Author: Doncho

Ски 2020, ден 4

Ски 2020, ден 4

Най-натовареният ден, откъм каране и емоции. Е, не само положителни, но важното е, че накрая всички сме живи и здрави обратно вкъщи.

От всички четири дни дотук, днес беше най-интензивния откъм свалени писти. Втората част от “Панорамата”, която Ангел ни беше приготвил, стигна до най-отдалечената точка от нашия изходен пункт. Това, съответно, породи умора в някои членове на групата и грешки в резултат на тази умора. Но в крайна сметка всичко е добре, щом свършва добре (и само с натъртвания).

Сядайки принудително за почивка едно от заведенията стигнахме до извода, че “ама ние вярно сме много далече” и се наложи да тръгнем обратно, дори леко притеснени, че може и да не се върнем навреме. Е, успяхме, без никакъв проблем, но се налагаше на връщане да има едно такова чувство на напрежение.

Калина не спира да ме удивлява. Моите >95 кг, като цяло с добре натренирани крака, не могат да се сравнят с нейните 23 кг и (уж) нетренирани крачета. Отделно, че тя няма все още нито техника на ските, нито опит. Обаче малкото се справи перфектно с днешното натоварване от 13 общо спускания (нещо “total runs” не го смята бъгливото приложение, но пък в Connect IQ смята правилно броя спускания). При това последните спускания бяха по доста разорани и бабунести писти. Аз спирах при всяко спускане поне по два пъти, за да могат да ми починат бедрените мускули (възможно е от там приложението да се бъгва, ако смята всяка моя кратка почивка като начало на ново спускане). Яко натискане падаше на ските, много силен заден кант, на моменти зверски пареха краката. А то, малкото, хвърчи напред на рало. Как ѝ издържат коленете не зная, аз ако бях на нейно място, досега щях да съм проснат по очи някъде и да отказвам да стана, защото “не мога повече”. А тя, на всичкото отгоре, се кефеше на бабуните по пистите и твърдеше, че най-много ѝ харесват точно такива писти. Луда работа.

Мартин и Ангел въобще спрях да ги отразявам. Те си карат, където си искат и както си искат и не им обръщам никакво внимание. А и Мартин кара така, че по-добре да не го гледам. Уж се пази, де, но продължава при каквато и да е възможност да експериментира с маршрути. Калина, когато кара зад него, го следва по по-лекичките “интересни” маршрутчета, които леко излизат успоредно на пистата. Засега не е паднала. Мартин обаче днес ми вдигна кръвното на два-три пъти, защото влечението му към скоростта го накара да действа безразсъдно покрай други хора и веднъж едва не предизвика сблъсък (е, не е предизвикал, защото не бях там, но Ангел ми разказа цветно). А той може да е лек, но сблъсък с друго дете би бил сериозен риск.
Естествено, скарах му се подобаващо, но пък след това не се наложи да се карам отново. Дано да си е взел поука.

Ангел вече се учи как да води групата. Макар, че днес малко предозирахме доверието си към него (и Тишо, и аз се съгласихме, че трябваше да му погледнем маршрута, преди да тръгваме на доверие), като цяло момчето прави добре план къде и как ще караме. И след това го следва, проверява, мисли. Явно му доставя удоволствие. А и на мен, няма как да крия :).

А Веси пък днес имаше оплаквания. Особено след два и половина, три часá. Тогава времето стегна много сериозно и на нея ѝ стана студено, а като ѝ стане студено, започват да я болят пръстите. А като я заболят пръстите, започва да мрънка. Интересно е, че Калина в същото време нямаше оплаквания. А обикновено и от нея го чувам в такива случаи, двете си приличат в това отношение.

Но пак си казвам: най-важното е, че около 16:10 изключих трекера на изходния ни пункт. И успешно, всички здрави и прави, слязохме надолу.

Беше един от най-слънчевите дни, в същото време и най-студените, дали заради склоновете, по които ходихме, дали заради атмосферните условия. Както винаги, записът от Гармин е тук:

Лирично корона-отклонение

Една позната от Фейсбук днес ми спомена, че “всички мои познати, които са болни, са ходили на ски почивка” (познатата не живее в България). Това ме наведе на мисълта, че най-вероятно тя е права, и че ски почивките са чудесно място за разпространение на този вирус.

Първо, защото имаме сериозно скупчване на хора, които използват едни и същи тоалетни, едни и същи маси на едни и същи заведения.
Второ, защото имаме голямо разнообразие на нации и народи. Австрийци, германци, руснаци, поляци, чехи, датчани, шведи, нидерландци, норвежци, българи: това са националностите, които разпознах категорично: дали по номера на автомобила им, дали по езика им.
Трето, защото всеки се чувства здрав на място като това. Дори да е носител на вируса, най-вероятно го изкарва “на крак” и забравя за него. Естествено, междувременно е поразпространил зараза насам-натам.

Не ме разбирайте грешно. Не ме е кой-знае колко страх от настинка. Но се чудя дали наистина разсъжденията ми са правилни, или (например) ниските температури не биха позволили оцеляване на заразата?
Времето ще покаже. Така или иначе, пандемичният (скоро) характер на разпространението на този вирус ще го направи ежедневие, като това на птичия или свинския грип. И най-вероятно в грипните ваксини догодина ще има защита и срещу този щам.

Ски 2020, ден 3

Ски 2020, ден 3

Начумерен и мокър ден. Още сутринта видяхме, че навън вали дъжд, въпреки обещанията за сняг. Докато ядохме времето взе, че премина и на сняг, та може би “горе”, по пистите, положението щеше да е по-различно.

Както вчера стана въпрос, за днес бяхме определили панорамна обиколка. Или поне част от нея. За целта на тийнейджърите снощи им се възложи задачата да подготвят маршрут за днес. Ангел се хвана по-сериозно с тази задача и изглежда с Тихомир уточниха нещо. Или поне аз бях с това впечатление. Не знаех резултат, защото снощи си легнах рано, оставяйки всички в хола да си решават какво ще правим днес. Та и не ми пукаше: знаех си, че така или иначе ще караме някъде.

Планът, според Ангел, беше в главата му. Стигайки до изходната точка, стана ясно, че ще импровизираме. Времето беше лошо: духаше много силен вятър, който особено горе вдигаше снега във въздуха, създавайки неприятна, мокра мъгла. Ние трябваше да спуснем първо писта трета (незнайно защо, Ангел ни качи най-горе, като можеше да започнем обиколката още от долу). След трета, от изходната станция на кабинката, имаше лифт, който щеше да ни закара към следващата писта.

Още спускайки първата писта станаха ясни две неща:

Първо, снегът беше “изненадал” поддръжката на курорта и трета писта, уж основна и една от най-често използваните, беше в ужасно състояние. Вятърът беше направил наноси, които скиорите и сноубордистите допълнително бяха натрупали на купчинки. На мен ми се появи ясно дежа-вю от онзи злощастен ден в Доломити, когато след моя грешка и зрелищна каскада едновременно извадих раменна става и счупих раменна кост. Последствията от тази травма ще са за цял живот.

Второ, това ми неприятно усещане за опит, който на всяка цена исках да избегна, доведе до много натискане по писта, която си сменяше облика на всеки няколко десетки метри: ту твърд лед, ту натрупана бабуна от мек сняг. Слизайки още по първата писта си мислех как ще я караме през останалата част от деня, ако положението е същото и по останалите. Още при това първо слизане усетих солидна мускулна треска на бедрата, което не беше учудващо, но ми пречеше да съм достатъчно прецизен в преценката си. След първите пет-десет минути обаче мускулната треска понамаля, поне за основната част от деня.

Оглеждайки се непрекъснато за Калина със задоволство установих, че тя се справя по-добре от баща си. Присвила очи, съсредоточена, тя си избираше пътя, не знаейки точно какво да прави с щеките, които ѝ бяхме връчили. До вчера караше основно на “рало” и без щеки, но днес приятелката ѝ беше останала вкъщи, което освободи щеките ѝ и ние ги дадохме на Калина, за да свиква да управлява баланса си с тях. Опитът ни досега сочеше, че без тази стъпка никое от децата не започна да “изправя ралото” и да минава на успоредни ски, а Калина вече се справяше отлично с “ралото”, за да я оставим да продължава така. Не знам как тя нямаше мускулна треска, защото трети ден падаше яко натискане по доста твърди писти. Но не се оплакваше, но пък тя и не е от особено оплакващите се деца.

Наблюдавайки я бях доволен, че детето се справя. На няколко пъти я спирах да ѝ обяснявам как да държи щеките така, че да ѝ помагат, а не да ѝ пречат. Разбира се, въпреки обясненията ми, тя си държеше на нейните експерименти, като най-рисковият (но и с най-голяма поука 🙂 ) беше на една от червените писти. Там, точно свалила солиден наклон, тя реши да си играе с щеките и въпреки наличния наклон, да се опитва да ускорява с тях. Аз бях далеч, видях ѝ грешката и се опитах да стигна навреме до нея, за да предотвратя следващото абсолютно логично нещо, което щеше да стане. Но не успях да стигна навреме. Бях на около 10-15 метра, когато тя най-накрая, по време на движение, заби щеката пред ската си. Ската се удари в щеката и закова от раз, а Калина, понесена от инерцията, направи забележителен полу-шпагат по дупе, продължавайки няколко метра напред по пистата.

Аз, виждайки че тя падна по-скоро смехотворно, отколкото опасно, все пак стигнах по най-бързия начин до нея, за да я намеря разлютена и недоволна. Нагрухах я, но не много, защото едно, че детето се справяше перфектно и друго, че все пак нея в момента я беше яд само на нея си. Обясних ѝ грешката, тя уж разбра (то ще се види). Помогнах ѝ да изправи ските и след това да се изправи самата тя. Въпреки, че ми беше смешно, изпитах истинско облекчение да я видя “на крака”. Това е най-важното след всяко падане от ски: скиорът да остане “на собствен ход”. Ако може да се изправи и да продължи сам, значи 99% всичко е наред и кой-знае каква травма няма. Когато не може да стане сам… тогава може да е страшно.

Две спускания след тази случка седнахме да обядваме и аз за сефте пробвах местния телешки гулаш. Хареса ми много (водеше се “домашен гулаш”). Май ще продължа да го “уважавам” и през останалите дни.

След обяда, дали от времето, дали от умората (останалите писти не бяха в кой-знае колко по-добро състояние от първата), спуснахме още две писти и решихме да се прибираме. Тишо и Ники тръгнаха веднага надолу, аз слязох сам до изходната точка на лифта, за да чакам моите четирима, които решиха да дръпнат още една червена писта, преди да си ходят.

Сядайки в заведението, си оставих “такъмите” на една от масите. Симпатична, холандска двойка си седнаха на останалите места (масата беше за шестима), да пият по едно греяно вино. Когато останалите дойдоха, холандците с усмивка се преместиха на съседната маса, “за да може голямото семейство да си стоите на спокойствие”. Пихме по нещо горещо и се прибрахме към къщи. Докато стояхме обаче Веси ми разказа за две случки по седма:

Първо Калина не преценила края на пистата на едно място и съответно изхвърчала от нея в една голяма, снежна пряспа. Едната ска останала зад нея, а тя не могла сама да излезе от създалата се ситуация. Наложило се Веси да я измъква, но въпреки това Калина забранила на майка си да се смее, защото “то нямало нищо смешно”. А Веси едва се сдържала. Представям си аз ако бях там :).

Мартин междувременно го играл ангел-спасител за някакви три-четири годишни “патета”, които бедствали на около 30 метра нагоре от групата им от някакво ски-училище. Хлапетата се сблъскали едно в друго и докато учителката усети, останали далеч по-нагоре от основната група. Марто ги вдигал, изтупал ги и ги изпратил поживо-поздраво към групата, а учителката му благодарила (разбирам я, иначе трябвало да драпа нагоре към патетата).

Ден трети, част първа от Панорамата, пишем успешен (без травми или проблеми), въпреки необработените писти и силния вятър:

Ски 2020, ден 2

Ски 2020, ден 2

Днес опитахме частта от курорта, която се води “Brixen im Thale”: същата, като селото, в което сме отседнали. За да го започнем, взехме лифтът, който е от другата страна на курорта, на който бяхме вчера.

Лифтът ни заведе до платото, на което свършваха повечето писти. Поради липсата на сняг това плато се явяваше края на този курорт. Има едно, което е малко по-ниско от това, но предвид, че го посетихме като второ спускане за деня смея да твърдя, че не бих се върнал там. Още преди обяд то беше размекнато и не ставаше за нищо.

Първата писта, която решихме да пуснем, беше №6а. Аз, разбира се, се омотах и вместо нея пуснах №3, като се озовах на изходната точка. Ангел, опитвайки се в началото да ме върне в правия път, и карайки след мен, се оказа и той заблуден от мен, та с него заедно поехме нагоре със същия осем-местен, страхотен и комфортен, чисто нов Dopplemeyer лифт.
За пръв път, между другото, видях на един кабел да има както кабинки, така и осем-местни седалки. Явно хората имат да задоволят нужди и на клиенти, които искат да си свалят ските и да пътуват на затворено до горе. Днес обаче не беше студено и всички се бяхме изсипали на седалките. Въпреки това не се чакаше повече от пет минути. Няма смисъл да правим аналогии с българските ски курорти.

След като с Ангел се качихме горе разбрахме, че останалата част от компанията е слязла, както го планирахме. Ние тръгнахме към тях, по страхотна (и дълга) писта, която на края стана много кишава и доста неприятна за каране. Те не ни чакаха долу, а се бяха качили отново на горното плато, за да продължават със ските.

Така, на няколко преследвания, най-накрая намерих Веси и Калина на пистата. По пътя Мартин решил, че ще стои да ни чака на една от високите точки, та трябваше да му звъним да идва и ние, на наш ред да го чакаме. Но той поне дойде бързо, та не загубихме много време.

На високата точка на следващият лифт нашите хора ни чакаха и от там тръгнахме по дълга писта надолу. След нея имаше обяд (на около 1700 метра). След обядът дръпнахме още няколко писти около заведението, в което бяхме, и след това решихме да се прибираме към изходната ни точка. Идеята беше да оставим Дени да си почива там, а ние да “скитаме” наоколо. На изходната точка имаше също така едни “панички”, които нашите деца, свикнали на висок клас лифтове, намират привлекателни. Явно човек търси това, което има рядко (или пък което не може да има). Аз на панички толкова много съм се мъчил (че и с Ангел), че сега само в краен случай предпочитам този вариант на ски-влек.

Нейсе, оставихме Дени на заведението, а с малките и Мартин дръпнахме едни “паничките”, ей-така, от носталгия към този тип смотан влек :). Калина беше много интересна, защото реши, че ще влиза първа за паничка. След това Ния реши да не остава по-назад и двете малки кифли “запецнаха”, защото Ния не може да помогне на Калина, а Калина сама не може да си хване паничката, която минава покрай нея. Веси отиде и изкара млад момък от кабинката. Момчето сигурно си мислеше, че кара лека смяна и няма нужда да помага на клиентите, но май скоро му се изясни, че поне нашето чаве ще има нужда от неговата помощ.
На третият или четвъртият опит той успя да я пусне нагоре, а след това даже остана да изчака и Веси да тръгне нагоре (за да е сигурен, че ще му се махне от главата, явно 🙂 ).

Горе пуснахме една кратичка паничка и след това казахме на малките, че ще отидем да покараме нагоре с лифта. Ния реши да ходи с нас (Никол така или иначе беше с нас), но Мартин и Калина останаха на паничките.

Качихме се на лифта на изходна позиция, мислейки, че ще слезем по трета писта, и след това ще повторим. Вместо това обаче Веси намери писта 7, която беше червена и отиваше в долината, в която (се оказа сега, пишейки това) са нощните, осветени писти. Ние, естествено, свалихме само седма писта и тръгнахме обратно. Не ходихме надолу, макар че може би утре си струва да се изръчка и тази част от курорта.

След седма, отново на горната изходна позиция, се прибрахме по трета писта, събрахме се всички в заведението и след известно количество мрънкане поради неудовлетворени желания за течен шоколад се прибрахме и към нашето апартаментче.

Пишейки тези редове открих, че нашият курорт има два панорамни тура: по часовниковата стрелка и обратно на часовниковата стрелка. Мисля, че си струва да направим тези два тура, но ще решим дали да правим това по-късно, с цялата компания.

Обобщението за деня е тук, макар че не знам защо моят Гармин ми смята 25 спускания, като реално са много по-малко. Или приложението е твърде щедро към моите почивки (защото аз честичко си спирам, когато ми се уморят краката), или нещо друго не е наред. Но в крайна сметка дава добра представа за преживяването, а това е най-важното, което за мен има значение.

Ски 2020, ден 1

Ски 2020, ден 1

Вчера, с пристигането, правихме грандиозни планове как и какви ски-карти да купуваме. Оказва се, тук е доста по-скъпичко в сравнение с това, което сме свикнали да плащаме, но щом така или иначе сме се помъкнали 1400 км, няма как да останем без ски пас, нали? Класически пример на Sunk Cost Falacy :).

С изчисленията излизаше, че ако искаме ски-карта за пълния регион (около 2500 км писти), то трябваше да се бръкнем още €100 за всички, по €20 на човек отгоре. Предвид обаче, че не виждахме къде ще скитаме, за да стигнем до далечните курорти решихме, че не си струва, и затова взехме само SkiWelt Kaiser Brixental картата, която е за около 250 км писти, всички в наша непосредствена близост и (изглеждаха) свързани.

На нашето семейство удоволствието ни излезе около €991 за шест дни. Вече сме пет плащащи човеци, та за радост на мама и тате сумата солидно набъбна. Миналата година, в Италия, се възползвахме от фамилно намаление и спестихме около €200 от ски-картата. Т.е. вместо към €750 (грубо, не помня точното) платихме някъде около €550. Но в Австрия много-много не признават тези неща, особено в големите курорти. Който иска намаление – да ходи в Италия.
Нищо де, живи и здрави, да имаме за кой да плащаме и да имаме с какво да плащаме! Докато е така, не е за оплакване :).

Интересното беше, че висяхме бая време (към 20 минути) на опашка, за да си купим пасовете. Две гишета работеха, и на двете имаше поне 30-40 човека опашка. На лифтовете (естествено) нямаше никаква, да не си помислите нещо :). Любимият ми лаф “къде спят местните зелени” си остава изцяло в сила. Особено, като видяхме един чисто нов лифт на една от пистите: осем-седалков Doppelmayer, с отопляеми седалки, безшумен и супер комфортен. Просеката беше прясно изсякана, като пъновете не бяха премахнати, а стърчаха на около метър над земята, вероятно за да не ерозира почвата под тях. Предполагам, поне половината ще пуснат филизи, които ще искат чистене, но явно има достатъчно австрийци, които да работят това през лятото.

Днес бяхме решили да караме на Westendorf. Кратък превод от сайта ще рече, че курортът е разположен на слънчево плато в средата на долината Бриксен, изцяло отделен от шумния трафик. Селото (до което не допряхме) било изцяло обградено от планини и имáло някаква страшна архитектура. Ски-курортът над селото е достъпен през две гондоли: едната от самото село, а втората от наше село (Брискен им Тале). Отделно курортчето “свършва” и в двете села, но носи името на другото.

Та, след като купихме пасовете, хукнахме към пистите. Разбира се, бяхме внимателни, защото това ни беше първият ден.

Първо свалихме една дълга (над 6 км) синя писта. Пистата не беше в особено добро състояние, но като за първи път беше приемливо. Калина се справи много добре, което ни наведе на мисълта да я пробваме на червена писта. Съответно го направихме и детето и там беше много спокойно и се справи чудесно. Продължихме със ските, комбинирано с посядане тук-таме. Обядвахме горе, където бяхме оставили един от нас да пази маси (и себе си) от ски. След това “намерихме” две писти, които са кратки (може би под километър?), но за сметка на това много широки и удобни, та пуснахме и тях няколко пъти.

Когато към 15:00 тръгнахме надолу по пистата, която щеше да ни заведе до най-високата изходна точка на курорта, не предполагахме, че “основната” синя писта толкова ще се е развалила. Пистата буквално беше на каша. Напомни ми пистата в Пампорово, когато си счупих крака. Тежък, мокър сняг, разровен от многото скиори. Слизането беше тегаво за всички и далеч не беше удоволствието, което поне аз очаквах.

Към средата седнахме да пийнем по едно кафе в средата на тази писта и реших(ме) да приключваме с това днешния ден. Веси искаше да слиза една червена писта, която потенциално би следвало да минава покрай нашата къща, но аз не исках да рискувам нещо подобно (оказа се, направих грешка) и след като свалихме докрай ужасно разровената, синя писта, бях решил, че ще се прибирам с Калина от изходната точка. Прибирането от там става със същата гондола, с която се изкачваме: хората са помислили за всичко. Пък и имат много инфраструктура…

Звъннах на Тишо, за да отскочим до най-близкия работещ Spar. Австрия в неделя вечер не е най-оживеното място откъм работещи магазини, та този магазин беше на около 7 км от наше село. Оправихме се с Калина, качихме ските и тръгнахме. Не бяхме минали и километър, когато Веси ми се обади, че с Мартин са пропуснали отбивката за нашата къща и са се озовали в изходна позиция, където бяхме паркирали колата.

Естествено, върнах се да си ги прибера, и след това минахме през магазина. Накупихме неща за вечерта (и бира) и се прибрахме да си почиваме.

Ските днес, през моя Garmin

(така и не успях да оправя width и height на този блок!)

Държавата на пациентите

Държавата на пациентите

Sthetoscopes

Предишният път споделих набързо какво се случи, когато си смених постоянния адрес и трябваше като резултат да си сменя личната карта и шофьорската книжка.

Накратко:

  1. Отидох в службата по лични документи на 7-мо РПУ (“Младост”) с намерението да подам едновременно смяна на лична карта и книжка.
  2. Приеха ми документите, провериха всичко (нямах нарушения).
  3. След три седмици ми се обадиха да отида в МВР (централата)
  4. Където ми казаха, че поради това, че съм си сменял постоянния адрес, не можело то така наведнъж и първо трябва да си извадя новата лична карта, а след това да отида и отново да подам за шофьорска книжка.

Освен загубеното ми време (четири ходения до учрежденията засега, петото предстои), днес (на четвъртото ходене общо, и второто до КАТ) леко се вбесих. При изясняването на случая ми, който явно е “много тежък”, госпожа от КАТ звънна на 7-мо РПУ, за да им обясни как (те) са създали проблем. Сигурен бях, че говори за моя случай, защото си знам постоянният адрес, а едва ли друг на гишетата е имал същият постоянен адрес като моя (надявам се всъщност никой освен семейството ми да го няма).

Та госпожата от КАТ, обяснявайки на госпожата от 7-мо РПУ “Младост”, спомена нещо от рода “ами то така се получава, и след това вие ни ги изпращате вашите пациенти да се оправяме ние с тях тука”.

Дали причината беше това, че симпатичната упътваща полицайка на входа първо ми даде билет за грешно гише, където изчаках времето си (около 10 минути), и след това трябваше да чакам отново с нов билет за правилното гише? Или може би фактът, че идваше време да търча за децата? Не мога да кажа кое.

Но тогава се случи това, което на живописен градски жаргон се нарича “завря ми говното” (моля, извинете за кретенския език).

Докато изчаквах врящ, но учтив да се приключи въпросния разгорещен телефонен разговор за пациента Ангелов, видях нейна колежка, също млада госпожа, да върши нещо по папките, които се намираха в близост до моето гише. Тъй-като ми беше нетърпеливо я попитах дали би предала нещо важно на колежката си, която говори по телефона.

Дали защото момичето предположи, че се касае за важен, конкретнен детаил за разговора (то и така си беше), дали от обща любезност, тя дойде при мен, готова да ме изслуша за това, което имам да добавя.

Въпреки врящото ми, съвсем спокойно ѝ обясних, че я моля да предаде на колежката си, че не е правилно да нарича гражданите, които посещават КАТ “пациенти”. Да не говорим, че казано в контекста на случката, е и обидно.

(Не, не е "слово на омразата", само е обидно и неучтиво, също показва неуважение на упражняващият професията към самата му професия).

Момичето се засмя леко първо, но тъй-като и аз се усмихвах учтиво, но в същото време бях сериозен в молбата си, а и гневът ми личеше (винаги ми личи), тя каза, че ще ѝ предаде.

Не знам дали ѝ предаде, но въпросната госпожа приключи разговора и дойде след малко при мен, да ми каже, че да отида на тридесето гише, на което ме чакат, за да ме обслужат бързо и да подадат наново заявлението ми за СУМПС.

Госпожата не засегна темата за “пациентът“, затова аз предположих, че не ѝ беше предадено все още. Попитах я и нея, дали смята за правилно гражданите, които чакат за обществена услуга “подмяна на СУМПС” да бъдат наричани “пациенти”.

Да, приятели, ние наистина сме пациенти. Пациенти в психиатрия. От тази за най-болните психично хора. Защото тридесет и една години не бяха достатъчни за нас да работим и да гласуваме така, че да имаме и (още) по-реформирана администрация.

Не, не ме разбирайте грешно. Администрацията няма нищо общо с това, което беше 1989-а. Даже 1997-а.

Много по-напред е: и като организация, и като начин на предоставяне на услугите. Но все още има много да се желае. На първо място наистина това прословуто обслужване “на едно гише”. Да не говорим, че на второ място целият този процес на преиздаване на документи може да стане и по пощата. Както Александър ми е разказвал, че е в Обединеното кралство. Но това е една друга тема.

Госпожата се засрами. Бая се изчерви, личеше си не е (само) от яд, просто я хвана срам. Отстрани две нейни колежки с интерес слушаха разговора ни (вече беше 16:45 и нямаше почти никакви хора в КАТ, може би и заради дъжда отвън). Госпожата отговори нещо от рода, че нямало нищо и то било на шега. Аз обаче ѝ казах, че е обидно и макар, че и в момента да се чувствам като пациент в психиатрията на държавната администрация, все пак не е правилно да бъда наричан така, защото не съм дошъл за лечение, а за да ми бъде предоставена услуга, за която си плащам два пъти: веднъж през данъци и втори път 25 лв за ново СУМПС и 4 лв за нов златен талон.

Чест прави на госпожата, че както и аз, не си позволи да стане груба или заядлива, а се опита да замаже случая. Не, не се извини, но направи опит (нещо от рода “ама няма нищо, де”). Да ви кажа честно, на мен този нейн опит ми стига. Повече ми стигна това силно излъчвано чувство на срам, което тя показа, когато я попитах дали смята, че е правилно да се говори така. на гражданите.

Отначало бях твърдо решен да ѝ искам името и длъжността, за да подам оплакване. Но съм доволен, че не го направих. Че остана само със срама, което тя изпита пред мен и пред колежките си. Вярвам, че често пъти този тип неудобство е източник на повече положителна промяна, отколкото дори административно наказание, пък било то и само мъмрене в кабинета на началника.

Много се надявам следващият път, когато ѝ дойде да ни нарича така, да си спомни. И може би в половината случаи да каже “гражданите” или дори “клиентите”. Макар, че в случая не отговаряме точно на дефиницията за “клиент”.

Та толкоз за моите преживявания по смяната на постоянния адрес. След тридесет дни даже ще имам ново СУМПС. И продължавам да се надявам, че 2030-а вече това ще става електронно и по куриер.

Stethoscopes Image by Lelia Milaya 🌿 [Reshot]

Смяна на личните документи

Смяна на личните документи

Мислех си, че няма да е сага. Е, засега е кратък, приключенски разказ. Надявам се да не прерасне в роман.

Чувате ли за “обслужване на едно гише“, когато опрем до нови избори?
Чувате ли за “предаване на данните от една администрация в друга“, когато опрем до нови избори?

Аз чувам. Всеки път.

Нека ви разкажа докъде е стигнала нашата държавна администрация, когато иде реч за това.

Ето какво става, когато искате да смените постоянен адрес.

Първо, трябва да отидете да смените постоянния си адрес. В повечето случаи това се прави в общината, в моя случай се оказа, че мога да го направя в кметството в Лозен. Разбира се, не беше описано никъде, че в общината няма да ми свършат работа. Когато отидох в община Панчарево, там от гишето ме върнаха обратно в моето си село, за да може в кметството да ми сменят постоянния адрес. Върнах се, смених адреса. Проблем беше само разкарването и неработещата система (която така и не тръгна до края на деня).
Хубавото е, служителите навсякъде бяха любезни, приветливи и готови да свършат работа (ако някой си помисли, че съм саркастичен – не съм! Наистина бяха такива).

Тъй-като някъде бях чел, че можело едновременно да смени СУМПС и лична карта (долен наивник съм аз), отидох да си извадя и медицинско за продължаване на СУМПС. Кратка процедура, по време на която се оказа, че все още покривам медицинските умения за управление на автомобил категория В и М. Вече бях готов да подавам “на едно гише”!

На втория ден нещата бяха свършени и аз имах в ръце скъпоценната хартийка за сменен постоянен адрес.

Второто, което трябва да направите, е да си смените личните документи. От момента на получаването на хартийката с новия постоянен адрес започва да тече тридесетдневен срок, през който трябва се погрижите новите ви лични документи да отразяват новото обстоятелство. Аз не чаках последния момент, а веднага се пръкнах в “паспортна служба по избор на територията на Столична община”, където да подам заявленията за смяна. Моят избор беше “Младост”, Седмо РПУ, защото там съм свикнал. Пък и ми е близо до работата.

Там изгубих малко повече време. Организацията не беше идеално лошата. Нямаше електронна система с билетчета, което значеше, че всички висим на една опашка в тесен коридор, отърквайки се един в друг, а и в преминаващите по коридора “за получаване на документи”, както и “служители на паспортната служба”.

Нейсе, около час някъде се търкахме, след моята ухилена физиономия се появи на гишето, за да получи документите за попълване.

Системата знае как да цака. Ведъж се редите на опашка, за да получите документите за попълване.
След това отивате да ги попълвате в тесния коридор отвън. В едното ъгълче са обособили нещо като “stand up” бюро (всъщност една плоскост, 30 см широка), където изправен проверявате чинно дали държавата знае за вас истините. Ако някое нещо не е истина, го зачертавате и пишете истината.
След това се подписвате, че сте съгласен да отидете в затвора, ако сте попълнил нещо грешно.

След като се подпишете, че сте съгласе да отидете в затвора, ако сте попълнил нещо грешно, чакате на втора “мини-опашка”, само от такива като вас. Като се освободи пак някое от същите гишета, отивате вече с попълнени документи и медицинското.

Госпожата на гишето чинно провери дали имам неплатени глоби. Ако имате такива, СУМПС не може да бъде издадено “на едно гише” и трябва да отидете до КАТ, за да си платите за гяволъка, след което (ако все още имате право) да си преиздадете СУМПС-то.

Справедливо, ако питате мен, но по-справедливо би било, ако държавата не чака да изтече десетгодишния срок на книжката ви, преди да опита да си събере глобите!

Оказа се, че нямам глоби. Тя се учуди, аз се присъединих към учудването ѝ, след което с размах подписах, че искам подновяване и на “златния талон” (и там се учудих, защото мислех, че отдавна е отменен). Оказа се, че не е.

Снимаха ме (три пъти пробва жената да ме снима, докато горе-долу изляза някакъв хубав).
Платих си.
И това беше (или поне аз така си мислех). Срок на издаване на документите – 30 дни.

Към края на тези тридесет дни, а именно на ден около двадесети, от паспортната служба ми се обадиха (мобилен телефон към мобилен, чудо на технологиите!), за да ми кажат, че “абе има някакъв проблем с преиздаването на СУМПС-то Ви, трябва да отидете колкото се може по-скоро до КАТ, за да уточните с тях“.
Разбира се, не е най-приятното нещо, което човек може да чуе в петък следобед, особено когато си мисли, че след една седмица ще си получи новите документи.

Наложи се спешно разместване на понеделнишната програма, за да може да отида още веднъж за “обслужване на едно гише” още понеделник сутринта.

Отивам значи, днес сутринта, за да видя какво, по дяволите, се е объркало. Естествено, тръпна от нетърпение да знам, защото предполагам, че “някоя нова глобичка” най-накрая ме е изненадала и трябва да си я платя, преди да ми издадат книжката. Чудя се Веси ли е карала в BUS лента, аз ли някъде съм сниман с превишена скорост? Не съм пътен бабаит (то кой ли се има за такъв!), но не съм и светец.

Хубавото е, че гишето работи от 07:30. Аз съм третият обслужен, госпожата е любезна на приемливо ниво. В смисъл, че не ме мрази, не ми вика и гледа да отговаря спокойно на въпросите ми.

Оказва се, че не може да ми издадат СУМПС, ако има “промяна в обстоятелствата“. “Промяна в обстоятелствата” значело нов постоянен адрес. Първо трябвало да се издаде личната карта, да си я получа, след това да цъфна в КАТ, да подам отново заявление, за да се издаде и СУМПС-то. Т.е. живот и здраве да съм си получел личната карта първо, а след това да дойда (вече, пак) в КАТ за издаване и на СУМПС. Толкоз за “едното гише”.

Е, не мога да крия, ядосах се. Естествено, преглътнах яда си и служителката не разбра за него (може и да го е усетила, но се направи, че не е). Нямах кой-знае какъв избор. Попитах я поне дали ще ми издадат лична карта, или ще изпадна в deadlock: “не можем да ви издадем лична карта, докато не ви издадат книжка, защото сте подал за издаване на комплект документи”. Тя ми обясни, че служителките в паспортна били некомпетентни и затова така се получавало. Въпреки всичко обаче аз ще взема да им се обадя днес на тези служителки (или поне ще опитам да се обадя, може да са неоткриваеми по телефона). Защото се опасявам, че това все още не е края на историята.

На път към работа, преди да напиша това нещо, си мислех дали да не пусна “връзки” и да изясня случая с помощта на някой от КАТ, който наистина иска да свърши работа “на едно гише”. Отказах се. Мисля, че няма смисъл. А и тази седмица ми е много натоварена.

Ако до четвъртък сутрин не успея да се свържа със служител, тогава вече може да проуча как мога да си потърся правата. Ако успея, вероятно и аз, като повечето минали през тази глупост, ще махна с ръка и ще кажа “майната му”.

Това, което недоумявам, е защо да не мога да си сменя едновременно лична карта и СУМПС? Какво толкова ги касае КАТ, че да не могат да ми издадат СУМПС при “промяна на обстоятелствата”? Нали системата ЕСГРАОН е достъпна едновременно и за тях, и за службата по лични документи?

Както и да е. Излишни въпроси. Ситуацията ясно показва, че сме много далеч както от “обслужване на едно гише”, така и от “обмен на данни между държавните служби”. Жалко, че толкова много пари отново се откраднати (или просто похарчени от некомпетентни хора).

Доколко “харевам” Фараж

Доколко “харевам” Фараж

Тези дни близки приятели на два пъти заподозряха, че харесвам Фараж. Първият път Сашо се уплаши за мен и се опита да направи всичко възможно, за да ме отврати от него, а вторият път Стан не можа да повярва как мога да харесва Фараж.

Та затова реших да си изясня, най-вече и за самия мен, какво мисля за този политик и шоумен едновременно. Вероятността в България да се появи подобен политик е все по-голяма, та ми се ще, поне към днешна дата, да си направя адекватен прочит към такива като него.

Преди всичко искам едно да е ясно: не харесвам Фараж. Безразличен ми е, понеже не го познавам. Не ми се е налагало да гласувам за него, за да разучавам детайлно политическите му позиции, както и какво представлява в личен план, дали споделя това, което аз споделям, за да реша дали бих могъл да се асоциирам с него. Подобни проучвания правя само тогава, когато ми се налага да си дам гласа за някой, често в мажоритарни избори. Е, обикновено в първия тур на тези избори, защото все ми се случва на втория да гласувам за по-малкото зло: там не можем да говорим за лични асоцииации, защото се гласува не “за” някой кандидат, а “против” алтернативата му.

Та, да се върнем на Фараж. Нямам отношение към него лично, но имам отношение към работата му досега.

Първото нещо, което харесвам в работата му, е това, че се посвети на реализацията на волята на народа си.

Фараж реализира Брекзит. Той запретна ръкави, за да направи така, че волята на по-голямата част от британците, да възтържествува. И го каза право в очите на евробюрократите, маса от които са дългосрочно и пряко отговорни за това.

Някой ще оспори тук, че “това не е волята на британците”. Ами съжалявам, че този някой не е съгласен с резултатите от официално проведен референдум. Но да, накрая това е волята на британците. Всеки гражданин с избирателни права в Обединеното Кралство можеше да даде своя глас на референдума през юни, 2016 и така да определи бъдещето на страната си. Ангажираните към това бъдеще хора дадоха гласа си и определиха това бъдеще. И то се оказа бъдеще без ЕС. Толкоз. Какво им се е искало на “умните, красивите и с трибуна граждани на Великобритания” няма значение, защото те се оказаха малцинство. А демокрацията работи така: мнозинството определя бъдещето и на малцинствата. И аз твърдо вярвам, че това трябва да остане така.

Та, Фараж се взе в ръце и реализира тази воля.

Второто нещо, което харесвам в политическата му роля е шансът, който шоумени като Фараж дават на политиците и гражданите от ЕС да осъзнаят къде е истинският проблем, който накара британците да напуснат съюза.

Погледнете за секунда обаче това:

Туитове, като този на Verhofstadt, ме карат да се замислям, че в момента ЕС няма шанс да осъзнае истинските проблеми, които отблъснаха Великобритания и съответно да инициира промени, които да спасят бъдещето на Съюза.

Напротив: фанатици като Верхофщат ще направят всичко възможно да федерализират колкото се може повече ЕС. Не защото хората в Съюза искат тази федерализация. Хора, които я искат ги има, но днес отказвам да повярвам, че са повече от 50%, което е задължително за подобно труднообратимо решение. А защото верхофщатците, подобно на едновремешните есесовци, искат чрез механизма на принудата да създадат нещо, подобно на тогавашния СССР, в който националните държави ще просъществуват няколко поколения като марионетки, докато претопяването си свърши работата и ЕС стане монолитна държава от някогашни региони: български регион, гръцки регион, италиански регион, и т.н.

За мен за България няма друга алтернатива освен ЕС. Нашето географско положение е такова, че ако не сме част от военен и политически съюз, който да ни защитава, нямаме потенциала да оцелеем като независим политически субект дълго време. През годините се е виждало и е било многократно доказвано: имперски интереси по една или друга причина са владяли България много повече време, отколкот сме били независими. Ако не военно, то политически. Ако не политически, то икономически. Единственият ни шанс за някаква независимост е независимост в съюз като ЕС.

Ако Крим не се беше случил, щях да вярвам, че сме оставили назад в историята времената, когато една държава стоварва войски и откъсва парче от друга държава, докато останалият, цивилизован свят следа отстрани. Но Крим се случи. И светът нищо не направи за него. Дали светът можеше да направи нещо, или не, е друг въпрос. Вероятно Крим не беше освободен от руската агресия, защото това би означавало нова Световна война? Може би. Но факт е, че Русия откъсна парче от суверенна държава и си го присвои. Поради тази Русия, поради днешна Турция, България винаги трябва да е част от солиден политически и военен пакт. Политически имаме ЕС, а военно – НАТО. Към днешна дата това са пактове са без по-добри алтернативи за нас.

Но ЕС преди дванадесет години (вярвате или не, толкова станаха годините на нашето членство) и ЕС днес не си приличат. И развитието не е към добро.

От тогава до днес се случиха много хубаво, но и много лоши неща. Регулации GDPR, “макронизацията”, “зелената сделка” са само част от глупостта и недалновидността. Това не са неща, които ме карат да съм горд, че сме в ЕС. Това, и безброй много други причини, предизвикаха резултат такъв, че Великобритания днес да не е част от Съюза.

Самозабравили се еврофашисти като Верхофщат подкопават бъдещето на Съюза. Ще ми се политиците в ЕС да осъзнаят това и бавно (рязка промяна не е възможна) ЕС да се отърве от проказата, която го разяжда. Проказа, която хора като Верхофщат хранят и увеличават.

Фараж е борец срещу такива хора. Това негово действие харесвам. Надявам се да има повече “фаражи” сред днешните европейските политици, защото иначе балансът ще бъде рязко наклонен към еврошуцщафели като Верхофщат. А това ще задълбочава кризата и противоречието в ЕС. ЕС трябва да остане политически и икономически съюз от независими държави, който да взема нещата с пълно мнозинство, като всяка държава трябва да може да блокира еднолично дадена задължаваща резолюция. Защото иначе макронизацията е неизбежна. Минимална европейска работна заплата е неизбежна. Федерализация е неизбежна. И аз, и други хора като мен, ще са все повече против ЕС. И ако това продължава така, на референдум “за/против” ЕС, хора като мен един ден биха гласували “против”. Което днес се надявам, че никога няма да се случи.

Та, ако в края на този текст не сте разбрали дали харесвам Фараж или не, няма смисъл да пиша повече.

Лондон – Париж с Евростар

Лондон – Париж с Евростар

Мой познат ме помоли да споделя как е пътуването с Eurostar, та реших направо, ако не ме домързи, да го сложа в блога.

Евростар днес свързва следните големи градове, повечето европейски столици: Лондон (St Pancras), Париж (Gare du Nord), Брюксел (Midi/Zuid), Amsterdam (Centraal), Марсилия (Saint-Charles), както и други (междинни гари) като Ротердам, Marne-la-Vallée, и др. Бързоната и удобствата на тази влакова връзка между Париж и Лондон се равнява по удобство и време с пътуване със самолет, без досадните, префърцунени проверки на сигурността, “изключете си телефоните при излитане и кацане” и т.н.
Пример: тръгвам от центъра на Лондон в 14:22 GMT, пристигам в центъра на Париж в 17:51 CET. Отчитайки един час корекция на времето, това прави два часа и половина пътуване.

Eurostar Train, cc-by-sa 4.0 Florian Pépellin

Когато към това време прибавим и 45 минути за регистрация, проверката на сигурността и паспортите се получава, че за три часа и половина стигаш от центъра на Лондон до центъра на Париж. Т.е., няма друг транспорт, който така бързо и приятно да те отведе на такова разстояние.

Ако сравним с полет, нещата изглеждат така: час и петнадесет минути полет, два часа регистрация и проверки (може да се рискува и за по-кратко време, аз не обичам да поемам такъв риск при полети от натоварени терминали) и час от/до града (минимум). Грубо пресметнато, времето за пътуване със самолет и времето с влак са съизмерими: три часа и половина с влак, четири и половина часа със самолет.

Сега, при мен го има и другото нещо: аз харесвам тези влакове. Обичайно днес се возя повече на самолет и затова винаги, имам ли възможност, вземам влак. Разбираемо е, при две-три пътувания с влак годишно срещу минимум 30 със самолет. Безспорен принос за харесването ми има и дребния факт, че във влака имаш мрежа (3G/4G/WiFi). А и когато влакът е Евростар, нещата са още по-добре. Но и не се мръщя на скандинавските влакове: при толкова смъкнати пари от данъци и при тези цени на влаковите им билети, скандинавците се возят на отлични машини!

Според мен Евростар е най-високият клас влаков транспорт (ако не броим Ориент Експрес например, чувал съм че е лукс). Поради това го препоръчвам горещо пред какъвто и да е друг транспорт, особено между Лондон и Париж. Ценово стои колкото самолета (като нищо може и да е по-скъп от някои полети), но няма такъв кеф да си във влак с 300 км/ч (в интерес на истината, така и не видях 300 км/ч на GPS-а, но може да е лимит на Waze, който е правен за автомобили).

Когато разстоянието става по-голямо съм сигурен, че самолетът бързо ще изпревари Eurostar. Например, за разстояние от рода на София – Лондон нещата биха стояли ама съвсем различно (нощно пътуване, може би?). Но за разстоянията между Лондон, Париж, Брюксел и Амстердам изглежда моделът работи. Днес влакът беше почти пълен, макар аз да изкарах късмет и до мен да нямаше човек.

А за влаковете в България… за тях или добро, или нищо, затова ще съм кратък. Тях ги използвам само в най-краен случай. Ясно защо: отчайващата обща хигиена вътре (и на влаковете, и на пътниците), времето за пътуване, безопасността при пътуване. Със сигурност в България бих пътувал София-Варна със спален вагон (с момчетата го правим веднъж годишно). Но за “обикновените” влакове… Тях гледам да ги избягвам. Пък и в България повечето неща са ми близо и мога да шофирам.

Размисли

Размисли

Днес вероятно станах жертва на измама. А може би не. Или пък да. Чувал съм за подобни случаи. Така или иначе, дори да беше измама, беше дребна и незначителна, без никакви последствия за мен и семейството ми. А след това ме досрамя. От мислите ми.

Ще разкажа.

Следобяд с Калина бяхме на рожден ден. На нейна близка приятелка от детската градина. Приятни два часа, защото тук, за разлика от повечето други рожденни дни, познавах повечето родители. След рожденният ден, на пътя от клубчето към фиата, ни пресрещна млад човек. Както Калина се изрази после, “с по-тъмна кожа”. С две патерици и липсваща дясна подбедрица.

Погледна ме и попита “може ли да ми купите нещо за ядене”?

Помислих няколко секунди. Имам принцип: не давам пари на просяци. Жесток принцип, но го спазвам. Не обичам да ме прекарват, а да се прекарвам сам – още по-малко. Нещо обаче ме препъна в това момче. На възраст между 20 и 30 години, колкото повечето колеги от екипа ми в SEGA. Застанал на около 5 метра от мен, гледа ме с надежда. И успя да ме отвърне от пътя.

Попитах го откъде иска да му купя нещо за ядене. “От където искате, за мен е без значение.” Попитах го дали знае магазин наблизо. Знаеше. На около сто метра от срещата ни, квартално магазинче в Младост-4. Отначало казах на Калина да ме чака отпред, след това виждайки, че магазинът продължава и навътре, я прибрах с мен. Купих му една тарелка с някакви солени кифлички и едно парче лионска наденица. Под 5 лв всичко. Купих и на Калина детски дъвки, че поиска. Излязох и му ги дадох, а той погледна, благодари, и тръгна с патериците нанякъде.

На път към колата, Калина ме попита за липсващата подбедрижа, както и за “хората с по-тъмна кожа”. Обясних ѝ, че хората понякога губят част от себе си. Буквално. И че не кожата има значение, а намеренията и сърцето на човека. Не знам дали ме разбра. В групата (май) имат няколко деца “с по-тъмна кожа”, надявам се да са интегрирани с тях, а не разделени от родителски предразсъдъци. За миг си спомних как в групата на Ангел имаха много по-голямо расово разнообразие, отколкото тук. Неслучайно.

Качихме се в колата и почти през цялото време на пътуването си мислех за случката. Отначало се чудех дали ме е излъгал младежа. Дали няколко крачки по-надолу е намерил начин да пробута продуктите на някой, срещу което да получи някакви дребни пари, които да му влязат в употреба. Или да подхранят мафията на просяците.

Или няколко крачки по-надолу е седнал на някоя пейка и е ял от храната.

Никога няма да разбера.

Стигнах обаче до извод, от който ме хвана доста срам. Разбрах колко съм мнителен и тесногръд. Защото, в крайна сметка, това няма никакво значение. Благодарение на подкрепата на родителите ми успях да получа образованието, което имам. Благодарение пак на подкрепата на семейството и поемането на риск и някои неудобства успях да получа опит, който да реализирам по възможно най-добрия за мен начин. За да съм днес в позицията тези пет лева да са колкото кафе с кифла, които ще изям примерно в Green Deli в нашата сграда. А аз съм седнал да мисля дали младежът “ме е прекарал” или не. Мразя думата “късмет”, но ако има такова нещо като късмет, до днес имам всичкия късмет на света.

Този младеж вероятно е видял и преживял неща, които моята задоволена личност е виждала само в кошмарите си. А аз съм седнал да се чудя дали са ме измамили с дребни пари или не. По пътя започнах да си фантазирам също вероятни сценарии, при които би могло да се помогне на това момче. Да има хляб в ръцете, а не да проси. Разбира се, пак се прокрадна мисълта, от която ме е срам: че вероятно момчето вече си има хляб в ръцете, благодарение на наивни хора като мен.

Истината е, че не знам какво да се надявам. Май се надявам да ме е измамил. Надявам се да не е толкова зле, че да му се налага чистосърдечно да моли непознати, пълнички чичковци, водещи момиченце с парти рокля на Ана и с розов балон в ръцете да му купуват храна. Като че ли е по-добре да е гледал на мен като наивникът, който ще се хване на театъра му, отколкото да е бил толкова гладен. Няма да разбера. А ми се ще да можех.

Така и не можах да “успокоя топката”. И още не мога. “Вътрешните везни” са ми яко разклатени. Май трябва да си пусна някой ситком. First world problems:

image source
Theme: Overlay by Kaira Extra Text