Днес останах цял ден да работя от къщи. Понеже английският на :Веси: свършва в 13:00, което прави невъзможно прибирането и по-рано от 13:30, аз реших че не си струва да изпотроша 100 минути в път по рейсове, за да бъда около 4 часа в офиса. Докато Веси направи кафе и закуска (защото тръгваше по-късно на училище), аз вече бях потънал в работа.

По едно време ми направи впечатление, че по БГ Радио пуснаха в редица 3 песни на Емил Димитров, започвайки с “Моя страна” [дори не знам дали това е истинското и име]. И само няколко минути след това Веси ми каза, че новините на радиото са съобщили, че певецът си е отишъл.
Стана ми много тъжно. Не че рано или късно това нямаше да се случи. Такъв е Законът на живота: за да се раждат и растат малките, старите (макар че Емил Димитров беше само на 64) трябва да си отиват. През деня по радиото продължиха да отдават почит на паметта му. “Арлекино”, “Песен за моята майка”, … какви ли не още, какви ли не. И все песни, които поне аз знам наизуст. Като че ли сега осъзнах как в колекцията ми от MP3-ки неговите “парчета” са заемали винаги почетно место, ако и понякога да ми е било неудобно от “старомодното парче”, което се е чуло непосредствено след (да речем) “Вълк” на Стефан Вълдобрев – просто защото всичко върви с произволен ред във WinAMP.

Всеки път, когато пускаха поредната песен на Емо, ми ставаше тъжно, и криво. Човекът не можа да види много неща. Спокойно можеше да си поживее още 10-15 години, но явно динамиката на животът, тревогите да бъдеш редовно одобряван от “някого от по-горе”, са си казали думата. И не на последно место – неблагодарните условия, които поне за мен личаха от това как той изглеждаше. Дано последните му дни са били пълни.

Сега слушам “Чунга, чанга” по Дарик Радио (тече “Балалайка Рок”), чакайки да започне “Спортно шоу Гонг” за да чуя дали ще успеем да се опънем да Унгария. И пак си мисля за Емо Димитров. За това как утре той ще е изконсумиран от всички вестници, които ще бият чело в земята от поклони. Приживе обаче той беше забравен. Забравен докато за последен път, напускайки ни не ни напомни, че го е имало!

Как беше: “Никой не е станал пророк приживе”, нали? Или имаше такива?