Истории от Горублянското задръстване

“Българинът го е страх само от две неща: да не настине и да не се мине”

автор забравен и неизвестен мене

Не помня кой ми каза този постулат. Знам го поне от 10-15 години, ако не и повече. Май някой в Дания го беше споменал за първи път… не помня вече. Но в течение на времето се уверявам, че е много верен. И съответно имам много силен confirmation bias за него.

Днес се забавлявах да храня този bias, докато чаках в сравнително интересно задръстване на път за Лозен. Поради трафика ли, поради регулировчиците на кръстовището на Цариградско и Горубляне ли, опашката беше стигнала някъде до БАН. Та имах достатъчно време да съзерцавам и да си мисля за тази наша много специфична народопсихологическа черта.

Началото на задръстването. Когато аз минавах, започнах от БАН, малко преди магазин МЕТРО.

Докато чаках, на първо място в класацията ми са тези, които наричам “тарикат за 1000 лв”. Причината за “1000 лв” е, че не преди дълго време НС актуализира глобите така, че тези, които шофират в аварийната лента, би следвало да подлежат на такова наказание. Разбира се, за да има ефект трябва някой да наложи това наказание, но като няма кой, спокойно и 100,000 лв може да направят глобата и пак няма да има ефект.

Та тези тарикати редовно влизат (или въобще не излизат) в аварийната лента на този етап от “Цариградско”, за да изпреварят отдясно колкото се може повече законен трафик. Днес на кръстовището на Горубляне имаше много полиция, но цялата беше заета с две дейности: едните “помагаха” на “баш-регулировчикът” в средата на кръстовището да маха с хранилката, а другите изпълняваха стандартните дейности на скучаещ катаджия: пиеха си кафенце и си бъркаха в носа. Може би някои са си и драпали макарите, не се виждаше от моята перспектива.

Ако бях видял поне един “тарикат от 1000 лв” спрян и пред акт, кефът щеше да е пълен. Но КАТ днес беше благосклонен, а и с голяма вероятност повечето такива тарикатчета вероятно и са били тарикатоправоимащи, “колеги” или по-така. Интересното беше, че повечето коли, в които се возеха тези тарикати, бяха бараки, 10+ годишни, от класа на нашата шкода. Някак очакванията ми са, че повече мутреещи се правят тези глупости, но не видях много от тези.

Поведението на “тарикатът за 1000 лв” е много смешно. Разбира се, те шофират в аварийната лента, но често, обикновено пред кръстовището, търсят място да се шмугнат в законната, най-дясна лента. Днес някои го правеха и паникьосани, защото са забелязали патрулиращите допълнителни екипи на КАТ. Някои доста рязко влизаха в лентата, предизвиквайки негодуванието на тези, които са зад тях. Но катастрофа не видях, явно късметът днес е бил с тарикатите. Или с невинните им жертви, които си карат законно в лентата, зависи как го приемате.

“Тарикат от 1000 лв” има още едно ниво, малко по-майсторско така. Тарикатите от това ново ниво веднъж се шмугват в законната лента, избутвайки колата и трафика зад тях, но когато се огледат достатъчно добре, стигат до извода, че са се прекарали, т.е. че не са прекарали достатъчно тези зад тях и при първа възможност се връщат обратно в аварийната лента, за да изпреварят още няколко коли. Между 20 и 100 метра по-късно те отново се бутат в законната лента, решили че засега е добре, до следващия път, който обикновено настъпва след 30-40 секунди, когато пак тръгват. Днес тези малоумници също имаха късмет: нямаше засечени и ударени автомобили, поне не и когато аз минавах по маршрута.

Освен най-многото “тарикати от 1000 лв”, днес имаше няколко “аз съм тук и съм за малко”. Обикновено това са малки, бързи автомобили, които не правят нищо друго, освен да сменят лента при всяка възможност, крепени от единствената надежда в мизерното им преживяване, че така току-виж са изпреварили една съседна кола и не са се минали толкова много като останалите. Докато минавах през трафика забелязах двама такива чукундура. Единият почти всеки път, когато трафикът се отпушваше за малко, гледаше да си смени лентата. За времето, докато чакахме, направи сигурно 20 престроявания. Рязко, с газчица, разбира се без мигач (че друг тарикат като го види мигача, за да не се мине пък той, току-виж опитал да го запуши и станало мазалото). Човечецът, разбира се, не успя да се промуши кой-знае колко, но поне правеше животът на околните забавен и ги караше да внимават повече, та и той допринесе с нещо за купона в задръстването.

На последно място за една много специална порода тъпунгери. Съжалявам за острата дума, но нямам по-добра за тях. Това са някакви наследници на приматите, които са усвоили навика “пушене” и го практикуват вътре в колата. Не говоря обаче за всички пушачи в колите, нямам нищо против да си го правят. Това си е тяхната кола, ако щат и да акат в нея и да го размазват по тапицерията. Тук говоря за тъпунгерите, чийто мозък все още не е узрял достатъчно за прозрението, че ако има малко дете в колата, не трябва в никакъв случай да се пуши. Оставам настрана любезността “ако има друг човек в колата не е коректно да се пуши”. Тази любезност е недостижима за празните глави, които пушат буквално на главата на децата си. Разбира се, венецът на подобна простотия е да си тръскат пепелта през леко отворения прозорец, а накрая да метнат фаса на пътя. Особено любимо ми е последното им упражнение.

Та така бяха днес историите от задръстването.

Semi-VR experience for Elite:Dangerous with EDTracker

These days I’m trying to return back to at least one of the games, which I played for quite a while. Eve Online seems to be dead for me. I’m still having quite good resources there, but no heart in the gameplay. It was great when I was part of a community, kind of the same when I was part of the WoW community. But now both games have lost my long-term commitment to them, precisely because they’re not that much of a fun alone (although I played good, nine to twelve months alone when I was doing T2 ammo production chain in Eve).

I brought Elite up to date and after login I found myself good 400LY from my base. When I started studying (e.g. quitted playing) I was planning an Exploration expedition in order to impress one of the Engineers (Elite NPC). And even since my poor toon stayed in the cold, vast, empty space alone for almost two years. Good that it most probably has a stasis chamber, otherwise I’d probably find it mentally derailed from such prison. Anyways…

I had to fine-tune my joystick. Lucky enough, I made a detailed description of how to configure Thrust GXT 39 for my gameplay.

But… I stroke a substantial stopper, when I tried to reconfigure my “VR-like” device. The computer, which had device successfully configured was reinstalled due to a hardware issue, so I had no working reference. And I was quite worried, not only because the device was not cheap (~£50), but because I needed it for my gameplay. It helps tremendously to use it, when you’re in battle fight, as you need to look around to see better your targets. Elite:Dangerous is quite realistic on this end and just like the pilots, you cannot do dogfight just using your radar and instruments.

My issue with this little piece of hardware was two-fold: for one, I forgot what was the name of it, and for two, it had no name on the box at all. I saw literally hundreds of USB devices, I was too lazy to do USB log plug/unplug diagnostics, but it was still a “last resort” measure.

I started with wild search, one like “device maps head rotation to elite dangerous viewpoint rotation”. Fortunately, the fourth result was precisely what I was looking for: it brought back my memory about the name of the device: EDTracker. From then on it was easy:

  1. I located the shop of the manufacturer. I felt very nice to see they’re developing: they were a group of enthusiasts offering “by exception” a boxed product, today they’re developing versions of it, it’s packaged (and there’s finally a mark on the box what the device is).
  2. Downloaded a few versions of their enthusiast’s application, which should tune up the device. It did not work. Tried older version, didn’t work either. Then I realized that I probably have what they call today the “Pro” version of EDTracker. Downloaded the “Pro” application and then it worked like a charm.

I configured the device, then configured Elite:Dangerous. Here’s my configuration, which worked best for me. Probably, if you place the device somewhere else on your headset, you’ll have to change it.

For my case, here’s how the EDTracker Pro Configurator is set:

I will probably have to fine tune a bit the parameters, but even the default ones worked for me. Setting up a “reset” key is mandatory. This is a cheap solution, which often goes out of tune and needs a “zero level” head position reset. I use it most often when I look something outside the screen, too far left or right (most often something out of the game). After this I need to reset it.

My Elite:Dangerous “Headturn” menu looks like this:

With these two all worked perfectly. I wonder would it work that nice in games like World of Warcraft or Eve Online…

Day 5: The Life onboard

There’s no better day to write about the life onboard than a day, during which you’re spending all your time on the ship. Yesterday we were sailing from Ibiza to Olbia. Our time in Spain is over and we’re back to Italy. We left the dock approximately 6am today, and we’ll arrive in Olbia tomorrow morning, around 7am next day. There’ll be plenty of things to do today, and there’s always reading and sleeping as well.

This trip we’re on a quite small ship. MSC Opera has only 9 decks (floors), which are available to passengers. Five of those contain public facilities, the rest are the passenter’s cabins. Our cabin is on deck 9, which gives us excellent access to the “fun” decks, situated on the top of the ship.

While on the ship, we spend most of our time on decks 11 and 12. There we have the swimming pools, the restaurants and the buffee and bars, where any passenger could get food and drink almost 24×7.

The pool area on decks 11, 12 and 13 has a good number of sunbeds around the pools and the top terraces above them. No matter this, it feels rather crowded at these levels, when the ship sails and the weather is good. As one could imagine, I’m staying as far as possible from these places, because they represent the two things I dislike: crowds and splashing (salty) water. One exception though: I spent almost 1h on this day, doing 55′ powerwalk exercise, as there was no other way to walk during this day, and I was repelled by the crowds in the fitness. 

For people like me, there are plenty of places to sit on levels 11 and 12, which are just before or after the pool area. There I can put my PC, my e-stuff and drinks, and enjoy some quality time. The restaurant at the back of the ship provides a great view of the sea, combined with air conditioning and power socket, so it’s one of the good places for me. Another good place for me would be practically any area on decks 5 and 6, except the library, where one very stupid mind decided, that it would be a great idea to add a bar for smokers just next to it. In this case, if someone would like to go to the library, it would require passing through the most disgusting place in MSC Opera.

Deck 12 itself consists of an open terrace around deck 11, and some specialized facilities: the disco, two juniors’ clubs, and the shuffleboard. All this at the back side of the ship.

Floor 12 front side is the VIP area for the passengers, willing to spend the big bucks for a trip. Can’t say much about it, because it’s forbidden for us, the cheap villagers :). We know it exists because we can see it on the map, together with an “exclusive solarium” on the top of it. Maybe one day I wouldn’t care so much for the other expenses and I’d be willing to spend the amount, required to get access there? Until then, my inside cabin is just “good enough”. Frankly saying, I was more than open to getting a cabin with a terrace or at least a window, but due to the size of the ship and our too late booking, there were none available for us on a logical price, when we decided to book.

The inside public decks are 5 and 6. In the front of the ship, both decks join into “Teatro del Opera”: approximately 1500 seats’ theater, where the entertainment part of the cruise happens. 

Deck 5 has also our restaurant (“La Caravella”), some administrative desks such as reception and excursion office, and if course few bars. Usually, deck 5 and 6 are the places to walk after dinner, so one could browse the shops, pick a bar with entertainment, or browse through the pictures, which they do for us from time to time. During the day one also could sit there and finish a blog post about the ship :).

Speaking about photoes, MSC Opera is much more relaxed from this perspective. On MSC Fantasia we felt almost annoyed because there was a photographer on almost any public event. It did not feel good, especially when you know they’ll screw up the post-processing, and make you look like a glass doll (why? why they always do this?). And then they’ll ask for €10 per picture. I wonder how many people are willing to purchase this service, but its existence shows there are enough to make it overall profitable business onboard. Profitable, but annoying :).

The theater performance onboard is great, so far. This ship’s troop throws good shows, compared to the others we know. Our last cruise had much bigger theater and troop, but they were not doing that much, speaking of performing from within your heart. So far, I liked all what I saw. I was very impressed by the Flamenco show, which two dancer’s couples from the theater troop threw one evening. Initially I thought they were a visiting troop (we were staying that night in Ibiza), but I saw them later in the other shows as well, so obviously, the Flamenco was their main expertise (at least for two of them).

The gala night happens once during the whole cruise. Usually, this is the night, when the ship sales during the whole day. It’s accompanied by the best show (“Dirty Dancing” themed, on our cruise), and by few selected cocktails with private invitations: in our case the cocktail for returning guests, which we got an invitation for, and a cocktail we saw on deck 12, which looked like a private wedding party.

During the “Welcome Back” cocktail we had the chance to speak with the person, which is responsible for the future MSC Cruises. There’s a good chance to get a nice discount if you book your next cruise while cruising on this one. Let’s see if he’ll get us a good deal for next year.

In general, that’s it. I’ve collected few pictures, which you might find interesting. If you’ve got any questions, use the Comments’ box below.

Круиз 2018: Ден трети, Палма де Майорка

Нормален ден за разходка. Най-нормалният досега. Може би поради факта, че половината ден и повече бяхме на море (часът на пристгане в Палма беше чак около 15:00). Или защото и преди сме били на Палма де Майорка, по врене на нашия първи въобще круиз (пак с Тянко и Цонка, но без деца). Или защото просто денят си беше такъв? Няма значение защо, но при мен поне беше един много приятен ден.

Сутрешното ставане – максимално лежерно и спокойно. Не бързаме за никъде: знаем, че така или иначе ще сме на кораба още няколко часа. Корабната GSM мрежа беше изключена, което за мен беше много добър знак: вероятно плавахме в зона, в която има стандартно GSM покритие. Това от стаята нямаше как да проверя, но и това обаче не беше кой-знае какъв стимул, та едва около 10 часа се замъкнах към ресторанта, без вече да търся или да изчаквам никой. Преди това Мартин вече беше изчезнал нанякъде заедно с Ангел. Веси беше тръгнала за някъде и тя (май някакъв стретчинг ли, някакви други неща ли, не знам). Аз, въоръжен с компютър и де що устройства мога да взема, отидох на закуска с идеята да седна някъде да си попиша и поработя на спокойствие.

Закуската беше стандартната лудница. Явно много хора, като мен, бяха решили да не бързат за никъде, но гладът ги беше изгонил от каютите. Въпреки лудницата, успях да засека първо Тянко с всички деца след него, след това и Цонка (и тя току-що идваща да яде). Седнахме покрай прозореца, от който с огромно задоволство видях, че минаваме покрай бреговете на островите. Т.е., голяма вероятност за покритие. И така си и беше: Vodafone ES беше така добър да предостави връзка, т.е. да има данни до насита.

Закусих. Свърших много работа. Писах, качвах снимки, четох. Отне ми около час-два да подредя онлайн нещата си в някакъв ред. Бяха зарязани от два-три дни, а при мен това време е достатъчно, за да започне да се натрупва хаос в системата ми. Докато си работех, бюфета се опразни. По някое време бях само аз и персонала. След това пак започна да се пълни: беше дошло време за обяд. Някакви французи се изтърсиха на масата ми, която беше с много хубав изглед директно към брега, и също така с директна видимост на сигнала към GSM кулите. Добре, че бях поприключил, когато те доведоха и някаква испанска двойка. Че след това започна един разговор, едно ръкомахане. Явно и те се разбират, като и българи-сърби-хървати, но все пак бая ръкомахане падна, заболяха ги ръцете да си обясняват разни неща. На мен, вече пийнал чашка розé, ми беше сравнително лесно да ги изтърпявам, но при свършваща батерия и приключил с най-важното реших да потърся къде са моите хора.

Тянко и Цонка намерих на бара зад басейна. Явно се канеха да ядат. В същи този бар готвеха паеля на живо, та имаше прясна. Оставих си такъмите при тях и тръгнах да търся Веси. На втората обиколка в намерих на басейна. Взех я при нас, за лек обяд с още малко розé. Междувременно корабът беше доближил пристанището и към 14:30 започна да се гъне, докато застане на пристан. В един момент двигателите спряха окончателно, което си значеше, че е време да се оправяме за разходката.

Минахме през стаята, оставихме нещата и развяхме къси гащи из Палма (прогноза 30-35 градуса). Разходката из Палма беше сериозна: 12.6 км общо, за три часа ходене (от общо пет часа и половина разходка). В началото малко се ядосах, че си го причинихме това ходене при 33 градуса поне и яка влажност. Но след това се поуспокоих, най-вече защото стигнахме до по-сенчестите части.

Палма си е почти същата, която оставихме преди девет години. Само този път беше без зверския вятър, който тогава погуби един човешки живот на MSC Fantasia. Пак се разходихме до катедралата. След това из уличките по-нагоре. Минахме през 2-3 магазинчета. След това се върнахме през един май по-нов комплекс на самата стена и приключихме разходката на по бира в едно заведение.

Интересен факт е, че на много места в Палма има безплатен wireless сигнал. За радост на нашите деца (не толкова на мен, аз си имам 4G, което в повечето случаи бие качеството на обществените wifi мрежи). Но децата му се радваха, защото им даде безконтролен достъп до данни.

На връщане се ходеше много по-лесно и приятно: времето беше решило да се поразвали, даже ръсна няколко капки дъжд, но толкова. По-късно видях, че е валяло доста: като минах вечерта през 11-та палуба тя беше изцяло мокра, с прибрани на сушина маси и шезлонги. Но когато аз ходех дъждът беше вече спрял.

Вечерта си приключи както обикновено: бяло винце с морски ястия в ресторанта, след това моите хора се разделиха на спящи (Веси и Мартин, последния доста недоволен от този факт), разкарващи се някъде из кораба (Ангел и Теди), и моя милост, който трябваше да свърши няколко служебни неща.

Утре сме в Ibiza. Да видим там какво ще става, че днес Веси и Тянко се разбираха по какви „бичове“ ще ходят…

Снимките от днес не са нищо особено. Но аз си ги харесвам. Ето ги и тук:

Круиз 2018: Ден втори, Марсилия

Френски. Лудница. Топло. Каскет. Wi-Fi. Зле. Английски. Много зле. Ходене. Много. Качване. Стръмно. Замък. Тълпи. Бягане. Бързо. Автобус. Безплатен. Вечер. Гала.

Събуждането във вътрешна каюта на кораб е малко особено преживяване. Тъй-като няма прозорец, докато не погледнеш часовника не може да си сигурен колко е напреднал денят. Когато имаш ранобудни деца в сравнително малка каюта се започва едно тропане, ставане, ходене до тоалетна, лягане, придружено обикновено или с пребиване по някой от ъглите, или със скачане (без да иска, естествено) на краката на спящите майка и баща. Мартин, ставайки още около 7 сутринта, ни предостави всички тези екстри, така че някъде около 8 бяхме готови за действие.

Времето за док беше около 9, затова и се спретнахме и заминахме на закуската. Губи ми се къде точно и как им се получи закуската на децата, май бяха с нас. Те си щъкат сами из кораба (което е едно от предимствата на по-големите деца на такава екскурзия), тъй че имахме време да си закусим на спокойствие. Разбира се, на не много голям кораб думата „спокойствие“ е относително нещо. Не, че Фантазия с нейните 3600 пътника беше по-спокойна! Но поне имаше повече места. Тук лудницата е на ниво 11 и 12. Тук са басейните, баровете с храната и пиенето, както и разни други екстри. И вечно има хора. Освен, може би, между храненето.

След закуската веднага се оправихме и тръгнахме. Решихме да не се поддаваме на първичния порив да си купим осигурен транспорт до и от центъра. Веси и Тянко, като едни зорки пазители на личните бюджети решиха, че не си струва да се дават по €50/семейство само за някакви билети, защото така или иначе не може да няма начин да се стигне до града. Е, начин имаше, с такси. Което, всъщност, се оказа наистина по-ефективно. Не заради спестените €15 на посока, а защото ни даде възможност да си поговорим с шофьора и той да ни покаже интересни неща, на които си струва да обърнем внимание, както и откъде пътуват безплатните автобуси, които свързват центъра на Марсилия (стария кей) с круизния терминал.

Таксиджията определено си заслужи парите. Ако щете и защото беше може би единственият местен (роден в Марсилия, по неговите думи), с поносим английски език. Останалите, които щяхме да срещнем през деня, щяха да са много, много по-зле от него.

След като ни остави в центъра на лудницата ние веднага осъзнахме какво сме пропуснали да вземем с нас. Шапки. Почти всяка екскурзия забравяме да купим шапки. И в крайна сметка си купуваме от мястото, на което сме отишли. В Лозен сигурно имаме вече един сандък, пълен с различни шапки. Кои купени, кои отмъкнати от приятели (Станислав хер Генов, теб гледам 🙂 ), които са имали неблагоразумието да ни ги „заемат“. Последният път, от похода до вр. Джано, отмъкнах малко стара, но особено удобна и добра шапка от Стан. Която, май, няма да му я върна!

Та и сега се наложи веднага да се оглеждаме за шапки. На кея продаваха по €10 парчето, но ние сме опитни туристи и знаехме, че от такива туристически капанчета не си купуваш нищо друго, освен магнитче за спомен. Та нашият навигатор (Тянко) ни насочи по един от маршрутите на картата, надявайки се по него да намерим и шапки за всички. Специално търсехме и камуфлажна шапка за госпожицата, защото тя хареса една от кея, но не ѝ излезе късмета за нея. Поне не и в началото на екскурзията.

Тянко и Веси се оказаха прави. На един от ъглите намерихме друг магазин. Пак туристическо капанче, но с много по-нормални цени. И така почти всички се обзаведохме с шапки. Аз и Мартин, в добрите, стари френско-италиански традиции получихме каскети. Веси намери шапка с фльонга. А Ангел, разкъсван от тийнейджърски терзания и мераци за разни странни “решения за глава”, си остана без шапка. Добре, че е русоляв, та не привлича особено много слънчевите лъчи.

След още ходене аз започнах леко да помрънквам. В задачите ми на почетно място се мъдреше „да намеря читав Wi-Fi и да си свърша облачната работа“. Всичко хубаво, ама читав wi-fi се оказа предизвикателство. Първо минахме покрай някакъв ресторант. Докато се въртяхме като едни истински туристи, от ресторанта се показа сервитьор, който започна с неориентирани жестове да ни подканя да се мърдаме, че зареждал за обяд (или каквото там успя да надрънка на френски). Аз останах сащисан от подобно поведение. Питах го дали наистина иска да ни изгони (ние, всъщност, сме бая солидна група). Той май наистина искаше и ние, за да не му разваляме рахата, отидохме до следващия ресторант, 20-30 метра по-надолу. Аз обаче се бях вкиснал доста и отделих 5 минути да оставя Google Maps ревю с една звезда. Оставяйки ревюто се оказа, че мястото наистина е някаква претенциозна дупка (рейтинг 3.8 си е доста нисък), та правилно сме се насочили на другаде.

Сядайки в съседното кафене, аз наизвадих електрониката. Отне ми само две минути да се свържа и да им съборя рутера с моя трафик. Може би защото и децата се закачиха и те и подкараха техните видеа? Или защото вероятно разполагаха с типичния, евтин и домашен рутер, захранен с типичната, евтина и некачествена интернет връзка? Не знам. Факт е, че след като измрънках няколко пъти и сервитьорката се видя в чудо Особено след като се опитах да ѝ обясня (и покажа) какво е това ping и tracert и как не моят хардуер, а техният проклетия рутер е проблема (и защо). Също така обаче е факт, че момичето беше зверски търпеливо и опита, каквото можа. Накрая почти закрепиха нещата, така че успях да си свърша работата, донякъде с Business Roaming Unlimited, донякъде с помощта на тяхната връзка. Кафето им беше също хубаво, така че общия резултат беше, че по-скоро доволен, отколкото ядосан прибрах ноутбука и поехме към следващата цел: „някаква катедрала ли е, църква ли е, де да знам какво е“, която се виждаше на хълма пред нас.

Оказа се, че пътят до тази катедрала е доста. Доста метри и доста стръмен. Направихме си много добра разходка, но докато стигнем до там се поскапахме. Особено Теди, която към края не знаеше на кой бог да се моли и на кой точно да мрънка за това колко е мизерна. Ангел като че ли се държеше (бива ли да се излага пред момата), а Мартин… Мартин си беше свободния, беснеещ електрон. Неслучайно на края на разходката нашите телефони показваха средно 20,000 крачки, докато неговият беше около 24,000. И не е заради по-малките му крачки: детето беше като бродировъчна машина: ние ако вървим напред, той осцилираше покрай нашата траектория, покривайки поне 10-15% повече разстояние. Напред-назад-настрани-нагоре-надолу! Аз пъшкам и влача, той търчи напред, след това се връща, след това пак търчи! Няма да хване скоро мръвка!

Стигайки до целта горе направихме няколко снимки, няколко панорами. Едва ли ще са нещо уникално, сигурно са същите като още 1235846324-те снимки, правени от туристи като нас. Но пък са си мои/наши, така че аз съм си горд от тях.

Моят каскет бая се беше изпотил. Явно нещо е дефектен. Но пък аз бях доволен: изкачването беше свършило, а следващата стъпка беше да се прибираме към кораба. Бедният, неподготвен и наивен аз! Тази стъпка беше толкова ходене, колкото всичко досега, само че по обедно време, под яко слънце. Твърдо бях решен да намерим безплатния транспорт до кораба, не толкова заради парите, а заради ината и желанието за проучване! Тянеца не беше вече толкова ентусиазиран, нито пък останалите, но аз си бях навил, че щом ще е гарга, ще е рошава, та дори €2/билет за автобус 35Т не беше оферта за мен. Да не говорим, че след последната спирка на този автобус имахме поне още километър до спирката на безплатния круизен транспорт, а след това още километър и до самия кораб. Теди ,за сметка на това, получи “камуфлажна шапка от Марсилия”, нещото което така и не успяхме да намерим другаде, освен на кея:

Аз, Цонка и Тянко се пръснахме из региона на мола Les Terraces, за да търсим къде е спирката на въпросния транспорт. Знаехме, че тръгва на всеки половин час. Но нищо повече. Докато обикалях мола от едната страна, търсейки спирката, Веси ми звънна, за да ми каже, че имам две минути, докато замине следващия транспорт. Тъй-като тя много обича да ми дава загадки, описа ми мястото така, че да се наложи да хвърлям жребий от коя страна на мола е спирката. Хукнах към едната, оказа се че съм улучил. Хванахме автобуса в най-последния момент, едва ли не висейки от вратите. Около 30 минути по-късно (10 с автобуса и 20 пеша) бяхме на кораба, за обяд, по бира-две-три и след това заслужена почивка.

Вечерта беше т.нар. „гала“. Още когато получиш круизния билет там пише, че ще има такава вечер и че официално облекло (смятай смокинг и папионка) е повече от желателно. Т.к. аз нямам такива, официален панталон и „някаква риза“ са ми напълно достатъчни. За мое удовлетворение много хора смятат като мен и всъщност се получава така, че тези със смокингите и с костюмите са малцинството. Хората с по-официално облекло (риза/панталон, като мен) сме масата, но дори се срещат вечните революционери по джапанки и къс панталон. Тъй или иначе, всички получаваме еднакво отношение и обслужване :).

В театъра представиха директорите и командващите офицери: осем-десет директора на различни отделения от предприятието, главния медицински офицер, главния корабен инженер и заместник капитана. Капитанът, по някаква причина, реши да не идва.

След това последва нещо, което конферансието беше обявил като „комедия“, но на мен повече ми приличаше на „театър на ужасите“. Музиката обаче беше яка, според Shazam това беше албума „Tearing Down the Walls” на H.E.A.T.. Ще му обърна внимание тези дни, звучеше много добре. Бяхме на втория ред, близко до екшъна. Поради това ми беше малко неудобно да снимам, но и костюмите, и изпълнението бяха на ниво. Това ни беше едва втората вечер, но у мен се появява странното усещане, че театралната група на MSC Opera е на по-високо ниво от MSC Fantasia, или поне това, което видяхме миналата година при пътуването ни из фиордите. Може би защото тук нямат умна playback система… та се налага да пеят с гласа си? Не знам. Но е приятно.

След представлението беше обичайната вечеря в ресторанта и след това – спане. Случвало ли ви се е да не може да заспите, защото сте твърде уморени? Е, на мен ми се случи. Въртях се, четох, сигурно до 1:30 през нощта. Прочетох си „Репортажи от България“ на Джеймс Баучър. Трябва да ѝ напиша ревю скоро, защото книгата много ми хареса. Трябва и да не забравя да занеса цветя на гроба на този ирландец с българско сърце, когато следващия път отидем към Рилския манастир.

Утре ще сме в Палма де Майорка. Ще пристигнем чак около 15:00, така че преди обяд ще има достатъчно време за писане. А ако има и европейска мобилна мрежа – още по-добре!

Круиз 2018: Генуа, ден първи

Първият ден започна отлично. Много стегнато ставане, оправяне, стягане на багажа. Предвид колко хора сме, беше учудващо как от всички седем човека никой не се замота или обърка. В 7:30 вече бяхме на път за Генуа. По GPS разстоянието трябваше да вземем за два и половина – три часа.

Направихме едно кратко спиране още през първите 20 км, за да купим кафе. Някак „хотелът“, където бяхме, беше забравил да купи кафе и не успяхме да си направим там. При спирането нашите хора дори не слязоха: аз и Тянко отскочихме за кафета, всички останали си останаха в буса.
Преборвайки италианския културен шок, че едно кафе при тях е „6 гр. течност“, обяснявайки колко дълго искаме да ни е дългото кафе, най-накрая с Тянко горди понесохме чашите с „еспресо много лунго“, съпроводени от съжалителните погледи на лелките зад щанда. Все пак те успяха едно от кафетата да го пуснат „тяхно си“, но Веси великодушно го взе, за да мога аз да си имам дълго кафе за из пътя.

След като взехме кафетата атакувахме дистанцията до Генуа. За час-час и половина бяхме преполовили. Трафикът беше относително спокоен, което позволи да се шофира със 130 км/ч максимална скорост, което пък от своя страна направи нещата да се случат точно по план.

На около 40-60 км от Генуа започна участъкът, който сме запомнили отпреди като „адската магистрала“. Пътуването по нея прилича на леко луд rollercoaster, но с участието на автомобили от по 20-40 тона. Пътят е ограничен на 80 км/ч за нас, 60 км/ч за тях и това предизвиква необходимост от почти непрекъснато изпреварване, което още повече увеличава адреналина.

Спомням си нашият първи круиз. Беше накъде 2009 година, когато пак с Тянко, Цонка и Веси, но без деца, стъпихме за пръв път на борда на круизен кораб за седемдневно пътуване. Отново тръгвахме от Генуа, но бидейки новобранци в пътуването, бяхме решили да вземем всичките 1500 км от София до Генуа от раз. Размазани от път, след близо 20 часово шофиране с нашата шкода, на мен се падна отговорността за тези последни километри. И до днес помня как зверски ми се затваряха очите по време на този слалом. Мисля си, че имах голям късмет да докарам всички живи и здрави до хотела до пристанище Генуа. И днес, слизайки по магистралата надолу се чудих на акъла ми тогава. Явно освен възраст трябва и опит. Защото тогава бяхме достатъчно възрастни, но много неопитни.

Днес въпреки трафика всичко беше много по-спокойно. Безпроблемно стигнахме до Генуа, а след това с малко питане и още по-малко GPS стигнахме до „Park and cruise”. Сигурен съм обаче ,че Sygic-a много ми се разсърди, защото ако го бях слушал, нямаше да има нужда от питане. Но аз реших, че като видя униформени, хубаво е да ги питам, да се чувстват важни хората, които ядат бюджетни пари, за да вършат обикновено безсмислена работа. Като ги питаш, така даваш смисъл на работата им, да видят, че и те са полезни.

Пристигането, свалянето на багажа и оставянето на колата бяха абсолютно безпроблемни. От MSC се бяха организирали много стегнато. Този ден от терминала отплаваха два кораба: нашият MSC Opera и MSC Divina, един доста впечатляващ, Fantasia class круизен кораб. При двата кораба, застанали един срещу друг, сравнението хич не беше в полза на нашия. Особено предвид, че миналата година бяхме точно на MSC Fantasia, любимия кораб (знаете приказката за първия, нали :)?).

Пристигайки още преди 11:00 имахме безпроблемен check-in. Бяхме в петата група, която обаче беше толкова разтеглена във времето, че дефакто никъде нямахме опашки или бутане. То ние сме седем българи, количество напълно достатъчно да създадем суматоха и задръстване сами по себе си. Но хубавото беше, че ни обслужиха бързо, качествено и стегнато. Е, може би няма смисъл да споменаваме как огледалата на публичните тоалетни в терминала ни объркаха, че пътя за кораба е натам. И може би пак няма смисъл да споменаваме как Веси и Цонка се заключиха в женската тоалетна, та се наложи една госпожа да ги „освобождава“ отвън, докато ние с Тянко се чудихме къде са ни жените. Но тези неща бяха от нещата, които класифицираш като „приятно разнообразие“, а не някакви кой-знае какви проблеми.

На борда пак всичко беше много бързо. Още в 12:30 получихме круизните си карти. Още преди регистрацията бяхме попитали кога е по-удобно да се разходим из Генуа: преди регистрация или след като се качим на борда. Горещо ни посъветваха първо формалностите, след това разходката. И бяха прави. Някъде около 13:00, вече снабдени с официалните бордови документи и похапнали в бара, си излязохме като останалите пътници и се запиляхме из Генуа.

Разхождахме се малко по-малко от три часа. С Веси пийнахме по една биричка от €7, така малко да опънем шия от факта, че пием в Генуа наливна бира почти на датски цени. Но кеф цена няма, така че… бирата влезе добре. Направихме снимки, Мартин омрънка цялата централна градска част с „дайте да купим НЕЩО“, тийнейджърите получиха полагащата им се доза конско. Тъй или иначе, навреме бяхме на борда, за да посетим бара и да вземем по бира за отскок.

След биричката се прибрахме в каютата и се отдадохме на кратка почивка. Кратка, защото при качване на борда винаги предстои задължително обучение за аварийни ситуации. В Генуа то беше определено да стане някъде около 18:30 (?). Направихме го, отбелязаха ни, и след това отново мръднахме към бара, за да се опитам да получа дневната си доза интернет, а жената и децата да видят какво става покрай басейните. Леко ядосан от факта, че хем бира нямаше (нашия пакет разрешава напитки само по време на хранене), хем корабът тръгна и мрежата ми също спря (засега търпя и не давам €90 за 4GB данни през корабния WiFi), аз се оттеглих в каютата. Гледах филмче, дремах, разходих се из кораба. Като се прибрах Веси и децата вече закъсняваха за представлението. Бидейки първа смяна, на нас ни е определено да гледаме първото представление (от 20:00), а да ядем от 21:30. Е, закъсняхме, но не с много. Но с достатъчно да се вкисна. Много мразя да закъснявам. Предпочитам, когато закъснея за нещо по-скоро да не ходя, отколкото да ходя закъснял. Веси хем го знае, хем мерака за вода я кара да отлага прибирането все за последния момент. Но… както моята лудост за онлайн връзка, така и нейната за вода: всеки луд с номера си. Да видим каква ужасяваща комбинация ще са децата, като пораснат.

След представлението се разтъпкахме за кратко пак покрай магазините и след това отидохме на храна. Бутилка местно мерло, приятна кухня и в 23:30 бяхме в леглата, размазани след много ранен и дълъг ден.

Круиз 2018: София – Верона, ден нулев

Тазгодишните круиз приключения ще започнат с ден нула. Денят нула беше пътуването ни от София до Верона, с чисто ново микробусче под наем, до междинната спирка, която си бяхме наумили да посетим, за да може хем да си разделим пътя, хем да разгледаме града.

Планирането беше: тръгваме в 04:00 от София, 14 часа до Верона. Разстоянието по GPS е около 12 часа, но ние нали обичаме да поспираме, а и за никъде (уж) не бързахме, така че при максимално разточителство щеше да е справедливо в 18:00 евентуално да сме във Верона, въпреки всякакви очаквани от нас изключения. Пристигайки тогава, би следвало да имаме време и за разходка, и за пицария, и въобще за много други местни екстри.

Единствената прилика на този перфектен план с реалността на нашето пътуване беше, че тръгнахме навреме (знам, че Тишо би се учудил тук, имайки горчивия опит да тръгва рано с нас, но даже на нас понякога ни се случва да не се успим!). Като изключим ставането, товаренето и събирането на приятелите от Студентски, всичко останало от този иначе перфектен план се продъни с гръм и трясък под влиянието на обстоятелства, за които уж трябваше да сме се сетили:

Имаше чудесни, вълнуващи опашки на почти всички граници.

Трафикът бяхме не само ние, туристите, ами още много хора, които бързаха от Турция към новите си родини из Западна Европа. Държавните служители, разбира се, не бързаха за никъде, така че колкото гишета имаше – толкова. Нови не се отваряха. Най-зле се представиха хърватите: на входа на Хърватия чакахме около час. Интересно беше, че точно когато подавахме паспортите, цялата опашка, поне 300 автомобила, наредени в десетина “масура” пред хърватските гишета, наду клаксоните. Получи се такава зверска какафония, че дори иначе невъзмутимите държавни служители с железни нерви се възмутиха. “Защо свирят? Вие колко време чакахте?”, попита ни момичето, докато ни проверяваше паспортите. “Ами около час”, казахме ние. “Хм,” сви рамене тя, очевидно недоумяваща как може от час – час и нещо чакане хората да сме недоволни.

След това нещата се нормализираха, откъм трафик по границите. Преди Хърватско-Словенската граница GPS-ът ни изквича, че имало 45 минути задръстване и ни натири към другото, близко КПП. Там почти не чакахме (десетина коли) и минахме много бързо. На офоциалното КПП опашката вече беше над 45 минути, та въпреки забавянет из две-три селца, минахме бързо и без нерви от чакане

Уикенд-трафикът ни забави доста. 

В Словения, около Любляна се точехме поне 40 минути. В Италия, също по настояване на GPS-a, се наложи да заобикаляме магистрално задръстване, което също ни забави още 40‘ (задръстването беше с проектна дължина 60-85 минути). Поради купищата автомобили по магистралите (петък вечер, все пак!) скоростта ни не беше 100-120 км/ч, а често падаше до 80 км/ч, което напомпа още повече забавянето.

Най-важното обаче беше, че живи, здрави и невредими пристигнахме във Верона. Не в 18:30, а в 21:30. Повече от три часа от планираното закъснение. Четири, а не един час загубен в различни забавяния.

Настанявайки се, с Тянко „посетихме“ на крак една съседна пицария, получихме бутилка вино, няколко бутилки вода и две пици (автентични италиански, направени от автентичен албанец), убедихме го, че не сме гей-двойка в зряла възраст (Веси се наложи да дойде, за да свидетелства). След настаняването оползотворихме храната и пиенето.

Аз си мислех, че след вечеря ще спим, но се оказа, че не съм взел approval. Както в повечето случаи, жената знаеше кое е доброто за мен. Оказа се, че 700 км лично шофиране и още 700 висене на предната седалка до шофьора, подкрепени с 200 гр червено вино накрая и сандвич-два, не са достатъчно за здрав сън, та бях уведомен, че след вечеря ще ходя на разходка. Опитах се да се съпротивлявам… не стана. Щях да ходя на здравословна и интересна разходка из нощна Верона.

Благополучно, след вечерята тръгнахме. Хем ми се ходеше, хем ми се мрънкаше, но след първите пет минути спрях всяко мрънкане и аз наложих темпото. Тръгнахме съвсем напосоки. Garmin-ът беше включен не само, за да ми мери статистики и карта, но и за да зная как да се върна до хотела, без да се лутам кой-знае колко.

Нощна Верона

Нощна Верона беше точно, каквото очаквахме: на моменти шумна и италианска, на моменти мъртвило. Направихме няколко снимки. Минахме покрай няколко шумни компании. Залутахме се по задънени улички. Стигнахме до реката, Веси и едно момче, седнало на каменния парапет на реката, взаимно си изкараха акъла. Веси несъмнено беше в по-добра позиция, защото младежът за малко да цопне във водата. И след точно пет километра и час, час и нещо, се прибрахме за спане.

Покрай реката. Местен жител, потомък на емигранти, за малко да цопне вътре, защото не знам как двамата с Веси си изкараха взаимно акъла.

На другия ден ставането щеше да е в 06:30. Очакваха ни няколко часа дълбок сън до алармата. През нощта се изсипа много силен дъжд, от който се будих няколко пъти, но като цяло нещата бяха доволно добре.

Amazing Experience with a Crashed Windows (Update)

Today I had one quite incredible experience with a friend’s ASUS notebook, and in particular, the crashed Windows OS on it. On boot, the machine immediately died with a BSOD, showing an error message “A certificate for ______ cannot be verified.” It then offered to either enter the UEFI BIOS or to “call an administrator for help.” As I was their “administrator”, they called me and handed me the notebook, which I was looking with a jaw dropped. No one knew how this happened, no one could give me hints about the reason behind the situation, in which the machine was found.

There was one thing, which made the situation even more interesting: machine’s original Windows product key was lost and I was absolutely unsure if during reinstall the machine picks it up from the BIOS or anywhere else, especially because the machine was purchased “naked” and the OS was purchased separately. For some reason, the key was not stuck to the body of the PC.

Anyway, I had no other option but to create Windows 10 Installation Media and to hope all would be OK. The machine was dead anyway.

After I put the USB key in the machine, I found it does not pick up correctly the bootable USB and it does not offer it to me as a bootable device choice. I was very close to giving up when I found “Manually add boot device”, and somehow succeeded to add the USB key as such.

Now it was time to be absolutely surprised!

After it booted from the USB, I was expecting Windows installation prompt, but instead, it showed the Windows Update installation progress, at 88%. My jaw dropped. For one thing, now I knew what (of course!) went wrong. This was an obvious case of Windows Update gone wrong. But on the other hand, I was astonished by the fact that it succeeded to continue with the update progress.

88%…95%…100%… and then reboot. The USB key was still there, so it picked up again from it and then continued to Windows Update phase 2, applying the update, which before has gone wrong. Ten or so minutes later (the notebook is not very high end), it loaded the login screen of the installation, which I never believed I will see again: the one, which was on the PC already.

I suspected the installation is now fully fixed. But since I was not sure what would happen once the USB is removed, I logged in with one primary task: to extract the official product key of the setup for further use.

The machine seemed to be in perfect health, so I proceeded to the task.

My first try was with (this video). Unfortunately, the method described there showed nothing: just empty contents, like there’s no product key there.

The second try was with Belarc Advisor, as described by the second video in my query. This program succeeded to pull out the information I needed, I had now the precious Windows Product Key.

The second step was to reboot and remove the USB. Once I did that my expectations were it would pick up without a problem the (already fixed by the finalized update process) original installation.

My expectation was correct. I rebooted the machine, removed the USB key, and it booted correctly.

I do not know if the Windows Update process was forcefully interrupted, which caused the malfunction of the boot process. But I’m very pleasantly surprised by how robust Windows Recovery process is nowadays. I even did not ask for myself to enter recovery, the USB boot process automatically discovered that the Windows, which is installed on the HDD, is in-between updates, and finalized these. Not sure if this is a “by design” functionality, or somehow I triggered it, but the fact it sparred the installation and probably a new Windows license purchase was quite nice.

My task with this setup now is to put it to the latest Windows April 2018 update. A much easier task, compared to what I originally expected!

The moral of the story? When you see any of these, never, ever turn off the PC. Sit and wait. Or you will need your “administrator” 🙂

Здравейте. Аз съм Дончо и съм фейсбукохолик.

Здравейте. Аз съм Дончо и съм фейсбукохолик.

Знаете ли, понякога си мисля колко по-добре щеше да ми е без Facebook. Винаги, когато си го мисля, си мисля и колко зле щеше да ми е без Facebook.

Тъжна истина е, че в днешния свръхдинамичен свят, ако разчитахме само на срещи на живо, щяхме да сме много по-бедни откъм преживявания един с друг. Имам предвид по-бедни откъм общуване с хората. За разлика отпреди десет години, днес виртуалното общуване може да бъде много пълноценно. Но точно както и общуването “на живо”, виртуалното общуване може да е обидно, тъжно, емоционално, досадно, “твърде много” или “твърде малко”. Разбира се, винаги ми е приятно да изпия чаша кафе с приятел или познат, който отдавна не съм виждал, но социалната мрежа ми дава възможност едновременно да пия сутрешното кафе с минимум 100-200 приятели и познати, което много рядко може да се случи наживо.

Аз съм “редовен” във Facebook. Някои приятели ме смятат, че съм “нередовен”, защото съм толкова редовен там. На тези приятели им се извинявам предварително, че съм най-вероятно единствения (или от малкото), които им пълнят потока с неща. И когато влязат във Facebook, виждат 80% от нотификациите, че са с мои глупости. Тези приятели би следвало по-добре да си подбират виртуалните приятели :).

Разбира се, други приятели вече го приемат за нормално. Нещо като “той си е чалнат, но иначе не е опасен”. Веси, разбира се, смята че онлайн патологията ми е нелечима вече. И вероятно се надява да няма отражение в реалния живот :). Защото аз засега май не смятам да я лекувам.

По моя лична преценка, “прекарвам във Facebook” около половин час дневно. Възможно най-точно погледнато, през моят RescueTime Dashboard (съжалявам, вероятно няма да го видите) виждам, че за последните 30 дни съм използвал Facebook for Android 100 минути, а Facebook.com като web site 9 часа и 24 минути. Това, грубо погледнато, прави 11 часа за 30 дни, което даже е по-малко от 30 минути средно на ден. Ако чисто с цел експеримент прибавим още 2 часа от айфона (където, разбира се, няма rescue time, защото… нали… айфон и Епъл знае най-добре), та ако прибавим и едни два часа на месец и там, приближавам се до 13 часа. Някакви случайни грешки още (все в полза на “стоенето по цял ден във Facebook”) и може спокойно да допуснем, че на ден средно губя по 30 минути в тази социална мрежа.

Я да видим обаче какво получавам:

  • Имам страхотна мрежа от приятели, колеги и съмишленици. Освен, че ме мотивират с тяхното харесване на моите неща, те ми носят и информация, която често ми е интересна и полезна. Даже ако щете да е #нитоденбезкотенца материал, пак си струва, защото ме кара да се смея. А смехът е нещо полезно.

  • Ако се наложи да попитам нещо, отговорът е на точно на един въпрос разстояние. Благодаря ви, приятели. Страхотни сте.

  • Спомняте ли си едновремешните форуми? Аз съм/бях VIP в bgdev.org, над 1700 мнения. Бяхме страхотна общност…. тогава… преди Facebook, преди the dark times :). И въпреки разнообразието на дискусиите там, това не може да се сравни с разнообразието в една разнопосочна социална мрежа като Facebook.

  • Най-ценното си остава филтрираното съдържание, което споменах и на първо място. Практически това уби RSS потоците. Имам Inoreader, но почти не използвам RSS четене. Не само защото се появяват все по-малко блогове, а и защото RSS ти дава всичко “ангро”, докато във Facebook съдържанието е филтрирано с оглед на моите предпочитания и интереси.

  • Като казах “блогове”, спомняте ли си как преди Facebook, блог-обществото беше доста по-активно? Как се случваше, след масова “блог-истерия” да се инициира промяна, подобно днес на модела “Facebook Justice”? Днес всички сме фейсбук-съдии и се произнасяме за всяко престъпление, което ни възмути. Често искаме смърт за някой, който дори не е осъден. Разбира се, не знаем че в България отдавна няма смъртно наказание – един от белезите на цивилизования свят.

  • И за малко да забравя: хибридното бойно поле Facebook, мястото, на което биваме редовно облъчвани от платените тролове на путинската пропагандна машина. И някои други, разбира се. БГМами, Антивак общества, Хомеопатични спасители, Лекуващи рак със сода за хляб и т.н. Чудесен начин да изпитате емоция от типа “ех, как ми се иска да извия на някой главата”. С времето, в зависимост от опита ви, свиквате. Или си казвате “абе аз защо не му *** ******* на тоя Цукърбърг и неговото неправославно творение”. И решавате, че четенето на хартиена книга си струва, ако ще и само заради аромата на страниците ѝ.

И така, много още мога да разкажа за моята Фейсбук зависимост, но нещо ми писна, а и ми се чете хартиена книга. Преди лягане. И аз обичам миризмата на хартията, а “60 години живяна история” мирише страхотно. Като всяка стара, но добре съхранявана книга.

Скъпи анонимни онлайн-социалномрежести приятели, аз за днес свърших. Благодаря ви, че ме изслушахте! Сега е ваш ред да си признаете!

Image (cc) Poster Boy

ZeTime: The End of an Anxious Wait and The Beginning of a Big First-Timer Disappointment

ZeTime in a boxThree days ago I got my ZeTime Smartwatch Kickstarter Award. It’s indeed one great looking watch, with hands. At first look, a significant achievement in the smartwatch world, which was suffering from terrible, toy-like devices (including Samsung’s smartwatches and Apple Watch).

I’m prominent Kickstarter/Indiegogo campaigner. I support a lot of projects, mainly gadgets/devices, but sometimes others. So far, I was always satisfied big time, with zero lost money. One of the projects failed to deliver. They were a Pebble accessory project, so with the death of Pebble, they refunded me fully.

when it comes to the final Kickstarter products I’m, in general, satisfied with the quality and functionality. Until today, I had no major complaints, related to the final product. Of course, there were some glitches and beta issues, but this is something expected when you’re one of the first-time users of a product.

ZeTime in actionSadly, today this beautiful watch has the crappiest, most buggy piece of software ever. I’ve got more than 25 years software engineering experience in various fields and various roles. It’s a rare event to see production software of such lousy quality. I have the ZeTime paired with a Galaxy S8+ phone. The app currently has no integration with anything else but itself, no open SDK, and no ability to extend the product. Worst of all, it seems MyKronoz do not plan to open this and to have a marketplace of applications for the watch. Recently they also did not have open bug tracking system, but thankfully (to many people’s feedback), they published a community message recently with their bug tracking system.

I am very sorry when I see such great platform, combined with such a bad implementation. ZeTime can track my heart rate, but it’d do it once every 5 minutes. I cannot decrease the time. I cannot put the watch in “intense activity tracking” mode, despite the fact it’s an “activity tracker.” I cannot extend it with custom apps; I have to live with what engineers at MyKronoz give me. And, as of today, they give me crap.

Maybe one of the worst things in my experience so far is the blackout, which all current ZeTime users suffer. There’s a closed Facebook group “ZeTime – Community”, where everyone could join. However, the updates there are usually crying users (like me), which share the pain between each other. MyKronoz acts like in “God Mode.” There’s the Help Center, of course, but if you see an update in their community, it’ll be from the CEO, and it’ll be pinned there for the next weeks to come. Yes, weeks. That’s how frequent we get updated. Combined with the wrong product quality, it’s quite awful experience.

In my opinion, MyKronoz should do the following, so they keep their crowd satisfied:

  1. Get someone, preferably a PM with excellent communication skills, always with the community.
  2. Expose their timeline. We need to know when things will get better. Otherwise, we sit and assume. And get even angrier.
  3. Get the MyKronoz SDK in the open. Let people start experimenting and providing their solutions to the problems. Yes, there’s a risk they’ll do something much better than what MyKronoz could do, but after all – MyKronoz seems to be a watch factory, not a software shop! Their watch excels as hardware, but their app(s) and software UX sucks big time.
  4. Fuel up as much as possible the efforts to get things with the app right. If they don’t do that, they’ll lose the most significant advantage: their community support. Engineers and technical guys, in general, are the influencers, who will make a product like ZeTime a success. If, of course, MyKronoz want to have their product a victory.

Before finishing this rant, let me give you just one example of how bad UX is today. While writing this, I was listening to Spotify on my phone. If I want to “skip next” and I want to do it with my watch, here’s what I have to do.

  1. Push the “light on” button.
  2. The watch lights on, giving me the Spotify app and above it: a fresh notification on screen.
  3. I don’t care for this notification now, but I’d like to skip next on my Spotify. So I press the “notification dismiss” button.
  4. Only then I can do what I initially wanted.

It’s not a big thing, but when you do this like countless of times, this gets incredibly annoying. You expect from a smartwatch the experience to “tick” flawlessly. E.g., I want to pause Spotify: I just click one button, max two! I don’t need to see the current passive notifications at the moment; I want the work done. Of course, if an intrusive event comes (like a phone call), it should pop-up the moment it’s there.

As I said, I think MyKronoz has tons of work to do. The sooner they do it – the better. If they decide to engage active community people as beta testers – much better. But even publishing and keeping up to date their possible timeline will help big time the overall experience.