This is a backup post for my Medium publication.

It’s been a while since my latest post in “Bulgarian Bits.” I didn’t travel much, and I had nothing important to share with you, so I preferred to postpone writing about a new “Bulgarian bit” until there’s something significant.

Today we visited Velingrad: a small mountain town that is better known as “The Bulgarian Spa Capital.” It has numerous hot water springs, which are utilized by numerous hotels and baths, offering plenty of spa packages designed to make people feel relaxed, happy, and rejuvenated. Velingrad is a place, which every Bulgarian visit as often as they can afford, and we’ve been here many, many times. In addition to the spa, relaxation, and rejuvenation, Velingrad also has quite a few medical facilities, which use the water for rehab and curing of trauma and various chronic illnesses.

Today, however, we are here for a very different reason. For over twelve years, we’ve been part of an amateur folklore dance club, where we learned and kept learning various “horo dances.” Bulgaria’s culture is extremely rich with various kinds of folklore dances, which are both common and different from each other. It’s practically impossible to learn all of them (according to folklore scientists, there are over 3000 there). And with each melody or song, the choreographers can craft unique, amazing combinations.

That’s why we, Bulgarians, love to have various folklore festivals, where clubs, which would like to take part, can demonstrate what they have learned. “Spring Horo,” held in Velingrad each spring (except one COVID year, when it was held in October), is one of the most famous festivals, both because it’s in a great, small city to be but also because there’s plenty of participants. As a result, it turns out to be a huge celebration of the traditions of Bulgarian folklore.

We arrived in Velingrad Friday evening. Our whole club booked two nights at the spa hotel “Zdravetz,” the hotel at the very center of the city. A good part of the event is held around it: at the central scene in Velingrad’s city center. It has a decent price, and it has the center parking included, which is yet another good feature to have.

My family enjoys the hotel’s spa and hot pools, but I am not much into that, so I usually prefer to spend calm time writing about things, or doing some learning, etc. E.g., we’re all happy because everyone gets to do what one likes the most. We had breakfast and dinner included, which cleared out the question, “where we’re going to have dinner.” This is not a problem in Velingrad’s center, but it was one less thing to consider.

Today was the main event. At 10 o’clock, we had to be dressed and ready. Since the main part of the event was held in a circus arena just outside the city, this time, we had to use cars to get there. For the afternoon, we had a parade, which was scheduled to start at 15:30 and pass through the main street, and end with an official part, and six different horo dances (from the more popular kind). That second part was right in front of our hotel.

The first part, though, was the part where each participating club had to present two (or more) dances, in the amount to five to ten minutes. Our choreographers selected two dances: “Trakiiska kopanitza” (a horo dance from Thrace, one of the Bulgarian regions) and “Chetvorno.” We rehearsed these for a few months already, and most of us felt confident that we would do these right.

And we did. As a club, we did great. We were 18 dancers, and most of us did them flawlessly. Of course, it’s amateur dancing, so one should not be super strict about our performance, plus also the festival was not a competition but more like a show.

After we finished our participation, we came back to the hotel to do a short walk and get lunch. We sat in a restaurant nearby our hotel, where the lunch options were good and tasteful, but the restaurant itself was breaking the hygiene rules about smoking in closed areas, so it had this disgusting smell (and from time to time — cigarette smoke from inconsiderate people). Don’t get me wrong: this is forbidden in Bulgaria, but like many other forbidden things, there are “ways” to get around penalties.

Once lunch was completed, we wanted to go to a coffee place. Staying at this place was not an option (because of the smoke). Also, I wanted to charge the car a bit so that tomorrow I’ve no problem reaching home without stopping to charge. The local Fines hyper-charger was nearby a high-end hotel, where I expected they’ll have a nice hotel lobby where we could get the coffee we needed. And the amount of charging time was “compatible” with the coffee time we thought we’d need. As usual, it turned out that the charging time was much less than that, but hey — I’m not complaining here!

ARTE didn’t disappoint: the coffee and the service were great. We sat outside on a sunny deck, where people from the pool had their coffee, too. And we had a nice and calm conversation until it was time to go for the parade. ARTE was a 5-minute drive from our hotel, so we quickly returned, parked, got ready, and went to the parade.

The parade was impressive. Many people, Bulgarian pipe performances, and (very annoying) noise of constant (blank) gunfires. We walked from Velinrad’s train station to the center of the city (it’s about a 10-minute walk). And then, at the center, we danced the “second mandatory part” of six horo dances and then went to the hotel.

Tonight I expect another evening with a lot of music and horo dance at the restaurant. It’s supposed to be “an official evening,” but Bulgarian official evenings usually include horo-dances (especially if they’re at horo-dance festivals).

If you’re visiting Bulgaria and would like to spend a few days in a great spa resort in a calm, green city, I think you’ll love Velingrad. I didn’t write here about the Kleptuza lake park in the city, but if you decide to go, don’t forget to take a look at it, too.

These days I had to resolve a very annoying issue with my setup.

The problem: when I use my iPad as a second monitor, any Chrome window stops showing the video, which works perfectly on the main Mac screen. E.g., if I’m looking at a course on the main MacBook monitor, just moving this browser window to the iPad results in a blank video window. The Audio kept going, which meant that the video continued playing.

This drove me crazy.

The solution was simple (but ineffective): I had to turn off the “Use hardware acceleration when available” browser setting (located in System). Once I did that, Chrome started showing the video.

This may come in handy for you if you have the same problem, but turning off the hardware acceleration cannot be a permanent fix for this. I hope Google resolves this problem anytime soon.

Така най-много са намирали читателите моя блог през изминалия месец. Имам 21 посещения от най-често срещаните ми заявки. Скромно, но от сърце. Или от зор, зависи на човека какво му е трябвало.

Явно пазарът започва да се понасища от този евтин, но голям SUV. И хората се интересуват и търсят информация. Което, разбира се, е повече от нормално.

Нашият живот с Фиат Фремонт (или “Фриймонт”, ако предпочитате американското, а не полицейското название) беше почти осем години. И макар, че приключи със сравнително скъп развод бих казал, че ако машината беше с ръчна скоростна кутия, с голяма вероятност още щеше да ни служи добре. Или може би щеше да се прецака нещо друго – все пак, ние му направихме почти 200 хиляди км, няма как при такава експлоатация да не се стига до проблеми.

Но пък, докато направи грозния проблем с автоматичната кутия, тази кола ми беше страшно любима. Много добра цена за много екстри. Ние имахме т.нар. “all inclusive” пакет и се възползвахме от него с голямо удоволствие.

Не мога да кажа как ще старее тази кола. Нямахме този шанс: докато беше при нас, тя си показа (типичен, както се оказа) проблем за автоматичната ѝ кутия, и се наложи да я разкараме. Всичко останало си беше наред, може би с една скоба – точно след гаранцията се наложи да се смени компресора на климатика. Аз избрах да го сменя с нов, отново с гаранция. И там имаше “ох”, но тъй-като мина и отмина, го бях забравил. Шкодичката, горката, и на нея този компресор ѝ е ахилесовата пета, докато не се отказах да го оправям и сега караме без климатик на нея. Но за петнадесетгодишна кола някак е “прието” да няма климатик, докато за тригодишният фриймонт тогава това не беше опция.

След като продадохме нашата кола си я виждах един-два пъти из София. Познавах я по номера, естествено. След това не съм я виждал: или е заминала извън София, или (надявам се да не е това случая) стои и чака резервна част за нещо. Гледам, че сега тя си има активна ГО, т.е. използва се. А доколкото знам, в България не се “рециклират” регистрационни номера, значи би следвало и колата да се използва.

Дали бих купил Фримонт отново? Не мога! Жена ми не дава. Пък и ги няма на пазара. Разбира се, всичко зависи от съотношението “покупателна сила”/нужди, затова никой не би следвало да се зарича. Защото, ако ми трябва голяма, седемместна кола, Фримонтът си беше перфектна оферта.

This article is a backup from the “Bulgarian bits” series in my Medium writings.

Hello, hello! This is the second “Bulgarian Bits”: my stuff about Bulgaria you may not care about. Nevertheless, I’ve got time and willingness, and I’ll supply you with it, whether you want it or not!

I promised yesterday that I’d put a few words about how we did during our long weekend. We got March 3rd till Marc 5th: three days off! When we planned this weekend, based on previous experience, we still hoped for snowy late winter, e.g., “maybe Bansko ski resort would be good for skiing.”

Usually, we’d book in a hotel just 20 minutes from the cable car (or 45, if you prefer to avoid waiting 3 hours to get to the tracks). Each morning I’d drive my people to the cable car, leave them there, go and have a pleasant, calm, productive, or just lazy and slow day, and then pick them up when they’re ready to return. This ensures a great time for everyone: I hate Bansko skiing because of the crazy amount of people, long lines, and lack of skiing culture. And the rest of my family love skiing so much that they tend to ignore this and still ski. It’s a match made in heaven :).

But there was no snow these weeks. The ski resort had just a couple of ski tracks open, and it was absolutely out of mind for someone who had spent great, sunny, and fun six days skiing in Italy to torture themselves with the current ski conditions in Bansko. So we decided to leave the ski equipment at home and have fun around.

We love Godlevo. It’s a village five kilometers from Razlog, which is 7 km from Bansko. It’s located in the foothills of Pirin Mountain. We had one favorite place, “Pripetzite” hotel, where we had already stayed for more than 30 nights throughout the past few years. The hotel faces the ski tracks and has a southern, beautiful meadow, which collects a lot of sunshine (when there’s sun). Unfortunately, the hotel was busy, so we had to find something else.

Fortunately, we were lucky to book an apartment in the guest house “Asenova kashta”, which is right in front of this hotel. It’s much smaller but quite cozy. It was our first time there, and we loved it. We got two spacious rooms with double beds. Since our second son refused to come with us and stayed home alone, we went just with our daughter, who was thrilled to have the room for herself.

We arrived Friday late afternoon. First, we left a bit late(r) than anticipated. Starting from Sofia at 12:30 took us down from the passage Simitli-Razlog around 13:45. While I was driving, my wife suggested that it would be great to go to another hotel we love, Katarino Spa, even if just for a quick coffee. I knew that place had a charging station, and I wanted to try it, so it did not take more convincing, so we had a lazy one-hour (and a bit more) coffee and ice cream there.

Godlevo, and the guest house, were only a twenty-minute drive from the hotel. The plan was to do a quick check-in and then drive to Regnum Spa in Banya village, where my girls planned to spend two to three hours in the water. I had another plan: to go to Bansko and get more energy in the car’s battery while doing some personal work and fun.

After I left them, I chose the charging point at hotel “Asteri.” I wanted an AC charger since I wanted just 20 kWh of energy (I had about two hours), and I didn’t want to overburn my battery with a fast DC charging anyway. Once my girls called that they were done, I picked them up, and then we went back to the hotel’s restaurant for dinner.

The hotel has the typical “mehana”-style restaurant: a Bulgarian cuisine restaurant, which did great feeding us both evenings. Maybe the “typical Bulgarian music” came a bit too sharp for my taste (I hate one of the “typical Bulgarian” music genres, and their personnel seemed to love it). Still, apart from that, the staff was friendly, and the dishes were delicious.

The next day, we went for a hike to Yavorov hut (also known as Yavorov Chalet), a mountain hut in the Pirin Mountains near Bansko. That was our second time there, so we knew the vicinity, but we wanted to try the “walking track” because the last time, we used the road. We left the car at the end of the asphalt road, and I started my Mapy.cz tracker, so we know how to keep to the actual walking track. However, this did not seem to help because, in the end, the first part of the hike went on the road: I missed a turn and then was too lazy to go back, so we continued on the road until the road, and the track had a joint turn.

When we reached that turn, it was evident it was going to snow. We anticipated this, so we were (kind of) prepared. What we did not expect was that when it snows, a steep walking track usually becomes much more slippery. Especially if (due to the increasing height) the new snow falls on top of the old snow, which has already turned into an icy, slippery surface. So, going up became a challenge, which we were lucky to complete without much fuss or incident.

Yavorov Hut is situated at an altitude of 2,196 meters (7,205 feet) above sea level. When we reached it, the snow was intense, and everything around it was already covered with at least 30–40 cm (12–16 inches) of old snow. We stopped for an hour, dried what we could from our clothes, had a meal, and then started on our way back.

Despite the snow, the hike down was not troubling at all. Two hours later, we were back in the car. The rest of the evening was a pleasant, lazy rest, followed by a dine-in at the restaurant.

Today the weekend ended, so we were in a hurry to return home. Everyone had things to do, so nothing was planned for the day.

All and all, Godlevo did not betray us. Whenever we go there, we have a good rest and good emotions. We usually go there with friends, but this was a rare occasion when we went alone. And it was still quite good!

Maybe next time I’ll tell you more about our family. It’s not good to refer to “my wife” or “my daughter” as it’s too non-personal. The readers of my blog know about them, but this is Medium, and they need to be adequately acquainted with the readers here.

This article is a backup from the “Bulgarian bits” series in my Medium writings.

I’m considering starting a more regular blog about Bulgarian life as I see and experience it. It has to be regular to bring more value to its readers, but I suspect I’ll have difficulty putting daily “likable” stuff there. In any case, it looks like a good opportunity, a win-win scenario, which will allow me to blog (almost) daily, to do my 750words commitment, and to (maybe) bring some value to the Medium readers, who would appreciate it.

Of course, I will also publish all articles in my blog, just for backup’s sake. But my Medium will be the primary source, and the blog will be “a backup.” For all the other articles, it was the other way around.

I’m still looking for a fancy name for “the primary tagline” for these stories. So far, I have chosen “Bulgarian bits.” I had in mind some more: “Bulgarian life,” “Shopska salad” (if that’s new to you, you may find out later what’s about it), “yogurt drops,” (well, because, you know, the Bulgarian yogurt), and some more too, but won’t bother you with those.

I chose the most mundane one because it has two of the things (well, actually three), which I do care about:

1. It has “Bulgarian,” duh, because the posts will be about Bulgaria and about my experiences here (as a Bulgarian)
2. It has “bits,” which to me is one of the loveliest words in the English language because of its reference to both “small piece” and also it refers to a founding computer term (and I have loved computers for more than 40 years already)
3. My Bulgarian blog tagline is “Bits of life” (“Късчета живот”), and such a tag here would make it “compatible” with it.

So I decided to be dull and go with it.

However, even ChatGPT agreed with my tag so that it will stay for good:

In this context, “Bulgarian bits” might suggest that the blog posts are small pieces of information or insights about Bulgaria or Bulgarian culture, which have been organized and labeled for ease of navigation and searchability.

And here it is. The first “Bulgarian bits” piece is not much about Bulgaria so far. Let me fix this!

March 3rd: a reason for a good, long weekend

We’re approaching the end of a long weekend here. It started yesterday, March 3rd, one of the days which we recognize as National Holidays. This is a date, which from a historical perspective is nothing fancy, but on that date, the Russian Empire and the Ottoman Empire signed the San-Stefano treaty.

It was a peace treaty signed on March 3, 1878, after the Russo-Turkish War of 1877–1878. The treaty was named after the village of San Stefano (now Yesilköy) in the outskirts of Constantinople (now Istanbul), where the treaty was signed.

Under the treaty’s terms, the Ottoman Empire recognized the independence of Romania, Serbia, and Montenegro and ceded territories to them. However, Bulgarians were also granted autonomy, although under the control and suzerainty of the Ottoman Empire.

I haven’t heard Serbia or Romania celebrate this day, even though they actually got their countries back. However, I understand them: they correctly accept this treaty as nothing less but the next Russian Empire’s attempt to establish dominance over the Balkans, this time at the Ottoman Empire’s expense and also at the expense of the nations mentioned in the treaty.

But in my country, there’re way too many Russophiles, which established that day to be a celebratory day starting in 1880. Communists, though, had better days to celebrate, so the “big-bang March 3rd celebration” was established by them (however, branded as “socialists” this time) almost immediately after they pretended to give power back to the people in 1989.

Thankfully, there are historically sane people in my country who know about the controversy above and believe that March 3rd should not be “the main country holiday.” I do agree with them, even though I enjoy the day off.

We’ve got much more important dates, which we could celebrate as our primary holiday.

The Unification Day, September 6th, is probably one of the biggest. On this day, the two pieces of Bulgaria, separated by the actual peace treaty after the Russian-Ottoman war, announced that they were becoming one country again, which helped to solidify our independence from Ottoman rule and establish our territorial boundaries.

Or maybe September 21st, our Independence Day, when, in 1908, we declared independence from the Ottoman Empire.

Or maybe even May 24th, the day when we celebrate the Cyrillic Alphabet.

But, for now, despite so many other more right and viable options, we will stick with March 3rd as our “primary holiday.” And I will tell you what we did during that long weekend tomorrow (or the day after).

Преди дни (месец?), на поредното събитие, свързано с VS Code, попаднах на чудесен автор и много вдъхновяващ презентатор. Matt Pocock е прекарал целия си професионален ИТ път с JavaScript/TypeScript и от всяка негова дума, а и действие изглежда, че е абсолютен фен на езика.

Такива хора умеят да мотивират, да вдъхновяват другите. От тях става не само перфектен специалист и търсен и уважаван член на технически екип, но и идеални учители. Почти винаги тези хора намират своя път към учителството: дали директно в училище или университет, или в онлайн курсове (като Мат), тези хора винаги успяват да удовлетворят страстта им към технологоията, разпръсквайки знание (като учител) и резултати (като специалист). Възхищавам се на такива хора. Някога и аз бях един от тях, но това време е толкова чуждо и далечно, че вече дори не си спомням всичко за него.

Мат направи невероятно шоу в подкаст-канала на Visual Studio. Беше удоволствие да се гледа (макар и на 1.5х, и въпреки глупостите, които продуцентите вършеха зад сцена). Епизодът “Can VS Code teach you TypeScript?” е посветен на неговото VS.code разширение TotalTypeScript, което улеснява TypeScript разработчиците, особено по-новите, в това да “разгадаят” и да им бъде разтълкувано (поредното) неясно и свръх-подробно съобщение за грешка, което TS е изплюл.

Аз, макар и фокусиран повече на С++, с кеф инсталирах разширението и “прегледах” как нещата се промениха в някои от някогашните ми опити да се сборя с TypeScript. Само мога да кажа, че ми се ще и за Angular и React да имаше подобно нещо. Може би ИТ светът щеше да е по-добро място тогава, защото щеше да е пълен с по-малко спечени Angular и/или React програмисти :). А може и да има, само че аз, бидейки гост в тези два свята, да не го знам?

В подкаста Мат даде много други ценни съвети. Те са между редовете, затова ще се опитам да си ги обобщя тук.

Първо, видях Github Copilot в действие. Понеже е платен (пък аз не съм чак такъв професионалист в момента), така и не съм си го инсталирал, но пък ми направи впечатление колко добре се справя в примерите, които Мат показа. Ще взема да си го купя, като започна С++ курса тази година, да видим дали ще помогне с нещо.

Второ, Мат представи сайта (си?) TotalTypeScript.Com. Там изглежда има полезни курсове (имаше обратна връзка от участниците) за начинаещи, но изглежда има и “про” курсове за по-напреднали. Не съм гледал нищо от там, но предвид как се представи човекът ми се ще да ги направя. Но трябва да си измисля подходящ за целта проект. Че ако се сумират всички мои намерения за учене, то “един живот не стига” (за намеренията), както се популярна песен. Но ако сте TypeScript ентусиаст и имате нужда от курс мисля, че ще останете много доволен от Мат.

Втори и половина: Правя една скоба тук, за да кажа колко бях очарован от това, че Мат използва PPP (Purchasing Power Parity), за да ценообразува и да даде възможност за хора от цял свят да имат достъп до знанието, което той създава. Например, за България PPP дава отстъпка от 60% (в момента). Разбира се, ако закупите с тази отстъпка, ще имате достъп до платените функционалности само от България, но затова и може да я откажете и да си платите стандартната цена.

Трето, в YouTube канала на Мат има интересни видеа, които естествено са фокусирани върху TypeScript, но понякога показват суперяки други неща. Например, в краткото (изглежда като рекламно) видео “Automate your life with TypeScript” той набързо показва как използва TypeScript, за да постигне автоматизация на работния си процес и на дома си чрез ScriptKit. Е, да, Мат казва, че не било рекламно видеото, но големият ми, подозрителен нос казва друго. Но и да е рекламно, то не го прави по-малко яко!

Visual Stuio Code става все по-мощен и по-мощен инструмент за софтуерна разработка. Удоволствие е да се наблюдава развитието му и навлизането му все по-дълбоко в професионалния свят. Интеграцията му с Github, възможността да работиш с него в браузър (многократно вече си пиша думите директно в мобилния Edge под iOS – много става!), безбройните разширения… всичко това създаде такава платформа, която мисля, че вече не може да бъде спряна и ще се налага все повече и повече. А най-якото е, че тази конкуренция кара платените IDE-та да са още по-безпощадни откъм възможности. Не помня кое последно гледах, но бях много впечатлен от това докъде стигат компаниите, за да успяват да се борят с безплатни, но мощни инструменти като VS Code.

Конкуренцията е най-якото нещо (ако си потребител) :).

// снимката е от сайта на разширението

Добра новина от днес. Потребителите на Spark.bg са получили промяна в Общите условия и Правилата за използване на услугата. Част от промяната гласи:

Бихме искали също да Ви напомним, че не е позволено да се паркират автомобили на SPARК, както и да се прекратява сесия, на паркоместата с инсталирана зарядна станция, ако преди това не включите автомобила към станцията и не започнете активна сесия на зареждане. В случай, че това не е възможно, моля, използвайте най-близкото свободно паркомясто в рамките на зоната и локацията.

Spark.bg и Eldrive.eu са свързани фирми: първата предоставя BEV под наем, а другата развива инфраструктура за зареждане на BEV. Поради тази свързаност, “спарковете”, както са познати популярно, зареждат основно (и най-вече, защото им е безплатно) на станции на Eldrive. И поради това много от потребителите, които все още не са вникнали в принципите за ползване на електромобилите, се случва да паркират и оставят автомобилите директно на станциите за зареждане.

Разбира се, ако зареждаха нямаше да е проблем. Но тук говоря за паркиране, заключване и освобождаване на колата (и довиждане…).

Понеже няма (засега) начин да се разбере кой потребител е направил подобно недомислено действие, сред хората, които искат да зареждат автомобилите си, битува(ше) мнението “абе по-добре да избягвам станциите на Eldrive в София и Пловдив, защото почти сигурно е, че ще има някой спарк паркиран там”. Когато последният път използвах станцията HomeMax Plovdiv BG196 на “Менделеев” в Пловдив, се почувствах истински късметлия, че и двете места бяха свободни. Съвсем обичайно явление за тази станция е да има паркирани и оставени (без да зареждат) спаркове. Но дали пък не започваме да наблюдаваме промяна на мисленето в правилната посока?

Елдрайв обаче поеха сериозен ангажимент към нас, хората с BEV, че (донякъде и чрез нашата помощ) постепенно ще обучат клиентите си, че местата за зареждане са… ами места за зареждане: оставяш спарка там само, ако ще го зареждаш. Ако не го зареждаш, то си го паркираш на кое да е друго свободно паркомясто (и да, търсиш такова, докато не намериш). Така пише и в точка 4.3.8. от Правилата. Да се надяваме, че повече хора ще ги прочетат и ще ги разберат.

Естествено, че като всяко нещо, което е с пожелателен характер, и това ще се случи сравнително трудно. Но е похвално това, че се правят стъпки и опити в правилната посока. Чакам с нетърпение кога ще има и стандартна процедура, по която всеки BEV, който иска да зарежда на станция, на която има паркиран, незареждащ спарк, да може да се обади на Spark.bg и евентуално или той, или служител на компанията да го премести.

Също така, може би един ден ще е възможно и да се направи и детекция за паркиран и незареждащ спарк. Но това е доста по-скъпо. Но е възможно: паркоместото на станцията може да се направи така, че да се усеща, когато има автомобил върху него. И ако повече от 15 минути се задържи автомобил, без да използва съответната станция, то тогава може автоматично да се реагира по някакъв начин. Допълнително може да се разпознава и дали автомобилът е на Spark.bg и съответно ако е, да се въведе и някаква наказателна такса (мисля 20 лева е едно добро начало, като за стандарта днес) за клиента, който е нарушил общите условия.

Въобще, варианти има. И нещата постепенно ще се случат. Където трябва ние ще помагаме.

В крайна сметка всички ние имаме полза от това зарядните станции да не са паркоместа, а да са действително станции за зареждане. Важното е, че първите крачки вече са направени.

И накрая… една по-весела снимка. Предварително да кажа, че снимката няма нищо общо със споменатото по-горе, а още по-малко пък с мен. Получих я днес от други хора.

Но явно има вече шегаджии, на които им е писнало от ДВГ-та, които паркират на станции за зареждане (предполагам всеки би се възмутил, ако някой паркира на бензиноколонка и отиде да си върши работа). Та в тоз тоз незапознат (или просто нагъл и безпардонен) човечец е бил учтиво предупреден със стикер и с “рогче” на покрива, че е постъпил неправилно. Дано се замисли следващия път. И специални поздравления на охраната на мола, ако това е била тяхна работа. 🙂

Използваната в началото снимка е от сайта на Елдрайв с новината за новооткрит хъб в София. Трябва да взема да си снимам колата, когато я зареждам на някоя станция :).

Краят на годината е. И на края на годината човек си обещава тъпи неща, от които съответно се отказва в началото на следващата. Поне при мен е така. И понеже през годините ми стана ясно това автолицемерие, спрях да си обещавам. Но пък като край на годината е някак едно подходящо време да се замислиш дали да не правиш нещо по по-различен начин.

Гледам си RescueTime за последната година и се дивя. И малко се ядосвам. По принцип той смята много добре, като резултат от многогодишно конфигуриране. Но май му се губят източници. Уж съм го конфигурирал да взема под внимание всички източници, но нещо липсва. Ей го – например – днес не съм сигурен, че айпад времето е влязло, защото им показва само 9 минути. А аз четох и си правих тренинг на него, имам минимум 30 минути. Ще трябва да огледам пак настройките там.

Среднопогледнато от гледна точка разпределение, като че ли отчетът е верен. Но ми липсват екранни часове. Аз съм “активен” на дневна база между 6:30 и 23:30, което прави 17 ча̀са. Не винаги ми се получава, но опитвам да спя минимум 7 часа дневно, затова и давам този интервал. RescueTime е отчел общо за годината 3545 часа, което прави средно 9.85 часа на ден. Да закръглим на 10, по-малко е, но по-лесно за сметки. Сега, ясно е, че едва ли човек е непрекъснато пред екран, но предвид моя начин на работа и на живот, бих очаквал да видя логнати поне 12 от тези 17 активни ча̀са. Защото поне 12 от тях наистина са пред “умен” екран. И ако това ми допускане е вярно, ми се губят поне 20-25% от времето пред екран. Най-вероятно повече (аз и чета пред екран, който би следвало да е свързан с RescueTime).

И като е краят на 2022, реших да си извадя какво съм правил през цялата 2022. Работното време е без значение: аз работя от момента, в който съм буден до момента, в който си легна (понякога и докато си лежа :)). Това ми е било винаги изискването за всяка (мениджмънт) позиция, която съм заемал. Така ясно осъзнавам, че нямам пълен и точен контрол колко точно време отива за работодателят ми, но пък така имам възможност да съм винаги наличен, по всяко време, което и мениджмънт позициите по принцип изискват. Не ми тежи, дори напротив – на мен ми е приятно, че екипът и колегите ми знаят, че могат да ме обезпокоят по всяко време. Този навик ми е от 01.01.2011 – денят, в който за пръв път заех по-висока мениджмънт позиция като управител на Майлстоун Системс България. Защото на управителят трябва да може да му се обадиш по всяко време.

Имайки предвид това, затова и съм извадил “топ” активностите, за да видя за какво иде реч. Базирано на това като цяло съм спокоен: за времето от 07:00 до 23:00 (16 часа) 30% от времето ми пред екрана гарантирано минава в различни форми на забавление, което прави останалите около 11 часа свободни за работа и други дейности (пътуване – често комбинирано с телефонни разговори и срещи), лични нужди (знаете как е), и – разбира се – работа:

От снимката ясно са видни ясно няколко неща:

1. Visual Studio Code: ползвам го за работните ми бележки и разсъждения. Работният ми тефтер е онлайн такъв, в Obsidian база данни, но пиша във VSCode. Във VSCode също така водя преподавателската ми дейност, тук чертая диаграмите за работни документи, тук пиша и текстовете на документите, които след това влизат в Google Docs, Word или Powerpoint. Въобще, съвсем резонно тази категория, гордо класифицирана като “Software Development” (което при мен не е ама съвсем така), ми е най-голямата.
2. Slack + Gmail + Meet + Calendar. Тези часове ми се виждат малко, предвид в колко срещи стоя на ден, но както казах, подозирам, че някое от устройствата не логва добре. Най-вече подозирам таблетът, защото там не съм проверявал отдавна статуса на RescueTime, а таблетът от друга страна ми е едно от основните комуникационни устройства за срещите.
3. Всичко останало, което го няма тук, и което допълва останалите 1400 productive hours. 2022-а има общо 248 работни дни, та като гледам, остават едни 30 дни, които засега отдавам на това, че липсват логнати часове. Разбира се, причината може и да е другаде, но това няма как да се уточни сега. Гледайки как върви средното разпределение, не е чак толкова зле. В смисъл, можеше да е и по-зле.

За 2023-а определено има върху какво да се поработи. Гледам общите цифри и най-вече в очите ми се набива това:

Не ме разбирайте грешно: аз обожавам социалните мрежи. Пристрастен съм към тях като към захар. Щях да пиша “муха към захар”, ама аз съм по-пристрастен към захарта от средностатистическата муха.

Да, но това пристрастяване, като всяко друго, изисква ресурс. В моя случай – време. Вижда се ясно колко време: почти 360 часа. Средно по час всеки ден от годината. Това можеше да е време за четене, за писане, за програмиране или за учене. Вместо това то е отишло за писане на злостни статуси, за караници с (в повечето случаи) непознати. За гледане на клипчета, рийлчета, котенца или някакви други неща.

Разбира се, аз използвам оправданието “ама аз така си почивам”. Е, да, ама май не си и почивам. Даже много често се напрягам. В нехубавия смисъл. И на всичкото отгоре изглежда съм пристрастен към това напрежение, защото дори когато осъзнавам, че ми пречи, не се сещам да го намаля или да спра.

Забелязал съм, че при мен работи само един начин на избягване на зависимост: пълното спиране на зависмостта от раз, докогато издържа. С яденето беше проработи така (за кратко, не издържах за цял живот). С алкохолът засега работи (макар, че е твърде скоро, за да кажа, че има дългосрочен ефект).

Фейсбук ми е взел доста време. Но и ми е дал доста. Платформата ме е свързала с не един или двама полезни хора и начинания. И мога да кажа с голяма вероятност, че ако не беше Фейсбук, нямаше да се свържа с тези хора или начинания. Та не мога да си позволя просто ей-така да я зарежа. Тя е полезна, тук имам много контакти, с които общуваме полезно (а не просто да си разменяме безсмислени опорки и/или обиди).

Та заради това няма просто да (пробвам да) ѝ ударя шалтера. Няма как да стане. Ще трябва да опитам по-ласкав подход.

И тук отново смятам да използвам възможностите на RescueTime. Хубавото на този инструмент е, че дава дневна/седмична/месечна/годишна или по какъвто и да е друг период справка за времето по всяко едно “перо”. Фейсбук (и социални мрежи като цяло) е отделно такова и може лесно да се следи.

Та в главата ми се върти някакъв механизъм от следния тип:

• Ако за последната седмица/месец консумацията ми е по-малка от съответната консумация за миналогодишния период, значи мога да си позволя да “консумирам”;
• Ако е по-голяма, ще “почивам”;
• Няма да слагам число, напр. “30% по-малко”, засега ще опитам само да е по-малко, ако ще и с една секунда. Ще започна с по-слабото предизвикателство. С тренирането на възможност за наблюдение и овладяване на зависимостта.

Тук малко ще попречат нещата ми, за които стоя във Фейсбук, защото няма как да го избегна. Например СофтУни преподаването изисква следене, четене и писане на неща, модерирането на някоя и друга групи – също. Но мисля, че това е капка в морето от време в социални мрежи, което прекарвам. Повечето време, “вредното” време, не е свързано с това. Свързано е с безумните усилия да покажа колко е правилна моята гледна точка и колко е грешна чуждата. И когато някой спор избухне и се затегне: и да проверявам час по час дали пък опонентът да е отговорил, за да може и аз да му отговоря и да си трием един-друг носовете така.

Та, нали уж нова година – нов късмет, та и аз така: ще се мъча на този фронт. Да видим. Ще опитам да си водя отчет, поне пред себе си:

• в началото на месеца – колко време съм бил в социалки за съответния месец на 2022-а;
• среднодневно време
• как се движи прогреса за съответния месец.

Ще е интересно. Аз по принцип съм добър в тези неща: да меря, да планирам, да следя и да постигам. Забелязал съм, че като го правя, имам и повече мотивация да продължавам.

А, да, най-вероятно ще си направя и Телеграм канал, нещо като “Дончовите глупости”, който смятам един ден да замени присъствието ми и писането ми в социалките. Който му е интересно какво и как става покрай мен, винаги ще може да се абонира. Но там, да знаете, няма докладване :).

Тази сутрин (05:00) пътувах с електричката от Пловдив към София. В зимни температури, между -4 и -8°C, но не и зимни пътни условия (леко влажен път, никакъв сняг, мисля че имаше някакъв вятър, но не съм сигурен).

Останах малко неприятно изненадан от разхода на iX3. До Лозен, със 120 км/ч на темпомата, с моментни изпреварвания до 140-150 км/ч (но наистина моментни: докато изпреваря и се прибера в дясна лента) автомобилът даде 30 kWh/100 km:

Двата пика, които се виждат на 10…100 графиката (тази в средата) са двете изкачвания: по-високият пик е изкачването на “Траянови врата”, по-ниският до него е вакарелските възвишения, а най-мъничкият е от Околовръстното към къщи – последните 4 км.

Разходът, съотнесен към батерията на колата, показва обхват от 250 км при тези условия, при 100% заредена батерия. Предвид, че на дълъг път се пътува между 10% и 80% заряд, това значи че в най-лошия случай ще трябва да се спира за петнадесет-двадесет минути на всеки 180 км. Което не е кой-знае какъв проблем, защото ние не сме от пътуващите, които сядат и не стават 600 км. Едно време бях(ме), вече не сме. И то далеч не заради електромобилността.

Иначе, по пътя от София към Пловдив вчера колата даде 25 kWh/100 km. Което беше напълно очаквано, но пак значително повече предвид 18 kWh/100 km по същия път при топло време.

При обхват от 400 км през лятото, зимен обхват от 250 км си е сериозен спад. Признавам си, че не очаквах (чак) толкова. Мислех си, че ще слезе до 300 км реален пробег (при 350 км реален лятото), но явно съм се заблуждавал. Или пък съм улучил кофти атмосферни условия, за които не знам, примерно – сериозен насрещен вятър, какъвто не се усеща с тази кола заради ниският ѝ център на тежестта и стабилността ѝ на пътя. Не знам също така и колко разлика ще има, ако всъщност вали сняг, но тогава пък ще се пътува значително по-бавно, така че според мен това би компенсирало разликата и обхватът ще е същия, само дето тези 200-250 км ще се вземат по-бавно заради съобразеното с условията на заснежен път шофиране.

Допълнително, аз рядко карам с такава висока скорост. Но магистралата беше почти празна тази сутрин, а и исках да стигна с една идея по-рано, затова оставих с 10 км/ч по-висока скорост. За електрическите автомобили влизането в тези граници вдига рязко разхода. И сега ме е малко яд, че не я засякох със 110 км/ч: реалната скорост, с която бих шофирал на дълъг зимен път. Но станалото – станало.

След по-малко от седмица предстои десетдневен експеримент: София-Пловдив-Пампорово-Пловдив-София с кутия за багаж (под наем) на покрива и темпомат на 110 км/ч. Резултатите от този експеримент малко или много ще ми кажат дали да тръгваме с iX3-ката към Шьонебен февруари месец или да превърнем цената на амортизацията на автомобила в десетдневен наем на подходящ ДВГ автомобил.

Да съм напълно честен: хич не ми се ще да наемам кола, защото в никакъв случай автомобилът под наем няма да ми даде комфорта на тази кола. Но сметките показват, че така или иначе цената на амортизацията е съизмерима с наема: 3400 км път, при цена на автомобил 115К и очаквано осреднено време на живот 300,000 км дава около 1300 лв амортизация, т.е. около 130 лв/ден. Но въпреки това съм много любопитен какъв тип преживяване ще е дотам и обратно с електрическата кола. Но да видим първо разходът с кутия за багаж и тогава ще му мисля.

За справка слагам и графиката за последните пет месеца. Явно тогава за последно съм я нулирал:

Абсолютно осредненият ѝ разход за тези 9500 км е 19.4 kWh/100 km: всичко в кюпа: градско, извънградско, лятно, есенно, зимно…

Имам същата графика и откакто е произведена колата, но поради смяната на собственост не мисля, че ми е актуална. Но като стигна 50К км сигурно ще започна да гледам и нея. Засега е рано.