Днес Пловдив беше на мушката на “Генералисимуса”.

Пловдивчани бяха заплашени, че ще бъдат солидно “обгрижени” с полиция, Властта щели да използват даже системата за ранно оповестяване при война и промишлени бедствия и аварии, все едно ни предстоят бомбардировки от “братска” Русия.

Целта на този фарс? Да бъдат максимално “натегнати бурмите” на пловдивчани, които (какво кощунство!) излязли на разходка по Главната и не спазвали умопомрачителните нареждания на “Генералисимуса” и неговия щаб. България: една от малкото държави, в които е забранено да се разходиш през деня. Защото според специалистите от щаба, чистият въздух и слънцето, на всички е ясно, са изключително вредни за здравето на хората!

Междувременно, Бащицата, Диктаторът на ГЕРБарията, заявил днес, че нямало да пипне църквите покрай Великден:

Премиерът Бойко Борисов заяви по време на брифинга днес, че няма да затвори църквите за идващите празници, дори да получи нареждане от щаба. “Църквата е Божа работа. Говорил съм с всички владици да спазват мерките. Те са интелигентни и прекрасно разбират”, коментира той.

Разбираемо! В “Диктатори for dummies” със сигурност е описано, че всеки начинаещ диктатор трябва да си осигури подкрепата на най-популярните религии, които ще му помогнат да нахлузва и затяга по-лесно хомота на народа си.

Не мога да приема нивото на наглост, което се излива от двойните стандарти на авторитарното управление на ГЕРБарията, в името на имагинерната сигурност, която “получаваме” при “борбата с епидемията”! “Следващото ниво” на мерки на Щаба щяло да бъде всеки да си носи декларация, ако излиза от къщи. Междувременно, разбира се, че никой не говори за премахване на сегашните, унизителни и напълно излишни КПП-та, които нямат никакъв друг ефект, освен да унищожават времето и самоуважението на хората, преминаващи през тях.

Знаете ли защо никой не говори за премахване на някои от мерките днес? Защото това е пътят към диктатурата. Защото никой от Щаба няма изгода мерките да се облекчават. Напротив: всеки от тях има лична изгода това да продължава колкото се може повече, за да може да лъска своето политически лустро, както и да се крадат колкото се може повече публични средства за бъдещите политически кампании на хората от Щаба!

Нови мерки – всяка седмица. Даже всеки ден. Преди да се (само)разпусне Парламентът, за малко да приеме и закон, който би цензурирал мнения, които не са удобни на властта. Но не се притеснявайте: скоро ще има такъв закон. Или даже защо да чакаме закон. Направо такъв Декрет. На Бащицата или на Генералисимусът. Декретът ще повелява, че няма да е позволено да говорим и да пишем против която и да е от мерките. При първо нарушение: пет хиляди лева глоба. При второ: до три години затвор и десет хиляди лева глоба. При трето: от пет до десет години затвор и конфискация на имуществотол Може би и разселване на семейството им по територията на ГЕРБария. Разбира се, всичко това ще се прави “в името на Народа и спокойствието Му по време на епидемична обстановка”.

Лошото е, че хората са редовно заливани от плашеща помия. Като тази от екранната снимка на “новина”, в която са показани редицата ковчези “от Милано”. Които всъщност не са от Милано, не са дори на починали от COVID-19. Помията се излива толкова , толкова качествено, и толкова селективно, че вече на никой от народонаселението не му пука за неговата лична свобода. На местно ниво отровата също е качествена: на всеки се показват страшните ICU, в комплект с думите на Генералисимуса “В София, почти всички интубирани – умират!”. Всеки починал е задължително от COVID-19, ако ще и причината за смъртта да е инфаркт или инсулт! Толкова много отрова, изливаща се в съзнанието на хората.

Отрова, която да ги накара да забравят какво е всъщност свободата и как свободата означава вземане на лично решение и носене на лична отговорност за него. Комбинирано с историческата предразположеност на сегашните поколения към потисничество, придобито за четиридесет и пет години тежка, комунистическа диктатура, не се учудвам, че толкова добре им се получава на нашите кандидат-дикатори. И народът кляка, все по-ниско и по-унизително. Тези, които не смеят, ги грози насилие: днес (и утре) в Пловдив, вчера беше Варна, София отдавна мина “по веригата” на полицейщината).

Според мен, крайно време е “Генералисимусът” да си ходи. Да си взема дипломите, уменията и черната униформа, наподобяваща най-добрите тенденции на Hugo Boss през 1934-а в Германия, която изглежда от седмица насам му е най-удобна и най-комфортна за публичните му изяви, и да си заминава. Да си заминава, заедно с униформата си на погребален агент. Въпреки, че униформа на човек от погребална агенция му отива за заниманието: все пак говорим за човекът, който се грижи за погребението на демокрацията в България. След като си тръгне, уверен съм, имаме достатъчно компетентни лекари и лидери, които да го заместят. И които няма да носят униформи и да се държат пред телевизора като разбеснели се в обоза кашици!

Когато някой официално започне да си позволява да държи такъв тон на народа си, той няма място сред групата вземащи решения. Може да е консултант, най-много. За разлика от Борисов, който е някакъв (суб)продукт на (може би последните) демократични избори, този е обикновен, държавен чиновник. И отношението му към работодателя му е абсолютно недопустимо.

Ако не посочим вратата на този самозабравил се военен, много скоро последствията от неговите решения може да са невъзвратими. Защото скоро Генералисимусът ще получи правото да заповядва на армията срещу собствения ѝ народ.

За съжаление обаче, повечето хора спят. Дълбоко.

Написаното тук е личното ми и напълно непрофесионално мнение за глупостта и ненужността от безпрецедентното унищожаване на гражданските ни права и спирането на българската икономика. Все още в България не е незаконно да имаш и изразяваш мнение, което противоречи на мнението на управляващите, затова, докато не сме се превърнали в ГЕРБария, ще се възползвам от това си конституционно право.

През ноември в Китай избухва епидемия. Първата реакция на властите е напълно очаквана: абсолютна цензура. Нищо не е станало, всичко е наред. Истината се покрива дотогава, докогато е ясно, че в Ухан ще става “интересно”.

През декември втората реакция е също очаквана: пълен блокаж на милионния град, пълно следене на хората, тотален отказ от права на гражданите. С оправдание: “борим вируса”.

За съжаление, вирулентността на SARS-CoV-2 не позволи удържането му в Ухан. Вирулентността и най-вече пълната тъмнина, която китайските власти хвърлиха върху “инцидента в Ухан”. Разбира се, след това те си измиха ръцете (комунист никога не е виновен, нали знаете?), но това не помогна на останалия свят. Вирусът се разпространи навсякъде. Китайският вирус (въпреки ултратолерантлибералните призиви на WHO да не го наричаме така, този вирус дойде от Китай). Лошото е, че от Китай дойде и “технологията” за справяне с гражданските свободи на населението, под паравана на този вирус.

Извън Китай, властите навсякъде удобно изкопираха “другарския почин” на Китайската комунистическа партия. Вместо да се търсят умни, приложими и разумни варианти, всички предпочетоха да наложат безпрецедентен тормоз и ограничения на населенията си, едновременно потъпквайки правата им и унищожавайки местната (и от там – глобалната) икономики.
Всичко това придружавано от апокалиптични картини от Ухан, всяващи страх и паника сред населението.

Защото население, което се страхува, се държи лесно под контрол.

Ако епидемията беше избухнала в държава като САЩ, Канада, Германия или която и да е друга нормална, демократична държава, съм абсолютно уверен, че нещата щяха да се развият другояче.

Ако някой в демократична държава се беше опитал да затвори цял град или област с такъв мащаб, паветата пред кметството на града щяха да полетят. Щяха да полетят по главите на всеки потаен и крадлив политик, който би опитал да приложи подобна безумна авторитарна мярка. И след това никой друг нямаше и да си помисли да повтори.
Безумна, но и неефективна мярка, както се уверихме в Ухан, в Италия, от Испания и както най-вероятно предстои да се уверим и в САЩ.

Картинката долу би следвало да показва, че в България разпространението на болестта е по-бавно (благодаря на г-н Дойчин Дойчинов за графиката). От 1 до 36 са дните от регистриране на първия случай в страната. Със синьо са случаите в Италия. С червено – в България. Ако си мислите обаче, че графиката е така, благодарение на потресаващото потъпкване на правата ни с тази изолация смятам, че твърде много се лъжете.

Случаите при нас са малко по една единствена причина: в България просто не се тества. Ако при нас се извършваха достатъчно тестове на хората, аз съм сигурен, че днес щяхме да сме поне на 1000, ако не и на повече регистрирани като болни. Но понеже не тестваме, нямаме и толкова доказани случаи. Иначе картинката изглежда много добре: “Изолацията работи, та дрънка”. Чудесно оправдание за още по-зловещи, рестриктивни мерки.

Нямахме късмет

Нямахме късмет, защото всичко започна в Китай. Китай “даде тон” по своеобразен начин, как да се “справим” с вируса. Останалите правителства копираха сляпо. Никой не обърна внимание на малките, приятни изключения на Сингапур, Швеция и Южна Корея, защото всички бяха заети да търчат в кръг и да пищят “всички ще умрем, заразата иде, затворете всичко веднага“. И когато един народ иска да бъде затворен, правителството му с удоволствие му предоставя тази възможност. И правителствата я предоставиха. Обилно.

Българското правителство, естествено, видя възможност за авторитарни мерки, с които може да отнеме още от свободата на гражданите си. Създаде извънредно положение, от раз. При брой болни, които тогава се брояха на пръстите на един човек (16 човека в деня на обявяване на извънредното положение).

Видяха мерки, които да дадат картбланш за безконтролно харчене.
Видяха, че когато стъпим на “стълбичката” на кризата, ще има още по-безконтролно харчене.
Видяха, че ще трябват и “помощи”. Както винаги, “помощите” ще отидат в “правилните бизнеси и индустрии”. Докато официално собствениците на бизнеси са официално посъветвани “да си продадат мерцедесите” или “да си топят мазнинката”, други мощно ще се “омазнят” с милиарди от резерва и от бюджета.

Само за първите две седмици поне 3.5 милиарда бяха обявени за “изчезнали”. Бюджетът рязко мина на минус. Как успяхме да изхарчим поне 1.7 млрд на седмица, естествено, никой не разбра. Защото, нали, при извънредно положение всеки “държавник” (кавичките са напълно умишлени) може да харчи безконтролно.

Това дотук е нищо. Тепърва ще се наслаждаваме на яко харчене на публични средства. Докато дребния и средния бизнес “топи мазнинки” и “продава мерцедеси”. Извънредното положение най-вероятно ще продължи още поне месец. Смятам, че може да си представите какво ще стане, ако запазят скоростта от 1.7 млрд на седмица.

Използвайки починът на Китайската комунистическа партия,

обществата по цял свят бяха обилно напоени, визуално и вербално, с отровата на паниката. Обществата видяха масовия затвор на китайците в Ухан и някак твърде безропотно положиха главата на свободата си на дръвника на управляващите.

Ако имахме късмет и тази зараза беше възникнала другаде, вярвам че положението щеше да е съвсем друго. Защото неслучайно всеки градски площад е покрит с чудесен, твърд гранит, разкроен удобно на тежко, ръбесто паве. Най-вече за да могат гражданите да се възползват от площада, когато техните управници минат границите. А границите тук отдавна бяха преминати.

Голямото обещание за това как ще спасим повече възрастни хора, когато унищожим икономиката и бизнеса си, е огромната, опашата лъжа, която ни се набива в главата. Ежедневно. Какво успя да спаси Италия, следвайки китайския почин? Какво успя да спаси Испания? Какво ще спаси САЩ тепърва ще видим, засега, обнадеждаващо, жертвите са много под осреднените 5%, които виждаме в световен мащаб.

Разумните мерки бяха: пълна изолация само на рисковите групи, ясна разяснителна кампания, обясняване на хората, че отговорността е лично тяхна, а не на държавата. Да, и тогава щеше да има хора, които да не спазват. Щеше да има и смърт.

Но смърт ще има и сега. За съжаление, няма да я избегнем.
Смърт ще има, защото ще има възрастни хора, които ще се заразят и няма да успеят да прекарат болестта.
Смърт ще има, защото ще има бедност, която очаква най-засегнатите от кризата. А бедността също води до увеличаване на смъртността. Доказано. На ниво цяло общество. И всички възрастови групи са сериозно застрашени.

Сигурно има купища статии, които са писани по този въпрос. Откакто огромният глад за програмисти вдигна нивото на заплащане, много хора решиха да започнат нелек път към преквалификация в [С++] разработчик.

Аз, имайки около 15 години опит с езика, виждам навсякъде обяви за (опитни) кадри. Включително и на С++.

И днес, водейки C++ Fundamentals, ми зададоха отново подобен въпрос, но с малко по-специфична насоченост: “Какво трябва да овладея, за да стана game developer [предполагам, че на С++]?”

Отговорът на този въпрос, със специфика на самата индустрия, е много труден. Най-вече защото в гейм индустрията се търсят повече опитни програмисти и по-малко на стажантско ниво. Та аз отговорих с каквото се сетих, но реших и тук да напиша от какво има нужда по принцип един новозапочващ програмист, за да си осигури така желаната първа работа. Далеч съм от мисълта, че списъкът ще е изчерпателен, но е по-добре от нищо. Чувствайте се свободни да допълвате, само не коментирайте във Facebook и след това да се чудите защо не виждам коментарите. Коментирайте директно тук, ако искате да допринесете с дискусия (и да, знам, че във Facebook е по-лесно).

На първо място: знания за езика, с който кандидатстваме.

Ясно е, че стажантът няма да има много трудов стаж зад гърба си, но поне теоретични знания за езика, както и практически упражнение на езика трябва да е правил много. Къде би могъл да получи това? Ами точно курсове като тези в СофтУни са идеалното място за започване със самият език. След това сайтове като freeCodeCamp могат да дадат едно постоянно увеличаване на нивото, като тестовете на freeCodeCamp също така идват със сертификат (онлайн, разбира се), който даже тук-таме би могъл да бъде приет и да има някаква атестация.

Вземам за пример колега от курса, който идва, учи основите на С++, решава си домашните, научава се как сам да си поставя проблеми, които сам да решава. freeCodeCamp или подобен сайт би дал допълнителни задачи и би подтикнал към решаване на повече проблеми, съответно по-добро овладяване на знанията за С++.

На второ място: знания за базови алгоритми и структури от данни

Навремето имаше една страхотна книга: “Алгоритми + структури от данни = програми”. Спомням си, когато за пръв път ми попадна. Мисля, че беше на руски. На български тогава не се намираше много литература, защото демокрацията беше много млада и все още не бяха издали българска версия, а английските книги бяха много скъпи за стандарта. Тогава пазех това книжле като зеницата на очите си и го изгълтах с такъв кеф и скорост, че накрая ме беше яд колко бързо е свършило. Издадоха я на български през 1998.

Знам, че има подобрено издание на книгата на Уирт, но сега така и не успях да я намеря. За сметка на това намерих Алгоритми for Dummies, която може да се окаже подходяща за абсолютно начинаещи “програмисти – занаятчии”. Защото, ако погледнете лекциите на СУ в курса по темата, ще ви се завие свят. Надявам се тази for Dummies поредица да дава нещата значително опростено.

На трето място: покажете им код

Ако отивате на интервю за intern, ако въобще кандидатствате за intern, може би е добре да покажете код, който сте писали. Още по-добре, ако е завършен проект, който може да сте си направили за кеф или за решение на конкретен проблем. Ако е имал и практическо приложение, това ще е само бонус. Отворете си един акаунт в GitHub и слагайте там вашите проекти. Хем ще се научите и да работите с git, което ще е плюс за вашето CV.

Идеята да покажете ваш код е проста: така интервюиращите, ако въобще решат да погледнат, ще могат да видят с какво сте се занимавал и какво ви е нивото. Това означава, че ще получите предимство пред кандидати, които нямат никакъв код. Разбира се, има го риска вашият код да не се хареса, но тогава пък ще спечелите това, че няма да се губи вашето време за интервю, което така или иначе не може да вземете.

Джакпотът: ваше участие в open source проект

Да, това наистина е джакпот. Гледайте опън-сорс проектите. Гледайте им кода. Учете се от тях. Ако намерите по-малък проект, който да може да свалите, компилирате и изучавате вкъщи – правете го. Много малко начинаещи се мъчат точно с това, защото е трудно и изисква усилия. Но това е “sweet spot-a” на подготовката за чирак по програмиране, а защо не и направо младши програмист?

Ако на интервю един младши програмист покаже негов contribution към някой опън-сорс проект, това директно го изстрелва в short-list-а на кандидати, защото е доказателство, че някой, някъде по света му се е доверил, включвайки му кода в продукт, който се използва.

Естествено, това, последното, хич не е лесно. Защото то дефакто дава признание на този младши програмист, че той или тя могат да пишат код. Вероятно много от стажантите, които са наемани от компании, не са могли да го покажат това. Точно защото не е лесно и иска време: време да намерите проект, време да навлезете в кода, време да започнете да модифицирате кода (примерно – да оправяте рапортуван бъг), време да създадете доверие вашия принос да бъде реално включен във версия. Или разучете как работи автоматизацията (ако имат такива) и пишете автоматизирани или unit tests. Важното е да бъдете полезен за проекта, защото тогава ще получите и признание.

Но точно затова е като “джакпот”. С едно изключение: случва се хиляди пъти по-често от джакпот, който както знаем, се “удря” от един на милиони.

Една молба обаче: недейте пита “абе ще ми вземете ли този код във вашия проект, защото много ми трябва да покажа, че някой проект ми е взел кода“. Отговорът няма да ви хареса, а старшите програмисти могат да ви разплачат с тяхната откровеност. Буквално. Случвало ми се е. Когато аз бях начинаещ.

В заключение

Ами това е. Не ми хрумна нищо друго така, на бързо! Но и това може да използвате като база, от която да тръгнете по пътя към бъдеща кариера в програмирането.

Успех! И питайте!

Title Photo by Pervez Joarder from Pexels

Знаете ли, че след тази диктатура, ако имаме въобще шанс за свободни избори скоро, ще Е ПОЧТИ ЗАДЪЛЖИТЕЛНО БСП да ги спечели?

Тези, които поне бегло ме познават, трудно биха си представили да прочетат нещо подобно от мен. Ако за последните 15-20 години съзнателен живот съм писал против някой, то това е била мафиотската, червено-кафява паплач, вярно слугуваща на дикатора Путин, която в България носи името Българска социалистическа партия. Организацията, приемник на Българската комунистическа партия – най-големият съвременен сатрап на българската икономика, интелигенция, свобода, трудолюбие и общество, като цяло. Партия, която днес представлява отвратителна гмеж от комуноиди-носталгици, ояли се олигарси, бивши и настоящи тайни и явни ченгета и всичките техни протежета.

Това е мнението ми за този политически Франкенщайн и днес.

Днес обаче смятам, че единственият оздравителен процес за българската демокрация би бил този политически изрод да състави следващото правителство на България. Заедно с огромните рискове да съсипе икономиката с неадекватно управление, да изгони и малкото останал чуждестранен инвеститор с неадекватна данъчна политика, да струва хиляди левове на мен и семейството ми (и на много други от моята “черга”), поради отношението им към “хората с високите заплати”.

Готов съм да поема този риск, ако искам да продължа да живея в България.

Защото иначе трябва да си обираме крушите към държава, в която след безумната истерия покрай COVID-19 демокрацията още ще е жива. Кои ще са тези държави днес не мога да кажа, но се надявам да останат поне няколко такива в Европейския съюз (защото са близо).

Понеже не съм готов да се махам от България, съм готов да си представя нашата държава под управлението на нов Орешарски, или нов Станишев, или дори нов Виденов.

Защото икономиката се изгражда по-лесно от демокрацията. А днес демокрацията в България си отиде.

ГЕРБ получи на златна тепсия цялото народонаселение. Паническите съобщения от цял свят, раздути и проектирани върху най-големите страхове на хората, превърнаха иначе трезвомислещи личности в панирани, сковани от страх аватари. Тези аватари закрещяха в един глас “корона, помощ, изолация, карантина, извънредно положение, военно положение, спасете ни, всички ще умрем”. Закрещяха го още тогава, когато в Ухан кривата на заболяването не беше стигнала своя апогей, а в Италия пристигаха първите вирусоносители.

Когато Ухан замря, а в Италия нещата започнаха да излизат извън контрол, тези гласове се умножиха още повече и достигнаха кресчендо. В този момент управляващите решиха, че все пак ще приемат дара, който българският народ им прави. Дар, за опазването на който се борихме тридесет години: от 1989 до 2019. Не броя 2020-а, защото това е годината на Гешев, годината, когато тривластието в България окончателно започва да се разпада. И когато ние, българските избиратели, в нашата истерия и пасивност понесохме и сложихме на дръвника тридесетгодишната българска демокрация.

За да могат ГЕРБ, Гешев и Ко да отсекат главата ѝ публично, под неспирните овации на същите хора, които преди няколко десетилетия аплодираха раждането на същата тази демокрация.

Смъртта на демокрацията ни не дойде бързо. Отне цяла седмица агония. Мъчителна агония. На 13.03.2020, петък, след първият удар на брадвата по крехката ѝ шия, като че ли имаше някакъв шанс демокрацията да оцелее. Мижав шанс, но го имаше.
Седмица по-късно обаче палачите нанесоха поредния и окончателен удар, с който приключи с животът ѝ. Нещастният експеримент, наречен “демокрация в България”, приключи безславно на 20.03.2020. Вярващите следва да кажат “и нека <сложи-съответното-божество-тук> се смили над душата ѝ”. Дано наистина божеството да бъде милостиво. Ние, избирателите, не бяхме.

От утре всеки български областен град ще бъде с Контролно-пропусквателен пункт. На него бившите граждани на демократичната държава ще бъдат спирани и разпитвани. Ще трябва да предоставят служебни бележки. За да може слугите на новите ни господари да ни пуснат да преминем.

От утре (даже може би и до днес, даже може би с този и с този текст) ще бъде престъпление да се съмняваме и да изказваме критични забележки относно новите ни господари. По-точно относно тяхната доброта и стремеж да ни запазят от кошмарът, който те ни нарисуваха цветисто.

От утре възрастните хора ще могат да отидат в точно определен час в магазина, за да си купят каквото им трябва. Ако пропуснат часа, ще трябва да молят някой друг, или да чакат следващия ден.

Не от утре, но скоро, ще имаме държавен контрол на цените. Държавен контрол на медиите вече имаме.

Не от утре, но скоро, ще имаме полицейски контрол върху това кой разпространява слухове. О, чакай, то май и днес вече го имаме.

Не от утре, но скоро, ще имаме военно положение. Ако ли пък хунтата ни се размине, то поне ще имаме удължаване на сегашното извънредно положение с още <сложи-бройка-месеци-тук>.

Не се заблуждавайте, скъпи приятели, че това се прави за нас. Това се прави, за да може сегашната управляваща върхушка, вече напълно безконтролна и преяла с власт и пари, да продължава да преяжда, за да разпростира необезпокоявана паяжината си върху все повече институции и властови инструменти.
Когато минат още няколко месеца извънредно положение, Българията която имахме на 01.01.2020 няма да е същата. Ще е друга България, ще е някаква ГЕРБария, в която ние ще сме послушните електорални единици, които ще имат право да преизберат отново ГЕРБ за поредния мандат.

Затова смятам, че ако искаме шанс за нова българска демокрация, то друга политическа сила трябва да поеме управлението на държавата. Като един последен шанс за една нова демокрация. Досегашната умря днес, едва на тридесет години, в разцвета на силите си. Убихме я всички ние: паникьосаните, уплашени от SARS-CoV-2, български избиратели.

Втората политическа сила днес все още е БСП. Иронично, но трябва да разчитаме точно на това политическо зомби да направи правителство, с което да опита да възстанови демокрацията в България. Да, това правителство ще доунищожи икономиката ни, ще съсипе предприемачеството, но икономика се гради по-лесно от демокрация. Това правителство ще съсипе данъчната система, ще изгони чуждестранните инвеститори, но пари и инвестиции се печелят по-лесно, когато има демокрация, когато децата ще продължат да имат шанса да живеят в демократична държава.

Та затова, скъпи приятели, следващите избори, ако въобще има такива, трябва да бъдат спечелени от БСП. Ако въобще вече избори биха могли да бъдат спечелени от друг, освен ГЕРБ. Защото ако отново ГЕРБ спечели и следващите избори, то следващите няколко поколения ще живеят под еднопартийното управление на ГЕРБ, заедно с останалите гешефтари и други необходими бушони.

Лесно е да бъдеш лош пророк в тъмни времена. Но ако знаете колко ми се ще да не съм прав, поне за някои от нещата, които написах дотук.

“Защо беше ядосан генералът?” беше единият интересен въпрос тази вечер. Другият го видях във Фейсбук, но много ми хареса: “Как се наричат хора, които обичат да бъдат хокани по телевизора?”

Ще оставя втория въпрос на хората, на които им хареса да бъдат хокани. Макар думите на генералa да имаха известен резон, на мен ми напомниха за думите на всяка старшинка от офицерската школа, когато в девет от десет случаi имахме някаква поставена задача. Старшинката почти никога не беше доволен от резултата. Винаги имаше нещо, което не беше свършено добре и което можеше да бъде свършено по-добре.

Разбира се, старшинката използваше по-цветисти думи от тазвечершните, за да ни обясни нашия провал и да ни даде бъдещи наставления. И почти винаги бъдещите наставления бяха версия на “старайте се повече, по-сериозно отношение”. Независимо какво правехме накрая, той пак беше недоволен, но великодушно махваше с ръка, след няколко хокания подред. Тази вечер чух горе-долу същото, но с изключително балансиран изказ на добре обучен висш военен.

Значи, генералът има извънредно положение от вчера и беше учуден, че днес вече животът не е спрял. Моят беше бая статичен, но даже аз мислех днес да ходя до магазина, но пък се потопих в магията на студения космос и в Eve ходихме да тормозим някакви на 60-70 скока от дома ни, както обитаващите дупките от червеи по пътя. Това отне солидна част от времето ми и поради това и Веси ми се ядоса тази вечер, защото останахме с едно яйце вкъщи. Та утре ща-не ща трябва да търся яйца, че сигурно и други работи. Най-вече защото тя каза, че ако и потрябва повече от едно яйце, винаги знае къде вкъщи може да намери още две (Истанбулската Конвенция рязко и силно ми залипсва!)

Та, г-н генералът не беше доволен, че днес сме мърдали. Трябвало да спрем да мърдаме съвсем. И затова щял да предложи още по-крути мерки. Защото нямало ефект, имало мърдане, и днес сме имали втори починал. Съжалявам за коравосърдечието, но този починал не почина днес от нашето мърдане, а от това, че или тялото му не успя да се справи с усложненията, или някой от неговите подчинени е направил грешка. Предполагам първото, но всички знаем, че и грешки се случват!

Мен ме смути манипулацията в очакванията на този човек. Минал е един ден от извънредното положение, но пък вече нямало никакъв ефект. И поради това, давай да затягаме още положението, защото то не можело така да продължава да мърда населението!

На края на изказването му се сетих за друг интересен въпрос: Знаете ли защо в нормалните политически системи се препоръчва армията да бъде използвана при безредици само и единствено в много краен случай?

Причината за това е, че военният е обучен да вижда срещу него врагове. А собственото ти население не е враг. Това обучение за военните обаче е абсолютно задължително, защото иначе те не биха могли да могат да си свърши работата. “Моите хора” и “враговете”: двете половини на военната логика.

Част от притененията ми при обявяването на това “извънредно положение” бяха свързани точно с използването на армията при тази ситуация и с даването на военни да вземат решения, които трябва да се вземат от политици. Притеснява ме потенциалната ескалация на “извънредно положение” към “военно положение”. Защото военните, когато се използват при подобна ситуация, виждат хората срещу тях като врагове. Изглежда, това е така дори, когато са лекари.

Г-н генералът прави всичко възможно, за да защити потенциалните си, бъдещи пациенти. Неговите хора. За него врагът сме ние: (все още) здравите, които не изглеждаме достатъчно “спрели”.

Да видим какво ще следва отсега-нататък. Дали ще затворим наистина всичко и всички, дори магазина за пирони, който (поне както дочух от изказването) се оказва проблем за контрола на заразата. Защото до магазинът за пирони е магазинът за електрически принадлежности, от които моят майстор на електричеството ще има нужда, ако ми се повреди електрическата система вкъщи. До магазинът за пирони също се намира и магазинът за подправки, от който пазарува съседния ресторант, който готви и доставя храна у вас.

Доставчикът, между другото, също трябва да отговаря на една купчина държавни изисквания, материалите за които не се намират в хранителните магазини или бензиностанциите. И така, цялата производствена верига, откакто излезе картофът от земята, докато той стигне като “Прингълс” до вас има бизнеси, които осъществяват дейността си, благодарени на вашият глад за вредна храна, но и благодарение на това, че имат суровини за бизнес-процесите си.

Та, когато затворим всичко освен бензиностанциите и хранителните магазини, много бързо ще се появи глад за стоки и услуги, които могат да бъдат доставени до нашия дом под карантина, но пък няма да могат да бъдат произведени, а най-вероятно няма и да има кой да ги достави. Това при всички положения ще ескалира.

И тук вече ще стане “интересното”. Защото хората не живеят вече през 1970-а.

Но познайте кой тогава ще се намеси с оръжие и строга ръка, за да укроти това отвратително, разглезено, вражески настроено население? Познахте! Генералите!

Лошо е, когато политик ламти за популярност и власт. Когато на генерал започне да му харесва популярност е по-лошо, защото следващата стъпка е властта. А власт в днешни времена се постига основно чрез популярност. И точно уплашените, обезверени хора най-лесно сами слагат хомота на врата си, в надеждата “генералът-бащица” да ги спаси. Случаи за това през последните сто години има колкото искате.

Бих искал генералите да останат там, където им е мястото: във войската, изпълнявайки заповедите на политиците, които политици се избират чрез демократичен процес.

Бих искал и хората да разсъждават малко по-дълбоко какво става, когато овластиш генерал. Защото май наистина забравяме историята твърде бързо.

Генералът тази вечер говорѝ наистина добре. Наистина. Хареса се на много хора, защото каза това, което тези хора искаха да чуят. Разбира се, не даде никакви надежди или индикации, само наля щедро вода в мелницата на страха. За да започнат звънчетата по хомотът да дрънкат още по-силно и да бъдат още по-популярни.

Да внимаваме кое най-накрая ще се окаже по-страшно: инфекцията на човек с коронавирус, или инфекцията на демокрацията с генерали, тръгнали да правят независими изказвания преди началото на централните новини по националната телевизия.

Чудно нещо е ходенето на ски. Има ефект, който не го наблюдавам при почивките на море, нито при летните почивки на планина. При ските обаче го усещам ясно. Това, което ме учудва в как варира ентусиазмът с времето: първият ден обикновено започва с голям мерак, вторият ден вече усещаш малко мускулна треска, но действаш, третият вече има някаква рутина, а пък и мускулната треска е сериозна. Четвъртият и нататък започва да те примързява по малко, понякога по повече. Шестият ден непрекъснато каране на ски вече си те мързи съвсем откровено, ама нали е последен ден – трябва да дадеш колкото може повече от себе си.

Мисля си какъв би бил идеалният разчет за почивка на ски. Струва ми се осем дни: първите три яко каране, един ден почивка, след това между два яко каране, един почивка (ако имаш нужда), и последният – пак каране. Осем дни общо, от тях караш между 6-7, за най-големите маниаци може и осем!

При такъв разчет ще имаш възможност да се порадваш и на околността. Да посетиш я басейн, я някое терме, я нещо друго интересно. Няма да я има припряността да се кара всеки ден, защото така или иначе дните са малко. А пък и, ако се окаже че курортът е супер, може дори да караш цели осем дни.

Нашата почивка, естествено, не можеше да бъде осем дни, поради различни фактори. Затова шестте дни каране на ски си казаха думата и вчера (а и днес) ентусиазмът беше доста намалял. Затова и днес постояхме до след десет на кафе и приказки и чак след това се размърдахме към пистите.

Тъй-като нямахме кой-знае какъв план къде ще ходим, решихме да импровизираме. Ясно беше, че ще се кара не повече от четири чáса, защото времето даваше белези, че ще е топло, а в този курорт пистите стават на бабуни и каша още в ранния следобед.

Тръгнахме с идеята, че ще направим час-два каране и след това ще седнем в заведение, което харесаме. След 4-5 спускания, съвсем импулсивно, намерихме кръчма, която беше до едно малко влекче с “котви”, място по-скоро за начинаещи скиори (макар, че как ще стигнат начинаещите до тези котви, за мен остана загадка). Но Калина им беше хвърлила око на тези “котви” още преди няколко дни и когато видя, че пистата излиза на тях, очите ѝ светнаха, защото не помнеше, че се е возила вече на такива, и за нея това си беше все едно “никога не съм пробвала”.

Е, имá шанс да пробва няколко пъти. Първият път се качи с мен на котвата, след това я отсвирих, защото първо: тя трябва сама да се научи да се вози и на този влек; и второ: когато съм с нея, “котвата” не ми е където трябва, а долу на прасците, защото Калина е ниска. И съответно на мен ми е много по-неудобно.

До “котвите” имаше чудесно заведение, което веднага харесахме за обяд. Докато ние с Калина “пробвахме” няколко пъти “котвите” (аз трябваше да се уверя, че тя няма да блокира и да не може да се оправя), нашите хора отидоха да търсят маса. След като и аз се убедих, че Калина се справя добре сама, я оставих да пуска (с уговорката, че след няколко спускания ще ни намери в заведението), и отидох да седна и аз.

На тази почивка открих гулаша: тяхната леко пикантна манджа с телешки късчета и картофи. Нещо като нашата картофена яхния, но всичко надробено много по-ситно. И вчера, и днес ям това за обяд и много ми харесва. Е, разбира се, налага се да дояждам и някое от яденетата на децата, но аз не възразявам, защото и те обикновено ядат нещо, което аз обичам :).

Около 10-15 минути, след като седнах, реших да изпращам Мартин да е около Калина, но докато се опитвах да го убедя, тя се появи на масата: доволна, че е пускала сама, но и гладна. Веси вече ѝ беше поръчала някакъв шницел, който тя отказа да яде заради панировката. Хареса месото, не хареса галетата, в която беше панирано. Мартин изяде една част, аз доядох останалото.

След като хапнахме, Мартин и Калина отидоха да спускат “котвите”. Излизайки от ресторанта, аз ги намерих да се припират на котва, като накрая даже паднаха от нея (и се наложи да слизат от средата). Затова и бързо-бързо ги отделих и ги натирих надолу по пистата. Така или иначе, нивото им е доста над това на останалите хора там, така че няма смисъл да им пречат с техните препирни.

Направихме още няколко спускания и решихме да затваряме сезона. С едно дълго спускане (писти 2а и 3) приключихме.

Разчетът за деня:

Тази вечер стягаме багажа и утре пътуваме. Надеждата е, че събота късно вечерта ще сме си в нашите си легла в София.

Най-кроткият засега и най-релаксиращ ден. Около два часа и половина по пистите, девет спускания. Хубаво време, (горе-долу) слушащи Мартин и Калина, които все пак не пропускат всеки удобен момент да се сдърпат за нещо. Включително и на качване на лифта, когато се иска по-стегнато поведение.

Идеята да посетим повечко заведения не проработи. Дали защото не знаем как се прави това на ски, но си направихме почти пълен предиобед (4-5 спускания), след което седнахме на кръчма, на добро място, което Веси откри вчера, похапнахме, направихме още 4 спускания и приключихме. Според мен трябваше да има поне две спирания на кръчма, като на първото не беше задължително да има ядене, но навикът от предишните дни си каза своето.

Понеже приключихме по-рано пистите не бяха съвсем разкашкани въпреки условията за това: сравнително топло време и слънце. Разбира се, “изходната” трета писта беше зле при прибирането ни, но към два следобяд това някак се подразбираше. Благополучно изключихме трекерите към два и десет и се метнахме на лифта към къщи.

Разчетът за деня:

П.П. Не знам дали този материал ще се появи въобще на страницата във Фейсбук. Ако основният алгоритъм допусне публикуването от името на страницата, може и да стане. Ако не, заявката за публикуване ще бъде игнорирана.

Причината е, че основният ми профил днес около обяд попадна в тридневен Фейсбук “затвор”, защото на няколко хора не им е харесал коментар, който (вероятно) съм отправил към Грета, детето-чудо, любимката на всичко социалистическо-зелено. Вероятно отново в спор за друг цоциалистически абсурд: “Зелената сделка” на ЕСССР.
В резултат коментара ми, някои снежинки са се разтопили от ярост, рапортували са го и ботът на Фейсбук е действал така, както е програмиран. Тридневно наказание, личи си ескалацията. Следващото ще е за седмица, след това ще са за по месец.
Жалко, че се случва точно по време на почивката, но не е нещо, което да не може да се преживее. Яд ме е, разбира се. Не заради несправедливото наказание, наложено по комунистически правила (“народен съд”, един вид), а заради това, че алгоритмите на Фейсбук са толкова чувствителни към социалистите-неолибералзелени. Но те са си частна компания и съответно те си решават какво да правят с потребителите си. Та дори тази публикация да мине, аз няма да мога да пиша до някъде обяда на 08.03. Да си знаете :).

Начумерен и мокър ден. Още сутринта видяхме, че навън вали дъжд, въпреки обещанията за сняг. Докато ядохме времето взе, че премина и на сняг, та може би “горе”, по пистите, положението щеше да е по-различно.

Както вчера стана въпрос, за днес бяхме определили панорамна обиколка. Или поне част от нея. За целта на тийнейджърите снощи им се възложи задачата да подготвят маршрут за днес. Ангел се хвана по-сериозно с тази задача и изглежда с Тихомир уточниха нещо. Или поне аз бях с това впечатление. Не знаех резултат, защото снощи си легнах рано, оставяйки всички в хола да си решават какво ще правим днес. Та и не ми пукаше: знаех си, че така или иначе ще караме някъде.

Планът, според Ангел, беше в главата му. Стигайки до изходната точка, стана ясно, че ще импровизираме. Времето беше лошо: духаше много силен вятър, който особено горе вдигаше снега във въздуха, създавайки неприятна, мокра мъгла. Ние трябваше да спуснем първо писта трета (незнайно защо, Ангел ни качи най-горе, като можеше да започнем обиколката още от долу). След трета, от изходната станция на кабинката, имаше лифт, който щеше да ни закара към следващата писта.

Още спускайки първата писта станаха ясни две неща:

Първо, снегът беше “изненадал” поддръжката на курорта и трета писта, уж основна и една от най-често използваните, беше в ужасно състояние. Вятърът беше направил наноси, които скиорите и сноубордистите допълнително бяха натрупали на купчинки. На мен ми се появи ясно дежа-вю от онзи злощастен ден в Доломити, когато след моя грешка и зрелищна каскада едновременно извадих раменна става и счупих раменна кост. Последствията от тази травма ще са за цял живот.

Второ, това ми неприятно усещане за опит, който на всяка цена исках да избегна, доведе до много натискане по писта, която си сменяше облика на всеки няколко десетки метри: ту твърд лед, ту натрупана бабуна от мек сняг. Слизайки още по първата писта си мислех как ще я караме през останалата част от деня, ако положението е същото и по останалите. Още при това първо слизане усетих солидна мускулна треска на бедрата, което не беше учудващо, но ми пречеше да съм достатъчно прецизен в преценката си. След първите пет-десет минути обаче мускулната треска понамаля, поне за основната част от деня.

Оглеждайки се непрекъснато за Калина със задоволство установих, че тя се справя по-добре от баща си. Присвила очи, съсредоточена, тя си избираше пътя, не знаейки точно какво да прави с щеките, които ѝ бяхме връчили. До вчера караше основно на “рало” и без щеки, но днес приятелката ѝ беше останала вкъщи, което освободи щеките ѝ и ние ги дадохме на Калина, за да свиква да управлява баланса си с тях. Опитът ни досега сочеше, че без тази стъпка никое от децата не започна да “изправя ралото” и да минава на успоредни ски, а Калина вече се справяше отлично с “ралото”, за да я оставим да продължава така. Не знам как тя нямаше мускулна треска, защото трети ден падаше яко натискане по доста твърди писти. Но не се оплакваше, но пък тя и не е от особено оплакващите се деца.

Наблюдавайки я бях доволен, че детето се справя. На няколко пъти я спирах да ѝ обяснявам как да държи щеките така, че да ѝ помагат, а не да ѝ пречат. Разбира се, въпреки обясненията ми, тя си държеше на нейните експерименти, като най-рисковият (но и с най-голяма поука 🙂 ) беше на една от червените писти. Там, точно свалила солиден наклон, тя реши да си играе с щеките и въпреки наличния наклон, да се опитва да ускорява с тях. Аз бях далеч, видях ѝ грешката и се опитах да стигна навреме до нея, за да предотвратя следващото абсолютно логично нещо, което щеше да стане. Но не успях да стигна навреме. Бях на около 10-15 метра, когато тя най-накрая, по време на движение, заби щеката пред ската си. Ската се удари в щеката и закова от раз, а Калина, понесена от инерцията, направи забележителен полу-шпагат по дупе, продължавайки няколко метра напред по пистата.

Аз, виждайки че тя падна по-скоро смехотворно, отколкото опасно, все пак стигнах по най-бързия начин до нея, за да я намеря разлютена и недоволна. Нагрухах я, но не много, защото едно, че детето се справяше перфектно и друго, че все пак нея в момента я беше яд само на нея си. Обясних ѝ грешката, тя уж разбра (то ще се види). Помогнах ѝ да изправи ските и след това да се изправи самата тя. Въпреки, че ми беше смешно, изпитах истинско облекчение да я видя “на крака”. Това е най-важното след всяко падане от ски: скиорът да остане “на собствен ход”. Ако може да се изправи и да продължи сам, значи 99% всичко е наред и кой-знае каква травма няма. Когато не може да стане сам… тогава може да е страшно.

Две спускания след тази случка седнахме да обядваме и аз за сефте пробвах местния телешки гулаш. Хареса ми много (водеше се “домашен гулаш”). Май ще продължа да го “уважавам” и през останалите дни.

След обяда, дали от времето, дали от умората (останалите писти не бяха в кой-знае колко по-добро състояние от първата), спуснахме още две писти и решихме да се прибираме. Тишо и Ники тръгнаха веднага надолу, аз слязох сам до изходната точка на лифта, за да чакам моите четирима, които решиха да дръпнат още една червена писта, преди да си ходят.

Сядайки в заведението, си оставих “такъмите” на една от масите. Симпатична, холандска двойка си седнаха на останалите места (масата беше за шестима), да пият по едно греяно вино. Когато останалите дойдоха, холандците с усмивка се преместиха на съседната маса, “за да може голямото семейство да си стоите на спокойствие”. Пихме по нещо горещо и се прибрахме към къщи. Докато стояхме обаче Веси ми разказа за две случки по седма:

Първо Калина не преценила края на пистата на едно място и съответно изхвърчала от нея в една голяма, снежна пряспа. Едната ска останала зад нея, а тя не могла сама да излезе от създалата се ситуация. Наложило се Веси да я измъква, но въпреки това Калина забранила на майка си да се смее, защото “то нямало нищо смешно”. А Веси едва се сдържала. Представям си аз ако бях там :).

Мартин междувременно го играл ангел-спасител за някакви три-четири годишни “патета”, които бедствали на около 30 метра нагоре от групата им от някакво ски-училище. Хлапетата се сблъскали едно в друго и докато учителката усети, останали далеч по-нагоре от основната група. Марто ги вдигал, изтупал ги и ги изпратил поживо-поздраво към групата, а учителката му благодарила (разбирам я, иначе трябвало да драпа нагоре към патетата).

Ден трети, част първа от Панорамата, пишем успешен (без травми или проблеми), въпреки необработените писти и силния вятър: