От както се прибрах от почивката в България съм станал много несериозен към блога си. Направо съм за критика, още повече че нямам никакво логично оправдание, освен липсата на време и желание да пиша. Днес обаче смятам да поправя това и да напиша накратко какво се случи през последните дни. Може и да стане дълъг материал, особено ако за втори път не загубя това, което пиша (защото си затварям по невнимание браузера и след това псувам каруцарски).

Тук всичко е нормално. Радваме се на датското циганско лято. Слънцето е започнало да “прегаря” – точно като жарава от огромен огън: стоиш до жаравата и си спомняш за жегата, която идваше от същото това огнище само преди няколко часа. Така е и слънцето сега – все още топлещо, но не така прежурящо и изгарящо, както беше през Юли. Да, дори в Дания има дни с изгарящо слънце, но тези дни вече са далече – да се надяваме догодина датското лято пак да е така хубаво.

Време е обаче да се откъсна от нетипичните за мен романтични помисли и въздишки по отминалото лято.

Миналата седмица най-накрая си направих регистрация в Urban Style. Да се надяваме, че проектът ще има добро бъдеще – не чак толкова популярен, че да се комерсиализира и не чак толкова малък, че да излизат материали по един-два дневно (както е сега). Ако си човек, който е готов да сподели снимките си с обществото (поради отвореният лиценз на Urban Style), то тогава значи ти си добре дошъл в това все още микро-общество на подобни тебе хора. Поне аз си мисля, че няма нужда снимките да са супер-профи-мега-качество (поне моите са далеч от което и да е от четирите определения 🙂 ). Важното е да има желание и (както пише в правилата на сайта) да има какво да покажеш и споделиш.

Миналия уикенд отскочихме за двудневен team building до шведските планини. Планини е спорно твърдение. Вярно – по-високи са от най-високата датска височина, но по моите все още истински планински мерки бяха твърде ниски. Този ден се научих да слизам по отвесна 40 метрова скала, подсигурен от класическите средства за подобно мероприятие. Научих се също как се минава по мост над пропаст. Мостът представлява едно въже, по което се плъзгаш/изтегляш до крайната точка. Също така опознах други колеги, напихме се като прасета вечерта и заедно страдахме от махмурлук на ферибоота следващия ден. Абе като цяло – много приятно, само без последната точка.
Най-впечатляващото от цялото прекарване беше точно спускането. Въпреки, че си двойно подсигурен, въпреки че знаеш че в момента има по-голяма вероятност да те тресне гръм отколкото да се пребиеш, въпреки всичко това като застанеш на ръбът на 40 метровата пропаст сетивата ти отказват. Наклонът на скалата до долу е минимум 85 градуса, което си е отвесно. Всичките ти сетива крещят “назад бе, тъпак, ти луд ли си, какво правиш”. Само мозъкът тропва с ръка по масата и те с недоволно мърморене се примиряват. И тогава… първите три метра (надолу) са най-страшните. След това започва даже да ти прави кеф. Но първите три метра – за тях казаха, че се помнели цял живот.

Другото покрай “служебните” новини са моите нещастни опити (уроци) по датски. Нещастни защото нямам време (а и кой-знае колко желание, какво да се лъжем), което да инвестирам в този “проект”. Вкъщи има стотици по-интересни неща, включително и този блог. Както съм я подкарал, Ангел май ще научи датския преди мене, защото учителката в детската градина вече сподели, че започвал да се опитва да прави цели изречения, а не само да употребява уточняващи думи. Явно растем. А аз си мислех че за 6 седмици в България ще забрави всичко (а той на шестия ден започнал да прави опити за изречения – баща му след шест урока си връзва езикът на възел 🙁 ).

Снощи гледахме Американска сватба (Американски пай 3). Филмче, пълно с култови майтапи. Афанасчо ме обяви за загубен, щом подобни филми ми харесват. Това обаче не пречи те да продължават да си ми харесват. Още повече, че и :Веси: се присъедини към мнението ми и прекара забавни час и половина с този филм.

Фото-подвизите ни от нашата българска отпуска вече имат публичност. Може да ги разгледате в два албума: “Сл. Бряг и Иракли” и “Родопите”. Освен снимките и приятните спомени, аз си домъкнах в Дания и един идеално плосък камък от Иракли. Намерих си го, харесах си го и си го взех – за спомен от там, а и за да имам парче българка “земя” на бюрото. Като видяха камъкът колегите се втрещиха, но се поуспокоиха, когато кротко си го сложих на бюрото и поставих върху него моливника. И сега от време на време си го вземам, поглаждам си го и си мисля за всичко, което е там – далече, на 2400 км от моето местонахождение. Не знам дали не е по-добра идея да изхвърля рано или късно този камък. Ако той засили носталгията – вероятно ще го зафуча в морето. Но сега за сега е полезно и странно допълнение към работната бъркотия на бюрото ми!

Бях доста изненадан в понеделник, когато получих покана от българското посолство за куклен театър. В поканата пишеше, че в сряда на [едно место в центъра], по случай Андерсеновият юбилей ще има представление на Андерсенова приказка на български език. Не помня имаше ли точно думите “куклен театър” (не че има значение, де), но с такива очаквания бяхме отишли, така че може и да ги е имало.

Предложението звучеше много примамливо и разбира се, ние решихме да отидем и тримата. Веси междувременно се беше обадила на Марта и Полина и ги беше “зарибила” и тях, а аз предложих на Ганчо да дойде и той, ако иска (искаше!). Преди представлението Веси, Поли и Марта бяха отишли с всичките деца (четири парчета) на Мак Доналдс, та когато ние дойдохме децата вече се бяха опознали и приели сравнително добре.

Мястото беше нещо като детски център (тук някой копенхагенец може да ми се смее, но наистина не знам какво точно беше), с голяма свободна площ в средата, в единия край на която имаше сцена. На тази сцена се състоя и представлението, което не беше куклен театър, а всъщност изразително четене на български език на една от Андерсеновите приказки. Получи се страхотно, макар като че ли единствените българи да бяхме ние, изпълнителката и една сънародничка от посолството. С удоволствие се запознахме след това всички. Разменихме по няколко изречения, разменихме и по някой телефон, слушайки продължаващото представление (този път пееше някакъв датски детски камерен хор, който се представяше много добре).

Послушахме още малко детския хор, погледахме децата (не само нашите, бяха дошли и няколко датчани, заедно с техните деца), и решихме да си ходим, че стана и доста хладно.

Като цяло смея да твърдя, че изкарахме една много приятна вечер. Не знам другите с какво впечатление останаха, но за мен тя ми донесе не само удоволствието да се видя с трима познати едновременно, но и нови социални контакти, които са ни много ценни в малка (и бедна на българи) Дания.

Днес ходих до Люнгби, за да си потърся чанта за новият фотоапарат. И идея си нямате колко ми е мръсна раницата вътре – имам чувството, че е пълна с пепел! Колкото пъти вадех апаратът от нея, толкова по него имаше малки сламчици по гумените части. И след второто разчистване на миниатюрните сламчици от гумата (откъде, по дяволите, се е взела тая слама?!) реших, че е крайно време да си купя специализирана чанта за апаратът.

Идеалната чанта изглеждаше така в представите ми:

* достатъчно голяма, за да не му е тясно на хайванът вътре;
* да има место за още един обектив, евентуално и за зарядното с кабелът (когато ми трябва да го нося с апарата);
* да побира телефонът ми (който всъщност е Pocket PC – т.е. достатъчно голям);
* да има джоб за парички, портфейлчета и други благини и по този начин да ме оттърве от необходимостта да нося втора чанта при излизанията ми из града.

Ясно беше, че няма да е лесен избор. Но в Lyngby STORCetner-ът има един прекрасен, голям магазин за фото-аксесоари, където намерих огромен избор от чанти.

След като хванах първия попаднал ми продавач за ушите да избира, последнва дълга сесия. Спряхме се на 4 чанти, момчето ги занесе до касата, за да видим как са цените. Междувременно то беше много доволно, че апаратът беше с мен, защото (както ми се извини) в момента точно този модел го нямали, а било направо задължително да пробваме “как стои”. Та след дълго избиране, най-накрая се спрях на Tamrac Photo-Video 1 чантата, която някакси най-ми пасна (моята е в черно).

Ако трябва да съм честен, една друга чанта беше по-красива. Но тази е много по-функционална. “Закачалките” на онази бяха пластмасови, а аз съм се нагледал на пластмасови счупени закачалки. Затова се реших, взех я и апаратът вече има уютна чанта, където в момента спи доволен.

Много съм доволен от покупката, даже в един момент се зачудих дали пък просто не съм имал нужда от нова чанта, а покупката на апаратът да е била провокирана от стремежът на подсъзнанието ми към нова чанта [шегичка… май трябва да си лягам]? Ако е така, подсъзнанието ми сериозно ме е прекарало, за пореден път :)!

На връщане се опитах да снимам “неща” (паметник и една къща). Най-се дразня, че още не мога да намеря откъде да дам корекция на експозицията, защото на всички пейзажи като че ли се получава преекспозиция на небето :(. Щраках средно по 15 пози, докато успея да докарам балансирана експозиция… Тук надвечер небето е много светло, а сградите са тъмни. Понеже сме на север, в този час лъчите са почти успоредни на земната повърхност и небето “свети” по особен матов начин… което само спомага за преекспозицията. Не, не ми е виновна Дания – просто аз трябва да се науча да снимам…

От около година занимавам от време на време :Йовко: и George с моите терзания относно цифровите апарати и бъдещите ми планове.

По някое време почувствах, че Йовко се умори от моите приказки по въпросът и реших да го оставя на мира. За сметка на това го отнесе Жоро :). Преди две седмици по време на една дълга ICQ сесия той ми обясняваше (за пореден път) плюсовете и минусите на сюрията популярни цифрови SLR-ки. Аз улучих моментът, защото Жоро тъкмо беше взел неговия 300D. Поговорихме си надълго и нашироко и аз тогава взех решението за моят бъдещ апарат – Canon EOS 350D [Digital Rebel XT].

Тогава тръгнах и към осъществяването на този пъклен план. Апаратът не е никак за подценяване – нито откъм възможности, но и също така откъм пари. Но цифровите SLR камери са “по принцип” скъпи, а и аз предварително бях решил – ще си взема истински фотоапарат, който да замени моята “сапунерка” [Pentax Optio 430RS]. Не че Пентаксът не струва – определено е прекрасен апарат “за начало”. Но мога да кажа, че от поне година този апарат не ми стигаше – искам да видя мога ли да творя качество, или ще си остана на тоталното аматьорско фотографско ниво.

:Веси: знаеше, че семейството ни няма да избяга от този (за много хора – тотално излишен) разход. Прие го мъжки, защото тя си е и мъжко момиче :). Може би ако беше при мен нейното мощно влияние щеше да наклони семейните везни в друга посока, но за добро или лошо тя вече беше в България. И така – аз се разтърсих наляво-надясно и открих купчина оферти. В датските магазини този апарат струва точно EUR 1000 – една приятно кръгла сума (за търговците) и неприятно голяма – за моя джоб. Но в Дания (а и май вече в цял свят) има едно златно правило: “избираш в магазина, купуваш от Интернет”. Въпросът беше само да намеря датски e-магазин, защото иначе местните митници дрънкат по 30% мито (вече ми се случи при дребна доставка от САЩ за $35 да ми вземат $20 мито+ДДС).

Датския е-магазин беше намерен, апаратът беше поръчан, и днес сутринта бях до пощата, за да си го взема (вчера изпуснах пощаджията за някакви си 25 минути – беше минал точно преди да се прибера у нас).

Днес се опознавахме с апарата. Изглежда много, много сложен (просто на Пектаксът единствено балансът на бялото му регулирах ръчно, и то пак там ползвах presets). Докато тук, ако искаш, можеш всичко да правиш “на ръка”, но засега поне при мен в тези режими рядко се получава свястна снимка. Днес поскитах чак и половина с колелото на нещо като фото-hunt, но резултатите не стават за публикуване :(. Масов overexposure, направо съм се отчаял… Дали светлината беше неподходяща (беше в късния следобед, слънцето току беше силно, току слабо, и биеше много косо), дали моите умения още куцат, но спокойно мога да кажа, че 100% от снимките не стават за показване като снимки, излезли изпод сензорът на 350D. Аз пробвах само и единствено пейзажи, макро-китки не снимах, понеже имаше доста силен вятър.

Въпреки днешните неуспехи мога да кажа, че съм изпълнен с надежда :). Не вярвам да съм напълно безнадежден случай – сигурен съм, че след като се образовам и свикна с апарата ще се справям добре! Канончето е невероятно добра машина, и дори с китовия си обектив ще може да прави хубави снимки! Само фотографът малко да се ошлайфа :).

Чудя се дали след време да започна да поствам по форуми. Малко съм стар за унищожителната критика на “младите” и кадърни хора там… ще видим. Сега за сега нищо няма за постване, което прави отговорът на тази дилема много лесен :).

Днес тръгнах по пътят на осъществяване на една цел: да стана добър фотограф! Мога да сравня ентусиазмът ми сега само с ентусиазмът ми през далечната 1982-а, когато за пръв път пипнах клавиатурата на Правец-82… и видях колко съм зле на една игра, името на която дори вече не помня…

Ако всичко върви по план и ако няма особено големи и особено неприятни изненади, би следвало след седмица по това време да съм в “Мелницата”, заобиколен от хората, които ужасно много ми липсват тук. Радвам се, че баща ми ще ме посрещне на летицето – така ще може да си кажем някоя и друга приказка още по време на пътя за Пловдив – така ще може да си поговорим…

От последното ми писане тук до днес се случиха интересни неща. За тях – като му дойде времето (най-вероятно – утре). Трябва и на Сашо да отговоря подобаващо. Човекът си е направил трудът да ми отговори с постинг – и аз ще му върна жестът. Още повече, че има какво да кажа по въпроса.
Но тази вечер ще постъпя по анти-Димитровски – ще оставя тазвечершната работа за утре. Това разбира се не е голям проблем, защото всъщност тя работата не е тазвечершна, а онзиденшна – тъй че никой няма да е особено сърдит :).

Иначе животът тук си тече по смазаните релси на ежедневието. Без особени изненади, ден подир ден отпуската се приближава :). Нещата вървят, хората са доволни, въобще – някаква странна лятна идилия (просто защото ние рядко работим с доволни хора – нашата работа повече е с “терминалните” случаи – тези на границата на отчаянието и ИТ-смъртта :)).
Времето тук нещо се беше скапало последните няколко дни, та “разтъпкванията” трябваше да бъдат прекратени. На всичкото отгоре и изкарах някакъв “гърлобол”: болеше ме гърлото, но без температури, хреми или други щуротии. Мина си от само себе си (i с 6 разтворими аспирина) за ден и половина. Надявам се другата седмица да разтъпча поне още 2-3 дни, иначе няма да е много добре! Дано времето да позволи (и астрономическото, и физическото).

А иначе – днес е петък. Седем вечери трябва да се изтърколят, седем бири да се изпият… и една Coca Cola :)… Скоро!