Защо напускам “Да, България”

Защо напускам “Да, България”

Преди четири години бях една малка, съвсем незначителна и независима частица от учредителите на “Да, България”. Бях горд от това и ще остана горд от него, защото тогава вярвах, че е необходима истинска, дясна, програмна партия, която да се заеме здраво с борбата срещу корупцята.

Днес напускам партията. Тук ще посоча причините за това. За приятелите, които тогава подлъгах да станат членове с мен. За тези, на които са им интересни причините. За себе си, най-вече: за да не правя подобна грешка през остатъка от живота си.

На приятелите и познатите, които агитирах: извинявайте. Смятам, че дължа обяснение на всички вас около мен, които горещо убеждавах, поне през първата година на членството ми, как “Да, България” е истинска, дясна партия, която ще направи много за бъдещето ни и за бъдещето на нашите деца.

Дължа обяснение, а може би и извинение, защото днес ще ви кажа, че осъзнавам, че съм ви излъгал. Мое малко утешение е това, че ви излъгах излъгал, воден от наистина най-добри чувства, също така и най-откровено, лъжейки също и себе си.

Почти веднага след създаването на “Да, България:, а и в продължание на следващите години, аз бях в непрекъснат конфликт (къде публичен, къде лице в лице, къде из форумите, къде в Messenger) с приятели, колеги и съмишленици, понякога и с идеологически опоненти (“зелени”, най-често) които се опитваха да ме убедят, че проблемът е в мен, че “Да, България” всъщност е дясната формация, която заслужава доверието ми.

Някои по-зелени опоненти, такива, които аз разпознавам и ще разпознавам като политически враг, докато ме убеждаваха и ме поблокираха малко даже от коалиционната ни страница (но за кратко, благодарение на други приятели). Е, сега на спокойствие могат да ме блокират. Свободата на словото по партийните страници е недопустима: там трябва да има само цветя и рози, и еднорози да бягат по безоблачното партийно небе и да пръцкат дъгички (да не забравяме: дъгичките са особено важни за определени социалистически течения в партията!).

Аз определя себе си като десен либертарианец. Това, вероятно, е и причината за този непрекъснат конфликт с моите бивши съпартийци, защото моите възгледи и партийната линия са били толкова далече едни от други, че не съм се стърпявал да критикувам остро (и публично) нашите официални позици. Разбира се, основанието за критиката ми е било, че партията следва лявата политическа линия, а именно официално подкрепя повече държавни харчове (ИК), както и повече безработица и престъпност (емигрантите).

Друга конфликтна точка е била косвената работа на партията за интересите на БСП. Всичко, разбира се, в името на бъдещ парламент с евентуално участие на десетина наши депутата в него. В това име нашата коалиция беше и продължава да е готова да постави БСП начело на държавата. Макар, че и на мен ми минаваха подобни мисли в началото на пандемията. Но видях поведението и на БСП по време на кризата, и днес отново смятам, че по-малкото зло за нашето управление е “не-БСП” правителство, както и да изглежда то.

Въобще, в крайна сметка се оказа, че едва ли има актуални днешни теми, по които да подкрепям партийните ни повели. Борбата за правосъфна реформа отдавна е само в хартиените цели на партията ни. На хартия, разбира се, тя продължава да е там, но реалността е съвсем друга. В реалността сме “модерни”, “либерални”, доближаващи се към това, което беше ДЕОС. Така поне аз виждам нещата днес. Разговори с приятели под един от последните ми фейсбук статуси, както и личен разговор с приятел-партиец след това ме подтикнаха към финалното ми решение. В крайна сметка, приятелят беше прав: по-добре е да не съм член на партията, след като публично да я “маскаря”. Не е достойно, някак си!

Та заради това и искам да се извиня на всички приятели и познати, които са се полъгали по моя ентусиазъм тогава и днес (както и при аз), са разочаровани. Ако ще ви стане по-леко, аз също жестоко се самозаблудих и самоизлъгах. И никой не ми е виновен. Само аз си.

Това е. Повече “защо го правя” не мога и да напиша. Снощи последва и моето заявление за напускане на партията. То беше веднага учтиво и електронно прието (благодаря ви за това, наистина!). От 15.12. моето членство ще е прекратено.

От тук нататък ставам отново безпартиен. Може би завинаги. Не мисля, че ще мога да се доверя на друг(и) основател(и), които да определят партийни курсове и партийни сделки без мое участие. Също така и не мисля, че аз някога бих искал да се занимавам с пряка, активна политическа дейност. Което автоматично означава, че ще разчитам други да имат партийни програми, които да са близко до моите политически възгледи. Защото аз винаги гласувам на всички избори.

Надявам се да остана близо до приятелите, които ще продължат и по-нататък пътя на “Да, България”. Надявам се да има отрезвяване относно позициите на партията и тя да се отърве от лявото в нея: както вътре (левите “съвременни либерали”), така и вън (“Зелено движение”, този отровен коалиционен партньор).

Но тази надежда е по-скоро моя фантасмагория, защото да не се лъжем: в България основният електорат е с леви нагласи и дясна партия, а още по-малко дясно управление, нямат шанс. ГЕРБ също не са десни, не се лъжете! Просто са по-приемлив вариант от путиньовците ДС-КГБ-БСП.

Пределно ясно ми е, че повечето български електорат е ляв. И като такъв никоя истински дясна партия няма да успее да бъде скоро в управлението.

Ясно ми е, че най-вероятно това е и причината за олевяването на всяка партия, включително и ГЕРБ и “Да, България”. Защото, ако партията не олевее, няма да вземе достатъчно гласове на следващите избори.

Ясно е също, че това ме превръща най-вероятно в редовно парламентарно-непредставен. Което не е задължително да е лошо. Предвид, че все още България върви напред (макар и бавно, макар и вляво).

Когато дойдат избори, ще имам отново възможност да преценя за кой да гласувам, базирано на опита ми със съответната формация, както и на техните политически програми. Надявам се, че тази преценка ще бъде по-трезва така, когато няма да имам моралната обремененост на партиен член. Не крия, че поривите за повръщане, които предизвикват в мен някои рупори на “Да, България”, а и наличието на “зелените” в “Демократична България” ще са сериозен стимул да си намеря друга партия, за която да гласувам. Но може все пак “Демократична България” да се окаже най-малкото зло. Ще видим. Със сигурност ще пиша.

Като изключим времената по избори, надявам се също така да съм много по-слабо политически ангажиран през останалото време. Макар, че осмиване и подигравки с пълзящият социализъм винаги ще има по моите потоци.


До Националния съвет на партия “Да, България”

Декларация за напускане

от Дончо Ангелов Ангелов, ЕГН 73********

Уважаеми членове на Националния съвет,

На основание чл. 8 ал. 1 от Устава на “Да, България” изявявам писменото си желание за напускане на парития “Да, България”, считано от 20.12.2020.

Декларирам, че желая надвнесеният членски внос да се сметне като дарение за дейността на партията.

С уважение:
Дончо Ангелов


Това беше.

Късна следобедно-вечерна разходка

Днес имах много интересен разговор с приятели относно Лозен и региона. Като резултат от това нещо ми прищрака и реших да навия Веси за разходка около Лозен. От повече от 10 дни седя вкъщи, основно в спалнята. И беше крайно време да се разтъпча!

Веси не искаше много убеждаване. Въпреки, че беше станало 16:20, т.е. беше ясно, че ще замръкнем. Но планината около нас я познаваме, макар че самият маршрут не го знаехме точно. Мисля, че Веси си правеше някакви сметки, че ще се върнем като притъмни :). Е, не се получи точно така.

В 16:30, въоръжени с вода, тръгнахме към стрелбището. Ако всичко беше вярно, точно по залез слънце трябваше да сме стигнали до манастира. Наложихме си по-динамично темпо и наистина, както предвиждаше GMaps, след около час (56′) стигнахме Германски манастир “Св. Иван Рилски”.

Направи ми впечатление, че манастирът беше отворен. Не влязохме вътре, едно че не искахме да притесняваме хората, но и друго, че времената са такива, че не е добре да влизаме без работа там. А и трето, слънцето “официално” беше залязло, та беше време да побързаме, защото по обратния път имахме още цял час. Аз лично се надявах сумракът да продължи по-дълго време, но… надеждите ми не се оправдаха :).

Сумракът беше не повече от 20 минути. Точно последната светлина изчезваше, когато минахме покрай първия по-голям имот с куче :). Веси се поизплаши. Аз също, но кучето беше в двора си, та продължихме. Всъщност, всички кучета, които “срещнахме” по дворовете бяха отвързани, но за наш късмет, оградите бяха отлично направени, та никое не се изправи срещу нас. Тоягата и ножът си бяха с мен, но Веси щеше да бяга, а това никога не е добра идея с куче. Особено, ако е над средното. Но тя щеше да бяга, личеше ѝ :).

Следващите 20 минути от разходката бяхме на телефонни фенерчета, газейки по мочурлив, черен път. Клоните над нас още повече скриваха каквато и да е светлина, но пък имаше някакъв елемент на адреналин в цялата картинка.

Когато стигнахме до уличното осветление на вилна зона “Св. Митър” (не, не е Димитър!) вече бях съвсем спокоен. Разходката щеше да се запомни като приятна. Моите притеснения, освен животните, бяха да не стигнем до блокиран от река път. Но пътят, макар и да беше подгизнал, си остана проходим.

След още 20 минути по “Кайгана” нагоре влязохме вкъщи. Някъде пет минути преди да се приберем телефонът на Веси звънна. Ангел не беше издържал и се беше притеснил. Разбирам го, отвън вече един час е тъмнина, а нас ни няма. И той, съвсем нормално, се чудеше къде сме по това време.

Два часа разходка. С доста динамично темпо. Много добре се получи, макар и с малко повече адреналин.

Това е маршрутът от нас (е, почти от нас) до манастира:

А това е маршрутът от манастир “Св. Иван Рилски”, Герман, до вкъщи:

И накрая, няколко снимки:

Предстои ново предизвикателство

Предстои ново предизвикателство

Преди близо две години беше моята начална дата в SEGA. Пред нас (мен и колегите от финанси и ЧР на SEGA Black Sea) стоеше нелеката задача да изградим от нулата Development Services Centre, в който да се разположи (на първи етап) QA организацията, която се грижи за финалния продукционен тест на европейските (и не само) заглавия на SEGA. А те не са никак малко. И не са никак лесни. Но пък са страхотни.

Горд съм, че днес, две години след това, нашият център не само работи перфектно, но и продължава да расте и да се доказва като ефективна и качествена алтернатива пред SEGA студия, коитo вече не са и в Европа. Първоначалната цел постигнахме още април, сега пред центъра стои нелеката задача да продължи да развива QA (и свързани с тях) услуги на все по-добро ниво, във все по-сериозен мащаб.

Аз не успях само в една от целите ми: да превърна нашия център в истински Development Services център. Фокусът остана в QA и следващите няколко години вероятно ще бъде там. Поради това днес е време организацията да се поеме от човек, който има солиден опит точно в QA и има повече страст и знания точно в тази област.

Тези мисли, а и някои други, ме накараха да направя следващата крачка в кариерата си. Надявам се тази крачка да е също така успешна, като досегашните. Но винаги го има това гъделичкащо чувство “под лъжичката”, което трябва да подтискаш, за да можеш да променяш за по-добро. Чувството, което ти казва “абе добре си си така, защо ти е да променяш нещо”. Е, няколко пъти успях да подтисна това чувство (беше все за добро), дано и този път да е от тях.

От 02.11. няма вече да съм част от чудесния екип на SEGA Development QA Services София. Тези около стотина млади, ентусиазирани, живеещи и дишащи гейминг хора ще ми липсват. Те вече ми липсват, защото от шест месеца не сме се виждали като един екип. Пропуснахме много общи сбирки, много варианти да седнем и да изпием по нещо заедно. Но това ни поднесе 2020-а година. И така е за всички. Ако за нещо съжалявам, то най-вече съжалявам за това, че не успях да бъда лидер и ментор на тези млади хора така, както си го представях преди година.

Естествено, работих и изграждах чудесни technical leads. Подпомогнат от моите QA мениджъри успяхме да запазим организацията работеща и доставяща същото качество услуги при огромного предизвикателство “всеки си е от къщи”. Защото когато екипът ти е със средна възраст 23-25 години, това си е предизвикателство. Но проработи. И успяхме. И съм горд с тези хора, с всеки един от тях!

Моят екип си търси нов лидер. Търси се QA Director1, който знае как да управлявва организация с основен фокус тестване. Ако знае как да тества игри, още по-добре. Този човек ще трябва да поеме тези стотина млади хора, разпределени в няколко QA под-организции, водени от съответните мениджъри.

Хората ми ще очакват от този човек да помага в решаването на казуси, свързани не толкова с техническото обезпечаване на съответните проекти (за това си имаме QA мениджъри и ръководители на екипи), колкото с връзка с нашия HQ и студия. Той ще рапортува на нашия Director Studio Operations, базиран в Лондон. Той ще работи с мениджърите на нашите студия (Creative Assembly, Sports Interactive, Two Point, Relic, Hardlight, и още доста други, а вероятно и нови за в бъдеще), за да подсигури по-дългосрочната стратегия на екипа. Той ще работи и с екипи в Лондон, обезпечаващи мениджмънта на данните (JIRA / PowerBI), без които не може да се управляват нашите проекти, както и с екипа Submission and Equipment Management.

По моя оценка, работата на този човек ще свързана в 60% задачи, касащи организацията в София и 40% задачи, свързани с обезпечаването на условията на тази организация да работи (там ще се говори с хора в Лондон, Париж, Ванкувър, може би и Токио [един ден, дано?]). Този човек ще представлява и развива SEGA QA Centre of Excellence и негова ще бъде задачата да се предоставят услуги с такова качество и организация, че все повече от нашите студия да предпочитат София като мястото, където тестват заглавията си. Ще наема и (доста) нови хора2.

Работата е предизвикателна. Но и удовлетворяваща. Когато дадено заглавие излезе и видиш, че клиентите са доволни от качеството, купуват и хвалят, тогава знаеш, че си част от този успех. Знаеш какво е струвало, знаеш рисковете, които си поел. Е, знаеш и грешките, които си направил. Но това е част от пътя напред.

Много се надявам да намерим свестен човек. Много!

[1] Director of QA Job Ad
[2] SEGA @ Jobs.BG

Фарс и трагедия в едно: Приключението “Електронно издаване на карта за пътуване от ЦГМ”

Фарс и трагедия в едно: Приключението “Електронно издаване на карта за пътуване от ЦГМ”

Мартин вече е шести клас. Той – горд, аз притеснен, но искаме или не, детето ще се връща вече с градски транспорт от училище. А за това трябва карта за пътуване. И аз се запретнах да му извадя такава.

Electronic Circuit GIFs - Get the best GIF on GIPHY

Ето как си мислех, че ще протекат нещата:

  • Подавам електронно заявление, снимайки детето и изпращайки снимката като част от заявлението.
  • Пиша коя дата и от къде ще получа картата
  • Отивам на място, получавам картата.

Да, има изключително досадна работа с “отиване на място”, но все пак… да не искаме твърде много от ЦГМ. Държавна фирма, ниски заплати, сигурна работа и поради това: вероятно наличие на определено количество мързеливи служители, за които заплатката ще дойде така или иначе на края на месеца.

Оказа се, че положението е много по-зле, отколкото очаквах. Ето какво всъщност се случи:

  1. Отиане на място на “Искърско шосе”, където бях заявил картата на Мартин.
  2. Чакане около 20 минути на опашка. Нормално е, все пак натоварено време. Де да беше това проблемът им.
  3. Отиване на първото гише. Изключително нелюбезна служителка ми обяснява как “а, то така със сигурност няма да стане. Дайте снимка и ще му я направим за нула време картата”, на което аз отговарям, че съм подал заявление електронно и съответно очаквам електронно да ми се издаде картата. Снимката е прикачена там, нямам хартиен вариант на снимката.
  4. Служителката ми се озъбва отново и ме препраща на другото гише, защото “на колежката от време на време ѝ се отваря системата, при мен хич не работи.” Уж имат еднакви компютри, но явно не са съвсем еднакви.
  5. Изчаквам да се освободи съседното гише и служителката там започва да пробва. Звъни на няколко инстанции, пробва пак, то не става. Междувременно, колежката ѝ се развиква на болна жена, че ѝ било време за почивката и да сме се научели как се правят нещата. Оставя болната жена пред гишето и изхвърча нанякъде, за да почива.
  6. Служителката вече се отчайва. Отчайвам се и аз, защото тя ми казва “елате пак, ако можете довечера”. Аз не искам да идвам довечера, още повече, че и времето ми, посветено на “инвестиране в некомпетентността на ЦГМ” започва да свършва.
  7. Помолих служителката да обслужи бабата, която вече едва се държи на краката си. Женицата си зарежда картата и си тръгва.
  8. Междувременно, само с една работеща служителка и аз, задръстил гишето, опашката набъбва и става злобна. Към мен, естествено. Един чичо решава, че аз съм виновен и ми обяснява да съм се махал, защото “то така няма да стане” и “да не съм правел политическа агитация” (?!). Изпуснах си нервите, но се ограничих само във вербална агресия към примиренческия тъпак – егоист.
  9. Опитвайки да съм максимално спокоен, се обръщам с молба към жената да провери къде другаде работи системата. И да ме изпрати там. Тя първо ми казва “ама ние нямаме връзка”, след което аз ѝ обяснявам, че най-вероятно има телефоните на поне десет от колежките ѝ по другите гишета и няма как да нямат връзка. Тя няма как да го отрече, вади телефон, набира, говори с колежка от “Възраждане” и се оказва, че там системата работела.
  10. Аз, примирен, че пропускам още поне час и половина от ангажиментите си, се отбелязвам като “неприсъстващ” на работна среща, благодаря ѝ на жената, която е невинна жертва на некадърния мениджмънт на ЦГМ и още по-некадърните ИТ-та, които не могат да направят система, която има сложност на дипломен проект на инженер-бакалавър по компютърни системи. Но вероятно същите некадърни ИТ-та са прибрали поне милион (ако са били подизпълнители).
  11. Отивам пак в колата и шофирам към пл. “Възраждане”. Бидейки не-софийски селянин, обърквам пл. “Възраждане” с пл.”Света Неделя”, оставям колата на паркинга на бившия мавзолей, и тръгвам пеша. На пл. “Света Неделя” се усещам, че съм идиот, но все пак решавам да продължа пеша до ЦГМ на “Възраждане”. Времето е хубаво, а на мен вече не ми пука, защото така или иначе целият ми предиобед отиде по дяволите. В 12:00 обаче имам интервю, което не мога да изпусна.
  12. Стигам го ЦГМ на “Възраждане”. Няма никой. Чувствам се късметлия. На седмо гише ме посреща човешки държаща се служителка. И ме застрелва с новината, че “абе нещо системата не работи днес”.
  13. Солидно посърнал, обяснявам, че идвам от “Искърско шосе”. Жената се чуди, че “след като при колежките не е работило, то и при нас няма да работи”. Като човек с тридесетгодишен опит в правенето на софтуер няма как да не се съглася с нея. Освен, ако проблемът не е инфраструктуран само там, но той още там не изглеждаше да е такъв.
  14. Събирам сили и цялото си знание по меки умения, “Решаване на спорове в конфликтни ситуации”, “Преговори” и “Позитивна психология” (това, последното, за мен най-вече). Започвам да обяснявам, че трябва да намерим начин, защото не ми се връща отново, а и вече два часа и половина се опитвам да реша проблем, който би следвало да се решава с два клика и куриер.
  15. Чувствам се победител! Получавам съчувствието на жената. Тя мисли за малко и казва, че отвън има “Офис 1” магазин, в който мога да разпечатам снимката, след като я имам електронно. Преди да изхвърча обаче, тя се сеща, че имат е-поща и мога да им изпратя снимката и те да я разпечатат, за да могат да я сканират (!!) след това.
  16. Изпращам снимката. Те печатат. След това сканират. И след няколко минути имам карта.
  17. Заплащам 62 лв с облекчение. Не и с кеф. Само с облекчение. Защото няма да идвам пак. И защото вече знам, че има ли електронна услуга на ЦГМ, никога не трябва да я ползвам.
  18. Веднага нарушавайки новият си горен принцип, питам дали картата може да се зарежда електронно. Уви, не може. Само на гише. И то на точно определени гишета, разпръснати из София. Това моментално ми обяснява опашките от днес.
  19. Най-сърдечно благодаря на жената, единствена от ЦГМ, която този ден поиска да си свърши и си свърши работата. Няма да ѝ пиша името, защото съм почти сигурен, че ще я накажат. Затова, че не следва 100% процеса, а предпочете да ми свърши работа.
  20. Събирам си партакешите от гишето, обирам си крушите от ЦГМ “Възраждане” и след два часа и нещо ходене по мъките, тръгвам с бърза стъпка обратно към площада на мавзолея, защото само след десетина минути имам интервю.

Crazy Office GIFs | Tenor

Мениджъри на ЦГМ и Вие, г-жо Фандъкова,

Имам да Ви кажа някои неща.

Първо, на мениджмънта на ЦГМ, който е поръчал и управлява този “електронен” процес. Не сте за тази работа, господа! Може да знаете как да лижете задници (в политически смисъл, говорим) и как да смучете “бонбонки” (пак в политически, да не ми се засегнете сега), но за електронизация на процеси не ставате. Не бих ви дал да ми електрифицирате и звънчева инсталация в къщата. Не знам дали ставате за нещо въобще, не съм виждал натвореното от Вас в други области или процеси, но тази “електрификация” на картите така, както сте я замислили, и още по-зле – реализирали, за нищо не става.

Meet The Couple Behind The Internet's Most GIF-Worthy Baboons - Digg

Защо ни е на нас, народонаселението, електронна система, която уж да работи (за пред нас си), но когато отидем на место, да трябва да носим хартията?
Защо, уважаеми мениджъри от ЦГМ, ви трябва на Вас уверение, че детето ХХХ e записано в училище в столична община, като тази информация вие вече я имате?

Имате я, защото регистрите на учениците са задължителни, и се управляват от държавата.
Имате я, защото същата мързелива, скапана държава иска от нас да разнасяме “отпускни свидетелства” като пълни малоумници, когато си местим детето от едно училище в друго.
Имате я, но не ви пука че я имате, защото при липса на конкуренция, защо да Ви пука? И съответно Вие може да се отнасяте към клиентите си като към мизерна сган, която така или иначе няма друг избор и ще – не ще, ще Ви играе по свирката.

И аз играх днес. Играх много добре по Вашата свирка. Защото нямах избор. Бях длъжен да се примиря с глупотевините, които сте натворили.

money - AIESEC

Г-жо Фандъкова,

Спрете да покровителствате тези некадърници. Направете им един одит на глупостите и им поискайте оставките.
Да, най-“приятното” днес усещане беше това, че много добре знаех, че съм гласувал за Вас на балотажа. Защото не можех да допусна комунист, предложил Делян Пеевски за шеф на ДАНС, да стане кмет на София.

Но, ако така продължават нещата, не се чудете някои работи до следващите избори.

Не се чудете защо хората предпочитат да не използват градския транспорт. Не ги виня, ако организацията в транспорта е такава, каквато е организацията и в издаването на картите за него.

Не се чудете защо хората говорят, че всичко в поверената Ви администрация е “ремонт на ремонта на ремонта”. Това ясно личи не само от някои инфраструктурни проекти, но и от тези покрай ЦГМ. Да Ви припомня ли тази новина: “Въвеждаме изцяло електронно таксуване и нови карти за градския транспорт”. Знаете ли от кога е? От 2015-а. Знаете ли какво виждам аз като промяна? НИЩО! Всъщност, още по-лошо виждам: уж работеща система, която лъже хората и ги кара да вършат работата два пъти: веднъж електронно, втори път да носят снимка на крака, за да им се издаде картата “по обичайния начин”.

Не се чудете и ако загубите кметското място следващите избори. Уморена сте. Екипът Ви е уморен. Личи си отвсякъде. И само казвам, че ако и Вие, и екипът Ви решите да не чакате края на мандата и да си починете по-рано от толкова много управление, може и да се приеме добре от повечето хора.

Използвал съм GIF-ове с “източник Интернет”.
Ако някой има претенции, да се обади.

OneDrive Won’t Start: FIXED!

OneDrive Won’t Start: FIXED!

I thought I already wrote about this one, but it seems I forgot!

For the 2nd time already, after a major Windows update (one of those, which happens every half year, or a quarter), my corporate machine loses its OneDrive “abilities”.
What happens is every time when I start any OneDrive executable, it “flashes” for a second in the tray, and then exits.
When looking with Process Explorer, I can see that there’s a bunch of activity there from the executable, and then a normal exit, not even a crash.

The first time when I observed this, both I and my fellow IT could not find a solution, so I had to do a “hard restore” of the machine, and then never install that update. This, however, worked only for a while, because 9 months later I needed to install the latest update anyway.

When I did, it again broke OneDrive. But reverting was not an option anymore.

We dug deep into the issue, invested a few hours into it. And when we were almost on the verge “let’s reinstall, we’ll never solve it,” we suddenly found the fix in the Office Support Web Site. The article was named “OneDrive won’t start” (duh), and it explains the reason.

It seems, Windows Update subsystem requires, and Microsoft implemented, a Registry key, which instructs OneDrive to quit immediately if this key is set to “1”. During the update process, something, somewhere, rises up that setting, and then either crashes or forgets to set it back. As a result, no OneDrive will (ever) start, until that key is up.

When I found the article, I immediately checked the key:

Location:
HKEY_LOCAL_MACHINE\Software\Policies\Microsoft\Windows\OneDrive

Key:
DisableFileSyncNGSC = DWORD:1

In order to make OneDrive alive again, I had to delete the key, or set it to “0”.

Since today I had absolutely the same experience with the next large Windows update, I decided to put this article on my blog, mostly for my own reference in the future :).

Седмица във Wave Resort, Поморие

Седмица във Wave Resort, Поморие

Последният пълен ден от почивката традиционно го отделям за ревю на хотела, в който сме отседнали.
В чуденето и несигурността покрай гръцките изстъпления спрямо туризма им (почти) в последния момент решихме да не ходим на капарирания Крит, а да потърсим нещо в България. Използвайки същата агенция и избирайки няколко потенциални места, се оказахме в хотел Wave Resort – Поморие. Имахме отзиви от приятели за добро и качествено обслужване, а и оценките в Google не бяха никак лоши.

Построен между Поморие и Ахелой, хотелът представлява много приятно съчетание от всичко, което имахме нужда за почивка (че и малко повече). Имаше достатъчно и големи басейни за малки и големи. Имаше достатъчно свободни площи за хората като мен, които предпочитат да не стоят много-много на открито. Имаше WiFi с отлично покритие и качество, което беше изключително приятна изненада за мен. Изненада, защото отдавна съм загубил надежда, че в България може да се правят нещата както трябва. Е, тук това беше направено както трябва: покритие навсякъде в хотела, бърза и очевидно широка връзка към Интернет, благодарение на което за цялата почивка нямах никакви оплаквания, дори когато ми трябваше да сваля нещо по-голямо. Имайки предвид колко рядко оставам доволен точно от този аспект на хотелите мога да кажа, че бях действително много приятно изненадан.

Хотелът предлага почивка в условията на Ultra All Inclusive. При което веднага в главите ни изниква “скъпо”. Ами да, скъпо е, особено за свръх-сезон, пък било то и края на свръх-сезона. Капарото за Крит, плюс още малко, и имахме една седмица в хотела.

През деня компанията обикновено се радваше на шезлонги покрай детските басейни. Причината – имаме малко дете в компанията, което изисква непрестанно наблюдение. Това обаче не пречеше на никой да си ходи по който си иска басейн: първите няколко дни Калина и останалите “уважиха” няколко пъти пързалките в единия край на хотела. Големите ходеха да плуват в дългия басейн, който е разположен непосредствено в средата. Никой от нас не уважи фитнеса (мързелът е голяма работа, особено при мен), но по това, което се виждаше отвън, фитнесът също ставаше!

Хотелът, съвсем очаквано за хотел в този клас, имаше СПА център. Аз, разбира се, не стъпих в него, но почти всеки от компанията се поглези поне веднъж (а някои и повече) с процедура там. Разбира се, тези се заплащат допълнително, но цените, доколкото ми стана известно, са нормални за качеството, което предлагат.

Интересна екстра на хотела, до която така и не се докоснахме, са двата огромни, дълги басейна, които го опасват по дългата му страна. Изглежда, тези басейни са със затворен достъп само за посетителите на стаите (или апартаментите?), които са на нулевия етаж. На хотелския сайт ги наричат “Лагунна “Swim-up” стая с директен достъп до басейн” и ги продават с около 10-20% отгоре спрямо останалите стаи. Но ако на човек му се ще стая с директен достъп до басейн, това е отличен вариант. Особено предвид факта, че този басейн е дълъг поне 400 метра, прав е, и става за плувци, които искат да плуват много.

Храната беше перфектна. И това много рядко имам възможност да го кажа за хотел, който е разположен по нашето черноморие. Но е факт: нямахме никакви оплаквания, продуктите бяха истински. Алкохолът също беше на добро ниво, не само този във “VIP” бара (което е разликата между “нормален” и “ултра” all inclusive-а), а и този в ресторанта. Бирата беше “Бекс”, виното не помня на коя изба беше, но беше отлично: и бялото, и розето, и червеното. Млечните продукти бяха истински, а не типичния “заместващ продукт”, който сме преживявали да се предлага в маса all inclusive хотели в България като цяло.

Децата имаха възможност да се забавляват много: както из детските центрове, така и с анимацията, така и самостоятелно. Случи ни се няколко пъти Калина рязко да изчезне, но винаги се намираше някъде. И в повечето случаи притеснените бяхме само ние: причината за изчезването обичайно беше, че се е забляла с някое забавление и хич не ѝ е до нас. Това пък на нас ни даде шанс да поиграем карти, да си почиваме и въобще да не я мислим много-много къде е и какви ги върши. По-малките от Калина обаче си искаха грижата (в компанията ни имаше само едно от този вид), а по-големите от Калина въобще не ги знаехме къде са и какво правят. Те си бяха отделени в самостоятелна стая и аз обикновено ми се случваше да ги видя само по време на храна. Въобще: перфектно!

Накрая ще спомена две неща, които не ни харесаха.

На мен не ми хареса начинът, по който ни посрещнаха в хотела, а именно “посрещането” с любезната покана да си платим 15 лв/ден за паркинг на автомобила, или да го паркираме “някъде отвън”. Да, разграфили са места пред хотела, на които с късмет успях да намеря паркинг (последното свободно). Не, не смятам, че трябваше да дам още 105 лв за паркинг за тези 7 дни. Някак очаквам (и аз не знам защо, но го очаквам), когато съм гост на хотел да имам възможност да паркирам и автомобила си, с който съм дошъл. Но може спокойно да се каже, че имаше достатъчно гости, за които платеното паркиране не беше проблем. Естествено, с автомобили с по няколко пъти цената на моя. Т.е., хотелът добре се е ориентирал в това отношение. А и имали някакъв “чакълест” паркинг, който така и не разбрах къде е (но от рецепция ми казаха “или пред хотела, или отстрани на чакъла”).

Другото нещо, което не хареса на Веси (докато на мен ми беше все тая) е плажът, който се намира до хотела. Рекламиран като “частен плаж” (макар, че в България такова нещо няма!), плажът на Уейв Ризорт е с този тип черно-бял пясък, който оставя впечатлението за “нечист” плаж. Може би наличието на поморийските солници наблизо е причината за това, или може би има някаква друга причина, но плажът и морето, според жена ми, “не ставаха”. На мен въобще не ми пукаше от това, но пък и на нея, защото само на 20 метра от края на плажната ивица се намираха техните шезлонги, до детския басейн.

Хотелът е българо-турска инвестиция, ако се вярва на статия в КАПИТАЛ от септември 2018 г.. Явно мениджмънтът му засега върши чудесна работа, защото четейки рекламните материали за него 1 2 намирам, че това, което се описва вътре, отговаря и на действителността, която намерихме тук. Много се надявам нещата да продължат в тази посока и това място да се утвърди като един от хотелите, в които ще си струва да се почива, нищо, че е в България.

Като гледам, светът не показва признаци на разум покрай наличието на новия вирус, с който трябва да живеем. Та има известна, не много малка вероятност, догодина пак може да се окажем в този хотел. Което, всъщност, няма да е никак зле!

П.П. Снимки няма, защото не снимах. Тук може да намерите много. Прегледах ги и мога да кажа, че всичко е така 👌 😊.

Презареждаема батерия VARTA

Презареждаема батерия VARTA

Когато ме помолиха да използвам и пиша ревю на челника на Варта, по същото време споменаха и изпратиха и една тяхна презареждаема батерия (powerbank). Изпратиха ми я заедно с челника, но поради по-дълго използване, преди да съм сигурен, че мога да напиша нещо, чак сега имам впечатления.

Първото, което се забелязва, когато вземеш батерията в ръце, е големината ѝ. Да, тъничка е, горе-долу колкото по-масивен таблет (моят iPad Mini с калъфа си е толкова дебел). Горе-долу обаче и по размер е колкото един iPad mini. Варта са избрали интересен похват: да съберат елементите в по-голяма, но почти два пъти по-тънка от нормалното батерия:

Тази форма има и своя плюс, защото самата батерия може да се използва като солидна поставка за устройството, което се зарежда. Корпусът е изцяло от матов алуминий, което дава усещане за солидност, но пък лесно се хлъзга от всякакви повърхности. А това може да е проблем, ако сте сложили устройство за заряд отгоре и искате да си ги вземете и двете във вас. Аз при първа възможност ще ѝ залепя силиконов стопер, който да ми помага в такива случаи. Само трябва да намеря някой не толкова здрав, защото ще се цапа доста бързо.

Батерията не предоставя възможност да зарежда устройства безжично. Това не ме учудва, защото при 12000 mAh няма да може кой-знае колко да се радвате на безжичен заряд, но пък друга страна, солидната ѝ площ щеше да направи удобно подобен начин на зареждане. Наличието му обаче много вероятно щеше и да оскъпи значително изработката, а от там и цената ѝ. Но щеше да е приятно допълнение.

При тази площ на корпуса, аз, ако бях на Варта, щях да направя и модел със слънчев заряд. Естествено, щеше да е по-трудно, защото тази част на корпуса щеше да по-чуплива, но вече има чудесни решения и в тази област.

Иначе, батерията се държи… ами държи се като стандартна батерия от този тип. Има един micro-USB вход за зареждане, един USB-C вход/изход, от който може както да се зарежда, така и тя да зарежда устройства, и един стандартен USB, в който може да включите какъвто и да е заряден кабел.

Допълнително има и копче, от което може да “съживите” батерията, ако не се усети самата тя, че има включено нещо за зареждане. Обикновено се усеща, но веднъж или два пъти ми се случи да трябва да форсирам аз старт на зареждането.

Доста неща ми харесаха в това решение на Varta:

  1. Батерията е по-големичка, но пък големината ѝ дава възможност да е поставка на устройството, което зареждате, без да се “килва” насам-натам устройството.
  2. Зарядният ток е добър (3А при USB-C, 2.4A при USB-A). Върши работа даже за power hog като таблета ми с ящна, мобилна игра. Успява да го държи на 80%, което за батерия не е никак зле. От друга страна, това пък значи че не е съвсем 2.4А тока при всички обстоятелства, но е факт, че зарежда добре.
  3. Зарежда се сравнително бързо, особено през USB-C.

Това, което не ми хареса:

  1. Понякога отказваше да ми зарежда телефона през USB-C. Просто нещо не се разбираше с него, или телефонът пробваше да зарежда нея, вместо той да се зарежда от нея. Предполагам, някаква неразбория с USB-C протокола и като резултат – голяма обърквация.
  2. Гладка и изящна е, но тази гладкост няма да се задържи дълго (след известна употреба), обаче вечно ще остане хлъзгава. Ако пренасяте батерията с устройство върху нея… просто недейте.
  3. Нестандартният размер я кара да е непригодна за който и да е джоб, пригоден за подобен тип техника. Много раници имат вече джобове за такива батерии. Тази няма да влезе в никакъв такъв. От друга страна обаче, винаги лесно ще я намирате в чантата, защото с този размер определено “изпъква” сред останалите неща.
  4. Не видях никъде изрично споменато, че поддържа pass-through-charge: докато зареждате батерията, да може да зареждате и устройства, включени в зарядните ѝ портове. Pass-through е почти задължителен елемент на по-високия клас батерии, а тази има вид на такъв, но не го поддържа. Или поне аз не бих рискувал да пробвам, при положение, че не е изрично споменато нито в описанието ѝ, нито на пакета.

Батерията има своите предимства и недостатъци. Като цяло, по-скоро ми харесва като решение. За да беше “идеална”, трябваше да има wireless charge от едната страна и слънчева батерия от другата. Но… тогава сигурно щеше да струва три пъти цената ѝ сега.

Дали ще използвам батерията и за в бъдеще? Определено! Ще стои в чантата, близо до челника, и ще гледам да е винаги заредена. Така или иначе, Веси ми взе веднага по-малката батерия, защото реши, че две в чантата са ми много (и е права, че е така). Е, онази беше по-малка и много китайска: от 5000-те mAh по спецификация едва ли има повече от 3000, но пък за сметка на това е единствената ми батерия, която има wireless charge и самата тя поддържа pass-through-charge. Но по-голямото е по-добре, затова ще задържа Вартата за мен, а Веси ще се радва на другата.

Според мен дали тази батерия ще е успешна или не зависи от това за колко ще излезе на пазара. Ако цената е конкурентна, все пак това е VARTA и смятам, че ще бъде успешна. Ако цената е нелогична, хората ще се ориентират към по-китайските батерии.

Две седмици с челник “VARTA”

Две седмици с челник “VARTA”

Преди няколко седмици имах удоволствието да ме поканят да тествам и да напиша впечатления от челника VARTA Ultralight H30R. Аз познавах VARTA като компания, която прави едни от най-яките батерии (или поне едни от батериите с най-як маркетинг). Когато купувам батерии, ако не съм до ИКЕА за тяхните (цена/производителност), почти винаги посягам към VARTA. А ако говорим за специализирани батерии – задължително VARTA (ако намеря в магазина).

Но не за батериите ми е думата тук. Отворих я само, защото така познавах компанията. Думата ми сега е за челника, с който се сдобих.

Устройството дойде в типичната за този тип неща опаковка от твърдo PVC. За да го отвориш, трябва да използваш много остър нож или макетен резец, като едновременно внимаваш да не срежеш ценното съдържание и също така да не срежеш някой от пръстите си. Аз проведох съсредоточена борба с опаковката, успях да запазя челника и принадлежността му здрави, както и да не се срежа с ножа. Обаче се разсеях и се порязах на самата пластмаса. VARTA можеха да измислят опаковка, която да е по-приятелски настроена към хора, които не са чак толкова сръчни в ръцете. Но каквото – такова, да съм внимавал повече.

Челникът идва с някакъв фабричен заряд. Аз, бидейки човек от “онова време”, съм свикнал да си дозареждам винаги новите устройства, та го сложих да се зареди. Усещането при пипане на устройството е за удобна, “гумена” кутия, която да го предпази от по-леки изпускания. Явно пластмасата му е двуслойна поне отвън, където има комбинация с някакъв каучук, което пък придава това усещане за повече устойчивост, и навярно наистина го прави по-устойчив на удари.

Челника използвах (и продължвам да използвам) всяка вечер, когато се прибираме от разходка по тъмно. Дори когато има улично осветление предпочитам да си го държа в ръката, сочещ надолу към пътя, защото на шофьорите на преминаващите автомобили им прави впечатление допълнителната “звезда” и обръщат внимание на това, че минават покрай група. Щеше ми се да има режим “мигане”, щеше да помогне още при това приложение, но и без този режим вършеше работа.

Казвам “сочещ надолу по пътя” по причина, че рекламираната яркост на челника всъщност си е точно така. При поглед директно в светещия LED се заслепявате силно. И понеже в никакъв случай не искам да заслепявам шофьор на идваш около мен автомобил, челникът при това положение винаги сочеше земята.

Когато използвах челникът като челник, т.е. закрепен с лентата си на главата ми, използвах много удобна функция, която позволява да се променя ъгъла на светене: от успореден на погледа на носещия (накъдето гледате – натам свети: Внимание, опасност от заслепяване!), до изцяло наклонен надолу – 90 градуса наклон, при който свети в краката на носещия. Този режим е много удобен, ако в тъмнина работите нещо в ръцете си, или четете книга. Макар, че при четене на книга има леко неудобство: поради силната светлина на челника самата бяла страница “блести” и леко заслепява четящия. Та, ако четете книга с челника, може да ви трябват слънчеви очила през нощта :). Но, най-добре, не четете книга на челник – има си време и място за четене, а именно когато около вас има мека и достатъчно силна, дифузна светлина. Светлината на челника не е такава.

Между най-долу и най-горе има още три степени на наклон, при който LED-ът осветява малко пред вас на три различни разстояния. Първата степен: нула градуса, “грее” директно срещу вас. В този режим, ако на 50-100 метра пред вас има хора, със сигурност ще им светите много неприятно в очите, затова използвайте с внимание.
При ходене по пътя аз ползвах или най-косото, или средното осветление. Това на нула градуса и съседното му почти не ги използвах, точно поради причината, че имаше бая преминаващи хора.

Силата на осветяване е много впечатляваща. Имал съм най-различни LED фенери, но това нещо надминава всички досега. Разбира се, някак е нормално, особено предвид, че е ново като технология и изпълнение. Но въпреки това бях много впечатлен колко силно свети елемента в него.

Много голяма екстра е това, че не се нуждаете от допълнителна суха батерия. Имате си акумулаторче, което зареждате през USB-mini. USB-C щеше да е по-добро решение, но това е въпрос на лични предпочитания. Акумулаторчето дава 3.5 часа светене (по спецификация). Не мерих точно времената, но първият заряд даде поне 2.5 часа, а след това не знам, защото още не съм го зареждал втори път (повече от две седмици употреба вече). Засега батерията показва много добра производителност.
На мен ми беше трудно да забелязвам индикацията за “свършваща батерия”. Забелязах я, когато беше вече свършила. Може и да се е разредил в чантата, ако не е бил заключен.

А това заключване и отключване е важно, защото иначе ще намерите челника упорито светил в чантата ви, защото се е търкалял с другите неща в нея. След, като един ден го извадих от чантата несветещ, използвам редовно функцията. Задържа се малко по-дълго ON/OFF бутона и индикацията мигва в червено (“заключен съм”). След това задържате дълго бутона и индикацията мигва в зелено (“отключен съм”). Мислех си, че може да се стигне до отключване и светене в чантата, но засега не съм забелязвал подобно нещо.

Челникът се закрепя на главата с ластична препаска, която изглежда солидна. Надявам се да издържи повече, защото без нея ще е трудно да се употребява. Не, че не може да го сложите на която и да е препаска: той си има щипка, чрез която може да го закачите на всяка. Но неговата си върши чудесна работа.

Накрая си струва да призная, че бях скептичен за какво ще използвам челник. Но всъщност май ще се окаже, че това ще остане едно от нещата, които непрекъснато ще стоят в чанатата ми оттук-насетне. Разходки, изпуснато нещо под леглото, ремонт на мивката, ръчкане в шкафа зад компютъра, критична барбекю-светлина: това са сценариите (може да пропускам някой), в които за около две седмици джаджата от ВАРТА ми беше на челото.

Препоръчвам го, ако някой иска як, вършещ работа челник!

И накрая, една галерия от снимки на челника, събирани през последните дни:

До Черни връх

До Черни връх

Днес се разходихме до Черни връх. Веси имаше тази идея още вчера (да не кажа още миналата седмица), но за късмет, след пийването с приятели петък вечер, в събота тя беше малко “снощна”, та се отървах тогава от ходене. То и валя малко през деня, та съботата съвсем не ставаше за разходка (може би нямаше да ни засегне дъжда, но е чудесен довод за стоене вкъщи, не ли?)

За сметка на това аз в съботата поиграх доволно, така както най-обичам: от сутрин до вечер, с прекъсване за храна и дрямка. От седене на леглото пак ме заболя кръста, но пък имам вече няколко РАР-а (не питайте!) за месеца, което е добра част от необходимото минимално задължително присъствие в нашия EVE алианс.

Днес обаче нямаше мърдане. Още снощи ме заподпитва, та беше ясно, че ако не завали из ведро, днес ще се ходи на разходка. Няма лошо, де. Крайно време беше, след осемнадесет години живот в София, да отидем и до Черни връх, не ли?

Сутринта се помотахме неделно. Пихме кафе, четохме… Като стана девет се наложи да се приготвяме, че времето си вървеше. Към десет пристигнахме на паркинга, оставихме колата и срещу 34 лв се качихме до горе. На мен лично малко множко ми се видяха тези пари за услугата, която общината ни предостави. Половин час друсане със стар, смотан лифт (благодаря ви, “зелено течение”) на отиване, половин час на връщане. Следващият път почти сигурно, че ще опитаме да стигнем с автомобила до паркинга на “Алеко”. Да не говорим, че нашата кола конкретно ще изгори гориво за не повече от 4-5 лв дотам и обратно. Да не говорим, че и ако децата бяха с нас, сметката за лифта щеше да доближи 70 лв. Толкова за мисленето в перспектива и на общината, която всъщност е с вързани ръце точно заради законовия пат.

Тъй или иначе, около 10:35 бяхме на “Алеко”. 10:45 тръгнахме по лекия маршрут, като за сериозна част от него бях уверен, че вървим по грешен път. Но след като пуснах Windy Maps (нелош, лесен за използване софтуер за планинско преживяване, особено в сравнение с конете Orux Maps и др.) видях, че всъщност нещата изглеждат ОК. Този маршрут е по-плавен, за голямата разлика с другия, който от хижата директно атакува склон, който всъщност е по-тежък и от последната атака към върха (уверихме се на слизане).

Ние не търсихме пулс от 160 удара в минута (поне аз не го търсех), но пък ни се щеше да се поразходим повече. Затова и лекият маршрут ни дойде идеално. В края лекият и тежкият маршрут съвпадат, или поне ние така ги “съвпаднахме”, но понеже вече съм човек с опит ми е ясно, че следващият път директно ще си използвам “пенсионерският” път досами хижата. Сега последната отсечка я минахме по зимния маршрут, който е и доста стръмничък. Не, че нещо, но аз бях тръгнал по-скоро на приятна разходка, отколкото на “юруш на маслините”. И не ми хареса това, че последните 20-30 минути трябваше да спирам няколко пъти, защото пулсът ми мина 160.

Тъй или иначе, за 1:30 мин и 4.7 км стигнахме до върха. Подробен запис на тази част: “Алеко” – Черни връх, лек маршрут.

На върха беше очакваната лудница, предвид това колко хора бяхме по пътя. Естествено, взехме подобаващо количество скара (даже Веси яде кюфте!). Изядохме ги малко под хижата, полежахме още около 30-40 минути и 13:15 тръгнахме надолу. Този път Веси се съгласи с мен да пробваме първо пътя (т.е. най-лекият възможен маршрут), а когато стигнем до разклона, да слезем по трудния. Така щяхме да сме минали и по двата варианта за стигане до Черни връх. Аз се съгласих, воден от любопитство, защото и аз исках да видя колко е труден “трудният” маршрут.

Image may contain: mountain, sky, grass, outdoor and nature

Е, оказа се труден. Даже за слизане. Качването със сигурност ще да е кошмар. Стори ми се нещо от рода на маршрута към “Поповото езеро”, когато тръгва рязко да качва непосредствено след хижа “Безбог”. Аз, слизайки, по едно време взех да мрънкам, защото ми се набиха пръстите на краката. С тези обувки редовно ми се случва. Май трябва да си взема по-добри обувки. Но за това има време, може би, ако края на септември – началото на октомври с Веси решим да ходим из Стара планина. Ако не – догодина, вероятно. Но (и) на днешното слизане се оказах с доста подбити крака.

Като пристигнахме обратно на “Алеко”, седнахме да пием кафе. На мен ми се щеше чай, но нямаше (т.е., имаше само от пакетчета, а аз такъв чай и у нас мога да си приготвя). Изпихме го, довлякохме се на лифта. Естествено, имаше опашка, двадесет човека чакахме около десет минути, защото бяхме пет групи, а идването на всяка кабинка отнема две минути.

Това е записът на ходенето ни на обратно: Черни връх – “Алеко”, по-тежкия маршрут.

Докато разнебитеният лифт ме блъскаше по обратния пътя, стигнах до извода, че няма надежда това (лифтът и подобните му съоръжения) да се оправят. Едва ли ще сме живи да видим нормална планина с нормално работещи съоръжения.
Видяхме толкова много изоставени влекове и станции, които бяха буквално запуснати и гниещи в ръжда и разруха.
Но докато не се появи законова база (или не се отмени законова база), не виждам защо концесионерът трябва да хвърля пари на вятъра, при положение, че няма бизнес интерес. А в момента “зеленият рак” така е превзел София, че не мисля, че ще има правителство с достатъчно кураж, което да изтърпи техните вопли пред прозорците им.
А воплите се случват всеки път, когато в България се опитва да се даде възможност на бизнес да строи в планина или курорт. И заради тези вопли се правят какви ли не чудовищни нарушения. Разбираемо – ако така и така ще си извън закона, правиш максималното и се надяваш да не те хванат.
Но не, няма надежда, че в България ще имаме нормални закони, с нормални планини, направени за хората. Планините ще си останат хранилка на шепа “зелени експерти”. И Витоша ще остане на нивото, което е била, преди тези чудовищни, рестриктивни закони да влязат в сила. Т.е., почти от “по бай Тошово” време.

Как ли ще изглежда живот без политически пристрастия?

Как ли ще изглежда живот без политически пристрастия?

Моят фейсбук датира от около 8 октомври 2007-а. Поне от тогава, според Фейсбук, са първите промени по акаунта ми: сложил съм си адрес, телефон, регистрирал съм първите приятели. Веси, Мона, Любчо, датските ни приятели (да, тогава бяхме в Дания). Интересното е, че това е почти на края на моя престой в Дания, около три седмици преди да напусна Microsoft Development Centre – Copenhagen и да се преместя в България.

Това бяха времена на чудесно, приповдигнато настроение. Веси вече беше бременна с Мартин. В самото начало на бременността, но знаехме, че номер 2 е на път. Не знаехме, че е Мартин все още :). Но беше ясно, че ако всичко се развие както трябва, ще имаме още едно дете.

Тогава, също така, знаехме че се прибираме в България. Нещата изглеждаха добре, вече бяхме членове на Европейския съюз. И ЕС тогава беше друг. По-стабилен, повече ориентиран към истинското общото благо, към просперитет и свободен пазар. ЕС, в който все още нямаше отровно-зелени политики, нямаше стремеж към безобразно високи данъци, към унищожаване на индивидуалните предимства на всяка държава, към безнаказано допускане на безкрайни редици от емигранти, към социализъм “френски модел” и към въобще – към социално-стимулиран мързел и неучастие в икономиката. Тогава ни се струваше, че ако не ЕС “ще ни оправи”, то поне ще помогне нещата да се случат по-бързо.
Голямата, нечовешка ирония днес е именно това, че оптимизмът ни се беше зародил и бяхме взели решение да се върнем в България точно по времето на правителството “Тройната коалиция”, още познато като правителството на Сергей Станишев. Правителство на популисти, комунсти и гнусния КГБ-бълвоч ДПС.

В наша защита мога да кажа, че плоският данък вече беше факт и че икономиката на България и чуждите инвестиции тепърва тръгваха нагоре. И затова нещата изглеждаха както трябва.
Разбира се, основата на решението ни не беше икономическа, а по-скоро лична и социална. Липсваха ни всички, които оставихме там, най-вече родители и приятели. И ние им липсвахме. И връщането изглеждаше логичната стъпка.

Ако не се бяхме върнали, вероятно нямаше да имаме чудесния живот, който имаме днес, с нашите три деца. И вероятно нямаше да се случат моите “работни приключения”, поне не и по начинът, по който се случиха сега. Затова и ни най-малко не съжалявам за решението, което взехме преди четиринадесет години.

Идвайки в България, аз естествено отново силно се политизирах. Отдушник на тази политизация стана най-вече Фейсбук стената ми, и по-рядко блога ми. Аз политически никога не съм бил безразличен, но прибирайки се в българия започвайки да преживявам в първо лице това, което сами причинихме на страната си, ме караше яростно да искам промяна. Промяна към нормалност, промяна към това, което бях видял за престоя ми в “нормална” държава.

Докато осъзнах, че за да има промяна, трябва не само аз или шепа други да я искаме. Трябва да я поиска масовата част от населението, което всъщност избира тези, които биха могли да работят за тази промяна.

Хубавото на демокрацията е, че всеки народ получава това, което иска. Когато си тарикат на дребно, когато “аз ги лъжа, че работя, а те ме лъжат, че ми плащат”, когато предпочиташ да се направиш, че не виждаш опашката, само и само за да спестиш на себе си малко време, а на другите майната им, когато “слушай сега да ти рéдим една далавера”, тогава… ами тогава става това, което става при нас вече тридесет и отгоре години. Защото това е, което масата от българските избиратели иска, за което масата от българските избиратели гласува.

И това не се променя с магическа пръчка. Трябват поколения. Може би, след сто години България ще е такава, каквато е Гърция сега? Но не и по-рано. Защото можеш да извадиш един народ от социализма, но социализмът не можеш да извадиш лесно от един народ. И забравете за “Швейцария на Балканите”. Такова животно няма, това е част от дивия популизъм на крадливата политическа класа.

Моето политизиране днес ми струва много. И продължава да ми струва много. Много като време, много като емоция (силно негативна), много и като стрес. И това ме кара да се питам: как ли ще изглежда животът ми, ако оставя и спра да се интересувам от политика. Ако зарежа всякакви политически пристрастия и се обръщам към политиката само тогава, когато трябва да се направи избор. Преглеждам политическите платформи и решавам за кой да гласувам. И така, до следващите избори.

Колко ли по-лесно и приятно ще бъде ежедневието, ако се оставя на течението, ако се превърна в повечето българи, които плащат това, което не могат да избегнат, не плащат това, което могат да скрият, не им пука за това кой ги управлява и гледат на тях да им е комфортно и добре, защото “от мен нищо не зависи”.

Гледайки събитията от последната година и малко, все повече се убеждавам, че ако могат децата ми да намерят своето бъдеще извън България, това ще бъде най-правилното решение за тях. За мен най-вероятно вече е късно. На почти петдесет години човек не може да тръгне да изгражда наново всичко. Но за Ангел, Мартин и Калина има шанс. Те биха могли да открият своят живот и щастие далеч от нас, далеч от тинята, в която превърнахме нашата действителност.

Ако успеят да вземат своето образование в чужбина, да създадат приятели и социални контакти на местно ниво, да срещнат първата си истинска любов, да създадат гнездо там, да се радват на повече нормалност, ако въобще дотогава определението за нормалност не е изцяло изродено.

Тогава може би биха се отървали от корумпираните мутри, които вече спечелиха България, на които им поднесохме на тепсия бъдещето на всеки, който не успее да избяга от тази територия.

Днес пак има протести. Вече повече от две седмици, нали? Ще сваляме кабинета “Борисов-3”. Ще го сваляме девет месеца (или там някъде), преди официално да изтече мандата му.

Независимо дали го свалим или не (може би трябва да кажа “го сваляТ или не”, защото аз съм само онлайн протестиращ, ако въобще), ако изборите бяха днес, следващият кабинет щеше да е “Борисов-4”. Или направо “Корнелия-1”. Или някаква грозна коалиция, подобна на тази, която имаме в момента.

Разбира се, протестът днес има и друга, като че ли много по-важна цел: Гешефтатурата. Но и
в тази Гешевтатура, позната преди като Цацаратура, нещата вървят само надолу за последните десет-петнадесет години (два-три мандата на различни главни прокурори). Там ДПС отдавна управлява в сянка. Видно е от това в каква кочина се превръща правовия ред в държавата, от това как очевадни, крещящи корупционни сигнали се оказват “незначителни” в очите на тези, от които зависи престъпниците да бъдат в затвора.

Затова в България нормално бъдеще няма да има. Днес имаме мафия, сраснала се със прокуратурата и имаща здрави корени и в съда. Мафия, получаваща солидни грантове от ЕС, за да гласува в повечето случаи против интереса на народа си. Мафия, разполагаща с целия държавен бюджет, огромна част от който прелива в частните ѝ структури, понякога съвсем видно и ясно, но без никакви наказания, защото кой би могъл да накаже някой, който притежава прокуратурата?

Иначе ние си следваме веригата на протести. След това и на избори. И на изборите избираме същите. Които унищожат следващото ниво от нормалността, задълбават щедро в тинята.

Догодина ще бъде същото. Или още тази година. Ще издълбаем и пробием икономическата основа на просперитета: ниските данъци за бизнеса. Защото всички политици са отворили лакомо уста, предвкусвайки прогресивния данъчен процент, от който ще имат още повече за лапане. Защото милиардите никога не стигат. А като пробием икономическото дъно (а ние ще го пробием, когато и в данъчно отношение станем непривлекателни), тогава само след едно-две правителства ще се върнем нивата от 2002-а.

За жалост, това изглежда като да е и целта на все повече макронизиращият се ЕС. А извън ЕС не може, защото там е Евразийския съюз. Т.е., мърдане в правилна посока няма.

Затова: най-важното е да опитаме да спасим децата. Далеч!

Theme: Overlay by Kaira Extra Text