От както се прибрах от почивката в България съм станал много несериозен към блога си. Направо съм за критика, още повече че нямам никакво логично оправдание, освен липсата на време и желание да пиша. Днес обаче смятам да поправя това и да напиша накратко какво се случи през последните дни. Може и да стане дълъг материал, особено ако за втори път не загубя това, което пиша (защото си затварям по невнимание браузера и след това псувам каруцарски).

Тук всичко е нормално. Радваме се на датското циганско лято. Слънцето е започнало да “прегаря” – точно като жарава от огромен огън: стоиш до жаравата и си спомняш за жегата, която идваше от същото това огнище само преди няколко часа. Така е и слънцето сега – все още топлещо, но не така прежурящо и изгарящо, както беше през Юли. Да, дори в Дания има дни с изгарящо слънце, но тези дни вече са далече – да се надяваме догодина датското лято пак да е така хубаво.

Време е обаче да се откъсна от нетипичните за мен романтични помисли и въздишки по отминалото лято.

Миналата седмица най-накрая си направих регистрация в Urban Style. Да се надяваме, че проектът ще има добро бъдеще – не чак толкова популярен, че да се комерсиализира и не чак толкова малък, че да излизат материали по един-два дневно (както е сега). Ако си човек, който е готов да сподели снимките си с обществото (поради отвореният лиценз на Urban Style), то тогава значи ти си добре дошъл в това все още микро-общество на подобни тебе хора. Поне аз си мисля, че няма нужда снимките да са супер-профи-мега-качество (поне моите са далеч от което и да е от четирите определения 🙂 ). Важното е да има желание и (както пише в правилата на сайта) да има какво да покажеш и споделиш.

Миналия уикенд отскочихме за двудневен team building до шведските планини. Планини е спорно твърдение. Вярно – по-високи са от най-високата датска височина, но по моите все още истински планински мерки бяха твърде ниски. Този ден се научих да слизам по отвесна 40 метрова скала, подсигурен от класическите средства за подобно мероприятие. Научих се също как се минава по мост над пропаст. Мостът представлява едно въже, по което се плъзгаш/изтегляш до крайната точка. Също така опознах други колеги, напихме се като прасета вечерта и заедно страдахме от махмурлук на ферибоота следващия ден. Абе като цяло – много приятно, само без последната точка.
Най-впечатляващото от цялото прекарване беше точно спускането. Въпреки, че си двойно подсигурен, въпреки че знаеш че в момента има по-голяма вероятност да те тресне гръм отколкото да се пребиеш, въпреки всичко това като застанеш на ръбът на 40 метровата пропаст сетивата ти отказват. Наклонът на скалата до долу е минимум 85 градуса, което си е отвесно. Всичките ти сетива крещят “назад бе, тъпак, ти луд ли си, какво правиш”. Само мозъкът тропва с ръка по масата и те с недоволно мърморене се примиряват. И тогава… първите три метра (надолу) са най-страшните. След това започва даже да ти прави кеф. Но първите три метра – за тях казаха, че се помнели цял живот.

Другото покрай “служебните” новини са моите нещастни опити (уроци) по датски. Нещастни защото нямам време (а и кой-знае колко желание, какво да се лъжем), което да инвестирам в този “проект”. Вкъщи има стотици по-интересни неща, включително и този блог. Както съм я подкарал, Ангел май ще научи датския преди мене, защото учителката в детската градина вече сподели, че започвал да се опитва да прави цели изречения, а не само да употребява уточняващи думи. Явно растем. А аз си мислех че за 6 седмици в България ще забрави всичко (а той на шестия ден започнал да прави опити за изречения – баща му след шест урока си връзва езикът на възел 🙁 ).

Снощи гледахме Американска сватба (Американски пай 3). Филмче, пълно с култови майтапи. Афанасчо ме обяви за загубен, щом подобни филми ми харесват. Това обаче не пречи те да продължават да си ми харесват. Още повече, че и :Веси: се присъедини към мнението ми и прекара забавни час и половина с този филм.

Фото-подвизите ни от нашата българска отпуска вече имат публичност. Може да ги разгледате в два албума: “Сл. Бряг и Иракли” и “Родопите”. Освен снимките и приятните спомени, аз си домъкнах в Дания и един идеално плосък камък от Иракли. Намерих си го, харесах си го и си го взех – за спомен от там, а и за да имам парче българка “земя” на бюрото. Като видяха камъкът колегите се втрещиха, но се поуспокоиха, когато кротко си го сложих на бюрото и поставих върху него моливника. И сега от време на време си го вземам, поглаждам си го и си мисля за всичко, което е там – далече, на 2400 км от моето местонахождение. Не знам дали не е по-добра идея да изхвърля рано или късно този камък. Ако той засили носталгията – вероятно ще го зафуча в морето. Но сега за сега е полезно и странно допълнение към работната бъркотия на бюрото ми!