Category: Daily

My personal thougts, dreams and wishes (well, at least these ones, which could be made public property :) )

Смяна на личните документи

Смяна на личните документи

Мислех си, че няма да е сага. Е, засега е кратък, приключенски разказ. Надявам се да не прерасне в роман.

Чувате ли за “обслужване на едно гише“, когато опрем до нови избори?
Чувате ли за “предаване на данните от една администрация в друга“, когато опрем до нови избори?

Аз чувам. Всеки път.

Нека ви разкажа докъде е стигнала нашата държавна администрация, когато иде реч за това.

Ето какво става, когато искате да смените постоянен адрес.

Първо, трябва да отидете да смените постоянния си адрес. В повечето случаи това се прави в общината, в моя случай се оказа, че мога да го направя в кметството в Лозен. Разбира се, не беше описано никъде, че в общината няма да ми свършат работа. Когато отидох в община Панчарево, там от гишето ме върнаха обратно в моето си село, за да може в кметството да ми сменят постоянния адрес. Върнах се, смених адреса. Проблем беше само разкарването и неработещата система (която така и не тръгна до края на деня).
Хубавото е, служителите навсякъде бяха любезни, приветливи и готови да свършат работа (ако някой си помисли, че съм саркастичен – не съм! Наистина бяха такива).

Тъй-като някъде бях чел, че можело едновременно да смени СУМПС и лична карта (долен наивник съм аз), отидох да си извадя и медицинско за продължаване на СУМПС. Кратка процедура, по време на която се оказа, че все още покривам медицинските умения за управление на автомобил категория В и М. Вече бях готов да подавам “на едно гише”!

На втория ден нещата бяха свършени и аз имах в ръце скъпоценната хартийка за сменен постоянен адрес.

Второто, което трябва да направите, е да си смените личните документи. От момента на получаването на хартийката с новия постоянен адрес започва да тече тридесетдневен срок, през който трябва се погрижите новите ви лични документи да отразяват новото обстоятелство. Аз не чаках последния момент, а веднага се пръкнах в “паспортна служба по избор на територията на Столична община”, където да подам заявленията за смяна. Моят избор беше “Младост”, Седмо РПУ, защото там съм свикнал. Пък и ми е близо до работата.

Там изгубих малко повече време. Организацията не беше идеално лошата. Нямаше електронна система с билетчета, което значеше, че всички висим на една опашка в тесен коридор, отърквайки се един в друг, а и в преминаващите по коридора “за получаване на документи”, както и “служители на паспортната служба”.

Нейсе, около час някъде се търкахме, след моята ухилена физиономия се появи на гишето, за да получи документите за попълване.

Системата знае как да цака. Ведъж се редите на опашка, за да получите документите за попълване.
След това отивате да ги попълвате в тесния коридор отвън. В едното ъгълче са обособили нещо като “stand up” бюро (всъщност една плоскост, 30 см широка), където изправен проверявате чинно дали държавата знае за вас истините. Ако някое нещо не е истина, го зачертавате и пишете истината.
След това се подписвате, че сте съгласен да отидете в затвора, ако сте попълнил нещо грешно.

След като се подпишете, че сте съгласе да отидете в затвора, ако сте попълнил нещо грешно, чакате на втора “мини-опашка”, само от такива като вас. Като се освободи пак някое от същите гишета, отивате вече с попълнени документи и медицинското.

Госпожата на гишето чинно провери дали имам неплатени глоби. Ако имате такива, СУМПС не може да бъде издадено “на едно гише” и трябва да отидете до КАТ, за да си платите за гяволъка, след което (ако все още имате право) да си преиздадете СУМПС-то.

Справедливо, ако питате мен, но по-справедливо би било, ако държавата не чака да изтече десетгодишния срок на книжката ви, преди да опита да си събере глобите!

Оказа се, че нямам глоби. Тя се учуди, аз се присъединих към учудването ѝ, след което с размах подписах, че искам подновяване и на “златния талон” (и там се учудих, защото мислех, че отдавна е отменен). Оказа се, че не е.

Снимаха ме (три пъти пробва жената да ме снима, докато горе-долу изляза някакъв хубав).
Платих си.
И това беше (или поне аз така си мислех). Срок на издаване на документите – 30 дни.

Към края на тези тридесет дни, а именно на ден около двадесети, от паспортната служба ми се обадиха (мобилен телефон към мобилен, чудо на технологиите!), за да ми кажат, че “абе има някакъв проблем с преиздаването на СУМПС-то Ви, трябва да отидете колкото се може по-скоро до КАТ, за да уточните с тях“.
Разбира се, не е най-приятното нещо, което човек може да чуе в петък следобед, особено когато си мисли, че след една седмица ще си получи новите документи.

Наложи се спешно разместване на понеделнишната програма, за да може да отида още веднъж за “обслужване на едно гише” още понеделник сутринта.

Отивам значи, днес сутринта, за да видя какво, по дяволите, се е объркало. Естествено, тръпна от нетърпение да знам, защото предполагам, че “някоя нова глобичка” най-накрая ме е изненадала и трябва да си я платя, преди да ми издадат книжката. Чудя се Веси ли е карала в BUS лента, аз ли някъде съм сниман с превишена скорост? Не съм пътен бабаит (то кой ли се има за такъв!), но не съм и светец.

Хубавото е, че гишето работи от 07:30. Аз съм третият обслужен, госпожата е любезна на приемливо ниво. В смисъл, че не ме мрази, не ми вика и гледа да отговаря спокойно на въпросите ми.

Оказва се, че не може да ми издадат СУМПС, ако има “промяна в обстоятелствата“. “Промяна в обстоятелствата” значело нов постоянен адрес. Първо трябвало да се издаде личната карта, да си я получа, след това да цъфна в КАТ, да подам отново заявление, за да се издаде и СУМПС-то. Т.е. живот и здраве да съм си получел личната карта първо, а след това да дойда (вече, пак) в КАТ за издаване и на СУМПС. Толкоз за “едното гише”.

Е, не мога да крия, ядосах се. Естествено, преглътнах яда си и служителката не разбра за него (може и да го е усетила, но се направи, че не е). Нямах кой-знае какъв избор. Попитах я поне дали ще ми издадат лична карта, или ще изпадна в deadlock: “не можем да ви издадем лична карта, докато не ви издадат книжка, защото сте подал за издаване на комплект документи”. Тя ми обясни, че служителките в паспортна били некомпетентни и затова така се получавало. Въпреки всичко обаче аз ще взема да им се обадя днес на тези служителки (или поне ще опитам да се обадя, може да са неоткриваеми по телефона). Защото се опасявам, че това все още не е края на историята.

На път към работа, преди да напиша това нещо, си мислех дали да не пусна “връзки” и да изясня случая с помощта на някой от КАТ, който наистина иска да свърши работа “на едно гише”. Отказах се. Мисля, че няма смисъл. А и тази седмица ми е много натоварена.

Ако до четвъртък сутрин не успея да се свържа със служител, тогава вече може да проуча как мога да си потърся правата. Ако успея, вероятно и аз, като повечето минали през тази глупост, ще махна с ръка и ще кажа “майната му”.

Това, което недоумявам, е защо да не мога да си сменя едновременно лична карта и СУМПС? Какво толкова ги касае КАТ, че да не могат да ми издадат СУМПС при “промяна на обстоятелствата”? Нали системата ЕСГРАОН е достъпна едновременно и за тях, и за службата по лични документи?

Както и да е. Излишни въпроси. Ситуацията ясно показва, че сме много далеч както от “обслужване на едно гише”, така и от “обмен на данни между държавните служби”. Жалко, че толкова много пари отново се откраднати (или просто похарчени от некомпетентни хора).

Доколко “харевам” Фараж

Доколко “харевам” Фараж

Тези дни близки приятели на два пъти заподозряха, че харесвам Фараж. Първият път Сашо се уплаши за мен и се опита да направи всичко възможно, за да ме отврати от него, а вторият път Стан не можа да повярва как мога да харесва Фараж.

Та затова реших да си изясня, най-вече и за самия мен, какво мисля за този политик и шоумен едновременно. Вероятността в България да се появи подобен политик е все по-голяма, та ми се ще, поне към днешна дата, да си направя адекватен прочит към такива като него.

Преди всичко искам едно да е ясно: не харесвам Фараж. Безразличен ми е, понеже не го познавам. Не ми се е налагало да гласувам за него, за да разучавам детайлно политическите му позиции, както и какво представлява в личен план, дали споделя това, което аз споделям, за да реша дали бих могъл да се асоциирам с него. Подобни проучвания правя само тогава, когато ми се налага да си дам гласа за някой, често в мажоритарни избори. Е, обикновено в първия тур на тези избори, защото все ми се случва на втория да гласувам за по-малкото зло: там не можем да говорим за лични асоцииации, защото се гласува не “за” някой кандидат, а “против” алтернативата му.

Та, да се върнем на Фараж. Нямам отношение към него лично, но имам отношение към работата му досега.

Първото нещо, което харесвам в работата му, е това, че се посвети на реализацията на волята на народа си.

Фараж реализира Брекзит. Той запретна ръкави, за да направи така, че волята на по-голямата част от британците, да възтържествува. И го каза право в очите на евробюрократите, маса от които са дългосрочно и пряко отговорни за това.

Някой ще оспори тук, че “това не е волята на британците”. Ами съжалявам, че този някой не е съгласен с резултатите от официално проведен референдум. Но да, накрая това е волята на британците. Всеки гражданин с избирателни права в Обединеното Кралство можеше да даде своя глас на референдума през юни, 2016 и така да определи бъдещето на страната си. Ангажираните към това бъдеще хора дадоха гласа си и определиха това бъдеще. И то се оказа бъдеще без ЕС. Толкоз. Какво им се е искало на “умните, красивите и с трибуна граждани на Великобритания” няма значение, защото те се оказаха малцинство. А демокрацията работи така: мнозинството определя бъдещето и на малцинствата. И аз твърдо вярвам, че това трябва да остане така.

Та, Фараж се взе в ръце и реализира тази воля.

Второто нещо, което харесвам в политическата му роля е шансът, който шоумени като Фараж дават на политиците и гражданите от ЕС да осъзнаят къде е истинският проблем, който накара британците да напуснат съюза.

Погледнете за секунда обаче това:

Туитове, като този на Verhofstadt, ме карат да се замислям, че в момента ЕС няма шанс да осъзнае истинските проблеми, които отблъснаха Великобритания и съответно да инициира промени, които да спасят бъдещето на Съюза.

Напротив: фанатици като Верхофщат ще направят всичко възможно да федерализират колкото се може повече ЕС. Не защото хората в Съюза искат тази федерализация. Хора, които я искат ги има, но днес отказвам да повярвам, че са повече от 50%, което е задължително за подобно труднообратимо решение. А защото верхофщатците, подобно на едновремешните есесовци, искат чрез механизма на принудата да създадат нещо, подобно на тогавашния СССР, в който националните държави ще просъществуват няколко поколения като марионетки, докато претопяването си свърши работата и ЕС стане монолитна държава от някогашни региони: български регион, гръцки регион, италиански регион, и т.н.

За мен за България няма друга алтернатива освен ЕС. Нашето географско положение е такова, че ако не сме част от военен и политически съюз, който да ни защитава, нямаме потенциала да оцелеем като независим политически субект дълго време. През годините се е виждало и е било многократно доказвано: имперски интереси по една или друга причина са владяли България много повече време, отколкот сме били независими. Ако не военно, то политически. Ако не политически, то икономически. Единственият ни шанс за някаква независимост е независимост в съюз като ЕС.

Ако Крим не се беше случил, щях да вярвам, че сме оставили назад в историята времената, когато една държава стоварва войски и откъсва парче от друга държава, докато останалият, цивилизован свят следа отстрани. Но Крим се случи. И светът нищо не направи за него. Дали светът можеше да направи нещо, или не, е друг въпрос. Вероятно Крим не беше освободен от руската агресия, защото това би означавало нова Световна война? Може би. Но факт е, че Русия откъсна парче от суверенна държава и си го присвои. Поради тази Русия, поради днешна Турция, България винаги трябва да е част от солиден политически и военен пакт. Политически имаме ЕС, а военно – НАТО. Към днешна дата това са пактове са без по-добри алтернативи за нас.

Но ЕС преди дванадесет години (вярвате или не, толкова станаха годините на нашето членство) и ЕС днес не си приличат. И развитието не е към добро.

От тогава до днес се случиха много хубаво, но и много лоши неща. Регулации GDPR, “макронизацията”, “зелената сделка” са само част от глупостта и недалновидността. Това не са неща, които ме карат да съм горд, че сме в ЕС. Това, и безброй много други причини, предизвикаха резултат такъв, че Великобритания днес да не е част от Съюза.

Самозабравили се еврофашисти като Верхофщат подкопават бъдещето на Съюза. Ще ми се политиците в ЕС да осъзнаят това и бавно (рязка промяна не е възможна) ЕС да се отърве от проказата, която го разяжда. Проказа, която хора като Верхофщат хранят и увеличават.

Фараж е борец срещу такива хора. Това негово действие харесвам. Надявам се да има повече “фаражи” сред днешните европейските политици, защото иначе балансът ще бъде рязко наклонен към еврошуцщафели като Верхофщат. А това ще задълбочава кризата и противоречието в ЕС. ЕС трябва да остане политически и икономически съюз от независими държави, който да взема нещата с пълно мнозинство, като всяка държава трябва да може да блокира еднолично дадена задължаваща резолюция. Защото иначе макронизацията е неизбежна. Минимална европейска работна заплата е неизбежна. Федерализация е неизбежна. И аз, и други хора като мен, ще са все повече против ЕС. И ако това продължава така, на референдум “за/против” ЕС, хора като мен един ден биха гласували “против”. Което днес се надявам, че никога няма да се случи.

Та, ако в края на този текст не сте разбрали дали харесвам Фараж или не, няма смисъл да пиша повече.

Лондон – Париж с Евростар

Лондон – Париж с Евростар

Мой познат ме помоли да споделя как е пътуването с Eurostar, та реших направо, ако не ме домързи, да го сложа в блога.

Евростар днес свързва следните големи градове, повечето европейски столици: Лондон (St Pancras), Париж (Gare du Nord), Брюксел (Midi/Zuid), Amsterdam (Centraal), Марсилия (Saint-Charles), както и други (междинни гари) като Ротердам, Marne-la-Vallée, и др. Бързоната и удобствата на тази влакова връзка между Париж и Лондон се равнява по удобство и време с пътуване със самолет, без досадните, префърцунени проверки на сигурността, “изключете си телефоните при излитане и кацане” и т.н.
Пример: тръгвам от центъра на Лондон в 14:22 GMT, пристигам в центъра на Париж в 17:51 CET. Отчитайки един час корекция на времето, това прави два часа и половина пътуване.

Eurostar Train, cc-by-sa 4.0 Florian Pépellin

Когато към това време прибавим и 45 минути за регистрация, проверката на сигурността и паспортите се получава, че за три часа и половина стигаш от центъра на Лондон до центъра на Париж. Т.е., няма друг транспорт, който така бързо и приятно да те отведе на такова разстояние.

Ако сравним с полет, нещата изглеждат така: час и петнадесет минути полет, два часа регистрация и проверки (може да се рискува и за по-кратко време, аз не обичам да поемам такъв риск при полети от натоварени терминали) и час от/до града (минимум). Грубо пресметнато, времето за пътуване със самолет и времето с влак са съизмерими: три часа и половина с влак, четири и половина часа със самолет.

Сега, при мен го има и другото нещо: аз харесвам тези влакове. Обичайно днес се возя повече на самолет и затова винаги, имам ли възможност, вземам влак. Разбираемо е, при две-три пътувания с влак годишно срещу минимум 30 със самолет. Безспорен принос за харесването ми има и дребния факт, че във влака имаш мрежа (3G/4G/WiFi). А и когато влакът е Евростар, нещата са още по-добре. Но и не се мръщя на скандинавските влакове: при толкова смъкнати пари от данъци и при тези цени на влаковите им билети, скандинавците се возят на отлични машини!

Според мен Евростар е най-високият клас влаков транспорт (ако не броим Ориент Експрес например, чувал съм че е лукс). Поради това го препоръчвам горещо пред какъвто и да е друг транспорт, особено между Лондон и Париж. Ценово стои колкото самолета (като нищо може и да е по-скъп от някои полети), но няма такъв кеф да си във влак с 300 км/ч (в интерес на истината, така и не видях 300 км/ч на GPS-а, но може да е лимит на Waze, който е правен за автомобили).

Когато разстоянието става по-голямо съм сигурен, че самолетът бързо ще изпревари Eurostar. Например, за разстояние от рода на София – Лондон нещата биха стояли ама съвсем различно (нощно пътуване, може би?). Но за разстоянията между Лондон, Париж, Брюксел и Амстердам изглежда моделът работи. Днес влакът беше почти пълен, макар аз да изкарах късмет и до мен да нямаше човек.

А за влаковете в България… за тях или добро, или нищо, затова ще съм кратък. Тях ги използвам само в най-краен случай. Ясно защо: отчайващата обща хигиена вътре (и на влаковете, и на пътниците), времето за пътуване, безопасността при пътуване. Със сигурност в България бих пътувал София-Варна със спален вагон (с момчетата го правим веднъж годишно). Но за “обикновените” влакове… Тях гледам да ги избягвам. Пък и в България повечето неща са ми близо и мога да шофирам.

Размисли

Размисли

Днес вероятно станах жертва на измама. А може би не. Или пък да. Чувал съм за подобни случаи. Така или иначе, дори да беше измама, беше дребна и незначителна, без никакви последствия за мен и семейството ми. А след това ме досрамя. От мислите ми.

Ще разкажа.

Следобяд с Калина бяхме на рожден ден. На нейна близка приятелка от детската градина. Приятни два часа, защото тук, за разлика от повечето други рожденни дни, познавах повечето родители. След рожденният ден, на пътя от клубчето към фиата, ни пресрещна млад човек. Както Калина се изрази после, “с по-тъмна кожа”. С две патерици и липсваща дясна подбедрица.

Погледна ме и попита “може ли да ми купите нещо за ядене”?

Помислих няколко секунди. Имам принцип: не давам пари на просяци. Жесток принцип, но го спазвам. Не обичам да ме прекарват, а да се прекарвам сам – още по-малко. Нещо обаче ме препъна в това момче. На възраст между 20 и 30 години, колкото повечето колеги от екипа ми в SEGA. Застанал на около 5 метра от мен, гледа ме с надежда. И успя да ме отвърне от пътя.

Попитах го откъде иска да му купя нещо за ядене. “От където искате, за мен е без значение.” Попитах го дали знае магазин наблизо. Знаеше. На около сто метра от срещата ни, квартално магазинче в Младост-4. Отначало казах на Калина да ме чака отпред, след това виждайки, че магазинът продължава и навътре, я прибрах с мен. Купих му една тарелка с някакви солени кифлички и едно парче лионска наденица. Под 5 лв всичко. Купих и на Калина детски дъвки, че поиска. Излязох и му ги дадох, а той погледна, благодари, и тръгна с патериците нанякъде.

На път към колата, Калина ме попита за липсващата подбедрижа, както и за “хората с по-тъмна кожа”. Обясних ѝ, че хората понякога губят част от себе си. Буквално. И че не кожата има значение, а намеренията и сърцето на човека. Не знам дали ме разбра. В групата (май) имат няколко деца “с по-тъмна кожа”, надявам се да са интегрирани с тях, а не разделени от родителски предразсъдъци. За миг си спомних как в групата на Ангел имаха много по-голямо расово разнообразие, отколкото тук. Неслучайно.

Качихме се в колата и почти през цялото време на пътуването си мислех за случката. Отначало се чудех дали ме е излъгал младежа. Дали няколко крачки по-надолу е намерил начин да пробута продуктите на някой, срещу което да получи някакви дребни пари, които да му влязат в употреба. Или да подхранят мафията на просяците.

Или няколко крачки по-надолу е седнал на някоя пейка и е ял от храната.

Никога няма да разбера.

Стигнах обаче до извод, от който ме хвана доста срам. Разбрах колко съм мнителен и тесногръд. Защото, в крайна сметка, това няма никакво значение. Благодарение на подкрепата на родителите ми успях да получа образованието, което имам. Благодарение пак на подкрепата на семейството и поемането на риск и някои неудобства успях да получа опит, който да реализирам по възможно най-добрия за мен начин. За да съм днес в позицията тези пет лева да са колкото кафе с кифла, които ще изям примерно в Green Deli в нашата сграда. А аз съм седнал да мисля дали младежът “ме е прекарал” или не. Мразя думата “късмет”, но ако има такова нещо като късмет, до днес имам всичкия късмет на света.

Този младеж вероятно е видял и преживял неща, които моята задоволена личност е виждала само в кошмарите си. А аз съм седнал да се чудя дали са ме измамили с дребни пари или не. По пътя започнах да си фантазирам също вероятни сценарии, при които би могло да се помогне на това момче. Да има хляб в ръцете, а не да проси. Разбира се, пак се прокрадна мисълта, от която ме е срам: че вероятно момчето вече си има хляб в ръцете, благодарение на наивни хора като мен.

Истината е, че не знам какво да се надявам. Май се надявам да ме е измамил. Надявам се да не е толкова зле, че да му се налага чистосърдечно да моли непознати, пълнички чичковци, водещи момиченце с парти рокля на Ана и с розов балон в ръцете да му купуват храна. Като че ли е по-добре да е гледал на мен като наивникът, който ще се хване на театъра му, отколкото да е бил толкова гладен. Няма да разбера. А ми се ще да можех.

Така и не можах да “успокоя топката”. И още не мога. “Вътрешните везни” са ми яко разклатени. Май трябва да си пусна някой ситком. First world problems:

image source
Истории от Горублянското задръстване

Истории от Горублянското задръстване

“Българинът го е страх само от две неща: да не настине и да не се мине”

автор забравен и неизвестен мене

Не помня кой ми каза този постулат. Знам го поне от 10-15 години, ако не и повече. Май някой в Дания го беше споменал за първи път… не помня вече. Но в течение на времето се уверявам, че е много верен. И съответно имам много силен confirmation bias за него.

Днес се забавлявах да храня този bias, докато чаках в сравнително интересно задръстване на път за Лозен. Поради трафика ли, поради регулировчиците на кръстовището на Цариградско и Горубляне ли, опашката беше стигнала някъде до БАН. Та имах достатъчно време да съзерцавам и да си мисля за тази наша много специфична народопсихологическа черта.

Началото на задръстването. Когато аз минавах, започнах от БАН, малко преди магазин МЕТРО.

Докато чаках, на първо място в класацията ми са тези, които наричам “тарикат за 1000 лв”. Причината за “1000 лв” е, че не преди дълго време НС актуализира глобите така, че тези, които шофират в аварийната лента, би следвало да подлежат на такова наказание. Разбира се, за да има ефект трябва някой да наложи това наказание, но като няма кой, спокойно и 100,000 лв може да направят глобата и пак няма да има ефект.

Та тези тарикати редовно влизат (или въобще не излизат) в аварийната лента на този етап от “Цариградско”, за да изпреварят отдясно колкото се може повече законен трафик. Днес на кръстовището на Горубляне имаше много полиция, но цялата беше заета с две дейности: едните “помагаха” на “баш-регулировчикът” в средата на кръстовището да маха с хранилката, а другите изпълняваха стандартните дейности на скучаещ катаджия: пиеха си кафенце и си бъркаха в носа. Може би някои са си и драпали макарите, не се виждаше от моята перспектива.

Ако бях видял поне един “тарикат от 1000 лв” спрян и пред акт, кефът щеше да е пълен. Но КАТ днес беше благосклонен, а и с голяма вероятност повечето такива тарикатчета вероятно и са били тарикатоправоимащи, “колеги” или по-така. Интересното беше, че повечето коли, в които се возеха тези тарикати, бяха бараки, 10+ годишни, от класа на нашата шкода. Някак очакванията ми са, че повече мутреещи се правят тези глупости, но не видях много от тези.

Поведението на “тарикатът за 1000 лв” е много смешно. Разбира се, те шофират в аварийната лента, но често, обикновено пред кръстовището, търсят място да се шмугнат в законната, най-дясна лента. Днес някои го правеха и паникьосани, защото са забелязали патрулиращите допълнителни екипи на КАТ. Някои доста рязко влизаха в лентата, предизвиквайки негодуванието на тези, които са зад тях. Но катастрофа не видях, явно късметът днес е бил с тарикатите. Или с невинните им жертви, които си карат законно в лентата, зависи как го приемате.

“Тарикат от 1000 лв” има още едно ниво, малко по-майсторско така. Тарикатите от това ново ниво веднъж се шмугват в законната лента, избутвайки колата и трафика зад тях, но когато се огледат достатъчно добре, стигат до извода, че са се прекарали, т.е. че не са прекарали достатъчно тези зад тях и при първа възможност се връщат обратно в аварийната лента, за да изпреварят още няколко коли. Между 20 и 100 метра по-късно те отново се бутат в законната лента, решили че засега е добре, до следващия път, който обикновено настъпва след 30-40 секунди, когато пак тръгват. Днес тези малоумници също имаха късмет: нямаше засечени и ударени автомобили, поне не и когато аз минавах по маршрута.

Освен най-многото “тарикати от 1000 лв”, днес имаше няколко “аз съм тук и съм за малко”. Обикновено това са малки, бързи автомобили, които не правят нищо друго, освен да сменят лента при всяка възможност, крепени от единствената надежда в мизерното им преживяване, че така току-виж са изпреварили една съседна кола и не са се минали толкова много като останалите. Докато минавах през трафика забелязах двама такива чукундура. Единият почти всеки път, когато трафикът се отпушваше за малко, гледаше да си смени лентата. За времето, докато чакахме, направи сигурно 20 престроявания. Рязко, с газчица, разбира се без мигач (че друг тарикат като го види мигача, за да не се мине пък той, току-виж опитал да го запуши и станало мазалото). Човечецът, разбира се, не успя да се промуши кой-знае колко, но поне правеше животът на околните забавен и ги караше да внимават повече, та и той допринесе с нещо за купона в задръстването.

На последно място за една много специална порода тъпунгери. Съжалявам за острата дума, но нямам по-добра за тях. Това са някакви наследници на приматите, които са усвоили навика “пушене” и го практикуват вътре в колата. Не говоря обаче за всички пушачи в колите, нямам нищо против да си го правят. Това си е тяхната кола, ако щат и да акат в нея и да го размазват по тапицерията. Тук говоря за тъпунгерите, чийто мозък все още не е узрял достатъчно за прозрението, че ако има малко дете в колата, не трябва в никакъв случай да се пуши. Оставам настрана любезността “ако има друг човек в колата не е коректно да се пуши”. Тази любезност е недостижима за празните глави, които пушат буквално на главата на децата си. Разбира се, венецът на подобна простотия е да си тръскат пепелта през леко отворения прозорец, а накрая да метнат фаса на пътя. Особено любимо ми е последното им упражнение.

Та така бяха днес историите от задръстването.

Semi-VR experience for Elite:Dangerous with EDTracker

Semi-VR experience for Elite:Dangerous with EDTracker

These days I’m trying to return back to at least one of the games, which I played for quite a while. Eve Online seems to be dead for me. I’m still having quite good resources there, but no heart in the gameplay. It was great when I was part of a community, kind of the same when I was part of the WoW community. But now both games have lost my long-term commitment to them, precisely because they’re not that much of a fun alone (although I played good, nine to twelve months alone when I was doing T2 ammo production chain in Eve).

I brought Elite up to date and after login I found myself good 400LY from my base. When I started studying (e.g. quitted playing) I was planning an Exploration expedition in order to impress one of the Engineers (Elite NPC). And even since my poor toon stayed in the cold, vast, empty space alone for almost two years. Good that it most probably has a stasis chamber, otherwise I’d probably find it mentally derailed from such prison. Anyways…

I had to fine-tune my joystick. Lucky enough, I made a detailed description of how to configure Thrust GXT 39 for my gameplay.

But… I stroke a substantial stopper, when I tried to reconfigure my “VR-like” device. The computer, which had device successfully configured was reinstalled due to a hardware issue, so I had no working reference. And I was quite worried, not only because the device was not cheap (~£50), but because I needed it for my gameplay. It helps tremendously to use it, when you’re in battle fight, as you need to look around to see better your targets. Elite:Dangerous is quite realistic on this end and just like the pilots, you cannot do dogfight just using your radar and instruments.

My issue with this little piece of hardware was two-fold: for one, I forgot what was the name of it, and for two, it had no name on the box at all. I saw literally hundreds of USB devices, I was too lazy to do USB log plug/unplug diagnostics, but it was still a “last resort” measure.

I started with wild search, one like “device maps head rotation to elite dangerous viewpoint rotation”. Fortunately, the fourth result was precisely what I was looking for: it brought back my memory about the name of the device: EDTracker. From then on it was easy:

  1. I located the shop of the manufacturer. I felt very nice to see they’re developing: they were a group of enthusiasts offering “by exception” a boxed product, today they’re developing versions of it, it’s packaged (and there’s finally a mark on the box what the device is).
  2. Downloaded a few versions of their enthusiast’s application, which should tune up the device. It did not work. Tried older version, didn’t work either. Then I realized that I probably have what they call today the “Pro” version of EDTracker. Downloaded the “Pro” application and then it worked like a charm.

I configured the device, then configured Elite:Dangerous. Here’s my configuration, which worked best for me. Probably, if you place the device somewhere else on your headset, you’ll have to change it.

For my case, here’s how the EDTracker Pro Configurator is set:

I will probably have to fine tune a bit the parameters, but even the default ones worked for me. Setting up a “reset” key is mandatory. This is a cheap solution, which often goes out of tune and needs a “zero level” head position reset. I use it most often when I look something outside the screen, too far left or right (most often something out of the game). After this I need to reset it.

My Elite:Dangerous “Headturn” menu looks like this:

With these two all worked perfectly. I wonder would it work that nice in games like World of Warcraft or Eve Online…

Day 5: The Life onboard

Day 5: The Life onboard

There’s no better day to write about the life onboard than a day, during which you’re spending all your time on the ship. Yesterday we were sailing from Ibiza to Olbia. Our time in Spain is over and we’re back to Italy. We left the dock approximately 6am today, and we’ll arrive in Olbia tomorrow morning, around 7am next day. There’ll be plenty of things to do today, and there’s always reading and sleeping as well.

This trip we’re on a quite small ship. MSC Opera has only 9 decks (floors), which are available to passengers. Five of those contain public facilities, the rest are the passenter’s cabins. Our cabin is on deck 9, which gives us excellent access to the “fun” decks, situated on the top of the ship.

While on the ship, we spend most of our time on decks 11 and 12. There we have the swimming pools, the restaurants and the buffee and bars, where any passenger could get food and drink almost 24×7.

The pool area on decks 11, 12 and 13 has a good number of sunbeds around the pools and the top terraces above them. No matter this, it feels rather crowded at these levels, when the ship sails and the weather is good. As one could imagine, I’m staying as far as possible from these places, because they represent the two things I dislike: crowds and splashing (salty) water. One exception though: I spent almost 1h on this day, doing 55′ powerwalk exercise, as there was no other way to walk during this day, and I was repelled by the crowds in the fitness. 

For people like me, there are plenty of places to sit on levels 11 and 12, which are just before or after the pool area. There I can put my PC, my e-stuff and drinks, and enjoy some quality time. The restaurant at the back of the ship provides a great view of the sea, combined with air conditioning and power socket, so it’s one of the good places for me. Another good place for me would be practically any area on decks 5 and 6, except the library, where one very stupid mind decided, that it would be a great idea to add a bar for smokers just next to it. In this case, if someone would like to go to the library, it would require passing through the most disgusting place in MSC Opera.

Deck 12 itself consists of an open terrace around deck 11, and some specialized facilities: the disco, two juniors’ clubs, and the shuffleboard. All this at the back side of the ship.

Floor 12 front side is the VIP area for the passengers, willing to spend the big bucks for a trip. Can’t say much about it, because it’s forbidden for us, the cheap villagers :). We know it exists because we can see it on the map, together with an “exclusive solarium” on the top of it. Maybe one day I wouldn’t care so much for the other expenses and I’d be willing to spend the amount, required to get access there? Until then, my inside cabin is just “good enough”. Frankly saying, I was more than open to getting a cabin with a terrace or at least a window, but due to the size of the ship and our too late booking, there were none available for us on a logical price, when we decided to book.

The inside public decks are 5 and 6. In the front of the ship, both decks join into “Teatro del Opera”: approximately 1500 seats’ theater, where the entertainment part of the cruise happens. 

Deck 5 has also our restaurant (“La Caravella”), some administrative desks such as reception and excursion office, and if course few bars. Usually, deck 5 and 6 are the places to walk after dinner, so one could browse the shops, pick a bar with entertainment, or browse through the pictures, which they do for us from time to time. During the day one also could sit there and finish a blog post about the ship :).

Speaking about photoes, MSC Opera is much more relaxed from this perspective. On MSC Fantasia we felt almost annoyed because there was a photographer on almost any public event. It did not feel good, especially when you know they’ll screw up the post-processing, and make you look like a glass doll (why? why they always do this?). And then they’ll ask for €10 per picture. I wonder how many people are willing to purchase this service, but its existence shows there are enough to make it overall profitable business onboard. Profitable, but annoying :).

The theater performance onboard is great, so far. This ship’s troop throws good shows, compared to the others we know. Our last cruise had much bigger theater and troop, but they were not doing that much, speaking of performing from within your heart. So far, I liked all what I saw. I was very impressed by the Flamenco show, which two dancer’s couples from the theater troop threw one evening. Initially I thought they were a visiting troop (we were staying that night in Ibiza), but I saw them later in the other shows as well, so obviously, the Flamenco was their main expertise (at least for two of them).

The gala night happens once during the whole cruise. Usually, this is the night, when the ship sales during the whole day. It’s accompanied by the best show (“Dirty Dancing” themed, on our cruise), and by few selected cocktails with private invitations: in our case the cocktail for returning guests, which we got an invitation for, and a cocktail we saw on deck 12, which looked like a private wedding party.

During the “Welcome Back” cocktail we had the chance to speak with the person, which is responsible for the future MSC Cruises. There’s a good chance to get a nice discount if you book your next cruise while cruising on this one. Let’s see if he’ll get us a good deal for next year.

In general, that’s it. I’ve collected few pictures, which you might find interesting. If you’ve got any questions, use the Comments’ box below.

Круиз 2018: Ден трети, Палма де Майорка

Круиз 2018: Ден трети, Палма де Майорка

Нормален ден за разходка. Най-нормалният досега. Може би поради факта, че половината ден и повече бяхме на море (часът на пристгане в Палма беше чак около 15:00). Или защото и преди сме били на Палма де Майорка, по врене на нашия първи въобще круиз (пак с Тянко и Цонка, но без деца). Или защото просто денят си беше такъв? Няма значение защо, но при мен поне беше един много приятен ден.

Сутрешното ставане – максимално лежерно и спокойно. Не бързаме за никъде: знаем, че така или иначе ще сме на кораба още няколко часа. Корабната GSM мрежа беше изключена, което за мен беше много добър знак: вероятно плавахме в зона, в която има стандартно GSM покритие. Това от стаята нямаше как да проверя, но и това обаче не беше кой-знае какъв стимул, та едва около 10 часа се замъкнах към ресторанта, без вече да търся или да изчаквам никой. Преди това Мартин вече беше изчезнал нанякъде заедно с Ангел. Веси беше тръгнала за някъде и тя (май някакъв стретчинг ли, някакви други неща ли, не знам). Аз, въоръжен с компютър и де що устройства мога да взема, отидох на закуска с идеята да седна някъде да си попиша и поработя на спокойствие.

Закуската беше стандартната лудница. Явно много хора, като мен, бяха решили да не бързат за никъде, но гладът ги беше изгонил от каютите. Въпреки лудницата, успях да засека първо Тянко с всички деца след него, след това и Цонка (и тя току-що идваща да яде). Седнахме покрай прозореца, от който с огромно задоволство видях, че минаваме покрай бреговете на островите. Т.е., голяма вероятност за покритие. И така си и беше: Vodafone ES беше така добър да предостави връзка, т.е. да има данни до насита.

Закусих. Свърших много работа. Писах, качвах снимки, четох. Отне ми около час-два да подредя онлайн нещата си в някакъв ред. Бяха зарязани от два-три дни, а при мен това време е достатъчно, за да започне да се натрупва хаос в системата ми. Докато си работех, бюфета се опразни. По някое време бях само аз и персонала. След това пак започна да се пълни: беше дошло време за обяд. Някакви французи се изтърсиха на масата ми, която беше с много хубав изглед директно към брега, и също така с директна видимост на сигнала към GSM кулите. Добре, че бях поприключил, когато те доведоха и някаква испанска двойка. Че след това започна един разговор, едно ръкомахане. Явно и те се разбират, като и българи-сърби-хървати, но все пак бая ръкомахане падна, заболяха ги ръцете да си обясняват разни неща. На мен, вече пийнал чашка розé, ми беше сравнително лесно да ги изтърпявам, но при свършваща батерия и приключил с най-важното реших да потърся къде са моите хора.

Тянко и Цонка намерих на бара зад басейна. Явно се канеха да ядат. В същи този бар готвеха паеля на живо, та имаше прясна. Оставих си такъмите при тях и тръгнах да търся Веси. На втората обиколка в намерих на басейна. Взех я при нас, за лек обяд с още малко розé. Междувременно корабът беше доближил пристанището и към 14:30 започна да се гъне, докато застане на пристан. В един момент двигателите спряха окончателно, което си значеше, че е време да се оправяме за разходката.

Минахме през стаята, оставихме нещата и развяхме къси гащи из Палма (прогноза 30-35 градуса). Разходката из Палма беше сериозна: 12.6 км общо, за три часа ходене (от общо пет часа и половина разходка). В началото малко се ядосах, че си го причинихме това ходене при 33 градуса поне и яка влажност. Но след това се поуспокоих, най-вече защото стигнахме до по-сенчестите части.

Палма си е почти същата, която оставихме преди девет години. Само този път беше без зверския вятър, който тогава погуби един човешки живот на MSC Fantasia. Пак се разходихме до катедралата. След това из уличките по-нагоре. Минахме през 2-3 магазинчета. След това се върнахме през един май по-нов комплекс на самата стена и приключихме разходката на по бира в едно заведение.

Интересен факт е, че на много места в Палма има безплатен wireless сигнал. За радост на нашите деца (не толкова на мен, аз си имам 4G, което в повечето случаи бие качеството на обществените wifi мрежи). Но децата му се радваха, защото им даде безконтролен достъп до данни.

На връщане се ходеше много по-лесно и приятно: времето беше решило да се поразвали, даже ръсна няколко капки дъжд, но толкова. По-късно видях, че е валяло доста: като минах вечерта през 11-та палуба тя беше изцяло мокра, с прибрани на сушина маси и шезлонги. Но когато аз ходех дъждът беше вече спрял.

Вечерта си приключи както обикновено: бяло винце с морски ястия в ресторанта, след това моите хора се разделиха на спящи (Веси и Мартин, последния доста недоволен от този факт), разкарващи се някъде из кораба (Ангел и Теди), и моя милост, който трябваше да свърши няколко служебни неща.

Утре сме в Ibiza. Да видим там какво ще става, че днес Веси и Тянко се разбираха по какви „бичове“ ще ходят…

Снимките от днес не са нищо особено. Но аз си ги харесвам. Ето ги и тук:

Круиз 2018: Ден втори, Марсилия

Круиз 2018: Ден втори, Марсилия

Френски. Лудница. Топло. Каскет. Wi-Fi. Зле. Английски. Много зле. Ходене. Много. Качване. Стръмно. Замък. Тълпи. Бягане. Бързо. Автобус. Безплатен. Вечер. Гала.

Събуждането във вътрешна каюта на кораб е малко особено преживяване. Тъй-като няма прозорец, докато не погледнеш часовника не може да си сигурен колко е напреднал денят. Когато имаш ранобудни деца в сравнително малка каюта се започва едно тропане, ставане, ходене до тоалетна, лягане, придружено обикновено или с пребиване по някой от ъглите, или със скачане (без да иска, естествено) на краката на спящите майка и баща. Мартин, ставайки още около 7 сутринта, ни предостави всички тези екстри, така че някъде около 8 бяхме готови за действие.

Времето за док беше около 9, затова и се спретнахме и заминахме на закуската. Губи ми се къде точно и как им се получи закуската на децата, май бяха с нас. Те си щъкат сами из кораба (което е едно от предимствата на по-големите деца на такава екскурзия), тъй че имахме време да си закусим на спокойствие. Разбира се, на не много голям кораб думата „спокойствие“ е относително нещо. Не, че Фантазия с нейните 3600 пътника беше по-спокойна! Но поне имаше повече места. Тук лудницата е на ниво 11 и 12. Тук са басейните, баровете с храната и пиенето, както и разни други екстри. И вечно има хора. Освен, може би, между храненето.

След закуската веднага се оправихме и тръгнахме. Решихме да не се поддаваме на първичния порив да си купим осигурен транспорт до и от центъра. Веси и Тянко, като едни зорки пазители на личните бюджети решиха, че не си струва да се дават по €50/семейство само за някакви билети, защото така или иначе не може да няма начин да се стигне до града. Е, начин имаше, с такси. Което, всъщност, се оказа наистина по-ефективно. Не заради спестените €15 на посока, а защото ни даде възможност да си поговорим с шофьора и той да ни покаже интересни неща, на които си струва да обърнем внимание, както и откъде пътуват безплатните автобуси, които свързват центъра на Марсилия (стария кей) с круизния терминал.

Таксиджията определено си заслужи парите. Ако щете и защото беше може би единственият местен (роден в Марсилия, по неговите думи), с поносим английски език. Останалите, които щяхме да срещнем през деня, щяха да са много, много по-зле от него.

След като ни остави в центъра на лудницата ние веднага осъзнахме какво сме пропуснали да вземем с нас. Шапки. Почти всяка екскурзия забравяме да купим шапки. И в крайна сметка си купуваме от мястото, на което сме отишли. В Лозен сигурно имаме вече един сандък, пълен с различни шапки. Кои купени, кои отмъкнати от приятели (Станислав хер Генов, теб гледам 🙂 ), които са имали неблагоразумието да ни ги „заемат“. Последният път, от похода до вр. Джано, отмъкнах малко стара, но особено удобна и добра шапка от Стан. Която, май, няма да му я върна!

Та и сега се наложи веднага да се оглеждаме за шапки. На кея продаваха по €10 парчето, но ние сме опитни туристи и знаехме, че от такива туристически капанчета не си купуваш нищо друго, освен магнитче за спомен. Та нашият навигатор (Тянко) ни насочи по един от маршрутите на картата, надявайки се по него да намерим и шапки за всички. Специално търсехме и камуфлажна шапка за госпожицата, защото тя хареса една от кея, но не ѝ излезе късмета за нея. Поне не и в началото на екскурзията.

Тянко и Веси се оказаха прави. На един от ъглите намерихме друг магазин. Пак туристическо капанче, но с много по-нормални цени. И така почти всички се обзаведохме с шапки. Аз и Мартин, в добрите, стари френско-италиански традиции получихме каскети. Веси намери шапка с фльонга. А Ангел, разкъсван от тийнейджърски терзания и мераци за разни странни “решения за глава”, си остана без шапка. Добре, че е русоляв, та не привлича особено много слънчевите лъчи.

След още ходене аз започнах леко да помрънквам. В задачите ми на почетно място се мъдреше „да намеря читав Wi-Fi и да си свърша облачната работа“. Всичко хубаво, ама читав wi-fi се оказа предизвикателство. Първо минахме покрай някакъв ресторант. Докато се въртяхме като едни истински туристи, от ресторанта се показа сервитьор, който започна с неориентирани жестове да ни подканя да се мърдаме, че зареждал за обяд (или каквото там успя да надрънка на френски). Аз останах сащисан от подобно поведение. Питах го дали наистина иска да ни изгони (ние, всъщност, сме бая солидна група). Той май наистина искаше и ние, за да не му разваляме рахата, отидохме до следващия ресторант, 20-30 метра по-надолу. Аз обаче се бях вкиснал доста и отделих 5 минути да оставя Google Maps ревю с една звезда. Оставяйки ревюто се оказа, че мястото наистина е някаква претенциозна дупка (рейтинг 3.8 си е доста нисък), та правилно сме се насочили на другаде.

Сядайки в съседното кафене, аз наизвадих електрониката. Отне ми само две минути да се свържа и да им съборя рутера с моя трафик. Може би защото и децата се закачиха и те и подкараха техните видеа? Или защото вероятно разполагаха с типичния, евтин и домашен рутер, захранен с типичната, евтина и некачествена интернет връзка? Не знам. Факт е, че след като измрънках няколко пъти и сервитьорката се видя в чудо Особено след като се опитах да ѝ обясня (и покажа) какво е това ping и tracert и как не моят хардуер, а техният проклетия рутер е проблема (и защо). Също така обаче е факт, че момичето беше зверски търпеливо и опита, каквото можа. Накрая почти закрепиха нещата, така че успях да си свърша работата, донякъде с Business Roaming Unlimited, донякъде с помощта на тяхната връзка. Кафето им беше също хубаво, така че общия резултат беше, че по-скоро доволен, отколкото ядосан прибрах ноутбука и поехме към следващата цел: „някаква катедрала ли е, църква ли е, де да знам какво е“, която се виждаше на хълма пред нас.

Оказа се, че пътят до тази катедрала е доста. Доста метри и доста стръмен. Направихме си много добра разходка, но докато стигнем до там се поскапахме. Особено Теди, която към края не знаеше на кой бог да се моли и на кой точно да мрънка за това колко е мизерна. Ангел като че ли се държеше (бива ли да се излага пред момата), а Мартин… Мартин си беше свободния, беснеещ електрон. Неслучайно на края на разходката нашите телефони показваха средно 20,000 крачки, докато неговият беше около 24,000. И не е заради по-малките му крачки: детето беше като бродировъчна машина: ние ако вървим напред, той осцилираше покрай нашата траектория, покривайки поне 10-15% повече разстояние. Напред-назад-настрани-нагоре-надолу! Аз пъшкам и влача, той търчи напред, след това се връща, след това пак търчи! Няма да хване скоро мръвка!

Стигайки до целта горе направихме няколко снимки, няколко панорами. Едва ли ще са нещо уникално, сигурно са същите като още 1235846324-те снимки, правени от туристи като нас. Но пък са си мои/наши, така че аз съм си горд от тях.

Моят каскет бая се беше изпотил. Явно нещо е дефектен. Но пък аз бях доволен: изкачването беше свършило, а следващата стъпка беше да се прибираме към кораба. Бедният, неподготвен и наивен аз! Тази стъпка беше толкова ходене, колкото всичко досега, само че по обедно време, под яко слънце. Твърдо бях решен да намерим безплатния транспорт до кораба, не толкова заради парите, а заради ината и желанието за проучване! Тянеца не беше вече толкова ентусиазиран, нито пък останалите, но аз си бях навил, че щом ще е гарга, ще е рошава, та дори €2/билет за автобус 35Т не беше оферта за мен. Да не говорим, че след последната спирка на този автобус имахме поне още километър до спирката на безплатния круизен транспорт, а след това още километър и до самия кораб. Теди ,за сметка на това, получи “камуфлажна шапка от Марсилия”, нещото което така и не успяхме да намерим другаде, освен на кея:

Аз, Цонка и Тянко се пръснахме из региона на мола Les Terraces, за да търсим къде е спирката на въпросния транспорт. Знаехме, че тръгва на всеки половин час. Но нищо повече. Докато обикалях мола от едната страна, търсейки спирката, Веси ми звънна, за да ми каже, че имам две минути, докато замине следващия транспорт. Тъй-като тя много обича да ми дава загадки, описа ми мястото така, че да се наложи да хвърлям жребий от коя страна на мола е спирката. Хукнах към едната, оказа се че съм улучил. Хванахме автобуса в най-последния момент, едва ли не висейки от вратите. Около 30 минути по-късно (10 с автобуса и 20 пеша) бяхме на кораба, за обяд, по бира-две-три и след това заслужена почивка.

Вечерта беше т.нар. „гала“. Още когато получиш круизния билет там пише, че ще има такава вечер и че официално облекло (смятай смокинг и папионка) е повече от желателно. Т.к. аз нямам такива, официален панталон и „някаква риза“ са ми напълно достатъчни. За мое удовлетворение много хора смятат като мен и всъщност се получава така, че тези със смокингите и с костюмите са малцинството. Хората с по-официално облекло (риза/панталон, като мен) сме масата, но дори се срещат вечните революционери по джапанки и къс панталон. Тъй или иначе, всички получаваме еднакво отношение и обслужване :).

В театъра представиха директорите и командващите офицери: осем-десет директора на различни отделения от предприятието, главния медицински офицер, главния корабен инженер и заместник капитана. Капитанът, по някаква причина, реши да не идва.

След това последва нещо, което конферансието беше обявил като „комедия“, но на мен повече ми приличаше на „театър на ужасите“. Музиката обаче беше яка, според Shazam това беше албума „Tearing Down the Walls” на H.E.A.T.. Ще му обърна внимание тези дни, звучеше много добре. Бяхме на втория ред, близко до екшъна. Поради това ми беше малко неудобно да снимам, но и костюмите, и изпълнението бяха на ниво. Това ни беше едва втората вечер, но у мен се появява странното усещане, че театралната група на MSC Opera е на по-високо ниво от MSC Fantasia, или поне това, което видяхме миналата година при пътуването ни из фиордите. Може би защото тук нямат умна playback система… та се налага да пеят с гласа си? Не знам. Но е приятно.

След представлението беше обичайната вечеря в ресторанта и след това – спане. Случвало ли ви се е да не може да заспите, защото сте твърде уморени? Е, на мен ми се случи. Въртях се, четох, сигурно до 1:30 през нощта. Прочетох си „Репортажи от България“ на Джеймс Баучър. Трябва да ѝ напиша ревю скоро, защото книгата много ми хареса. Трябва и да не забравя да занеса цветя на гроба на този ирландец с българско сърце, когато следващия път отидем към Рилския манастир.

Утре ще сме в Палма де Майорка. Ще пристигнем чак около 15:00, така че преди обяд ще има достатъчно време за писане. А ако има и европейска мобилна мрежа – още по-добре!

Theme: Overlay by Kaira Extra Text