Начумерен и мокър ден. Още сутринта видяхме, че навън вали дъжд, въпреки обещанията за сняг. Докато ядохме времето взе, че премина и на сняг, та може би “горе”, по пистите, положението щеше да е по-различно.
Както вчера стана въпрос, за днес бяхме определили панорамна обиколка. Или поне част от нея. За целта на тийнейджърите снощи им се възложи задачата да подготвят маршрут за днес. Ангел се хвана по-сериозно с тази задача и изглежда с Тихомир уточниха нещо. Или поне аз бях с това впечатление. Не знаех резултат, защото снощи си легнах рано, оставяйки всички в хола да си решават какво ще правим днес. Та и не ми пукаше: знаех си, че така или иначе ще караме някъде.
Планът, според Ангел, беше в главата му. Стигайки до изходната точка, стана ясно, че ще импровизираме. Времето беше лошо: духаше много силен вятър, който особено горе вдигаше снега във въздуха, създавайки неприятна, мокра мъгла. Ние трябваше да спуснем първо писта трета (незнайно защо, Ангел ни качи най-горе, като можеше да започнем обиколката още от долу). След трета, от изходната станция на кабинката, имаше лифт, който щеше да ни закара към следващата писта.
Още спускайки първата писта станаха ясни две неща:
Първо, снегът беше “изненадал” поддръжката на курорта и трета писта, уж основна и една от най-често използваните, беше в ужасно състояние. Вятърът беше направил наноси, които скиорите и сноубордистите допълнително бяха натрупали на купчинки. На мен ми се появи ясно дежа-вю от онзи злощастен ден в Доломити, когато след моя грешка и зрелищна каскада едновременно извадих раменна става и счупих раменна кост. Последствията от тази травма ще са за цял живот.
Второ, това ми неприятно усещане за опит, който на всяка цена исках да избегна, доведе до много натискане по писта, която си сменяше облика на всеки няколко десетки метри: ту твърд лед, ту натрупана бабуна от мек сняг. Слизайки още по първата писта си мислех как ще я караме през останалата част от деня, ако положението е същото и по останалите. Още при това първо слизане усетих солидна мускулна треска на бедрата, което не беше учудващо, но ми пречеше да съм достатъчно прецизен в преценката си. След първите пет-десет минути обаче мускулната треска понамаля, поне за основната част от деня.
Оглеждайки се непрекъснато за Калина със задоволство установих, че тя се справя по-добре от баща си. Присвила очи, съсредоточена, тя си избираше пътя, не знаейки точно какво да прави с щеките, които ѝ бяхме връчили. До вчера караше основно на “рало” и без щеки, но днес приятелката ѝ беше останала вкъщи, което освободи щеките ѝ и ние ги дадохме на Калина, за да свиква да управлява баланса си с тях. Опитът ни досега сочеше, че без тази стъпка никое от децата не започна да “изправя ралото” и да минава на успоредни ски, а Калина вече се справяше отлично с “ралото”, за да я оставим да продължава така. Не знам как тя нямаше мускулна треска, защото трети ден падаше яко натискане по доста твърди писти. Но не се оплакваше, но пък тя и не е от особено оплакващите се деца.
Наблюдавайки я бях доволен, че детето се справя. На няколко пъти я спирах да ѝ обяснявам как да държи щеките така, че да ѝ помагат, а не да ѝ пречат. Разбира се, въпреки обясненията ми, тя си държеше на нейните експерименти, като най-рисковият (но и с най-голяма поука 🙂 ) беше на една от червените писти. Там, точно свалила солиден наклон, тя реши да си играе с щеките и въпреки наличния наклон, да се опитва да ускорява с тях. Аз бях далеч, видях ѝ грешката и се опитах да стигна навреме до нея, за да предотвратя следващото абсолютно логично нещо, което щеше да стане. Но не успях да стигна навреме. Бях на около 10-15 метра, когато тя най-накрая, по време на движение, заби щеката пред ската си. Ската се удари в щеката и закова от раз, а Калина, понесена от инерцията, направи забележителен полу-шпагат по дупе, продължавайки няколко метра напред по пистата.
Аз, виждайки че тя падна по-скоро смехотворно, отколкото опасно, все пак стигнах по най-бързия начин до нея, за да я намеря разлютена и недоволна. Нагрухах я, но не много, защото едно, че детето се справяше перфектно и друго, че все пак нея в момента я беше яд само на нея си. Обясних ѝ грешката, тя уж разбра (то ще се види). Помогнах ѝ да изправи ските и след това да се изправи самата тя. Въпреки, че ми беше смешно, изпитах истинско облекчение да я видя “на крака”. Това е най-важното след всяко падане от ски: скиорът да остане “на собствен ход”. Ако може да се изправи и да продължи сам, значи 99% всичко е наред и кой-знае каква травма няма. Когато не може да стане сам… тогава може да е страшно.
Две спускания след тази случка седнахме да обядваме и аз за сефте пробвах местния телешки гулаш. Хареса ми много (водеше се “домашен гулаш”). Май ще продължа да го “уважавам” и през останалите дни.
След обяда, дали от времето, дали от умората (останалите писти не бяха в кой-знае колко по-добро състояние от първата), спуснахме още две писти и решихме да се прибираме. Тишо и Ники тръгнаха веднага надолу, аз слязох сам до изходната точка на лифта, за да чакам моите четирима, които решиха да дръпнат още една червена писта, преди да си ходят.
Сядайки в заведението, си оставих “такъмите” на една от масите. Симпатична, холандска двойка си седнаха на останалите места (масата беше за шестима), да пият по едно греяно вино. Когато останалите дойдоха, холандците с усмивка се преместиха на съседната маса, “за да може голямото семейство да си стоите на спокойствие”. Пихме по нещо горещо и се прибрахме към къщи. Докато стояхме обаче Веси ми разказа за две случки по седма:
Първо Калина не преценила края на пистата на едно място и съответно изхвърчала от нея в една голяма, снежна пряспа. Едната ска останала зад нея, а тя не могла сама да излезе от създалата се ситуация. Наложило се Веси да я измъква, но въпреки това Калина забранила на майка си да се смее, защото “то нямало нищо смешно”. А Веси едва се сдържала. Представям си аз ако бях там :).
Мартин междувременно го играл ангел-спасител за някакви три-четири годишни “патета”, които бедствали на около 30 метра нагоре от групата им от някакво ски-училище. Хлапетата се сблъскали едно в друго и докато учителката усети, останали далеч по-нагоре от основната група. Марто ги вдигал, изтупал ги и ги изпратил поживо-поздраво към групата, а учителката му благодарила (разбирам я, иначе трябвало да драпа нагоре към патетата).
Ден трети, част първа от Панорамата, пишем успешен (без травми или проблеми), въпреки необработените писти и силния вятър: