На яхта 2020: Отплаване

На яхта 2020: Отплаване

Сутринта децата, от голям мерак, се изсипаха рано, готови за новите емоции. Ние, държейки комуникация с Кай, вече планирахме леко изместване на разписанието, но така или иначе вече беше време да вдигаме. Това апартаментче в Атина се оказа много добро попадение: спах добре, въпреки жегите навън. Между другото, ако с нещо се запомнят засега дните ни в Гърция, то това са точно зверските жеги (или поне така ги усещам).

Надве-натри “сглобихме” багажа обратно в торбите. Между другото, ако ви се случи да ходите на яхта, не вземайте куфари. Нашите хора ни посъветваха така и не сгрешиха. Няма къде да се сложат и колкото и да е удобно за подреждане на багажа, особено по самолетите, в яхтата ще се чудите къде да ги оставите. Няма да ви се ще да са на буксир след лодката, а вътре място за куфари няма.
По тази причина ние се бяхме помъкнали с две меки чанти, та отдалеч приличахме на амбулантни търговци на път за складовете в Илиенци.

След половин час мотаене с колата, докато изминем 1.2-та км до кея (това е трафика в Атина, макар и за събота сутрин), благополучно паркирахме възможно най-близо до лодката (или поне така си мислех) и отнесохме багажа в нея. Естествено, нашите хора вече бяха там. Оставихме багажа и след първоначалния оглед и радост (чисто нова яхта, явно заради епидемията никой не я беше ползвал още) тръгнахме за магазина. Чакаше ни яко купуване, защото трябваше да заредим провизии за повечето от седемте дни на борда.

След две пълни колички в Лидл, около час и половина бутане насам-натам и отново прекрасен атински трафик, стигнахме до кея. Зилке беше решила, че “трябва да бъда смел” и да закарам колата досами лодката. И така, бавно и внимателно, на заден, около сто метра по кея, заобикаляйки други паркирани автомобили, седенки на узо и бира (хората си бяха разпънали сянка, маса и столове), мотопеди и какво ли още не, успях благополучно да стигна до лодката.
Ако си мислите, че бях само аз, лъжете се. Наложи се да се разминавам с две коли, които пък излизаха от кея, явно правили нещо по другите лодки. Аз като ви казвам, че трафикът в Атина го бива…

Image may contain: sky, car and outdoor

След като натоварихме всичко на лодката и паркирах колата на паркинга, вече бяхме готови за тръгване. Поне откъм моята страна, Кай имаше все още работа по получаването на лодката и разни други дейности, свързани с наемането ѝ и отплаването. Аз там не можех да бъда полезен, та поне гледах да не преча много.

За мое разочарование се оказа, че електричеството на борда е кът. В моята наивност си представях електрическа система, като на MSC Fantasia. Но контактът в моята кабина работѝ, докато не се откачихме от кея. За зареждането на устройствата ми си имахме инвертор, които обаче люто намрази моето 100-ватово Zendure зарядно и от там ми създаде нерви. Но предвид маршрута ни изглеждаше, че без електричество няма да останем/остана.

Най-накрая стана време за тръгване и Кай изведе лодката от пристанището. Беше ми много интересно как с трите двигателя (основен плюс два странични електрически) и руля успя да обърне този съд, без да закачи никоя от останалите яхти, нагъчкани като сардини в кутия. Но всичко беше както трябва и след още малко маневри бяхме извън пристанището.

Първата вечер щяхме да спим някъде около Атина. Кай беше харесал остров, който е настрани от фериботния трафик, за да избегнем вълна̀та, която идва от минаващ ферибот. Иначе е интересно: както си спиш и изведнъж “хръц-хръц, плъз-плъз”: клати!

Image may contain: ocean, sky, outdoor, water and nature

Островчето, на което отидохме се оказа посетено от поне още пет съда. По-големи, по-малки. На островчето имаше хотел, скалист плаж до него (влиза се през рампа в морето), и таверна. На нас, естествено, най-интересна ни беше таверната. Но преди нея “опитахме” морето.

Задната част на яхтата много удобно става на платформа, която е малко над ватерлинията. От тази платформа, със стълба към водата. По тази платформа може да се качиш в дингито (надуваемата лодка за по-лесен транспорт до брега, когато не сме на док), да влезеш във водата или да се метнеш на някой от саловете (имахме два), най-вече за сеир на всички други.

Image may contain: ocean, outdoor, water and nature

Закотвянето на лодката и връзването ѝ към брега беше интересно. Кай с момчетата отидоха до брега, намериха голям камък, на който вързаха едно от въжетата. Бая солидно въже. Преди това бяхме пуснали котвата отпред, за да може лодката да се опъне между двете фиксирани точки. След това Кай реши, че иска да върже още едно въже, защото близо до нас имаше и друг съд. И така се оказахме добре завързани за брега.

След това дойде време за къпане. Моята нормална неприязън към водата на това пътуване нямаше място, защото първо водата беше много чиста, второ бяхме си само ние и трето – така или иначе нямаше как да го избегна. Затова и влязох във водата почти веднага, за да съм около Калина, която дрейфуваше във спасителната си жилетка.

Неусетно с плуване и бутане стигнахме до брега, до една от платформите, които са за къпещите се, да влизат и излизат от водата. По нея излязохме на брега, на едно плажно заведение, което вече затваряше (беше осем вечерта, все пак). Децата разгледаха странния плаж: тераски, издълбани в скалите, на всяка тераска по комплект шезлонги и чадър. Друга атракция беше огромна клетка, пълна с всякаква живинка: папагали, кокошки, патки дори. Явно през деня скитат наоколо, но ги бяха затворили за вечерта.

Калина вече беше уморена (и гладна), та се помъкнахме към лодката. Решихме да заобиколим през плажа, да да не се налага да плуваме толкова. На нея ѝ беше малко студено, та това допълнително допринесе за мрънкането, докато влезем отново във водата. Това, че влизахме през скалите (всъщност от една скала над водата) също не ѝ хареса особено, но това беше едно от най-чистите от таралежи места, затова и решихме да е от там.

Image may contain: sky, outdoor, water and nature

След като я метнах във водата (всъщност я сложих на краката ми и я потопих от там), и аз скочих и я добутах до лодката. Там се оправихме за таверната (аз – сушене, момичетата – далеч по-сложна процедура) и към 21:00, заобиколили островчето с дингито, бяхме на пристана на таверната.

Хапнахме, децата помрънкаха, ние им се поскарахме, въобще всичко си беше в реда на нещата.

Към 22:30 се прибрахме на лодката, Калина заспа веднага, а ние останахме още час, за да се радваме на хладната вечер.

Гърция 2020, ден 4: До Атина и там

Гърция 2020, ден 4: До Атина и там

Планът за днес беше да стигнем благополучно до Атина и да се “съединим” с другата част от екипажа. Основната част, бих казал, защото, ако не бяха те, ние въобще нямаше да тръгнем за това приключение.

Веси снощи си изключи алармата. Щото била вече в отпуска. Голяма грешка :). Защото, естествено, се успахме. Не в най-лошия възможен смисъл (примерно, да изпуснем транспортно средство), но сутринта определено започна поне с час по-късно, отколкото аз си го представях. Това обаче пък помогна да ми “изгорят бушоните” на планинга и да спре да ми пука кога ще тръгнем и как. Така или иначе, денят беше пред нас, от бързане и нерви нямаше никакъв смисъл.

Решихме първо да търсим нещо за ядене. Трудно се намира “нещо за ядене” в това селце. Не знам защо, но изглеждаше същото предизвикателство, като това да намериш нещо за ядене в заведение рано сутрин, примерно в Оризово (едно от родните ми села, защото аз, като всеки див селянин, си имам две).

Апартамента ни, заедно с останалите апартаменти “на първа линия”, съседстваше с всички кръчми и кафета, които могат да се намерят на тази първа линия.
Първо опитахме да седнем в един бар, но аз исках да ми е удобно, а на фотьойлите вътре музиката беше твърде силна. Седнахме и станахме.

Насочихме се към съседното. То вчера ми направи впечатление: с палми пред него, прясно боядисано, хората тогава още работеха. Днес вече изглеждаше отворено, поне основната му част. Хората ни приеха, но с уговорката “нали сте в отпуска, не бързате за никъде, нали?”. Ами не точно като да не бързаме (или аз тогава още бързах), но обещаха да приготвят храна, та седнахме.

Хората съвсем правилно и честно си бяха обещали: храната беше много вкусна, но почакахме за нея. Докато чакахме, не скучахме: имаме си телефони, Веси и децата “посетиха” плажа, аз гледах как хората си подреждат заведението.

Като дойде храната извиках гладните от плажа. Преди това си поговорихме с една от госпожите, която показа добро ниво на английски. Обясни ми, че са наематели, но е семеен бизнес. Че тепърва започват, защото преди просто е нямало смисъл от това, заради липсата на хора. Гърците определено очакват сега да се понапълни из морето им, но съм и сигурен, че абсурдните мерки, които въведоха, ще отблъснат всеки, който иска да ходи на почивка.
Несигурността от тип “дали ще ме карантинират, докато тече моята резервация в хотела” за повечето хора е много по-лоша несигурност от колебанието “дали ще се заразя със SARS-COV-2”. Затова смятам, че беше изключително тъпа и недалновидна мярка това нещо с декларациите, които гръцките власти измислиха. Но както и да е, ние (засега) го избегнахме. Да видим септември дали въобще ще стигнем до Крит (там сме с полет).

След закуската се прибрахме, изкъпалите се в морето пак се къпаха (кожата на седалките ми е важна!), досъбрахме багажа и натоварихме катуна. Чакаха ни около 450 км път до Атина.

Мисля, че много добре се получи това с разделянето на пътя. Разбира се, беше планирано да е за един ден, но и с лекото удължаване пак не беше никак зле.

No photo description available.

Магистралата към Атина заслужава специално внимание. Докато стигнахме в планините, пътят продължи да е четирилентов (три активни и едно аварйно платна). Планинската част, очевидно, е била твърде скъпа за гърците, за да я направят трилентова, затова там е минимумът за магистрала: две активни и едно аварийно в посока.

Изключително дразнещото нещо по пътя са тол пунктовете. И не защото ги има. Ясно е, че този път някак трябва да се изплаща и поддържа. Дразнещото е системата, която гърците са реализирали, за да събират тези такси.

На всеки 50 км има по един пункт. На него плащаш между 1 и 4 евра. И това се повтаря поне десет пъти, докато стигнеш Атина. Събрах куп бележки, които сега ме мързи да броя. Но бяха поне десет такива спирания.
Допълнително, на изхода към повечето селища имаше също така тол пунктове, за да не се минат гърците да съберат по едно-две евра от излизащите там.

Тази система ми се струва изключително неадекватна, нещо като комбинация от “най-лошото от двете системи”. Най-добрият модел е този, при който събираш тол на влизане и след това на излизане. Да насереш през 50 км пунктчета на самата магистрала, където целия трафик спира, за да си плаща, е безумие. Имам чувството, че тази система е измислена от ненормални социалисти, или (още по-зле) от синдикални дейци, с единствената идея да се създадат работни места на колкото се може повече хора, които друга квалификация освен да подават бележка, да събират между едно и четири евра и да връщат ресто нямат. А напоследък и тази квалификация им е твърде сложна, защото навсякъде се молят плащанията да са с карта. Има си хас и да не се молят: с такси от €0.85 на някои пунктове, представям си какво връщане на 15 евроцента пада, ако плащаш кеш.

Тъй или иначе, безпрепятствено стигнахме до Атина. Само с едно спиране по средата, където аз пих кафе, а останалите хапнаха. Друго отличаващо нещо по тази магистрала беше, че местата за спиране и хапване са по-малко от тол пунктовете им. Често минаваш през два тол пункта, между които има единствено автоматизирани тоалетни: отбивчица за колко да спрат два тира един зад друг, три кенефа, и толкоз. Кафета и бензиностанции има на големи разстояния: направи ми впечатление там, където спряхме, че табелата показваше, че следващото е на 127 км от това. Което си е цифра. Това дори при нас го няма, от времената, когато АМ “Тракия” беше току-що построена и нямаше много места за спирания до Бургас.

Като стигнахме до Атина си спомних една от причините да не харесвам много този град: самоубийците с мотори, скутери и всякаква друга двуколесна паплач, на която ѝ е омръзнал тоз, един живот и иска колкото се може по-скоро да се превърне в малък, тенекиен параклис покрай гръцки път. При положение, че шофираме с около 80 км/ч, четирилентов активен трафик, със сравнително къса дистанция, тези караха с над 100 км/ч, извършвайки акробатични престроявания без мигачи, мушейки се между колите, минавайки на едно стъпало разстояние край превозните средства.

Като пресичащ платно пешеходец в Атина ме беше страх от тези ненормалници, като шофьор бях ужасéн. Представях си как някой малоумник закача степенка или стъпало в кола пред мен, пада на платното, и аз му минавам през гръдния кош с 80 км/ч. Тези последни 30 км вътрешноградска магистрала ме изтощиха повече, отколкото целия път. Даже бях благодарен на две-три задръствания, които ми дадоха шанс на сетивата и нервите да починат малко.

Хубавото е, че накрая благополучно стигнахме до нашето място. Посрещна ни страхотно момиче, което не спря да държи връзка с нас от обед (през WhatsApp, на чудесен английски език). Настанихме се в апартаментчето, което си бяхме намерили, и което е страхотно, кокетно мезонетче (сигурно под 80 м² обща площ), на три минути пеша от плажа им.

Видяхме се с нашите приятели, хапнахме в плажната кръчма (пълна кръчма, все пак това е Атина, сервитьори с маски и даже шлемове, но на хората хич не им пука), направихме плановете за следващия ден, пийнахме по едно ципуро за “лека нощ” и се отправихме в леглата.

Image may contain: drink, sky and outdoor

Понеже аз сам не си повярвах, ето списъка на толовете, кога и как сме спирали, за да ги плащаме:

ЧасСума
12:29€3.20
12:51€2.50
13:10€4.00
14:34€3.50
14:54€1.90
15:08€1.75
15:43€3.85
16:07€3.85
16:44€3.30
Още два пункта от Солун до селцето€3.40
Общо: 11 пункта от Солун до Атина€31.25
Гърция 2020, ден 2: В подножието на Олимп

Гърция 2020, ден 2: В подножието на Олимп

Четвъртъка, освен работните задължения, с Веси бяхме замислили пътуване до Prionia, една (по-скоро) местност със заведение в подножието на вр. Олимп. На един майлстоунски тимбилдинг (най-якият въобще) Невена ни беше завела до това място и аз бях разказвал на Веси за него, та и у нея се беше появило желание да го посети.

Image may contain: tree, sky, plant, ocean, basketball court, outdoor and nature

Та в ранния следобед се натоварихме на колата и следвайки пътя покрай морето (а не както Maps препоръчваше – директно на магистралата), тръгнахме натам. Минахме покрай доста занемарени места. Убеждавам се, че в тази си част Гърция прилича повече на нашите села. Има оправени и “направени” къщи, но ги има и изоставени и дори полуразрушени постройки, спомен от някаква по-далечна слава. Видях порутени къщи, видях порутени бизнеси (приличаха като че ли на кръчми). Видях и занемарени хотели, малко стил “Слънчев бряг, 1980”. Но, естествено, имаше и много яки такива. Минахме и покрай хотела Mediterranean Village , който (струва ми се) беше този, който Майлстоун използвахме, за да направим онзи (много як!) тимбилдинг тогава. Цените му днес са 1000 лв на вечер, и предполагам, е празен както всичко наоколо.

Въртейки из селищата, загубихме може би 20-30 минути в път повече, отколкото ако се бяхме качили на магистралата. Но пък поразгледахме околността. И аз се убедих още повече, че щеше да е по-разумно, ако не бяхме ангажирали места предварително, а бяхме избрали на място. Но станалото – станало. Може би тази година е уникална и с това: че когато избираш на място, ще получиш по-добра оферта, ако минаваш през сайтове като Букинг.

Пътят към Приония минава покрай Литохоро: селището, което е в подножието на подхода към Олимп от морската страна. Така и не влязохме по-навътре в селото, но от това, което видяхме (и отгоре) изглежда доста голямо селище.

След Литохоро пътят става доста планински: остри завои, тесен път, на моменти ремонтиран набързо след свличания. Минахме поне през три места, където пътят се беше свлякъл и се е наложило да го възстановяват. Горе-долу се бяха справили. Качвайки нагоре, набелязахме едно друго заведение, от което очаквахме да има хубава гледка.

Image may contain: plant, tree, grass, outdoor and nature

Пристигайки на Приония видях, че макадановия паркинг, който беше там, сега се беше превърнал в културен, асфалтов паркинг. Направен, разчертан, въобще – красота. Чудя се къде са спали местните “зелени”, та са разрешили асфалтиране на терен в резерват (да, Олимп е резерват), но явно са проспали този потресаващ факт. Трябва да ги изпратим при нашите “зелени” за обмяна на опит.

Заведението си е същото. Седнахме да обядваме, но Веси реши да щъка с Калина из региона и да снима. Аз нямах особено желание: запазил съм си щъкането из региона, когато/ако някой ден решим да качваме Олимп. Дотогава не искам да си развалям изненадата. Но може да се каже, че местността е доста красива и резките, отвесни скали наоколо придават някакво странно усещане. Не се учудвам, че местните дълго време са си мислели, че на Олимп живеят боговете.

По информация от заведението, от Приония до Олимп са около осем часа преход. Оставяте колата и багажа на 1100 м на паркинга и качвате до 2915, колкото е самия връх. Съдейки по наличните карти, около Олимп има бая инфраструктура, но по пътя натам има само три заслона (отбелязани са като заслони, дали предлагат нещо – това не успях да разбера). При всички положения, ако искаме един ден да качим този връх, ще трябва да си вземем спални чували и храна поне за три дни, защото може да се окаже, че осем часа няма да успея да ги взема “на един дъх”. Макар, че да спиш на вр. Олимп сигурно би било яко. Един ден качване и един ден слизане, това е най-оптимистичния вариант. Реалистичния е един ден подход, спане на някой от горните заслони, на втория ден качване, мотаене из местността, слизане до заслона, и на третия ден слизане до изходната точка. Трябва да проверя какви са указанията и впечатленията от този преход.

След като хапнахме обяда, Веси реши да ме води и до някакво близко езеро, което за открили, и до близък манастир (от 1542 г.). Аз се възпротивих на езерото, защото беше по пътя към Олимп, та успях да изтъргувам едното за другото.

Image may contain: mountain, sky, outdoor and nature

Минахме през манастира на Св. Дионисий. Пичът решил на времето да прави манастир, започнали го (или завършили – историята мълчи) 1542-а. Многократно опожаряван и грабен, най-накрая нацистите му разказали играта през 1944-45. Сега гърците работят, за да го възстановяват. Отпред имаше горда табела на проект на ЕС за възстановяването му, на стойност около 1 млн евро. Проектът започнал 2014, с край 2020. Но краят му още не се вижда (почти съм сигурен, че краят на паричките се е видял отдавна). Още едно неверотяно доказателсто колко много работят европейските проекти и как всичко става точно така, както чиновника си го представя. Възстановени са реално само два-три апартамента и църквата в средата на манастира. Всичко около него още са руини, които са били оставени така от нацистите.

Image may contain: 3 people, including Vesela Angelova, people sitting, tree, sky, outdoor and nature

След манастира се спряхме за кафе и десерт в заведението, което бяхме набелязали. Неговореща английски госпожа ни посрещна не особено приветливо, но веднага намери колегата ѝ, с който се разбрахме. Пихме по кафе и фрапе, децата изядоха шоколадов пай (и аз го опитах), направихме някоя и друга снимка и след това се смъкнахме надолу. В заведението бяхме само ние и двамата човека персонал.

Прибрахме се тъкмо за вечерния плаж на Веси и децата. Аз си се занимавах с мои си работи, докато те плуваха. С това денят горе-долу приключи.

Чудя им се на гърците. То ясно, че сме в мощна инфодемия, че вирусът го има и няма как да бъде унищожен, поне засега. Но на този фон да утежняват още повече влизането на туристи на територията им е недалновидно и, откровено казано, глупаво. Но те си знаят, може би и при тях го има момента “давай да се борим с короната, че инак няма парички от ЕС”. А ако някой най-добре знае как сладко е да се харчат парите на ЕС, то това са гърците. И имам чувството, че ние се учим много бързо и много ефикасно от тях.

Ако всичко е наред и по план, утре пътуваме за Атина!

Гръцко 2020, дни 0 и 1

Гръцко 2020, дни 0 и 1

В понеделник с Веси научихме новина, която ме изкара извън нерви. Гръцките бюрократи решили, че ако въведат тестове на случаен принцип, страшно много ще си помогнат на “борбата с короната”. И понеже бюрократите рядко са с много мозък, речено – сторено. От днес в Гърция ще се влиза само след допълнителна, безумна бюрокрация.

Image may contain: text that says '4 +30 697 0096024 Text Message Yesterday 19:52 Welcome to Greece. Because of COVID-19 random testing may apply upon your arrival and you may need to self- quarantine for 1 day. Stay safe, enjoy Greece.'

Показва ми Веси новината и на мен космите ми настръхват. Представям си как на 02.07. пътуваме за Гърция, а преди това трябва да сме попълнили формуляр, за всеки един от нас, в който подробно сме упоменали в кои държави сме били преди това (само България, за нас) и как не сме болни и други простотии. Та, държавното чиновниче на границата ще да вземе тоз формуляр, ще напъне държавно чиновническо мозъче и или ще ни пусне, или “на случаен принцип” ще изака разпореждане, с което ще ни вземат по един PCR, а пък ние трябва да сме казали къде в този случай се задължаваме да чакаме следващите 24 часа, за да разберем дали ще имаме почивка или не.

Значи, човек не може да се бори срещу непреодолимите сили. Природата, живота – това са такива сили, които могат да разрушат всеки план. Мен ме хваща бесен яд, когато държавния бюрократ до такава степен се самозабрави, че самият той стане “непреодолима сила”. И поради това, за да избегна тази глупост и да се боря с “непреодолими гръцки бюрократични сили”, казах на Веси “тръгваме за Гърция на 30.06”.

Тя, съответно не беше много възхитена от такава рязка промяна на плановете. Тя се беше настроила, че ще тръгнем на 02.07., ще спим една вечер в Макриялос, и след това ще бягаме към Атина на 03.07., за да се качим на яхта на 04.07.

Да, обаче при този план, ако бюрократът се запъне да ни тества, ние сме “закотвени” за 24 часа някъде, за да чакаме резултати. На всичкото отгоре сме и “карантинирани”, т.е. представете си едностаен апартамент с климатици, от който не може да излезете, при 38°C температура навън. Страшно преживяване, не мога да дочакам от мерак!

Та, заради това, реших и понатиснах малко Веси. И на 30.06., около 19:30 се оказахме на “Кулата”. Почакахме към 20′. За 20′ провериха около 10 автомобила пред нас: явно сега се чака повече, не мога да си представя какво чудо ще стане, когато въведат тези малоумия.

Пристигнахме в 21:30 в Макриалос. Аз бях букнал тук апартамента за междинния престой, просто удължих с още два дни резервацията. Апартаментът не е нищо особено, освен това, че е ярък пример как ревю оценка от 9.4 в Booking при 50 ревюта не е фактор за качество. Но е поносимо, а и сме само за три дни.

Image may contain: people sitting, table and outdoor

Още при пристигането вечерта ми направи впечатление малкото хора. Но може би по този край на Гърция е така. Това, което веднага ми се наби в очите е как от примерно 40 маси в ресторантчето имаше само две с хора. И то не заради “физическата дистанция” (гърците май са още по-над тези неща от нас). Просто няма хора. Там, където бях букнал аз, всичко друго освен нашия апартамент май беше свободно. Та… сезонът и тук май ще да е пълен провал.

Нищо, ЕСССР ще напечата €,€€€,€€€,€€€,€€€, нали затова са там, за да “спасяват” бизнесите, след като ги унищожиха. Естествено, всички ние ще плащаме, но пък политиците ще си гласуват едни трилиони за “справедливо преразпределение” по наши и ваши фирми. За ГЕРБария рязко стана важно ГЕРБ да изкарат още един мандат, защото по груби сметки ще има няколко милиарда евро “помощи” за “усвояване”. А ние добре знаем как хубаво ГЕРБ “усвоява” помощи. Наблюдаваме го от десет, че и повече години.

В интерес на истината, ако не бяха автократските заигравки на Бащицата покрай фарса със SARS-COV-2, щях да предпочитам ГЕРБ да ги “усвояват” тези милиарди, отколкото БКП. Но предвид какво натвори ГЕРБ ведно с ДПС (гешефтатурата, най-вече) през последните месеци смятам, че е крайно време да има смяна на властта, ако ще и само за 12-24 месеца протести. Казвам “протести”, щото то все така става, че като дойдат комунистите на власт, някак успяват само за няколко месеца да изкарат всичко живо навън. И този път ще ми е прелюбопитно какво ще натворят.

Та, сега сме за три дни в Макриалос. Няма хора. Има отворени таверни (всъщност, почти всичко е отворено). Има и хора, но е пълно около 10-20% от капацитета. Навсякъде. И то не заради “мерки”, а защото просто няма хора. Разбира се, нямането на хора е следствие паниката и мерките, но… каквото един свят си направи сам, никой друг не може да му го направи.

Image may contain: Doncho Angelov, hat, sky, outdoor and closeup

Ние берем плодовете от това нямане: сравнително бързо обслужване навсякъде, сравнително бърз WiFi почти навсякъде (работи се лесно). Макар, че трябваше да пускам WiFi през моя телефон, защото за някои неща един определен VPN така и не пожела да запали. Явно местният доставчик не ще да пуска VPN-и навънка, но пък не знае как да блокира по-сложните, но пък знае как да блокира елементарен Windows PPTP тунел. Майната им, имаме си мобилен телефон за тези неща.

Вече се записах с гръцка салата и гръцка мусака (в гювече). Утре ще видим как са им и мидите. Имали ферма наблизо. Учудва ме, че картофите им са евтини въпреки мидената им ферма и пресните им миди, но свободен пазар – вероятно това, че има още 10 заведения наоколо помага картофите да са по-евтини от тези в някои други, известни мидени ферми в България.

Работим още два дни тук, а междувременно тръпнем в очакване на добри новини за близък човек. Дано всичко е наред, за да може в петък да отцепим към Атина, за останалата част от това вълнуващо преживяване. Иначе… не знам. Имаме си нашите си притеснения, но те не са за тази аудитория, затова ще си ги запазя за себе си.

Image may contain: one or more people, ocean, sky, beach, outdoor, nature and water
Заблудата “Европейска прокуратура”

Заблудата “Европейска прокуратура”

Тези дни, покрай солидното “производство” на новини от страна на управляващите на ГЕРБария, четох из опозиционните групи как “единствената надежда” била Лаура Кьовеши, дето била европейски прокурор, и дето “само тя” щяла да ни оправи.

Лошото е, че го четох из групи, които макар и политизирани, би следвало да са от хора, които не вярват в плоската Земя, в това че ваксините убиват, както и в това, че Европейския съюз може да “оправи” който и да е. Бях изненадан, но от известно време почти нищо не може да ме изненада (много се пазя отзад, да не ме опровергае неочаквано някой).

Любопитна подробност е, че сайтът на Европейската прокуратура не е преведен на български. Явно хората правилно са преценили, че по-добре да изядат и изпият парите за превода, защото много малко българи ще си направят труда да прочетат, та от там няма нужда и от превод. Ние сме по чакането (за оправяне), не по четенето.

Тези, които искат да четат (и които може би нямат нужда от тази публикация), това е Мисията на Европейската прокуратура:

The European Public Prosecutor’s Office will be an independent and decentralised prosecution office of the European Union, with the competence to investigate, prosecute and bring to judgment crimes against the EU budget, such as fraud, corruption or serious cross-border VAT fraud.

Мой, бърз и нескопосан превод на Мисията (както казах, европейският бюрократ не смята, че преводът на български е важен): “Офисът на европейския прокурор ще бъде независим и децентрализиран прокурорски офис на Европейския съюз, с компетенцията да разследва, преследва и довежда до съда престъпления спрямо европейския бюджет, като измами, корупция и сериозни трансгранични ДДС измами”.

Та, вярващи мои приятели, Лаура Кьовеши, или който и да е последващ Европейски прокурор, нищо няма да “оправи”, поне не и в нашата клета територия:

  • Няма да осъди Божков, Бащицата, Пееф, или който и да е държавно утвърден престъпник.
  • Няма да разследва подпорната стена, или която и да е друга стена, къща в Барселона, или къща в Долно Нанагорнище
  • Няма да разследва и “дайте да си мълчим, че иначе може да лъсне измамата”. Нито което и да е друго открито признание за измами. Да не говорим за закритото такова.

И преди да ми скочите “да, ама последното говори за измами по европейски проекти, пък то в мисията ѝ пише, че ще го преследва”, замислете се. Дали Лаура има юрисдикцията да прави каквито и да е разследвания на българска територия? Няма. И не трябва и да я има. Защото (все още) сме суверенна държава, а не “европейски щат ГЕРБария”.

За което и да е разследване, Лаура има юрисдикцията да изиска от гешевтатурата да ѝ се предоставят данни. Разбира се, че данни ще ѝ се предоставят (сеш’се, нали?). След това тя ще вземе тези данни, за да прави “независимо разследване”. То ще е дотолкова независимо, че е екипа ѝ е включен главния прокурор на ГЕРБубликата. Защото няма как да не е, така е създаден офиса на европейския прокурор (за невярващи – прочетете горния линк).

Европейският прокурор ще разследва това, което му се предостави като материал. И на базата на него ще дойде със заключение.
Европейският прокурор разчита на същите, тежко корумпирани и разядени от мафиотски и партийни интереси институции, на които разчита и българския народ, който чака да бъде оправен.

Европейският прокурор няма и не може “да оправи” нищо. Това, което той/тя най-много може да направи, е да предизвика наказателна санкция срещу ГЕРБария, по силата на която санкция да връщаме парите, които сме откраднали.

Разбира се, тези пари няма да ги връщат тези, които са ги откраднали, защото за да ги върнат, в ГЕРБария трябва да има работеща съдебна система. Парите ще ги върнем всички ние, от държавния бюджет. “Разледващите органи” в ГЕРБария ги има, но само за хора, които са неудобни по един или друг начин на властта, или за хора, на които властта иска да им вземе бизнеса по един или друг начин.

Тези, които щедро крадат от каквито бюджети могат да налапат, са недосегаеми, защото те имат “правилните” познанства. Съответно, текущата “-ратура” (татарчетура, цацаратура, гешефтатура, или която и да е бъдеща “шавиготура”) няма дори да си помисли да посегне към тях. Точно така няма да си помисли, както и днес не си помисля. Както и вчера не си помисляше.

Всяко чудо за три дни. Ще пошумим, ще се възмутим дружно и много във Фейсбук, пък ще си млъкнем. Какво да правим, трябва да се работи, трябва да се изкарват пари, кражбите трябва да се плащат. Защото кражбите се плащат от държавния бюджет, не от тези, които са ги откраднали. Протестите и те нищо няма да променят, най-много да докарат по-гладните крадци на власт. Пък в момента са и незаконни, пуста му карантина и “извънредно епидемиологично положение”.

Та така, скъпи съкилийници. Недейте се надява на Лаура. Лаура е поредният европейски бюрократ, който е създаден, за да харчи публични средства и да имитира някаква дейност.
Без здрава национална съдебна система която и да е държава е обречена да робува на политическата, мафиотска клика, която в момента я управлява. А ние се постарахме добре да я установим и бетонираме в държавата, която едно време се казваше България.

А здрава съдебна система в България отдавна няма. Няма и желание да има. Едно време опитахме да създадем партия, която да има за програма и цел възстановяване на независима съдебна система, но се провалихме и разфокусирахме. Пък и българският народ не ни пожела. Защото не видя в нас промяната.

Лошото е, че вече и на себе си не мога да се надявам! Например, можеше да си намеря работа в чужбина и да напусна кораба, преди да е потънал. Но пък одъртях и никой не ме иска. Затова ще правя, каквото мога, за да може децата поне да се спасят. И ще се наложи да остана, надявайки се, че поне в затвора няма да ме вкарат един ден за това, че имам “анти-държавно” мнение.

Как си представям идеалното домашно ВЕИ решение

Как си представям идеалното домашно ВЕИ решение

brown brick house with solar panels on roof

ВЕИ: възобновяемите енергийни източници. Много модерно, много високотехнологично, много яко. Откакто на една от хижите в Стара планина видях реализирано едно подобно решение, не ми излиза от главата какво би могло да се направи и вкъщи.

В Лозен така или иначе страдаме от “нередовно” електричество. Положението с електроснабдяването се подобри много през последната година-две, но все още, веднъж седмично поне, електричеството спира.

Все още се случва да загубим някой електроуред, ремонта или замяната на който струва пари, да не говорим за неудобството, докато го няма. Пералня вече сменихме. Миялната живее втори живот. Хладилника – също. Всички повреди бяха свързани с нестабилно електричество: два стабилизатора на основните платки на хладилника и миялната, след това изгоряло управление на инверторния двигател на пералнята (тогава пералнята директно замина за рециклиране – сега сме с нова).

Откакто сме тук, цялата ми слаботокова електроника (компютри, телевизори, електроника) е зад UPS-и, за които свикнах, че са нещо като консуматив: на всеки 3-4 години ги подменям, защото батериите заминават. А мен ме е страх да нося UPS на ремонт, защото оставят ли си ръцете, може да запалим къщата поради некачествен ремонт на такова нещо.

Та, от доста време ме занимава мисълта за усъвършенстване на електрозахранването на цялата къща. Замислих се какво би било идеалното за мен. Не разбирам в детайли какво въобще има на пазара, затова пиша това от чисто клиентска гледна точка: някои неща, като нищо, може да не са възможни или приложими (откъм цена най-вече).

Значи, къщата в момента мисля, че е вързана на предпазител за 10 kW. Не е падал предпазителя, което означава, че не сме надвишавали 10 kW пикова мощност, въпреки многото консуматори (средна сметка за ток 200 лв през лятото и 350 лв през зимата)

Първият компонент на идеалното решение е централен стабилизатор, който да ме предпази от пиковете на входното напрежение. Когато токът “мъжди” (а това се случва на всеки 10-20 пъти при спиране на захранването), не искам това мъждене да отива върху уредите вкъщи. Искам, веднъж реализиран, този стабилизатор да предотврати изгарянето на електрониката. Такъв стабилизатор най-добре работи с някакви батерии, но според мен може да се реализира дори и без тях: при идване на захранването да изчаква 10 секунди, за да се стабилизира напрежението и след това да включва и къщата. При отпадане на захранването да не позволява отново включване следващите няколко секунди. И, разбира се, да реже всички вредни пикове.

Вторият компонент на идеалното решение е акумулаторен блок, който да може да “подпре” захранването на къщата за определено време. Този акумулаторен блок, свързан към стабилизатора, би следвало да може да осигурява поне 30 минути резервно захранване. В идеалния случай: повече. В реалния: поне 15 минути. Разбира се, хубаво би било батериите да не изискват смяна поне пет години.

man holding solar panel on roof

Третия компонент на идеалното ми решение са фотоволтаични панели, които да осигурят през светлите часове мощност, достатъчна за поема нужите на къщата. В идеалния случай капацитетът на батериите ще може да поеме и нощните нужди, но тогава, може би, ще ми трябват батерии с обем колкото сама къща (и цена горе-долу пак толкова). Но си говорим за идеален вариант, така че да идеализираме и тази част: през деня къщата зарежда батериите си, през нощта батериите се използват, за да захранват къщата.

Четвъртият компонент на идеалното решение е дизел-генератор. Той стои тук само и единствено, за да допълни идиличната картинка, защото в силно урбанизираните райони като нашия се смята, че (уж) електричеството е достатъчно стабилно, за да няма нужда от допълнителен генератор. Само, че за последните десет години сме имали поне десет дни (все пак – 10:3650 не е много!), през които сме оставали без електричество за повече от шест часа. И тогава започва едно зъзнене, защото все се случва този момент да е през зимата.

Петият компонент на идеалното решение е панели за нагряване на вода, в комплект с поне 300 л бойлер. Не съм сигурен дали не е по-ефективно да има само фотосоларни панели (които да си топлят водата чрез нагревател). Просто нямам познания да преценя кое е по-ефективното. Но да има допълнително едни 300 л вода, загрявана от слънцегреенето би било много приятно. Едно защото водата “никога няма да свършва”, и второ, защото имайки такъв голям обем вода, ще бъде изключително енергоефективно да се използва системата. Чувал съм, че малките бойлери не са достатъчно ефективни и си го обяснявам с това, че акумулират твърде малко енергия (под формата на вряла вода) през деня, та се налага дотопляне и на електричество.

white and brown pendant lamp

Шестият компонент на идеалното решение е умна система за контрол и управлние. Бих искал да имам точна представа за консумацията по стаи. В някои случаи: за консумацията по модули. Например: колко консумират всички електроники. Или колко консумира бойлера. Или хладилника. Или пералнята. Или климатиците. Ако мериш нещо, то може да го управляваш.

Седмият компонент на идеалното решение е умна, слаботокова инсталация на прав ток, която да се използва за осветление (а и за някои не толкова мощни уреди). Чувам, че това е много по-ефективен начин за консумация, макар че не съм проверявал фактите.

И така, след като описах такава идеализирана система, се чудя дали има вече решения, които хем да са за домашна употреба, хем да не са безумно скъпи, хем да са и надеждни и най-вече – да са налични в България (доставка, инсталация, гаранционна и следгаранционна поддръжка). Чудя се също дали ефекта от тази решения ще бъде фискален, или само морален. Морален е тоз ефект, който няма фискален смисъл (т.е. никога няма да се изплати), но генерира кеф, удобство и “чувство за изпълнен дълг”. Изпълнен дълг в смисъл: налях тия 25К лв във ВЕИ, ама сега съм много екологичен, защото не ползвам електричество от мрежата. А, ами екологичността на тези 600 кг акумулаторни батерии ли? Споко, тях не ги споменаваме, те не са проблем, или поне не са мой проблем, защото съм си ги платил.

Бих се хванал на хорото за постепено изграждане на такова решение. Ако ли пък с Веси започнем да разширяваме къщата, определено бих се ангажирал с проектиране на поне част от тези неща. Попадал съм на няколко фирми в интернет, които предлагат подобни решения, но така и сериозно не се навих да реализирам нищо засега.

Photo 1 by Vivint Solar on Unsplash
Photo 2 by Justin Lim on Unsplash
Photo 3 by Oxa Roxa on Unsplash

Ултракрепидарий!

Ултракрепидарий!

Просветление! Разбрах още нещо за себе си!

Домът на Vasari във ФлоренцияApelles, (cc-by-sa-3.0) Wikipedia

След онази, много нова и много сложна дума кверулант, с която преди време ме нарекоха и в която аз се разпознах (терминът, между другото, е изваден от официалната психиатрия), днес намерих още един термин, който ми резонира.

Това е терминът “ултракрепидарианизъм” (Ultracrepidarianism). Т.е., аз съм един ултракрепидарист, или още по-добре звучащото: ултракрепидарий!

Определението така ми хареса, че реших да приготвя и превод за Wikipedia. Покрай това имах възможността за пръв път да изпробвам автоматичните ѝ инструменти за превод. Те справят се много добре, направо тръпки да го побият човек докъде е стигнал машинният превод. Естествено имаше неща за дооправяне (и добре, че все още има). Преводът ми, разбира се, не е буквален. За пръв път превеждам и сигурно съм направил някои грешки, но пък и се надявам хората да го харесат и да го оставят в енциклопедията.

Значи, ултракрепидаристът (или ултракрепидарият) е човек, който има навика да се изказва и да дава съвети по теми, които са вън от неговия кръг на познание (цитатът е от “Ултракрепидарист” в Wikipedia):

Терминът “ултракрепидарен” е употребен за пръв път през 1819 от есеиста Уилиям Хазлит в отворено писмо до Уилиям Гифърд, редакторът на Quarterly Review. “Вие сте наричан ултра-крепидарен критик.” Терминът е използват отново четири години по-късно, през 1823, в сатира от приятелят на Хазлит, Лей Хънт: “Ултра-крепидариус: сатира по Уилиям Гифърд.”

Терминът води началото си от известният коментар, предполагаемо направен от Апелес, известен гръцки художник, към обущар, който си е позволил да критикува негова картина. Латинската фраза “Sutor, ne ultra crepidam” е изречена от Плиний Стари и след това изменена от латински автори до “Ne ultra crepidam judicaret”, може да се преведе като укор към обущаря да не съди извън неговите ходила. Накратко, критиците би следвало да коментират нещата, за които те знаят нещо. Цитатът остава поговорки в редица езици: в английския “A cobbler should stick to his last”, в испанския, “Zapatero a tus zapatos” (“Обущарю, гледай си обувките”), в нидерландския, “Schoenmaker, blijf bij je leest”, в датския, “Skomager, bliv ved din læst”, в немския, “Schuster, bleib bei deinem Leisten”, в полския, “Pilnuj, szewcze, kopyta” (последните четири може грубо да се преведат като “обущарю, гледай си връзките”), и в руския, “Суди, дружок, не свыше сапога” (“Приятелю, не съди по-високо от багажа си”), след като Алекандър Пушкин преразказва в поезия легендата.

Между другото, ако се сетите за аналогична българска поговорка, добавете я в статията или я дайте тук в коментарите, за да я добавя аз. На мен не ми хрумна такава! Слава в коментар по-долу ми помогна с българската поговорка “Всяка жаба да си знае гьола”, която е подходяща точно за този случай :).

С други думи, ултракрепидарий е всеки, който охотно дава мнение или съвет по тема, която не разбира. Да си кажем откровено: по тема, по която е неук. Или е само бегло засегнал най-повърхностно познанието по темата, колкото да “накопае” терминология.

Из българското интернет пространство терминът се среща и в други материали. Най-интересният от тях е Не по-високо от сандалите.

Доволен съм! Спокойно може да се каже, че се чувствам “освидетелстван”.

Предвид специалното ми състояние, сега мога да имам претенции, че когато коментирам неща, базирано само на мнението ми и рядко на факти, това не го правя (само) от глупост, а от самодиагностицираното ми, патологично състояние на ултракрепидарий. Започват да ми хрумват и още по-интересни и дълбоки теми от вирусология, генетика, право (икономиката нарчно не я споменавам, защото имам диплома с доста предмети от нея, не е съвсем ултракрепидаризъм, може да го квалифицирате като обикновен илитерат)! Дръж се, интернеде!

Без заглавие

Без заглавие

Снощи бая време се въртях, докато заспя. Точно преди да си легна, след като приключих с Eve, прочетох ужасяващата новина за нелепата смърт на Милен Цветков. И след това още 40 минути поне не успях да спра да чета. Като стана около един и половина реших, че ще гася екраните (Веси отдавна спеше до мен, не ѝ казах за новината, докато лягаше, макар че исках да говоря). И след това още 30 минути въртене в леглото. По едно време даже мислех да ставам, но след това някак съм заспал.

Мислех си за това как вече каквото и който може от репресивна машина на държавата е впрегнат, за да получи причинителят на трагедията възможно най-малката присъда. Все пак, родителите му не са случайни хора! И най-важното: имат пари за харчене, а всеки би дал мило и драго в този случай, за да помогне на детето си.

Разбира се, причинилият катастрофата е задържан за двадесет и четири часа. Няма как да не е. Твърде очебийно би било, а и стандартната процедура е такава. Пък и нали трябва да се положи добро начало. Защото повечето хора ще запомнят само тази част от събитието. И ще си кажат “ето, затвориха го, всичко е точно”.

Майката и таткото, алкохолни босове, със сигурност подгряват всички възможни канали, които могат да бъдат използвани. Не ги обвинявам, защото аз бих правил абсолютно същото, ако на главата ми се стовари подобно нещастие. Особено с такова ниво на публичност.

Пофантазирах си малко какво би следвало да се планира, за да може причинилият катастрофата да получи минимална присъда. Нито съм следовател, нито юрист. Мнението ми не струва нищо и няма никаква стойност. Но пък живея вече 46 години в тази реалност и поназнайвам “някои работи”. Ето какво роди изтерзаният ми мозък.

На първо място: трябва да се намери “доверен човек”, който да направи така, че полевите проби за наркотици да се окажат неизползваеми (невалидни, грешни, …). Това може да се получи чрез манипулация на официалните проби, които са били взети и които се изработват в някоя специализирана лаборатория в София. Ако тези проби се окажат невалидни, или ако официалните проби покажат липса на влияние на наркотични вещества, нещата ще се обърнат рязко. Ако успеят да постигнат това, почти гарантирано е, че ще имаме условна присъда. Защото на всеки може да се случи да убие човек на пътя. И когато не е употребил алкохол или други упойващи вещества, се прилага съвсем друг механизъм. И така трябва да бъде.

На второ място: трябва да се обърне и специално внимание на другия доказателствения материал, събран на мястото на инцидента от полицаите и следователите. Много вероятно е такъв материал все още да се събира. Трябва да се намери друг “доверен човек”, вероятно някой “колега”, който да се погрижи или за инвалидизирането на най-важните части, или за фалшифицирането им така, че той да представя нещата в по-ласкава светлина за бъдещия обвиняем.

Първоначалните данни за липса на спирачен път трябва да се променят. Или да се нагласят така, че да не са годни за пред съда.
Защото без спирачен път може да значи едно от две неща. Първото: шофьорът е бил солидно разсеян и не е гледал пред себе си, под влияние на упойващи вещества, на телефон в ръката, който е гледал, или нещо друго. Второто: шофьорът е смятал, че ще успее да мине на червено, изпреварвайки всички останали и бидейки най-оправния тарикат на пътя. За второто има видеоматериали от преди, които (разбира се) не доказва по никакъв начин, че точно този шофьор е бил зад волана на този джип. Но джипът е бил същия.
Нито една от тези две хипотези не би помогнала за намаляне на евентуална бъдеща присъда. Затова заедно с други утежняващи вината обстоятелства ще трябва да се опита да бъдат подменени. Борбата тук ще е за условна присъда, а не за оневиняване. Абсолютно, сто процента сигурно е, че ще има присъда. Борбата ще е да не влезе причинилият катастрофата в затвора.

На трето място: трябва да се “подгрее” добре държавното обвинение. На всяка цена трябва да се намери “доверен прокурор”, на който да се назначи воденето на случая. Едно е да те обвинява прокурор, с който “се познавате и разбирате”, или е “приятел от софра”. Друго е да те обвинява някой, който на всичкото отгоре може да се окаже, че е бил фен на “Часът на Милен Цветков” например. Това, всъщност, е един от най-ключовите моменти оттук-насетне. Предвид, че родителите са в алкохолния бизнес съм почти сигурен, че ще успеят да се погрижат за този детайл. Той е изключително важен.

Четвърто, но това вече е за адвоката, когато дойде време за процеса: задължително признаване на вината и горчиво разкаяние за постъпката. Без значение дали е искрено или не (съдът тези неща не ги гледа). Важно е да е публично и да е декларирано пред съдебния състав. Това е най-лесното и аз съм почти уверен, че ще стане точно така. Пък, да не се заблуждаваме: това е човешката реакция. Влиянието на наркотиците рано или късно преминава и човек осъзнава каква чудовищна глупост е сторил. Така, че е голяма вероятността виновният да си признае и да се разкайва. Всеки би го направил.
Не съм сигурен дали тук може да се говори за бързо производство, защото има загинал човек. Адвокатите могат да кажат това. Но ако може (а не би следвало да може), то директно 1/3 от присъдата се намаля, заради признаването на вината и бързото производство.

Разбира се, каквито и локуми да разпъвам тук, фактите са потресаващи:

  • Следствие масовото чувство на безнаказаност, кървавите случаи като този са ежедневие. За това не е виновен момъкът, за това вина имаме всички ние, защото сме допуснали на ръководни постове да са хора, които са некомпетентни и не умеят да приложат наказанията така, че да са полезни за обществото.
  • С голяма вероятност, момчето ще го измъкнат възможно най-безболезнено. Е, не е толкова безболезнено като Максим Ставийски. Но пък жертвата този път е значително по-известна. Много трудно ще е да се потули случаят. Някой спомня ли си как се казваше момичето, което оцеля от каймата, която Ставийски забърка? Ще ви припомня: Мануела се казваше. Мануела Горсова.
  • Както Красимира вече написа, ако вместо Милен Цветков беше някой от нас, някой като Мануела, някой от обикновените бурмички, гайки и болтове, въртящи тази държава и икономика, то тогава освен няколко жалейки в една-две групи във Фейсбук и на нашата и стените на роднините ни, нищо повече нямаше да се разчуе. Всичко щеше да се замете тихо и “коректно” под тежкия килим на българската съдебна система.

Накрая моята прогноза на страничен наблюдател за крайния изход от трагедията: тригодишна ефективна присъда и глоба, по-малка от стойността на двете возила, които са били потрошени.

На какво се надявам аз? На нищо. Мога да напиша високопарни слова как се надявам тази трагедия да бъде използвана за категорични мерки за промяна на тежкия ступор, който предизвиква все по-безгрижни шофьори и все по-кървави катастрофи. Но ще е лъжа. Не се надявам. #няманадежда

До Пирдоп и назад, версия SARS-CoV-2

До Пирдоп и назад, версия SARS-CoV-2

Днес имах неотложно, служебно пътуване до Пирдоп. Трябваше да се окаже помощ на колега, за да се осигури хардуер за работа от къщи. Неделята изглеждаше най-удобното време за подобна работа, поради слабия трафик по задръстванията на пропусквателните пунктове.

Сутринта минах през офиса. Осигурих необходимите декларации (за мен и за колегата, различни, естествено) и отпраших към тях. В неделя сутринта София е изключително спокойна. В съботата също, но неделята излъчва едно такова, по-спокойно спокойствие.

На път към Студентски град ме обзе странното усещане за дежа-вю. В продължение на година и половина, много уикенди изминавах този път, за да се срещам с прекрасните колеги от Cohort 16, както и с преподавателите ни от AUBG. Дежа-вюто ме хвана малко за сърцето, прииска ми се направо да се върна по онова време (което не беше чак толкова отдавна, де!), въпреки трудностите по подготовката на всичко, което се изискваше от нас като студенти. Липсват ми тези хора, макар че непрекъснато си говорим (повечето – глупости) в нашите си чатове :).

След като се натоварихме, отпрашихме към Пирдоп. Не знам защо очаквах КПП-то да е едва ли не на Ботевградско. Както Лозен е в границите на София, така и селата по този вектор също са в границите на града. КПП-то беше едва след разклона за Горни Богров, посока Бургас. Чакането не беше дълго: между пет и десет минути. Имаше две полицайки, които събираха декларациите. По една на кола. Взеха само моята: явно личната карта на колежката се оказа достатъчна за нея.

Пътят след това беше изключително спокоен. Преди Пирдоп минахме през Челопеч и Златица. В Челопеч нещата изглеждаха качествено по-различни от типичния, малък град в България. Дънди Прешъс Метълс явно спомагат местната икономика да върви както трябва. Градът по-скоро прилича на град в някоя от по-бедните провинции на Австрия, отколкото средностатистически град в България (Чирпан, например). Радостно е да се види, че има градчета, които решават да стъпят по пътя към просперитета.

Златица също беше доста приятно селище. На отиване минахме покрай Златица, но на връщане реших да се отделя от “околовръстния” път и да мина през селището. Като изключим инфраструктурата (дупки, кръпки, …) това, което видях около главния път също ме обнадежди. Стегнати, реновирани постройки. Доста заведения (из центърчето), разбира се затворени в момента. Имаше и хора, явно слънчевият ден ги беше изкарал по улиците (естествено, с маски). Но си личеше, че има досататъчно поминък. Или аз, убеден в това, бях намерил знаци, които да затвърдят убеждението ми.

Пирдоп също не беше никак зле, поне частта, през която минах аз. Отново имаше хора, включително даже ми се стори, че видях работещи магазино-кръчми :).

Българинът много обича да му слагат абсурдни правила, които самите слагащи правилата не спазват. Тогава най-много обича да им покаже на “помазаните” комбинацията от три пръста с преобладаващ среден. Това просто правило нашите “лидери” (кавичките са умишлени) не проумяха: най-голямата сила на убеждението не са високопарните слова, подплатени с генералски, доцентски, професорски или каквито и да е титли. Най-голямата сила на убеждението е личният пример.

А личен пример, в техния случай, липсва!

Колкото и Чоко и Боко, или Гешефта, или Генералисимусът да ни налагат правила, било те абсурдни или логични, докато ние не ги видим тези там, на масата, пред журналистите, да си носят маските и да спазват необходимата дистанция, дотогава ще им се смеем в лицето и “ще си правим, каквото си искаме” (по думи техни),. Ами ние правим точно това, което правят и тези господа: подражаваме им в поведението.

От сега ми е интересно какви нови мерки ще измислят утре. Какво ново нещо ще наложат, на коя свобода ще посегнат. Или някой нов заем ще предложат? Чакам с нетърпение да им гледам сеира. Не, че ми е смешно или радостно. Но някак ми е едно такова забавно! Подобно забавно, както онзи юнски ден на 2013-а, когато Мая Манолова предложи Делян Славчов Пеевски за шеф на ДАНС!

Усмивка | “Улыбка :)))”

Усмивка | “Улыбка :)))”

Днес, преглеждайки най-старите записи в блога, попаднах на “Улыбка : ) ) )”, един от най-древните. Не съм сигурен кое е било “Елито”, което ми го е изпратило, но се сещам за едно “Ели”, която вероятно е била :). И което е все още един от най-скъпите ми хора!

Гледайки записа видях, че оригиналният SWF, който е вързан там, липсва! Съответно липсваше и “клипчето” (не е точно клип, Flash-приложение е). Помнейки колко яко беше нещото, реших да го издиря. Естествено, Интернет е бездънна яма (или казан за отпадъци, например), та и това също намери в него. Но понеже търсенето не беше “I’m feeling lucky” тип, реших да си го архивирам и при мен.

Отначало мислех да кача SWF файлът, но понеже SWF не е долюбван формат от съвременните браузъри (всъщност при мен само добрият, стар Internet Explorer 11 успя да отвори без допълнителни плъгини), реших да преработя клипчето до mkv. След малка заигравка с OBS (казвал ли съм ви вече колко уважавам този страхотен софтуер?), най-накрая уцелих настройките и успях да запиша клипчето.

Ето я и “Улыбка” във вариант, който би следвало да се пее по-лесно от почти всичко:

Theme: Overlay by Kaira Extra Text