Круиз 2018: София – Верона, ден нулев

Тазгодишните круиз приключения ще започнат с ден нула. Денят нула беше пътуването ни от София до Верона, с чисто ново микробусче под наем, до междинната спирка, която си бяхме наумили да посетим, за да може хем да си разделим пътя, хем да разгледаме града.

Планирането беше: тръгваме в 04:00 от София, 14 часа до Верона. Разстоянието по GPS е около 12 часа, но ние нали обичаме да поспираме, а и за никъде (уж) не бързахме, така че при максимално разточителство щеше да е справедливо в 18:00 евентуално да сме във Верона, въпреки всякакви очаквани от нас изключения. Пристигайки тогава, би следвало да имаме време и за разходка, и за пицария, и въобще за много други местни екстри.

Единствената прилика на този перфектен план с реалността на нашето пътуване беше, че тръгнахме навреме (знам, че Тишо би се учудил тук, имайки горчивия опит да тръгва рано с нас, но даже на нас понякога ни се случва да не се успим!). Като изключим ставането, товаренето и събирането на приятелите от Студентски, всичко останало от този иначе перфектен план се продъни с гръм и трясък под влиянието на обстоятелства, за които уж трябваше да сме се сетили:

Имаше чудесни, вълнуващи опашки на почти всички граници.

Трафикът бяхме не само ние, туристите, ами още много хора, които бързаха от Турция към новите си родини из Западна Европа. Държавните служители, разбира се, не бързаха за никъде, така че колкото гишета имаше – толкова. Нови не се отваряха. Най-зле се представиха хърватите: на входа на Хърватия чакахме около час. Интересно беше, че точно когато подавахме паспортите, цялата опашка, поне 300 автомобила, наредени в десетина “масура” пред хърватските гишета, наду клаксоните. Получи се такава зверска какафония, че дори иначе невъзмутимите държавни служители с железни нерви се възмутиха. “Защо свирят? Вие колко време чакахте?”, попита ни момичето, докато ни проверяваше паспортите. “Ами около час”, казахме ние. “Хм,” сви рамене тя, очевидно недоумяваща как може от час – час и нещо чакане хората да сме недоволни.

След това нещата се нормализираха, откъм трафик по границите. Преди Хърватско-Словенската граница GPS-ът ни изквича, че имало 45 минути задръстване и ни натири към другото, близко КПП. Там почти не чакахме (десетина коли) и минахме много бързо. На офоциалното КПП опашката вече беше над 45 минути, та въпреки забавянет из две-три селца, минахме бързо и без нерви от чакане

Уикенд-трафикът ни забави доста. 

В Словения, около Любляна се точехме поне 40 минути. В Италия, също по настояване на GPS-a, се наложи да заобикаляме магистрално задръстване, което също ни забави още 40‘ (задръстването беше с проектна дължина 60-85 минути). Поради купищата автомобили по магистралите (петък вечер, все пак!) скоростта ни не беше 100-120 км/ч, а често падаше до 80 км/ч, което напомпа още повече забавянето.

Най-важното обаче беше, че живи, здрави и невредими пристигнахме във Верона. Не в 18:30, а в 21:30. Повече от три часа от планираното закъснение. Четири, а не един час загубен в различни забавяния.

Настанявайки се, с Тянко „посетихме“ на крак една съседна пицария, получихме бутилка вино, няколко бутилки вода и две пици (автентични италиански, направени от автентичен албанец), убедихме го, че не сме гей-двойка в зряла възраст (Веси се наложи да дойде, за да свидетелства). След настаняването оползотворихме храната и пиенето.

Аз си мислех, че след вечеря ще спим, но се оказа, че не съм взел approval. Както в повечето случаи, жената знаеше кое е доброто за мен. Оказа се, че 700 км лично шофиране и още 700 висене на предната седалка до шофьора, подкрепени с 200 гр червено вино накрая и сандвич-два, не са достатъчно за здрав сън, та бях уведомен, че след вечеря ще ходя на разходка. Опитах се да се съпротивлявам… не стана. Щях да ходя на здравословна и интересна разходка из нощна Верона.

Благополучно, след вечерята тръгнахме. Хем ми се ходеше, хем ми се мрънкаше, но след първите пет минути спрях всяко мрънкане и аз наложих темпото. Тръгнахме съвсем напосоки. Garmin-ът беше включен не само, за да ми мери статистики и карта, но и за да зная как да се върна до хотела, без да се лутам кой-знае колко.

Нощна Верона

Нощна Верона беше точно, каквото очаквахме: на моменти шумна и италианска, на моменти мъртвило. Направихме няколко снимки. Минахме покрай няколко шумни компании. Залутахме се по задънени улички. Стигнахме до реката, Веси и едно момче, седнало на каменния парапет на реката, взаимно си изкараха акъла. Веси несъмнено беше в по-добра позиция, защото младежът за малко да цопне във водата. И след точно пет километра и час, час и нещо, се прибрахме за спане.

Покрай реката. Местен жител, потомък на емигранти, за малко да цопне вътре, защото не знам как двамата с Веси си изкараха взаимно акъла.

На другия ден ставането щеше да е в 06:30. Очакваха ни няколко часа дълбок сън до алармата. През нощта се изсипа много силен дъжд, от който се будих няколко пъти, но като цяло нещата бяха доволно добре.

Amazing Experience with a Crashed Windows (Update)

Today I had one quite incredible experience with a friend’s ASUS notebook, and in particular, the crashed Windows OS on it. On boot, the machine immediately died with a BSOD, showing an error message “A certificate for ______ cannot be verified.” It then offered to either enter the UEFI BIOS or to “call an administrator for help.” As I was their “administrator”, they called me and handed me the notebook, which I was looking with a jaw dropped. No one knew how this happened, no one could give me hints about the reason behind the situation, in which the machine was found.

There was one thing, which made the situation even more interesting: machine’s original Windows product key was lost and I was absolutely unsure if during reinstall the machine picks it up from the BIOS or anywhere else, especially because the machine was purchased “naked” and the OS was purchased separately. For some reason, the key was not stuck to the body of the PC.

Anyway, I had no other option but to create Windows 10 Installation Media and to hope all would be OK. The machine was dead anyway.

After I put the USB key in the machine, I found it does not pick up correctly the bootable USB and it does not offer it to me as a bootable device choice. I was very close to giving up when I found “Manually add boot device”, and somehow succeeded to add the USB key as such.

Now it was time to be absolutely surprised!

After it booted from the USB, I was expecting Windows installation prompt, but instead, it showed the Windows Update installation progress, at 88%. My jaw dropped. For one thing, now I knew what (of course!) went wrong. This was an obvious case of Windows Update gone wrong. But on the other hand, I was astonished by the fact that it succeeded to continue with the update progress.

88%…95%…100%… and then reboot. The USB key was still there, so it picked up again from it and then continued to Windows Update phase 2, applying the update, which before has gone wrong. Ten or so minutes later (the notebook is not very high end), it loaded the login screen of the installation, which I never believed I will see again: the one, which was on the PC already.

I suspected the installation is now fully fixed. But since I was not sure what would happen once the USB is removed, I logged in with one primary task: to extract the official product key of the setup for further use.

The machine seemed to be in perfect health, so I proceeded to the task.

My first try was with (this video). Unfortunately, the method described there showed nothing: just empty contents, like there’s no product key there.

The second try was with Belarc Advisor, as described by the second video in my query. This program succeeded to pull out the information I needed, I had now the precious Windows Product Key.

The second step was to reboot and remove the USB. Once I did that my expectations were it would pick up without a problem the (already fixed by the finalized update process) original installation.

My expectation was correct. I rebooted the machine, removed the USB key, and it booted correctly.

I do not know if the Windows Update process was forcefully interrupted, which caused the malfunction of the boot process. But I’m very pleasantly surprised by how robust Windows Recovery process is nowadays. I even did not ask for myself to enter recovery, the USB boot process automatically discovered that the Windows, which is installed on the HDD, is in-between updates, and finalized these. Not sure if this is a “by design” functionality, or somehow I triggered it, but the fact it sparred the installation and probably a new Windows license purchase was quite nice.

My task with this setup now is to put it to the latest Windows April 2018 update. A much easier task, compared to what I originally expected!

The moral of the story? When you see any of these, never, ever turn off the PC. Sit and wait. Or you will need your “administrator” 🙂

Моята гледна точка за “скандалът” с Facebook данни

Накратко: една маркетингова компания (законно) купува солидно количество данни, които (законно) използва в свое проучване. Тези данни са (законно) извлечени през (законни и валидни) изходни точки на системата (програмистите им казват API) на Facebook. Дали е законно или не агрегирането и препродаването им е интересен дебат. Най-вероятно не е морално, но отново е законно. Агрегирането обаче, другари бойци за световна справедливост, не е нито на Facebook, нито на маркетинг компанията!

По-интересното обаче е, че всички се нахвърлиха върху Facebook. Все едно ей-сега, днес им стана ясно, че личните им данни могат (лесно) да бъдат взети, особено ако не гледат на кои приложения какви права дават. Facebook е голяма цел, улучва се лесно. Затова може би и сума ти народ реши, че той е главния виновник за това (и още много други неща).

Я ми кажете срещали ли сте постове по стени на приятели от приложения от типа “На коя филмова звезда приличаш”, “Какъв/а/ си бил/а/ в предишния живот”, “На кой остров ти подхожда да живееш”, “Кога ще умреш”, “Кой е най-големия ти приятел”, “Колаж от твоите снимки за 2017”?

Срещали сте. Щом аз, който я имам, я нямам 1000 приятеля, съм срещал (доста често), значи и вие сте ги срещали.

Я сега си признайте бързо колко от вас всъщност сте използвали такива приложения? Хайде, вдигайте ръка, не се колебайте? Да не посочвам, че аз помня на колко приятели съм им мрънкал, че си раздават личните данни за глупости!

Знаете ли обаче как работят тези приложения? Те искат от вас разрешение за достъп до данните ви във Facebook. Ако четете внимателно, над 90% от тези приложения искат ОГРОМЕН набор от разрешения за достъп почти до всички ваши данни, хронологични и бъдещи, без реално да имат нужда от това. И вие, забързани да разберете “на коя филмова звезда приличам”, бързичко кликвате “Разрешавам” и не мислите за последствията!

А знаете ли какво става, след като “разрешите”? Ето какво!

Първо, разбира се, приложението получава нужния достъп. В зависимост от регламента, който е поискало то от вас, този достъп може да бъде даден завинаги. И най-вероятно остава даден завинаги. Т.е., това приложение вече ще има достъп до данните, до които сте му разрешили. Помните ли кои са те? Вижте по-горе! Най-вероятно всички.

Второ, приложението си свършва работата, за която то е поело ангажимент пред вас. Примерно, ако ще ви показва на кой актьор най-много приличате, то взема профилната ви снимка. Ако сте харесали някой и друг актьор, може дори да избере негова снимка, прави един елементарен 4-стъпков image morph от вашия портрет в неговия/нейния и ви го показва. Публикува ви го даже на стената!

ЧЕСТИТО! Вече знаете, че приличане на Мерилин Монро в младите ѝ години. Интересното е, че всичките ви приятели (и приятелки) също знаят, и съответно и те искат да разберат на кой артист приличат. И кликат върху вашата стена, и дават и те разрешение, и получават и те приликите, и постват тези прилики на техните стени, и техните приятели и те гледат, и те искат, и те дават, и те постват, и техните приятели и те……. кръгът е безкраен, прилича много на multi-level marketing, но тъй-като не участват пари, ефектът е като пожар в суха гора. Не съм гледал фактически данни, но смело мога да предположа, че минимум 30% от аудиторията, видяла подобен пост, се лъже да клика и да дава разрешения.

Сега обаче идва интересното! Защото приложението, освен че ви е показало на кой филмов герой приличате, си е направило надлежно копие на вашите данни. Не ви е питало, ама е и нямало нужда да ви пита.

Да, ще кажете, ама то не е честно!
Да, ще кажат програмистите от този бизнес, ама безплатен обяд няма!
Да, ще каже Facebook, ама вие лично му разрешихте (и ние имаме запис кога точно сте го направили)!

В крайна сметка, само за няколко седмици подобни фирмички могат да “пожънат” данните за десетки, ако не и стотици акаунти. Защото приложението е автоматично, ние сме достатъчно наивни, за да му даваме достъп, и публикувайки на нашите стени, “зарибяваме” и всъщност заразяваме един добър процент от нашите приятели със същото приложение.

След това фирми като Cabmridge Analytica съвсем законно купуват тези данни и ги използват за маркетинг целите си.

Съвсем законно!

Защо, ще попитате вие, съществува тази несправедливост?
Ами съществува, защото ние, потребителите, я поискахме. Поискахме я преди може би десетилетие, когато Facebook от малка фирмичка стана това, което е сега. Поискахме я, за да може Facebook да помогне в създаването на хиляди приложения, които да ни дават да гледаме виртуални ферми, да правим виртуални манджи във виртуални кухни, въобще да се забавляваме.
Поискахме я, защото е удобно да се използва “вход чрез Facebook” като начин за идентифициране на потребителите.

И сега какво? Да убием Facebook? Ами няма да го убием. Точно така, както и 200 км писти няма да съсипят една планина, така и тук няма да убием Facebook.

Наистина, акциите му паднаха солидно, след като гръмна този скандал, но така първосигнално действат всички търговци на акции при всички скандали. Зубърбърг се опитва с всички сили (някои и не много морални, безспорно!) да потуши скандала, защото буквално губи милиарди. Но истината е, че няма да загуби всичко.

Сега, накрая на този материал, забравихте ли откъде тръгна всичко? От мен, теб, вас, всички нас! Всички нас, които искахме да видим дали приличаме на Мерилин Монро в добрите ѝ времена.

И ако сте разбрали и половината от това, което ви казах, ще направите две неща:

  1. Ще минете през текущите ви приложения във Facebook и ще махнете от там всичко, ама всичко, което не ползвате. Добрата новина: ще се почувствате като след пролетно почистване. Лошата: това може да не помогне много-много, защото приложенията, които имат данните ви, няма автоматично да ги изтрият. Но пък вече и те ще влязат в хипотезата на неправомерно държащи ваши данни.

  2. Ще внимавате много и ще се въздържате от глупави импулси като този “на кое животно приличам”. Аз ще ви кажа: всички приличаме само на едно животно: човекоподобната маймуна, от която сме произлезли. Само аз правя изключение и приличам на прасето Шушо, но това е само като се кача на кантара. След това си ставам нормален, човекоподобен лакомник.

И не, няма нужда да си триете акаунта във Facebook. Освен ако много не искате, де! Но ако ще го триете, трийте го по ваше желание, а не водени от разни странни призиви.

Title images (cc-by-sa) The privacy saga continues

Две хиляди и седемнадесета: лично и политично

Spain Mountain Panorama23 декември. Две хиляди и седемнадесета върви усилено към край. Човек го връхлитат мисли за равносметка.

Оглеждам се. Щастлив съм. Миналата година по това време се вълнувах повече от политика. Тази година ме вълнуват (и) други неща. 2017-а ми подейства много отрезвяващо откъм осъзнаване на реалността. Колкото и да ми е нелицеприятно, аз съм и оставам малцинство, погледнато в електорално отношение. Струва ми се, че в България масата търка фишове на лотарията, пуска тото, и чака да ги огрее късмета. Или чака някой друг да ги “оправя”. Оправячите не липсват. Всеки избори има кандидат-оправячи. И облъчените гласуват за този, който ще им обещае светло бъдеще без усилия. Разбира се, никой не мисли как ще се реализира това светло бъдеще, важното е, че “държавата ще го осигури”.

Когато миналата година Да, България направи заявка за нещо по-различно, това естествено беше потопено в лайната на българската “журналистика”, а след това и беше направено всичко възможно откъм юридическа гледна точка да не бъдем допуснати до избори. Взехме решение да се коалираме с формации, някои от които със съмнителна цел и програма. Което отблъсна хора от нас. Като резултат, останахме на резервната скамейка. И сега изграждаме структурите на партията. Да се надяваме, че на следващите избори ще сме по-разумни. Когато и да са те.

Както казах, цялата реалност по изборите ми подейства доста отрезвяващо. Да не говорим, че междувременно вече се борех с две други, много важни предизвикателства: в личен и служебен план. Щастлив съм, че към края на тази година откровено мога да кажа пред себе си, че успях да се справя и с двете. Засега, разбира се. И двете не са приключили, и двете имат нужда от една успешна и спокойна 2018-а, за да се случат. Надявам се на най-доброто.

Изминалата година донесе много яснота по моите приоритети. Осъзнах, че колкото и да съм инженерен и технологичен човек, истинската ми страст изглежда клони повече към работата и управлението на хора и екипи. Възможността с усилията ми да предоставя възможност на хората да си свършат работата по най-добрия начин. Възможността да помогна със съвет, технология или процес. Възможността заедно да доставим нещо по-добро и заедно да се гордеем от него. Всичко това са е в основата на мотивацията ми днес. И се надявам и догодина да продължи да е толкова мотивиращо, колкото и сега.

Калина много порастна тази година. Бебешкият период отдавна е зад нас. Сега сме по-скоро в ситуацията “как да е опазим сама от себе си”. Бесовете са силни в нея, горе долу толкова силни, колкото бяха силни и в Мартин. Късметът обаче да има балансираната, женска страна, засега я спасява от белези на какви ли не места. Белези, с които Мартин може да се похвали доста. Детето се оформя повече към артистична страна, по-малко към технологична. Може би и момичешкото обкръжение помага, но и Калина засега заобикаля конструктурите, а посяга към четката и моливите повече. Вече започна и да открива другите възможности на таблета, не само като мултимедиен екран. Мисля, че по-малкия ѝ брат успешно се погрижи “да ѝ отвори очите” :). Аз храня още някакви надежди, че детето може да има силна логична, структурирана мисъл и да се наложи в точните науки. Но засега поне не я показва.

Мартин е повече “технологичният човек” в семейството. Силен по математика, с желязна логика, и железен характер. Луд, както винаги, само че разумът като че ли започва да има повече контрол над лудостта. С него сутрин често водим задушевни разговори за технология, космос, планети. Даже ме е питал за неща като “душа” и “бог”, на които ми беше много трудно да отговоря, защото не искам да му давам моя отговор. По-скоро му обясних моето мнение. И го питах за неговото. Объркан е, а за тази възраст е нормално. Когато се прибираме следобяд отново си говорим за техника. Понякога и за отношения между хората. Най-вече когато той или негов съученик са имали проблеми в училище. При Мартин започва все повече да ми харесва факта, че той чете с удоволствие и мерак. Буквално изяде с кориците “Хвърчащата класна стая”. Не знам дали защото му казах, че ми е една от най-любимите книги въобще. Или защото и на него му хареса. Прочете я за около седмица-две. Което за него е доста сериозен ритъм, вземайки предвид че става в 06:20 и ляга около 21:30-22:00. Доволен съм и му се радвам. Главна задача ми е да запази и развие още повече любовта към книгите. Сега Веси му е взела “Книга за джунглата”. От любим автор. Но за него – някой друг път.

Ангел! Най-големият, най-разумният и най-трудният от всички. С неговите петнадесет години, които ту го карат да се държи като по-възрастен от мен, ту го тласкат към такива решения, на които се чудя “абе аз правилно ли разбирам”? И за него 2017-а беше страхотно предизвикателство. Което според мен той в началото подцени, но сега, към края на годината, като че ли започва да преодолява. Не е лесно да си част от учениците на 164 ГПИЕ “Мигел де Сервантес”. Нивото е изключително високо, изискванията също. Той определено се препъна в първите месеци, когато подцени жестоко испанския език. Надявам се да сме успели да му помогнем след това. Гледайки го днес си мисля, че предизвикателства все още остават, но постепенно той започва да преодолява препятствията, само за да разбере, че след това идват още по-високите такива. И че животът, както е днес, е низ от такива предизвикателства: тези, които преодолеем, ни правят по-силни и по-способни. Тези, които ни победят, ни правят по-умни и по-предпазливи. И от двете се учим. Ангел, подобно на Калина, е повече артистичен, отколкото логичен. Поне така го виждам аз днес. Разбира се, той ще се променя тепърва, ще открива кое го мотивира и кое му носи най-много удовлетворение. Девети клас… Голям е!

Веси е лепилото, което ни свързва и обединява всички в едно. И тя порастна тази година. Все още търси следващото професионално предизвикателство. Искам да намери и да прави това, което ще я прави щастлива и мотивирана. Тя опита много неща тази година, не се е отказала от някои от тях и догодина. Харесва ми как търси и пробва най-различни неща. Ще стане. И то ще стане така, че да ѝ харесва.

Майка е около нас, с нейните болежки, разбира се. Но е тук, грижи се за нас, когато ѝ даваме тази възможност. Радва се на децата. И плаче за татко. Такъв е живота.

Щастлив съм. Те са добре, значи и аз съм добре. И ако сме така добре и след една година, значи всичко е било наред.

2017-та в Spotify

Spotify - 2017 TotalsДнес Spotify ме изненада с “Моята 2017 в Spotify”. Отлична идея, на която много се зарадвах. И макар, че някои неща ми се струват невероятни, реших да го споделя и тук.

Най-шашкащото е това, че според Spotify през годината съм изслушал 15,794 минути! Около 2000 песни, 1268 различни музиканти, в 6 жанра. Звучи направо невероятно как съм прекарал 263 часа в слушане на музика, или все едно нон-стоп единадесет дни. Колкото и да се замислям, не вярвам да лъжат, защото в крайна сметка нали така заплащат на артистите си? Но все пак ми се струва колосална цифра.

Spotify - 2017 WrappedПак според тях, топ-артистът ми за 2017 е бил Oonagh, а топ-песента (и тук моята голяма изненада!) е била “Хайде, Яно” на Ива Давидова! Когато видях това, изпаднах в лек потрес, защото най-малкото което очаквах беше (принципно) чалга-певица с няколко хубави народни песни да заеме челното място годишния ми Spotify :). Но явно “Охридското хоро”, покрай което харесах много и песента, е било причината. Калина също я харесва, сигурно сме слушали поне 50 пъти в колата (което вероятно обяснява и причината да е на челното място в класацията ми).

Топ-жанрът е (очаквано) Rock.

Но най-интересното идва, като човек хвърли по-детайлен поглед на 100-те ми най-любими песни за годината. Пак казвам, disclaimer, това са очевидно най-често слушаните (или най-много оценени, или знам ли по какъв още критерий) топ 100 парчета, които според Spotify съм харесал/слушал най-много.

Когато го погледна малко по-детайлно този лист, съвсем мога да не се съглася със себе си или с AI-то на Spotify, което ме е оценило така. За “Хайде, Яно” мога да се примиря, наистина се разцепихме от слушане на тази песен в колата. Да имам на челни места “Belle”, “Let it go” от Frozen също мога да приема без много съпротива. Но да ми се появи “Домачине” на Трифонов и “Куку Бенд” пак на едно от челните места (как се вижда номера на песента в Spotify?) е направо смущаващо!

Като изключим такива моментни несъгласия, съм много доволен от тази нова за мен услуга на Spotify. Много добра идея да сумират най-любимото ми за годината и да ми го дадат в удобен лист. Със сигурност ще си го запазя като любим такъв на устройствата.

Skipped in Spotify - 2017 Има обаче един още по-интересен списък. Той е построен, базирано на вкуса ми (или поне този вкус, който съм показал) и е наречен “Песни, които се измъкнаха”. Тридесет избрани песни, които според AI-то съм пропуснал да харесам. Ще ги прегледам. Пуснах първата, но не ме впечатли. Ще се отнасям със съмнение към този списък, преди да го прослушам, може да се окаже фира!

Иначе… 11 дни музика… от 365! 2017 не изглежда да е толкова лоша откъм музикално присъствие. Дали многото пътувания (четири седмици пътуване само за юни), дали многото учене (невероятно е да четеш, учиш или твориш с шумоизолиращи слушалки), дали нещо друго? Не знам защо, но съм някак много доволен от това постижение. Чудя се, как ли стоят тези цифри при някой истински меломан? Който например пътува всеки ден с градския транспорт, или примерно 30 седмици от 52 е по летищата и гарите? Сигурно е още по-потресаващо?

Милоев? Или ти си на iTunes?

Едно от най-яките ми “открития”, благодарение на “Седмичната селекция” специално за мен, е “Conquest of Paradise”, изпълнен от Dana Winner. Базиран на оригиналната музика на Vangelis, но с жесток текст.

Somewhere there’s a paradise
Where everyone finds release
It’s here on earth and between your eyes
A place we all find our peace
Come – open your heart
Reach for the stars
Believe your own power
Now – here in this place,
Here on this earth,
This is the hour.

Непосредствено след тази песен гордо се мъдри “Bitter Sweet Symphony” на The Verve. Финалното парче от “Cruel Intentions”. Един филм, който през далечната 1999 ме разсмя, възхити, потресе и разрева едновременно.

Разбира се, Oonagh неслучайно са на първо мяст от всичките групи, които съм слушал. Сигурно и са отговорни за поне едно 12 часа слушане. Откакто ги открих, не минава пътуване, без да си ги пусна. Поне няколко парчета от един лист, в който съм сложил всичките им албуми. Интересно, че Dana Winner се мъдри трета в списъка ми с артисти. Може би заради другото парче, Dust in the Wind, което също доста съм слушал.

Trepni, Spotify 2017!А, да, и най-големия куриоз щях да забравя. Тук вече подозирам световната AI гадост, защото това парче няма ама НИКАКВО място в “топ 2017 песни” списъка ми! “Трепни” на Цеца! Обвинявам публично тук колегите от Webalizers Feature Team, защото те “събудиха” (нарочно заместих “възбудиха”) интерес към това, повтаряйки го 100 пъти на майтап в стаята им. И аз на майтап реших да го чуя. Смотания AI вероятно е решил, че след като съм го намерил и съм го изслушал, съм някак много възвишено харесал парчето. Това (засега) ще е единственото, което определено бих изтрил от списъка ми с любими 2017 песни (ако можех!). Даже “Домачине” на Трифонов бих оставил, но това… това ще си отиде. Но куриозът си струваша. А ако някой ме е гледал, вероятно би се пукнал от смях на потреса ми :). Чак се замислям дали да не дублирам списъка и да го изтрия от там… Но може и да го оставя, това си е 2017-а, все пак! Guilty!

Толкоз музика за 2017. Живи и здрави да дойде декември 2018, интересно ми е как ще изглежда тогавашния ми списък! Long live, Spotify, и благодаря за приятните 11 дни музика с вас!

Movember 2017

Movember 2017Днес приключи Movember. Тази вечер направих “отчетното” селфи :). Приятелите искаха да видят за какво иде реч, та се наложи. След това, като влязох да се къпя, реших да бастисам мустака. Няколко часа по-рано, но не планирах “демонстрация” повече, та ми беше ОК.

Тази година отчитам Мувембър като доста слаб. Няколко мои датски познати пуснаха и те мустаци, но нямаше кой-знае колко комуникация по въпроса, или ако е имало, съм я пропуснал. Аз също не писах изрично, само обяснявах на който ме попита защо се правя на това, което не съм и дали съм решил да пускам за постоянно мустаци или не.

Намирам липсата на комуникация за нещо негативно. Надявам се това да не означава, че инициативата е към своя залез. В пика на Movember половината (и отгоре) колеги в датския офис бяха “развили” мустак. Там събираха и пари за благотворителност, насочена към борбата с по-специалния за мъжете рак. Тази година нямах комуникация с колегите – инженери там, която да ми подскаже дали Movember е още това, което беше. Но се надявам да е. Аз, така или иначе, се чувствах доста изолиран, а мустакът ми доста самотен. Някои колеги, подтикнати от моя мустак, направо спряха да се бръснат. Ама това не е Муември. Муември си е специфичен, само за мустака, без бради и други еретични образувания.

Понякога усещах леко пренебрежително отношение към мустака ми. “Тоя пá, решил да се прави на клоун, все едно има някакъв смисъл”. Въпреки, че се опитвах да обяснявам в детайли, някои хора не искаха да ме чуят, усещах как не се получава връзката. Но все пак се надявам да съм разпространил идеята за важността на профилактиката, не само при мъжа, но и при жената. Самият факт, че имах поне десетина разговори този месец по този въпрос за мен е вид успех. Дано някои са се решили да минат профилактичен преглед, и дано всичко е било наред. Така хората се научават, че няма нищо страшно в профилактиката. Страшното е, ако няма профилактика. Тогава животът ти изведнъж може да катастрофира и да свърши без време.

Чудя се дали догодина да участвам в инициативата. Муември определено не е българското “нещо”. Не знам защо, може би е въпрос на манталитет (на всезнайковци), може би е въпрос на уникалната за нашите ширини комбинация от черногледство и песимизъм (“всички ще умрем, защо да си даваме зор точно сега”). Чудя се дали да учатвам, защото този мустак не е особено приятен, защото аз го оставям да “подивее”, и накрая даже може да стигне до там да ми дразни устната, все едно вечно имам някакъв косъм останал по нея.

Хората, предполагам, си полагат сериозни усилия, за да отгледат и поддържат мустака. Със сигурност изисква “подрязване” и “оформяна”, но аз тези неща ги неглижирам и моят мустак за един Муември заприличва на гъсеница – хипар. Стърчи навсякъде, бая тлъст става, започва да червенее. И да, разбира се, и той е прошарен. Какво да правиш, такъв е живота.

Тази вечер, след танците направих купчина селфита, за да си имам запис от тази година. Любопитен факт е, че докато траеше Муември, с помощта на страхотните ми колеги от АУБГ, на шега си направих една от профилните снимки, които всъщност доста ми харесват. Не бях се снимал досега с кръгли очила (Добромир беше така добър да ми ги натика на носа), които в комбинацията с (все още) рехавия мустак направиха един много интересен кадър, който все още ми е профилна снимка. Мисля да си я запазя и за в бъдеще, даже не само за Муември. Получи се яка. И със сигурност ще експериментирам да видя дали кръгли очила (за слънце) няма да ми стоят що-годе добре. “Плоските” очила така или иначе си ги имам и си ги нося постоянно, но кръглите придадоха някаква много интересна комбинация, която ми допадна.

Май, в крайна сметка, ще има Муември и догодина. Живот и здраве, пак ще се зарека, че ще се грижа повече за “гъсеницата”, но то и не върви човек да се учи и да си купува инструменти за мустак, ако не смята да го държи за постоянно. Щеше ми се да си пусна по-къс мустакк (a.k.a. “toothbrush”), но някои сатрапи от миналия век го компроментираха завинаги. А аз си мисля, че такъв би стоял добре, най-малкото защото е закачлив. Дядо ми имаше такъв, всъщност и двамата ми дядовци имаха подобни, само че по-къси. А само който е нямал късмета да има дядовци не знае колко са важни и мили те, особено когато ги загубиш. Но… такива мустаците днес може би биха били провокативни, покрай всички нови неонацистки формации от една страна, и про-комунистически партии и настроения от друга. Но пък може и да се пробвам, кой знае?

Но има време, до догодина, ще му мисля! А сега, добре дошли в декември. Месецът обещава да е страхотен!

My Air by Crazybaby Shipments Finally Arrived

One of my most problematic experiences from all Indiegogo projects I back. Not because of Crazybaby, the company who ran it! They had some performance issues when it came to relying on shipping questions. It’s understandable given the vast volume they had to ship.

My experience was because of the illogical, hard to cope with Bulgarian Customs authorities, and more specifically – the Bulgarian Post station, responsible for receiving and keeping items pending Customs release.

I backed two pieces of Air. One white (for Vesi) and one black (for me). Due to overload, Crazybaby shipped one of the items first item (the back Air) somewhere September. It was sent from the EU, but for some weird reason 20 days later it got stuck in Bulgarian Customs’ Post station. They asked me to supply them with documentation for releasing the order, as they wanted to charge me (probably) VAT.

Now, the logistics issue was the fact I had one order, on which I had two items. But I received half of the order. Bulgarian Customs are not among the most flexible ones: they refused to accept half-delivery and said that if I go like that, they’ll have to charge me full VAT. I was okay with that, but I required from them to confirm that when I receive the second half of the order, they won’t charge me again full VAT, based on the paperwork (which is, still, for two items). Customs Officer in charge said that there’s no way they could do that: when the second thing comes, they’ll charge me again based on the paperwork, e.g., 20% VAT on the full order.

I was not very happy. I don’t like being screwed, especially by inflexible and bureaucratic government authorities. It seemed incredibly unfair to pay 40% VAT just because some government clerk cannot divide one by two! Because of this, I asked the Post Station to keep my item, until the second shipment arrives.

The Post Station employee assured me they’d do so. I happily came home (actually, at the office), and I continued my wait.

Tracking SnapshotTwenty-something days later I received the second shipping tracking number! Good times, I thought, soon I’ll get both Air. I phoned the Bulgarian Post to share the good news with them. When I told them the first shipping number… they were not able to find it in their database!

I was like “whaaaaaat?”
They were like: “well, you didn’t come to release it on time, and a month after we initially received them, we just returned it as undeliverable.” They obviously forgot I was there, no one made a note of my case, and as a result, they did “the standard thing they do.”

It’s easy to say I was quite furious. Now I was expecting the second package in few days, and the first was already traveling back to Netherlands. Stupid, stupid, indifferent government bureaucrats. I expected the 2nd box to have the same fate… and wondered what to do.

Interestingly enough, the second package was not held by the Customs. They apparently have some filtering system, which kept the first package but let the second one go. I received the parcel directly at home, to my great pleasure. Well, my wife’s happiness, as these were her Air.

I contacted Crazybaby. I was happy to hear they’ll reship the second package again, at no additional cost. Now it didn’t matter: even if the Customs held the box, I’d just go and pay the full VAT for the import and get them. Crazybaby did the shipping shortly after I contacted them, and I started waiting.

Today, after so much waiting, I finally got them. Again, directly at my home. This time they did not get held in the Customs, it seems the Customs’ filter loved me still.

I’m one happy camper today. I can finally mark all todo items, related to this issue, as “done.” I can finally indicate to Crazybaby this whole saga is over. Also, I finally got my headset!

One of the best things about this product is the fact the buds are going entirely in your ear. They’re wireless, e.g., not connected with wire even between themselves. They’re very high tech, so their bodies are small, and they set the ear. They have very tight grip, and I don’t expect they’ll fall out easy. Another great addition is they go within a very sleek tube, which is rechargeable as well. E.g., while the buds are in it, it charges them. Excellent solution. The aluminum tube is also protecting them, making it much harder to lose one of the buds somewhere!

Next time, if I’m not too lazy, I will post about the unboxing experience of this great product. But not now: I see they’re charged, so I go and give Air a spin.

Здравейте. Аз съм Дончо и съм фейсбукохолик.

Здравейте. Аз съм Дончо и съм фейсбукохолик.

Знаете ли, понякога си мисля колко по-добре щеше да ми е без Facebook. Винаги, когато си го мисля, си мисля и колко зле щеше да ми е без Facebook.

Тъжна истина е, че в днешния свръхдинамичен свят, ако разчитахме само на срещи на живо, щяхме да сме много по-бедни откъм преживявания един с друг. Имам предвид по-бедни откъм общуване с хората. За разлика отпреди десет години, днес виртуалното общуване може да бъде много пълноценно. Но точно както и общуването “на живо”, виртуалното общуване може да е обидно, тъжно, емоционално, досадно, “твърде много” или “твърде малко”. Разбира се, винаги ми е приятно да изпия чаша кафе с приятел или познат, който отдавна не съм виждал, но социалната мрежа ми дава възможност едновременно да пия сутрешното кафе с минимум 100-200 приятели и познати, което много рядко може да се случи наживо.

Аз съм “редовен” във Facebook. Някои приятели ме смятат, че съм “нередовен”, защото съм толкова редовен там. На тези приятели им се извинявам предварително, че съм най-вероятно единствения (или от малкото), които им пълнят потока с неща. И когато влязат във Facebook, виждат 80% от нотификациите, че са с мои глупости. Тези приятели би следвало по-добре да си подбират виртуалните приятели :).

Разбира се, други приятели вече го приемат за нормално. Нещо като “той си е чалнат, но иначе не е опасен”. Веси, разбира се, смята че онлайн патологията ми е нелечима вече. И вероятно се надява да няма отражение в реалния живот :). Защото аз засега май не смятам да я лекувам.

По моя лична преценка, “прекарвам във Facebook” около половин час дневно. Възможно най-точно погледнато, през моят RescueTime Dashboard (съжалявам, вероятно няма да го видите) виждам, че за последните 30 дни съм използвал Facebook for Android 100 минути, а Facebook.com като web site 9 часа и 24 минути. Това, грубо погледнато, прави 11 часа за 30 дни, което даже е по-малко от 30 минути средно на ден. Ако чисто с цел експеримент прибавим още 2 часа от айфона (където, разбира се, няма rescue time, защото… нали… айфон и Епъл знае най-добре), та ако прибавим и едни два часа на месец и там, приближавам се до 13 часа. Някакви случайни грешки още (все в полза на “стоенето по цял ден във Facebook”) и може спокойно да допуснем, че на ден средно губя по 30 минути в тази социална мрежа.

Я да видим обаче какво получавам:

  • Имам страхотна мрежа от приятели, колеги и съмишленици. Освен, че ме мотивират с тяхното харесване на моите неща, те ми носят и информация, която често ми е интересна и полезна. Даже ако щете да е #нитоденбезкотенца материал, пак си струва, защото ме кара да се смея. А смехът е нещо полезно.

  • Ако се наложи да попитам нещо, отговорът е на точно на един въпрос разстояние. Благодаря ви, приятели. Страхотни сте.

  • Спомняте ли си едновремешните форуми? Аз съм/бях VIP в bgdev.org, над 1700 мнения. Бяхме страхотна общност…. тогава… преди Facebook, преди the dark times :). И въпреки разнообразието на дискусиите там, това не може да се сравни с разнообразието в една разнопосочна социална мрежа като Facebook.

  • Най-ценното си остава филтрираното съдържание, което споменах и на първо място. Практически това уби RSS потоците. Имам Inoreader, но почти не използвам RSS четене. Не само защото се появяват все по-малко блогове, а и защото RSS ти дава всичко “ангро”, докато във Facebook съдържанието е филтрирано с оглед на моите предпочитания и интереси.

  • Като казах “блогове”, спомняте ли си как преди Facebook, блог-обществото беше доста по-активно? Как се случваше, след масова “блог-истерия” да се инициира промяна, подобно днес на модела “Facebook Justice”? Днес всички сме фейсбук-съдии и се произнасяме за всяко престъпление, което ни възмути. Често искаме смърт за някой, който дори не е осъден. Разбира се, не знаем че в България отдавна няма смъртно наказание – един от белезите на цивилизования свят.

  • И за малко да забравя: хибридното бойно поле Facebook, мястото, на което биваме редовно облъчвани от платените тролове на путинската пропагандна машина. И някои други, разбира се. БГМами, Антивак общества, Хомеопатични спасители, Лекуващи рак със сода за хляб и т.н. Чудесен начин да изпитате емоция от типа “ех, как ми се иска да извия на някой главата”. С времето, в зависимост от опита ви, свиквате. Или си казвате “абе аз защо не му *** ******* на тоя Цукърбърг и неговото неправославно творение”. И решавате, че четенето на хартиена книга си струва, ако ще и само заради аромата на страниците ѝ.

И така, много още мога да разкажа за моята Фейсбук зависимост, но нещо ми писна, а и ми се чете хартиена книга. Преди лягане. И аз обичам миризмата на хартията, а “60 години живяна история” мирише страхотно. Като всяка стара, но добре съхранявана книга.

Скъпи анонимни онлайн-социалномрежести приятели, аз за днес свърших. Благодаря ви, че ме изслушахте! Сега е ваш ред да си признаете!

Image (cc) Poster Boy

ZeTime: The End of an Anxious Wait and The Beginning of a Big First-Timer Disappointment

ZeTime in a boxThree days ago I got my ZeTime Smartwatch Kickstarter Award. It’s indeed one great looking watch, with hands. At first look, a significant achievement in the smartwatch world, which was suffering from terrible, toy-like devices (including Samsung’s smartwatches and Apple Watch).

I’m prominent Kickstarter/Indiegogo campaigner. I support a lot of projects, mainly gadgets/devices, but sometimes others. So far, I was always satisfied big time, with zero lost money. One of the projects failed to deliver. They were a Pebble accessory project, so with the death of Pebble, they refunded me fully.

when it comes to the final Kickstarter products I’m, in general, satisfied with the quality and functionality. Until today, I had no major complaints, related to the final product. Of course, there were some glitches and beta issues, but this is something expected when you’re one of the first-time users of a product.

ZeTime in actionSadly, today this beautiful watch has the crappiest, most buggy piece of software ever. I’ve got more than 25 years software engineering experience in various fields and various roles. It’s a rare event to see production software of such lousy quality. I have the ZeTime paired with a Galaxy S8+ phone. The app currently has no integration with anything else but itself, no open SDK, and no ability to extend the product. Worst of all, it seems MyKronoz do not plan to open this and to have a marketplace of applications for the watch. Recently they also did not have open bug tracking system, but thankfully (to many people’s feedback), they published a community message recently with their bug tracking system.

I am very sorry when I see such great platform, combined with such a bad implementation. ZeTime can track my heart rate, but it’d do it once every 5 minutes. I cannot decrease the time. I cannot put the watch in “intense activity tracking” mode, despite the fact it’s an “activity tracker.” I cannot extend it with custom apps; I have to live with what engineers at MyKronoz give me. And, as of today, they give me crap.

Maybe one of the worst things in my experience so far is the blackout, which all current ZeTime users suffer. There’s a closed Facebook group “ZeTime – Community”, where everyone could join. However, the updates there are usually crying users (like me), which share the pain between each other. MyKronoz acts like in “God Mode.” There’s the Help Center, of course, but if you see an update in their community, it’ll be from the CEO, and it’ll be pinned there for the next weeks to come. Yes, weeks. That’s how frequent we get updated. Combined with the wrong product quality, it’s quite awful experience.

In my opinion, MyKronoz should do the following, so they keep their crowd satisfied:

  1. Get someone, preferably a PM with excellent communication skills, always with the community.
  2. Expose their timeline. We need to know when things will get better. Otherwise, we sit and assume. And get even angrier.
  3. Get the MyKronoz SDK in the open. Let people start experimenting and providing their solutions to the problems. Yes, there’s a risk they’ll do something much better than what MyKronoz could do, but after all – MyKronoz seems to be a watch factory, not a software shop! Their watch excels as hardware, but their app(s) and software UX sucks big time.
  4. Fuel up as much as possible the efforts to get things with the app right. If they don’t do that, they’ll lose the most significant advantage: their community support. Engineers and technical guys, in general, are the influencers, who will make a product like ZeTime a success. If, of course, MyKronoz want to have their product a victory.

Before finishing this rant, let me give you just one example of how bad UX is today. While writing this, I was listening to Spotify on my phone. If I want to “skip next” and I want to do it with my watch, here’s what I have to do.

  1. Push the “light on” button.
  2. The watch lights on, giving me the Spotify app and above it: a fresh notification on screen.
  3. I don’t care for this notification now, but I’d like to skip next on my Spotify. So I press the “notification dismiss” button.
  4. Only then I can do what I initially wanted.

It’s not a big thing, but when you do this like countless of times, this gets incredibly annoying. You expect from a smartwatch the experience to “tick” flawlessly. E.g., I want to pause Spotify: I just click one button, max two! I don’t need to see the current passive notifications at the moment; I want the work done. Of course, if an intrusive event comes (like a phone call), it should pop-up the moment it’s there.

As I said, I think MyKronoz has tons of work to do. The sooner they do it – the better. If they decide to engage active community people as beta testers – much better. But even publishing and keeping up to date their possible timeline will help big time the overall experience.

Писма, романтика и казарми

Днес Веси, в свой пост, спомена времената, когато мисля, че за последен път писах хартиени писма. Писах ѝ на нея, собственоръчно, от казармите на ШЗО във Висшето военно артилерийско училище в Шумен. Там ни бяха разпределили, купчина омотани, пресни висшисти, да учим за три месеца “тънките детайли” на офицерската служба. То беше ясно, че за три месеца нито ние можем да научим кой-знае какво, нито преподавателите искат да ни научат. Всички знаеха колко проформа е наборната служба. Никой не искаше да се занимава сериозно с нас, което пък и нас ни устройваше идеално, защото ние (или поне аз!) не бяхме отишли там да правим нещо полезно, а да “отбием военната си служба”. Забелязвате ли какъв е глагола? “Отбивам”. Като “отбивам номер”, казано по народному. Е, и ние, и нашите командири “отбивахме номерата” в ШЗО випуск април’1998.

Комуникацията тогава беше слаба. И аналогова. Единственото цифрово беше това, че импулсите бяха записани в БУЛФОН карти. По онова време един наборник нямаше възможност за мобилен телефон. Нямаше и право да има такъв в поделението. Една задочна студентка, която работи в данъчната служба, също нямаше. Разговорите до стационарен телефон в Пловдив бяха скъпи (БТК беше монополист). А и когато вдигна телефона и успея да намеря Веси у тях, все ми ставаше “едно такова” на гърлото и очите и трудно можех да мисля и да говоря спокойно. Затова предпочитах да ѝ пиша.

Време за писане имах. Давах доста наряди на КПП-то на нашето общежитие. Двадесет и четири часа. Нарядите бяха леки, но доста хора ги избягваха, защото им бяха скучни. За мен си бяха ОК: аз и тогава си бях мързелив, но обичах да чета и пиша. Четях книги (технически и художествени), пишех си по моите си проекти (вкл. и програмиране на хартия), пишех и писма. Да не говорим, че нарядите имаха значение, защото когато имаш бройка наряди, вероятността да те сложат да даваш наряд неочаквано е малка. А аз исках да имам контрол върху това разписание. И доброволните наряди бяха донякъде такъв механизъм за мой контрол върху тях.

Тъй-като лудостта ми по писането започваше да се проявява, нормално беше да се насочи най-вече към човекът, който най-много ми липсваше по онова време. От време на време пишех и на родителите ми, но Веси отнасяше най-много писане, почти два пъти повече. Всеки наряд пишех сигурно по пет-шест листа, в които ѝ разказвах ежедневието, тъпотията, безсмислието на цялото упражнение и какво ли още не. Питах я за неща, даже понякога си и отговарях.. сигурно е било доста досадно да се чете това нещо. Но тя го четеше, даже от време на време получавах и отговори от нея. Е, не бяха толкова дълги, все пак тя имаше смислен живот по онова време, но и аз си ги пазех и си ги препрочитах от време на време. За разлика от Веси обаче, днес аз не знам къде са тези писма. Най-вероятно са в архива ми, който стои на село, при книгите от онова време, при бележници, тетрадки, стари грамоти и какво ли не още. Веси обаче си ги пази, и за спомен, и сантиментално. И знае точно къде са.

Питам се понякога, дали в казармата имаше нещо, което си струва похарченото време там. Ако аз опитам да направя равносметка: няколко добъри приятеля, един от които изключително близък; една връзка писма; купчина глупави истории. Срещу осем-девет месеца от живота.

Казват, че чрез болка и трудности се развиваме най-бързо и най-много. Ако се върна през първите три месеца от службата, чудя се дали чрез болка от унижение и трудности от простотия се развива човек? И ако се развива, в каква посока се развива? Сещам се за едно развитие: трудно ми е да вкусвам леща след като три месеца, всяка вечер в Шумен имахме една купа с (понякога престояла) леща, направена на нещо като яхния. За друго развитие там не се сещам… освен може би въжделенията на един от майорите, за който Турция все още беше най-големия враг, а Съветския съюз – най-близък приятел. Имам чувството, че този зеленочорапник сигурно е бил ЗКПЧ някъде, до такава степен беше с промит, комунистически мозък. И по подобен на ЗКПЧ начин се опитваше да промива нашите.

Май ще трябва да намеря писмата на Веси. Би ми било любопитно да ги прочета отново, а и са ценен артефакт от онова време. Трябва да останат за поколенията. Какво ли би казал Ангел, ако ни прочете и на двамата кореспонденцията?

След Шумен мен ме разпределиха в София. Чрез близък приятел, с много мощна връзка, успях да се прехвърля веднага в Пловдив. В Пловдив отначало не им трябваше човек като мен, но пък на мен ми трябваше служба, която е близо до къщи. И съответно извадих невероятен късмет с това разпределение. Създадох си работа, чрез която успях да свърша и нещо полезно за останалите пет месеца служба. Тъй-като поделението ми си беше действаща бойна единица, там бяха разпределени хора, които за разлика от повечето военни можеха и знаеха как да вършат работа. Запознах се с изключителни професионалисти и точни хора, един от които ми остана за цял живот приятел. От него научих пример за чест и спазване на правилата. Моят началник-щаб беше строг, но също сърдечен и справедлив човек. За мен беше чест беше да служа при него и да съм му на пряко подчинение. Остава си удоволствие от време на време да го виждам и днес и да се радвам на успехите му, вече в малкия, семеен, частен бизнес. Отдавна не съм го чувал, може би трябва да му се обадя. Дано всичко е наред при тях.

Ех, романтика. А бяхме млади, а?