Author: Doncho

Impressions from my work i9 MacBook Pro

Impressions from my work i9 MacBook Pro

The device was a company-provided MacBook Pro, 16″, i9/32GB/1TB notebook for the past nine months.

This is a productivity power-horse on the exterior: it can run a couple of virtual machines simultaneously while taking care of the standard “desktop user” needs. These were at least my expectations when I booted up the device for the first time.

Surprisingly though, today, I’m not convinced that the exterior matches the interior. Indeed, the device is quite a fast one: from 0 to login in just a couple of seconds. The troubles come after this first login when you’d expect to really feel the difference.

I’ve got a few specific complaints about this one, which I’ll lay down here. Since this is a corporate-managed device (with two antivirus sensors: McAffee and Carbon Black Cloud), that might add a negative effect on performance. However, I don’t believe the primary reason for the problems I’m encountering is hidden there.

The heat: my first, and biggest complaint

I have the feeling this case is not sized to bear the requirements of an i9 processor. The device gets very hot, fast. And I’m not talking in a scenario where I do run one or two virtual machines.

The device gets quite hot during login. And once it fires up the fans, they do not cut their spinning for quite some time. If at all.

During “normal” work, e.g., with many browser windows, Zoom conference with video, and eventually a couple of MS Office applications open, the device gets so hot it’s not possible to keep it on my legs. I must switch positions or find a surface (pad of any kind) to keep it from touching my legs.

The device is constantly hot: at least 35-40°C. Even when I close it and leave it on the desk while connected, it continues spinning the fans and “doing something” for another 30 minutes or so (if it does not go to sleep). I can configure the power policy to sleep the device immediately, but I don’t prefer this configuration policy.

When I remember this computer, I’ll be remembering the insane amount of heat it generates.

Secondly, the “black screen of death” crashes

Windows has its BSODs. In macOS, these are black. With a message, which explains that your computer restarted because of a problem.

These happen primarily for two reasons:

  • Bad hardware: there was an unexpected hardware event, which the OS cannot handle in a graceful or safe way, and as a result it needs to perform emergency shutdown.
  • Bad low-level software: each operating system has code, which runs in the “kernel”, the “heart” of the OS. Usually, this software is well tested and very reliable. One of the kernel’s responsibilities is to isolate the programs, which run in your operating system, thus protecting you, the user, and your data, from a program with a bug. When a program encounters critical condition, then the kernel takes care for shutting down this program without it interfering with the rest of the health of the operating system. However, when the kernel itself encounters such critical software exception, then there’s nothing else but to record the case and reboot: there’s no one left, who could keep the integrity of the operating system’s state.

Once you reboot after any of the critical conditions above, you can study (if you know how) the resulting log file and see where the crash originated. If you choose to send this log file to Apple, they can study it and identify the reason for the bad behavior. And if it’s a bug, they could fix it in a later version of their hardware and software.

Being a curious software engineer myself, I studied a couple of these logs. What I found there was that the primary reason for the crashes was the video system. I was not able (and didn’t want to spend more time) to dig what it is.

However, I have one primary version of why I see these black screens that often! And yes, I see them at least one time per week. I think I see those that often because the computer overheats. And once it overheats, at some point, the internal hardware components “drive it crazy,” resulting in a crash somewhere in the kernel.

This hypothesis of mine is not verified, though. The system reports what it reports: a crash in the video.

And last, but far not the least: the battery health hell

This is the third quite big disappointment.

I can accept that such high-end hardware will have short battery life. The machine cannot sustain a battery for longer than 3 hours. Which, taken into account that it’s an i9 with tons of hardware, is quite an achievement.

But I did not expect the battery health to degrade that quick. The battery is at 106 cycles today, for nine months of use. For these nine months, the battery health is already at 84%.

It is unacceptable to have battery degradation with 20% for the first year of usage. I’m glad I’m not paying for this laptop because if I were, I’d be pissed off: it’s one costly piece of hardware with a price tag of $3,400 (€4,200 price in Bulgaria) not justify this kind of problem. My employer provided me with it, and as such, our dear IT has all the great reasons why they chose this kind of machine.

What comes next?

Well, there are some changes on the way.

I will soon have the chance to evaluate the Macbook M1 Pro, the recently announced and highly praised for its performance, stability, and lack of heat Apple machine.

My biggest expectation is one: to have less heat on my legs! With so much heat on the legs and not so much on the belly, my body has become a body with legs without fat and a lot of belly fat, which is not fair! One would expect to have fat equally spread everywhere, right?

So I hope that the M1-based hardware will not generate that amount of heat, and as a result, I’ll be able to work without the discomfort I have today.

I still have a few concerns, though! It wouldn’t be me if there were no concerns.

My first concern is the (lack of) virtualization

Today the only native virtualization, which is available for the M1 hardware, is Parallels Desktop.

I was a pleased Parallels user back in 2010. And then for a couple of years in a row. I stopped using it somewhere around version 11. They’re at 16 today.

Once I get the M1, I will have to purchase Parallels Desktop, either a Standard or a Pro subscription, to evaluate how good it’s going to be. I doubt I’ll be able to do without a virtual machine there, and Parallels is the only provider today who can deliver this.

My second concern is the screen size

13″ is (much) less than 16″. I’m afraid there will be not so easy adaptation period.

On the other hand, it’s much easier to handle a 13″ sized laptop than 16″, and bearing in mind I move around quite a lot, 13″ might turn out to be actually an upgrade, compared to today’s situation.

Of course, I’ll still use an external monitor on my desk, but when I’m somewhere else, the only monitors I’ll have will be the 13″ M1 and my 7.9″ iPad.

I think it’s going to be an interesting transition. I’m looking forward to it.


We change. Constantly. For one thing, I cannot believe how much I changed for the past couple of years.

It all started when I had to purchase a personal phone. I chose iPhone XS. It turned out to be a great purchase: the phone is still in use, with excellent battery health and usability. Although it’s more than three years old, it keeps up to expectations from all ends.

Last year I wanted an upgrade of my tablet experience. It was clear that the most logical choice is the iPad. At that time, my experience with Windows Ink (via Surface Book 2) was not great, especially compared with Angel’s iPad Pro + Pen 2. That’s why I chose the iPad Mini + Pen 1. Although it was the first version of the Apple Pen, it still did (and does) what it’s supposed to do: I have a great digital ink workspace, which, thanks to Microsoft integrations, are fully compatible with my Office 365 family tools and documents.

Today, bowing up to the best vendor lock principles and practices, I chose to continue with MacBook M1, already knowing that it has excellent compatibility with the iPad (the screen mirror Apple implemented is unbeatable, at least in my experience). And if we trust the recent announcements, this compatibility will be even better with the new iPadOS / MacOS setup.

I’ll keep you posted.

Images by

Избори, юли 2021

Избори, юли 2021

Няма още осем сутринта, но повечето от хората, заети с изборния ден, вече са гласували. Секциите в България са отворили в 07:00. Хората в Нова Зеландия обаче вече приключват изборния ден, защото те гласуват от 22:00 вчера.

Между 35 и 45 процента от хората с право на глас днес ще ни определят какъв тюртлю-гювеч от партии ще изпрати свои представители в 46-тият парламент.

Много хора са се настървили за властта.

Някои я искат, за да могат да градят това, в което вярват

А те вярват в много работи:

  • Пропорционален данък: Иванчо и Драганчо използват едни и същи неща, но Иванчо ще плаща 0% от доходите си, защото е “социално ощетен” и толкоз може да докара, а Драганчо ще плаща 10% (засега), защото може да си докарва повече от Иванчо. Страшна “социална справедливост”. Но ще сме късметлии, ако останат 10% де, някои от кандидатите за властта искат това да стане много повече. За да е още “по-социално справедливо”.
  • Истанбулски и бъдещи конвенции: повече пари за НПО-тата, които трябва да ни обяснят колко на брой социалн(стическ)и по̀ла има и къде попада там всеки от нас.
  • Стратегии за детето: повече пари за НПО-тата, които трябва да ни обяснят защо не семейството, а държавата знае по-добре кое е доброто за нашите деца.
  • Федеративен ЕСССР: защото ЕС толкова добре се справя и с икономиката, и с политиката, и с борбата с корупцията, и с бюрокрацията, и със защитата на нашите данни, и с правите краставици, и с пластмасовите изделия за еднократна употреба, и с общата енергийна политика, и с много други работи, като например това, че за да се чеше националната гордост на французите, всеки месец бюрократите от ЕП се местят редовно от Брюксел в Страсбург, харчейки за това около €100 милиона на година. Разбира се, в един Федеративен ЕСССР нещата няма как да са толкоз зле, защото се разбира от самосебе си, че щом дотук се справяме “толкова добре”, Федерация само ще подобри нещата.
  • Влизане на България в еврозоната: защото Гърция, Италия, Португалия, че даже и Испания се справиха отлично с монетарната си политика, след като влязоха в еврозоната. Защото може до днес еврото да се държи над водата само заради една-две икономики на ЕС, но като влезем ние внезапно облаците ще се разпръснат, за да открият небе, в които да летят необезпокоявани евра за всички, ЕЦБ да спре да печата евра̀ срещу обещания и всъщност всичко да си дойде на мястото.
  • Зелени сделки: толкова ще е хубаво, когато ЕСССР вземе трилиони от успешния бизнес, за да ги подари на НПО-та и на бизнеси, които без тези трилиони не биха могли да оцелеят, в името на това да покажем колко много ни пука за антропогенния ефект върху климата. Не, че ЕСССР е от основните замърсители, не! Но друго си е всеки гражданин на ЕСССР да плаща климатичен данък, за да може да отглеждаме НПО-та и бизнеси, които да ни казват колко много сме зле и как трябва да им плащаме още, за да може още да ни казват колко много сме зле.
    • Една малка скоба тук, с един местен, анекдотичен пример. Нашенско, общинско бизнес-търтейче, “Екоравновесие”, беше преди време натоварено със задачата “да се бори” с бездомните кучета. Е, всички живеещи в София знаем как се “пребори” това общинско предприятие.
      Това, което се вижда в Лозен от тази борба е, че от време на време идва автомобилче от “Екоравновесие”, което пуска на свобода по няколко бездомни кучета в Лозен. Не знам кога на местните ще им писне и ще ги награбят нищо неподозиращите чиновници в автомобилчето, като им заврат кучетата там, де слънце не изгрява. Чакам обаче с нетърпение да стане.
      Та така се бори “Екоравновесие” с проблема: мести бездомни кучета от едно място на друго. Може би, защото бездомните кучета имат способността да изчезват от Лозен. Не знам как става. Но подозирам. Процесът, вероятно, не е приятен. И може би е болезнен.
      Та по този модел ще се “борим” в ЕСССР и с проблема с антропогенния ефект върху климата: ще създаваме изкуствени бизнеси, които “ще се борят”. Голяма борба ще пада. И нали се сещате, че никой бизнес, който е създаден с цел да елиминира даден проблем, няма да го елиминира? Просто няма бизнес логика да се елиминира проблем, който след елиминацията ще направи съответния бизнес излишен?
      Вие бихте ли го направили, ако знаете, че ще сте безработни, след като успешно сте свършили работата си? Но тази бизнес-логика явно убягва на евротъртеите, които винаги знаят, че докато ЕЦБ печата от евра̀та, работа за тях ще има. Ако ще и да местят само бумащина между Страсбург и Брюксел.

Много други точки мога да сложа тук, но ме мързи. Предполагам и вас би ви премързяло да четете, ако това беше още 20 точки.

Та това са партиите, които искат властта, защото честно и открито вярват в горните неща и искат да ги реализират, за да ни спасят от един или друг проблем. Някои вярват не толкова честно и открито, но пък те вярват в “разумния компромис в името на това да вземем властта”.

Някои партии днес искат властта, за да може да се запазят на власт.

Това са тези, които докараха ситуацията дотам, че за последните три месеца не можем да се разберем кой да управлява, защото никой не иска да управлява с тях, а от изнесеното от Б-Служебното-П правителство само за два месеца се оказва, че ЕСССР може спокойно да вземе за консултанти някои хора, управлявали последните 12 години, за да им покажат тези някои хора как се краде.

Е, мащабите на нашите кражби сравнени с мащабите на кражбата в ЕСССР са нищожни. Може би и затова самият ЕСССР (досега) си затваряше ласкаво очите пред тези кражби. А и защото досегашните хора послушно въвеждаха всяка ЕСССР политика, за която българският народ или не се усети, или не му пукаше, или беше успешно излъган, че е за хубаво.

Е, не успяха с мигрантите, не успяха с ИК (засега), не успяха и с разни Стратегии за това или онова. Защото навреме се вдигна достатъчно медиен шум и тогава управляващите, щат-не щат, се съобразиха. Несправедливо е да даваме кредит на досега управляващите, само защото не успяха да напълнят България с мигранти. Не, че не опитаха: Меркел беше естествен съюзник на всяко едно от правителствата на Борисов. Просто емигрантите, които по презумпция бягат от военни зони, не пожелаха да останат в България. Не знам защо, още се чудя. Но може би като рискуваш, предпочиташ да рискуваш на по-едро. Та затова те само минаха и заминаха от тук: към богатите социални системи на Германия, Швеция, Дания. Защото там мързелът се култивира много по-успешно, отколкото тук.

Та, няколко от партиите днес ще се борят, за да управляват отново и за да може успешно да заметат колкото се може повече доказателства за кражбата.

Някои партии се борят за властта, за да може на наследят крадливите структури, които са изградени досега, и съответно да осребрят наивитета на техните избиратели.

Има и стари, и млади партии, които попадат в този списък. Надявам се повечето хора си ги знаят. Някои от дребните партии се борят за едната субсидийка. Щото не им се работи истинска работа и тези 100,000 лв ще ги удовлетворят по един или друг начин. Или защото за това им е платено. Но и те попадат в графата “кой ще ни даде пари”.

Тези партии разчитат или на овчедушието на техните избиратели, или на необразованите, нежелаещи да четат и без критично мислене хора, или на хора, които по един или друг начин разчитат на това да се облагодетелстват пряко. Тези партии винаги ще ги има и винаги ще успяват да привлекат достатъчно електорат, за да изплуват, като лайна на плажа в Слънчев бряг.

Останалата част от класификацията не е важна, защото там я има половин процент, я няма. Странно добрали се до 5,000 подписа партии, които ги има само, за да види някой името си напечатано на някакви предизборни материали.

На мен лично днес тази борба ми е чужда.

Както със сигурност сте забелязали, нямам особено ласкаво мнение към нищо от гореизброеното.

Моето разбиране и виждане за политика е такова, че вероятно по-малко от един процент от хората биха го подкрепили. Ако разбрах нещо за последните няколко месеца кампании, то е, че няма смисъл да се опитвам да агитирам за моята представа за политика и начин на живот.

Хората или ми се смеят, или ме гледат направо с жалост. И понеже никой не обича да бъде гледан с жалост, аз май ще предпочета да изляза от политическите дискусии: ако не завинаги, то поне за дълго. Ще се съсредоточа повече върху нещата, които ме вълнуват извън политиката. Разбира се, това хич не значи, че няма да имам мнение по всяко едно социалистическа, комунистическа или неомарксистка идея, която излезе от която и да е партия.

В този смисъл кампаниите тази година ми подействаха като още повече отварящи очите ми. Показаха ми, че единственото, за което кандидатите се борят, е как да преразпределят парите, които крадат от мен, за да ми осигуряват услуги, които никога не бих си купил, ако имах свободата да ги избирам: корумпирана и мързелива полиция, корумпиран съд, мързелив, но за сметка на това изключително раздут, държавен апарат.

Някои от партиите днес ми обещават, че ще оправят всичкото това, само и само да им дадем властта. Но аз съм абсолютно убеден, че дори да я вземат, приоритетите им рязко ще се наклонят в съвсем друга посока. Убеден съм, защото видях, дори за краткия живот на миналия парламент, какво всъщност се гласува и какво – не.

Благодарен съм, че така се развиха нещата тази година. С новооткритото убеждение (май) ще се живее по-спокойно. Последните седем-осем години ми бяха години на политическа активност. Време е да променя това.

Успех на изборите на всички партии и особено на тези, които ще получат правото да крадат парите ми следващия мандат.

Used images from Pixabay by Here and now, unfortunately, ends my journey on Pixabay, ElisaRiva, Matthias Wewering, suju-foto.

Един забравен Джулай от 2008-а

Един забравен Джулай от 2008-а

Днес едно страхотно видео на Бо ми позволи да почувствам малко духа на July Morning.

Гледайки го си спомних за един Джулай отпреди тринадесет години. Джулай, който посрещнахме на Балчик.

Мартин току-що беше роден. Беше на месец и малко дни, колкото там се получават от разликата между 01.07. и 24.05. в една и съща година. Мисля, че бяхме с Афанасчо и Ели тогава, макар че не съм 100% сигурен.

Бяхме настанени в едно хотелче, близо до брега на морето. Малко стръмно, но се ядваше. Спомням си, че като внесох Мартин в “черупката” му от колата, той беше голям горе-долу колкото средноголяма котка. И точно така се беше свил вътре.

Рецепционистката, като го видя, си глътна граматиката. Но всичко беше наред: тя не знаеше, че сме достатъчно луди, че не е проблем да се разкарваме с детето насам-натам.

Вечерта се поразходихме покрай морето. Хапнахме в някакво ресторантче и се прибрахме към хотела. Беше точно 30.06., като се майтапехме с Афанасчо (абе те ли бяха с нас?!), че хич няма и да гледаме “джулая”, и който си иска да ходи да си го гледа, ама няма да сме ние.

Кой от нас да знае обаче, че точно същата вечер бебето ще го ударят първите колики? Малко рано, може би, но такива класически колики бяха, че някъде от 12:30 та до ранни зори Мартин рева, пищя, вдигна на главата си целия хотел.

В крайна сметка “посрещнахме July Morning” с едно ревящо дете. Ние и целия хотел. На сутринта гадинката заспа. Или уморена от пищене, или някак го беше отпуснал корема.

Аз и до днес си спомням обаче този странен “джулай”, който посрещнахме. Забравил съм детайли, но едва ли ще забравя големият рев. И май още ми е гузно за останалите гости на хотела, които от тяхна страна вероятно отдавна са забравили за случката. Но като нищо някой от тях може да си казва “ей, помниш ли едно бебе как пищя тук един джулай морнинг?” Нищо, важното е да са им останали спомени и на тях :).

Извадих този албум на двумесечния Мартин от снимките на отдавна мъртвата ми галерия. На имах бая снимки, които се управляваха от Coppermine Gallery, развитието на която спря някъде около 2015-а сигурно, че може и по-рано. Софтуер “от едно друго време”, даже сайтът им все още изглежда HTML 1.0. Там има доста зарязани албуми, които може би един ден ще пренеса във Facebook или някоя друга медия. Но е хубаво, че в базовата папка на галерията се пазят такива шедьоври, от които на някои днешни тийнейджъри ще им се изприщят ушите от срам!

Май ще трябва да ги сложа всичките във Фейсбук. И да тагвам, да тагвам… 🙂

Плащещ резултат на първите само машинни избори

Плащещ резултат на първите само машинни избори

Днес наблюдаваме първите горчиви плодове от чисто машинното гласуване. В Благоевград избираха извънредно кмет.

Според “Дневник”, към 17:00 ч избирателната активност в града е била 20%, с цели 27% по-малко от 17:00 ч на предишните общински избори.

Когато в импотентния предишен парламент се дърляха за изключителното машинно гласуване, без никакви хартиени бюлетини, паралелно във Фейсбук се дърляхме за това каква огромна глупост е подобна идея. Особено за избори, които практически бяха след два-три месеца.

Тогава най-големият довод беше, че чрез единствено машинно гласуване лишаваме огромна част от избирателите от възможността да подадат гласа си. Което е скрито въвеждане на образователен ценз. Което без съмнение удря върху по-нискообразованите слоеве на обществото. Които обаче имат същото право да гласуват, както всеки друг.

Сега в Благоевград виждаме какво става. По-малко от половината са гласували при “само-машинните” избори. Ще е интересно да видим дали в секциите, където има само хартиено гласуване, имаме същата ниска избирателна активност. Ако активността в “чисто хартиените” секции е същата, значи причината за ниската избирателна активност най-вероятно е другаде. Ако обаче там видим активност, която е подобна на тази на миналите общински избори, тогава нещата ще са съвсем ясни.

По БНТ1 интервюирани от “чисто хартиената секция” хора споделиха, че ако е било машинно гласуванаето и там, те не биха гласували. Естествено, имаше и хора, за които машинното гласуване не беше проблем. Но дали без да искат, дали нарочно, от общо три интервюта в две от тях говореха, че не биха гласували, ако гласуването беше с машина.

На 11.07. май по-интересното ще е колко хора са гласували. Защото, по мое лично мнение, ако са гласували под 30% от хората, избраният парламент ще бъде всичко друго, но не и легитимен такъв. Особено, ако няколко месеца преди това сме имали много по-висока активност.

Естествено, законът не допуска сценарий, при който под определен брой гласове изборите да са нелегитимни. Те винаги са си. Депутатските места се разпределят според броя на валидните гласове. Но от чисто морална гледна точка избори, при които на сила част от хората са лишени от възможността да подадат гласа си, не са легитимни.

Знам, че много от моите интелигентни и знаещи приятели ще си кажат “абе какво толкова, толкова е лесно с тези машини, че ако някой не гласува, то проблемът си е негов”.

Аз не съм съвсем съгласен с подобно твърдение.

Познавах и познавам много по-възрастни хора, от поколението преди моето (че и от моето!), които само при мисълта да се сблъскат с машина срещу тях изпадат в такова отрицание, че дума да не стане да пристъпят в секцията.

Тези хора се притесняват от тяхната неграмотност по темата. Особено ако са във възраст, в която обществото някак очаква тези хора да могат да се оправят с банкомат или машина за гласуване.

Но тези хора най-вероятно виждат момента с машинното гласуване по следния начин:

  1. Те така или иначе гарантирано ще имат проблем с машината.
  2. Ще трябва да искат помощ
  3. Цялата комисия, а и тези, които чакат след тях, ще осъждат неграмотността им.

Следователно, тези хора ще предпочетат да си останат вкъщи, отколкото да отидат и да упражнят правото си на глас. Никой, независимо колко е грамотен или образован, не обича да бъде осъждан за това, особено публично.

Така, че в крайна сметка може да се окаже, че ще имаме едни избори, при които избирателната активност ще е драстично намаляла. От това ще са пострадали предимно париите, в които имаме избиратели, които по една или друга причина не умеят да работят с електроника (да, даже и с банкомат). Според мен тези партии са ДПС, ГЕРБ и БСП (заради възрастните хора).

Вчера се хванахме на бас с приятелче. Искаше ми се да вкарам малко интрига в тези избори, та затова, като чух с уверен глас “ДБ ще има най-малко 15% на тези избори”, веднага реших да го предизвикам с един облог. Според мен ДБ няма никакъв шанс да направи 15% на тези избори. И облогът е бутилка с добро уиски по избор на цена около 150 лв. Това са горе-долу бутилките, които си пия с най-мног кеф.

Признавам си обаче, че тогава въобще не се замислих за тази шашма, която (точно “ДБ и приятели”) заложиха в сегашните избори. Днес разсъжденията ми са в посока, че може би приятелят е бил прав, особено ако така или иначе разполага с вътрешно-партийна информация от проучвания, при която е било вече ясно, че избирателната активност сред не-ДБ избирателите ще да е ниска.

Но каквото – такова. Басът си е бас. Кой ще пие добрата бутилка ще се реши само след две седмици.

Image by

“Защо наднационалната концепция те плаши”

“Защо наднационалната концепция те плаши”

Днес Нена Троли, една любима, виртуална, приятелка, с която спорим бясно и безнадеждно, ме попита:

“Защо наднационалната концепция толкова те плаши? Нали постоянно слушаме за примери за успешни конфедерации? Така или иначе националната се е наложила преди век, примерно, с по-съществени корени отпреди два века, защо мислиш, че ще е вечна?”

Въпроси като тези са причината да харесвам да споря с нея. Не знам дали е истински или фалшив профил. Надявам се да е истински, въпреки фалшиво изглеждащото. Замислих се над темата и ето какво измъдрих.

Не съм сигурен доколко Нена е права, че концепцията за националната държава е отпреди век. Може би, за България, това е било така, предвид османското владичество, продължило стотици години. Но за мен концепцията за националната държава много или малко се покрива с концепцията за нацията, за народа. Т.е., всеки народ, който се определя като такъв, има право, ако не и задължение, да има своя държава. Не гарантирам, че мнението ми е меродавно, но така мисля.

За мен принадлежността към коя да е нация е плод на биологична случайност. Родил съм се в българско семейство, възпитан съм като българин. Ако се бях родил със триста километра южно, най-вероятно щях да съм грък. Ако се бях родил с петстотин югоизточно – турчин. Или кюрд.

Въобще, ние нямаме никакъв контрол върху националната ни принадлежност. Получаваме я по рождение. Не е наше постижение. И от там изразът “горд съм, че съм българин” не ми е много ясен, защото не виждам какъв е моя принос в това, че съм българин. Но не за това ми е приказката. Това, че не зависи от нас не значи, че трябва да се отречем от нея, да предадем националния идеал, за който само преди сто, сто и петедесет години хората са оставяли костите си по поля и гори.

Хората, които се определяме като българи, сме най-концентрирани в рамките на националната ни държава. Същото е с другите националности: най-много концентрирани сърби на едно място, например, има в Сърбия. Най-много германци – в Германия. И тѐ така нататък. Тези общности ще останат винаги така, освен ако някой друг народ или друг “наднационалист” реши, че е време да бъдат претопени.

Нена ме пита “защо ме е страх от конфедерацията”. Аз не съм сигурен, че определям чувството като “страх”.

По-скоро чувството е отвращение. Отвращение от тези, които потенциално биха управлявали една такава “наднационализация”.

Отвращавам се от това някой друг да има право да определя съдбата ми:

  • Да ми казва колко кражба всеки месец ще трябва да отделям от заплатата си, за да му издържам крадливата администрация
  • Да ми казва колко кражба всеки месец ще трябва да отделям от заплатата си, за да му издържам крадливата и корумпирана администрация.
  • Да ми определя какво ще учат децата ми и да ме задължава да пращам децата ми там, за да учат това, което той е определил.
  • Да ми влиза в къщата и да ми обяснява как трябва да водя такова и такова обучение на децата ми, защото така било “правилно”.
Eussr, Flag, Banner, Sceptics, Concern, Symbolic, Eu

Това отвращение е подтикнато от поведението на тези, които имат претенции да стоят начело на тази “конфедерация”. Тези, които за пореден път трябва да ни поведат към “светлото бъдеще”, в което няма да има държави, няма да има валути, ще има общи данъци и всеки ще се обръща към другия с предлог в род и време, каквото другият си пожелае.

С две думи: “Великият ЕСССР“. Който ще се случи след “Великата ЕСССР-истична революция”.

Отвращава ме тежката, лакома, претенциозна и нахална бюрократична структура, която има наглостта да определя коя държава какво мнение трябва да има. И да се сърди, когато държавата го няма това мнение. “Плаши” ме възможността същите тези бюрократични тулупи да ми определят ежедневието.

Отвращава ме стремежъм им към повече кражба от всеки от нас, за да имат пари, които да преразпределят по приоритети, които дори не са ми близки.

Отвращава ме стремежъм им към социализъм, към изравняване на всеки и на всичко. Това го видях веднъж в Дания и ме отврати по горе-долу същия начин. Знаете ли какво е първото нещо, което човек прави, когато направи успешен датски бизнес? Бяга от Дания. Бяга, поне на хартия. Защото никой не желае да бъде ограбван от собствената му държава. Ето това ме отвращава.

И днес си говорим за концепцията на Държавата в своята “необходима излишност”:

  • “Ама кой ще строи пътищата, ако я няма Държавата?”
  • “Ама кой може да ни гарантира безопасността, ако не е Държавата?”
  • “Ама как така без Държавата да ни осигури безплатно здравеопазване?”
  • “Ама как така всеки ще има право да носи оръжие, нали Държавата се е погрижила за нас?”

Ако отговорите на тези въпроси в ЕСССР не бяха толкова отчайващи, може би и мен нямаше да “ме плаши” тази концепция. Но днес “развитото европейско съветско социалистическо общество” се е развило в посока, в която не искам нашето да се развива. “Колективизацията на общественото мнение” е достигнало нива, които от тук ми се струват ужасяващи.

Ще дам само един пример защо “националната държава” за момента ми се вижда като приемлив начин да гарантирам “нормалността” така, както я определям според моите ценности и представи за нормалност.

“Плаши ме” възможността французи и германци (двете най-големи европейски държави) да гласуват заедно и да превърнат земите ни в икономическо гето, “назначавайки” 25% “наднационален” корпоративен данък, например. Защото за тях това ще е добре: фирмите им няма да бягат при нас, за да се спасят от кражбата там.

Може би за Нена това няма значение. Поради това тя е смело “за” това да станем “поредната Съветска република”. Може би навремето е имало хора, които са се чувствали като нея и са работили активно, за да се превърнем в държава, част от СССР.

Днес обаче аз не желая да станем част от нов ЕСССР. Моето мнение е, че ЕС трябва да остане в сегашния си вид, ако не и да отстъпи малко откъм потъпкването на националните суверенитети, което започна си позволява.

За кого бих гласувал на изборите на 11.07.2021

За кого бих гласувал на изборите на 11.07.2021

Този юли вероятно ще има Негласувал: Achievement unlocked. Така стоят нещата. Но поне смятам да спазя традицията и открито да си заявя за кой щях да гласувам, ако гласувах.

Според мен, изборите на 11.07. ще са характерни с две неща:

  1. Ще са “междинни” избори.
    В смисъл, че скоро след тях отново ще има нови избори. Може би януари. Освен, ако разбира се, не се допуснат безпринципни коалиции, което няма да е нито нещо ново, нито неочаквано.
  2. Няма да донесат кой-знае каква промяна в обществените нагласи.
    Това, че има вероятност ГЕРБ и ИТН да си сменят местата не е никаква промяна, а затвърждение на статуквото, че масовият български избирател е популист, който чака поредния месия. Т.е., нищо ново.

Аз неколкократно споделих, че не ми излиза сметката да правя самостоятелно пътуване Созопол-София-Созопол само, за да пусна гласа си на тези избори. Сметките не излизат нито икономически, нито политически, нито пък от чисто рационална гледна точка. Това не значи обаче, че нямам мнение за кой бих гласувал. Напротив. А и ако около датата на изборите се появи възможност, бих пътувал до София с приятел

Моят предишен избраник, “Демократична България” този път яко разджурка листите си. Божо, за който гласувах миналия април, вече е на избираемо място в друг софийски МИР. Което няма лошо: мисля, че като депутат от опозицията ще има много по-голям шанс за промяна на нашето електрическо управление, отколкото като външен експерт на опозицията. Естествено това, че ще има шанс, не значи, че ще успее да промени нещо, но може поне да работи в посоката: обещания, проекто-закони, бутане в правилната посока на стадото от 240 народни представители, голямата маса от които изчерпват ИТ културата си с това да гледат порно в Интернет.

В моя 23-ти МИР (райони Витоша, Изгрев, Красно село, Лозенец, Младост, Панчарево, Студентски град, Триадица) има точно трима кандидати, за които бих гласувал без никакви колебания: Георги Ганев, Теди и Елисавета Белобрадова. Докато Георги Ганев е вероятно на избираема позиция (5-ти в листата), Летящата Козила (Елисавета Белобрадова) може да припари в Парламента само, ако се гласува преференциално и успее да се пребори за преференция. Д-р Теодора Върбанова, Тедчето, според мен, е само като необходим пълнеж в листата. Въпреки нейната безкрайна енергия не мисля, че би могла преференциално да успее да измести тези в челото, не и тези избори. Може би на следващите ще я видим още по-активна.

За мен икономическата трезва мисъл има по-голямо значение от симпатичния, остър език в Парламента. Поради това и бих предпочел Георги Ганев, с 23/105.

Един приятел ме попита преди дни “добре де, защо толкова много пишеш срещу тях, когато това е твоя избор?” Мисля, че много хора си го мислят това. Още отпреди три месеца, когато писах с много огорчение за програмата на ДБ.

Та, значи за всяка една партия да си има някой като мен сред симпатизантите е по-скоро разрушително, отколкото градивно. Потенциален глас, който обаче е толкова критичен, че може да отлее други потенциални гласове, които иначе не биха се замислили за някои проблеми.

Моят най-голям проблем с “Демократична България” е политическото лицемерие. В смисъл, всеки един от (официалните) участници в управлението на партиите в тази коалиция не се свени да покаже колко е “модерен-ляв”, “модерен-десен” или обикновен “бивш-ДЕОС”. И това няма нищо лошо. Хората имат предпочитания, мнение и политическа ориентация. Дори тези да не съвпадат с моите такива (а те често не съвпадат), свещено право на тези хора е да ги имат тези мнения и да си ги изразяват публично.

Проблемът обаче е, когато партията няма мнение. А партиите в тази коалиция често нямат мнение по много въпроси. Донякъде и заради принципно-десни хора като мен, които не биха им простили “левичар-марксизъм” позиции по щекотливи въпроси.

Ей ги например няколко случая, само от последните няколко дни, в които нямаха мнение и продължават да нямат:

Ситуацията с липсата на българска подкрепа за РСМ

Всички (или почти всички) ДБ фенове по моята листа изразиха явна подкрепа за РСМ, въпреки цялата отрова към България, която официално се излива от политиците им. За тях българският интерес е по-маловажен от интересите на ЕСССР и евентуално на Северна Македония. Или (заблудено) си мислят, че подкрепяйки РСМ подкрепят и интересите на България.

На сайта на ДБ няма нищо.

Ситуацията с декларацията към Орбан, защитаваща ултра-ляво-либералните в ЕСССР

Отново всички (или почти всички) ДБ фенове от моята листа горещо защитават правото на ЕСССР да се меси в суверенните дела на една страна-членка.

На сайта на ДБ няма нищо.

Безтегловност, характерна само за (ляв) център

Имам купчина разсъждения защо центриските партии са най-рискови. И в този смисъл “Да, България”. Но съм си обещал, ако остане време, да ги формулирам и публикувам едва след изборите. Защото всичките ми изводи са базирани на поведение от страна на партията, която бих подкрепил.

Все още подкрепям “Демократична България”, защото съм уверен, че ще са страхотна опозиция. Да, има риск да стане и управляваща, ако се коалира с ИТН, но този риск за момента ми се струва премерен, Нещо като риска да отменят истински плоския данък, който така или иначе унищожават чрез програмата си. Но пък и такова правителство не би било дългосрочно, предвид това как се развиват прогнозните резултати за следващия парламент.

Скоро се пошегувах с приятел, че ако един ден “Демократична България” имат реален шанс да са първа политическа сила, най-вероятно не бих гласувал за тях. Предвид официалната безпринципност по важни за мен политически въпроси и позиции смятам, че ДБ биха били полезни като опозиция, но изключително вредни, ако определят ключови, държавни политики.

Но на тези избори няма опасност това да стане. Дори да направят следизборна коалиция с ИТН и евентуално МаяМа (това ще е позор, но го има в лотарията), отново няма да могат самостоятелно да решават важните неща.

Затова, ако гласувам, на тези избори отново бих подкрепил “Демократична България” с 23/105 (или 23/119, или 23/110).

Интересен, либертариански поглед върху “зелената енергия”

Интересен, либертариански поглед върху “зелената енергия”

Миналата година по това време писах за перфектната ВЕИ/ФЕИ, която бих искал да имам един ден.

Village, Landscape, Photovoltaic, Roofs, Green

Днес ми попадна интересен доклад, писан от Стоян Панчев, който е човек, в чийто либертариански възгледи нямам грам съмнение. Прелюбопитното нещо беше, че докладът беше относно енергията от ВЕИ. И на всичкото отгоре беше позитивен. Като цяло материалът представлява много интересен либертарианско поглед върху проблема “ВЕИ в България”.

A aз натрупах много негативизъм към ВЕИ покрай грандиозния грабеж, който ни спретнаха и който в ЕСССР нарекоха “Зелена сделка”. Трилиони евро ще отидат хвърлени в безсмислени проекти. Тепърва ще станем свидетели на масоватата разсипия, която ще настане. Ще се харчи така, както само евробюрократът може да харчи. Средства, откраднати от хората и бизнеса през престъпните данъчни схеми на целия ЕСССР. Средства, които уж ще бъдат върнати обратно на “народа” и “бизнеса”, но солидна част от тях ще бъдат директно откраднати от политиците на деня и приближените им НПО и фирми.

Тази моя нагласа ме накара да съм изключително скептичен към подобно есе. Но предвид автора все пак се зачетох. И открих, че с някои неща съм доста съгласен. Особено, когато експонирах написаното в доклата върху моите намерения да изградя един ден ВЕИ покрив на бъдещото разширение на нашата къща.

Напълно съгласен съм с тезата на автора, че малките ВЕИ водят до повече свобода. Ако (и тук наистина откриваме едно огромно 💩), разбира се, законодателството позволи тази свобода. Защото днес законодателството не я позволява. Визирам основно българското, което е като едно лайно, разбъркано с безглутеново брашно и печено три часа на предварително загрята до 120°C фурна. Разбира се, чу се, че местните служби по грабежа над гражданите даже вдигнали дронове (не намерих линк към новина, да знаете, че има риск моето мнение да е от “Агенция ЕЖК”!), за да видят кой си е сложил ВЕИ на къщата, а не си е регистрирал надлежно данъчния склад.

Моят покрив със сигурност ще е пригоден за поставяне на фотоволтаици, а панел за топла вода също ще има. Но докато не съм абсолютно сигурен, че няма да имам абсурдни драми с рекетьорите на държавата няма да бързам да вложа десетина хиляди лева, за да си “купя” административна беля на главата.

Puzzle, Icon, Blue, Sky, Ecology, Business, Travel

Връщайки се на доклада/есето, то там става въпрос и за тежките (естествено!) административни процедури, които съпътстват изграждането на такова ВЕИ. Чудя се, ако не планирам да продавам обратно енергията, а само да я произвеждам за лично ползване, дали няма да е значително по-добре. Не знам дали би било по-умно. Може да се окаже, че си струва все пак да минеш през административния ад, ако в крайна сметка е по-ефикасния вариант. Но това май ще го реши фирмата, която след време ще наема, за да ми направи проекта. Набелязал съм си един-два контакта от спорадични разговори във Фейсбук, надявам се те да могат да свършат работа и относно консултацията за административната уредба на подобна малка ВЕИ.

Стоян Панчев пише в доклада си, че средното време за изграждане и присъединяване на подобна инсталация може да варира до една календарна година. Аз добавям от мене си, че това ще зависи най-вероятно от това къде буташ подкупите. И понеже аз съм известен с беса̀ си относно даване на подкупи (в смисъл, че не давам) предполагам, че при мен ще отнеме два-три пъти повече време.

Абсурдът с тези инсталации идва и от това, че самото дружество, което ми доставя електроенергия, няма абсолютно никаква пазарна причина да иска да ме присъедини като производител. Разбира се, законът ги задължава. Същият закон, който им гарантира монопол на доставка на електроенергия. Да, знам, монопол в БГ вече няма, ама в крайна сметка монопол има и още как, защото в къщата ми влиза един кабел. Та ако се навъдят много като мен (а нали “зелената сделка” цели да има колкото се може повече такива), това дружество в крайна сметка ще загуби ликвидност. Не знам дългосрочно как ще се оправи с този проблем, времето ще покаже.

Много ми харесаха препоръките на края на есето. Съгласен съм с всяка една от тях, с изключение на тази, която казва, че трябва публични средства да се насочват към хората, които искат да изграждат свои ВЕИ. Според мен това е груба намеса на пазар, който трябва да е максимално свободен. Следователно никакви грантове или безлихвени кредити (безлихвени кредити няма, защото все някой плаща лихвата!). Но като изключим това леко залитане вляво, като цяло документът е добър и дава много точна представа (в очите на лаик като мен) какви са предизвикателствата, ако един ден решим да тръгнем по нелекия път да изграждаме и експлоатираме наше, частно ВЕИ.

Security, Door, Glass, Airport, Arrivals, Terminal

А предвид лошото снабдяване с електричество в Лозен (да, подобри се последните пет години, но все още е зле) мисля, че абсолютния минимум за мен би било да си имам собствен, стабилизиран източник. Най-добре и с един малък генератор за случаите, когато токът спира през нощта за повече от час-два (мисля, че дори през зимата бих могъл да осигуря електричество с един 10 KWh батерии). Но това вече са технически неща, които ще се решават, “когато му дойде времето”.

Все още това, което най-много ме плаши, са административно-бюрократичните тежести при осъществяването на проекта и последващия държавен рекет при експлоатацията му. А познавайки условията и кадърността на държавните търтеи в тази клета територия не мисля, че това скоро ще си дойде на мястото.

Както винаги, използваните изображения са от безплатния pixabay масив: [1] | [2] | [3]

Южната дъга

Южната дъга

Южната дъга е почти готова.

Преди няколко месеца, за най-голяма радост на нас, живеещите в Лозен, пуснаха в експлоатация надлеза на Околовръстното над Стар лозенски път. Дотогава ми отнемаше около 10-15 минути всеки ден да премина през това кръстовище. С годините трафикът се беше засилил много и светофарът, комбиниран с малкото Околовръстно, постепенно беше станал солидна тапа.

Тогава строежът на Южната дъга продължаваше. Но ако човек отива към Цариградско, то чакането от 10-15 минути беше станало нула: в същия час-пик я има две-три коли на кръговото, я няма.

Преди три-четири седмици за пръв път имат удоволствието да премина от Лозен до Младост по (полуфабрикат) готовата Южна дъга. Въпреки, че работата по обекта продължаваше, когато и както може бригадите пускаха трафика да се движи.

Дори в този режим на полуготов обект се усети изключителното облекчение на трафика, който този обект донесе.

Преди отнемаше около 20-40 минути, ако човек тръгне от нас към “Младост”. Сега същият маршрут се взема за около седем: две минути от нас до колелото и още пет от едното колело до другото (или до светофара). Пътят до офиса страна десет-дванадесет минути. А от къщи до най-близкия LIDL: пет минути.

Това изключително удобство промени навиците за сутрешното ходене на училище. Преди от нас до 55-то трябваха около тридесет минути в посока. Сега на отиване се стига и за 15-20, според зависи от трафика по “Климент Охридски”. Разбира се, пак слагаме здравословен резерв, но тези 10-15 минути се усещат.

Помня как навремето, не вярвайки че е възможно, казах някъде из безбройните ми статуси, че ако ГЕРБ построят Южната дъга преди 2023-а,

На следващите общински избори ще гласувам за ГЕРБ

Тогава беше някъде 2020-а или 2019-а. Нямаше дори първа копка. И нещата изглеждаха невъзможни, та подобно смело обещание имаше смисъл.

Към днешна дата нещата засега отиват натам, че наистина май на следващите общински избори ще трябва да си спазвам обещанието. Макар, че на предишните общински избори (само за кмет на София, и то само на балотаж) все пак ми се наложи да гласувам за кандидата на ГЕРБ, за съжаление това не може да ме освободи от поетия вече ангажимент.

Да, политиката е неприятна работа. Факт е обаче, че това управление най-накрая успя да построи такава инфраструктура, която да ми спестява по един работен ден на месец (около седем и отгоре ча̀са). Което хич не е малко, особено съотнесено към това, че вече липсват нервите да чакаш в задръстването и “най-големите тарикати” да те изпреварват от всички страни (и в нарушение), защото те бързат повече от теб.

Има още доста работа по страничната инфраструктура, но основните неща са готови. Появиха се петте ленти в посока, които обезпечават трафика така, че даже и да се наложи частичен ремонт някъде (а то няма как да не се наложи, ако щеш и с времето и експлоатацията), то преминаването пак ще е сравнително бързо.

Към днешна дата вече дооправят прилежащата инфраструктура. Днес бяха затворили за няколко часа изцяло участъка Лозен – Герман, защото поставяха последния пешеходен надлез, по който се предполага, че ще преминават хората, използващи градски транспорт, за да стигнат до работните си места. Все още има работа по инфраструктурата, самите кръгови движения имат дребни неща за доизкусуряване, но те не ни притесняват толкова и трафикът от и за Лозен вече е песен.

Вчера ни се наложи да отскочим по случай един детски рожден ден до заведение в Симеоново. Това ме наведе на мисли кой е бил този изключителен идиот, който е приел да се построи кръстовище със светофар под Околовръстното, вместо нормалното, стандартно кръгово движение, което освобождава трафика. Който и да е този некомпетентен човек, той е заложил такъв грозен капан на ползващите кръстовището, от който капан не знам има ли отърваване. Всеки път, когато минавам по Симеоновско на път за Околовръстното знам, че ще чакам поне пет, ако не и десет минути заради това кръстовище.

Много се дивя на подобна чиновническа некомпетентност и късогледство, които се срещат навсякъде (далеч не само по нашите ширини). Ще строиш проект, който струва вероятно сто пъти повече от това да обезпечиш с кръгови тези кръстовища, и въпреки това няма да построиш правилното инфраструктурно решение, вероятно по някакви странни подбуди за икономия или и аз не знам какво там.

Тръпки ме побиват, че можеше и германското, и лозенското кръстовище да останат със светофари, защото вероятно същият некомпетентен екип ги е бил проектирал така. Но местните са се вдигнали за пореден път и след редица протести и преговори в крайна сметка проектът е бил преразгледан и вече има изпълнено кръговото движение, което отпуши нашия трафик.

И докато съм на тема “кръгови движения” да си кажа, че с нетърпение чакам да направяят кръговото на “Ляпчев” и “Климент Охридски”, което ще отпуши пък трафика там. Защото сега, на връщане от училището на Калина, всеки път се чудя дали някой опитващ да направи ляв завой няма да ме удари. Това кръстовище от толкова време плаче за кръгово, че ще е глупаво, ако продължават да го отлагат.

Инфраструктурата в един град е важна. И понеже сме възприели етатисткия подход “общината знае най-добре какво е доброто за нас”, в случая ще трябва да се радваме, когато най-накрая ни подхвърлят такива решения.

Използвал към стоп-кадри от видеата на SkyPoint. Страхотни са, изгледайте ги, ако искате да видите как се случват нещата при строежа на много интересни, инфраструктурни проекти.

На избори в “60-класното”

На избори в “60-класното”

Днес сутринта майка ме помоли да я заведа до училище, за да гласува. Сама ѝ е трудно, по ред причини. Пък и на мен ми беше приятно да свършим тази работа заедно, затова и не се поколебах.

Разбира се, с оглед логистика решихме да отидем възможно най-рано сутринта. Тогава очаквахме (и очакванията се оправдаха), че ще има най-малко хора. Не исках да се юрнем още в 07:00: тогава секциите биха едва отваряли, а и най-вероятно би имало други хора, които трябва да работят и биха били първи пред урните. Но ми се струваше, че 07:20-07:30 е добър баланс: първите вече ще са гласували, а за следващите още е рано.

В избирателния район на майка гласуването винаги е било в “60-класното училище”, както винаги съм го знаел, а иначе официално СУ “Софроний Врачански”. Може би, преди да го построят (1984), родителите ми са гласували другаде, но аз това не го помня. Та от моя гледна точка, когато се гласува в Пловдив винаги се е гласувало там. Аз самият там съм гласувал за първи път.

Майка, бъдейки на 75 години, вече ходи по-бавно и по-трудно. А и в училището няма асансьор. Никога не е имало. Четири етажа, един подземен, но явно навремето на архитектите, строили социализма не им е хрумнало, че може да има и по-трудно подвижни деца и хора. По онова време хора в затруднено положение явно са липсвали. Та затова и асансьори не са били необходими за училище в едно развито, социалистическо общество.

Майка знаеше много по-добре от мен кой вход на училището работеше. Но аз си карах по старому, когато използвахме само “задния вход” на сградата. И логично се насочих към него, въпреки това, че майка ме предупреди. Съвсем несъобразително реших, че ще отидем пеша, несъобразявайки обаче дребния факт, че това увеличава почти двойно разстоянието за ходене на майка и включва още едни стълби. За мен тогава, а и сега, тези стълби не са проблем, но за майка си бяха допълнително натоварване.

Нейсе, глупостта ми беше направена, та тряваше да “прецапваме” през стълбите. Училището е доста голямо: четири отделни учебни корпуса, от тях два са на по два надземни етажа, а два – на вече споменатите четири.

За мое съжаление и яд, секцията на майка беше на четвъртия етаж. Всъщност, на първия етаж секции нямаше. Всеки човек, включително и по-възрастните, трябваше да катерят етажите до горе. На майка това определено ѝ беше най-тежкото. По едно време даже малко се притесних, но всичко беше в крайна сметка благополучно.

С няколко почивки изкатерихме стълбите. Ако правилно съм запомнил, секцията в която майка глауваше, беше кабинет, в който навремето учих математика. По пътя към секцията минах покрай ет.3, каб. 306-307 (или поне по онова време беше 306-307).

Този кабинет ще остане винаги в главата ми, защото там написах първата програма, която ставаше за нещо. Спомням си как в шести клас с възторг научих, че (най-накрая) ще се оборудва компютърен кабинет в училище. Не знам на кой желанието беше по-голямо: на мен или на др. Кашкавалджиев. По онова време всички бяха “другари” и “другарки”. БСП все още и все така смешно се наричат и днес. Макар, че хич не е смешно за тези, които помнят кое идваше с “другарите и другарките”.

Та, докато за пореден път досаждах на др. Кашкавалджиев за един от двата компютри в неговата учителска стая (към кабинетите по информатика имаше допълнителни стаички, в които беше “най-интересното”) той сподели, че скоро целият кабинет ще бъде оборудван с компютри. И то не какви да е, а “Правец-8С”: по-новата и по-мощната версия на “Правец-82”. Машините бяха с цели 64КВ памет. Някои от тях и с разширителни карти от още 128КВ, за “особено тежки изчисления”. На BASIC тази памет не беше лесно достъпна, но и 64KB си беше солидно постижение за тогава!

Може би някой по-млад ще си помисли, че съм се объркал в мерните единици. Но не съм. Паметта на масовия компютър, с който се вършеше работата тогава, беше между 48 и 64 кабайта. Т.е., размер, в който днес едва се побира някоя от малките иконки на смартфона, който носим в джоба си. Днес моят айфон има два милиона пъти повече памет, по-точно 2,097,152 пъти повече памет от тези страхотни машини, които два-три месеца чаках с нетърпение. Някой може да се заяде, че това на айфона всъщност е диск, а не RAM, но чиповете памет са си чипове памет. Естествено, RAM-ът е по-бърз от “диска”, но да не тръгваме да сравняваме бързодействието на сегашния “диск” с тогавашния RAM, че съвсем ще се оплетем в големи порядъци разлика.

Когато най-накрая компютрите дойдоха аз бях един изключитело щастлив човек! Имаше достатъчно компютри: можех да си избирам даже на кой да седна. Бързо научихме кои флопита работеха добре и кои – не толкова добре. И когато за седмица-две по-големите и по-малките се бяхме разбрали “кой ще кара влака” настъпи примирието, на което др. Кашкавалджиев се надяваше. Всяка жаба си научи гьола и липсваха особени конфликти.

Аз тогава постигнах някаква своеобразна “компютърна нирвана”. Само на десет минути пеша от нас имах компютърна зала, която беше на мое разположение почти по всяко време, стига да успея да намеря къде из училището е др. Кашкавалджиев. Измъквал съм го даже от учебни съвети, за да ми отвори залата. Не знам как ме изтрая този човек. Но шести и седми клас той си остана за мен една от най-важните фигури в училището, защото държеше ключа от най-важната стая. Така спрях да търча по компютърни клубове с далеч по-ограничен достъп и можех да пиша (и да играя, да не се лъжем!) много повече.

За да държи мотивацията на ниво, др. Кашкавалджиев раздаде задачи. На мен ми се падна задачата да напиша програмата, с която ще смятаме средния успех на випуска. Въвеждаме оценките от дневниците и програмата смята. Аз си нямах особено понятие от статистика тогава, но си представях защо им е важно колко общо шестици има по математика в пети клас, колко е средния успех по математика на всички класове, на които преподава др. Томов, и т.н.

Задачата получих в началото на седми клас. Всъщност, малко преди началото, защото аз бях от тези, които търчаха до училището и през ваканцията, защото там бяха компютрите. Имах в началото малко проблеми с достъпа и портиера, но като ме научиха (по-скоро като се отказаха да намират начини да ме спират) вече нямах проблеми. А и др. Кашкавалджиев май тогава окончателно разбра, че няма отърване от мен и реши да ме занимава с “официално задание”.

Някой път ще разправя как точно писах това задание, но за мен (а и за него) важното беше, че не се провалих напълно.

Такива спомени ме заливаха, докато с майка вървяхме по коридорите на училището. Странно е как за двадесет минути толкова неща може да минат през една глава. Но най-важното е, че свършихме добре задачата с гласуването.

Важно е да се гласува. Въпреки, че съм 99% сигурен за кой е отишъл гласа на майка, по-важното е да се гласува!

Снимката е от сайта на МОН. Макар ,че “мъдър човек” там мъдро е сложил знак “©”, аз смятам, че бидейки обществен сайт, издържан с кражбата от всички нас, мога да взема и да използвам снимката без никакви угризения.

Сто години от рождението  на баба Калина

Сто години от рождението на баба Калина

На втори април 2021 се навършиха сто години от рождението на баба Калина, моя баба, майката на моята майка, пра-бабата на моята Калина. Или баба Кина, както я знаеха всички, както ѝ казвах и аз.

Баба Кина ни напусна на 75 години, през октомври 1996-а. Тя не видя никое от моите деца, не можа да играе на светбата ми, както многократно се шегуваше, докато растях. Но пък познаваше Веси, а и Веси я познава и помни.

Баба ме е отгледала през времето, когато бабите, ако ги имаше, бяха абсолютно задължителният елемент от отглеждането на по-следващото поколение.

През целия си живот баба живееше в Оризово, моето село по майчина линия. Там съм израсъл и аз, от нулева някъде до петгодишна възраст, когато с цел “детето да се научи на град” се преместихме в Пловдив.

Въпреки, че живеехме в Пловдив обаче, до 15-17 годишна възраст почти всеки уикенд прекарвах с майка и татко в Оризово. Докато родителите ни строяха социализма и комунизма, ако искаха да си докарат малко по-добро препитание и живот от тези, определени от Партията, се налагаше съботата и неделята да бъдат дни не на активна почивка от служебните задължения, а на акивна работа в семейното стопанство. За това, разбира се, помагаха и баба и дядо, а често и аз.

Ваканциите, естествено, повечето време си бях също на село. От тогавашната ми гледна точка ваканцията си беше просто един дълъг уикенд. Малко по-дълъг от обичайното.

Баба готвеше много хубаво. Почти толкова хубаво, колкото и майка. Особено за внучето си (аз). И до днес помня пържените картофи на баба. Толкова много ги обичах, че редовно си ги “поръчвах” за ядене. Помня също така и “масленицата”, която тя правеше. Там не съм сигурен дали баба я правеше или майка също помагаше, но в моята, детска глава тези неща излизаха от кухнята на баба.

Масленицата беше жестока. Приличаше на днешния тутманик, по същество си беше баница със сирене. Но тестото толкова много се меси, че бухва много, а това, че е обилно омесено със сирене правеше яденето фантастично, поне в моите детски очи. Тази масленица, заедно с бурканче от (онова) кисело мляко ми беше друго много любимо ядене.

Баба беше солидна жена. Както и в семейството на родителите ми, както и в моето семейство, жените винаги са имали ключовата дума за това как ще се случват нещата. Мъжете по-скоро са осигурявали ресурса, който жените управляват. Така беше и в семейството на баба и дядо. Разбира се, дядо имаше тежката дума на “мъжа в семейството”, но механизмите на баба за убеждаването му даваха почти стопроцентов резултат. В смисъл, че ако баба си навиеше нещо, нямаше сила, която да я спре да го реализира. Да, по много съвременни определения семейството беше “патриархално”, но всъщност, на края, като ударим чертата, в моите детски очи баба командваше ежедневния парад.

Баба можеше да коли кокошки. В детската ми глава (и сега – в закоравялата ми, ината тиква) стои още спомена как баба слагаше в един голям, бял чайник да заври вода. Или беше в тенджера… не помня със сигурност. Може да е било тенджера, защото в крайна сметка тази вода влизаше или в една зелено-бяла кофа-алпака, или в по-голяма кофа от поцинкована ламарина. Баба нарамваше кофата и след това отиваше в кокошарника. Всъщност, “кокошарникът” на село си беше доста солидна заградена територия, на която живееха поне двадесет-тридесет кокошки. Там, когато бях по-малък и когато никой не гледаше, обичах да влизам и аз. Освен ако нямаше и петел, който да е по-куражлия от мен. Имах си любими кокошки, които за да хвана, падаше преследване. Но така стояха нещата, човек трябва да си търси забавления, дори когато е малък.

Но да се върнем на екзекуцията. Нарочената от баба птица се хващаше. Или от мен, или от нея. Колкото по-малко тя можеше да се движи, толкова по-често се хващаше от мен. Под стряхата имахме една малка брадвичка с острие около 8-10 см, която беше винаги наточена до блясък. С тази брадвичка се кълцаше трева на кокошките, но с нея също така се отсичаха и главите на определените за ядене жертви. Баба хващаше обречената кокошка, запътваше се с нея към дръвника и… натам не е вече за хора със слаби сърца. Но в крайна сметка, след по-малко от пет минути кокошият труп се киснеше във врялата вода, за да се оскубе и почисти по-лесно впоследствие. На мен тази част ми беше гадна, затова и, като цяло, я избягвах.

Баба можеше да пее. Можеше да пее много добре. Всъщност, с това най-вече я запомняха хората, непознатите, с които им се случваше да общуват с нея. Спомням си, всъщност преразказвам нейните и на майка ми спомените, как при първата операция на крака ѝ (първата половина на осемдесетте години, бяхме още в малката гарсониера на “Петър Васков” в Пловдив), преди и след операцията ѝ тя, за да си даде кураж, е пяла в отделението в старозагорската ортопедия. Пяла е така, че само след няколко дни всички лекари са знаели коя е Калинка. И в крайна сметка може би точно споменът за това ѝ пеене я е спасило, когато се е наложило да се намери специален антибиотик, за да оцелее тя от белодробното усложнение, което е получила вследствие тежкото залежаване след операцията.

Баба си отиде, защото си отиде дядо. Отиде си две години след него. Аз съм убеден, че ако дядо беше жив, тя най-вероятно нямаше да падне, нямаше да си счупи крака, в който ѝ служеше изкуствената става и нямаше да се наложи спешната операция, която сложи край на живота ѝ. На всички нас, а и на нея беше ясно, че шансът за успех на операцията е много малък. Но тя не беше от страхливите хора. И такава и си остана докрай.

Мир на праха ѝ.

Theme: Overlay by Kaira Extra Text