Author: Doncho

Лондон – Париж с Евростар

Лондон – Париж с Евростар

Мой познат ме помоли да споделя как е пътуването с Eurostar, та реших направо, ако не ме домързи, да го сложа в блога.

Евростар днес свързва следните големи градове, повечето европейски столици: Лондон (St Pancras), Париж (Gare du Nord), Брюксел (Midi/Zuid), Amsterdam (Centraal), Марсилия (Saint-Charles), както и други (междинни гари) като Ротердам, Marne-la-Vallée, и др. Бързоната и удобствата на тази влакова връзка между Париж и Лондон се равнява по удобство и време с пътуване със самолет, без досадните, префърцунени проверки на сигурността, “изключете си телефоните при излитане и кацане” и т.н.
Пример: тръгвам от центъра на Лондон в 14:22 GMT, пристигам в центъра на Париж в 17:51 CET. Отчитайки един час корекция на времето, това прави два часа и половина пътуване.

Eurostar Train, cc-by-sa 4.0 Florian Pépellin

Евростар днес свързва следните големи градове, повечето европейски столици: Лондон (St Pancras), Париж (Gare du Nord), Брюксел (Midi/Zuid), Amsterdam (Centraal), Марсилия (Saint-Charles), както и други (междинни гари) като Ротердам, Marne-la-Vallée, и др. Бързоната и удобствата на тази влакова връзка между Париж и Лондон се равнява по удобство и време с пътуване със самолет, без досадните, префърцунени проверки на сигурността, “изключете си телефоните при излитане и кацане” и т.н.
Пример: тръгвам от центъра на Лондон в 14:22 GMT, пристигам в центъра на Париж в 17:51 CET. Отчитайки един час корекция на времето, това прави два часа и половина пътуване.

Когато към това време прибавим и 45 минути за регистрация, проверката на сигурността и паспортите се получава, че за три часа и половина стигаш от центъра на Лондон до центъра на Париж. Т.е., няма друг транспорт, който така бързо и приятно да те отведе на такова разстояние.

Ако сравним с полет, нещата изглеждат така: час и петнадесет минути полет, два часа регистрация и проверки (може да се рискува и за по-кратко време, аз не обичам да поемам такъв риск при полети от натоварени терминали) и час от/до града (минимум). Грубо пресметнато, времето за пътуване със самолет и времето с влак са съизмерими: три часа и половина с влак, четири и половина часа със самолет.

Сега, при мен го има и другото нещо: аз харесвам тези влакове. Обичайно днес се возя повече на самолет и затова винаги, имам ли възможност, вземам влак. Разбираемо е, при две-три пътувания с влак годишно срещу минимум 30 със самолет. Безспорен принос за харесването ми има и дребния факт, че във влака имаш мрежа (3G/4G/WiFi). А и когато влакът е Евростар, нещата са още по-добре. Но и не се мръщя на скандинавските влакове: при толкова смъкнати пари от данъци и при тези цени на влаковите им билети, скандинавците се возят на отлични машини!

Според мен Евростар е най-високият клас влаков транспорт (ако не броим Ориент Експрес например, чувал съм че е лукс). Поради това го препоръчвам горещо пред какъвто и да е друг транспорт, особено между Лондон и Париж. Ценово стои колкото самолета (като нищо може и да е по-скъп от някои полети), но няма такъв кеф да си във влак с 300 км/ч (в интерес на истината, така и не видях 300 км/ч на GPS-а, но може да е лимит на Waze, който е правен за автомобили).

Когато разстоянието става по-голямо съм сигурен, че самолетът бързо ще изпревари Eurostar. Например, за разстояние от рода на София – Лондон нещата биха стояли ама съвсем различно (нощно пътуване, може би?). Но за разстоянията между Лондон, Париж, Брюксел и Амстердам изглежда моделът работи. Днес влакът беше почти пълен, макар аз да изкарах късмет и до мен да нямаше човек.

А за влаковете в България… за тях или добро, или нищо, затова ще съм кратък. Тях ги използвам само в най-краен случай. Ясно защо: отчайващата обща хигиена вътре (и на влаковете, и на пътниците), времето за пътуване, безопасността при пътуване. Със сигурност в България бих пътувал София-Варна със спален вагон (с момчетата го правим веднъж годишно). Но за “обикновените” влакове… Тях гледам да ги избягвам. Пък и в България повечето неща са ми близо и мога да шофирам.

Размисли

Размисли

Днес вероятно станах жертва на измама. А може би не. Или пък да. Чувал съм за подобни случаи. Така или иначе, дори да беше измама, беше дребна и незначителна, без никакви последствия за мен и семейството ми. А след това ме досрамя. От мислите ми.

Ще разкажа.

Следобяд с Калина бяхме на рожден ден. На нейна близка приятелка от детската градина. Приятни два часа, защото тук, за разлика от повечето други рожденни дни, познавах повечето родители. След рожденният ден, на пътя от клубчето към фиата, ни пресрещна млад човек. Както Калина се изрази после, “с по-тъмна кожа”. С две патерици и липсваща дясна подбедрица.

Погледна ме и попита “може ли да ми купите нещо за ядене”?

Помислих няколко секунди. Имам принцип: не давам пари на просяци. Жесток принцип, но го спазвам. Не обичам да ме прекарват, а да се прекарвам сам – още по-малко. Нещо обаче ме препъна в това момче. На възраст между 20 и 30 години, колкото повечето колеги от екипа ми в SEGA. Застанал на около 5 метра от мен, гледа ме с надежда. И успя да ме отвърне от пътя.

Попитах го откъде иска да му купя нещо за ядене. “От където искате, за мен е без значение.” Попитах го дали знае магазин наблизо. Знаеше. На около сто метра от срещата ни, квартално магазинче в Младост-4. Отначало казах на Калина да ме чака отпред, след това виждайки, че магазинът продължава и навътре, я прибрах с мен. Купих му една тарелка с някакви солени кифлички и едно парче лионска наденица. Под 5 лв всичко. Купих и на Калина детски дъвки, че поиска. Излязох и му ги дадох, а той погледна, благодари, и тръгна с патериците нанякъде.

На път към колата, Калина ме попита за липсващата подбедрижа, както и за “хората с по-тъмна кожа”. Обясних ѝ, че хората понякога губят част от себе си. Буквално. И че не кожата има значение, а намеренията и сърцето на човека. Не знам дали ме разбра. В групата (май) имат няколко деца “с по-тъмна кожа”, надявам се да са интегрирани с тях, а не разделени от родителски предразсъдъци. За миг си спомних как в групата на Ангел имаха много по-голямо расово разнообразие, отколкото тук. Неслучайно.

Качихме се в колата и почти през цялото време на пътуването си мислех за случката. Отначало се чудех дали ме е излъгал младежа. Дали няколко крачки по-надолу е намерил начин да пробута продуктите на някой, срещу което да получи някакви дребни пари, които да му влязат в употреба. Или да подхранят мафията на просяците.

Или няколко крачки по-надолу е седнал на някоя пейка и е ял от храната.

Никога няма да разбера.

Стигнах обаче до извод, от който ме хвана доста срам. Разбрах колко съм мнителен и тесногръд. Защото, в крайна сметка, това няма никакво значение. Благодарение на подкрепата на родителите ми успях да получа образованието, което имам. Благодарение пак на подкрепата на семейството и поемането на риск и някои неудобства успях да получа опит, който да реализирам по възможно най-добрия за мен начин. За да съм днес в позицията тези пет лева да са колкото кафе с кифла, които ще изям примерно в Green Deli в нашата сграда. А аз съм седнал да мисля дали младежът “ме е прекарал” или не. Мразя думата “късмет”, но ако има такова нещо като късмет, до днес имам всичкия късмет на света.

Този младеж вероятно е видял и преживял неща, които моята задоволена личност е виждала само в кошмарите си. А аз съм седнал да се чудя дали са ме измамили с дребни пари или не. По пътя започнах да си фантазирам също вероятни сценарии, при които би могло да се помогне на това момче. Да има хляб в ръцете, а не да проси. Разбира се, пак се прокрадна мисълта, от която ме е срам: че вероятно момчето вече си има хляб в ръцете, благодарение на наивни хора като мен.

Истината е, че не знам какво да се надявам. Май се надявам да ме е измамил. Надявам се да не е толкова зле, че да му се налага чистосърдечно да моли непознати, пълнички чичковци, водещи момиченце с парти рокля на Ана и с розов балон в ръцете да му купуват храна. Като че ли е по-добре да е гледал на мен като наивникът, който ще се хване на театъра му, отколкото да е бил толкова гладен. Няма да разбера. А ми се ще да можех.

Така и не можах да “успокоя топката”. И още не мога. “Вътрешните везни” са ми яко разклатени. Май трябва да си пусна някой ситком. First world problems:

image source
Разходка до паметника на Димитър Списаревски

Разходка до паметника на Димитър Списаревски

Отдавна възнамерявах да посетя това място. Сгушено в полите на Лозенска планина, непосредствено над Долни Пасарел, се намира паметника на Димитър Списаревски. Освен паметник на един български герой от Втората световна война, това място също така е и мемориал на всички български летци, загинали за защита на нашите земя и хора.

До паметникът води туристическа пътека, която тръгва от Долни Пасарел. Ние обаче, бидейки едни нови, но заклети лозенчани, решихме да стигнем до него, тръгвайки от къщи и преминавайки през билото на Лозенска планина. Цялата разходка е записана в тези две Garmin активности: от Лозен до паметника и от паметника до спирката на градския транспорт. Първата е записана като “Walking”, но си беше яко планинско ходене. Изкачването на билото на Лозенска планина, от 750 м (нашата къща) до 1100 м (самото бѝло) ни отне час и половина. След това беше по-лесно, но общата разходка стигна около 8.1 км. Определено с Веси очаквахме да бъде по-кратка, но се излъгахме: беше си много интензивно преживяване, около три часа. Към краят Мартин доста се измори (добре, че решихме да оставим Калина на Ангел), а това е много показателно за самия път. Мартин обикновено минава маршрутите поне по 1.3 пъти по-дълго, защото непрекъснато търчи напред-назад. Е, този път се беше скапал.

Въпреки това разходката си струваше. През голямата част от нея, когато не гледах GPS-а (за да не пропуснем някоя отбивка) си мислех за мястото, където отиваме. Мястото, на което на 20.12.1943 се е разбил самолетът на полк. Списаревски. За съдбата на този 27-годишен мъж, който дава живота си, за да спаси възможно най-много хора.

На война, като на война. Тогава ескадрила американски бомбардировачи се отправят към София, за т.нар. “наказателни бомбардировки”. През онези времена това се е правело не, за да се поразят някакви военно-важни цели, а за да се избие колкото се може повече население и се разруши колкото се може повече инфраструктура в тила на врага. Ясно защо: обезкървява се тила, а в същото време моралът на войската бива попарен от притеснения за близките там. Задачата на американците вероятно е била да покрият София с “бомбен килим”.

Накратко, защитната ескадрила от “Божурище” ги пресреща, преди града. В небето се разразява се бой между нашите изтребители и техните. Списаревски някак успява да се измъкне от американските изтребители, пробивайки през реда им да стигне до V-образния ред на бомбандировачите В-24, които носят ироничното име “Освободител” (“Liberator”) и да свали водача на крилото, блъскайки самолета си в него. Бомбандировачът пада от едната страна на Долни Пасарел, Списаревски пада от другата. Вероятно вече мъртъв, защото иначе не мога да си обясня защо не е катапултирал. Погребан е в Софийски централни гробища, на Алеята на летците. Изключително образован (за времето си тогава, а дори и погледнат от днешна перспектива). Колко човека тогава са имали висше образование? Колко са имали възможност да посетят чуждестранна школа, където да усъвършенстват уменията си? И в крайна сметка, един въздушен бой и всичко това става минало, потъва в праха на забравата. Да, войната е ужасно нещо. Най-ужасното изобретение на нациите, за да начесват една-друга крастата си.

Такива мисли имах в главата си, докато вървяхме по планинския път. Неволно правех паралел с “Европа на нациите”, образувание, в която отделни партийни централи и вождове искат да превърнат днешния Европейски съюз. Да нямало ЕС в сегашния му вид, а общност от “независими държави”. Мечтата на Путин, мечтата на нацитата, които намират в това вероятна реализация на болни фантазии. Ей го – и главното наше наци ще връща наборната служба. Що се отнася до мен, аз ще се боря против подобни политически безумия винаги, когато имам възможност. За да може да има по-малко бъдещи поводи за паметници, като този на полк. Списаревски.

Когато пристигнахме на паметника бях малко разочарован. Мястото е добре поддържано, но някак очаквах повече. Вярно, че е труднодостъпно. Самолетът е паднал в гората, до там сега има две пътеки: едната от Лозен, другата от Долни Пасарел. Но въпреки трудната достъпност, свестни хора и наследници от рода Списаревски са се погрижили да има паметна плоча, повечето неща да са боядисани в националните ни цветове, а и да има импровизиран пилон, на който се вее българското знаме. Героят е почетен!

Чувал съм, че от време на време има тържествени чествания на това място. Чества се храбростта на пилотите, дали живота си за България. Може би един ден ще се поинтересувам и ще присъствам на подобно събитие. Макар да ме притесняват точно тези националистически издънки, които със сигурност биха се появили на едно такова място. Чувал съм оттук-оттам, че историята на полк. Списаревски се използва и за да се нагнетява омраза от страна на русоробите към американците. Все едно само американци са бомбандирали. Бих се почувствал много отровно, ако на подобно честване се натъкна на такива изроди. Затова и съм с особено мнение, но бих рискувал.

Нашият първоначален план, тръгвайки от Лозен, беше да се върнем обратно по пътеката до къщи. Предвид обаче колко беше уморено детето (а и ние) решихме да продължим надолу, покрай езерото и да вземем автобусът до София. Мисля, че беше добро решение, защото Мартин вече беше също доста гладен, а и аз очаквах да се влачим поне три, три и половина часа по обратния път, т.е. той съвсем щеше да “фалира”. Макар и по обратният път изкачването да е значително по-полегато, все пак трябваше отново да стигнем до билото и след това да се спуснем по много стръмен път до къщи. Някой друг път ще направим тази разходка, а днес се прибрахме с автобусите. №3 до МЕТРО, и №5 до Лозен. След това още 600 м нагоре по улицата до нас, което в сравнение с изминатото през деня си беше направо нищо.

По път откъснах два стръка здрав бръшлян. Веси вече е насадила охридски зелено-бял в до едната ни ограда. Върви трудно и мъчително, може би му е студено тук. Ако оцелее и тази зима обаче, сигурно ще се хване. Този от днес аз мисля да го засадя, за да пълзи по белия калкан на съседа, за да може да скрие грозния, бял бетон. Ако се получи, ще се получи много добре. Бръшлянът е здрав, планински, с големи зелени листа. Мисля, че добре ще се чувства, все пак това си е неговия климат.

Общата равносметка от деня беше около 11 км ходене и няколко трилиона км из космоса на Elite Dangerous. Никак не беше зле.

А от утре предстои много интересна седмица в Белград…

Истории от Горублянското задръстване

Истории от Горублянското задръстване

“Българинът го е страх само от две неща: да не настине и да не се мине”

автор забравен и неизвестен мене

Не помня кой ми каза този постулат. Знам го поне от 10-15 години, ако не и повече. Май някой в Дания го беше споменал за първи път… не помня вече. Но в течение на времето се уверявам, че е много верен. И съответно имам много силен confirmation bias за него.

Днес се забавлявах да храня този bias, докато чаках в сравнително интересно задръстване на път за Лозен. Поради трафика ли, поради регулировчиците на кръстовището на Цариградско и Горубляне ли, опашката беше стигнала някъде до БАН. Та имах достатъчно време да съзерцавам и да си мисля за тази наша много специфична народопсихологическа черта.

Началото на задръстването. Когато аз минавах, започнах от БАН, малко преди магазин МЕТРО.

Докато чаках, на първо място в класацията ми са тези, които наричам “тарикат за 1000 лв”. Причината за “1000 лв” е, че не преди дълго време НС актуализира глобите така, че тези, които шофират в аварийната лента, би следвало да подлежат на такова наказание. Разбира се, за да има ефект трябва някой да наложи това наказание, но като няма кой, спокойно и 100,000 лв може да направят глобата и пак няма да има ефект.

Та тези тарикати редовно влизат (или въобще не излизат) в аварийната лента на този етап от “Цариградско”, за да изпреварят отдясно колкото се може повече законен трафик. Днес на кръстовището на Горубляне имаше много полиция, но цялата беше заета с две дейности: едните “помагаха” на “баш-регулировчикът” в средата на кръстовището да маха с хранилката, а другите изпълняваха стандартните дейности на скучаещ катаджия: пиеха си кафенце и си бъркаха в носа. Може би някои са си и драпали макарите, не се виждаше от моята перспектива.

Ако бях видял поне един “тарикат от 1000 лв” спрян и пред акт, кефът щеше да е пълен. Но КАТ днес беше благосклонен, а и с голяма вероятност повечето такива тарикатчета вероятно и са били тарикатоправоимащи, “колеги” или по-така. Интересното беше, че повечето коли, в които се возеха тези тарикати, бяха бараки, 10+ годишни, от класа на нашата шкода. Някак очакванията ми са, че повече мутреещи се правят тези глупости, но не видях много от тези.

Поведението на “тарикатът за 1000 лв” е много смешно. Разбира се, те шофират в аварийната лента, но често, обикновено пред кръстовището, търсят място да се шмугнат в законната, най-дясна лента. Днес някои го правеха и паникьосани, защото са забелязали патрулиращите допълнителни екипи на КАТ. Някои доста рязко влизаха в лентата, предизвиквайки негодуванието на тези, които са зад тях. Но катастрофа не видях, явно късметът днес е бил с тарикатите. Или с невинните им жертви, които си карат законно в лентата, зависи как го приемате.

“Тарикат от 1000 лв” има още едно ниво, малко по-майсторско така. Тарикатите от това ново ниво веднъж се шмугват в законната лента, избутвайки колата и трафика зад тях, но когато се огледат достатъчно добре, стигат до извода, че са се прекарали, т.е. че не са прекарали достатъчно тези зад тях и при първа възможност се връщат обратно в аварийната лента, за да изпреварят още няколко коли. Между 20 и 100 метра по-късно те отново се бутат в законната лента, решили че засега е добре, до следващия път, който обикновено настъпва след 30-40 секунди, когато пак тръгват. Днес тези малоумници също имаха късмет: нямаше засечени и ударени автомобили, поне не и когато аз минавах по маршрута.

Освен най-многото “тарикати от 1000 лв”, днес имаше няколко “аз съм тук и съм за малко”. Обикновено това са малки, бързи автомобили, които не правят нищо друго, освен да сменят лента при всяка възможност, крепени от единствената надежда в мизерното им преживяване, че така току-виж са изпреварили една съседна кола и не са се минали толкова много като останалите. Докато минавах през трафика забелязах двама такива чукундура. Единият почти всеки път, когато трафикът се отпушваше за малко, гледаше да си смени лентата. За времето, докато чакахме, направи сигурно 20 престроявания. Рязко, с газчица, разбира се без мигач (че друг тарикат като го види мигача, за да не се мине пък той, току-виж опитал да го запуши и станало мазалото). Човечецът, разбира се, не успя да се промуши кой-знае колко, но поне правеше животът на околните забавен и ги караше да внимават повече, та и той допринесе с нещо за купона в задръстването.

На последно място за една много специална порода тъпунгери. Съжалявам за острата дума, но нямам по-добра за тях. Това са някакви наследници на приматите, които са усвоили навика “пушене” и го практикуват вътре в колата. Не говоря обаче за всички пушачи в колите, нямам нищо против да си го правят. Това си е тяхната кола, ако щат и да акат в нея и да го размазват по тапицерията. Тук говоря за тъпунгерите, чийто мозък все още не е узрял достатъчно за прозрението, че ако има малко дете в колата, не трябва в никакъв случай да се пуши. Оставам настрана любезността “ако има друг човек в колата не е коректно да се пуши”. Тази любезност е недостижима за празните глави, които пушат буквално на главата на децата си. Разбира се, венецът на подобна простотия е да си тръскат пепелта през леко отворения прозорец, а накрая да метнат фаса на пътя. Особено любимо ми е последното им упражнение.

Та така бяха днес историите от задръстването.

Semi-VR experience for Elite:Dangerous with EDTracker

Semi-VR experience for Elite:Dangerous with EDTracker

These days I’m trying to return back to at least one of the games, which I played for quite a while. Eve Online seems to be dead for me. I’m still having quite good resources there, but no heart in the gameplay. It was great when I was part of a community, kind of the same when I was part of the WoW community. But now both games have lost my long-term commitment to them, precisely because they’re not that much of a fun alone (although I played good, nine to twelve months alone when I was doing T2 ammo production chain in Eve).

I brought Elite up to date and after login I found myself good 400LY from my base. When I started studying (e.g. quitted playing) I was planning an Exploration expedition in order to impress one of the Engineers (Elite NPC). And even since my poor toon stayed in the cold, vast, empty space alone for almost two years. Good that it most probably has a stasis chamber, otherwise I’d probably find it mentally derailed from such prison. Anyways…

I had to fine-tune my joystick. Lucky enough, I made a detailed description of how to configure Thrust GXT 39 for my gameplay.

But… I stroke a substantial stopper, when I tried to reconfigure my “VR-like” device. The computer, which had device successfully configured was reinstalled due to a hardware issue, so I had no working reference. And I was quite worried, not only because the device was not cheap (~£50), but because I needed it for my gameplay. It helps tremendously to use it, when you’re in battle fight, as you need to look around to see better your targets. Elite:Dangerous is quite realistic on this end and just like the pilots, you cannot do dogfight just using your radar and instruments.

My issue with this little piece of hardware was two-fold: for one, I forgot what was the name of it, and for two, it had no name on the box at all. I saw literally hundreds of USB devices, I was too lazy to do USB log plug/unplug diagnostics, but it was still a “last resort” measure.

I started with wild search, one like “device maps head rotation to elite dangerous viewpoint rotation”. Fortunately, the fourth result was precisely what I was looking for: it brought back my memory about the name of the device: EDTracker. From then on it was easy:

  1. I located the shop of the manufacturer. I felt very nice to see they’re developing: they were a group of enthusiasts offering “by exception” a boxed product, today they’re developing versions of it, it’s packaged (and there’s finally a mark on the box what the device is).
  2. Downloaded a few versions of their enthusiast’s application, which should tune up the device. It did not work. Tried older version, didn’t work either. Then I realized that I probably have what they call today the “Pro” version of EDTracker. Downloaded the “Pro” application and then it worked like a charm.

I configured the device, then configured Elite:Dangerous. Here’s my configuration, which worked best for me. Probably, if you place the device somewhere else on your headset, you’ll have to change it.

For my case, here’s how the EDTracker Pro Configurator is set:

I will probably have to fine tune a bit the parameters, but even the default ones worked for me. Setting up a “reset” key is mandatory. This is a cheap solution, which often goes out of tune and needs a “zero level” head position reset. I use it most often when I look something outside the screen, too far left or right (most often something out of the game). After this I need to reset it.

My Elite:Dangerous “Headturn” menu looks like this:

With these two all worked perfectly. I wonder would it work that nice in games like World of Warcraft or Eve Online…

Круиз 2018: Ден последен, София днес, вчерашна Любляна, и некои други размисли

Круиз 2018: Ден последен, София днес, вчерашна Любляна, и некои други размисли

Прибрахме се.

Двигателят: изключен. Автомобилът: вече върнат на EasyRent. Между другото, трябва ли ви солидна компания, предлагаща автомобил под наем, горещо ви ги препоръчвам!

Багажът: пренесен обратно вкъщи. Пералнята: пълна. Още сигурно 6 перални чакат на , по една за всеки ден. Веси е много “щастлива”. Обича да пере жената, какво да кажа (мисонгист съм си, какво да ме прави и тя 🙂 !).

Калина: щастлива. Подаръците са си вече при нея, макар че май твърде много са този път. Какво да правим, като ли липсваше детето…

Ние: уморени, но доволни. Хубаво щеше да бъде да има още един ден за почивка, преди да се върнем в офиса, но пък това значеше вчера да се убием от пътуване (1560 км от раз), а и да пропуснем вечерта в Любляна.

Любляна: прекрасна! Според мен най-кокетната европейска столица. Не съм бил в Люксембург, но от столиците в Европа, които съм видял, моят глас е за Любляна. Още преди почти десет години, когато за пръв път я видях, бях впечатлен от нея. По майкрософтска работа бях там няколко пъти и всеки път с голямо удоволствие усещах този град.

Днес, декада по-късно, Любляна (заедно с цяла Словения) е категорично европейски град, по нищо не отстъпващ на градовете, за които сме свикнали да казваме “западни”. Може би цените са все още леко по-ниски, отколкото например във Виена. Или особено в Копенхаген. Но пък градът е невероятен.

Любляна беше приятна изненада след няколкото големи европейски града, всеки с тяхната лудница и тълпи. Пристигнахме някъде около 17:00. Нашата хазяйка ни посрещна, пусна ни да минем в супер-центъра на града (защитен от други автомобили чрез кръгли, стоманени стопери, които се свалят с електронна карта. Момичето ни заведе до мястото ни за паркиране, непосредствено зад кметството, а след това и до апартамента, който също беше в супер-центъра на Любляна.

След като оставихме нещата си, хукнахме на разходка. Отначало тръгнах с идеята да търся място за бира, че бях много пресъхнал след толкова много път. Но след това пресметнахме, че по-добре би било да се разходим, а след това да седнем. Решихме да направим така и не съжалявах, защото стана страхотна разходка, която иначе щеше да пропадне.

Започнахме с кратък тигел из “главната” на града. Веси наснима една църква, видяхме някакви заграждения, за които ни казаха, че градът се готвел за маратон тази вечер. Явно щяхме да гледаме и маратон. След като завършихме тигела, поехме нагоре към крепостта, която отчетливо се извисяваше над центъра. Мисля, че ѝ казваха “Стария град”. Децата отначало се опитаха да мрънкат, след това се разбесняха и практически търчаха чак до горе. Ние, по-бавно и по-достолепно, се изкачихме като истински туристи: бавно, без излишни движения.

Горе заварихме подготовка за купон. В единия край на замъка имаше разпънати сергийки. Срещу тях група си правеше саундчек. От двора на замъка се чуваше бумтене: явно и там нещо се случваше. Ние обиколихме първо наоколо, да разгледаме и поснимаме. Видях паметник, посветен на словенци. Учудих се, че не беше “паметник на съветската армия”. Все пак беше на най-високото място в града. При нас на такива включови места я “Альоша”, я МОЧА ще се види. Странни словенци, да сложат техен паметник, вместо на съветски комунисти. Дали това няма нещо общо с факта, че и ние, и те еднакво излязохме от соца, а днес ние все още кретаме натам, където Словения отдавна с пълно право членува? Може би има нещо общо, не знам, може би…

Тези невесели разсъждения ме доведоха пред сергийките, където видях Веси да купува две крафт бири. Оказа се, че една от сергиите предлага местна занаятчийска бира. Имаше четири вида, аз избрах златния, Веси пи от някой от другите видове. Аз опитах нейния, но моя вид повече ми хареса. Тянко, Цонка и Теди дойдоха и те и заедно пийнахме по една голяма. Получи се много добре.

След като се оводнихме, влязохме и вътре в замъка. Там разни хора правеха шоу с гълтане на огън и дим. Едно словенче врещеше, защото явно се беше уплашило от тази нетипична за хората храна. Група азиатски туристи снимаше (може би да бяха японци), друга група с рускоговорящ екскурзовод се беше събрала покрай един топ и го оглеждаха подозрително. Сигурно, защото беше по-малък от Цар Топ, та те не можеха да повярват, че словенците ще се гордеят с него.

Останалата част от площада беше пълен с хора, словенци в техните си носии, някаква заблудена двойка Мики Маус и още нещо, очевидно избягали от близък увеселителен клуб. Ние се пошляхме още малко в дворчето и след това излязохме отвън. Поехме по друг път, пак през стария център. Навсякъде имаше подредени, красиви къщи и дворове, ресторантчета, магазинчета. Един-два хотела. Някакъв хотел с четири звезди, който обаче беше в къща, за която едва ли бих ѝ дал повече от две. Двукатна, стара постройка, дошла от преди век-два. Може би хотелът вътре е много луксозен, но отвън определено не изглеждаше да отговаря на категорията си.

След разходката потърсихме ресторант. Намерихме…. японски! Японски ресторант в Любляна. Не, че нещо, но да седнем да ядем в такъв ресторант, при положение, че сме само една вечер… беше ми странно! Но каквото – такова. Похапнах бургер. Пийнах тяхната им бира (не беше японска май, но влезе добре).

След вечерята се прибрахме да спим. Легнахме рано, но аз не успях да спя. В 07:00 тръгнахме и след множество почивки и спокоен път в 20:00 (12 часа) си бяхме вече вкъщи.

Пътуването свърши! Утре сме на работа и танци.

Круиз 2018: Ден 6, Олбиа

Круиз 2018: Ден 6, Олбиа

Малко изнервяща сутрин. След цял ден без нормална връзка имах доста неща за разчистване. От инат към себе си най-вече реших да карам този круиз без обичайния разход за сателитен интернет, та затова ми се натрупват неща за правене, когато плаваме вечерта. А обикновено точно вечерта се плава. Ибиса беше приятно изключение.

Интернет достъпа на кораба е скъп. Пакетите за този круиз са start/stop тип: логваш се и започва да тече, докато спреш. Съответно:

  • €25 за 400MB “social” пакет: само социалните мрежи + съобщения, без видео, но с възможност за качване на снимки. Изхаби ли се трафика, пакета свършва.
  • €50 за 2GB трафик. Всичко отключено.
  • €90 за 4GB трафик, пак всичко отключено.

Преди, освен по трафик, ограничаваха и по време. Т.е., пакетите важаха за 24 часа (отново на старт/стоп режим, а не 24 часа като календарен ден). Сега ограничение за време не видях (но и не търсих много, защото бях решил да не ги използвам). 

Тъй или иначе, предвид европейския характер на пътешествието реших, че не си струва да давам €90 за връзка на кораба.

Та сутринта, положението леко се изнерви от това, че ме натискаха да тръгваме, а аз имах да довършвам. Нейсе, докарах нещата до етап, в който да могат да изчакат и през деня, и тръгнахме.

Денят в Олбиа беше едно безцелно скитане. Не знаехме къде отиваме, не знаехме и как ще стигнем. Екскурзия, естествено, не си бяхме купили. Но и едва ли щеше да е необходима, тъй-като корабът беше на пристан почти в самия град.

Излизайки от кораба, веднага пред нас се оказа безплатния автобус, който ни взе и ни остави в началото на пристанището, което ще рече почти в центъра на градчето. Ние веднага тръгнахме след тълпите, което ни заведе до мястото, откъдето тръгват автобусите за разглеждане на забележителностите.

Забележителности за разглеждане, оказа се, няма много. Или поне картата на автобусите не ги показваше. Имахме два варианта за билети, без значение възрастен или дете:

  1. €5/човек: отиване и връщане до “онзи, далечния плаж”
  2. €10/човек: валиден за цял ден, качваш се откъдето искаш и слизаш където искаш.

Тук направихме грешка: взехме по-скъпия вариант, мислейки си, че тези са като автобусите в големите градове, в които сме били (Виена, Париж, Лондон, Копенхаген,…). Оказа се обаче, че на практика автобусът спира веднъж в края на маршрута, и веднъж след това. И след това в другия край. Ние реално го използваме като отиване и връщане, само дето платихме двойно. Е, дадоха ни и слушалки, като за почти мигновено изхвърляне, след като вече не са нужни.

Лудницата на тръгване беше голяма. Тянко, Веси, Мартин и Теди успяха са седнат горе (автобусът беше с открит втори етаж), а аз, Цонка и Ангел решихме, че не искаме да се пържим на слънцето и седнахме долу.

Пътуването беше много приятно. Чухме и видяхме каквото се виждаше от автобуса, докато стигнем в Pittulongu. Там, уж, бил някакъв много хубав плаж.

Плажът беше сравнително близо – на 10 минути пеша до спирката. След това тръгнахме по плажа. Тянко, Цонка и Веси бяха с амбициите да влизат в морето, а аз бях с амбициите да си намеря наливна бира.

От страната, от която тръгнахме, имаше около километър плаж. Стигайки до края на зоната за “нормално” ходене (разбирай без гадният, ситен пясък да влезе в обувките) решихме да се връщаме до първото заведение.

То се оказа някаква trattoria с претенции: нямаха наливна бира, нямаха дори нормално бутилирана, а само “скъпарки” от 300 мл. Е, бай Ганьо не е прост, затова и реших да пия кафе с вода. Веси също взе кафе. Дадох внимателно указания на италианеца какво кафе искам: “еспресо, ама не както вие го правите, а по-дълго, ама не и буркан със супа!”

Изглежда, човекът се оказа разбран, та донесе чудесни кафета с дължина, която отговаряше на нашенско “нормално еспресо”. Кафето беше много добро. Или след пет дни на кораба вкусът ни към кафе беше станал “какво да е еспресо, все е добро еспресо”. Но е факт, че ни се услади (“вгорчи”? Как се казва, когато ти се хареса кафе, дето не е сладко?) много.

Докато ние седяхме с кафетата, Тянко и Цонка хукнаха към водата. Веси си изпи кафето и тя също взе да се оглежда, но не си беше взела бански. Както обаче добре си я знаем нея, липсата на бански не е нещо, което ще я спре да влезе във водата. Теди, оказа се, си носи бански, който е (почти) по мярка и на Веси. И само 5′ след като това се разбра, Веси вече обличаше банския, а 5′ по-късно триумфално влезе във водата.

След като нашите хора се изкъпаха стана време да ходим към спирката, за да вземаме автобуса обратно. Без изненади стигнахме до града. Там се пошляхме из “главната” им, влязохме в няколко магазина и аз реших да се отделя, за да мога да си походя крачките, които исках. Очаквах Веси да остане по магазините с Тянко и Цонка, но останах изненадан, че моите хора избраха да се разхождат с мен.

Тръгнахме към един от парковете (единствения по-голям). По малките улички първо стигнахме до стара катедрала, която била изцяло изградена от гранитни камъни. Времето беше много на дъжд, но все още само покапваше, без по-сериозен дъжд. Когато стигнахме парка беше даже спряло. Парчето беше малко, нещо като “Лаута” в Пловдив. Направихме няколко снимки и решихме да се прибираме. Вече минаваше 16, а 17:30 беше обявен като “всички на борда”. Пропуснем ли този час значи, че сме изпуснали и кораба, защото той вече няма да има връзка с пристанището, а ще се готви за отплаването. Т.е., в такъв случай по-добре би било направо да пътуваме за Геноа и да си посрещнем багажа там :).

Google Maps за 20′ ни заведе до мястото, откъдето тръгваше автобуса за пристанището. Веси и Марти избраха автобуса, а аз и Ангел решихме да вървим последните 2 км пеша.

Докато ходихме към кораба заваля сериозно. За последните 500 м с Ангел станахме доста мокри. Междувременно мина и автобуса, който изглежда беше чакал доста на спирката. Ние, наближавайки кораба, видяхме, че изходът, който сутринта беше отворен, вече е затворен.

По едно време, незнайно откъде, изскочиха Веси и Мартин, вече започнали да се измокрят порядъчно. Оказа се, търсят как да влязат. Оказа се, че автобусът ги оставил точно пред входа, ама те тръгнали към кораба. Е, лутахме се заедно, докато стигнем до официалния вход (където ги беше оставил автобуса), минахме проверка, метнахме се на безплатния автобус до кораба (иначе още километър и нещо ходене) и след 10′ бяхме в каютата.

Настана подсушаване, къпане, оправяне. Аз потърсих след това любимия бар, за да се подкрепя с някое ново откритие, но не ме обслужиха. Не знам защо, може би защото не направих проблем, а 20 минути кротко си стоях и си пишех. 

След представлението вечеряхме (ново, много добро вино: френско Шардоне),  тема “средиземноморски ястия”. Всичко беше перфектно. След това кратка разходка и по леглата.

Утре е последният круизен екскурзионен ден. Ливорно. В близост: Флоренция и Пиза. 

Day 5: The Life onboard

Day 5: The Life onboard

There’s no better day to write about the life onboard than a day, during which you’re spending all your time on the ship. Yesterday we were sailing from Ibiza to Olbia. Our time in Spain is over and we’re back to Italy. We left the dock approximately 6am today, and we’ll arrive in Olbia tomorrow morning, around 7am next day. There’ll be plenty of things to do today, and there’s always reading and sleeping as well.

This trip we’re on a quite small ship. MSC Opera has only 9 decks (floors), which are available to passengers. Five of those contain public facilities, the rest are the passenter’s cabins. Our cabin is on deck 9, which gives us excellent access to the “fun” decks, situated on the top of the ship.

While on the ship, we spend most of our time on decks 11 and 12. There we have the swimming pools, the restaurants and the buffee and bars, where any passenger could get food and drink almost 24×7.

The pool area on decks 11, 12 and 13 has a good number of sunbeds around the pools and the top terraces above them. No matter this, it feels rather crowded at these levels, when the ship sails and the weather is good. As one could imagine, I’m staying as far as possible from these places, because they represent the two things I dislike: crowds and splashing (salty) water. One exception though: I spent almost 1h on this day, doing 55′ powerwalk exercise, as there was no other way to walk during this day, and I was repelled by the crowds in the fitness. 

For people like me, there are plenty of places to sit on levels 11 and 12, which are just before or after the pool area. There I can put my PC, my e-stuff and drinks, and enjoy some quality time. The restaurant at the back of the ship provides a great view of the sea, combined with air conditioning and power socket, so it’s one of the good places for me. Another good place for me would be practically any area on decks 5 and 6, except the library, where one very stupid mind decided, that it would be a great idea to add a bar for smokers just next to it. In this case, if someone would like to go to the library, it would require passing through the most disgusting place in MSC Opera.

Deck 12 itself consists of an open terrace around deck 11, and some specialized facilities: the disco, two juniors’ clubs, and the shuffleboard. All this at the back side of the ship.

Floor 12 front side is the VIP area for the passengers, willing to spend the big bucks for a trip. Can’t say much about it, because it’s forbidden for us, the cheap villagers :). We know it exists because we can see it on the map, together with an “exclusive solarium” on the top of it. Maybe one day I wouldn’t care so much for the other expenses and I’d be willing to spend the amount, required to get access there? Until then, my inside cabin is just “good enough”. Frankly saying, I was more than open to getting a cabin with a terrace or at least a window, but due to the size of the ship and our too late booking, there were none available for us on a logical price, when we decided to book.

The inside public decks are 5 and 6. In the front of the ship, both decks join into “Teatro del Opera”: approximately 1500 seats’ theater, where the entertainment part of the cruise happens. 

Deck 5 has also our restaurant (“La Caravella”), some administrative desks such as reception and excursion office, and if course few bars. Usually, deck 5 and 6 are the places to walk after dinner, so one could browse the shops, pick a bar with entertainment, or browse through the pictures, which they do for us from time to time. During the day one also could sit there and finish a blog post about the ship :).

Speaking about photoes, MSC Opera is much more relaxed from this perspective. On MSC Fantasia we felt almost annoyed because there was a photographer on almost any public event. It did not feel good, especially when you know they’ll screw up the post-processing, and make you look like a glass doll (why? why they always do this?). And then they’ll ask for €10 per picture. I wonder how many people are willing to purchase this service, but its existence shows there are enough to make it overall profitable business onboard. Profitable, but annoying :).

The theater performance onboard is great, so far. This ship’s troop throws good shows, compared to the others we know. Our last cruise had much bigger theater and troop, but they were not doing that much, speaking of performing from within your heart. So far, I liked all what I saw. I was very impressed by the Flamenco show, which two dancer’s couples from the theater troop threw one evening. Initially I thought they were a visiting troop (we were staying that night in Ibiza), but I saw them later in the other shows as well, so obviously, the Flamenco was their main expertise (at least for two of them).

The gala night happens once during the whole cruise. Usually, this is the night, when the ship sales during the whole day. It’s accompanied by the best show (“Dirty Dancing” themed, on our cruise), and by few selected cocktails with private invitations: in our case the cocktail for returning guests, which we got an invitation for, and a cocktail we saw on deck 12, which looked like a private wedding party.

During the “Welcome Back” cocktail we had the chance to speak with the person, which is responsible for the future MSC Cruises. There’s a good chance to get a nice discount if you book your next cruise while cruising on this one. Let’s see if he’ll get us a good deal for next year.

In general, that’s it. I’ve collected few pictures, which you might find interesting. If you’ve got any questions, use the Comments’ box below.

Круиз 2018: Ден четвърти, Ибиса

Круиз 2018: Ден четвърти, Ибиса

Разочарование. Така мога да опиша деня, определен за Ибиса. След обичайната сутрин на закуска и интернет (Vodafone ES, FTW!) излязохме от кораба и поехме към плаж, който Тянко беше обозначил като наша цел. Пеша, естествено, да не си помислите нещо грешно. Този път обаче жегата беше доста по-сериозна, заедно с влажността. Понеже първоначалните планове бяха да прекараме няколко часа на този плаж, аз се бях подготвил добре с компютър, зарядно, кабели, слушалки… абе, бях помъкнал цялата моя „работна“ раница.

До плажът стигнахме по напечен асфалт, покрай много приятни, бели къщи. Не знам кой и за какво му е да идва на това място, при положение че я има Гърция, но е факт: имаше доста приятни дворчета, с басейнче и шезлонги. Трафик почти нямаше, освен паркираните пред къщите коли. Дали часът (между 11 и 12), дали жежкото време, но ние бяхме единствените (луди), които се разхождаха към плажа.

Плажът се оказа в основата на моето разочарование. Морето беше изключително мръсно. По брега имаше полуразложени водорасли. Водата беше мътна, отново пълна с растителност. Пясъкът беше от типа, който е като прах. Много ситен, чак ставащ на кал, като се намокри. Единственото „хубаво“ беше, че изглежда беше стандарт жените да са без горнище на плажа. Което е чудесно гледка, когато момичето е младо, но е доста смущаващо, когато жената е „златна възраст“. Макар, че имаше и тунинговани хибриди: една възрастна госпожа, доста сбръчкана и отслабнала, но с прекрасни, изпънати гърди! Благодаря Ви, д-р Енчев. Или не?

Най-дразнещото се оказа заведението, което си харесах. Повечето, които ми четете глупостите, знаете какво правя аз „на плаж“. Избирам си заведение, най-добре с поне поносим wifi и контакт близо до масата, и засядам там! Компанията около мен, бидейки толерантна към моите психически отклонения, ту ходи да се къпе, ту се пече, но когато нещата опрат до бира, джента или друго питие идва на моята маса, пие, чуди ми се на акъла, и с удовлетворение колко са по-нормални от мен се връщат на плажа да си правят плажните неща. Аз си седя в заведението, доволно оводнен с произволен (лек) алкохол и вода и така и за мен денят минава лежерно и приятно. Без досадния пясък, който влиза навсякъде и особено в електрониката, както и без опасната, солена вода, която може да умъртви незабавно телефон и/или компютър.

Ибиса тотално отхвърли моя модел. Първо, заведението се оказа, че отваря чак в 12:00. Ние бяхме там в 11:40. Иди-дойди, 20 минути щяхме да ги изкараме някак и на сухо. Компанията обаче намрази брега и водата и съответно единственото, което остана от моите планове, беше мъкненето на около 8 кг раница с техника. След като постояхме 20-тина минути в заведението решихме, че на корабът е много по-приятно, по-чисто и вече платено откъм пиене и ядене, та магарето се натовари отново със самара си и пое по обратния път.

Следобедът е определен отново за разходка из Ибиса. Отсега се плаша какво ще се случи. А утрешният ден на море ще е още по-„интересен“ откъм връзка. Засега успявам да спася положението и да не изсипвам едни €90 излишно, но утре ще стане ясно дали ще се издържи или не.

След като изпих една бира на кораба и изядох един хот-дог се замислих за Ибиса. Кое я прави привлекателна за толкова много народ? Ако споменеш на (почти) произволен човек в България името „Ибиса“, то някак носи романтичен привкус, който предизвиква ахкане и охкане по това място. Не казвам, че ги няма и хората като мен. Говоря за масовите реакции на мисълта „да отскочим до Ибиса“. Но ако това е масовото положение наоколо, то ще се окаже, че откъм плаж и вода Ибиса е … едно голямо нищо! Дори нашите плажове са по-добри като качество на водата и пясъка. За Гърция да не говорим. Може би нощният живот е това, което привлича тълпите тук? Не знам за вас, но аз нощният живот го отказах някъде на 23 годишна възраст.

Дали климатът е това, което кара хората да изсипят един вагон с пари, но да се обзаведат със собственост в Ибиса? Може би. Септември в Ибиса се чувства като най-топлите дни на юли или август в България. Зимата, предполагам, тук ще е приятно топло. Това е единственото предимство, което ми хрумва на тукашните брегове пред нашите или гръцките…

И сега, след толкова много плиткоумни разсъждения, е време да допия бирата на Веси (която се изнесе към джакузи ли, басейн ли, не знам вече) и да проверя докога е обедното обслужване. Че ако остана само с една бира ще си разваля здравия, следобеден сън в килията (пардон, каютата)! Корабът отплава чак утре в 6 сутринта. Явно младостта и красотата от него ще беснее до късно из местните дискотеки. А аз, заедно с останалите пенсионери, ще се радваме на 4G до късно вечер, след което ще спим!

Малко фламенко вкус от вечерта.
Theme: Overlay by Kaira Extra Text