> Нямам конкретен повод за писане.

Това оправдание използвам, когато хората ме питат “Защо не пишеш?”. Използвам го, защото донякъде отговаря на истината. И защото е просто, лесно и хората му се връзват.

Който няма блог, той не знае. И обикновео също така трудно би разбрал по-сложните обяснения относно “защо не пишеш в блога?”. И заради това няма да се опитвам да обяснявам, а ще нахвърлям набързичко по-интересните неща днес.

### Изборите
Тези две седмици поднесоха много изненади. Вчера, например, гласувахме. Не че това беше кой-знае каква изненада, за мен лично изненадата беше резултатът след това. Най-голямата изненада беше колко спокойно в себе си приех всичко. Дали приятната компания на Нора и Цецо, дали стандартната нагласа “невероятно е нещата да тръгнат на добро” относно повечето събития в Родината.
Факт: ще имаме президент-комунист още 5 години. На печелившите – честито.

### Ny Carlsberg Glyptotek
Това е името на един доста голям музей в супер-центъра на Копенхаген. Нора и Цецо ни предложиха да го посетим в неделя.
:Веси: имаше възможността да поснима с апарата, приготвяйки се за по-дългото и общуване с него през предстоящото и пътуване до Берлин. Аз имах възможността да поскучая качествено сред експонати на изкуството и реликви на няколко хиляди години. Ангел получи безценната възможност да досажда на Цецо и Нора, както и да опита удобни ли са за спане студените, мраморни пейки. Както и да се запознае с охраната на музея и да размени впечатления (майка му така и не ми преведе за какво са си говорили). На останалите им хареса, което значи че като цяло посещението си струваше.
След това се прибрахме вкъщи, починахме си и отидохме у Цецо и Нора, за да довършим деня у тях.

### WoW
Нищо по-специално не успях да свърша там. Дългото ми отсъствие определено си каза думата, сега наваксвам. Ако не мине котка път и отново да изчезна в командировка, нещата ще се нормализират до седмица-две.

### Събота, 14.10, около 12
Лежа си на диванчето, преглеждам небрежно блоговете и новините. Пия от кафето, което :Веси: ми е донесла преди малко и чакам да стане два часа, защото тогава имам райд в WoW. Идилия, която е нарушена от примигване на Office Communicator-а. Кой е? Я, Джон (шефът ми отвъд океана). За да е буден по това време (Сиатъл е на -9 часа от нас, т.е. по негово време трябва да е някъде около 3 сутринта), значи нещата не са особено добре.
“Doncho, how’s that cold of yours going?” (предишните 2 дни останах вкъщи – бях болен и никак не ми се мърдаше навън).
“I’m fine, John, I think it’s getting all better” (наистина, вече бях много по-добре)
“That’s great. Could you take a minute and look at the #####’s case? I think they need your help for a while” (нищо ненормално, така сме в поддръжката)

“Вземайки минутка”, за да помогна по случая, в един момент осъзнах, че вече е неделя сутрин, 02:00, а аз имам вече билет за Брюксел за сутринта в 09:15 и е добре да си лягам, че иначе няма лягане въобще. Случаят е тежък, за последните 14 часа ми се бяха събрали:

* около 3 часа телефонни разговори (предимно – конферентни зад океана и с Белгия)
* brain-storming на идеи за оправяне на проблемите
* изпуснат WoW-райд 🙁

В основата на проблемът, както в повечето случаи, се оказа най-вече лоша вътрешна комуникация. Всеки си копа в неговата дупка, без да има синхронизация на екипите. Затова и в един момент казах на Джон “човече, заминавам за Брюксел, това така не може да продължава”. И след това той спокоен си легна, след почти 28 часа без сън.

Е, в 02:00 и на мен ми беше ред за спане, а и оставаха само 4 часа за тази цел, така че побързах да си легна.

### Неделя, 08:00 сутринта
Ужасен check-in. Въпреки електронния ми билет, оказа се че не мога да ползвам машинките за check-in, и поради това трябва да чакам на опашка. Едно, че не бях подготвен за това (пристигнах само час и половина преди полета), друго че всички датчани бяха решили, че тази неделя сутрин им се пътува. Пред мен се оказаха поне 300 човека на опашка, дълга около 80 метра.
Докато стигна до чек-ин гишето, вече оставаха само 15 минути до времето за излитане. Жената ми каза, че полетът бил затворен за чек-ин вече, но можела да ми даде бордна карта “на шанс” – ако успея. Естествено, че приех офертата, след което със страшна сила и скорост (маса*ускорение, нали се сещате, а масата ми вече е над 85 кг) се понесох към точките за проверка. Помолих опашката там да мина, без да чакам, минах, и като хукнах! Пак са мой късмет изходът беше B2, което ще рече че имах само 200 м до него. Ако беше B60, най-вероятно нямаше да успея. Ако имах паспортна проверка, най-вероятно пак нямаше да успея (да живей Шенген, в този случай само :)). Обаче в случаят успях и хванах самолета така, както се хваща влак.
В такива моменти се обажда мега-песимистът в мен, нашепвайки тихо “Ах, каква ирония би било, такова бързане за тоя полет и да вземе да падне. Няма ли да е жалко, а?”. Да, ама той не падна и благополучно в 10:45 бях в Брюксел.

Първото ми впечатление беше “какво голямо летище!”. Може би заради многото забързани хора си създадох тази тотално грешна представа. Но тогава ми се стори голямо. На изхода ме чакаше шофьорът, който веднага забърза към Ieper.

### Ипър, от неделя до четвъртък
Ипър (WP), още познат като Ypres представлява малко градче (50К човека) на около 200 км от Брюксел. Известен е с това, че доста англичани са си оставили костите около него през Първата световна война. Също така и с това, че първата употреба на бойно отровно вещество, от германците точно през тази война, се е случило в околностите му. От там идва и името на употребения газ – иприт. Затрил е около 200 хил. човека за едно денонощие. Предимно войници. Командирите им, като видели “странната мъгла”, решили че германците се опитват да атакуват, прикрити вътре в мъглата, затова заповядали на своите войници да влязат всички в мъглата, за да не се промъкне германско поделение през нея. Останалото е статистика.

Дните в Ипър бяха забързани и много работни. Средно по 14 часа в офиса, след това в хотела, след това пак в офиса. Работа имаше да се върши. Хубавото е, че имаше смисъл от цялото ходене. Лошото е, че не успях да свърша сам каквото трябваше, та се наложи колега да поема от мен, за да мога да се прибера аз. Но нали затова сме екип…

Докато бях там, в 2-те вечери в ресторанта, пих Lefe. Страхотна бира. Жалко, че не я виждам наоколо. Белгийците определено ги “разбират тия работи” за бирата. Също така опитах и бира, чието лого както ми го преведоха е “Мъжете знаят защо”. В този смисъл бирата се яви идеен братовчед на нашата “Загорка” (и явно собственост на една и съща компания :)).

Като изключим бирата и красивият град, останалото беше яко бачкане. Жалко, че не успях да направя така исканите снимки – просто единственото време, когато видях Ипър, беше по тъмно, а нямам читав статив. Една от малкото снимки ще сложа скоро тук (а и на фликъра ми). Сега няма как да го направя :).

### Прибиране
Четвъртък в 16:00 ме чакаше нелошо ново Ауди А8, което ме закара до Брюксел, за да си хвана самолетът на обратно. Пътуването с това нещо е удоволствие. Аз от коли нямам претенции да разбирам, но по мое мнение А8-цата возеше с пъти по-добре от Ягуара на шефа на ИТ отдела. Явно са за различни неща правени тези коли, защото ми е трудно да си обясня как по-евтиното А8 ще се справя по-добре от скъпия Ягуар.

Този път се убедих колко съм грешал за размерите на летището на Брюксел. Една голяма зала, напречно с дълги коридори – това е цялата му философия. Два-три ресторанта, десетина магазина. И толкоз. Ако човек не си е купил предварително нещата, може много лошо да се изненада от фактът, че има толкова малко (и малки) магазини.

Взех набързо нещо дребно на Веси и Ангел, натоварих се на самолета и благополучно в 21:45 кацнах в Копенхаген. След това такси и вкъщи – най-накрая!

Тук е местото да отбележа, че съм приятно изненадан от самолетите на MD-xx (не видях номера, за което ме е яд). Чисто новички и с __много__ безшумни двигатели. Удоволствие е да се лети с тях, най-вече поради ниското ниво на шума. Досега този самолет заема първото място по комфортно летене, надявам се скоро всички да започнат да ги правят такива. Високочестотното виене на турбините може да е cool през първите минути на полета, но след това може да докара яко главоболие, поне на мен.

### Петък
Казах на шефа, че петък няма да ходя на работа. Имах нужда да си почина, а и детската градина на Ангел не работеше този петък, а Веси имаше важна презентация. Останах си вкъщи, следобед ходихме тримата до офиса, за да посвърша една бърза, но кратка работа. Имах нужда.

Вчера [Вера][] ме попита в MSN как ще гласуваме в Дания. Написах и, тя се смя, след това ме посъветва да го публикувам и в блога. Тази сутрин, чудейки се какво да правя преди :Веси: да се събуди, реших да го сторя. То и без това напоследък бивам обвиняван от няколко източника (които едва ли грешат), че от [WoW][] не блогвам персонално, а само в ‘hacking’. И понеже не си пускам “звяра” преди Веси да е будна (вентилаторите му вдигат доста шум и тя почва жално да мрънка), [WoW][] не беше алтернатива, така че времето се оказа подходящо за блогване.

Къде полушеговито, къде сериозно, ето един вариант на нашето гласуване в Дания:

1. Ставаме, кафета и т.н. По стар български обичай да набиваме детето и жената.
2. Обличаме се, оправяме се. Слагаме празничния анцуг и празничните гуминетки.
3. Запътваме се към [българското посолство][]. За някой – два часа с влак, за нас – [3 минути пеша](http://www.krak.dk/Firma/Kort.aspx?Query=&Area=Gamlehave+Alle+7%2c+2920&AddressX=72360988&AddressY=618518322&Knr=3003605&BackLink=QXJlYT1HYW1sZWhhdmUrQWxsZSs3JTJjKzI5MjAmU29ydD1Nb3N0SW5mb3JtYXRpb24= “Карта на българското посолство в Копенхаген”).
4. Казваме “здрасти”, къде на български, къде на датски на хората там.
5. Даваме си паспорта. Гледат го (ни) съмнително. Дават ни плик.
6. Влизаме в стаичката.
7. Вземаме бюлетината на [Беронов][].
8. Пъхаме я в плика.
9. Залепяме плика, за да им е гадно на преброяващите.
10. Излизаме от стаичката.
11. Пускаме плика.
12. Казваме “чао” на познатите лица от посолството.
13. Излизаме от посолството, запътваме се към къщи.
14. С ругатни се връщаме и си вземаме забравения паспорт.
15. Излизаме от посолството, запътваме се към къщи.
16. Прибираме се в къщи, преди това са възможни девиации, в зависимост от това дали, кой и къде срещнем.
17. Чакаме да свърши денят. Възможен е [WoW] или част от точка (1).
18. С опулени очи слушаме по [ДАРИК][] как Първанов е спечелил още един мандат
19. Заричаме се за пореден път да не стъпим повече там, където необразован и готовански народ избира за пореден път президент-комунист, неразбирайки разликата между свобода и свободия и между кебапчета и демокрация. Яд ни е до безумие на интелигентните хора, които не са проумели че __от тях зависи__ какво ще е лицето на България през следващите 5 години.
20. Чакаме с нетърпение 22.12 (или 28.11, според човека), щото нали тогава летим за БГ

Отсега ми се ще някои стъпки да не се случат точно така, както са написани.

Веси вече стана, време е да включа “звяра”!

[Беронов]: http://beronov.info/wordpress/ “Блогът на Беронов”
[Вера]: http://ladyvera.wordpress.com “Вера”
[WoW]: http://www.wow-europe.com “World of Warcraft – Europe”
[ДАРИК]: http://darik.net/ “Радио ДАРИК”
[българското посолство]: http://www.krak.dk/Firma/Profil.aspx?Knr=3003605&Area=Gamlehave%20Alle%207,%202920&Sort=MostInformation&BackLink=QXJlYT1HYW1sZWhhdmUrQWxsZSs3JTJjKzI5MjAmU29ydD1Nb3N0SW5mb3JtYXRpb24= “Българското посолство в Дания”

Днес бяхме на гости на Полина и Микел по случай Великден. Веси, Полина, Марта, Дани, Дони, аз и Ангел. Микел беше да играе бридж и дойде чак към края на разговора, но все пак дойде.

На снимката е “великденската трапеза”. Повечето неща бяха “направи си сам”, понеже тукашния Великден мина преди повече от седмица, но и преди това не съм виждал свестен козунак (май нямат въобще такива работи, поне не и в масовите магазини).

Марта се оказа единствената с боя за яйца и шарените яйца бяха изцяло нейна работа. Респект!

Говорихме си няколко часа. Ангел яде до пръсване и все сладки работи. Като се прибрахме в 19:30, едва го вкарахме в леглото – търчи, не ще да ляга и прави фасони. Но легна, къде ще ходи! Освен всичкото сладко изяде и 2.5 варени яйца, направо по едно време с Веси се притеснихме да не би да му стане нещо.

Използвахме случая да поканим всички присъстващи на рождения ден на Ангел, че другата събота той става на точно 4 лета.
Докато Марта и Дани бяха да посрещат Дони, ние с Веси намерихме тези шапки и веднага се изфалшифицирахме като едни датски футболни фенове. Спомняте ли си тези шапки, как нас, българите, ни беше яд на тях преди няколко години. Днес чак съжалих, че България и Дания не са в една група за предстоящите квалификации за евро-финалите. Щеше да е купон с колегите, особено с датските такива! Всъщност с кои сме в една група? Ние имаме доста различни националности, така че все пак може да има майтап?

Моята шапка е невероятно ефектна – има малки, истински звънчета на края на рогцата и при всяко движение дрънчат. След като направих забележка на Поли (която ни направи снимката), че не ми е казала да си оправя рогата преди снимката, Поли ми обясни че моите рога са си изцяло приоритет на Веси и тя (Поли) няма нищо общо с тях. Хм, като се замисля, права е. Така или иначе – рогата ми стоят малко накриво и звънчетата не се виждат! Лошо 🙂 !

На следващия ден, след страхотна закуска (оказа се, че закуската в този хотел наистина си я бива!) си наехме такси, което ни откара на 1000 метра от хотела, където се намираше офисът, в който трябваше да бъдем. Ще кажете “мързели”, ама ние нито знаехме къде трябва да отидем, нито искахме да се наквасим от обилния дъжд, който така и не ни остави за целия ни престой в Чикаго. Въпреки огромните разстояния, таксито с охота ни взе $4.50. Аз лично се зачудих как “се навиват” местните бакшиши – за такова разстояние даже в Пловдив ще ми се намръщят, а площта на Пловдив в сравнение със Сиатъл е… хмм… (няма да получаваме комплекси сега)!

Бърза заверка на картите ни за достъп (важат навсякъде, само трябва да се “заверят” еднократно в рецепцията при пристигане) и вече бяхме част от тукашния екип (поне според компютрите на охраната).

В Америка се работи. Като сложим и факта, че сме на края на дълъг път до следващата версия, работата става __яка__ и __много__. Реално погледнато, за тези 4 дни и половина средното работно време на ден ни беше 9 часа и 30 минути на ден. Най-тежко беше в сряда, когато изкарахме в офиса повече от 13 часа.

Интересното е, че за разлика от европейския ни офис, американския е напълно пригоден за дълго оставане. По-удобни столове, достатъчно широки кресла в залите (където даже може да си поспиш, ако искаш) – явно е, че колегите прекарват доста от времето си тук.

За работата, както е ясно, в личния си блог не говоря. Няма и какво толкова да кажа – програмиране, търсене на проблеми, неизбежно правене и на нови такива 😉 и така нататък. Бяха едни много интересни четири дни и половина, през които научихме много и свършихме много. Но това беше и целта.

За жалост, в петък (13-ти) летяхме обратно. Колегата Джо направо се ядоса, като разбра това – беше ми подготвил интересна програма за уикенда. Даде ми да разбера, че следващия път и дума не може да става за неоставане през уикенда и че ще си имаме неприятности, ако това се повтори. Мен чак ме хвана яд – Сиатъл определено е изключително место и си струва да бъде видян повече от снимките наоколо. Но каквото – такова. В петък едно такси ни взе в 14:30 от офиса и ни закара за около час до летището. Имахме почти 3 часа до полета, но в това е разковничето – ако бяхме тръгнали по-късно, трафикът щеше да направи така, че да изпуснем полета, затова комитетът от колеги решително ни заяви, че щем-не щем в 14:30 вече не сме добре дошли и трябва да си ходим. Оказаха се жестоко прави: вече човек можеше да види началото на грандиозни задръствания. Ние попаднахме само в едно за десетина минути, след това всичко си беше нормално. Таксиметровият шофьор сподели, че само след час ще са необходими повече от час (най-вероятно два, ако не и повече), за да изминем същото разстояние.

Ясно е какво правихме на летището: чек-ин, проверка на багажа за бомби, проверка на самите нас (в Америка се събуваш босичък, защото се проверяват даже и обувките), след това малко по магазините, и чакане пред полета (където написах и последните 2 материалчета за блога). Летището е огромно, магазини и заведения колкото искаш – времето мина повече от приятно.

Интересно ми е дали (по-скоро – с колко) съм напълнял. Тук падна здраво ядене. Споделях с Владо, че ужасно си падам по начина на хранене на американците: пърженко, филенца, тестеничко – въобще прасе като мен може бързо и ефективно да стане _истинско прасе_. Не че и в Дания съм слабичък (85 кила не са шега работа!), но за по-дълго време в САЩ ще се иска бясна воля, за да не мина 100-така. Да не говорим за големите порции, да не говорим за “eat all you can” вариантите на закуска. Не че във всеки съвременен хотел закуската не е такава, но тази в нашият беше много вкусна (всичко беше прясно приготвено) и имаше невероятни сладки неща!

Точно днес получих и покана от един колега да го придружа към края на месеца за едно пътуване до САЩ. Моят шеф е дал ОК, остава само :Веси: да ми разпише командировъчното. Пак ще е за същия период от време, но понеже сега ще е конференция, най-вероятно ще сме в центъра на Сиатъл. Което няма да е зле, нали?

Гейт S3, летище Тахома-Сиатъл. Часът е 17:00, Pacific time. Докато чакам да започне check-in-ът за обратния полет, реших да се опитам да събера мислите си за това петдневно пътуване до Сиатъл. И като всичко обратно, естествено че ще започна от заминаването.

Всичко започна повече от тривиално, когато моят мениджър реши, че е крайно време да отида до офисът в САЩ. Декември търчах за виза, след това билети (на два пъти, защото двама колеги се присъединиха към мен почти в последния момент).

И така една седмица след като се върнахме от България, аз трябваше да се натоваря на междуконтиненталния полет на SAS до Чикако, и след това да прехвърля до Сиатъл. Преди да се присъединят колегите имах директен билет, но след това предпочетох да съм с тях и да мина през Чикаго.

В неделя (08.01) наобед взех едно такси от нас до летището. Бях все още болен, затова хич не ми се ходеше в дъжда с все багаж. Не стига дето летя в неделя, ами и мокър – щеше да ми дойде в повече и затова прежалих компанията и реших да си взема таксито като нормален човек. След това разбрах, че колегите са пътували с влак, но за тях (като за “бедни датчани” :)) това се е видяло приемливо ;).

На летище Каструп всичко си беше ОК, като изключим факта че междуконтиненталните полети изискваха по-ранен чек-ин (и съответно повече чакане). След като минахме обаче последният пропуск и чакахме за бординга, по високоговорителите откровен служител на SAS съобщи, че има проблем с единия двигател на самолета и ще отнеме време докато техниците видят какво не е наред (това бяха точните му думи). Това естествено означаваше, че полетът ще закъснее, а пък това от своя страна значеше, че в Чикаго ще изпуснем връзката си за Сиатъл. Както и да е, от нас нищо не зависеше, така че просто си чакахме.

След около 15 минути човекът пак се обади и каза, че техниците били намерили проблема, но за отстраняването трябвало някаква част, която те я нямали в себе си и затова трябвало да изчакаме да я доставят. Но също така и каза, че ще излетим само с час закъснение от реалното време. Докато ние с колегите се чудихме какъв е проблемът да летим с три двигателя, по радиоуредбата обявиха началото на бординга и всичко се изясни – този модел на Airbus има само два огромни двигателя, за разлика от повечето модели, които са с четири малки такива. Е, в такъв случай _повече от ясно е_, че трябва и двата да са наред, да не “закъсаме” някъде по пътя иначе!

Излетяхме точно с час закъснение. Полетът продължи 9 часа и 35 минути, през които изгледах “In my shoes” и “Four brothers” – два филма, които доста ми харесаха. След това обаче заспах на “LA Confidential”. Мислех съща и да пуцна малко WoW, но не успях – не толкова ме уплаши цената от $30 за интернет достъпа, а това че до мен имах Истински Американец, който беше с една глава по-висок от мен и сигурно с около 70 кг по-тежък, та трудно се смествахме. А и ако разтегна ноутбук, положението съвсем щеше да стане нетърпимо.

Седалките на тези самолети са с вграден LCD дисплей – всеки човек може да гледа навигационни данни за полета, има камери отпред и отдолу на самолета (които през нощта нищо не показват, разбира се). По тези екрани показват и филмите, за които говорих по-горе, както и на тях се намира селекцията от музикални албуми за слушане.

През останалата част от полета ядох, спах, четох книга, въртях се – въобще всичко, което един човек може да свърши в тясното пространство на Economy класата.

В Чикаго пристигнахме с около половин час закъснение. Самолетът някакси беше наваксал половин час във въздуха (сигурно пилотът е карал с превишена скорост ;)). На входа към САЩ имаше скромна опашка от 600 човека: изглежда не само ние пристигахме по това време. Наредихме се на една огромна (но контролирана от креслива американка) опашка, и след 30 минути стоях пред (биваща!) гранична полицайка. Отпечатъци, снимка, кратко интервю… и моя милост навлезе в “страната на хилядите възможности”, поне такава са я виждали хората преди 100-150 години.

Въпреки, че паспортната опашка ни забави още 40 минути, ако не беше мудният и остарял митнически режим на летище Чикаго ние щяхме да успеем да си хванем самолета. Проблемът на митница “Чикаго” е, че независимо как и до къде ти е чекиран багажа, трябва да си го вземеш в ръка и тогава да минеш митница. След като я минеш, си оставяш багажа пак на превозвача. Но сещате се, че тази процедура отнема време. Бързахме, бързахме и пристигнахме точно с 10 минути закъснение след нашия полет – самолетът явно вече е бил във въздуха даже.

“Жената зад щанда” на United беше доста любезна. Записа ни в списъка за чакащи на следващия полет, като ни увери, че има сериозен шанс да успеем за него, защото голяма част от планираните за него транзитни вече били излетели с нашия полет (явно късметлиите са пристигнали по-рано от нас и от UA са решили да направят тая “врътка”). Взехме си бордните карти (на които пишеше “Whitelisted for next flight бла-бла-бла”) и тръгнахме да търсим ядене.

Ядене – колкото искаш. Заведение до заведение, но ние нали сме тарикати, решихме да си идем първо до гейта. Е, оказа се че едно от най-яките заведения е точно там, и скоро дъвчех пуешки сандвиш и се наливах с натурален сок от портокал. Дойде ми добре, още повече че не беше ясно кога и как ще успеем да се вредим – ако този полет заминеше без нас, щяхме да търсим хотел, защото повече полети за деня нямаше.

Имахме късмет обаче – след като натовариха всички пътници и изчакаха изнервящо много време, нас тримцата ни повикаха първи. Седнахме си на местата и пилотът пришпори бараката към Сиатъл. След около 3 часа и 50 минути полет (които аз лично проспах щастливо) се изтърсихме в Сиатъл, летище Тахома. Оказа се, че ние слизаме в един от секторите, багажът ни обаче ще ни чака в официалния сектор, до който се стига… на три спирки с влак. Хубав, мъничък и удобен локален влак, който свързва всички секции на огромното летище Тахома. С него стигнахме до нашия багаж, който кротко ни чакаше да го качим в следващото такси.

От летището до хотелът стигнахме за около 30 минути, през които мернахме центъра на Сиатъл, една феерия от светлини и движение.

В хотела последва бързо настаняване. Бях уморен от полета и джет-лага не ми попречи да спя до късно, след като (разбира се) си проверих пощите и съобщенията, които имах за 20-те часа отсъствие от виртуалното пространство.

Вчера ми беше зле и реших да се прибирам вкъщи. За жалост обаче прибирането не помогна много – днес съм още по-зле.

Някаква бясна настинка или грип ме тресе. Нещата започнаха още в Будапеща – целия ден бях отпаднал, едно такова смотано ми беше. :Веси: твърдеше, че това е поради недоспиването, но аз още тогава усещах, че се мъти нещо. Аз съм програмист, при това играя и WoW от известно време 🙂 : с недоспиване съм свикнал, но този дискомфорт определено не идваше от там.

Днес си стоя вкъщи: кисел и втечнен! Опитвам се поне на пощата да отговарям, засега успявам да удържа стремежа да се забия в корпоративната мрежа и да почна истинска работа, или пък да се забия в Argent Down и да започна истинска игра :(. Но скоро ще избера едно от двете. Кое ще зависи от това дали има на работата някой на зор (един се очертава засега, опитвам се да го убедя да се отбие утре в офиса).

Грозното е, че в неделя ме чака едноседмична командировка в USA. И ако не успея да се оправя, ще е много, много грозно. Хард дискът на ноутбука така и ще остане несменен, добре поне че не е правил проблеми от миналата година. След командировката ще го сменим, дано оцелее до тогава. Ако аз обаче съм пак така болен, въобще не мога да си представя как ще издържа полета (при това с прехвърляне). Но да се надяваме на най-доброто.

Да знаете за lvl 60 healer в региона около Шарлотенлунд?