Електромобилът от Годлево до хижа Вихрен: 20 за 80 [км]

Електромобилът от Годлево до хижа Вихрен: 20 за 80 [км]

Значи, уж си знам стоката, вече повече от година сме заедно, и повече от 40,000 км. Но пак си имам моите си моменти, когато се (само)изненадвам с нея. Естествено, то е малко като “компютърът е виновен”. Да знаете: компютърът никога не е виновен, или почти никога – в 95% поне от случаите вината е изцяло в задклавиатурното устройство. Та и днес задволанното устройство се надцени, ама не с много – в крайна сметка всичко е добре, когато завършва добре.

Причината за туй надценяване беше най-вече моята “батерийна алчност”. Туй ще рече, че си пазя батерията и не я зареждам до 100%, освен ако не тръгвам на път, който е над 250-300 км (или не е в северна България 🙂 ).

Плановете на семейството този уикенд включваха спане в Годлево (Лозен – Годлево е около 190 км). А плановете за днес включваха качване на връх Вихрен на най-добрата част от семейството: двете момичета. А аз, колкото и да ме мързеше, трябваше да ги закарам до хижа “Вихрен”, откъдето тръгваше пешеходният маршрут. Жалко, че няма път до самия връх, тогава сигурно и аз щях да го “кача”. Но за тоз’ последен участък – от хижата до върха – ме мързеше. Пък си имах и работа (стандартното оправдание).

И тъй… пристигаме ние снощи в Годлево на 100 км оставащ обхват на таблото. Аз, със самочувствието на човек, който знае какво прави, решавам, че “абе то няма как да не стигнат 100 км обхват” от Годлево до хижата. И затуй, а и заради мързел, вчера не се отбих на близкия “Елдрайв” да заредя. Планът беше да си заредя след хижата, щото, нали, и без това ми е по път.

Вижте, не съм толкова наивен. Ясно ми беше, че ще изхаби повече от нормалното, но очаквах три до четири пъти над обхвата, т.е. очаквах да съм горе на около 25-30 км оставащи и съответно да нямам никакви притеснения.

Колко наивно!

Другари електромобилисти, да знаете, че от Банско до паркинга горе моята кола харчеше шест пъти над типичния ми летен разход (при мен е 18.6 кВтч/100 км). Т.е., най-грубо, разходът от Банско до горе при мен е около 100 кВтч/100 км. Или с две думи, за маршрута Банско – хижа “Вихрен” iX3-ката имаше нужда от 17 кВтч енергия. А аз на тръгване в батерията имах около 19-20 кВтч.

Интересното изживяване не закъсня. След като стъпихме на пътчето над Банско, аз гледах вече “леко притеснен” как за всеки 1 км от пътя се топят по 6-7 км обхват. И по едно време сериозно се замислих дали няма да се наложи по пътя да викам “помощ от ДВГ-приятелче”. В смисъл, срам, не срам, да викам втората кола да вземе моите хора и да ги “дозакара” последните 5 км до хижата. А като ми светна “жълтия обхват” (оставащи 40 км) се замислих дали пък няма да имам среща с репатрак от първи вид!

Е, чак до такъв срам не се стигна! Колата оправда очакванията ми – стигнах и се върнах, даже се върнах на 60 км обхват, защото нагоре като харчи, надолу връща поне 30% от изхарченото. Ама за мен остава (отново, за пореден път, и пак) още една поука: не тръгвай незареден!

Вчера, вместо да ме мързи, трябваше да мина за 10-на минути през зарядната станция. Толкова ми трябваше, за да нямам абсолютно никакви чуденки “абе, ще стигна ли или ще се чудим как да дойде репатрака да ме вземе от тесничкия път към хижата?”. Щото, да ви кажа, там репатрак не може да мине, та единственият шанс щеше да е да викам “помощ от Ioniq 5”, с който да можем да “прелеем” едни срамни 10-20 км обхват.

Всъщност, по-хубавата поука е “носи си зарядната станция“. Последният път, като бяхме в Годлево, там, нямаше начин да се зарежда. Имаше “бърз контакт”, но не беше добре заземен и моята зарядна, като чистокръвна австрийка, се заяждаше (китайките работят, ама се и палят понякога, като не са добре заземени).

Но сега Краси от хотел “Припеците” ни е сложил чудесни, силни, трифазни контакти, от които с моята си зарядна за няколко часа щях да съм напълно зареден. Ама никой не ми е виновен, че вчера ме мързеше да я сложа в багажника!

И така. Всичко е добре, когато свършва добре. И този път свърши добре, само с малко чудене и две поуки. До следващият път.

Накрая, да ви кажа две неща:

Първо, тези интересни преживявания с колата (имал съм повече от едно) никак не ме разколебават от удобството на електромобилността. Нищо не може да замени “мазното”, тихо возене, което електромобилът предоставя. Та… вицът за електромобилът и диарията го знам още преди да си купя колата, няма нужда да ми го разправяте в коментарите, освен ако не искате да блеснете пред останалите с оригиналност и остроумност :).

Второ, ако си мислите, че е законно да се качите на хижа “Вихрен” с какъвто и да е автомобил – лъжете се. Не е законно. Още след паркинга над “Бъндеришка” има знак В1 “Забранено е влизането на пътни превозни средства”. И под липсва табела Т10 „Време на действие на пътния знак”, на която да пише “08:00 – 16:00”, както приятелите ми твърдяха. Та, баш си е забранено по всяко време и влизането след този знак си е нарушение на ЗДП и ППЗДП. Разбира се, в България контролът е сериозно занижен и поради това е ясно, че полиция там в извънработно време няма. И затуй най-вероятно сред електората е наложено вярването “абе то е разрешено в извънработно [на полицията] време”. Не е. Забранено си е. Та, пишман-туристите, другият път ще си качвате връх Вихрен от паркинга над “Бъндеришка”.

Толкоз от мен, електропътувайте с кеф и без мярка!

П.П. Снимката към поста е за разкош: това е хипер-чарджърът на представителство на “Мерцедес” в Чехия, на който колицата се насмука до 100% на последното междинно спиране, докато Веси обикаляше близкия мол!

Старите батерии от стари електромобили

Ако сте водили разговор с хора, които тепърва навлизат в света на електромобилите, едно от най-основните обвинения към този вид превозни средства е това, че батерията се прави от изключително скъпи и редки (то затова са и скъпи) метали, които генерират солиден въглероден отпечатък. И това твърдение обичайно е последвано от твърдението, че след края на експлоатационния срок батерията “просто се изхвърля”, което също води до значително замърсяване.

Много хора гледат на батерията на електромобила като на батерията на любимият им телефон. И смятат, че както една батерия на телефон издържа 24-36 месеца, така и електромобилната батерия ще споделя тази трайност. При електромобилите, въпреки прилики между химическите процеси, които текат в батериите, експлоатационният срок на една електромобилна батерия далеч надвишава този на зареждаемите батерии, влагани в потребителската електроника, с която всички сме свикнали.

За това говори най-ясно фактът, че производителите дават средно по осем години гаранция на батериите. Разбира се, в зависимост от начина на експлоатация, ЕМ батериите губят част от капацитета си, но масовите резултати към момента показват, че при правилна (разбирайте – зареждане най-вече от бавна станция вкъщи) загубата на капацитет е незначителна.

Не е случайно, че полемиката за електромобилните батерии е толкова гореща. Батериите са основният експлоатационен елемент на всеки електромобил, като често формират 30% и отгоре от цената. Електромобилите по принцип са простички: освен батерията, електродвигателя и малко силова електроника, друго кой-знае какво няма да се развали. Разбира се, висок клас електромобил (примерно EQS или i4 M50) има и други системи, които могат да се повредят (ДВГ вариантите и те ги имат), но пак продължават да са значително по-прости и от там – по-устойчиви от техните ДВГ събратя.

Та понеже батерията е основен и скъп елемент, полемиката за нейната годност и сериозна. А и донякъде защото няма за какво да се хванат противниците на електромобилността – останалото, като че ли, представлява само предимства.

Батерията, като всеки елемент, с времето се изхабява. Макар, че повечето практически наблюдения показват, че реално батерията надживява купето (да, батерията губи капацитет, но загубите не са такива, че да електромобилът да стане неизползваем). Но рано или късно, ако случайно купето не изгние, батерията може би ще стане за смяна (разбирайте, 500,000 км или петнадесет години експлоатация). И тогава идва другият Голям Въпрос: “а колко ще замърсяват излезлите от експлоатация електромобилни батерии?”

В повечето случаи хората отново си представят, че батерията просто я захвърляме, или си плащаме някой да я закопае на никому неизвестно място, за да се разлага там и да трови земята и подпочвените води. Може би някъде, където простотията властва, това би бил начин за “разкарване” на електромобилна батерия, която вече не става за електромобил.

Но в реалността тази батерия може да има много, много по-интересно приложение!

Отработена електромобилна батерия може без проблем да се използва в домашна инверторна система. Т.е., вместо да си купувате 20-40 кВтч акумулатори за инверторната система, която ще ви стабилизира напрежението вкъщи и ще ви даде възможност да си закачите външен соларен или ветрогенератор, бихте могли да вземете отработена електромобилна батерия (да, тя пак ще струва пари, но по презумпция не чак толкова много). Ако една “приключила” електромобилна батерия е загубила примерно 40% от капацитета си, при по-масовите електромобили това означава, че тя е запазила поне 36-50 кВтч енергоемкост. Т.е., тя е идеален буфер за неизползваната от генерация електроенергия.

Аз съм абсолютно уверен, че когато такива “приключили” батерии започнат да се появяват, фирмите, които се занимават с внедряване на такива решения ще си ги изкупуват и ще си ги влагат в решенията, които изграждат. Не заради друго, а защото подобни батерии след примерно десетгодишна експлоатация по пътя ще са доказали, че “има още хляб” в тях, за да бъдат изхвърляни директно.

Но да предположим, че някои батерии няма да свършат в домашни (или малки-бизнесови) инверторни пакети. Тези батерии ще трябва да бъдат рециклирани.

Доскоро аз не бях виждал промишлено рециклиране на батерийни пакети. В смисъл, имаше предприятия, които се опитваха да ги разглобяват, за да извличат от тях преизползваеми метали (и елементи), но металите, които се получаваха чрез тези извличания бяха по-скъпи от металите, които се произвеждат от мините. И съответно пазарната логика не се получаваше, т.е. получаваше се само, като зелени комунисти започваха да твърдят как държавите трябвало да финансират такъв вид извлеци, за да стане “печелившо” подобно решение. А аз, като убеден пазарен фундаменталист, като чуя за “държавно финансиране” и ми призлява.

Та до днес ми беше криво, като се вкарвахме в такива разговори (е, добре, и спорове). Но днес ми попадна страхотното видео “What really happens to used Electric Car Batteries”.

Това видео проследява реален, пазарно-смислен процес, при който се рециклират всички видове батерии, включително и такива от електромобили. Може би процесът е стар, но досега не ми беше попадал и смятах, че не е пазарно-смислен. Видеото обаче показва реално действащ завод, който подготвя “извлеци” от презареждаеми батерии, които като втора степен от процеса ще доведат до добив на метали по технологии, подобни на тези при добива им от земната кора.

Накратко: батерията се накълцва, минава през процес на разделяне на накълцаното, и като резултат се получават три отделни купчини:

  • пластмаса, която се използва за производство на други пластмаси;
  • алуминиева и медна “кълцавица”, която сравнително лесно се превръща в алуминий и мед;
  • и т.нар. “черна маса”, която съдържа в себе си ценните метали литий, кобалт и никел. Процесът на отделянето на тези метали наподобява миннодобивните процеси, с разликата че “черната маса” е много по-богата и много по-екологична.

Сега, видеото говори за “втора фаза” на този процес и аз чакам да я видя с нетърпение. Но и първата фаза е достатъчно обнадеждаваща за това, че никой няма да третира електромобилните батерии както (днес) се третира ядрения отпадък.

“Смигнориране”,”екранопатия” или “смартопатия”

Днес приятелче ми посочи статия за “phone shubbing” или “phubbing”. С това се описва асоциалното поведение, когато човек, обичайно в ресторант, кафе или друго социално събитие, забоде очи в екрана на смартфона, компа или друго подобно устройство и се отдаде на забавления там, вместо да се забавлява с хората, с които е седнал на масата. Непрекъснатото посягане към телефона, ръчкането му, преглеждането на това/онова, реакцията на съобщения (които идват на часовника) – все индикации за въпросния “фъбинг”.

Но понеже “фъбинг” не ми нищо (въпреки, че поназнайвам английски), замислих се как да го преведа на български това. Все пак ми е важно, защото обичам да мога да си опиша психическите или психологическите разстройства, с които се самодиагностицирам.

Понеже ChatGPT не измисли нищо по-добро от “смартфонна социална дезадаптация”, аз реших да си измисля няколко думи, които ми се сториха подходящи:

  • “екранопатия” се оказа вече съществуващ термин, описващ състояния или патологии, свързани с прекомерната употреба на екрани. “Фъбинга” е частен случай, който описва по-скоро социална патология, отколкото физиологическа, докато от това, което ChatGPT ми обясни, екранопатията по-скоро описва физиологически проблеми.
  • “смартопатия”, което си измислих като комбинация между “смартфон” и “-патия”. Окончанието идва от гръцкото “-πάθεια” и означава “страдание”, “болест”, “състояние”. Един вид измислената дума иде да каже “болест, предизвикана от смартфон”. И даже мога да метна едно “психо” отпред, за да стане “психосмартопатия”… от което някой дипломиран психолог най-вероятно може да се повреди от смях… но на мен си ми звучи нелошо.
  • “смартонезадействие”, което всъщност изнудих ChatGPT да измисли. Според трансформерът, този термин комбинирал “смарт” (очевидно – връзката със смарт устройства) и “незадействие”, което било “намалена или нарушена социална активност”. Аз лично за пръв път чух за “незадействие”, като гледам и Гугъл и той за пръв път чу, та най-вероятно туй си е халюцинация на трансформера.
  • “смартапатия” ми хрумна накрая. Това е малко по-точно от “смартопатията” по-горе, защото има комбинира “апатия” (предизвикана от смартфона). И в крайна сметка ми се струва най-близко описващо подобно състояние.
  • “смигнориране” ми хрумна от “смартфон” и “игнориране”. Но не ми звучи толкова добре.

Статията иначе говореше за изследване за импакта на фъбинга (смартапатията) върху брака. Изследователите изпратили до стотици двойки в Турция въпросник, отговорите на който обобщили и така стигнали до потресаващият извод, че (представяте ли си!):

…двойките, които имали повече смартоапатия в семействата си, се чувствали по-неудовлетворени в брака!

Не знам колко пари са изпотрошили, за да проверят и евентуално докажат толкова очеизвадна и елементарна теза. Аз, като женен почти 25 години можех и без пари да им кажа, че като двойката не си обръща внимание един на друг, неминуемо следват проблеми. А смартфонът е (поредното) нещо, което може да се използва за физическо отдалечаване на хората един от друг. Преди смартфонът е имало и много други подобни устройства, чак до ‘някоя по-интересна тояга’, с която предците ни преди десетина хиляди години са си играли, вместо да обръщат внимание на някои тогавашни жени, кокетно нагласените в пресни, цветни тревни облекла. Просто времената се менят и сложността (и привлекателността) на тези “разсейвачки” става все по-силна. А ние, хората, сме слаби, когато опре до това да не се пристрастяваме.

И, разбира се, няма да се спре дотук. След смартапатията ще дойде друго, след това трето, след това четвърто. И всички те, претендирайки за нашето лично време, ще ни отдалечават от физическия контакт. Докато един ден (може би след хилядолетие?) физическият контакт стане много рядък, запазен само за ренегатите, които ще правят и раждат бебетата по “примитивния начин”, по който го правим ние сега и по който са го правили човеците (пък и бозайниците) сигурно повече от милион и отгоре години.

Но и учени, които да изследват очевидното винаги ще има. Особено, ако има щедри грантове за тях.

Photo by Creative Christians on Unsplash

София – Венеция на електричество

София – Венеция на електричество

Важна уговорка: Електрическата мобилност е тема, която е много щекотлива. Хората са доста поляризирани и налаганите насила ограничения и забрани от корумпирани и компроментирани правителства не помага за това да се спечелят повече фенове на тази технология. Моето мнение съм го изказал с парите си, купувайки си електромобил. Това обаче не значи, че одобрявам или подкрепям каквито и да е забрани за автомобилите с ДВГ, особено непазарните такива, като “да спрем насилствено продажбите на ДВГ от 2035-а”. Смятам, че Пазарът и само и единствено Пазарът може и трябва “да спира продажбите” на нещо. Както например днес каруци със сигурност се търсят по-малко, отколкото автомобили. Всеки трябва да може да избира лично и без държавен рекет за какво транспортно средство да даде парите си.

Днес беше ден на Голямо Пътуване: за пръв път “извеждах” електричката на по-сериозен път с повече зареждания. Досега най-дългото, което съм правил, е било София – Кавала или София – Созопол. Там проблем няма никакъв, защото в България има колкото си искате станции. Но нашите съседи не са като нас в това отношение и имах особено отношение към първата част от пътуването.

Целта днес беше Венеция. София – Венеция е около 1176 км. За да стигнем без особено притеснения аз планирах шест спирки по пътя за зареждане.

Едно типично зарежда на е-автомобил от такъв клас (такъв, който е правен и за по-дълги преходи) отнема между 20 и 30 минути. Обаче това правило важи само когато насреща имаме що-годе нормална инфраструктура. Българската е абсолютно нормална, даже с няколко гърди пред всичките ни съседи. Сръбската и отчасти хърватската (в частта между Загреб и сръбската граница) – не толкова.

Поради това първите три зареждания дефакто отнеха около два часа. Но тези детайли малко по-долу, като му дойде ред. Аз си знаех за този проблем, очаквах го, затова и не бях особено разочарован. Веднъж като стигнахме Загреб, оттам-насетне всичко изведнъж се нормализира.

Ако се интересувате, тук има подробности за всяко от шестте преживявания. Важно е да отбележа, че от София тръгнахме заредени на 96% (не прецених времето на тръгване, 4 сутринта, и че трябва да не чакам нощна тарифа, за да зареждам колата). Но и с тези 3 кВтч и без тях – все тая :).

Първата ни спирка беше станцията Charge & Go Trupale Istok. Малко преди това място (на около километър преди него) има нелоша бензиностанция. И аз, подлъган от нея, реших че и на това място ще има нещо подобно. Ужасно беше :). Станцията е на един тир паркинг, отстрани на който има нещо като барака, а около бараката – купчини лайна от заблудени хора, които са си мислели, че бараката е тоалетна. Толкова (буквално) осрано място не бях виждал скоро. Добре, че ние не изпитвахме нужда да дадем нашия дан за общата картинка, а само търсехме цветя за поливане. Е, поляхме цветята, окуражавани от две бездомни кучета, които веднага се “сприятелиха” с Веси, която след инцидента с Калина хич не ги обича тия работи.

На станцията останахме седемнадесет минути, защото това беше зареждане за “допълване”. За това време колата изсмука 9.2 kWh, което всъщност показва трагична мощност от 32 кВт на самата станция. И ако попитате каква е уловката? Ами уловката е, че повечето сръбски доставчици изглежда са мошеници на дребно, защото те таксуват не на доставена мощност, а на това колко време си висял на станцията. Т.е., за тези 9.2 кВтч платихме около 22 лв, което прави около 2.2 лв на квтч. Което за доставеното качество на услугата си е пладнешки обир.

Въобще да знаете: ако имате възможност да избирате между доставчик, който ви таксува на “време за използване на станцията” и доставчик, който ви таксува честно и почтено за доставена енергия в батерията, винаги избирайте втория. Първите, освен че прилагат некоректна практика, нямат и интерес да ви доставят сериозна мощност на зареждане, защото тогава вие ще заредите бързо и ще си тръгнете, а те имат интерес от това да ви държат колкото се може повече на станцията. Не случайно следващата станция, която също беше “на време”, пак правеше дребни джебчийски номера: 75 кВт станция доставяше не повече от 45-50 кВт енергия. И не, не е от coldgating на батерията ми, повярвайте :).

Втората станция, OMV Lapovo Istok, беше обявена като “хиперчарджър” с нейните 100 кВт мощност . Там се разигра същият пладнешки обир, този път подсигурен от Virta. За 45 минути висене станцията успя да натъпче 39,8 кВтч, за които обаче Вирта таксува €26.60, защото цената не е за енергия, а по 70 денара на минута използване. Пряко сили това значи, че доставената енергия от 40 кВтч струва 1,30 лв на квтч. Не знам как е сръбската цена на енергията, но в България така плащаме за много бързи станции, при които тези 40 кВтч ще влязат за не повече от 10, максимум 15 минути, а не за 45.

За капак, на това ОМВ имаше “маси за пушачи” и “маси за непушачи”, т.е. вътре беше такава мега-гняс, че не си струва въобще да говорим…

Макар, че съм сложил “сърчице” на тази станция си мисля, че повече не бих зареждал там. Ще видя как са останалите прехвалени Вирти, но ако е същият мошенически модел, ще си оставя Вирта само за българските станции, и то евентуално ако се наложи. Иначе – прекратявам договора и изхвърлям токена им.

Третата станция, Orion eMobility OMV Dobrinci дойде, за да измие лошото име, което сръбските зарядни оператори бяха започнали да създават в мен. Намерихме станцията по случайност: Веси каза “абе дай да видим това ОМВ дали има нещо” и се оказа, че има една чисто новичка 75 кВт станция на друг, нормален доставчик, който всъщност се оказа изключително читав. Станцията таксуваше на реално заредена енергия и поради това нямаше никакъв смисъл изкуствено да се бави: за 31 минути сложи 32 кВтч на цена около 33 лв. Т.е., съвсем нормална цена за съвсем нормални условия. Приложението им също така предостави нелоша графика, на която се вижда точно как варира зарядния цикъл.

За капак, в това ОМВ и не се пушеше, т.е. с Веси седнахме, пихме по капучино и си говорихме, без да се омиришем на гнусна, лепкава смрад (която също така гнусно и лепкаво прецаква и дробовете ни). Мартин реши, че не му се излиза от колата и съответно кисна̀ там, Калина ту беше при нас, ту – в колата.

Като резултат Orion eMobility се превръщат в моя предпочитан доставчик за Сърбия. Макар, че на роуминг станциите им също виждаме цени на минута (най-вече мошеническите практики на Charge & Go и Virta). Дано някой ден тази услуга в Сърбия да се нормализира.

Това беше и последното зареждане в Сърбия. Следващта стъпка се надявах да бъде някоя по-бърза станция. Бях харесал тази на техния Петрол в Славонски брод – място, което се превръща постепенно в любима спирка по пътя към Италия. Февруари спахме там, беше страхотно. А преди сме спали сме там и на връщане, когато бях с прясно оперирано рамо и не можеше от раз да се вземе пътуването обратно. Тогава Тишо, по неволя, остана единствен шофьор (който може да кара бус) и се принудихме и двете семейства да спим там.

Сега си бях харесал една бърза зареждачка. Само че, когато пристигнахме, тя беше окупирана от един Ениак, а втората част от станцията беше извън строя. За почти година за пръв път ми се случва да трябва да търся друго зареждане. Веси не пожела да чакаме колегата (според мен му оставаше не повече от 10-15 минути, даже на 100% да беше решил да я кара), пък и наблизо имаше друга станция. Веси каза и аз реших (:)): преместих се на “Gradska Punionica” – май на хърватски значи “градска зареждачка”…

Станцията там е само 50 kW, но пък нашият план така или иначе беше да се разходим и да ядем. И затова близостта до центъра беше много удобна. Ние, естествено, първо объркахме посоките и отидохме до Brod Fortress, но там в кафето нямаше нищо за ядене. Връщайки се обратно на Главната, в “My Way” ядох “баси ѝ якия еленски гулаш”. Обслужването беше тъпо (ние в България сме разглезени откъм качество на обслужването), но пък храната беше перфектна – всички останахме доволни.

Докато се размотавахме, колата стигна почти 100% заряд, което ни даде едни добри 200+ километра, до следващата зарядна станция, която отначало си мислех, че ще е Ionity-то около Загреб (180 km leg), но се оказа, че всъщност нямаше никакъв смисъл от това спиране и вместо това избрахме да отидем до следващото Ionity в Словения (246 km leg).

Сериозна част от този път шофираше Веси. А шофираше тя, защото след обилния обяд и ранното тръгване, по едно време аз усетих, че колата кара сама. В смисъл, тя има изключително добър шофьорски асистент (пази лентите сам, гледа отпред за трафик и кара след него), но далеч неспособен да бъде единствен шофьор. А аз се “хванах”, че се унасям твърде много. И колата съответно си кара, ама аз не внимавам достатъчно. И спрях, за да може Веси да ме смени. Така за половин час подремах малко до нея, колкото да ми мине умората. Не можах да заспя дълбоко, но си починах. А Веси ни закара до следващата зарядна станция. Междувременно не се бях усетил, че следващата зарядна станция е в Словения, та се наложи да спираме след словенската граница, за да купим винетка… и загубихме десетина минути, докато цъкам с телефона по техния мобилен сайт.

Ionity неслучайно са най-яката верига за зареждане в Европа. Яд ме е, че не са влезли още в Сърбия. В България нямаме нужда от тях, ако Ionity стигне до Димитровград (Сърбия), това ще направи животът и пътуването на електромобилистите изключително удобно.

На Avtocestno Počivališče Smednik за пръв път видях колата ми да “засмуче” със 140 кВт мощност. Това е практическият максимум на iX3. Докато си довършим кафето и сладоледите станцията вместо нужната цел от 70% стигна до 80% SoC (аз умишлено не исках да минавам 80%). Това ни даде допълнително обхват, но пък съвсем ми прецака плановете, които си бях направил. Реших да карам, пък каквото – такова: при нужда, в Италия има достатъчно зарядни станции, за да мисля предварително къде ще спирам.

След като влязохме в Италия намерих Ionity-то преди крайната ни точка и реших, че отиваме там. Да, ама то се отделя на около 3 км от магистралата и Веси не щеше да прави тази отбивка. Намерих Be Charge AdS Gonars Nord. В приложението станцията беше отбелязана да е 75 kW. Оказа се, че са я качили на 110 kW. Имах нужда само от 5-10 минути зареждане, но пак – докато отидем да вземем това/онова, тя натъпка почти двойно повече енергия, отколкото ми трябваше, за да стигна до къмпинга. Вече знаех, че на къмпинга има АС зарядна (и не ми се щеше да давам излишно евра за скъпо DC зареждане, пълнейки повече от необходимото). Но пък и ми беше неудобно да спра зарядната сесия, а да не мога да преместя колата, щото се мотая в магазина. Смятам за абсолютно грешно и просташки да си паркирал на зарядна, без да зареждаш. За пореден път да кажа: зарядните станции не са паркинг – в момента, в който спреш сесията, трябва да си махнеш возилото от там, за да може следващият да зарежда. Не, че имаше следващ, но е без значение дали има такъв или не.

Последният етап от пътуването беше напълно безпроблемен: свободни магистрали (макар и с малко ремонти по тях) и пристигане в къмпинга уморени, но доволни. Къмпингът току-що беше инсталирал две АС зарядни. Като попитах дали мога да зареждам, момичето каза “момент да извикам собственика”. И след малко дойде един подпийнал и много приказлив италианец, който беше дал пари за двете станции (“щото то навсякъде вече има” ❤️), но и идея си нямаше какъв да му е бизнес модела за тях. Та аз му дадох моята гледна точка, а той, много доволен, че вече знае повече, ми каза, че като пръв негов клиент за тези станции мога да заредя безплатно. Което някак е яко…

Настанихме се в мобилната къщичка и след по-малко от час вече спяхме. Утре ще е ден за Венеция.

The “Spring Horo” Festival in Velingrad

The “Spring Horo” Festival in Velingrad

This is a backup post for my Medium publication.

It’s been a while since my latest post in “Bulgarian Bits.” I didn’t travel much, and I had nothing important to share with you, so I preferred to postpone writing about a new “Bulgarian bit” until there’s something significant.

Today we visited Velingrad: a small mountain town that is better known as “The Bulgarian Spa Capital.” It has numerous hot water springs, which are utilized by numerous hotels and baths, offering plenty of spa packages designed to make people feel relaxed, happy, and rejuvenated. Velingrad is a place, which every Bulgarian visit as often as they can afford, and we’ve been here many, many times. In addition to the spa, relaxation, and rejuvenation, Velingrad also has quite a few medical facilities, which use the water for rehab and curing of trauma and various chronic illnesses.

Today, however, we are here for a very different reason. For over twelve years, we’ve been part of an amateur folklore dance club, where we learned and kept learning various “horo dances.” Bulgaria’s culture is extremely rich with various kinds of folklore dances, which are both common and different from each other. It’s practically impossible to learn all of them (according to folklore scientists, there are over 3000 there). And with each melody or song, the choreographers can craft unique, amazing combinations.

That’s why we, Bulgarians, love to have various folklore festivals, where clubs, which would like to take part, can demonstrate what they have learned. “Spring Horo,” held in Velingrad each spring (except one COVID year, when it was held in October), is one of the most famous festivals, both because it’s in a great, small city to be but also because there’s plenty of participants. As a result, it turns out to be a huge celebration of the traditions of Bulgarian folklore.

We arrived in Velingrad Friday evening. Our whole club booked two nights at the spa hotel “Zdravetz,” the hotel at the very center of the city. A good part of the event is held around it: at the central scene in Velingrad’s city center. It has a decent price, and it has the center parking included, which is yet another good feature to have.

My family enjoys the hotel’s spa and hot pools, but I am not much into that, so I usually prefer to spend calm time writing about things, or doing some learning, etc. E.g., we’re all happy because everyone gets to do what one likes the most. We had breakfast and dinner included, which cleared out the question, “where we’re going to have dinner.” This is not a problem in Velingrad’s center, but it was one less thing to consider.

Today was the main event. At 10 o’clock, we had to be dressed and ready. Since the main part of the event was held in a circus arena just outside the city, this time, we had to use cars to get there. For the afternoon, we had a parade, which was scheduled to start at 15:30 and pass through the main street, and end with an official part, and six different horo dances (from the more popular kind). That second part was right in front of our hotel.

Our club

The first part, though, was the part where each participating club had to present two (or more) dances, in the amount to five to ten minutes. Our choreographers selected two dances: “Trakiiska kopanitza” (a horo dance from Thrace, one of the Bulgarian regions) and “Chetvorno.” We rehearsed these for a few months already, and most of us felt confident that we would do these right.

And we did. As a club, we did great. We were 18 dancers, and most of us did them flawlessly. Of course, it’s amateur dancing, so one should not be super strict about our performance, plus also the festival was not a competition but more like a show.

The Charging Session at Fines Charge, ARTE Velingrad 

After we finished our participation, we came back to the hotel to do a short walk and get lunch. We sat in a restaurant nearby our hotel, where the lunch options were good and tasteful, but the restaurant itself was breaking the hygiene rules about smoking in closed areas, so it had this disgusting smell (and from time to time — cigarette smoke from inconsiderate people). Don’t get me wrong: this is forbidden in Bulgaria, but like many other forbidden things, there are “ways” to get around penalties.

Once lunch was completed, we wanted to go to a coffee place. Staying at this place was not an option (because of the smoke). Also, I wanted to charge the car a bit so that tomorrow I’ve no problem reaching home without stopping to charge. The local Fines hyper-charger was nearby a high-end hotel, where I expected they’ll have a nice hotel lobby where we could get the coffee we needed. And the amount of charging time was “compatible” with the coffee time we thought we’d need. As usual, it turned out that the charging time was much less than that, but hey — I’m not complaining here!

ARTE didn’t disappoint: the coffee and the service were great. We sat outside on a sunny deck, where people from the pool had their coffee, too. And we had a nice and calm conversation until it was time to go for the parade. ARTE was a 5-minute drive from our hotel, so we quickly returned, parked, got ready, and went to the parade.

The parade was impressive. Many people, Bulgarian pipe performances, and (very annoying) noise of constant (blank) gunfires. We walked from Velinrad’s train station to the center of the city (it’s about a 10-minute walk). And then, at the center, we danced the “second mandatory part” of six horo dances and then went to the hotel.

Tonight I expect another evening with a lot of music and horo dance at the restaurant. It’s supposed to be “an official evening,” but Bulgarian official evenings usually include horo-dances (especially if they’re at horo-dance festivals).

A quick glimpse of the folk clubs’ parade.

If you’re visiting Bulgaria and would like to spend a few days in a great spa resort in a calm, green city, I think you’ll love Velingrad. I didn’t write here about the Kleptuza lake park in the city, but if you decide to go, don’t forget to take a look at it, too.

Just a random image from Kleptuza lake park.
Fixed: Chrome is not displaying video on a mirrored/extended iPad screen

Fixed: Chrome is not displaying video on a mirrored/extended iPad screen

These days I had to resolve a very annoying issue with my setup.

The problem: when I use my iPad as a second monitor, any Chrome window stops showing the video, which works perfectly on the main Mac screen. E.g., if I’m looking at a course on the main MacBook monitor, just moving this browser window to the iPad results in a blank video window. The Audio kept going, which meant that the video continued playing.

This drove me crazy.

The solution was simple (but ineffective): I had to turn off the “Use hardware acceleration when available” browser setting (located in System). Once I did that, Chrome started showing the video.

This may come in handy for you if you have the same problem, but turning off the hardware acceleration cannot be a permanent fix for this. I hope Google resolves this problem anytime soon.

“Fiat Freemont мнения”

“Fiat Freemont мнения”

Така най-много са намирали читателите моя блог през изминалия месец. Имам 21 посещения от най-често срещаните ми заявки. Скромно, но от сърце. Или от зор, зависи на човека какво му е трябвало.

Явно пазарът започва да се понасища от този евтин, но голям SUV. И хората се интересуват и търсят информация. Което, разбира се, е повече от нормално.

Нашият живот с Фиат Фремонт (или “Фриймонт”, ако предпочитате американското, а не полицейското название) беше почти осем години. И макар, че приключи със сравнително скъп развод бих казал, че ако машината беше с ръчна скоростна кутия, с голяма вероятност още щеше да ни служи добре. Или може би щеше да се прецака нещо друго – все пак, ние му направихме почти 200 хиляди км, няма как при такава експлоатация да не се стига до проблеми.

Но пък, докато направи грозния проблем с автоматичната кутия, тази кола ми беше страшно любима. Много добра цена за много екстри. Ние имахме т.нар. “all inclusive” пакет и се възползвахме от него с голямо удоволствие.

Не мога да кажа как ще старее тази кола. Нямахме този шанс: докато беше при нас, тя си показа (типичен, както се оказа) проблем за автоматичната ѝ кутия, и се наложи да я разкараме. Всичко останало си беше наред, може би с една скоба – точно след гаранцията се наложи да се смени компресора на климатика. Аз избрах да го сменя с нов, отново с гаранция. И там имаше “ох”, но тъй-като мина и отмина, го бях забравил. Шкодичката, горката, и на нея този компресор ѝ е ахилесовата пета, докато не се отказах да го оправям и сега караме без климатик на нея. Но за петнадесетгодишна кола някак е “прието” да няма климатик, докато за тригодишният фриймонт тогава това не беше опция.

След като продадохме нашата кола си я виждах един-два пъти из София. Познавах я по номера, естествено. След това не съм я виждал: или е заминала извън София, или (надявам се да не е това случая) стои и чака резервна част за нещо. Гледам, че сега тя си има активна ГО, т.е. използва се. А доколкото знам, в България не се “рециклират” регистрационни номера, значи би следвало и колата да се използва.

Дали бих купил Фримонт отново? Не мога! Жена ми не дава. Пък и ги няма на пазара. Разбира се, всичко зависи от съотношението “покупателна сила”/нужди, затова никой не би следвало да се зарича. Защото, ако ми трябва голяма, седемместна кола, Фримонтът си беше перфектна оферта.

A Long Weekend in Godlevo

A Long Weekend in Godlevo

This article is a backup from the “Bulgarian bits” series in my Medium writings.

Hello, hello! This is the second “Bulgarian Bits”: my stuff about Bulgaria you may not care about. Nevertheless, I’ve got time and willingness, and I’ll supply you with it, whether you want it or not!

I promised yesterday that I’d put a few words about how we did during our long weekend. We got March 3rd till Marc 5th: three days off! When we planned this weekend, based on previous experience, we still hoped for snowy late winter, e.g., “maybe Bansko ski resort would be good for skiing.”

Usually, we’d book in a hotel just 20 minutes from the cable car (or 45, if you prefer to avoid waiting 3 hours to get to the tracks). Each morning I’d drive my people to the cable car, leave them there, go and have a pleasant, calm, productive, or just lazy and slow day, and then pick them up when they’re ready to return. This ensures a great time for everyone: I hate Bansko skiing because of the crazy amount of people, long lines, and lack of skiing culture. And the rest of my family love skiing so much that they tend to ignore this and still ski. It’s a match made in heaven :).

But there was no snow these weeks. The ski resort had just a couple of ski tracks open, and it was absolutely out of mind for someone who had spent great, sunny, and fun six days skiing in Italy to torture themselves with the current ski conditions in Bansko. So we decided to leave the ski equipment at home and have fun around.

We love Godlevo. It’s a village five kilometers from Razlog, which is 7 km from Bansko. It’s located in the foothills of Pirin Mountain. We had one favorite place, “Pripetzite” hotel, where we had already stayed for more than 30 nights throughout the past few years. The hotel faces the ski tracks and has a southern, beautiful meadow, which collects a lot of sunshine (when there’s sun). Unfortunately, the hotel was busy, so we had to find something else.

Fortunately, we were lucky to book an apartment in the guest house “Asenova kashta”, which is right in front of this hotel. It’s much smaller but quite cozy. It was our first time there, and we loved it. We got two spacious rooms with double beds. Since our second son refused to come with us and stayed home alone, we went just with our daughter, who was thrilled to have the room for herself.

We arrived Friday late afternoon. First, we left a bit late(r) than anticipated. Starting from Sofia at 12:30 took us down from the passage Simitli-Razlog around 13:45. While I was driving, my wife suggested that it would be great to go to another hotel we love, Katarino Spa, even if just for a quick coffee. I knew that place had a charging station, and I wanted to try it, so it did not take more convincing, so we had a lazy one-hour (and a bit more) coffee and ice cream there.

Godlevo, and the guest house, were only a twenty-minute drive from the hotel. The plan was to do a quick check-in and then drive to Regnum Spa in Banya village, where my girls planned to spend two to three hours in the water. I had another plan: to go to Bansko and get more energy in the car’s battery while doing some personal work and fun.

After I left them, I chose the charging point at hotel “Asteri.” I wanted an AC charger since I wanted just 20 kWh of energy (I had about two hours), and I didn’t want to overburn my battery with a fast DC charging anyway. Once my girls called that they were done, I picked them up, and then we went back to the hotel’s restaurant for dinner.

The hotel has the typical “mehana”-style restaurant: a Bulgarian cuisine restaurant, which did great feeding us both evenings. Maybe the “typical Bulgarian music” came a bit too sharp for my taste (I hate one of the “typical Bulgarian” music genres, and their personnel seemed to love it). Still, apart from that, the staff was friendly, and the dishes were delicious.

The mountain road to the chalet.
On our way to “Yavorov” challet.

The next day, we went for a hike to Yavorov hut (also known as Yavorov Chalet), a mountain hut in the Pirin Mountains near Bansko. That was our second time there, so we knew the vicinity, but we wanted to try the “walking track” because the last time, we used the road. We left the car at the end of the asphalt road, and I started my Mapy.cz tracker, so we know how to keep to the actual walking track. However, this did not seem to help because, in the end, the first part of the hike went on the road: I missed a turn and then was too lazy to go back, so we continued on the road until the road, and the track had a joint turn.

When we reached that turn, it was evident it was going to snow. We anticipated this, so we were (kind of) prepared. What we did not expect was that when it snows, a steep walking track usually becomes much more slippery. Especially if (due to the increasing height) the new snow falls on top of the old snow, which has already turned into an icy, slippery surface. So, going up became a challenge, which we were lucky to complete without much fuss or incident.

A house, buried in 30–40 cm of snow.
The snow was around 30–40 cm (12–16 inches).

Yavorov Hut is situated at an altitude of 2,196 meters (7,205 feet) above sea level. When we reached it, the snow was intense, and everything around it was already covered with at least 30–40 cm (12–16 inches) of old snow. We stopped for an hour, dried what we could from our clothes, had a meal, and then started on our way back.

The mountain and the trees are expecting spring.
The mountain on the way down already welcomes the spring.

Despite the snow, the hike down was not troubling at all. Two hours later, we were back in the car. The rest of the evening was a pleasant, lazy rest, followed by a dine-in at the restaurant.

Today the weekend ended, so we were in a hurry to return home. Everyone had things to do, so nothing was planned for the day.

All and all, Godlevo did not betray us. Whenever we go there, we have a good rest and good emotions. We usually go there with friends, but this was a rare occasion when we went alone. And it was still quite good!

Maybe next time I’ll tell you more about our family. It’s not good to refer to “my wife” or “my daughter” as it’s too non-personal. The readers of my blog know about them, but this is Medium, and they need to be adequately acquainted with the readers here.

March 3rd, some controversy, and the rest of the Bulgarian Holidays

March 3rd, some controversy, and the rest of the Bulgarian Holidays

This article is a backup from the “Bulgarian bits” series in my Medium writings.

I’m considering starting a more regular blog about Bulgarian life as I see and experience it. It has to be regular to bring more value to its readers, but I suspect I’ll have difficulty putting daily “likable” stuff there. In any case, it looks like a good opportunity, a win-win scenario, which will allow me to blog (almost) daily, to do my 750words commitment, and to (maybe) bring some value to the Medium readers, who would appreciate it.

Of course, I will also publish all articles in my blog, just for backup’s sake. But my Medium will be the primary source, and the blog will be “a backup.” For all the other articles, it was the other way around.

I’m still looking for a fancy name for “the primary tagline” for these stories. So far, I have chosen “Bulgarian bits.” I had in mind some more: “Bulgarian life,” “Shopska salad” (if that’s new to you, you may find out later what’s about it), “yogurt drops,” (well, because, you know, the Bulgarian yogurt), and some more too, but won’t bother you with those.

I chose the most mundane one because it has two of the things (well, actually three), which I do care about:

  1. It has “Bulgarian,” duh, because the posts will be about Bulgaria and about my experiences here (as a Bulgarian)
  2. It has “bits,” which to me is one of the loveliest words in the English language because of its reference to both “small piece” and also it refers to a founding computer term (and I have loved computers for more than 40 years already)
  3. My Bulgarian blog tagline is “Bits of life” (“Късчета живот”), and such a tag here would make it “compatible” with it.

So I decided to be dull and go with it.

However, even ChatGPT agreed with my tag so that it will stay for good:

In this context, “Bulgarian bits” might suggest that the blog posts are small pieces of information or insights about Bulgaria or Bulgarian culture, which have been organized and labeled for ease of navigation and searchability.

And here it is. The first “Bulgarian bits” piece is not much about Bulgaria so far. Let me fix this!

March 3rd: a reason for a good, long weekend

We’re approaching the end of a long weekend here. It started yesterday, March 3rd, one of the days which we recognize as National Holidays. This is a date, which from a historical perspective is nothing fancy, but on that date, the Russian Empire and the Ottoman Empire signed the San-Stefano treaty.

It was a peace treaty signed on March 3, 1878, after the Russo-Turkish War of 1877–1878. The treaty was named after the village of San Stefano (now Yesilköy) in the outskirts of Constantinople (now Istanbul), where the treaty was signed.

Under the treaty’s terms, the Ottoman Empire recognized the independence of Romania, Serbia, and Montenegro and ceded territories to them. However, Bulgarians were also granted autonomy, although under the control and suzerainty of the Ottoman Empire.

I haven’t heard Serbia or Romania celebrate this day, even though they actually got their countries back. However, I understand them: they correctly accept this treaty as nothing less but the next Russian Empire’s attempt to establish dominance over the Balkans, this time at the Ottoman Empire’s expense and also at the expense of the nations mentioned in the treaty.

But in my country, there’re way too many Russophiles, which established that day to be a celebratory day starting in 1880. Communists, though, had better days to celebrate, so the “big-bang March 3rd celebration” was established by them (however, branded as “socialists” this time) almost immediately after they pretended to give power back to the people in 1989.

Thankfully, there are historically sane people in my country who know about the controversy above and believe that March 3rd should not be “the main country holiday.” I do agree with them, even though I enjoy the day off.

We’ve got much more important dates, which we could celebrate as our primary holiday.

The Unification Day, September 6th, is probably one of the biggest. On this day, the two pieces of Bulgaria, separated by the actual peace treaty after the Russian-Ottoman war, announced that they were becoming one country again, which helped to solidify our independence from Ottoman rule and establish our territorial boundaries.

Or maybe September 21st, our Independence Day, when, in 1908, we declared independence from the Ottoman Empire.

Or maybe even May 24th, the day when we celebrate the Cyrillic Alphabet.

But, for now, despite so many other more right and viable options, we will stick with March 3rd as our “primary holiday.” And I will tell you what we did during that long weekend tomorrow (or the day after).

Първото кръводаряване

Днес дарих за кръв за пръв път в живота ми. Много близки хора ме помолиха и аз не се поколебах да откликна. Записвам си тук нещата за спомен, че с времето се забравя, а преживяването беше неочаквано комфортно.

Щях да ходя в събота, но се оказа, че Център по трансфузионна хематология на ВМА не работи в събота. Та затова отидох днес.

Не крия, че “първият път е най-страшен”. Малко се притеснявах, но нямаше връщане назад. Естествено, оказа се, че няма нищо страшно. Стана бързо, за по-малко от час. Появих се там около 09:30, защото си мислех, че така ще обслужат най-първите и аз няма да чакам на опашка.

В 09:30 там нямаше никой. Ни на входа, ни на първия етаж на ВМА, както и в самия Център. Останах приятно изненадан от това как ме посрещнаха на входа на самата ВМА, колко внимателно и услужливо ми предложиха да си взема маска, как ме регистрираха за секунди, прочитайки личната ми карта с машинен четец и как ме упътиха към Центъра за кръводаряване.

В Центъра за кръводаряване ме посрещнаха, обясниха ми много внимателно какво и как предстои. Накараха ме да попълня декларация (как без декларация!). Взеха ми набързо кръв от пръста, за да видят дали въобще има смисъл да дарявам (нива на хемоглобин, например, другото не го знам какво беше). След това ме поканиха в чакалнята и след няколко минути дойде служителката (лекарка? лаборант?), която свърши цялата работа.

Аз (наивно) си мислех, че ще има опашка. Наивно, защото дори доброволен кръводаряващ вероятно няма да се грабне в неделя сутрин да дарява. Макар, че е удобно в неделя сутрин… аз, ако стана доброволен кръводарител, бих точно в неделя сутрин ходил. За това, че няма опашка, сме виновни всички ние: изглежда сред нас няма достатъчно доброволно кръводаряване и затова е необходимо да има “доброзорно”.

Преди да ви разкажа останалото искам да кажа още веднъж колко съм доволен от хората, с които общувах по време на целия процес. Охрана, регистрация, първичен преглед, кръвовземане, обяснения – всичко беше перфектно. Бързо, лесно, учтиво, с достатъчно обяснения, поднесени внимателно. Докато течеше самата процедура пет пъти ме питаха дали всичко е наред (беше!). Един, единствен човек ми беше малко сърдит (не знам защо), но той само затвърди впечатлението, че хората се отнасяха перфектно.

В медицината хората са ключов капитал. Разбира се, само хора без съвременна апаратура и технологии не може да направи много. Но дори и най-модерните технологии и апаратура да дадете, ако медикът се отнася грубо или нечовешки, не мисля, че би бил толкова успешен. И затова ми беше много приятно, че получих такова добро отношение.

Самият процес, както казах, премина по-детайлно така:

  • Пристигнах, нахлузих калцуните;
  • Дойде служителка, която ми помогна да изясним какво аз точно правя там и каква е процедурата, за да се случи успешно всичко;
  • Попълних декларацията, в която се изискваше информация, важна за подпомагане на това процесът по кръводаряване да е безопасен за мен и за донора;
  • Изчаках две минути, докато дойде служител, който ми взе кръв от пръста, размаза я на някакви стъкълца и хартийки, вкара я в една машина, машината каза “бип” и това беше;
  • Поканиха ме вътре в една междинна чакалня, където изчаках пет минути (едно ходене до тоалетна);
  • Дойде служителката, която щеше да ме “точи” и ме покани в залата. В залата имаше шест-седем легла, на които човек поляга, докато го “точат”;
  • Служителката си хареса лявата ръка и ми показа полягащ стол, на който щеше да се извърши манипулацията;
  • Аз полегнах в стола, а тя намери някакви възглавнички и ги подложи така, че да ми е максимално удобно;
  • Понеже имам навих да си кръстосвам краката, като легна и се изпружа, тя видя и ме помоли да не ги кръстосвам. Ако направя тежък колапс (май така каза, че се казва), то мускулите ми щели да заключат краката и служителките няма да може да ми помогнат. Ами отключих ги, какво да правя;
  • Докато тя ми обясняваше това, вече бях убоден и претакането започна;
  • Още в началото на претакането тя напълни три лабораторни шишенца, за да направят изследване за сериозните заболявания (СПИН, хепатит, и разни други), които биха направили кръвта неизползваема. Попитах я дали ще ми се обадят, ако се окаже, че имам някое от тези тежки заболявания. Тя каза, че ще се обадят. Но иначе, ако съм любопитен, бих могъл да си взема изледванията, но само лично, пак там. Е, аз няма да ги взема, защото не ми се разкарва излишно. Но се надявам да не ми се обадят, че тогава лошо!
  • За по-малко от десет минути ми преточиха 450 мл кръв в банката. Оказва се, в банката имало и някаква специална течност, която държи кръвта “жива”, докато се извършат другите манипулации, които ще я запазят по-дълго време;
  • По едно време видях, че и другата служителка дойде при мен, с превръзка. Оказа се, че така било по-удобно: по време на изваждането на иглата, другата служителка ловко натисна убоденото място и завъртя една много стегната превръзка. Майсторско изпълнение;
  • Обясниха ми няколко пъти, че тази превръзка трябва да стои минимум два часа. И че е по-специална, по-стегната, защото при кръвопреливането се използва по-специална игла, а не такава, каквато използват при вземане на венозна кръв. И затова трябва да е и с превръзка. Което, всъщност, е по-удобно, защото на два пъти съм си правил хематом след вземане на венозна кръв, но в този случай всичко беше абсолютно наред;
  • Помолиха ме да си полежа още минута-две, след това да седна за минута-две и като съм готов – да ставам и да се махам. Дадоха ми една торба с неща, като ме посъветваха поне час след процедурата да не шофирам. Аз така или иначе имах да върша работа, преди да се метна на колата;
  • Разпитах ги кога човек може пак да дарява кръв. Обясниха ми, че минимумът време между две кръводарявания е два месеца;
  • Аз се облякох (“винаги вкарвай първо превързаната ръка”), взех си торбичката-подарък, взех декларацията, която беше важна за моя близък и се сбогувахме. Изпратиха ме до вратата, да са сигурни, че съм си тръгнал;

За всеки случай аз реших да седна отвън за двадесет минути. Имах кока-кола в торбичката и реших да я изпия, преди да продължавам. Трябваше да мина през отделението, за което беше документа, преди да ходя до колата, но и исках да минат тези шестдесет минути между края на интервенцията и шофирането. Не, че ми беше лошо или каквото и да е: аз съм сто кила човек и 10% от кръвта ми едва ли би оказало влияние. Но все пак медиците знаят много по-добре от мен. А и времето беше хубаво: тихо, слънчево и топло (окоо 15 градуса).

Седейки на пейката пред Центъра имах време по-спокойно да огледам нещата около мен. Мисълта, че е твърде неподредено (все пак сме в армейска част). Бил съм в Токуда, там е далеч по-спретнато и подредено. Макар, че Токуда е джудже в сравнение с ВМА: и откъм двор, и откъм съоръжения. ВМА е огромно нещо. Но мисълта, че е толкова разхвърляно, защото е държавно нещо, не ми даваше мира. Но както и да е, реших да не обръщам чак толкова внимание на това.

Доволен съм от процеса. Лесно, бързо и сравнително безболезнено.

Ако нещо ме учуди, то беше как през останалата част от деня превръзката на лявата ми ръка ми пречеше. Аз си мислех, че не използвам ръката толкова много, но се оказа, че лявата ръка ми е ключова по време на шофиране! Интересно до каква степен съм се заблуждавал. Също така, като се прибрах вкъщи видях, че лявата ръка си трябва и тя (бях предупреден да я използвам по-малко първите два часа). Към края на деня вече си махнах превръзката.

Сега се чудя дали ще успея да съм по-редовен в кръводаряването. Сложих си едно напомняне за след шест месеца. И си рекох, че ако всичко е наред, ще се отбия някоя неделя до същия Център, за да повторя процедурата. Този път – безвъзмездно. Но да не се заричам – бъдещето е винаги непостоянно.

Но да си знаете, ако ви се наложи: въобще не се притеснявайте!

Theme: Overlay by Kaira Extra Text