GMail за пореден път доказаха, че с тях шега не бива.

На 01.04. много хора си мислеха, че първоаприлското нарастване на гмейл кутиите е само шега. Даже в един-два форума се наложи да спорим по въпроса (щях да спечеля един бас, ама не се хванаха). Днес обаче виждам вече 2050MB големина – може би това е края на нарастването засега. Ще видим!

Мисълта ми е, че GMail като цяло направиха изключително качествена услуга. Дори един ден да ми поискат някой и друг долар, бих ги платил с удоволствие. Ако нямаш собствен интернет сървър, на който да си складираш пощата, тогава GMail е незаменимо удоволствие и нов стандарт за пощенска услуга.

Не говоря само за обема. След ГМайл и Yahoo и MSN, че даже и АБВ.бг предложиха повече пространство. Говоря за възможностите, удобството и удоволствието, което ти предоставя работата с тази услуга. Отскоро (преди по-малко от седмица) с ГМайл вече може да пращаш “шарени” (HTML) пощи. Мисля, че и някои други го “умеят това” вече – само дето не помня кои :).

Определено няма да си закрия и останалите акаунти. doncho_angelov и donangel ще си останат (респективно в МСН и Яху). Но цялата ми поща в момента тече към GMail – с някои много редки изключения.

Използвайте я – няма да съжалявате!

Днес останах цял ден да работя от къщи. Понеже английският на :Веси: свършва в 13:00, което прави невъзможно прибирането и по-рано от 13:30, аз реших че не си струва да изпотроша 100 минути в път по рейсове, за да бъда около 4 часа в офиса. Докато Веси направи кафе и закуска (защото тръгваше по-късно на училище), аз вече бях потънал в работа.

По едно време ми направи впечатление, че по БГ Радио пуснаха в редица 3 песни на Емил Димитров, започвайки с “Моя страна” [дори не знам дали това е истинското и име]. И само няколко минути след това Веси ми каза, че новините на радиото са съобщили, че певецът си е отишъл.
Стана ми много тъжно. Не че рано или късно това нямаше да се случи. Такъв е Законът на живота: за да се раждат и растат малките, старите (макар че Емил Димитров беше само на 64) трябва да си отиват. През деня по радиото продължиха да отдават почит на паметта му. “Арлекино”, “Песен за моята майка”, … какви ли не още, какви ли не. И все песни, които поне аз знам наизуст. Като че ли сега осъзнах как в колекцията ми от MP3-ки неговите “парчета” са заемали винаги почетно место, ако и понякога да ми е било неудобно от “старомодното парче”, което се е чуло непосредствено след (да речем) “Вълк” на Стефан Вълдобрев – просто защото всичко върви с произволен ред във WinAMP.

Всеки път, когато пускаха поредната песен на Емо, ми ставаше тъжно, и криво. Човекът не можа да види много неща. Спокойно можеше да си поживее още 10-15 години, но явно динамиката на животът, тревогите да бъдеш редовно одобряван от “някого от по-горе”, са си казали думата. И не на последно место – неблагодарните условия, които поне за мен личаха от това как той изглеждаше. Дано последните му дни са били пълни.

Сега слушам “Чунга, чанга” по Дарик Радио (тече “Балалайка Рок”), чакайки да започне “Спортно шоу Гонг” за да чуя дали ще успеем да се опънем да Унгария. И пак си мисля за Емо Димитров. За това как утре той ще е изконсумиран от всички вестници, които ще бият чело в земята от поклони. Приживе обаче той беше забравен. Забравен докато за последен път, напускайки ни не ни напомни, че го е имало!

Как беше: “Никой не е станал пророк приживе”, нали? Или имаше такива?

Сутринта Ангел ни събуди още в 6:00. Всъщност – в 5:50. Детето спа много неспокойно и причината за това много бързо се изясни: пъпките бяха започнали да го сърбят. Броят им беше почти същия, но явно трудното тепърва започваше.

След около час игра малкия се успокои и всички пак заспахме – до 9:20, когато набързо трябваше да се събудим, оправим и изнесем за закуска. Закусихме, събрахме багажа, забравихме 3 важни неща – зарядното за фотоапарата, мишката на ноутбука и зарядното на телефона ми, и в 12:00 казахме “сбогом” на полския Свиленград.

В автобуса Ангел правеше много проблеми. Много повече, отколкото на идването. Причината за тези проблеми със сигурност е в пъпките и техния сърбеж – детето очевидно се измъчваше и беше много нервно. С Веси решихме, че независимо от часът на прибиране (очаквания час беше 21:00) ще се обаждаме на лекар, а няма да чакаме понеделник сутринта. По всичко личеше – не е нещо от храната, на каквото аз се надявах.

Преди Росток малкия най-накрая заспа и спа до ферибота. Във ферибота се закотвихме в един от панорамните салони, където имаше играчки за малкия (а и телевизор с анимация) и така сравнително спокойно изкарахме час и 45 минути пътуване. Морето беше доста бурно, и на двамата с Веси ни стана малко лошо – а на Веси: малко повече. Хапнахме нещо малко (солети – не смеехме да рискуваме вече с храната) и стана време да продължаваме с автобуса.

Пристигането в Копенхаген мина без особени усложнения, и в 22:30 бяхме вече вкъщи. Разтребвайки багажът, докато чакахме таксито за лекаря, се оказа че съм забравил гореспоменатите три неща, и изпаднах в тих бяс! Предвид общото обслужване до момента бях почти уверен, че ще имам някакви проблеми. Обадих се веднага в хотела – казаха ми да се обадя утре, защото някаква кака, дето била отговаряла за “тези работи”, не била на работа.

В дежурния кабинет беше лесно и просто – оказа се варицела (дребна шарка), и сега ни предстои да мине това изпитание. Никакво по-специално лечение – само цинков крем за успокоение на пъпките и чакане да си мине от самосебе си. Класическо датско лечение :). Никакви диети, никакви ограничения, освен карантината която детето трябва да пази. Утре ще видим как ще се оправим с отсъствието ми от работа, или с това на Веси от училище.
Лекарката беше много любезна, даже размени една-две думи на датски с Ангел (който в първия момент се отпусна, и след това спря да говори с лекарката – само слушаше майка му какво ще му каже). Казаха ни да очакваме и температура и ако минем без нея: да се считаме за големи късметлии :).

След лекаря вечеряхме едни бързи спагети и след това – по леглата :).

Ангел ни събуди отново рано сутрин. Този път в 08:30 бяхме на закуската, и с потрес видяхме пълен ресторант с още повече датчани. Явно няколко нови автобуса бяха изсипали „цвета на европейските консуматори”, които точеха зъби, куфари и кесии в очакване на ден за shopping. Ние хапнахме (в залата за пушачи, за жалост другаде нямаше места), и след малко почивка решихме да ходим към магазина. Междувременно видяхме, че пъпките на Ангел се увеличават и макар детето да няма температура очевидно става въпрос за нещо по-сериозно.

В магазина взехме една количка, сложихме Ангел вътре, и за два, три часа обиколихме целия магазин. Купихме едни хубави полу-спортни обувки за детето, заобиколихме отдалече магазина за играчки. Не че беше особен финансов или какъвто и да е друг проблем – единственото тук е, че не е хубаво да се разглезва малкия: не върви всеки път като минем покрай магазина да купуваме играчка, нали? След магазините поседнахме в едно от заведенията на първия етаж и изядохме по една мелба. Щем, не щем – Ангел яде малко от сладоледа и сметаната, пък какво ще става :(. Не можем да спрем детето – сърце не ни дава. Дано всичко да е ОК.

В хотела реших да пиша на Григор, за да го помоля за помощ по въпроса с Ангел. Основно не знаехме дали да викаме Бърза Помощ, и дали нещо лошо може да се случи, ако изчакаме и се консултираме с лекар чак когато пристигнем обратно в Дания. Григор даде своето мнение, което смятаме да послушаме, и което съвпадна с нашето. Просто неговата компетенция ми дойде като едно успокоение, от което имахме малко нужда, защото паниката малко беше започнала да се промъква между нас. До вечерта пъпките не бяха станали повече, нито по-малко – явно има някакво (може би временно) стабилизиране? Хубавото е, че все още няма температура. Дано няма и утре, иначе ще е тежък път – най-вече за малкия.

Вечерта купихме хот-дог за всеки (за малкия – без майонези и кетчуп) и изгледахме Shrek по TVN – някакъв полски канал за по-старички филми. Ужасен канал, ако питате мен – всичко беше дублирано на полски, и макар и да се разбира около 20-30% от говорът им (все пак са славяни като нас), ужасно е да слушаш как магарето на Шрек говори на полски?! Еди Мърфи е къде, къде по-як от някакъв полски актьор, който се мъчеше да го наподобява по един наистина жалък начин!

Легнахме около 23:00. Утре се прибираме – дано детето не е по-зле. Първата задача след като се приберем вкъщи ще е да повикаме лекар, за да реши той дали Ангел да ходи на детска градина или не. Ако е шарка – чака ни трудна седмица-две, защото малкия ще е само вкъщи!