На следващия ден, след страхотна закуска (оказа се, че закуската в този хотел наистина си я бива!) си наехме такси, което ни откара на 1000 метра от хотела, където се намираше офисът, в който трябваше да бъдем. Ще кажете “мързели”, ама ние нито знаехме къде трябва да отидем, нито искахме да се наквасим от обилния дъжд, който така и не ни остави за целия ни престой в Чикаго. Въпреки огромните разстояния, таксито с охота ни взе $4.50. Аз лично се зачудих как “се навиват” местните бакшиши – за такова разстояние даже в Пловдив ще ми се намръщят, а площта на Пловдив в сравнение със Сиатъл е… хмм… (няма да получаваме комплекси сега)!

Бърза заверка на картите ни за достъп (важат навсякъде, само трябва да се “заверят” еднократно в рецепцията при пристигане) и вече бяхме част от тукашния екип (поне според компютрите на охраната).

В Америка се работи. Като сложим и факта, че сме на края на дълъг път до следващата версия, работата става __яка__ и __много__. Реално погледнато, за тези 4 дни и половина средното работно време на ден ни беше 9 часа и 30 минути на ден. Най-тежко беше в сряда, когато изкарахме в офиса повече от 13 часа.

Интересното е, че за разлика от европейския ни офис, американския е напълно пригоден за дълго оставане. По-удобни столове, достатъчно широки кресла в залите (където даже може да си поспиш, ако искаш) – явно е, че колегите прекарват доста от времето си тук.

За работата, както е ясно, в личния си блог не говоря. Няма и какво толкова да кажа – програмиране, търсене на проблеми, неизбежно правене и на нови такива 😉 и така нататък. Бяха едни много интересни четири дни и половина, през които научихме много и свършихме много. Но това беше и целта.

За жалост, в петък (13-ти) летяхме обратно. Колегата Джо направо се ядоса, като разбра това – беше ми подготвил интересна програма за уикенда. Даде ми да разбера, че следващия път и дума не може да става за неоставане през уикенда и че ще си имаме неприятности, ако това се повтори. Мен чак ме хвана яд – Сиатъл определено е изключително место и си струва да бъде видян повече от снимките наоколо. Но каквото – такова. В петък едно такси ни взе в 14:30 от офиса и ни закара за около час до летището. Имахме почти 3 часа до полета, но в това е разковничето – ако бяхме тръгнали по-късно, трафикът щеше да направи така, че да изпуснем полета, затова комитетът от колеги решително ни заяви, че щем-не щем в 14:30 вече не сме добре дошли и трябва да си ходим. Оказаха се жестоко прави: вече човек можеше да види началото на грандиозни задръствания. Ние попаднахме само в едно за десетина минути, след това всичко си беше нормално. Таксиметровият шофьор сподели, че само след час ще са необходими повече от час (най-вероятно два, ако не и повече), за да изминем същото разстояние.

Ясно е какво правихме на летището: чек-ин, проверка на багажа за бомби, проверка на самите нас (в Америка се събуваш босичък, защото се проверяват даже и обувките), след това малко по магазините, и чакане пред полета (където написах и последните 2 материалчета за блога). Летището е огромно, магазини и заведения колкото искаш – времето мина повече от приятно.

Интересно ми е дали (по-скоро – с колко) съм напълнял. Тук падна здраво ядене. Споделях с Владо, че ужасно си падам по начина на хранене на американците: пърженко, филенца, тестеничко – въобще прасе като мен може бързо и ефективно да стане _истинско прасе_. Не че и в Дания съм слабичък (85 кила не са шега работа!), но за по-дълго време в САЩ ще се иска бясна воля, за да не мина 100-така. Да не говорим за големите порции, да не говорим за “eat all you can” вариантите на закуска. Не че във всеки съвременен хотел закуската не е такава, но тази в нашият беше много вкусна (всичко беше прясно приготвено) и имаше невероятни сладки неща!

Точно днес получих и покана от един колега да го придружа към края на месеца за едно пътуване до САЩ. Моят шеф е дал ОК, остава само :Веси: да ми разпише командировъчното. Пак ще е за същия период от време, но понеже сега ще е конференция, най-вероятно ще сме в центъра на Сиатъл. Което няма да е зле, нали?