Знаете ли, че след тази диктатура, ако имаме въобще шанс за свободни избори скоро, ще Е ПОЧТИ ЗАДЪЛЖИТЕЛНО БСП да ги спечели?

Тези, които поне бегло ме познават, трудно биха си представили да прочетат нещо подобно от мен. Ако за последните 15-20 години съзнателен живот съм писал против някой, то това е била мафиотската, червено-кафява паплач, вярно слугуваща на дикатора Путин, която в България носи името Българска социалистическа партия. Организацията, приемник на Българската комунистическа партия – най-големият съвременен сатрап на българската икономика, интелигенция, свобода, трудолюбие и общество, като цяло. Партия, която днес представлява отвратителна гмеж от комуноиди-носталгици, ояли се олигарси, бивши и настоящи тайни и явни ченгета и всичките техни протежета.

Това е мнението ми за този политически Франкенщайн и днес.

Днес обаче смятам, че единственият оздравителен процес за българската демокрация би бил този политически изрод да състави следващото правителство на България. Заедно с огромните рискове да съсипе икономиката с неадекватно управление, да изгони и малкото останал чуждестранен инвеститор с неадекватна данъчна политика, да струва хиляди левове на мен и семейството ми (и на много други от моята “черга”), поради отношението им към “хората с високите заплати”.

Готов съм да поема този риск, ако искам да продължа да живея в България.

Защото иначе трябва да си обираме крушите към държава, в която след безумната истерия покрай COVID-19 демокрацията още ще е жива. Кои ще са тези държави днес не мога да кажа, но се надявам да останат поне няколко такива в Европейския съюз (защото са близо).

Понеже не съм готов да се махам от България, съм готов да си представя нашата държава под управлението на нов Орешарски, или нов Станишев, или дори нов Виденов.

Защото икономиката се изгражда по-лесно от демокрацията. А днес демокрацията в България си отиде.

ГЕРБ получи на златна тепсия цялото народонаселение. Паническите съобщения от цял свят, раздути и проектирани върху най-големите страхове на хората, превърнаха иначе трезвомислещи личности в панирани, сковани от страх аватари. Тези аватари закрещяха в един глас “корона, помощ, изолация, карантина, извънредно положение, военно положение, спасете ни, всички ще умрем”. Закрещяха го още тогава, когато в Ухан кривата на заболяването не беше стигнала своя апогей, а в Италия пристигаха първите вирусоносители.

Когато Ухан замря, а в Италия нещата започнаха да излизат извън контрол, тези гласове се умножиха още повече и достигнаха кресчендо. В този момент управляващите решиха, че все пак ще приемат дара, който българският народ им прави. Дар, за опазването на който се борихме тридесет години: от 1989 до 2019. Не броя 2020-а, защото това е годината на Гешев, годината, когато тривластието в България окончателно започва да се разпада. И когато ние, българските избиратели, в нашата истерия и пасивност понесохме и сложихме на дръвника тридесетгодишната българска демокрация.

За да могат ГЕРБ, Гешев и Ко да отсекат главата ѝ публично, под неспирните овации на същите хора, които преди няколко десетилетия аплодираха раждането на същата тази демокрация.

Смъртта на демокрацията ни не дойде бързо. Отне цяла седмица агония. Мъчителна агония. На 13.03.2020, петък, след първият удар на брадвата по крехката ѝ шия, като че ли имаше някакъв шанс демокрацията да оцелее. Мижав шанс, но го имаше.
Седмица по-късно обаче палачите нанесоха поредния и окончателен удар, с който приключи с животът ѝ. Нещастният експеримент, наречен “демокрация в България”, приключи безславно на 20.03.2020. Вярващите следва да кажат “и нека <сложи-съответното-божество-тук> се смили над душата ѝ”. Дано наистина божеството да бъде милостиво. Ние, избирателите, не бяхме.

От утре всеки български областен град ще бъде с Контролно-пропусквателен пункт. На него бившите граждани на демократичната държава ще бъдат спирани и разпитвани. Ще трябва да предоставят служебни бележки. За да може слугите на новите ни господари да ни пуснат да преминем.

От утре (даже може би и до днес, даже може би с този и с този текст) ще бъде престъпление да се съмняваме и да изказваме критични забележки относно новите ни господари. По-точно относно тяхната доброта и стремеж да ни запазят от кошмарът, който те ни нарисуваха цветисто.

От утре възрастните хора ще могат да отидат в точно определен час в магазина, за да си купят каквото им трябва. Ако пропуснат часа, ще трябва да молят някой друг, или да чакат следващия ден.

Не от утре, но скоро, ще имаме държавен контрол на цените. Държавен контрол на медиите вече имаме.

Не от утре, но скоро, ще имаме полицейски контрол върху това кой разпространява слухове. О, чакай, то май и днес вече го имаме.

Не от утре, но скоро, ще имаме военно положение. Ако ли пък хунтата ни се размине, то поне ще имаме удължаване на сегашното извънредно положение с още <сложи-бройка-месеци-тук>.

Не се заблуждавайте, скъпи приятели, че това се прави за нас. Това се прави, за да може сегашната управляваща върхушка, вече напълно безконтролна и преяла с власт и пари, да продължава да преяжда, за да разпростира необезпокоявана паяжината си върху все повече институции и властови инструменти.
Когато минат още няколко месеца извънредно положение, Българията която имахме на 01.01.2020 няма да е същата. Ще е друга България, ще е някаква ГЕРБария, в която ние ще сме послушните електорални единици, които ще имат право да преизберат отново ГЕРБ за поредния мандат.

Затова смятам, че ако искаме шанс за нова българска демокрация, то друга политическа сила трябва да поеме управлението на държавата. Като един последен шанс за една нова демокрация. Досегашната умря днес, едва на тридесет години, в разцвета на силите си. Убихме я всички ние: паникьосаните, уплашени от SARS-CoV-2, български избиратели.

Втората политическа сила днес все още е БСП. Иронично, но трябва да разчитаме точно на това политическо зомби да направи правителство, с което да опита да възстанови демокрацията в България. Да, това правителство ще доунищожи икономиката ни, ще съсипе предприемачеството, но икономика се гради по-лесно от демокрация. Това правителство ще съсипе данъчната система, ще изгони чуждестранните инвеститори, но пари и инвестиции се печелят по-лесно, когато има демокрация, когато децата ще продължат да имат шанса да живеят в демократична държава.

Та затова, скъпи приятели, следващите избори, ако въобще има такива, трябва да бъдат спечелени от БСП. Ако въобще вече избори биха могли да бъдат спечелени от друг, освен ГЕРБ. Защото ако отново ГЕРБ спечели и следващите избори, то следващите няколко поколения ще живеят под еднопартийното управление на ГЕРБ, заедно с останалите гешефтари и други необходими бушони.

Лесно е да бъдеш лош пророк в тъмни времена. Но ако знаете колко ми се ще да не съм прав, поне за някои от нещата, които написах дотук.

“Защо беше ядосан генералът?” беше единият интересен въпрос тази вечер. Другият го видях във Фейсбук, но много ми хареса: “Как се наричат хора, които обичат да бъдат хокани по телевизора?”

Ще оставя втория въпрос на хората, на които им хареса да бъдат хокани. Макар думите на генералa да имаха известен резон, на мен ми напомниха за думите на всяка старшинка от офицерската школа, когато в девет от десет случаi имахме някаква поставена задача. Старшинката почти никога не беше доволен от резултата. Винаги имаше нещо, което не беше свършено добре и което можеше да бъде свършено по-добре.

Разбира се, старшинката използваше по-цветисти думи от тазвечершните, за да ни обясни нашия провал и да ни даде бъдещи наставления. И почти винаги бъдещите наставления бяха версия на “старайте се повече, по-сериозно отношение”. Независимо какво правехме накрая, той пак беше недоволен, но великодушно махваше с ръка, след няколко хокания подред. Тази вечер чух горе-долу същото, но с изключително балансиран изказ на добре обучен висш военен.

Значи, генералът има извънредно положение от вчера и беше учуден, че днес вече животът не е спрял. Моят беше бая статичен, но даже аз мислех днес да ходя до магазина, но пък се потопих в магията на студения космос и в Eve ходихме да тормозим някакви на 60-70 скока от дома ни, както обитаващите дупките от червеи по пътя. Това отне солидна част от времето ми и поради това и Веси ми се ядоса тази вечер, защото останахме с едно яйце вкъщи. Та утре ща-не ща трябва да търся яйца, че сигурно и други работи. Най-вече защото тя каза, че ако и потрябва повече от едно яйце, винаги знае къде вкъщи може да намери още две (Истанбулската Конвенция рязко и силно ми залипсва!)

Та, г-н генералът не беше доволен, че днес сме мърдали. Трябвало да спрем да мърдаме съвсем. И затова щял да предложи още по-крути мерки. Защото нямало ефект, имало мърдане, и днес сме имали втори починал. Съжалявам за коравосърдечието, но този починал не почина днес от нашето мърдане, а от това, че или тялото му не успя да се справи с усложненията, или някой от неговите подчинени е направил грешка. Предполагам първото, но всички знаем, че и грешки се случват!

Мен ме смути манипулацията в очакванията на този човек. Минал е един ден от извънредното положение, но пък вече нямало никакъв ефект. И поради това, давай да затягаме още положението, защото то не можело така да продължава да мърда населението!

На края на изказването му се сетих за друг интересен въпрос: Знаете ли защо в нормалните политически системи се препоръчва армията да бъде използвана при безредици само и единствено в много краен случай?

Причината за това е, че военният е обучен да вижда срещу него врагове. А собственото ти население не е враг. Това обучение за военните обаче е абсолютно задължително, защото иначе те не биха могли да могат да си свърши работата. “Моите хора” и “враговете”: двете половини на военната логика.

Част от притененията ми при обявяването на това “извънредно положение” бяха свързани точно с използването на армията при тази ситуация и с даването на военни да вземат решения, които трябва да се вземат от политици. Притеснява ме потенциалната ескалация на “извънредно положение” към “военно положение”. Защото военните, когато се използват при подобна ситуация, виждат хората срещу тях като врагове. Изглежда, това е така дори, когато са лекари.

Г-н генералът прави всичко възможно, за да защити потенциалните си, бъдещи пациенти. Неговите хора. За него врагът сме ние: (все още) здравите, които не изглеждаме достатъчно “спрели”.

Да видим какво ще следва отсега-нататък. Дали ще затворим наистина всичко и всички, дори магазина за пирони, който (поне както дочух от изказването) се оказва проблем за контрола на заразата. Защото до магазинът за пирони е магазинът за електрически принадлежности, от които моят майстор на електричеството ще има нужда, ако ми се повреди електрическата система вкъщи. До магазинът за пирони също се намира и магазинът за подправки, от който пазарува съседния ресторант, който готви и доставя храна у вас.

Доставчикът, между другото, също трябва да отговаря на една купчина държавни изисквания, материалите за които не се намират в хранителните магазини или бензиностанциите. И така, цялата производствена верига, откакто излезе картофът от земята, докато той стигне като “Прингълс” до вас има бизнеси, които осъществяват дейността си, благодарени на вашият глад за вредна храна, но и благодарение на това, че имат суровини за бизнес-процесите си.

Та, когато затворим всичко освен бензиностанциите и хранителните магазини, много бързо ще се появи глад за стоки и услуги, които могат да бъдат доставени до нашия дом под карантина, но пък няма да могат да бъдат произведени, а най-вероятно няма и да има кой да ги достави. Това при всички положения ще ескалира.

И тук вече ще стане “интересното”. Защото хората не живеят вече през 1970-а.

Но познайте кой тогава ще се намеси с оръжие и строга ръка, за да укроти това отвратително, разглезено, вражески настроено население? Познахте! Генералите!

Лошо е, когато политик ламти за популярност и власт. Когато на генерал започне да му харесва популярност е по-лошо, защото следващата стъпка е властта. А власт в днешни времена се постига основно чрез популярност. И точно уплашените, обезверени хора най-лесно сами слагат хомота на врата си, в надеждата “генералът-бащица” да ги спаси. Случаи за това през последните сто години има колкото искате.

Бих искал генералите да останат там, където им е мястото: във войската, изпълнявайки заповедите на политиците, които политици се избират чрез демократичен процес.

Бих искал и хората да разсъждават малко по-дълбоко какво става, когато овластиш генерал. Защото май наистина забравяме историята твърде бързо.

Генералът тази вечер говорѝ наистина добре. Наистина. Хареса се на много хора, защото каза това, което тези хора искаха да чуят. Разбира се, не даде никакви надежди или индикации, само наля щедро вода в мелницата на страха. За да започнат звънчетата по хомотът да дрънкат още по-силно и да бъдат още по-популярни.

Да внимаваме кое най-накрая ще се окаже по-страшно: инфекцията на човек с коронавирус, или инфекцията на демокрацията с генерали, тръгнали да правят независими изказвания преди началото на централните новини по националната телевизия.

Чудно нещо е ходенето на ски. Има ефект, който не го наблюдавам при почивките на море, нито при летните почивки на планина. При ските обаче го усещам ясно. Това, което ме учудва в как варира ентусиазмът с времето: първият ден обикновено започва с голям мерак, вторият ден вече усещаш малко мускулна треска, но действаш, третият вече има някаква рутина, а пък и мускулната треска е сериозна. Четвъртият и нататък започва да те примързява по малко, понякога по повече. Шестият ден непрекъснато каране на ски вече си те мързи съвсем откровено, ама нали е последен ден – трябва да дадеш колкото може повече от себе си.

Мисля си какъв би бил идеалният разчет за почивка на ски. Струва ми се осем дни: първите три яко каране, един ден почивка, след това между два яко каране, един почивка (ако имаш нужда), и последният – пак каране. Осем дни общо, от тях караш между 6-7, за най-големите маниаци може и осем!

При такъв разчет ще имаш възможност да се порадваш и на околността. Да посетиш я басейн, я някое терме, я нещо друго интересно. Няма да я има припряността да се кара всеки ден, защото така или иначе дните са малко. А пък и, ако се окаже че курортът е супер, може дори да караш цели осем дни.

Нашата почивка, естествено, не можеше да бъде осем дни, поради различни фактори. Затова шестте дни каране на ски си казаха думата и вчера (а и днес) ентусиазмът беше доста намалял. Затова и днес постояхме до след десет на кафе и приказки и чак след това се размърдахме към пистите.

Тъй-като нямахме кой-знае какъв план къде ще ходим, решихме да импровизираме. Ясно беше, че ще се кара не повече от четири чáса, защото времето даваше белези, че ще е топло, а в този курорт пистите стават на бабуни и каша още в ранния следобед.

Тръгнахме с идеята, че ще направим час-два каране и след това ще седнем в заведение, което харесаме. След 4-5 спускания, съвсем импулсивно, намерихме кръчма, която беше до едно малко влекче с “котви”, място по-скоро за начинаещи скиори (макар, че как ще стигнат начинаещите до тези котви, за мен остана загадка). Но Калина им беше хвърлила око на тези “котви” още преди няколко дни и когато видя, че пистата излиза на тях, очите ѝ светнаха, защото не помнеше, че се е возила вече на такива, и за нея това си беше все едно “никога не съм пробвала”.

Е, имá шанс да пробва няколко пъти. Първият път се качи с мен на котвата, след това я отсвирих, защото първо: тя трябва сама да се научи да се вози и на този влек; и второ: когато съм с нея, “котвата” не ми е където трябва, а долу на прасците, защото Калина е ниска. И съответно на мен ми е много по-неудобно.

До “котвите” имаше чудесно заведение, което веднага харесахме за обяд. Докато ние с Калина “пробвахме” няколко пъти “котвите” (аз трябваше да се уверя, че тя няма да блокира и да не може да се оправя), нашите хора отидоха да търсят маса. След като и аз се убедих, че Калина се справя добре сама, я оставих да пуска (с уговорката, че след няколко спускания ще ни намери в заведението), и отидох да седна и аз.

На тази почивка открих гулаша: тяхната леко пикантна манджа с телешки късчета и картофи. Нещо като нашата картофена яхния, но всичко надробено много по-ситно. И вчера, и днес ям това за обяд и много ми харесва. Е, разбира се, налага се да дояждам и някое от яденетата на децата, но аз не възразявам, защото и те обикновено ядат нещо, което аз обичам :).

Около 10-15 минути, след като седнах, реших да изпращам Мартин да е около Калина, но докато се опитвах да го убедя, тя се появи на масата: доволна, че е пускала сама, но и гладна. Веси вече ѝ беше поръчала някакъв шницел, който тя отказа да яде заради панировката. Хареса месото, не хареса галетата, в която беше панирано. Мартин изяде една част, аз доядох останалото.

След като хапнахме, Мартин и Калина отидоха да спускат “котвите”. Излизайки от ресторанта, аз ги намерих да се припират на котва, като накрая даже паднаха от нея (и се наложи да слизат от средата). Затова и бързо-бързо ги отделих и ги натирих надолу по пистата. Така или иначе, нивото им е доста над това на останалите хора там, така че няма смисъл да им пречат с техните препирни.

Направихме още няколко спускания и решихме да затваряме сезона. С едно дълго спускане (писти 2а и 3) приключихме.

Разчетът за деня:

Тази вечер стягаме багажа и утре пътуваме. Надеждата е, че събота късно вечерта ще сме си в нашите си легла в София.

Най-кроткият засега и най-релаксиращ ден. Около два часа и половина по пистите, девет спускания. Хубаво време, (горе-долу) слушащи Мартин и Калина, които все пак не пропускат всеки удобен момент да се сдърпат за нещо. Включително и на качване на лифта, когато се иска по-стегнато поведение.

Идеята да посетим повечко заведения не проработи. Дали защото не знаем как се прави това на ски, но си направихме почти пълен предиобед (4-5 спускания), след което седнахме на кръчма, на добро място, което Веси откри вчера, похапнахме, направихме още 4 спускания и приключихме. Според мен трябваше да има поне две спирания на кръчма, като на първото не беше задължително да има ядене, но навикът от предишните дни си каза своето.

Понеже приключихме по-рано пистите не бяха съвсем разкашкани въпреки условията за това: сравнително топло време и слънце. Разбира се, “изходната” трета писта беше зле при прибирането ни, но към два следобяд това някак се подразбираше. Благополучно изключихме трекерите към два и десет и се метнахме на лифта към къщи.

Разчетът за деня:

П.П. Не знам дали този материал ще се появи въобще на страницата във Фейсбук. Ако основният алгоритъм допусне публикуването от името на страницата, може и да стане. Ако не, заявката за публикуване ще бъде игнорирана.

Причината е, че основният ми профил днес около обяд попадна в тридневен Фейсбук “затвор”, защото на няколко хора не им е харесал коментар, който (вероятно) съм отправил към Грета, детето-чудо, любимката на всичко социалистическо-зелено. Вероятно отново в спор за друг цоциалистически абсурд: “Зелената сделка” на ЕСССР.
В резултат коментара ми, някои снежинки са се разтопили от ярост, рапортували са го и ботът на Фейсбук е действал така, както е програмиран. Тридневно наказание, личи си ескалацията. Следващото ще е за седмица, след това ще са за по месец.
Жалко, че се случва точно по време на почивката, но не е нещо, което да не може да се преживее. Яд ме е, разбира се. Не заради несправедливото наказание, наложено по комунистически правила (“народен съд”, един вид), а заради това, че алгоритмите на Фейсбук са толкова чувствителни към социалистите-неолибералзелени. Но те са си частна компания и съответно те си решават какво да правят с потребителите си. Та дори тази публикация да мине, аз няма да мога да пиша до някъде обяда на 08.03. Да си знаете :).

Начумерен и мокър ден. Още сутринта видяхме, че навън вали дъжд, въпреки обещанията за сняг. Докато ядохме времето взе, че премина и на сняг, та може би “горе”, по пистите, положението щеше да е по-различно.

Както вчера стана въпрос, за днес бяхме определили панорамна обиколка. Или поне част от нея. За целта на тийнейджърите снощи им се възложи задачата да подготвят маршрут за днес. Ангел се хвана по-сериозно с тази задача и изглежда с Тихомир уточниха нещо. Или поне аз бях с това впечатление. Не знаех резултат, защото снощи си легнах рано, оставяйки всички в хола да си решават какво ще правим днес. Та и не ми пукаше: знаех си, че така или иначе ще караме някъде.

Планът, според Ангел, беше в главата му. Стигайки до изходната точка, стана ясно, че ще импровизираме. Времето беше лошо: духаше много силен вятър, който особено горе вдигаше снега във въздуха, създавайки неприятна, мокра мъгла. Ние трябваше да спуснем първо писта трета (незнайно защо, Ангел ни качи най-горе, като можеше да започнем обиколката още от долу). След трета, от изходната станция на кабинката, имаше лифт, който щеше да ни закара към следващата писта.

Още спускайки първата писта станаха ясни две неща:

Първо, снегът беше “изненадал” поддръжката на курорта и трета писта, уж основна и една от най-често използваните, беше в ужасно състояние. Вятърът беше направил наноси, които скиорите и сноубордистите допълнително бяха натрупали на купчинки. На мен ми се появи ясно дежа-вю от онзи злощастен ден в Доломити, когато след моя грешка и зрелищна каскада едновременно извадих раменна става и счупих раменна кост. Последствията от тази травма ще са за цял живот.

Второ, това ми неприятно усещане за опит, който на всяка цена исках да избегна, доведе до много натискане по писта, която си сменяше облика на всеки няколко десетки метри: ту твърд лед, ту натрупана бабуна от мек сняг. Слизайки още по първата писта си мислех как ще я караме през останалата част от деня, ако положението е същото и по останалите. Още при това първо слизане усетих солидна мускулна треска на бедрата, което не беше учудващо, но ми пречеше да съм достатъчно прецизен в преценката си. След първите пет-десет минути обаче мускулната треска понамаля, поне за основната част от деня.

Оглеждайки се непрекъснато за Калина със задоволство установих, че тя се справя по-добре от баща си. Присвила очи, съсредоточена, тя си избираше пътя, не знаейки точно какво да прави с щеките, които ѝ бяхме връчили. До вчера караше основно на “рало” и без щеки, но днес приятелката ѝ беше останала вкъщи, което освободи щеките ѝ и ние ги дадохме на Калина, за да свиква да управлява баланса си с тях. Опитът ни досега сочеше, че без тази стъпка никое от децата не започна да “изправя ралото” и да минава на успоредни ски, а Калина вече се справяше отлично с “ралото”, за да я оставим да продължава така. Не знам как тя нямаше мускулна треска, защото трети ден падаше яко натискане по доста твърди писти. Но не се оплакваше, но пък тя и не е от особено оплакващите се деца.

Наблюдавайки я бях доволен, че детето се справя. На няколко пъти я спирах да ѝ обяснявам как да държи щеките така, че да ѝ помагат, а не да ѝ пречат. Разбира се, въпреки обясненията ми, тя си държеше на нейните експерименти, като най-рисковият (но и с най-голяма поука 🙂 ) беше на една от червените писти. Там, точно свалила солиден наклон, тя реши да си играе с щеките и въпреки наличния наклон, да се опитва да ускорява с тях. Аз бях далеч, видях ѝ грешката и се опитах да стигна навреме до нея, за да предотвратя следващото абсолютно логично нещо, което щеше да стане. Но не успях да стигна навреме. Бях на около 10-15 метра, когато тя най-накрая, по време на движение, заби щеката пред ската си. Ската се удари в щеката и закова от раз, а Калина, понесена от инерцията, направи забележителен полу-шпагат по дупе, продължавайки няколко метра напред по пистата.

Аз, виждайки че тя падна по-скоро смехотворно, отколкото опасно, все пак стигнах по най-бързия начин до нея, за да я намеря разлютена и недоволна. Нагрухах я, но не много, защото едно, че детето се справяше перфектно и друго, че все пак нея в момента я беше яд само на нея си. Обясних ѝ грешката, тя уж разбра (то ще се види). Помогнах ѝ да изправи ските и след това да се изправи самата тя. Въпреки, че ми беше смешно, изпитах истинско облекчение да я видя “на крака”. Това е най-важното след всяко падане от ски: скиорът да остане “на собствен ход”. Ако може да се изправи и да продължи сам, значи 99% всичко е наред и кой-знае каква травма няма. Когато не може да стане сам… тогава може да е страшно.

Две спускания след тази случка седнахме да обядваме и аз за сефте пробвах местния телешки гулаш. Хареса ми много (водеше се “домашен гулаш”). Май ще продължа да го “уважавам” и през останалите дни.

След обяда, дали от времето, дали от умората (останалите писти не бяха в кой-знае колко по-добро състояние от първата), спуснахме още две писти и решихме да се прибираме. Тишо и Ники тръгнаха веднага надолу, аз слязох сам до изходната точка на лифта, за да чакам моите четирима, които решиха да дръпнат още една червена писта, преди да си ходят.

Сядайки в заведението, си оставих “такъмите” на една от масите. Симпатична, холандска двойка си седнаха на останалите места (масата беше за шестима), да пият по едно греяно вино. Когато останалите дойдоха, холандците с усмивка се преместиха на съседната маса, “за да може голямото семейство да си стоите на спокойствие”. Пихме по нещо горещо и се прибрахме към къщи. Докато стояхме обаче Веси ми разказа за две случки по седма:

Първо Калина не преценила края на пистата на едно място и съответно изхвърчала от нея в една голяма, снежна пряспа. Едната ска останала зад нея, а тя не могла сама да излезе от създалата се ситуация. Наложило се Веси да я измъква, но въпреки това Калина забранила на майка си да се смее, защото “то нямало нищо смешно”. А Веси едва се сдържала. Представям си аз ако бях там :).

Мартин междувременно го играл ангел-спасител за някакви три-четири годишни “патета”, които бедствали на около 30 метра нагоре от групата им от някакво ски-училище. Хлапетата се сблъскали едно в друго и докато учителката усети, останали далеч по-нагоре от основната група. Марто ги вдигал, изтупал ги и ги изпратил поживо-поздраво към групата, а учителката му благодарила (разбирам я, иначе трябвало да драпа нагоре към патетата).

Ден трети, част първа от Панорамата, пишем успешен (без травми или проблеми), въпреки необработените писти и силния вятър:

Вчера, с пристигането, правихме грандиозни планове как и какви ски-карти да купуваме. Оказва се, тук е доста по-скъпичко в сравнение с това, което сме свикнали да плащаме, но щом така или иначе сме се помъкнали 1400 км, няма как да останем без ски пас, нали? Класически пример на Sunk Cost Falacy :).

С изчисленията излизаше, че ако искаме ски-карта за пълния регион (около 2500 км писти), то трябваше да се бръкнем още €100 за всички, по €20 на човек отгоре. Предвид обаче, че не виждахме къде ще скитаме, за да стигнем до далечните курорти решихме, че не си струва, и затова взехме само SkiWelt Kaiser Brixental картата, която е за около 250 км писти, всички в наша непосредствена близост и (изглеждаха) свързани.

На нашето семейство удоволствието ни излезе около €991 за шест дни. Вече сме пет плащащи човеци, та за радост на мама и тате сумата солидно набъбна. Миналата година, в Италия, се възползвахме от фамилно намаление и спестихме около €200 от ски-картата. Т.е. вместо към €750 (грубо, не помня точното) платихме някъде около €550. Но в Австрия много-много не признават тези неща, особено в големите курорти. Който иска намаление – да ходи в Италия.
Нищо де, живи и здрави, да имаме за кой да плащаме и да имаме с какво да плащаме! Докато е така, не е за оплакване :).

Интересното беше, че висяхме бая време (към 20 минути) на опашка, за да си купим пасовете. Две гишета работеха, и на двете имаше поне 30-40 човека опашка. На лифтовете (естествено) нямаше никаква, да не си помислите нещо :). Любимият ми лаф “къде спят местните зелени” си остава изцяло в сила. Особено, като видяхме един чисто нов лифт на една от пистите: осем-седалков Doppelmayer, с отопляеми седалки, безшумен и супер комфортен. Просеката беше прясно изсякана, като пъновете не бяха премахнати, а стърчаха на около метър над земята, вероятно за да не ерозира почвата под тях. Предполагам, поне половината ще пуснат филизи, които ще искат чистене, но явно има достатъчно австрийци, които да работят това през лятото.

Днес бяхме решили да караме на Westendorf. Кратък превод от сайта ще рече, че курортът е разположен на слънчево плато в средата на долината Бриксен, изцяло отделен от шумния трафик. Селото (до което не допряхме) било изцяло обградено от планини и имáло някаква страшна архитектура. Ски-курортът над селото е достъпен през две гондоли: едната от самото село, а втората от наше село (Брискен им Тале). Отделно курортчето “свършва” и в двете села, но носи името на другото.

Та, след като купихме пасовете, хукнахме към пистите. Разбира се, бяхме внимателни, защото това ни беше първият ден.

Първо свалихме една дълга (над 6 км) синя писта. Пистата не беше в особено добро състояние, но като за първи път беше приемливо. Калина се справи много добре, което ни наведе на мисълта да я пробваме на червена писта. Съответно го направихме и детето и там беше много спокойно и се справи чудесно. Продължихме със ските, комбинирано с посядане тук-таме. Обядвахме горе, където бяхме оставили един от нас да пази маси (и себе си) от ски. След това “намерихме” две писти, които са кратки (може би под километър?), но за сметка на това много широки и удобни, та пуснахме и тях няколко пъти.

Когато към 15:00 тръгнахме надолу по пистата, която щеше да ни заведе до най-високата изходна точка на курорта, не предполагахме, че “основната” синя писта толкова ще се е развалила. Пистата буквално беше на каша. Напомни ми пистата в Пампорово, когато си счупих крака. Тежък, мокър сняг, разровен от многото скиори. Слизането беше тегаво за всички и далеч не беше удоволствието, което поне аз очаквах.

Към средата седнахме да пийнем по едно кафе в средата на тази писта и реших(ме) да приключваме с това днешния ден. Веси искаше да слиза една червена писта, която потенциално би следвало да минава покрай нашата къща, но аз не исках да рискувам нещо подобно (оказа се, направих грешка) и след като свалихме докрай ужасно разровената, синя писта, бях решил, че ще се прибирам с Калина от изходната точка. Прибирането от там става със същата гондола, с която се изкачваме: хората са помислили за всичко. Пък и имат много инфраструктура…

Звъннах на Тишо, за да отскочим до най-близкия работещ Spar. Австрия в неделя вечер не е най-оживеното място откъм работещи магазини, та този магазин беше на около 7 км от наше село. Оправихме се с Калина, качихме ските и тръгнахме. Не бяхме минали и километър, когато Веси ми се обади, че с Мартин са пропуснали отбивката за нашата къща и са се озовали в изходна позиция, където бяхме паркирали колата.

Естествено, върнах се да си ги прибера, и след това минахме през магазина. Накупихме неща за вечерта (и бира) и се прибрахме да си почиваме.

Ските днес, през моя Garmin

(така и не успях да оправя width и height на този блок!)