Some thoughts about ganking

If you’re a gamer, you definitely heard about “ganking”. Why do some people gank others in video games? What drives them to do such action, usually punishable in the real world?

I asked (again) myself these questions while reading yet another salty post from an (ex?) Elite:Dangerous explorer, who lost almost ten months of game time, being insta-ganked upon entry in the “more populated” areas of the game.

Being a carebear myself, I (too) avoid spending game time in areas where I risk losing big time. But also, as a Goon, I’m getting good action during (mandatory) fleets, where we protect our space and empire by either bullying other alliances or executing orders to secure the area we believe belongs to us.

Also, on a very rare occasion, I enjoyed runs of our ganking squad across high-sec (the “police-protected” areas of the game), where we located players in juicy ships and sent them to oblivion.

So, all and all, I’ve no right to condemn the ganking behavior. However, I’m trying to understand the people who primarily “gank for a living” in online games.

I will go “back to the basics” for a bit to do so. What makes us spend time in a computer game? Why, instead of doing some training, reading a book, or watching a movie, we fire up this game launcher and then sit in a chair for a couple of hours, inhabiting an imaginary world? What’s the award we get?

I’m not a psychologist. However, I have some psychology training myself, and I’ve heard about how the low-level brain reward system works. These people read and learn for ages to play in the real world with real people and decipher to us our primary (pr primal) driving forces.

I think what makes us gamers is the fact that it’s one of the easiest ways (yes, it’s not easy, but still it’s much easier than the other ways!) to produce our natural drugs like dopamine, serotonin, and oxytocin. Computer gaming heavily stimulates the production of all those—primarily Massive-Multiplayer computer gaming, where the oxytocin production is much higher.

So, going back to our virtual world!

Each massive multiplayer online game (MMOG) engages you by providing your avatar, a character that gets stronger and stronger when you play longer and longer. Although just a few records in a cloud database, you get to know this character, you have plans for its future, and you genuinely enjoy its (well, yours!) accomplishments when this character progresses over its timeline. To keep you even more hooker, most of the games give you the ability to have multiple personalities so that you may explore different pathways in their universe.

To speed up that growth, you’re willing to invest more and more time because that’s how the game mechanic works, in absolutely all the MMOGs. The more time you invest, the more robust, more competent, and more fun your toons/characters/avatars (choose one) become. And more enjoyment you get from playing the game.

Suppose I’m to compare my “carebear” gaming to rare occasions. In that case, when I’m ganking (or even just participating in a fight), I find a massive difference in my psychological state once the encounter is over (and I’m from the victorious party). The satisfaction level of such domination is relatively high. Even when the others were just innocent victims, not looking for combat. And especially when the victims scream hard at you (and you laugh at them). By now, you probably recognized what’s this pattern in real life: it’s the basic definition of “bullying”: a few more powerful entities seek much weaker entities to make them feel bad, receiving satisfaction from this act.

The “real-life” bullying (as a grown-up person) is more complicated and requires quite a heavy investment (muscles, outfit, knowing people, etc.) The “in-game” bullying is much more straightforward: it requires a (usually predefined) amount of hours, after which your in-game avatar can go on a hunt. Even if you get kicked in your virtual teeth (that happens!), you don’t go to the dentist or doctor. You try again with this one, or you switch to another avatar, or even another game, where you can continue your online bullying, while your badly kicked avatar licks and heals its virtual wounds.

Also, “real-world” bullying can result in doing some jail time and even some courtroom time, which has much, much, much graver consequences.

And, of course, the “real-world” bullying can terminate you once and for all if you, for example, are in Texas, and your victim happens to have a quicker and a better gun than yours. Note: I’m not justifying killing the offender, but it can happen as emotions get high – remember the hormones!

As a result of all this, many people who in general tend to be bullies, and to enjoy this act of torturing (usually helpless) victims, prefer the chance to do so in a computer game. And MMO games give them the best grounds to do so.

That’s why many MMO games have different modes of play, which stop bullies from reigning all over the place. Games force bullies to do their thing in specific environments or areas, where it should be clear for every player that they can bully others and get bullied by others.

Some games have their police, which is, in the same way, ineffective as the real-world police, but it’s way, way cheaper. Some games directly cut off the bullying functionality in “safe” environments. But all the games have their “lawless” mode or territories, which is open to everyone and usually provides a higher reward to attract not only bullies but also potential victims.

This bloke, who wrote the salty post, which started all my thoughts here, did only one grave (for his virtual presence) mistake: he forgot, or intentionally did not, switch to “safe mode.” Elite:Dangerous does not have in-game policing of the open spaces. Well, it has some, but it’s very, very slow and ineffective. And his ship (he does not mention the kind of the space ship, but I know what an explorer flies in E:D) was probably highly maneuverable and with long-range hyper-drive, but almost without any protection from the online bullies.

I’m using “bullies” here instead of “hunters” because the person, who blew the poor bloke’s ship (and completely wasted more than nine months of gameplay), did not get any in-game reward for this action. They only got the drugs, which their brain produced due to the fight. Unless Elite:Dangerous changed their mechanics for the past two years, blowing explorer ships does not drop you any high in-game reward. The explorer ship is valuable to its owner for its data. The ship stores that data in its
computer. When the ship gets destroyed, the computer dies with it, e.g., it does not drop anything of value for the attacker. The attacker’s only reward could be the salty tears of the other player, who (I’m sure) did not remain mute after they lost such investment.

Was the bully necessarily “the antagonist” in this story?

Well, if you use your “quick brain,” you would immediately pronounce them as “guilty as charged.” Ruining the game plan of an innocent bloke is by far not a good thing to do. If you compare the effort, it looks like this: imagine you have a hobby for building castles out of matches. You spend more than nine months building your castle, and in the end, it looks so beautiful! Then suddenly, someone breaks into your room and smashes your beautiful castle to the ground, destroying everything you achieved with all that hard work.

That doesn’t look good, does it? So, it’s easy to name the ganker as the story’s antagonist.

Was the victim an innocent victim?

But (there’s always a “but”) then there’s the other part of the story. The “open play” mode, which the victim used to log in, is widely popular for its PvP (person-versus-person). Most of the people, who use that mode, are the ones who actively seek a conflict with another person: would it be for just ganking the shit of out them or for an actual “head-to-head” combat.

Well, the truth is that if I’m seeking combat, I’d always prefer beating than being beaten, which means most of the folks out there are looking for smaller ships, which they will overwhelm. Nevertheless, if you’re in “Open Play,” you must accept, and live with, that risk.

The fact that “Open Play” and “Solo Play” are so intertwined also comes to prove the point that people who play in “Open” play there for PvP. Why else would one prefer Open if everything (your wallet, your resources, your [non-player] reputation, etc.) makes no difference?

I could also assume that the victim did indeed make a mistake by clicking on “Open Play.” Usually, if you’re in the far reaches of the Galaxy, you (primarily) meet fellow explorers, who’re rarely fit for effective PvP combat, and they also have a lot to lose there. So, while exploring, encountering another player in the vast universe would be indeed an exciting event (good-exciting, I mean). And if you’re used to that, you could certainly make the mistake of assuming that going back to the popular parts of the Galaxy would not harm you.

Well, that’s not the case. It’s sad, but being confused (or not knowing how to play the game) constitutes only in a (very) expensive “private lesson,” which you would receive from a “fellow ganking teacher.”

So, although I feel sorry for the victim, I think that he/she is solely responsible for their misery. And blaming someone else for our misfortune might look suitable, but it’s not fair. These people are there also to play the game, just (a little) different than us.

At the end

I remember when I got ganked in my sweet, sweet Thanatos. It March 2008. I was shocked! And I was so angry with these stupid, fucking, lazy, crazy, nonsense gankers, who popped in 0.4 and then killed my carrier. But… I was also younger, and I did tend much more frequently to blame others for my mistakes. Then I quit Eve Online for at least a couple of years. The B.O.B. vs. Goons was just over. I was on the losing side, lost my home in 0.0, then lost my carrier. It was a sad, sad time! And I was furious, and I blamed the world, who was all against me.

But then I returned. Smarter. Sneakier (I started to enjoy unhealthy ganking, too occasionally 🙂 ). Did some high-sec (relatively safe) industrial production and got much richer. Then moved to Goons (these beat the shit out of us back then). And now I genuinely embrace the Eve Online logo: “Do you undock in a ship, which you cannot afford to lose.”

I hope this broke bloke gets back to Elite:Dangerous. It’s people who make any game possible, not even the creators of the game. That’s true for any other business, too – it’s always the customer who makes a business a success.

However, if you’re looking for a healthier (but much weaker) way to produce your happiness hormones, then you can try what doctors think is better for you. Note: addicted gamers may find that boring, primarily because the hormone release doing all that is not so high and does not get them that high like a good few hours in our virtual worlds!

Когато мусаката удари “праву ф имоцийти”

Вчера пуснах един пост, от който днес не съм много горд. Да си кажем направо, че е от тези няколко на година, от които се случва да ме е срам. Реших да си ги тагвам вече със таг “сраммее”, за да имам някаква по-дългосрочна аналитика колко често ми се случва. Но станалото-станало. А сега да обясня малко повече за какво иде реч.

Всичкото започна от тъпнята, която някакъв британски “журналист-експерт” (може и да е известен, малко ме интересува) забърка така, че отекна силно чак по нашенските ширини. Имаме един израз “тръгнал с пръдня боя да прави”, тоя инглишпърсън май успя да го осъществи на практика!

Човекът, явно поизостанал с материал за Uswitch, та седнал набързо да забърка нещо, с което да отбие номера. Извадил най-популярните яденета, намерил в интернет някакви рецепти, изтълкувал ги така, както той си ги тълкува според културните му навици и особености, и направил сравнителна таблица. И не щеш ли, нашата мусакица (дето била приготвена с телешко) излязла като най-вредната за природата храна. За тава (българска) мусака излязло, че се отделят най-много въглеродни емисии.

Щеше да е интересно, ако това, което по нашите ширини наричат “проучване”, всъщност не беше нещо като набързо скована домашна работа, за да запълним някоя и друга страница на вестниче с нещо любопитно за четене. Едно време на тези места на вестниците публикуваха каки с цомби, сега май ЕСССР го забрани това, та трябва да се фабрикуват подобни пасквилчета, сковани набързо и с размах, но пък излезли от (уж) авторитетен източник.

А той източникът е толкова авторитетен, че ако идете на менюто му, ще намерите най-популярните фрази на търсене в Гугъл, за да може да продава, че го е закъсал, завалията. В моите очи: типично сайтче за фалшиви новини, но пък с крещящи и апокалиптични заглавия, за да може да се привлича максимално трафик.

Та не знам дали за тава мусака се отделят най-много въглеродни емисии, ама не е истина пък колко въглеродни емоции се отделиха по темата на това проучване. Включвам и мен в сметката на емоциите, разбира се.

Няма да лъжа никой (и най-вече себе си): в момента, в който прочета как при нещо се отделяли много въглеродни емисии, в главата ми се появява картинката на поредния брюкселски зелен крадец-бюрократ, който плюнчи молива и започва да смята с колко и как допълнително да ни окраде (модерната дума е “обложи”) за това, че потребяваме съответният продукт или услуга. И на мен само мисълта за това ми образува такива нерви, че сигурно провокира мутацията на три-четири нормални мои клетки в ракови такива! Да се надяваме, че имунната ми система ги разпознава и унищожава навреме тез клетки, инак ще да приключим без време с генерирането на моите си въглеродни емисии!

За мен подигравката и осмиването са най-силните инструменти, който може да се използват, за да се обезличи дадена теза. Когато те се комбинират и с глупостта, ясно изразена в самата теза, тогава ефектът е още по-силен. И поради това всичко, свързано с чутовната глупост да смяташ въглеродните емисии на ядене, си отива чудесно с всяка подигравка по случая. Още повече, че тези подигравки възпаляват яко зелените културни марксисти и се получава чудесна дискусия, често свързана с късане на ризи, докладване за езици и шкембета на омразата и прочие.

Та, в тази връзка, попадайки на фейсбук-материал от непознат за мен човек, който обаче резонира с горното ми отношение, реших да го пресподеля. Материалът беше комбиниран с лош кадър от предаването и съответен ad hominem към участника в него. А участникът всъщност се оказа Петър Сеизов, експерт по оценка на въглеродни емисии, който в десет минути разби цялото това смотано и по зелено-марксистки претенциозно “проучване”. Човек, който работи за един друг човек, чието мнение аз доста уважавам. За мен полезното в случая беше, че от читавите ми хора в листата веднага се обадиха, за да ми посочат грешката. И това ми даде шанс да я проумея.

Там във въпросното предаване Петър Сеизов много ясно обяснява какво всъщност представлява определението “въглероден отпечатък”, защо проучването е малоумно (ние си го знаехме, но друго е експерт да ти го потвърди) и къде и как в това проучване има грешки, след които всъщност се оказва, че “совите не са това, което са”. Първо, журналистчето от сайтчето оплескало рецептата и смятало двойно количество кайма (същото количество и в плънката, и в основното). След това журналистчето насмятало и че ще сложи телешка кайма в мусаката (която е с най-високи стойности на отпечатък), щото то, нали е инглишпърсънче, си знае, че се яде най-вече телешко. И така, с широки крачки, инглишпърсънчето създало чудесна, марксистко-зелена дезинформация. Нормално на никой не би следвало да му пука от тази дезинформация (вероятно за колонка “Любопитно” на вестниче), ако наплашени от чутовния брюкселско-ЕСССР-ски зеленизъм, хората като мен не си представят поредната забрана или въглеродна такса.

По време на разговора ми стана много любопитно как експертът реагира на въпроса “а сега ще оправяте ли проучването?”. В първия момент ми се стори, че той иска да отговори също с такава глупост на глупавият въпрос, но в крайна сметка отговори цивилизовано: че това световно-неизвестно проучване, което едва ли е по-важно от тоалетната хартия, на която “рисува” инглишпърсънчето, след като е изакало проучването. И че няма никакъв смисъл да се ангажира още енергия в посока да се опровергава някакъв там смешник

Та според мен, хич няма и да се грижи докрай да коригира неточността, защото това е някаква там смешна статия, която е без никакво влияние (засега).

Абе, буря в чаша вода. Ама когато удари върху чувствителната струна на хора, наплашени от зелени брюксел-бюрократи, резонанса е сериозен. Особено когато инглишпърсън посочи с пръст България и българите, че сме най-вредните някъде.

И не, това няма да е последната такава.

Докато облечени във власт хора, макар и в полушеговит формат ни съветват да си вземаме взаимни душове, за да пестим вода и въглероден отпечатък, дотогава хора като мен ще бъдат чувствителни по всяка тема за въглеродни отпечатъци. А ние сме чувствителни, защото знаем, че до власт някак се е домогнал човек, който няма да се посвени да отнеме насилствено пари и ресурс, за да робува на изкривена “зелена” представа за реалност. За абсурността и неадекватността на други изказвания на този новоизлюпен държавен бюрократ (включително и по темата) може да се пише още, но аз не искам да се занимавам с това. На който му се чете, Сулата достатъчно обстойно се е включил по темата.

Докато зелените културни марксисти имат достъп до властта, а това ще е поне през следващите няколко поколения, докато излизат статии от типа “не притежаваш нищо и си щастлив” (оригинал), дотогава хора като мен ще бъдем и изключително чувствителни на всяка поредна зелено-марксистка (да не кажа направо “фашистка”) мантра, която излезе в Мрежата.

Иначе, разбира се, че ми се ще, ако мога, да съм докрай изключително внимателен и да проверявам ясно и точно източниците си. Но няма как това да стане. Няма как при толкова много информация, която минава през пръстите и стената ми, от време на време да не се промъква по някоя грешка. Затуй и си правя труда да си я отбелязвам, когато се случи.

Затова и този дълъг текст. Най-вече са моя лична употреба. Или и нещо като опит за извинение, ама не съвсем. Съжалявам ли? Съжалявам. Сгреших ли? Сгреших. Но поне научих нещо ново. Надявам се и вие, които стигнахте дотук.

А тези, които продължите да четете, щете-не щете ще ставате понякога и жертва на моя дезинформация. Чувствайте се предупредени.

Навици при шофиране

Навици при шофиране

Интересно ми е как и дали са се променили навиците ви на шофиране с времето? При мен се получи доста интересна метаморфоза. Основната причина не знам, но ще опитам да поразсъждавам по темата.

Доскоро винаги шофирах на границата на ограничението, макс до 10 км/ч или 10% отгоре (което е по-малко). Е, казвам “винаги”, но всъщност имам предвид 95% от времето – веднъж на всеки двадесет пъти си позволявах да шофирам и по-безотговорно. Последният път, който си спомням, беше Созопол-София през лятото, на 23.07, при сухо и жегаво време, когато в колата бяхме само аз и котката. Тогава средната скорост от изхода на Бургас до входа на София ми беше около 130 км/ч, без спиране никъде и без никакви задръствания по магистралата. В началото, докато имах достатъчно енергия в батерията, cruise control-ът беше настроен на 160 км/ч. Провеждах експеримент (различен от този “а дали ще се утрепя някъде по пътя?”). Исках да видя как ще се държи хибридната кола при тази висока и нетипична за мен скорост, при празен автомобил и сравнително дълго разстояние.

Резултатът беше, че за около 300 км, при тази скорост и празна кола, хибридът изтощи почти изцяло батерията си. Ако бях продължил така, до София батерията щеше да е изцяло празна, а аз щях да имам само един бензинов двигател около стотина конски сили, който да трябва да мести 1500 кг автомобил (с мен – 1600). Та затова, малко след Пазарджик, си върнах cruise control-a на 110 км/ч. И само след тридесетина километра батерията (а и аз) бяхме спокойни, че ще изкача възвишенията без никакъв проблем.

След като реших, че следващият ми автомобил ще да е чисто електрически (преди няколко месеца това) съм си наложил, че по магистрала ще шофирам с не повече от 110 км/ч. Тази скорост не е случайна. Забелязал съм (чисто теоретично, засега), че за новите електрически автомобили тази скорост е компромисът между “ще пътуваме с магистрална скорост” и “но няма да спираме на всеки сто км, за да зареждаме поне по десет минути”. Тук правя една скоба: знам, че “Тесла” имат далеч по-добри показатели, но аз не искам да си позволявам “Тесла”, докато нямам официална поддръжка в България и Хюндая, на който съм се спрял, е доста “по-лаком”.

Но има и нещо друго. Дали заради колата, дали с възрастта, дали с разума, а може би и поради всички комбинирани, скоростта 110-120 км/ч ми е най-комфортната за пътуване. Свикнах с това, след като седнах зад волана на плъгин-хибрида, за който също тази скорост се оказва най-ефикасната за дълъг път: при скорост 130-140 км/ч колата започва да губи заряд от “голямата” батерия, докато при скорост 110 км/ч дори успява да я дозарежда. Това забелязах с времето, но най-вече установих при два от най-дългите преходи, които сме правили с колата: София – Атина – София.

Всъщност истински започнах да се замислям за изцяло електрическа кола, когато установих този факт. Докато смятах, че 140 км/ч е почти задължително при магистрален преход, дотогава ми беше ясно, че със съвременното ел.задвижване не е комфортно да използваш електромобил с тази скорост: ще спираме често за зареждане. Но вече, при 110 км/ч нещата стоят значително по-различно. Това е “магистралната скорост” на повечето модерни електромобили и при нея моделите, които бих си купил, правят поне 250-300 км преход. Което вече си е съвсем разумно разстояние да спре човек за 10-15 минути и да си почине.

Откакто го реших това започнах да залагам шофиране със 110 км/ч на cruise control-а. И вече, с над 2000 км с тази скорост смятам, че определено това е най-приятното и най-комфорното шофиране за мен. Естествено, при изпреварване на някой ТИР натискам педала малко повече (плъгина е доста мощна кола, когато има нужда, та ускорява бързо), но почти веднага след това плавно връщам на круизната скорост.

Когато трафикът не позволява се случва да шофирам и по-бързо. Но това е изключение. Дори при най-натоварен трафик по-добре човек да сложи 100 км/ч и да остави smart cruise control-a да се оправя с ускорение/намаляване, отколкото пак при натоварен трафик да гоня 150 км/ч, колкото тогава е обичайната скорост на изпреварващата лента. Предполагам, с чист електромобил нещата пак биха изглеждали по подобен начин. Успокояващото тук е, че тази ситуация обикновено е неделя вечер, на прибиране от някъде, та тогава не бързаме за никъде, т.е. може спокойно да пожертваме 10-15 минути и да си караме със скоростта на дясната лента, пък ако ще тя да е и 80-90 км/ч. Или пък ще сме на по-близък преход, та ще може да ускорим на 140-150 км/ч, за да следваме “скоростния трафик” по магистралата.

Всичко това, естествено, са теоретични обяснения, които не е ясно как ще се реализират на практика. Може да се окаже, че новата кола ще е с кошмарен разход при нашата натовареност (нещо от рода на 280W/km), та така или иначе ще се спира на “всяка керемидка”. Може да се окаже, че с моя стил ще успявам да докарам разумен разход (220W/km) и при 130 км/ч. Но дори тогава 110 км/ч мисля, че ще остане моята предпочитана скорост при по-дълги магистрални преходи.

При вас как е? Как се случват нещата при хората с повече опит? Пестите ли енергия по време на пътя? Съобразявате ли се с това, или си карате както ви е кеф и просто спирате на следващата зарядна станция?

Тестово шофиране на Ioniq 5

Вчера бях да тествам Ioniq 5. И си тръгнах широко нахилен и с ясното съзнание, че въпреки донякъде приключенския дух, който подобно решение съпътства, най-вероятно следващият ни семеен автомобил ще е точно този.

Първо да кажа едно “благодаря” на Хюндай: не очаквах, че тестовото им шофиране е толкова удобно за клиента. Досега имам опит само с това как Волво правят тяхното. И тук очаквах нещо подобно (търговец до мен, който да ми казва “сега завий там, сега завий от тук, да видиш това”). Което някакси е логично: колата си е тяхна. Хюндай имат много по-свободен режим: след като подписахме документите просто ми дадоха колата за един час и ме оставиха да я “усетя” така, както аз имам нужда. И аз направих точно това: разкарах се из града, тествайки колата в различни обстоятелства, но и свърших работа, която така или иначе имах да свърша. Естествено, качих се и до Лозен, за да я покажа на Веси. Въобще – много добър тест ми се получи.

И преди съм гледал и съм си представял как би било шофирането на подобен високотехнологичен автомобил, но това, което усетих с Inoiq 5 надмина очакванията ми. Аз си мислех, че ще е нещо подобно все едно карам сегашната кола (защото и тя има 40 км на електричество), но нещата бяха много по-различни. Мога да ги обобщя така:

На първо място, чисто електрическата кола има много по-различно поведение от това, което си представях. Тя си дава цялата мощност, когато е необходимо да “натиснеш”. При PHEV подобен kick-back винаги е предшестван от подготовка: или трябва да превключа на “S”, за да кажа на колата “скоро ще имам нужда от пълната ти мощност”, или трябва да набия докрай педала и да изчакам две-три секунди, докато развърти и е готов да “поеме”. Аз свикнах с първото, защото ми се струва по-щадящо за двигателя, а и така аз самият се подготвям. Не знам за вас, аз мразя да изпреварвам, още от млад шофьор го мразя. Най-опасната маневра на пътя. И обикновено винаги се налага при “по-интересни” условия: планински път или път с по-особени условия на шофиране (да речем, снеговалеж или по-силен дъжд). Не, че не го правя – правя го, ама не ме кефи. И затова имам нужда от “подготовка”. А и тази подготовка изключва резки маневри или необмислени решения. И затуй по-добре да изтърва удобен момент сега и да изчакам следващия, отколкото да направя нещо необмислено и с фатален край. Може да ми се смеете, ама това съм си аз. Дано не ви се налага да пътувате зад мен и да ме чакате да рискувам с изпреварване.

Ioniq дава идеалното самочувствие, което изпреварващ може да има. И в този смисъл е леко по-рисков, ако си склонен да поемаш рискове при изпреварване. Но пък когато го “натиснеш”, наистина получаваш обратно, и то почти веднага. По книжка автомобилът стига от 0 до 100 км/ч за 5.2 секунди, което означава, че при 60-70 км/ч движение, “kick-back”-ът при него дава една много солидна пъргавина за изпреварване, която комбинирана с ниската база (батерията си тежи и натиска колата надолу) и с 4х4 задвижване (стабилност при изнасянето) го прави подходящ за хора като мен, които гледат да изпреварят колкото се може по-бързо, ако въобще решат да изпреварват.

На второ място, по-високият клас автомобил. Досега най-високият клас кола която съм карал по-продължително, е бил един Мерцедес С-клас, който бях наел в Дания. Е, може да броим и Фремонта, който беше отлично оборудван SUV, но от марка, която все пак е “по-народна”. Шофирането на Ioniq 5 няма нищо общо с Fremont-a. Хюндай гледат на тази марка като конкурент на Ауди е-трон. И май са постигнали точно това, поне що се отнася до “нетренирано дупе” което моето. Не съм сядал в е-трона (Павката може да каже повече вероятно), но шофирането тук си беше съвсем, съвсем различно от шофирането на по-ниския клас автомобили. Е, то и цената е доста по-различна, но поне усещаш автомобил, за който знаеш защо плащаш по-големите пари. Максимално оборудваният Ioniq 5 има улеснения, които се усещат значително, когато седнеш в него.

Обратно в класа SUV, макар и с по-малък автомобил от седем-местния Фремонт, си е приятно усещане. Това, че стоиш с десетина и отгоре сантиметра по-високо си казва думата във всяко едно обстоятелство, но при мен най-вече ми дава един по-приятен комфорт и по-добро усещане за сигурност. Не знам доколко тези са фалшиви, но когато слязох от Ioniq 5-цата и се качих на моя си Ioniq PHEV пак имах чувството, че едва ли не задникът ми се влачи по асфалта. Е, то и това преминава след 4-5 км, но първоначално си е странно. Това, че 5-цата е по-малък SUV всъщност ще ми се отрази добре, защото предвид това, че би бил основна семейна кола и за градско шофиране (има си хас да имаш електрическа кола и да не я ползваш за градско, за което всъщност са правени) ще е улесняващо. С Фремонта, когато тръгнех да вземам децата от 55-то, имах чувството, че трябва да го мажа с вазелин отстрани, за да се промъква през уличките на “Дървеница”, допълнително стеснени от паркиралите една върху друга коли.

Мога да пиша още, ама и без това стана супер дълго и достадно, а искам да си отбележа и това, кеото не ми хареса. И то е само и единствено едно нещо, но ме накара да се замисля сериозно, преди да махна с ръка и да се навия въпреки него.

Ioniq 5 има един, единствен технолгичен, но много сериозен недостатък от семейна гледна точка: няма възможност за багажник на покрива. Макар Хюндай да твърдят друго, че даже и да пишат в офертата, че е “допустимо поставяне на багажна кутия до 80 кг”, на практика няма произведени лайсни, които да могат да закрепят подобна кутия на покрива на Ioniq 5. Да, багажникът на колата е голям, но в нашия случай, превозването на ски оборудване си изисква багажна кутия. С Фремонта имах огромна такава (11 чифта ски и обувки влизаха, продава се, между другото 🙂 ). Но Фремонта си имаше лайсни на покрива. Айоник 5-цата няма лайсни. Би следвало да може да се поставят такива, но (все още) на пазара няма. Надявам се след време да се появят, въпреки кривото, но пък красиво изпълнение на формата на покрива покрай вратите.

Много донякъде, подобно ограничение може да се компенсира с това, че на Ioniq 5 може да се закачи ремарке. Съвсем конструктивно и инженерно допустимо. Да, супер странно (и грозно, и натоварващо) би било да влачиш ремарке (а и изисква +Е книжка), но от немай-къде може пък да го реши човек. Има симпатични варианти за мини-трейлърчета (1) (2), което за моите условия би било перфектно, но в никакъв случай не трябва да забравяме, че макар и да може да се влачи такова, с разхода на електрическия автомобил ще стане моментално “интересно”! Но както казах: това ще да е решение “от немай къде”. И кутия отгоре също вдига разхода (като е спорно кое повече вдига разхода!), но пък е много по-удобна за слагане и махане. И може да се паркира с нея на нормално парко място, което при ходене на ски си е необходимост.

Разбира се, ако сме четири човека и пътуваме за кратко разстояние (из България), Ioniq 5 позволява да падне “малката” седалка. В този случай може да се побере “пакет” от ски с максимална дължина от 200 см, което практически достатъчно. И, разбира се, още багаж. Но това е невъзможно за случаите на пълна кола (пет човека). Даже четири пътуват некомфортно, ако са “пълноразмерни” хора, защото на задната седалка оставят две по-скромни места. Но и то е решение.

Не (не) на последно място остава и решението с магнитен багажник за ски, един или два, според зависи. И за да можем да си позволим това, ще се наложи да се откажем от стъкления покрив на Ioniq 5, което е невероятно яка екстра! Сега остава и да ни доставят Хюндай Ioniq 5, който да се окаже без панорамен стъклен покрив, но пък с покрив от парамагнитен материал! Не съм проверявал специално, а няма и как. Но пък цената на колата не е такава, че да включва купе от парамагнитен материал. А и видеото от производствения процес си показва желязно купе. Срам ме е сега пак да ходя в Хюндай и да лепя магнитче на покрива, за да видя дали е парамагнитен, а и тъжното е, че в България все още няма кола без sunroof. Та ще поема този риск и определено няма да купувам магнитен багажник преди автомобила :).

Е, накрая, ако говоря за недостатък от моя гледна точка, но определено и цената се явява такъв. Електромобилите са скъпи. “Хубавото” е, че по-високият клас електромобили, като цена, се доближават до цената на съответния нов ДВГ автомобил. Специално проверих това, за да не се чувствам чак толкова прецакан. Цената на горе-долу подобен Хюндай (разбира се, без супер мазното купе и други високотехнологични екстри) е накъде само с 10-15% по-ниска от цената на Ioniq 5.

Ta почти сигурно е, че ще се мятам натам. И сигурно след време ще ви обяснявам колко е яко да се шофира само на електричество, или пък ще ви се оплаквам, как Веси ме подлудява, защото трябва да спираме всеки 200 км за 20-тина минути. Но пък засега хубавата част е, че и на нея много ѝ хареса колата ;).

All images © Hyundai, with allowed non-commercial use

Nice Bank Scamming Today

Nice Bank Scamming Today

Today I’ll tell you about a scammer. Internet scam is innovating: they’re using any media possible, and they behave more and more “human-like” to take your data (and eventually – money).

It started with my ad about selling my 2nd-hand 17″ wheels with tires. One honestly boring ad, probably not in sync with the market, as I got almost no interest at this price. But a few days ago, I got a Viber message from Jo, with Viber number +61437992626. Following the phone number reverse lookup, any number +61 437 XXXXXX comes from Australia. Weird, eh?

Jo claimed he (she?) is interested in the wheels and would like to buy them. Also, Jo claimed they live in the Czech Republic, and there’s a person who would come by my house to pick up the wheels that they reach Jo.

Jo also asked me for a bank account number, name, address, etc. In short: all the necessary prerequisites for a SEPA bank transfer. That was fine: I have no problem sharing the info needed for incoming bank transfers.

And today was the big day: the day when the scammer was supposed to cash in from me, e.g., to finish the transaction, to finalize the scam. Jo wrote me this morning, “I sent the money, I forwarded the e-mail, please follow-up on the action inside.” Whoa!

I went to my Gmail, and I saw Jo’s e-mail, with e-mail “,” payee e-mail “”, and person name “Kotýnek Martin.” The e-mail contained an “action link,” which required me to “finalize the transaction.” So obvious and yet so clever. The scammer orchestrated the whole show so well, and with such due diligence, if it was not for the extensive evidence for this scammer, one might get hooked completely.

Well, I dropped a few messages to “Jo” and told them (him? her?) that I have enough experience with scammers, and I’m not falling for this. But I still gave them the benefit of the doubt: if my €230 comes into my bank account in the next few days, we can still proceed with the transaction.

Of course, I’m confident that nothing will come, so I decided to share this story with you. Just in case.

And maybe one day, I will write here about how many times the scammers tried to trick us last year while Angel was looking for a place in Breda, Netherlands. But I’ll do that some other time.

Муември 2021

Старата, мувембърска традиция изискваше човек да си напише нещо като самоотчет за преминалият мувембърски месец. Предишните “официални мувембъри” съм ги описал през 2012-а, 2014-а и 2017-а, та затова няма да се впускам подробно сега какво е Movember. Но накратко историята е следната:

Движението започва като “мъжка” инициатива за гласност за мъжките медицински проблем, на които обществото се натъква, когато мъжете (и жените, като цяло, но муември някак тръгна като “мъжка” инициатива) не обръщат внимание на профилактичните прегледи за най-разпространените видове рак. Движението тръгва в началото си като набирателна кампания за НПО-та, съществуващи покрай борбата с рака на простатата, но според мен тук трябва да се има предвид всеки рак, който следва при неглижиране на първоначални симптоми.

Днес ми се ще да да разкажа защо лично за мен е важен този смешен мустак, който ме гледа от огледалото през муември. Важен е, защото гледайки ми, ми напомня “а ти направи ли си профилактичния преглед? Какво чакаш?” И така, най-накрая, си го правя и отивам.

При мен профилактичният преглед за рак е (засега) в две направления:

Рак на дебелото черво

Поради моята си родова обремененост, а и си страдам от млад от професионални заболявания “там”, още на 42 ми беше “сефтето” такъв преглед. Тогава лекарят ми обясни, че “ако беше чакал 50, това дето изчистих сега можеше дотогава да е направило голяма беля”. Числото 50 не е случайно: това е препоръчителната възраст, на която всеки трябва да си направи това изследване като част от профилактиката на този рак. На сайта на сдружението на общопрактикуващите лекари е обяснено доста добре защо е необходимо изследването да се прави дори при липса на оплаквания.

А ракът на дебелото черво е изключително опасен (то безопасен рак няма). Опасен е, защото се развива без особен дискомфорт (там има бая място за растеж на тумор), а когато започне да създава дискомфорт, обикновено вече е късно и прогнозите вече са лоши. И е много тъпо човек да загуби живота си по-рано (то всички ще умрем, но има разлика дали на 95, 75 или 55) от нещо, което е напълно лечимо.

Рак на простатата

Отново родова обремененост. Но и да я нямах, профилактиката на този вид рак е задължителна за мъже над 45-годишна възраст. Профилактиката започва много лесно: прави се кръвно изследване, в което се включва определен белтъчен маркер (PSA). Ако стойностите са високи, то или скоро сте бил “палав” (да, оказва се, необходимо е въздържание преди PSA), или това може да е белег за нещо неприятно в простатата. Понеже аз не съм лекар, а обикновен ултракрепидарий с добра памет за глупости, всеки може да отиде да си допрочете отново на сайта на сдружението на личните лекари. Обяснено е като за български пациенти.

Накратко: нищо не ви коства да отидете до личния си лекар (особено ако сте над 45!) и да му поискате едно направлени за изследване на PSA. Да не говорим, че добрият личен лекар сам ще ви го изиска. Но дори да не го направи, всеки може. Вземане на кръв от вената (да, знам, мъже сме, много боли, но ще го преживеем) и след няколко часа е ясно какво става.

Ако PSA-то е в норма, то нищо повече не е необходимо. Ако пък правите и ехография на коремни органи от време на време и ви гледат и там простатата – още по-добре!

Ако PSA-то не е в норма, тук вече лекарят ще каже какво следва. По-нататъшната диагностика не е много приятна, но това отново е рак, който се лекува (е, да кажем, “избягва”) лесно, ако е в началната си фаза, и който е с изключително лоша прогноза, ако нещата се изпуснат от контрол. Според този калкулатор, дори (привидно) здрав пациент на 50, ако бъде диагностициран с вече развит рак на простатата (Gleanson score 8-10), ще живее средно още десет години. Което, отновно погледнато чисто практически и съотнесено с усилията, които са необходими за ранна диагностика, е направо срамота да се неглижира.

Винаги много ме е страх

Не ме е страх от физическия дискомфорт. Там каквото – такова. Страх ме е от “ами ако”-то.

“Ами ако” значи “ами ако изследванията все пак открият нещо?” Някакси е лесно да живееш в блаженото незнание. И някак ти се струва тъпо (уж) сам да си правиш неприятности, като ходиш да се изследваш за разни раци и ти се изясняват.

И всеки път, когато ми предстои това изследване, минавам през много тежък “ами ако” момент, свързан с мрачни мисли и още по-мрачни планове. Което от една страна е хубаво, защото ми помага да консолидирам “какво би трябвало да се направи след мен” нещата, но от друга – хаби ми нервни клетки. Но аз съм си страхлив и не мога да избегна тези филми, в които се вкарвам сам.

Но въпреки това, въпреки “ами ако” момента, аз си имам напомняне в календара, което казва кога за последно съм бил на съответната профилактика и е настроено така, че да започне да ми напомня, като дойде време за следващата. А при мен следващата ще е за муември 2024-а, ако преди това не изскочи някоя симптоматика.

Та… това исках да ви кажа! Недейте отлага. Идете. Неприятно е, тъпо е, но много, много по-неприятно и тъпо е да лекуваш рак, от който би могъл да се предпазиш с цената на нищожни усилия.

Images by:
Please Don’t sell My Artwork AS IS from Pixabay
Teyssier Gwenaelle from Pixabay

Не е проблемът в “пропуснатите часове” по каквото и да е

Срещам го все по-често, назидателно и надменно в социалните мрежи: “Ами така ще е, като са/сме пропуснали часовете по физика, химия, математика, история, <сложи пропуснат предмет тук>.”

Срещам го най-често, когато някой (обикновено в публична група) иска да изпъкне с факта, че не е съгласен с “Ганя” (който е описан в поста), и въпростният някой по този начин показва, че той/тя не е пропуснал/а съответният час.

Но Ганя го е пропуснал, и затова следва да бъде заклеймен като тъпанар, който нищо не разбира, но смее да има мнение по въпроса.

Напоследък, съвсем в тон с горещите теми, за които се караме, това най-често се среща, когато се описва някой “Ганя”, който не разбира, че ваксините ще ни спасят от пандемията и съответно не ще да си сложи ваксината.

Затуй се замислих: а дали в “нормалните” държави тамошните “Ганя” са толкова научени, посетили са всички часове и допълнителни подготовки, особено по микробиология и имунология, та затова са избрали да се подчинят на държавния мандат?

Познавайки доста “Ганя” от доста различни държави мога да ви кажа, че според мен и тамошните са си “пропуснали” часовете. Даже в някои случаи са ги пропуснали повече от нас, щото някои неща даже не ги учат в общообразователните им програми. Но как тогава тамошния “Ганя” се подчинява на “Държавника Ганя” и отива да му шибнат “експерименталната” ваксина? (кавичките са напълно иронични, защото от прочетеното къде ли не, но и в реномирани източници като Nature, съм убеден, че ваксината, макар и нова, не е никак “експериментална”)

Изглежда, проблемът не е в общата култура на “Ганя Българина” и например “Ганя Германеца” или “Ганя Датчанина” или “Ганя Шведа”. Според мен проблемът е друг. И проблемът е в “Ганя Управляващия” на съответната държава.

Гледам “Ганя Румънеца” сега е по-зле от “Ганя Българина” откъм “избрали да умрат”. Нищо че откъм процент ваксинирани ония са малко по-добре. Но това е друга тъжна тема. Тук ще продължа безсмислените ми разсъждения за “Ганя Управляващия”.

Според мен причината да не искаме да си шибнем по една ваксина веднага, след като ни казаха как това “сички ше ни оправи” е липсата на доверие. Липсата на доверие от “Ганя Пропусналия Микробиологията” в “Ганя Управляващия”.

Като всичко родно-държавно, комуникационните стратегии на Ганя Управляващия са под всякаква критика. Ама толкова са под всякаква критика, че като се напънат да сготвят нещо по темата, те вместо да сготвят нещо вкусно, което зяпналият Ганя Пропусналия Химия да погълне и да приеме като негово си, всъщност изакват нещо голямо и миризливо, което постига точно обратния ефект: Ганя Пропусналият Химията си казва: “Абе тия нормални ли са, за (чак) такъв идиот ли ме мислят, я да си гледат работата, те тия са по-тъпи (даже и) от мене”.

И някакси този лидерски авторитет, който Ганя Управляващият трябва да излъчва, това чувство за “можене” и “правене” се загубва.

Предполагам сте чували, че доверие се печели трудно и бавно, а се губи лесно и за миг?

Е, тѐ това е положението с Ганя Пропусналия Химията. Той не изпитва никакво доверие, а още по-малко уважение към професионалните или моралните качества на Ганя Управляващия. И не е, щото е недоверчив по природа. Напротив: Ганя Пропусналия Химията е твърде доверчив и доказателство за това са литналите през терасата пачки, предназначени уж за подкуп към Ганя Управляващия.

Но Ганя Пропусналия е доверчив за това, че Ганя Управляващия е винаги готов да вземем подкуп, независимо по каква тема и в каква ситуация. Независимо колко абсурдна е ситуацията. Затуй и летят пачките. Затуй и Ганя Пропусналия по-скоро ще повярва, че някой някъде иска да му метнат 50,000 лв за подкуп през терасата, отколкото някой някъде ще иска доброто на Ганя Пропусналия.

Та, туй е проблема, скъпи търпеливи (щото стигнахте дотук) читатели. Не е проблемът в Ганя Пропусналия. Няма и как да е. Щото ако в една система виждаш, че “всички са грешници”, то най-вероятно грешният си ти. Казвам го в цялото си низвергнато състояние на десен либертарианец, който е грешник в 80%-90% от случаите (“Абе много карат в това насрещно!”), когато има мнение за нещо политическо.

Което може би директно значи, че греша и тук.

Основната снимка към поста се нарича “Obedience” (подчинение). Смятам, че е подходяща за този текст.

Лозенчани казваме “НЕ” на “Насекомо”

Днес бях на протест. На местен протест срещу смрадливият (буквално) бизнес на “НАСЕКОМО” АД. Едно предприятие, което заради смрадта си е било изгонено от гр. Елин Пелин и е решило да се нанесе в с. Лозен, в промишлената зона, която е на пътя между долната част на селото и магистралата.

Този протест, както и повечето местни протести, е координиран от местната ни фондация “Развитие за Лозен”. Фондация, една от основните цели на която е да официализира местното недоволство, когато един или друг самозванец заплашва комфорта, чистотата, а понякога и здравето на лозенчани.

Въпросното “насекомо” е с изключително силен политически гръб. Толкова силен, че буквално за дни успяват за завъртят държавно-общинското корупционно колело така, че да получат необходимите разрешителни, за да могат да започнат организацията на дейността си. За наш късмет обаче местните хора са ги усетили, може би все още навреме, и от там, за по-малко от седмица ние трябваше да се организираме, за да се чуе гласа ни.

А гласът на местните е ясен: в Лозен и в околоята му нямат място производства, които са замърсяващи по какъвто и да е начин.

Насекомите може да са по-безопасни от кариера на 600 метра от първите къщи, но са точно толкова некомфортни и с дългосрочни последствия върху живота и здравето на хората и цената на имотите.

Потърпевшите, някои от които срещнахме на днешния процес, наподобяват миризмата от въпросното производство на тази от екарисаж. Ако не знаете какво е екарисаж: това е крематориум за трупове на добитък. В екарисажите се извършва преработка чрез висока температура на животински трупове и на месни отпадъци. Смрадта, която се носи от тях, е една особена, “лепкава” миризма, от която по съвсем естествен начин на човек му се повдига. И с тази миризма няма свикване.

Мога само да си представя какво би станало, ако на тези им се позволи да започнат замърсяването на въздуха, което се очаква да бъде като резултат от производството. Да, аз лично живея далече от мястото, от където ще идва зловонието, но не мога да остана несъпричастен към очакваната мизерия на съгражданите от тази махала. Защото днес ще са те, а утре – ние.

Тук ще отворя една скоба

Вече чух ехидни, злоради забележки на приятели, че проявявам двоен стандарт. Защото аз бях изключителен противник на протестите, които не позволиха развитието на ски зоната над Банско. Смятах (и още смятам), че ски зоната трябва да се развива, за да може да стане Банко едно приятно място за зимни спортове.

Моите приятели, които днес ехидно злобеят в ангажираността ми с лозенския проблем обаче удобно пропускат да забележат две неща:

  1. Банскалии бяха също “за” развитието на ски зоната и против протеста на “зелените”. Всъщност, май си спомням и някой и друг сблъсък (не само на идеи) по въпроса. Но не пазя линкове към репортажи.
  2. Протестите се извършваха от паркетни еколози на жълтите павета. Никой от тези протестници не посмя да пренесе протеста си в Банско, защото банскалии щяха да им дадат такъв отпор, че може би щеше да се стигне до по-солиден бой и размирици, при който не бих се обзаложил на страната на протестиращите.

Банскалии са “за” ски-бизнеса. Затова паралел с днешния ни протест не е възможен. Лозен е “против” бизнеса на “Насекомо”.

Затварям скобата и се връщам на лозенския ни проблем с “Насекомо”

В природата има нещо, наречено “симбиоза”. Най-накратко Уикипедия описва симбиозата като “взаимоотношение на определено равнище между два организма, от което те могат да имат едностранна или взаимна полза”. Симбиозата я има както между живите организми, така и в обществения живот. Симбиозата я има в отношенията между мен и съседите ми. Симбиозата я има и в отношенията между местните бизнеси и останалите лозенчани.

Когато два организма не са в симбиоза, но си влияят един на друг, тези отношения вече са съвсем други, Тогава единият организъм с голяма вероятност паразитира върху другия, т.е. вреди му, възползвайки се от това, че по един или други начин се е настанил там. Отношението на “Насекомо” е точно като на паразит, който идва неканен, настанява се и започва да вреди чрез присъствието си.

В общност като Лозен не можеш да се настаниш, ако не си готов да живееш в симбиоза. Не можеш да живееш (или поне няма да живееш приятно), ако тръгнеш срещу местните порядки, срещу местните нагласи, срещу местните обичаи. Имал съм случаи, в които е трябвало да правя (и за някои все още правя) компромиси. Защото не става да се изтърсиш на едно място, и още неогледал се, да започнеш да обясняваш на местния как да си гледа живота. При положение, че той е там десето поколение, например.

Особено ще усетиш това, ако тръгнеш срещу местните хора.

Тръгнеш ли нагло, с рогата напред, без да се допиташ до местните, да правиш каквото и да не, най-вероятно ще бъдеш низвергнат като външна, вредна намеса. А ако пък тръгнеш да разваляш и комфорта на местните, да им пречиш, да ги тормозиш, тогава нямаш абсолютно никакъв шанс. Ни на теория, ни на практика. Лозенското общество има силна “имунна система”, която ще те усети и ще те унищожи. Има вече достатъчно много бизнеси, че и организации, които са си взели поука от това. И на тези от “Насекомо” тепърва им предстои да разберат. Жалко, че демонстрираното тяхно високомерие и политическият им чадър не им е позволило да видят по-далече от носа си, не им е позволило дори бегъл опит да спечелят предварително на своя страна местните хора. Не, че щяха да успеят, защото никой не би искал да живее до бизнес със зловонието на екарсаж, а лозенци познават елинпелинци. Но вероятно поне щяха да намалят загубите си, продиктувани от безумната идея на някой техен висш мениджър да си премести зловонното прозиводство досами пред лозенските къщи.

Сега вече положението е “късно е либе, за китка”.

“Насекомо” има̀ наглостта вчера да заяви, че били изпълнили всички законови разпоредби. Има си хас и да не бяха ги изпълнили: с това връзкарство и шуробаджанащина, която цари из държавната бюрокрация съм сигурен, че са ги изпълнили точно за седмица. Да, част от силните на деня стоят зад тази добре финансирана фирма. Но има неща, които парите не могат да купят. И за съжаление на “Насекомо”, едно от тези неща е толерантността на местните към техния бизнес.

Днешният протест беше първия от редица такива. Аз се присъединих към него, защото вярвам, че на всеки трябва да се даде шанс да поправи грешката си. “Насекомо” все още може да преотдаде парцелът на “ОРТ” на 800 метра от къщите, който са наели дългогодишно на някой друг, който да развива бизнес, несвръзан със смрад. Вероятно ще загубят някакви пари, но нека погледнат на тази загуба като на частен урок по бизнес, който местните им даваме. Защото не тръгваш да строиш екарисаж на километър от селото.

Сигурен съм, че ще намерят чудесен парцел, който ще е на няколко километра (съветвам ги да са поне десет) от най-близкото населено място, на който ще могат да си отглеждат колкото искат ларвите си на мухи и да произвеждат тоновете “полезен протеин”, който възнамеряват да правят. Защото, ако започнем да смятаме колко мухи ще се родят, за да се родят тоновете протеин… поне в Лозен не ни излизат добре сметките!

Да обобщим: “Насекомо” – ВЪН от Лозен!

Накрая, ето няколко репортажа за днешния ни протест:

  1. Протест в Лозен: Недоволство срещу изграждане на ферма за мухи – БНТ
  2. Село Лозен на протест срещу бъдеща ферма за ларви: Въздухът ще бъде замърсен! – Bulgaria OnAir
  3. Жителите на село Лозен на протест заради ферма за ларви, News.BG
  4. Лозен излезе на протест срещу бъдеща ферма за лаври, Dnes.BG (следва да се отбележи неграмотността или невниманието на написалия това заглавие, защото Лозен не протестира срещу “лаври”, а срещу “ларви”)
  5. Жителите на с. Лозен на протест заради ферма за ларви,
  6. Жителите на Лозен излязоха на протест срещу производство на старт-ъп с френски собственици, Дневник
  7. Жители на Лозен организираха протест срещу фирма за ларви, Нова
  8. Жители на село Лозен протестираха срещу ферма за насекоми, БНР
  9. Лозен се вдигна на протест срещу ферма за мухи, Труд

За отговорите на литературни въпроси

Писали ли сте отговор на литературен въпрос? Аз, признавам си, съм писал доста такива. По мое ученическо време “отговор на литературен въпрос” беше един от начините да направиш писмен изпит по литература. Не по български език. По литература. Българският език беше изучаване на езика и всичко “техническо” около него. Българската литература е изучаване на творчеството на българските писатели и поети.

Четяха се произведенията. Четяха се и литературните анализи покрай тях. Даже понякога по-важно беше да си прочетеш (и разбереш, и научиш) литературния анализ, отколкото да прочетеш и разбереш самото произведение. Просто системата беше такава: не награждаваше постижения, а награждаваше способността да създадеш (временни) знания по определена тема.

Строгите учители по литература изискваха мнението ти да съвпада с мнението на съответния литературен критик, който е любим на учителя или на написалия учебника. Може би това им го изискваха от Министерството на Истината. Но при такъв учител, ако се опиташ да бъдеш креативен и да имаш свои тълкувания на произведенията и проблемите, които авторът развива, най-вероятно ще “закръглиш” една двойка на изпитването. Още помня много близък човек, който получи “Позор (2)” на класната си работа. Че не беше учил – не беше. Но понеже не беше учил се опита да даде свое тълкувание на произведението (даже не помня кое беше то, той сигурно помни). Съответно независимото и разкрепостеното мислене беше уважено с нов “прочит” на оценката “слаб (2)”. Но такива бяха времената, “всички правеха така”, нали?

Та, да се върнем на отговора на литературния въпрос.

За да напишеш отговора на литературен въпрос трябва да си прочел и научил критиката. Или да препишеш от критиката. Може да опиташ да прочетеш произведението, да слушаш в клас. Също и да си водиш детайлни записки: това също много помагаше, защото ти си записваш точно това, което учителят би очаквал да му изпапагалиш на класната работа, например. Но при всички положения слушането и четенето на критика помага, за да може да “отговориш” на литературния въпрос.

Днес си мислех колко тъпо се чувствах, че трябваше да уча точно по този начин. И точно тези неща.

Аз много обичам да чета. И съответно чета много. От малък. Първите си книги зачетох на шест години, когато родителите ми се опитваха да ми предадат любовта към четенето. Мисля, че успяха. Четях навсякъде: в тоалетната (да, гадно, ама това е положенеито), като ям (може да се каже, четях и на входа, и на изхода на храната), като пътувам, преди да легна, след като легна (“заспивай, кое време е, хайде!”). Е, не винаги четях това, което “трябва”, но и от малък съм си по-скоро послушко и изпълнителен, та и това, “което трябва” четях. С отвращение. Например, чел съм “Война и мир”. Пълната версия. Два тома, над хиляда страници. Половината – на френски. Защото не знам на кой социалистически умник му беше хрумнало да отпечата цитатите непреведени на френски, а да ги преведе под линия. И гледаш някакъв монолог на героя, който е три страници, след това бележка под линия, която е страница и половина със ситен шрифт и представлява превода на този монолог. Тъпо, та дрънка. Но социалистическа реалност – толкова са си можели тогава, явно.

Литературата на “високите класове” (след седми) почти разказа играта на тази моя любов към четенето. Не заради друго, ами трябваше да се чете и “критиката”. “Какво искал да каже автора”, погледнато през призмата на мастит литературовед, който е бил натоварен с тежката задача да направи мозъците на комсомолците на правилни, еднакви правоъгълници, които да влязат в калъпа на Партията – майка. И това беше лошо. Погледнато от днешна гледна точка, това е направо престъпление. Но пък и днес изобилстват различни форми на натиск към всеки от нас да се автоцензурира.

Например, аз си налагам да употребявам “ром” вместо “циганин”. Е, понякога и казвам и грубата дума “мангал”, което си е направо расизъм (щото, нали, има цвят в думата). Но понякога и псувам като каруцар – никой не е перфектен.

Опитвам се да се автоцензурирам и в много други случаи, най-вече на работа. Там, където има сблъсък на култури. И там, където знам как е “правилния говор”. Неслучайно някъде го наричат с (неполиткоректната) дума “новговор”. Вече има цели вериги от НПО-та в световен мащаб, които се занимават точно с това: да формират нашия “новговор” така, щото да говорим стерилно, без шанс да обидим някой по пол, раса, или каквото и да е друго. Малко като онзи виц, в който забранили на умните да мислят, за да не се обиждат глупавите. Дано все още да е виц.

Но да се върнем на отговора на литературния въпрос. В крайна сметка (и тук ще се учудите, вероятно) си мисля, че тази цялата дивотия тогава в крайна сметка ни учеше и на полезното умение да четем с разбиране. Не директно. Не можеш директно да учиш някой да чете с разбиране. Това не е като да управляваш автомобил, примерно. Започваш да се учиш да четеш с разбиране тогава, когато започнеш да даваш “пауза” по време на четенето, за да смелиш това, което току-що си прочел.

Ако не даваш пауза по време на четенето и не се замисляш, то прочетената информация се хлъзга по мозъка ти и ако остане нещо в теб, то ще остане запомнено най-вече чрез емоцията: ще запомниш това, което е провокирало твоята емоция. Но голяма степен от прочетеното ще бъде пропуснато. И ако не прочетеш същото пак – ще бъде загубено.

Ей затуй си мисля, че би било полезно в учебниците да има знаци: “Спри! Помисли тридесет секунди над прочетеното току-що”. Да, в учебниците има въпроси (най-накрая), които би следвало да накарат младия мозък да се опита да разбере прочетеното, но… чел съм ги тези въпроси и мисля, че съдържанието им е доста “постно”. Или поне гледайки моя тийн как се отнася към тях си мисля, че не могат да го провокират да мине в тази толкова полезна фаза “четене с разбиране”.

Затова мъниците сега гледат повече видеа. И се учат от тях. А аз, старецът, като ми попадне видео за (примерно) Python, трябва да си го слагам на пауза, защото имам нужда да пробвам това, което току-що съм чул, за да го разбера.

Явно младите са по-добри от нас в способността си да поглъщат информация. И след това да я използват, за да създават бъдеще. Защото днес май никой не пише “отговор на литературен въпрос”, а светът продължава да става все по-добро място.

I Think I Changed My Opinion About Remote Work…

It’s already been 18 months since we moved to work from home for just two weeks and then go back to the office.

It was in my previous-to-previous company. Good times.

Now, eighteen months later, I’m thinking how much I’ve changed from that perspective. I still bitch with good friends or two, fellow managers, about how great it would be to have a running office where we can see our whole team at least a few times per day. But the more I think, the more I convince myself that I’m lying (to myself, too) about how happy I’d be if we go back to the office. Regularly. For a few days a week.

Having people around is excellent. These eighteen months taught me that it’s not just excellent; it’s critical for everyone’s success there.

Yes, we can Zoom (or Teams, or Hangout) five times per day. We can show dashboards, and we can discuss until we drop dead under our standing home desks. We can make fun with our pets, kids, or wives, who walk in our rooms barking, or playing, or half-naked (in this matching order, I hope).

Yes, all that above cannot replace in-person brainstorming or talking about work, or just sharing funny things, which happened during the weekend. We need that from time to time.

But any employer should be super-careful if they try (or dare?) to add a mandatory in-the-office requirement to their “new normal” work rules.

I am not sure that I’d be ready to accept such rules unless, of course, I’m hard-pressed by other reasons. I mean, I should have damn good reasoning why I should work in such a schedule. E.g., no one else would take me, or they’re paying me a butt-load of money, or . But in normal circumstances, in today’s super-hot employment market, I doubt I’d accept an offer, which would require me to be present at the office “every Monday, Wednesday, and Thursday,” for example.

And this is me! Senior manager, and as well (almost) senior citizen. The people, who’re at the cutting edge of software engineering technologies, and who’re like twenty years younger than me will just laugh if an employer tries to get them to stay at work following such a schedule.

Yes, things have changed. Many people in IT will never consider a job offer without total work-time flexibility. I won’t either. I am just saying.

Yes, it will require learning how to work in a new way. It will take time. It will cost money. But in the end, we will know how to do it.

We will learn how to synch up with colleagues on which day we’d like to sit together and discuss in person the challenging issues.

We will learn which issues we can discuss online and which topics we must brainstorm in person.

We will also learn which issues do not require discussion, but just someone from the team to sit down, think, propose/evaluate/showcase, and then call for a mutual decision.

I doubt offices will ever “die.” So far, every single company needs this “focal physical point” of their business. There’re a few exceptions there, but the count is so low it just (still) proves the main point: the companies need physical representation, just like we, the people, (still) have physical bodies.

But the work rhythm already changed. For better or for worse, knowledge workers will not return daily hanging in traffic because they need to go and “do” eight hours at work.

Theme: Overlay by Kaira Extra Text