Към Сиатъл
Гейт S3, летище Тахома-Сиатъл. Часът е 17:00, Pacific time. Докато чакам да започне check-in-ът за обратния полет, реших да се опитам да събера мислите си за това петдневно пътуване до Сиатъл. И като всичко обратно, естествено че ще започна от заминаването.
Всичко започна повече от тривиално, когато моят мениджър реши, че е крайно време да отида до офисът в САЩ. Декември търчах за виза, след това билети (на два пъти, защото двама колеги се присъединиха към мен почти в последния момент).
И така една седмица след като се върнахме от България, аз трябваше да се натоваря на междуконтиненталния полет на SAS до Чикако, и след това да прехвърля до Сиатъл. Преди да се присъединят колегите имах директен билет, но след това предпочетох да съм с тях и да мина през Чикаго.
В неделя (08.01) наобед взех едно такси от нас до летището. Бях все още болен, затова хич не ми се ходеше в дъжда с все багаж. Не стига дето летя в неделя, ами и мокър – щеше да ми дойде в повече и затова прежалих компанията и реших да си взема таксито като нормален човек. След това разбрах, че колегите са пътували с влак, но за тях (като за “бедни датчани” :)) това се е видяло приемливо ;).
На летище Каструп всичко си беше ОК, като изключим факта че междуконтиненталните полети изискваха по-ранен чек-ин (и съответно повече чакане). След като минахме обаче последният пропуск и чакахме за бординга, по високоговорителите откровен служител на SAS съобщи, че има проблем с единия двигател на самолета и ще отнеме време докато техниците видят какво не е наред (това бяха точните му думи). Това естествено означаваше, че полетът ще закъснее, а пък това от своя страна значеше, че в Чикаго ще изпуснем връзката си за Сиатъл. Както и да е, от нас нищо не зависеше, така че просто си чакахме.
След около 15 минути човекът пак се обади и каза, че техниците били намерили проблема, но за отстраняването трябвало някаква част, която те я нямали в себе си и затова трябвало да изчакаме да я доставят. Но също така и каза, че ще излетим само с час закъснение от реалното време. Докато ние с колегите се чудихме какъв е проблемът да летим с три двигателя, по радиоуредбата обявиха началото на бординга и всичко се изясни – този модел на Airbus има само два огромни двигателя, за разлика от повечето модели, които са с четири малки такива. Е, в такъв случай _повече от ясно е_, че трябва и двата да са наред, да не “закъсаме” някъде по пътя иначе!
Излетяхме точно с час закъснение. Полетът продължи 9 часа и 35 минути, през които изгледах “In my shoes” и “Four brothers” – два филма, които доста ми харесаха. След това обаче заспах на “LA Confidential”. Мислех съща и да пуцна малко WoW, но не успях – не толкова ме уплаши цената от $30 за интернет достъпа, а това че до мен имах Истински Американец, който беше с една глава по-висок от мен и сигурно с около 70 кг по-тежък, та трудно се смествахме. А и ако разтегна ноутбук, положението съвсем щеше да стане нетърпимо.
Седалките на тези самолети са с вграден LCD дисплей – всеки човек може да гледа навигационни данни за полета, има камери отпред и отдолу на самолета (които през нощта нищо не показват, разбира се). По тези екрани показват и филмите, за които говорих по-горе, както и на тях се намира селекцията от музикални албуми за слушане.
През останалата част от полета ядох, спах, четох книга, въртях се – въобще всичко, което един човек може да свърши в тясното пространство на Economy класата.
В Чикаго пристигнахме с около половин час закъснение. Самолетът някакси беше наваксал половин час във въздуха (сигурно пилотът е карал с превишена скорост ;)). На входа към САЩ имаше скромна опашка от 600 човека: изглежда не само ние пристигахме по това време. Наредихме се на една огромна (но контролирана от креслива американка) опашка, и след 30 минути стоях пред (биваща!) гранична полицайка. Отпечатъци, снимка, кратко интервю… и моя милост навлезе в “страната на хилядите възможности”, поне такава са я виждали хората преди 100-150 години.
Въпреки, че паспортната опашка ни забави още 40 минути, ако не беше мудният и остарял митнически режим на летище Чикаго ние щяхме да успеем да си хванем самолета. Проблемът на митница “Чикаго” е, че независимо как и до къде ти е чекиран багажа, трябва да си го вземеш в ръка и тогава да минеш митница. След като я минеш, си оставяш багажа пак на превозвача. Но сещате се, че тази процедура отнема време. Бързахме, бързахме и пристигнахме точно с 10 минути закъснение след нашия полет – самолетът явно вече е бил във въздуха даже.
“Жената зад щанда” на United беше доста любезна. Записа ни в списъка за чакащи на следващия полет, като ни увери, че има сериозен шанс да успеем за него, защото голяма част от планираните за него транзитни вече били излетели с нашия полет (явно късметлиите са пристигнали по-рано от нас и от UA са решили да направят тая “врътка”). Взехме си бордните карти (на които пишеше “Whitelisted for next flight бла-бла-бла”) и тръгнахме да търсим ядене.
Ядене – колкото искаш. Заведение до заведение, но ние нали сме тарикати, решихме да си идем първо до гейта. Е, оказа се че едно от най-яките заведения е точно там, и скоро дъвчех пуешки сандвиш и се наливах с натурален сок от портокал. Дойде ми добре, още повече че не беше ясно кога и как ще успеем да се вредим – ако този полет заминеше без нас, щяхме да търсим хотел, защото повече полети за деня нямаше.
Имахме късмет обаче – след като натовариха всички пътници и изчакаха изнервящо много време, нас тримцата ни повикаха първи. Седнахме си на местата и пилотът пришпори бараката към Сиатъл. След около 3 часа и 50 минути полет (които аз лично проспах щастливо) се изтърсихме в Сиатъл, летище Тахома. Оказа се, че ние слизаме в един от секторите, багажът ни обаче ще ни чака в официалния сектор, до който се стига… на три спирки с влак. Хубав, мъничък и удобен локален влак, който свързва всички секции на огромното летище Тахома. С него стигнахме до нашия багаж, който кротко ни чакаше да го качим в следващото такси.
От летището до хотелът стигнахме за около 30 минути, през които мернахме центъра на Сиатъл, една феерия от светлини и движение.
В хотела последва бързо настаняване. Бях уморен от полета и джет-лага не ми попречи да спя до късно, след като (разбира се) си проверих пощите и съобщенията, които имах за 20-те часа отсъствие от виртуалното пространство.
