми. А и др. Кашкавалджиев май тогава окончателно разбра, че няма отърване от мен и реши да ме занимава с “официално задание”.

Някой път ще разправя как точно писах това задание, но за мен (а и за него) важното беше, че не се провалих напълно.

Такива спомени ме заливаха, докато с майка вървяхме по коридорите на училището. Странно е как за двадесет минути толкова неща може да минат през една глава. Но най-важното е, че свършихме добре задачата с гласуването.

Важно е да се гласува. Въпреки, че съм 99% сигурен за кой е отишъл гласа на майка, по-важното е да се гласува!


Снимката е от сайта на МОН. Макар ,че “мъдър човек” там мъдро е сложил знак “©”, аз смятам, че бидейки обществен сайт, издържан с кражбата от всички нас, мога да взема и да използвам снимката без никакви угризения.

Сто години от рождението  на баба Калина

Сто години от рождението на баба Калина

На втори април 2021 се навършиха сто години от рождението на баба Калина, моя баба, майката на моята майка, пра-бабата на моята Калина. Или баба Кина, както я знаеха всички, както ѝ казвах и аз.

Баба Кина ни напусна на 75 години, през октомври 1996-а. Тя не видя никое от моите деца, не можа да играе на светбата ми, както многократно се шегуваше, докато растях. Но пък познаваше Веси, а и Веси я познава и помни.

Баба ме е отгледала през времето, когато бабите, ако ги имаше, бяха абсолютно задължителният елемент от отглеждането на по-следващото поколение.

През целия си живот баба живееше в Оризово, моето село по майчина линия. Там съм израсъл и аз, от нулева някъде до петгодишна възраст, когато с цел “детето да се научи на град” се преместихме в Пловдив.

Въпреки, че живеехме в Пловдив обаче, до 15-17 годишна възраст почти всеки уикенд прекарвах с майка и татко в Оризово. Докато родителите ни строяха социализма и комунизма, ако искаха да си докарат малко по-добро препитание и живот от тези, определени от Партията, се налагаше съботата и неделята да бъдат дни не на активна почивка от служебните задължения, а на акивна работа в семейното стопанство. За това, разбира се, помагаха и баба и дядо, а често и аз.

Ваканциите, естествено, повечето време си бях също на село. От тогавашната ми гледна точка ваканцията си беше просто един дълъг уикенд. Малко по-дълъг от обичайното.

Баба готвеше много хубаво. Почти толкова хубаво, колкото и майка. Особено за внучето си (аз). И до днес помня пържените картофи на баба. Толкова много ги обичах, че редовно си ги “поръчвах” за ядене. Помня също така и “масленицата”, която тя правеше. Там не съм сигурен дали баба я правеше или майка също помагаше, но в моята, детска глава тези неща излизаха от кухнята на баба.

Масленицата беше жестока. Приличаше на днешния тутманик, по същество си беше баница със сирене. Но тестото толкова много се меси, че бухва много, а това, че е обилно омесено със сирене правеше яденето фантастично, поне в моите детски очи. Тази масленица, заедно с бурканче от (онова) кисело мляко ми беше друго много любимо ядене.

Баба беше солидна жена. Както и в семейството на родителите ми, както и в моето семейство, жените винаги са имали ключовата дума за това как ще се случват нещата. Мъжете по-скоро са осигурявали ресурса, който жените управляват. Така беше и в семейството на баба и дядо. Разбира се, дядо имаше тежката дума на “мъжа в семейството”, но механизмите на баба за убеждаването му даваха почти стопроцентов резултат. В смисъл, че ако баба си навиеше нещо, нямаше сила, която да я спре да го реализира. Да, по много съвременни определения семейството беше “патриархално”, но всъщност, на края, като ударим чертата, в моите детски очи баба командваше ежедневния парад.

Баба можеше да коли кокошки. В детската ми глава (и сега – в закоравялата ми, ината тиква) стои още спомена как баба слагаше в един голям, бял чайник да заври вода. Или беше в тенджера… не помня със сигурност. Може да е било тенджера, защото в крайна сметка тази вода влизаше или в една зелено-бяла кофа-алпака, или в по-голяма кофа от поцинкована ламарина. Баба нарамваше кофата и след това отиваше в кокошарника. Всъщност, “кокошарникът” на село си беше доста солидна заградена територия, на която живееха поне двадесет-тридесет кокошки. Там, когато бях по-малък и когато никой не гледаше, обичах да влизам и аз. Освен ако нямаше и петел, който да е по-куражлия от мен. Имах си любими кокошки, които за да хвана, падаше преследване. Но така стояха нещата, човек трябва да си търси забавления, дори когато е малък.

Но да се върнем на екзекуцията. Нарочената от баба птица се хващаше. Или от мен, или от нея. Колкото по-малко тя можеше да се движи, толкова по-често се хващаше от мен. Под стряхата имахме една малка брадвичка с острие около 8-10 см, която беше винаги наточена до блясък. С тази брадвичка се кълцаше трева на кокошките, но с нея също така се отсичаха и главите на определените за ядене жертви. Баба хващаше обречената кокошка, запътваше се с нея към дръвника и… натам не е вече за хора със слаби сърца. Но в крайна сметка, след по-малко от пет минути кокошият труп се киснеше във врялата вода, за да се оскубе и почисти по-лесно впоследствие. На мен тази част ми беше гадна, затова и, като цяло, я избягвах.

Баба можеше да пее. Можеше да пее много добре. Всъщност, с това най-вече я запомняха хората, непознатите, с които им се случваше да общуват с нея. Спомням си, всъщност преразказвам нейните и на майка ми спомените, как при първата операция на крака ѝ (първата половина на осемдесетте години, бяхме още в малката гарсониера на “Петър Васков” в Пловдив), преди и след операцията ѝ тя, за да си даде кураж, е пяла в отделението в старозагорската ортопедия. Пяла е така, че само след няколко дни всички лекари са знаели коя е Калинка. И в крайна сметка може би точно споменът за това ѝ пеене я е спасило, когато се е наложило да се намери специален антибиотик, за да оцелее тя от белодробното усложнение, което е получила вследствие тежкото залежаване след операцията.

Баба си отиде, защото си отиде дядо. Отиде си две години след него. Аз съм убеден, че ако дядо беше жив, тя най-вероятно нямаше да падне, нямаше да си счупи крака, в който ѝ служеше изкуствената става и нямаше да се наложи спешната операция, която сложи край на живота ѝ. На всички нас, а и на нея беше ясно, че шансът за успех на операцията е много малък. Но тя не беше от страхливите хора. И такава и си остана докрай.

Мир на праха ѝ.

Две случки от ежедневието

Две случки от ежедневието

Ще ви разкажа сега две случки, които, надявам се, всеки би разбрал, защото е лесно да се поставим на мястото на участниците в тях.

Случка 1

Млада жена излиза на разходка с двегодишната си дъщеря. Плановете ѝ са да отиде до магазина, след това да отскочи да изпие на крак кафе с приятелка, докато децата им играят в парка и след това да се прибере. Взела е със себе си малкото колелце, което дъщеря ѝ обича да кара по алеите на парка, от онези колелца без педали, които се карат само с баланс.

Докато пресича улицата, невнимателен на пръв поглед шофьор рязко изскача от кривата, не успява да спре и връхлита с автомобила си върху майката с детето. Единственото здраво нещо, което остава след случката, е колелцето. Защото от зверския удар то отхвръква от ръката на майката, докато тя инстинктивно се опитва с другата да избута неуспешно дъщеря си от връхлитащия автомобил.

Водачът избягва от местопроизшествието с мръсна газ. Няма свидетели, няма и камери наоколо.

Детето умира на място. Майката е в болница, под наркоза, с пречупен гръбнак. Чака я животоспасяваща операция и живот в инвалидна количка.

Бащата все още е на работа и не може да си представи какво ще преживее само след шестдесет минути, когато му се обадят по телефона от полицията.

Случка 2

Възрастна госпожа с внучето си се прибират от магазина. Хем са съчетали разходката на кучето, хем и да свършат малко работа. Че с този “локдаун” няма начин – трябва да се гледа внучето, защото и майка му, и баща му работят във фабрика, която за техен късмет и нещастие едновременно не е засегната от “локдауна”. Детските градини обаче не работят. А детето не може да остане само вкъщи.

Докато двойка пресича, засилен с необичайно висока скорост автомобил не успява да бъде овладян от водача му и помита и тримата от тротоара.

Водачът на автомобила се удря в близкия стълб и там приключва пътуването му. Пътят на детето и на кучето свършва на около пет метра от пешеходната пътека, а възрастната госпожа е размазана между бронята на автомобила и стълба, в който се е ударил.

Вчера всичко това можеше да е истина

Случките по-горе можеше да са реалност, защото хора като тези петимата са ежедневно на улицата. И докато са там, други “хора” се дрогират и хукват презглава из градовете, за да доказват нещо на незнайно кой друг.

Горното, или някоя друга подобна трагедия не се е случила само защото по щастлива случайност невинните хора са били настрани от дрогирания, шофирал със 135 км/ч из Казанлък.

Полицаите, които днес са го заловили, са си свършили добре работата. На късмет. Защото докато са го залавяли, единствено късмета е пазил нас, страничните наблюдатели, да не сме сред участниците в Случка 1 или 2.

Полицаите, които днес са го заловили, са били най-вероятно побеснели от яд. И поради това са се държали и неадекватно, и неотговарящо на позицията им.

Но аз, като потърпевш от държавния рекет, наречен “данъци”, ги поздравявам за добре свършената работа! Поздравявам ги и за това, че са си изпуснали нервите и тъпото копеле, позволило си да шофира със 135 км/ч дрогиран в града отнесе няколко съвсем професионално-непрофесионални удара от “родната полиция”.

Това, което съжалявам е, че полицаите не се държаха като американската полиция. А по-скоро като руската. Или даже като българската. Малко съжалявам и за това, че след ударите този беше “на собствен ход”. Може би ще ме хване жал само, ако се окаже, че примерно се е оказал с вътрешна травма и е умрял в ареста.

На всеки един от тъпаците, които смятат, че могат да се надрусат и да тръгнат да шофират, а ка̀мо ли пък и със 135 км/ч трябва да е кристално ясно, че като бъдат хванати, ще изядат (поне) един хубав бой.

Защото, както всички нееднократно сме виждали, съдът често постановява присъди, които карат не-юриста да вдигне учудено вежди и да си каже “е, как може такова нарушение, а такава (липса на) присъда”? Наскоро имаше един такъв случай. Естествено, прокуратурата излезе виновна.

Защото съм почти уверен, че и тук ще се намери някой по веригата, който да допусне процесуално нарушение така, че “да не съсипваме живота на младия човек, който е направил грешка веднъж и никога повече няма да я направи”. И ние отново ще се дивим “ама как така” присъдата трябва да има и възпитателен ефект. Или ще се окаже, че е “ял някакви гъби там”.

А присъдата няма да има възпитателен ефект. И пак ще гледаме още такива. И за съжаление, случки 1 и 2 няма да са само плод на болната ми фантазия.

Та, според мен, и накратко: малко му беше боя! Твърде малко!

Прочетох и програмата на ГЕРБ

Прочетох и програмата на ГЕРБ

Програмата на ГЕРБ (най-накрая) е налична. Един бая голям PDF файл, в който са преплетени хвалбите от това колко успешно е управлението им дотук и как смятат да продължават.

Понеже нямам време да чета внимателно 126 страници, реших първо да се съсредоточа върху това, което ме потресе в програмата на “Демократична България”. Въпросът, на който търсех да си отговоря беше: какви са плановете на ГЕРБ за данъците. Едно бързо търсене на думата “данък” показа, че тя се намира в пет страници от целия текст.

Естествено, на първо място се дискутира отношението на ГЕРБ към плоския данък.

В програмата ми недвусмислено е казано: “премахването на плоския данък ще постави повече въпроси, отколкото отговори”. Моята позиция тук се покрива изцяло с позицията, посочена в програмата им.

В ГЕРБ смятат, че ако се върнем на прогресивното облагане, средните доходи (тези между 1000 и 2000 лв) трябва да бъдат обложени с 22%. Смятайте как ще изглежда таблицата на прогресивния данъчен процент след това.

Като цяло, ГЕРБ не възнамеряват да променят така съществуващата национална данъчната рамка (за съжаление, има уловка и тя е в думата “национална”!), както в частта с данъци върху сделки с финансови инструменти, така и данък печалба на дружествата. Дотук – идеално.

Точно се зарадвах, че партията, която с голяма вероятност ще управлява отново не смята да пипа данъчната политика и забелязах следното нещо, непосредствено под заявката за запазване на плоския данък:

Необходимо е да се мисли за укрепване на данъчния капацитет на местните власти. Въвеждането на подоходен местен данък не е нова идея и ще даде възможност за реална децентрализация и провеждане на икономическа политика от местните общности. Разбира се преценката за това ще е в ръцете на местните власти.

От така прочетеното си правя извода, че ГЕРБ възнамеряват да работят за въвеждане на подоходен местен данък. Разбира се, никъде и дума не става, че това ще е за сметка на плоския данък. Т.е. плоският данък остава 10%, но ГЕРБ ще подкрепят намеренията на общините за реална децентрализация чрез въвеждане на нов подоходен общински данък. Което, в крайна сметка, си е увеличение на данъците, при това съвсем не символично!

Чудя се, колко ли би бил такъв данък, че да оправдае значението на фразата “реална децентрализация”. Примерно – за една София, общ. Панчарево. 2%? 4%? 10%? Но всъщност това няма абсолютно никакво значение: и пет лева на месец да е този нов подоходен данък, в никакъв случай не бих подкрепил намерения за нов рекет към всички нас!

Докато изразходването на рекетираните от нас пари е силно непрозрачно и изключително корупционно, не бих подкрепил и един лев за която и да е търтейска администрация. Много жалко, че ГЕРБ засвириха и те по струната да рекетират повече всички нас. Да ви кажа честно: и изцяло прозрачно да е, след като нямам аз контрол на това изразходване, отново не бих подкрепил никакво увеличение на данъци.

Смятах да чета по-подробно програмата им, за да видя какво смятат да правят с другата огромна измама: понзи-схемата, наречена “държавна пенсия”. Щеше да има смисъл да го чета, за да се подсигуря, че няма някоя нова глупост там. Но при положение, че най-важната част от програмата им за мен е пълна фира, няма смисъл да си губя времето с останалите неща.

С намеренията си за въвеждане на нов, общински подоходен данък, ГЕРБ ме загубиха като възможен техен избирател.

Тук не става въпрос вече за “кантар” между намеренията на “Демократична България” за унищожаването на плоския данък в името на “социалната справедливост”.

Тук става въпрос за рекетиране на още пари, за да може да се създават още търтеи, които след това ще искат още пари.

За да взема окончателното си решение остава да прегледам програмата на последната партия, за която евентуално бих могъл да дам гласа си: “Консервативно обединение на десницата”, на кратко КОД.

Сайтът им продължава да изглежда като правен от студент с бегли познания по WordPress (той всъщност е реализиран с WordPress). Но не гледам технологията, а съдържанието. А като съдържание там има политически позиции на по-предните хора от партията. Но няма програма. Предвид, че остават по-малко от три седмици до изборите не вярвам да видя програма. Но ще продължавам да проверявам.

Ако положението се задържи така следващите няколко седмици, “Демократична България” ще има гласа ми, защото те са най-малкото зло към момента, сравнено с всички останали политически сили и програми.


Used above image: danger png from pngtree.com

Вдъхновението Калпана

Вдъхновението Калпана

Днес научих за Калпана Чаула: първата жена-астронавт от индийски произход. Научих за нея покрай едно от представянията на колеги във фирмата на жени с огромно влияние.

Калпана е била от хората, които не се спират пред нищо, за да постигнат детската си мечта. Тя се е интересувала от летене, от Космоса, от цялата романтика на историите, свързани с това.

Kalpana Chawla, NASA photo portrait in orange suit.jpg

Обикновено момчетата сме тези, които сме привлечени от “тези неща”. Дали заради културни стереотипи, дали заради нещо друго. Но в град Карнал, Индия, на 17 март 1962 се ражда Калпана, която ще посвети живота си на стремежа към Космоса.

Индия е държава, в която стереотипът, предначертаността, са дълбоко заложени в културата. Аз не знам дали Калпана се е сблъскала с културните презразсъдъци на индийското общество. Но знам, че тя завършва бакалавър по аерокосмическо инженерство в Чандигарх, Пенджаб, а след това прави и две магистратури по същата специалност, но този път в САЩ. Защитава докторска дисертация по аерокосмическо инженерство University of Colorado Boulder през 1988 г.

Високообразован инженер, Калпана е притежавала и лиценз за инструктор по безмоторно летене, както и за пилот на еднодвигателен и многодвигателен пътнически самолет. През 1991 тя става американска гражданка и малко по-късно постъпва в НАСА.

Избрана е да лети на първата си мисия през 1996-а година и година по-късно, на совалката “Колумбия” се случва първия ѝ полет. На 19 ноември 1997-а Калпана става първата жена-астронавт от индийски произход. На тази мисия тя е стандартен специалист, който извършва разнообразни задачи. Прекарва малко повече от 15 дни на международната космическа станция, като в продължението на мисията изминава общо 16,737,178 км в 252 орбити около Земята.

През 2001 година Калпана е избрана за втора космическа мисия. Мисията се забавя многокрано заради разнообразни проблеми. на 16 януари 2003 Калпана се завръща отново на борда на “Колумбия”, чрез която достига до Международната космическа станция за своята втора мисия. На втората мисия Калпана е и бордови инженер, освен стандартната роля “специалист на мисията”.

В началото на тази втора мисия, при излизането, парче от изолацията на единия резервоар се отчупва и одрасква лявото крило на орбитъра. Орбитър е “самолетът” на космическите совалки: това е целия Payload на мисията, това е единственото нещо, което прави совалката “совалка”, т.е. преизползваем апарат. Там стоят астронавтите, от там се пилотира совалката.

Инцидентът с орбитъра е взет предвид от мисията и въпреки, че при предишни ситуации се е оказвало, че подобно нещо може да е с катастрофални последици, на мисията се разрешава да се върнат на земята с тази совалка. Не знам дали са имали шанс да изчакат друга… или са били длъжни да рискуват. Според разследването управляващите мисията инженери вземат решение да не се прави нищо, понеже така или иначе астронавтите не могат да ремонтират орбитъра, докато са в Международната космическа станция. Тук има и по-детайлна информация за разследването на инцидента.

Така или иначе, на 1 февруари 2003-а екипажът тръгва да се прибира обратно. При навлизането на “Колумбия” в атмосферата, повредата пропуска нагорещените газове от триенето да преминат топлинния щит на орбитъра, да навлязат в крилото и да разрушат неговата структура. Това кара космическия кораб да стане неуправляем, нестабилен, и като резултат орбитъра се разпада.

При аварията, над небето на Тексас и Луизиана, загива Калпана Чаула заедно с шестимата си колеги. Тази авария слага двугодишна пауза на полетите на совалките и е основната причина полетите с тях да бъдат прекратени.

Останките на астронавтите са намерени и идентифицирани. По нейно желание приживе, Калпана е кремирана и прахът ѝ е разпръснат над Zion National Park в щата Юта, САЩ.

Калпана загива на четиридесетгодишна възраст. Оставя след себе си съпруг, с който са имали деветнадесет-годишен брак.

Самата тя остава вдъхновение на много момичета за това, че мечтите са постижими, стига да работиш здраво за тях и да не се поддаваш на предразсъдъци и вкоренени вярвания.

От тогава до сега са изминали повече от осемнадесет години. Днес името на Калпана носят различни университетски места: от ученически кампуси, до една от залите на Тексаския университет в Ърлингтън.


Всички използвани снимки са от Public Domain от Wikipedia

Програма, пълна с бъгове, или програма без “десен QA”

Програма, пълна с бъгове, или програма без “десен QA”

Вчера излезе програмата на “Демократична България”: коалицията с бюлетина 11, която (пак до вчера) беше ясният ми избор от списъка с бюлетини за 04.04.2021.

Преглеждайки набързо основните части на програмата (“Манифест” и “Икономически мерки за излизане от кризата”) така се ядосах, че публикувах напоителен статус по въпроса. Под статуса стана интересна дискусия. В нея партийните активисти се юрнаха да защитават как въвеждането на прогресивен данъчен процент не било всъщност въвеждане на прогресивен данъчен процент.

Материалът, в който започнах да разглеждам програмата им и въздействието ѝ върху моя политически избор все още “отлежава”. Както в главата ми, така и в един документ. Може би ще види свят някой ден, а може да си остане само мой си. А може да “видят свят” и чрез няколко материала като този.

Осени ме обаче един друг въпрос: Как така хора, занимаващи се с ИТ, пропуснаха да направят детайлен QA/beta test на тези документи, преди да ги пуснат пред широките маси? Толкова ли не им хрумна, толкова ли добре успяха един-друг да се убедят, че са брилянтни и безгрешни?

Въпреки, че напуснах “Да, България”, ако се бяха обадили нямаше да им откажа един “бета-тест” на програмата. Тогава щях да им посоча, че правят поне две много критични грешки:

Първата грешка: бият твърде наляво, отменяйки плоския данък

Да видим първо какво е “дясно” според българския превод в Wikipedia:

Десницата в политиката подкрепя виждането, че социалната стратификация и йерархия е неизбежна, естествена, нормална и желателна. Тя обикновено поддържа тази си позиция, опирайки се на естественото право, икономиката или традициите. Йерархията и социалното неравенство се разглеждат като естествен резултат от традиционните социални разлики или конкуренцията при пазарните икономики.

Мярката “отмяна на плоския данък” с идеята, че доходите до 500 лв не трябва да участват в издръжката на държавата е всичко друго, но не и дясна политика. Подобна мярка очаквах (и има!) в програмата не една социалистическа партия, от които по принцип се очаква да се “борят с неравенството”.

Отмяната на плоския данък, която “Демократична България” предлагат, създава прогресивна данъчна таблица, която според текущите им намерения изглежда така:

0 до 499.99 лв доход➡️дължи се 0% данък
за доход над 499.99 лв нагоре ➡️дължи се неуточнен процент данък

По-долу ще коментирам защо ясното и категорично посочване на процента на горницата е втората им сериозна грешка.

С тази мярка “Демократична България” яко дрънка по лявата струна. Подобно действие плюе по един от принципите, в които десните хора вярват: справедливото участие на всеки в издръжката на държавата. С въвеждането на таблица от проценти един ще плаща по-малък общ процент данък от доходите си, за сметка на друг. Което не е справедливо, защото колкото по-малко доходи има даден човек, толкова ще е по-освободен от данъци. Да, това справедливост, но лява справедливост.

Отмяната на плоския данък е лява, популистка мярка. С нея опитват да ловят маймуни с трици. Може би се надяват да привлекат гласове от БСП, но не изчисляват правилно колко гласове от сегашните си симпатизанти ще загубят!

Как досега не разбраха, че за повечето от симпатизантите им подобно действие ще бъде изтълкувано като лява политическа мимикрия? Или дори направо като декларация вляво? Знам, че аз съм един от тях.

Как досега не разбраха, че има хора, които все още ги подозират във връзка със “здравите леви сили”: дали заради рода̀та на Христо Иванов, дали заради някои други партийни функционери, или заради “брака по сметка” със “зелените”, които са една от “най-здравите леви сили” по принцип? Причината няма значение, имат значение фактическите обстоятелства.

Колко затворени трябва да са били в техния си социално-партиен балон, че да игнорират кристално-ясната логика какви ще са последствията от това тяхно публично и явно олевяване, към “соцална справедливост”?

И най-важният въпрос, който е продиктуван от това, че ГЕРБ все още не са си показали програмата

Дават ли си от “Демократична България” сметка какво ще стане с повечето техни десни симпатизанти, ако утре ГЕРБ официално обяви в програмата си запазването на плоския данък от 10%?

Нека сега хвърлим око и на втората им грешка:

Липсва критичен елемент: цифрата на процента данък, който ще се установи за горницата след като се премахне плоския данък

Да, сигурно мозъците, създали тази програма, са си казали “абе как, мноо ясно, че ше запазим процента!”. Но не стоят съвсем така нещата, поне при мен. Със сигурност и при други десни хора.

Недоверието, което предизвиква в мен отмятането от плоския данък създава в мен категорично подозрение, че полагат основи да увеличават още повече рекета над всеки един от нас.

Да, ясно заявяват, че щели да държат данъците ниски. Ама “фискална политика” затова е “фискална”, защото трябва да има цифри. Аз, като човек на цифрите, държа да видя черно на бяло какво смята да прави политическата сила, за която ще гласувам.

За мен, като цифров човек, е изключително важно да видя тази цифра, която ангажира ясно и точно бъдещите избранници.

Липсата на цифрата кара недоверието, поникнало вследствие отмяната на плоския данък, да избуи още повече. Защото алабализмите на думите могат лесно да бъдат експонирани в едни например 15% данък за горницата над 3900 лв. Защото, пак според техни бъдещи думи “обстановката ще го изисква”, или ще е “повече социално справедливо”. Мога да избълвам още политическо-приемливи фразеологизми, с които биха могли да обосноват бъдещо вдигане на данъците.

Ако някой се запита “ама защо да го правят”, то ще посоча малко от останалия популизъм от програмата им: вдигането с 50% на сериозна част от заплатите на хора, които се издържат от държавния бюджет и вдигането на средната пенсия до 1000 лв.

Реализацията на подобен популизъм може да стане единствено (много) повече пари, които могат да се появят в бюджета по един от следните начини:

  1. Чрез увеличаване на БВП, което би довело по естествен начин до повече приход от рекета над бизнеса и хората, съответно и повече пари за преразпределяне.
  2. Чрез увеличаване на събираемостта на мита, акцизи и другите, по-невидими за хората държавни кражби. Тук не мисля, че който и да е управник има шанс, защото ако опита, много бързо пада от власт. А и това е една от най-големите хранилки на всяка партия на власт.
  3. Чрез инфлация, т.е. чрез печатане на пари, което все още не можем да правим. Но пък един ден ще можем, защото валутния борд по естествен начин ще изчезне, когато изчезне и левът. С нашите жадни за пари политици – жална ни майка тогава! Но подкрепата за това безумие е толкова голяма, че не вярвам да има връщане назад: скалата, която ще премаже лева отдавна се затъркаля по стръмнината.
  4. Чрез нови заеми, които внуците и правнуците ни ще изплащат.
  5. Чрез увеличаване на данъчния рекет над всеки един от нас: хората и бизнеса.

Да видим как биха могли да се развият реалните събития при едно такова управление:

  • Точка 1 е малко вероятна да се случи в условията на тежката икономическа криза, която наричаме “световна пандемия”. Но пък ще е чудесно оправдание за бъдещите управляващи;
  • Точка 2 е още по-малко вероятна, защото никой властимащ няма да пусне хранилката. За последните тридесет години съм го видял достатъчно много, за да вярвам, че ако ще чисти като сълзички управници да изберем, те много бързо намират “на хляба мекото”, когато отворят приходния раздел на фиска. А най-мекото на нашия хляб е точно в т.2, комбинирано, разбира се, с кражбата от еврофондовете;
  • Точка 3 е невъзможна, поне докато държим борда. Ако го махнем, скоро няма да има нищо за крадене (да си спомним 1997-а за тези, които могат да помнят);
  • Точки 4 е много вероятна. ГЕРБ я реализира. Няколко пъти. Лесно, по популистки прехвърли днешните харчове към децата и внуците ни.
  • Точка 5 вече е също много вероята. Но аз не мога да уважавам никоя политическа сила, която прибегне до точка 4, а тези, които реализират точка 5, ведно с личностите, които са основни участници там, са завинаги вън от списъка ми с хора, на които бих гласувал доверие.
    • Една отклонение за КОД: Москов опита въвеждане на данък “вредни храни”. Колкото и десен да се опита да се изкара днес той, за мен той все още е обичайния лявоцентрист, отлюспил се от ДСБ в опит да остане на хранилката възможно най-дълго време. Въпреки това, след събитията, за които пиша тук, КОД е обратно в списъка ми за потенциален избор!

Непосочвайки категорично ясно точният процент, за мен има сериозна опасност да се реализира хипотезата на точка 5: увеличаване на данъчната тежест. Премахването на плоския данък и създаването на пропорционалната таблица на облагане на доходите са отлична основа за лесни бъдещи увеличения.

И все пак, кое ѝ е хубавото на тази програма

Аз се стремя (понякога със сериозно усилие) да търся и по нещо хубаво във всяко едно събитие около мен, независимо политическо или не. Чувал съм, че за да си запазим разума, това било добра тактика. Затова ще завърша с кое е хубавото нещо, което се получи от публикуването на тази програма.

Хубавото е, че вече е точно и ясно в кой политически спектър стои “Демократична България”. Вчера те категорично се идентифицираха като ляво-центристка коалиция. Не само чрез думи. Чрез нещо много по-убедително: чрез най-сериозното политическо изявление на една политическа сила: предизборната ѝ програма!

В продължение на последните години моите предразсъдъци ме заблуждаваха, че подкрепа им за неща като Истанбулската конвенция и други леви политики са наследство от ДЕОС, един вид изблик на онова силно, розово-толерастко ядро, което се вля в “Да, България” малко след създаването ѝ.

Вчера, с обявяването на ляво-центристката им програма ми стана окончателно ясно, че не може да търсим каквото и да е дясно в “Демократична България”. Те категорично се дефинираха като ляво-центристи. Някой ден ще пиша и защо смятам центризма за по-опасен дори от лявото. Но не днес.

Вчера на мен лично ми стана ясно, че и този месец ще пада четене. Онзиден бях убеден, че знам какво ще правя на 04.04: “Демократична България” изглеждаше най-малкото зло от всичко, което вмирисаният ни политически тезгях предлага. Днес вече не съм толкова уверен.

Та, в този смисъл, може би “десен QA” хич не им е бил и необходим на “Демократична България”.

Чакам с нетърпение програмите на ГЕРБ и КОД.


В графиката по-горе са използвани лого и цвят от сайта на “Демократична България”,
лицензирани под Creative Commons Attribution 4.0 International License
Основата на графиката е от PoliticalCompass.org

За блогването, след блогърите

За блогването, след блогърите

Преди време имаше неуспял опит да се възобнови добрата, стара (много стара) традиция на свързани блог-постове. Традиция толкова стара, че две от трите ми деца не бяха родени, когато тази традиция умря.

Опитът като че ли, тръгна от Иван, макар че аз за пръв път я видях при Йовко.

Йовко опитва да обясни как блогърите сме предали блогването в името на кратките, 140 символни съобщения в Туитлър (които след това станаха 280 символни). Аз конкретно съм все по-спорадичен потребител на Туитлър. Отвратих се от категоричното им преминаване на “ултра-либерал-прогресивна вълна” покрай размириците, съпътствали встъпването на власт на Байдън.

Ако приема позицията на Йовко, че социалните мрежи, по един или друг начин са съпътствали гибелта на блогването, давайки трибуна на (бившите) блогъри, то моят грях безспорно лежи във Фейсбук. Чистосърдечно си признавам, че откак имам Фейсбук, моето блогване претърпя рязък спад. Това се случи още, докато бях в Дания. Макар, че от Дания пусках от време на време по някой пост, свързан с живота ни там, наличието на Фейсбук гра̀фа ми направо практически излишно да се пише другаде, освен там.

Разбира се, по онова време Фейсбук не беше това, което е днес. Беше все още сравнително безопасна, сравнително безобидна към потребителите си стартъп компания. Ако си спомням правилно, моят акаунт го използвах доста за разни там игри. Готвѝх някакви буламачи в една виртуална игрица, след това друга, въобще Фейсбук беше за мен повече платформа за игри по онова време.

Постепенно обаче те налучкаха как да правят пари от платформата си. И съответно започнаха да ги правят все по-добре.

Поискаха повече контрол върху данните ни. И го получиха.
Поискаха повече права върху смартфоните ни. И го получиха.
Отделно, смарфонът се превърна от чисто бизнес-устройство в цифров тефтер за почти всеки, който има образование над основното. Фейсбук бяха част от този процес. Данните от смартфоните ни ги превърнаха в мултимилиардната корпорация, която са днес.

Тогава маркетинг-светът беше едно нещо. Днес е друго.

Всичко се променя. За добро или лошо. В момента Фейсбук е царят на маркетинга. Скоро ще е някой друг. След това ще е трети. Когато има нужда от една услуга винаги се появява някой, който я предоставя по най-добрия начин срещу най-разумната цена. Фейсбук успяха в това. Идеално поставени и идеално изпълнени бизнес-цели.

Но да се върнем на блогърите. Че “предадохме” личните си пространства – предадохме ги. Нищо, че от момента на това предателство та до днес възникнаха и платформи, където може да има нелоша монетизация на това, което пишем. Разбира се, само тези, които пишат неща, за които някой е готов да плати. Тези, като мен, които гледат на личния си блог като място за “моите си глупости” не могат (а и не трябва) да монетизират точо тези писания.

Блог-веригата, тръгнала от Йовко, стигна до Мими, която от своя страна мисли че за блогването като “онлайн аптечка за първа необходимост”. Не знам колко от вас помнят, но имаше не едно и не две сътресения от времето преди Фейсбук, когато “онлайн блог-вериги” започваха сериозен обществен дебат. Толкова сериозен, че предизвиквахме и реакции на политици, за да се замаже положението. Или просто за да се покаже заинтересованост.

В блог-вериги се дискутираха обществено наболели проблеми. Може би това ни липсва днес на нас, “блогърите от онова време”. Признавам си: на мен ми липсва. Липсва ми усещането, че гласът ти има значение. Тогава се намираха повече хора, които обръщаха внимание на глупостите ми. Днес са значително по-малко. Особено през блога ми. И това е ОК, защото както казах, всичко се променя.

Ясен не остана по-назад от темата за бившето величие на блоговете. И там, при Ясен, тази блог-верига приключи. Може би за да докаже, че е крайно време да свикнем с мисълта, че нещата са по-различни и ние, щем-не щем, ще трябва да се променим. И да приемем реалността такава, каквато е.

Разбира се, може да останем елитарно-обидени на всичко около нас и с въздишка да опитваме да възродим предишното. Понякога, много рядко, тези действия успяват. Дори и и за малко. Но все пак успяват. Е, в случая искрицата, подета от Иван (и Йовко) запали тук-там няколко публикации. Пламък не можа да стане. Не заради друго, ами защото и Йовко, и Иван са прави. Блогването не е това, което беше. И опитвайки да правим нещата по стария начин няма как да очакваме да се получи.

Аз, “предавайки” блогването и бидейки изключително активен Фейсбук потребител, допринасям за тази “смърт”. Не се опитвам да се самозаблуждавам, че нещата ще се променят. Моят личен дневник си остава една солидна директорийна структура в github и частично в 750words (там не ме търсете, всичко е private). В блога поствам или когато много се ядосам, или когато искам да оставя нещо, което да ми е “справка” за в бъдеще. Или когато искам да си запиша някой хубав спомен.

От близо година опитвам да пиша така личния си дневник, че да става за блогване. Но не ми се получава. А и не смятам, че трябва да занимавам света с личния си дневник. Но ако някой реши да се отбие да прочете – добре дошъл.

Няма тук да ви обяснявам как може чрез RSS да постигнем по-добра информираност. Който иска да чете: Йовко го е описал чудесно. Но определено това изисква повече ангажираност от всеки. Ще постигнете контрол върху новините, които чете защото са ви интересни, а не защото ще ви държат възможно най-много време на сайта на Фейсбук. Но иска труд.

Истината е категорична: Пазарът каза “не” на блогването. И това е ОК.


Използвани са следните изображения:
1. Free-Photos from Pixabay
2. Firmbee from Pixabay
3. Werner Moser from Pixabay

Социален DRM*

Социален DRM*

Чудех се защо от Книжарници Сиела ми дават без проблем да си сваля копие на съвременна, чисто нова електронна книга**, която току-що съм си купил.
Интересно ми беше и се зарадвах на това, че DRM параноята на (поне) едно издателство е отминала.

Да си купиш нова българска книга в електронен вид не е шега работа. Спомням си, че едни от първите, които го предложиха, ме караха да си правя акаунт при тях, да инсталирам разни специфични, дървени приложения, за да мога да чета копието на книгата, което съм си купил и което би следвало да си е мое. Така и не си купих тогава, защото прецених, че това е много връзващо ръцете. И до днес не помня книжарницата и издателството, но помня разочарованието и яда ми, че не се случи. Защото исках и продължавам да искам колкото се може повече български книги в електронен вариант.

Решението на Сиела едновременно ме зарадва и леко плаши.

От една страна: хубаво е, че го има. Надявам се да стават все повече писателите и издателствата, които продават така.

От друга страна: тази, последна страница в електронната книга е като заплашителните послания пред кино-зрителите, току-що платили 20 лв за билет за кино и 15 лв за пуканки с ко̀ла, които послания им казват “вие сте потенциални престъпници”. Да, покрай покупката Сиела имат всичките ми данни. И без проблем могат да ми пратят мутри (държавните или частни), които мутри да отнемат от мен достатъчно собственост, за да покрия обезщетението, което дължа, ако разпространявам тази книга.

Със сигурност няма да дам на никой електронно копие на книгата. Не, че възнамерявах.

Имам я и в двата формата, за Киндъл и epub, но след тази заплаха и особено след “невидимите отпечатъци” (които, ако ги има, са в изображението на корицата). Но ако съм тъпак и въпреки всичко реша да открадна текста, никакви “невидими отпечатъци” няма да могат да ме спрат.

Резервни, няма да го направя. Не заради заплахата от мутри, скрита в последната страница от книгата. Няма да го направя заради надеждата и желанието ми да чета повече български електронни книги без DRM.

“Социален DRM”! Харесва ми! Съвсем в крак със съвремието ни, в които публичният шейминг (осмиването) върви подръка с cancel културата, разпръсквайки “Фейсбук справедливост за всички”!


* DRM, или Digital Rights Management (“управление на цифрови права“) представлява съвкупност от технологии и регулации, които създават фалшивото усещане в издателствата, че правата им върху интелектуалната собственост, която разпространяват електроно, ще бъдат защитени чрез невъзможност за откопиране на защитеното съдържание. Това, разбира се, са глупости, които единствено утежняват живота на коректния потребител, изисквайки консумацията на съдържанието да става чрез монополни, куци и често неработещи приложения с дразнещ интерфейс. Но пък минава за пред чугунените глави на издателски мениджъри от миналия век, които нямат нито достатъчно познания в компютърната област, нито идея как да продават друго, освен хартия или PVC.


** А ревю на “Опашката” от Захари Карабашлиев: малко по-късно!

This Calendar change is so “Apple”, Apple!

This Calendar change is so “Apple”, Apple!

Pick Snooze for Calendar Event Mac

Today my work MacBook Pro upgraded to BigSur. Yes, it’s a bit too late, but this is a company policy decision, and I’m not the one to choose when/how it would happen.

BigSur looks “cooler” (compared to Catalina), and I haven’t yet seen any improvements over the previous version. However, there’s one thing, which drives me crazy already!

This extremely annoying thing is the lack of the “flexible snooze option” of the (Apple default) Calendar notifications!

In the previous version, you would invoke an in-place menu when you click and hold the Snooze button. I used this functionality very frequently, primarily the option “Snooze 1 minute before the meeting”.

How to snooze Calendar notifications on macOS Big Sur | Mid Atlantic  Consulting Blog

In BigSur, some clueless (or just incompetent) about user experience PM decided that they better remove this, making my (and many other users) life harder. If I have to do the same today, I have to do way more clicks until I find this option. And honestly: I haven’t seen it yet. I even think you were ludicrous enough to remove it altogether!

I understand it’s hard to keep everyone satisfied. But Apple, please tell me frankly: why you have to (over)simplify everything in your OS? This flexibility did not hurt anyone. It was there for the people who used it. The people, who prefer simplicity, could (and still can) just hit “Snooze.”

I submitted additional feedback on your site. I hope you have enough strive for satisfied customers so that you re-enable it. I also hope you do it ASAP!

Image sources: How to snooze Calendar notifications on macOS Big Sur
How to quickly snooze Calendar alerts for longer than 15 minutes on Mac

Политическият ми компас към 21.02.2021

Политическият ми компас към 21.02.2021

За пореден път направих политическият компас. Ако правилно си спомням предишните ми резултати, днешните ми показват, че не съм мръднал от последния път (който беше отпреди 6-12 месеца):

Десен: 77%
Либертарианец: 17%

Жалко, че за да монетаризират услугата, не дават вече сравнения с повече личности. Моят резултат иначе е почти 1:1 с възгледите на Милтън Фридман.

Ако всичко е наред и сме все още между нас, ще правя следващият сигурно към края на годината. Че май няма нужда толкова често да се прави, ако човек е наясно с ценностите си.

Theme: Overlay by Kaira Extra Text