Author: Doncho

Круиз 2018: Ден трети, Палма де Майорка

Круиз 2018: Ден трети, Палма де Майорка

Нормален ден за разходка. Най-нормалният досега. Може би поради факта, че половината ден и повече бяхме на море (часът на пристгане в Палма беше чак около 15:00). Или защото и преди сме били на Палма де Майорка, по врене на нашия първи въобще круиз (пак с Тянко и Цонка, но без деца). Или защото просто денят си беше такъв? Няма значение защо, но при мен поне беше един много приятен ден.

Сутрешното ставане – максимално лежерно и спокойно. Не бързаме за никъде: знаем, че така или иначе ще сме на кораба още няколко часа. Корабната GSM мрежа беше изключена, което за мен беше много добър знак: вероятно плавахме в зона, в която има стандартно GSM покритие. Това от стаята нямаше как да проверя, но и това обаче не беше кой-знае какъв стимул, та едва около 10 часа се замъкнах към ресторанта, без вече да търся или да изчаквам никой. Преди това Мартин вече беше изчезнал нанякъде заедно с Ангел. Веси беше тръгнала за някъде и тя (май някакъв стретчинг ли, някакви други неща ли, не знам). Аз, въоръжен с компютър и де що устройства мога да взема, отидох на закуска с идеята да седна някъде да си попиша и поработя на спокойствие.

Закуската беше стандартната лудница. Явно много хора, като мен, бяха решили да не бързат за никъде, но гладът ги беше изгонил от каютите. Въпреки лудницата, успях да засека първо Тянко с всички деца след него, след това и Цонка (и тя току-що идваща да яде). Седнахме покрай прозореца, от който с огромно задоволство видях, че минаваме покрай бреговете на островите. Т.е., голяма вероятност за покритие. И така си и беше: Vodafone ES беше така добър да предостави връзка, т.е. да има данни до насита.

Закусих. Свърших много работа. Писах, качвах снимки, четох. Отне ми около час-два да подредя онлайн нещата си в някакъв ред. Бяха зарязани от два-три дни, а при мен това време е достатъчно, за да започне да се натрупва хаос в системата ми. Докато си работех, бюфета се опразни. По някое време бях само аз и персонала. След това пак започна да се пълни: беше дошло време за обяд. Някакви французи се изтърсиха на масата ми, която беше с много хубав изглед директно към брега, и също така с директна видимост на сигнала към GSM кулите. Добре, че бях поприключил, когато те доведоха и някаква испанска двойка. Че след това започна един разговор, едно ръкомахане. Явно и те се разбират, като и българи-сърби-хървати, но все пак бая ръкомахане падна, заболяха ги ръцете да си обясняват разни неща. На мен, вече пийнал чашка розé, ми беше сравнително лесно да ги изтърпявам, но при свършваща батерия и приключил с най-важното реших да потърся къде са моите хора.

Тянко и Цонка намерих на бара зад басейна. Явно се канеха да ядат. В същи този бар готвеха паеля на живо, та имаше прясна. Оставих си такъмите при тях и тръгнах да търся Веси. На втората обиколка в намерих на басейна. Взех я при нас, за лек обяд с още малко розé. Междувременно корабът беше доближил пристанището и към 14:30 започна да се гъне, докато застане на пристан. В един момент двигателите спряха окончателно, което си значеше, че е време да се оправяме за разходката.

Минахме през стаята, оставихме нещата и развяхме къси гащи из Палма (прогноза 30-35 градуса). Разходката из Палма беше сериозна: 12.6 км общо, за три часа ходене (от общо пет часа и половина разходка). В началото малко се ядосах, че си го причинихме това ходене при 33 градуса поне и яка влажност. Но след това се поуспокоих, най-вече защото стигнахме до по-сенчестите части.

Палма си е почти същата, която оставихме преди девет години. Само този път беше без зверския вятър, който тогава погуби един човешки живот на MSC Fantasia. Пак се разходихме до катедралата. След това из уличките по-нагоре. Минахме през 2-3 магазинчета. След това се върнахме през един май по-нов комплекс на самата стена и приключихме разходката на по бира в едно заведение.

Интересен факт е, че на много места в Палма има безплатен wireless сигнал. За радост на нашите деца (не толкова на мен, аз си имам 4G, което в повечето случаи бие качеството на обществените wifi мрежи). Но децата му се радваха, защото им даде безконтролен достъп до данни.

На връщане се ходеше много по-лесно и приятно: времето беше решило да се поразвали, даже ръсна няколко капки дъжд, но толкова. По-късно видях, че е валяло доста: като минах вечерта през 11-та палуба тя беше изцяло мокра, с прибрани на сушина маси и шезлонги. Но когато аз ходех дъждът беше вече спрял.

Вечерта си приключи както обикновено: бяло винце с морски ястия в ресторанта, след това моите хора се разделиха на спящи (Веси и Мартин, последния доста недоволен от този факт), разкарващи се някъде из кораба (Ангел и Теди), и моя милост, който трябваше да свърши няколко служебни неща.

Утре сме в Ibiza. Да видим там какво ще става, че днес Веси и Тянко се разбираха по какви „бичове“ ще ходят…

Снимките от днес не са нищо особено. Но аз си ги харесвам. Ето ги и тук:

Круиз 2018: Ден втори, Марсилия

Круиз 2018: Ден втори, Марсилия

Френски. Лудница. Топло. Каскет. Wi-Fi. Зле. Английски. Много зле. Ходене. Много. Качване. Стръмно. Замък. Тълпи. Бягане. Бързо. Автобус. Безплатен. Вечер. Гала.

Събуждането във вътрешна каюта на кораб е малко особено преживяване. Тъй-като няма прозорец, докато не погледнеш часовника не може да си сигурен колко е напреднал денят. Когато имаш ранобудни деца в сравнително малка каюта се започва едно тропане, ставане, ходене до тоалетна, лягане, придружено обикновено или с пребиване по някой от ъглите, или със скачане (без да иска, естествено) на краката на спящите майка и баща. Мартин, ставайки още около 7 сутринта, ни предостави всички тези екстри, така че някъде около 8 бяхме готови за действие.

Времето за док беше около 9, затова и се спретнахме и заминахме на закуската. Губи ми се къде точно и как им се получи закуската на децата, май бяха с нас. Те си щъкат сами из кораба (което е едно от предимствата на по-големите деца на такава екскурзия), тъй че имахме време да си закусим на спокойствие. Разбира се, на не много голям кораб думата „спокойствие“ е относително нещо. Не, че Фантазия с нейните 3600 пътника беше по-спокойна! Но поне имаше повече места. Тук лудницата е на ниво 11 и 12. Тук са басейните, баровете с храната и пиенето, както и разни други екстри. И вечно има хора. Освен, може би, между храненето.

След закуската веднага се оправихме и тръгнахме. Решихме да не се поддаваме на първичния порив да си купим осигурен транспорт до и от центъра. Веси и Тянко, като едни зорки пазители на личните бюджети решиха, че не си струва да се дават по €50/семейство само за някакви билети, защото така или иначе не може да няма начин да се стигне до града. Е, начин имаше, с такси. Което, всъщност, се оказа наистина по-ефективно. Не заради спестените €15 на посока, а защото ни даде възможност да си поговорим с шофьора и той да ни покаже интересни неща, на които си струва да обърнем внимание, както и откъде пътуват безплатните автобуси, които свързват центъра на Марсилия (стария кей) с круизния терминал.

Таксиджията определено си заслужи парите. Ако щете и защото беше може би единственият местен (роден в Марсилия, по неговите думи), с поносим английски език. Останалите, които щяхме да срещнем през деня, щяха да са много, много по-зле от него.

След като ни остави в центъра на лудницата ние веднага осъзнахме какво сме пропуснали да вземем с нас. Шапки. Почти всяка екскурзия забравяме да купим шапки. И в крайна сметка си купуваме от мястото, на което сме отишли. В Лозен сигурно имаме вече един сандък, пълен с различни шапки. Кои купени, кои отмъкнати от приятели (Станислав хер Генов, теб гледам 🙂 ), които са имали неблагоразумието да ни ги „заемат“. Последният път, от похода до вр. Джано, отмъкнах малко стара, но особено удобна и добра шапка от Стан. Която, май, няма да му я върна!

Та и сега се наложи веднага да се оглеждаме за шапки. На кея продаваха по €10 парчето, но ние сме опитни туристи и знаехме, че от такива туристически капанчета не си купуваш нищо друго, освен магнитче за спомен. Та нашият навигатор (Тянко) ни насочи по един от маршрутите на картата, надявайки се по него да намерим и шапки за всички. Специално търсехме и камуфлажна шапка за госпожицата, защото тя хареса една от кея, но не ѝ излезе късмета за нея. Поне не и в началото на екскурзията.

Тянко и Веси се оказаха прави. На един от ъглите намерихме друг магазин. Пак туристическо капанче, но с много по-нормални цени. И така почти всички се обзаведохме с шапки. Аз и Мартин, в добрите, стари френско-италиански традиции получихме каскети. Веси намери шапка с фльонга. А Ангел, разкъсван от тийнейджърски терзания и мераци за разни странни “решения за глава”, си остана без шапка. Добре, че е русоляв, та не привлича особено много слънчевите лъчи.

След още ходене аз започнах леко да помрънквам. В задачите ми на почетно място се мъдреше „да намеря читав Wi-Fi и да си свърша облачната работа“. Всичко хубаво, ама читав wi-fi се оказа предизвикателство. Първо минахме покрай някакъв ресторант. Докато се въртяхме като едни истински туристи, от ресторанта се показа сервитьор, който започна с неориентирани жестове да ни подканя да се мърдаме, че зареждал за обяд (или каквото там успя да надрънка на френски). Аз останах сащисан от подобно поведение. Питах го дали наистина иска да ни изгони (ние, всъщност, сме бая солидна група). Той май наистина искаше и ние, за да не му разваляме рахата, отидохме до следващия ресторант, 20-30 метра по-надолу. Аз обаче се бях вкиснал доста и отделих 5 минути да оставя Google Maps ревю с една звезда. Оставяйки ревюто се оказа, че мястото наистина е някаква претенциозна дупка (рейтинг 3.8 си е доста нисък), та правилно сме се насочили на другаде.

Сядайки в съседното кафене, аз наизвадих електрониката. Отне ми само две минути да се свържа и да им съборя рутера с моя трафик. Може би защото и децата се закачиха и те и подкараха техните видеа? Или защото вероятно разполагаха с типичния, евтин и домашен рутер, захранен с типичната, евтина и некачествена интернет връзка? Не знам. Факт е, че след като измрънках няколко пъти и сервитьорката се видя в чудо Особено след като се опитах да ѝ обясня (и покажа) какво е това ping и tracert и как не моят хардуер, а техният проклетия рутер е проблема (и защо). Също така обаче е факт, че момичето беше зверски търпеливо и опита, каквото можа. Накрая почти закрепиха нещата, така че успях да си свърша работата, донякъде с Business Roaming Unlimited, донякъде с помощта на тяхната връзка. Кафето им беше също хубаво, така че общия резултат беше, че по-скоро доволен, отколкото ядосан прибрах ноутбука и поехме към следващата цел: „някаква катедрала ли е, църква ли е, де да знам какво е“, която се виждаше на хълма пред нас.

Оказа се, че пътят до тази катедрала е доста. Доста метри и доста стръмен. Направихме си много добра разходка, но докато стигнем до там се поскапахме. Особено Теди, която към края не знаеше на кой бог да се моли и на кой точно да мрънка за това колко е мизерна. Ангел като че ли се държеше (бива ли да се излага пред момата), а Мартин… Мартин си беше свободния, беснеещ електрон. Неслучайно на края на разходката нашите телефони показваха средно 20,000 крачки, докато неговият беше около 24,000. И не е заради по-малките му крачки: детето беше като бродировъчна машина: ние ако вървим напред, той осцилираше покрай нашата траектория, покривайки поне 10-15% повече разстояние. Напред-назад-настрани-нагоре-надолу! Аз пъшкам и влача, той търчи напред, след това се връща, след това пак търчи! Няма да хване скоро мръвка!

Стигайки до целта горе направихме няколко снимки, няколко панорами. Едва ли ще са нещо уникално, сигурно са същите като още 1235846324-те снимки, правени от туристи като нас. Но пък са си мои/наши, така че аз съм си горд от тях.

Моят каскет бая се беше изпотил. Явно нещо е дефектен. Но пък аз бях доволен: изкачването беше свършило, а следващата стъпка беше да се прибираме към кораба. Бедният, неподготвен и наивен аз! Тази стъпка беше толкова ходене, колкото всичко досега, само че по обедно време, под яко слънце. Твърдо бях решен да намерим безплатния транспорт до кораба, не толкова заради парите, а заради ината и желанието за проучване! Тянеца не беше вече толкова ентусиазиран, нито пък останалите, но аз си бях навил, че щом ще е гарга, ще е рошава, та дори €2/билет за автобус 35Т не беше оферта за мен. Да не говорим, че след последната спирка на този автобус имахме поне още километър до спирката на безплатния круизен транспорт, а след това още километър и до самия кораб. Теди ,за сметка на това, получи “камуфлажна шапка от Марсилия”, нещото което така и не успяхме да намерим другаде, освен на кея:

Аз, Цонка и Тянко се пръснахме из региона на мола Les Terraces, за да търсим къде е спирката на въпросния транспорт. Знаехме, че тръгва на всеки половин час. Но нищо повече. Докато обикалях мола от едната страна, търсейки спирката, Веси ми звънна, за да ми каже, че имам две минути, докато замине следващия транспорт. Тъй-като тя много обича да ми дава загадки, описа ми мястото така, че да се наложи да хвърлям жребий от коя страна на мола е спирката. Хукнах към едната, оказа се че съм улучил. Хванахме автобуса в най-последния момент, едва ли не висейки от вратите. Около 30 минути по-късно (10 с автобуса и 20 пеша) бяхме на кораба, за обяд, по бира-две-три и след това заслужена почивка.

Вечерта беше т.нар. „гала“. Още когато получиш круизния билет там пише, че ще има такава вечер и че официално облекло (смятай смокинг и папионка) е повече от желателно. Т.к. аз нямам такива, официален панталон и „някаква риза“ са ми напълно достатъчни. За мое удовлетворение много хора смятат като мен и всъщност се получава така, че тези със смокингите и с костюмите са малцинството. Хората с по-официално облекло (риза/панталон, като мен) сме масата, но дори се срещат вечните революционери по джапанки и къс панталон. Тъй или иначе, всички получаваме еднакво отношение и обслужване :).

В театъра представиха директорите и командващите офицери: осем-десет директора на различни отделения от предприятието, главния медицински офицер, главния корабен инженер и заместник капитана. Капитанът, по някаква причина, реши да не идва.

След това последва нещо, което конферансието беше обявил като „комедия“, но на мен повече ми приличаше на „театър на ужасите“. Музиката обаче беше яка, според Shazam това беше албума „Tearing Down the Walls” на H.E.A.T.. Ще му обърна внимание тези дни, звучеше много добре. Бяхме на втория ред, близко до екшъна. Поради това ми беше малко неудобно да снимам, но и костюмите, и изпълнението бяха на ниво. Това ни беше едва втората вечер, но у мен се появява странното усещане, че театралната група на MSC Opera е на по-високо ниво от MSC Fantasia, или поне това, което видяхме миналата година при пътуването ни из фиордите. Може би защото тук нямат умна playback система… та се налага да пеят с гласа си? Не знам. Но е приятно.

След представлението беше обичайната вечеря в ресторанта и след това – спане. Случвало ли ви се е да не може да заспите, защото сте твърде уморени? Е, на мен ми се случи. Въртях се, четох, сигурно до 1:30 през нощта. Прочетох си „Репортажи от България“ на Джеймс Баучър. Трябва да ѝ напиша ревю скоро, защото книгата много ми хареса. Трябва и да не забравя да занеса цветя на гроба на този ирландец с българско сърце, когато следващия път отидем към Рилския манастир.

Утре ще сме в Палма де Майорка. Ще пристигнем чак около 15:00, така че преди обяд ще има достатъчно време за писане. А ако има и европейска мобилна мрежа – още по-добре!

Круиз 2018: Генуа, ден първи

Круиз 2018: Генуа, ден първи

Първият ден започна отлично. Много стегнато ставане, оправяне, стягане на багажа. Предвид колко хора сме, беше учудващо как от всички седем човека никой не се замота или обърка. В 7:30 вече бяхме на път за Генуа. По GPS разстоянието трябваше да вземем за два и половина – три часа.

Направихме едно кратко спиране още през първите 20 км, за да купим кафе. Някак „хотелът“, където бяхме, беше забравил да купи кафе и не успяхме да си направим там. При спирането нашите хора дори не слязоха: аз и Тянко отскочихме за кафета, всички останали си останаха в буса.
Преборвайки италианския културен шок, че едно кафе при тях е „6 гр. течност“, обяснявайки колко дълго искаме да ни е дългото кафе, най-накрая с Тянко горди понесохме чашите с „еспресо много лунго“, съпроводени от съжалителните погледи на лелките зад щанда. Все пак те успяха едно от кафетата да го пуснат „тяхно си“, но Веси великодушно го взе, за да мога аз да си имам дълго кафе за из пътя.

След като взехме кафетата атакувахме дистанцията до Генуа. За час-час и половина бяхме преполовили. Трафикът беше относително спокоен, което позволи да се шофира със 130 км/ч максимална скорост, което пък от своя страна направи нещата да се случат точно по план.

На около 40-60 км от Генуа започна участъкът, който сме запомнили отпреди като „адската магистрала“. Пътуването по нея прилича на леко луд rollercoaster, но с участието на автомобили от по 20-40 тона. Пътят е ограничен на 80 км/ч за нас, 60 км/ч за тях и това предизвиква необходимост от почти непрекъснато изпреварване, което още повече увеличава адреналина.

Спомням си нашият първи круиз. Беше накъде 2009 година, когато пак с Тянко, Цонка и Веси, но без деца, стъпихме за пръв път на борда на круизен кораб за седемдневно пътуване. Отново тръгвахме от Генуа, но бидейки новобранци в пътуването, бяхме решили да вземем всичките 1500 км от София до Генуа от раз. Размазани от път, след близо 20 часово шофиране с нашата шкода, на мен се падна отговорността за тези последни километри. И до днес помня как зверски ми се затваряха очите по време на този слалом. Мисля си, че имах голям късмет да докарам всички живи и здрави до хотела до пристанище Генуа. И днес, слизайки по магистралата надолу се чудих на акъла ми тогава. Явно освен възраст трябва и опит. Защото тогава бяхме достатъчно възрастни, но много неопитни.

Днес въпреки трафика всичко беше много по-спокойно. Безпроблемно стигнахме до Генуа, а след това с малко питане и още по-малко GPS стигнахме до „Park and cruise”. Сигурен съм обаче ,че Sygic-a много ми се разсърди, защото ако го бях слушал, нямаше да има нужда от питане. Но аз реших, че като видя униформени, хубаво е да ги питам, да се чувстват важни хората, които ядат бюджетни пари, за да вършат обикновено безсмислена работа. Като ги питаш, така даваш смисъл на работата им, да видят, че и те са полезни.

Пристигането, свалянето на багажа и оставянето на колата бяха абсолютно безпроблемни. От MSC се бяха организирали много стегнато. Този ден от терминала отплаваха два кораба: нашият MSC Opera и MSC Divina, един доста впечатляващ, Fantasia class круизен кораб. При двата кораба, застанали един срещу друг, сравнението хич не беше в полза на нашия. Особено предвид, че миналата година бяхме точно на MSC Fantasia, любимия кораб (знаете приказката за първия, нали :)?).

Пристигайки още преди 11:00 имахме безпроблемен check-in. Бяхме в петата група, която обаче беше толкова разтеглена във времето, че дефакто никъде нямахме опашки или бутане. То ние сме седем българи, количество напълно достатъчно да създадем суматоха и задръстване сами по себе си. Но хубавото беше, че ни обслужиха бързо, качествено и стегнато. Е, може би няма смисъл да споменаваме как огледалата на публичните тоалетни в терминала ни объркаха, че пътя за кораба е натам. И може би пак няма смисъл да споменаваме как Веси и Цонка се заключиха в женската тоалетна, та се наложи една госпожа да ги „освобождава“ отвън, докато ние с Тянко се чудихме къде са ни жените. Но тези неща бяха от нещата, които класифицираш като „приятно разнообразие“, а не някакви кой-знае какви проблеми.

На борда пак всичко беше много бързо. Още в 12:30 получихме круизните си карти. Още преди регистрацията бяхме попитали кога е по-удобно да се разходим из Генуа: преди регистрация или след като се качим на борда. Горещо ни посъветваха първо формалностите, след това разходката. И бяха прави. Някъде около 13:00, вече снабдени с официалните бордови документи и похапнали в бара, си излязохме като останалите пътници и се запиляхме из Генуа.

Разхождахме се малко по-малко от три часа. С Веси пийнахме по една биричка от €7, така малко да опънем шия от факта, че пием в Генуа наливна бира почти на датски цени. Но кеф цена няма, така че… бирата влезе добре. Направихме снимки, Мартин омрънка цялата централна градска част с „дайте да купим НЕЩО“, тийнейджърите получиха полагащата им се доза конско. Тъй или иначе, навреме бяхме на борда, за да посетим бара и да вземем по бира за отскок.

След биричката се прибрахме в каютата и се отдадохме на кратка почивка. Кратка, защото при качване на борда винаги предстои задължително обучение за аварийни ситуации. В Генуа то беше определено да стане някъде около 18:30 (?). Направихме го, отбелязаха ни, и след това отново мръднахме към бара, за да се опитам да получа дневната си доза интернет, а жената и децата да видят какво става покрай басейните. Леко ядосан от факта, че хем бира нямаше (нашия пакет разрешава напитки само по време на хранене), хем корабът тръгна и мрежата ми също спря (засега търпя и не давам €90 за 4GB данни през корабния WiFi), аз се оттеглих в каютата. Гледах филмче, дремах, разходих се из кораба. Като се прибрах Веси и децата вече закъсняваха за представлението. Бидейки първа смяна, на нас ни е определено да гледаме първото представление (от 20:00), а да ядем от 21:30. Е, закъсняхме, но не с много. Но с достатъчно да се вкисна. Много мразя да закъснявам. Предпочитам, когато закъснея за нещо по-скоро да не ходя, отколкото да ходя закъснял. Веси хем го знае, хем мерака за вода я кара да отлага прибирането все за последния момент. Но… както моята лудост за онлайн връзка, така и нейната за вода: всеки луд с номера си. Да видим каква ужасяваща комбинация ще са децата, като пораснат.

След представлението се разтъпкахме за кратко пак покрай магазините и след това отидохме на храна. Бутилка местно мерло, приятна кухня и в 23:30 бяхме в леглата, размазани след много ранен и дълъг ден.

Круиз 2018: София – Верона, ден нулев

Круиз 2018: София – Верона, ден нулев

Тазгодишните круиз приключения ще започнат с ден нула. Денят нула беше пътуването ни от София до Верона, с чисто ново микробусче под наем, до междинната спирка, която си бяхме наумили да посетим, за да може хем да си разделим пътя, хем да разгледаме града.

Планирането беше: тръгваме в 04:00 от София, 14 часа до Верона. Разстоянието по GPS е около 12 часа, но ние нали обичаме да поспираме, а и за никъде (уж) не бързахме, така че при максимално разточителство щеше да е справедливо в 18:00 евентуално да сме във Верона, въпреки всякакви очаквани от нас изключения. Пристигайки тогава, би следвало да имаме време и за разходка, и за пицария, и въобще за много други местни екстри.

Единствената прилика на този перфектен план с реалността на нашето пътуване беше, че тръгнахме навреме (знам, че Тишо би се учудил тук, имайки горчивия опит да тръгва рано с нас, но даже на нас понякога ни се случва да не се успим!). Като изключим ставането, товаренето и събирането на приятелите от Студентски, всичко останало от този иначе перфектен план се продъни с гръм и трясък под влиянието на обстоятелства, за които уж трябваше да сме се сетили:

Имаше чудесни, вълнуващи опашки на почти всички граници.

Трафикът бяхме не само ние, туристите, ами още много хора, които бързаха от Турция към новите си родини из Западна Европа. Държавните служители, разбира се, не бързаха за никъде, така че колкото гишета имаше – толкова. Нови не се отваряха. Най-зле се представиха хърватите: на входа на Хърватия чакахме около час. Интересно беше, че точно когато подавахме паспортите, цялата опашка, поне 300 автомобила, наредени в десетина “масура” пред хърватските гишета, наду клаксоните. Получи се такава зверска какафония, че дори иначе невъзмутимите държавни служители с железни нерви се възмутиха. “Защо свирят? Вие колко време чакахте?”, попита ни момичето, докато ни проверяваше паспортите. “Ами около час”, казахме ние. “Хм,” сви рамене тя, очевидно недоумяваща как може от час – час и нещо чакане хората да сме недоволни.

След това нещата се нормализираха, откъм трафик по границите. Преди Хърватско-Словенската граница GPS-ът ни изквича, че имало 45 минути задръстване и ни натири към другото, близко КПП. Там почти не чакахме (десетина коли) и минахме много бързо. На офоциалното КПП опашката вече беше над 45 минути, та въпреки забавянет из две-три селца, минахме бързо и без нерви от чакане

Уикенд-трафикът ни забави доста. 

В Словения, около Любляна се точехме поне 40 минути. В Италия, също по настояване на GPS-a, се наложи да заобикаляме магистрално задръстване, което също ни забави още 40‘ (задръстването беше с проектна дължина 60-85 минути). Поради купищата автомобили по магистралите (петък вечер, все пак!) скоростта ни не беше 100-120 км/ч, а често падаше до 80 км/ч, което напомпа още повече забавянето.

Най-важното обаче беше, че живи, здрави и невредими пристигнахме във Верона. Не в 18:30, а в 21:30. Повече от три часа от планираното закъснение. Четири, а не един час загубен в различни забавяния.

Настанявайки се, с Тянко „посетихме“ на крак една съседна пицария, получихме бутилка вино, няколко бутилки вода и две пици (автентични италиански, направени от автентичен албанец), убедихме го, че не сме гей-двойка в зряла възраст (Веси се наложи да дойде, за да свидетелства). След настаняването оползотворихме храната и пиенето.

Аз си мислех, че след вечеря ще спим, но се оказа, че не съм взел approval. Както в повечето случаи, жената знаеше кое е доброто за мен. Оказа се, че 700 км лично шофиране и още 700 висене на предната седалка до шофьора, подкрепени с 200 гр червено вино накрая и сандвич-два, не са достатъчно за здрав сън, та бях уведомен, че след вечеря ще ходя на разходка. Опитах се да се съпротивлявам… не стана. Щях да ходя на здравословна и интересна разходка из нощна Верона.

Благополучно, след вечерята тръгнахме. Хем ми се ходеше, хем ми се мрънкаше, но след първите пет минути спрях всяко мрънкане и аз наложих темпото. Тръгнахме съвсем напосоки. Garmin-ът беше включен не само, за да ми мери статистики и карта, но и за да зная как да се върна до хотела, без да се лутам кой-знае колко.

Нощна Верона

Нощна Верона беше точно, каквото очаквахме: на моменти шумна и италианска, на моменти мъртвило. Направихме няколко снимки. Минахме покрай няколко шумни компании. Залутахме се по задънени улички. Стигнахме до реката, Веси и едно момче, седнало на каменния парапет на реката, взаимно си изкараха акъла. Веси несъмнено беше в по-добра позиция, защото младежът за малко да цопне във водата. И след точно пет километра и час, час и нещо, се прибрахме за спане.

Покрай реката. Местен жител, потомък на емигранти, за малко да цопне вътре, защото не знам как двамата с Веси си изкараха взаимно акъла.

На другия ден ставането щеше да е в 06:30. Очакваха ни няколко часа дълбок сън до алармата. През нощта се изсипа много силен дъжд, от който се будих няколко пъти, но като цяло нещата бяха доволно добре.

Amazing Experience with a Crashed Windows (Update)

Amazing Experience with a Crashed Windows (Update)

Today I had one quite incredible experience with a friend’s ASUS notebook, and in particular, the crashed Windows OS on it. On boot, the machine immediately died with a BSOD, showing an error message “A certificate for ______ cannot be verified.” It then offered to either enter the UEFI BIOS or to “call an administrator for help.” As I was their “administrator”, they called me and handed me the notebook, which I was looking with a jaw dropped. No one knew how this happened, no one could give me hints about the reason behind the situation, in which the machine was found.

There was one thing, which made the situation even more interesting: machine’s original Windows product key was lost and I was absolutely unsure if during reinstall the machine picks it up from the BIOS or anywhere else, especially because the machine was purchased “naked” and the OS was purchased separately. For some reason, the key was not stuck to the body of the PC.

Anyway, I had no other option but to create Windows 10 Installation Media and to hope all would be OK. The machine was dead anyway.

After I put the USB key in the machine, I found it does not pick up correctly the bootable USB and it does not offer it to me as a bootable device choice. I was very close to giving up when I found “Manually add boot device”, and somehow succeeded to add the USB key as such.

Now it was time to be absolutely surprised!

After it booted from the USB, I was expecting Windows installation prompt, but instead, it showed the Windows Update installation progress, at 88%. My jaw dropped. For one thing, now I knew what (of course!) went wrong. This was an obvious case of Windows Update gone wrong. But on the other hand, I was astonished by the fact that it succeeded to continue with the update progress.

88%…95%…100%… and then reboot. The USB key was still there, so it picked up again from it and then continued to Windows Update phase 2, applying the update, which before has gone wrong. Ten or so minutes later (the notebook is not very high end), it loaded the login screen of the installation, which I never believed I will see again: the one, which was on the PC already.

I suspected the installation is now fully fixed. But since I was not sure what would happen once the USB is removed, I logged in with one primary task: to extract the official product key of the setup for further use.

The machine seemed to be in perfect health, so I proceeded to the task.

My first try was with (this video). Unfortunately, the method described there showed nothing: just empty contents, like there’s no product key there.

The second try was with Belarc Advisor, as described by the second video in my query. This program succeeded to pull out the information I needed, I had now the precious Windows Product Key.

The second step was to reboot and remove the USB. Once I did that my expectations were it would pick up without a problem the (already fixed by the finalized update process) original installation.

My expectation was correct. I rebooted the machine, removed the USB key, and it booted correctly.

I do not know if the Windows Update process was forcefully interrupted, which caused the malfunction of the boot process. But I’m very pleasantly surprised by how robust Windows Recovery process is nowadays. I even did not ask for myself to enter recovery, the USB boot process automatically discovered that the Windows, which is installed on the HDD, is in-between updates, and finalized these. Not sure if this is a “by design” functionality, or somehow I triggered it, but the fact it sparred the installation and probably a new Windows license purchase was quite nice.

My task with this setup now is to put it to the latest Windows April 2018 update. A much easier task, compared to what I originally expected!

The moral of the story? When you see any of these, never, ever turn off the PC. Sit and wait. Or you will need your “administrator” 🙂

Моята гледна точка за “скандалът” с Facebook данни

Моята гледна точка за “скандалът” с Facebook данни

Накратко: една маркетингова компания (законно) купува солидно количество данни, които (законно) използва в свое проучване. Тези данни са (законно) извлечени през (законни и валидни) изходни точки на системата (програмистите им казват API) на Facebook. Дали е законно или не агрегирането и препродаването им е интересен дебат. Най-вероятно не е морално, но отново е законно. Агрегирането обаче, другари бойци за световна справедливост, не е нито на Facebook, нито на маркетинг компанията!

По-интересното обаче е, че всички се нахвърлиха върху Facebook. Все едно ей-сега, днес им стана ясно, че личните им данни могат (лесно) да бъдат взети, особено ако не гледат на кои приложения какви права дават. Facebook е голяма цел, улучва се лесно. Затова може би и сума ти народ реши, че той е главния виновник за това (и още много други неща).

Я ми кажете срещали ли сте постове по стени на приятели от приложения от типа “На коя филмова звезда приличаш”, “Какъв/а/ си бил/а/ в предишния живот”, “На кой остров ти подхожда да живееш”, “Кога ще умреш”, “Кой е най-големия ти приятел”, “Колаж от твоите снимки за 2017”?

Срещали сте. Щом аз, който я имам, я нямам 1000 приятеля, съм срещал (доста често), значи и вие сте ги срещали.

Я сега си признайте бързо колко от вас всъщност сте използвали такива приложения? Хайде, вдигайте ръка, не се колебайте? Да не посочвам, че аз помня на колко приятели съм им мрънкал, че си раздават личните данни за глупости!

Знаете ли обаче как работят тези приложения? Те искат от вас разрешение за достъп до данните ви във Facebook. Ако четете внимателно, над 90% от тези приложения искат ОГРОМЕН набор от разрешения за достъп почти до всички ваши данни, хронологични и бъдещи, без реално да имат нужда от това. И вие, забързани да разберете “на коя филмова звезда приличам”, бързичко кликвате “Разрешавам” и не мислите за последствията!

А знаете ли какво става, след като “разрешите”? Ето какво!

Първо, разбира се, приложението получава нужния достъп. В зависимост от регламента, който е поискало то от вас, този достъп може да бъде даден завинаги. И най-вероятно остава даден завинаги. Т.е., това приложение вече ще има достъп до данните, до които сте му разрешили. Помните ли кои са те? Вижте по-горе! Най-вероятно всички.

Второ, приложението си свършва работата, за която то е поело ангажимент пред вас. Примерно, ако ще ви показва на кой актьор най-много приличате, то взема профилната ви снимка. Ако сте харесали някой и друг актьор, може дори да избере негова снимка, прави един елементарен 4-стъпков image morph от вашия портрет в неговия/нейния и ви го показва. Публикува ви го даже на стената!

ЧЕСТИТО! Вече знаете, че приличане на Мерилин Монро в младите ѝ години. Интересното е, че всичките ви приятели (и приятелки) също знаят, и съответно и те искат да разберат на кой артист приличат. И кликат върху вашата стена, и дават и те разрешение, и получават и те приликите, и постват тези прилики на техните стени, и техните приятели и те гледат, и те искат, и те дават, и те постват, и техните приятели и те……. кръгът е безкраен, прилича много на multi-level marketing, но тъй-като не участват пари, ефектът е като пожар в суха гора. Не съм гледал фактически данни, но смело мога да предположа, че минимум 30% от аудиторията, видяла подобен пост, се лъже да клика и да дава разрешения.

Сега обаче идва интересното! Защото приложението, освен че ви е показало на кой филмов герой приличате, си е направило надлежно копие на вашите данни. Не ви е питало, ама е и нямало нужда да ви пита.

Да, ще кажете, ама то не е честно!
Да, ще кажат програмистите от този бизнес, ама безплатен обяд няма!
Да, ще каже Facebook, ама вие лично му разрешихте (и ние имаме запис кога точно сте го направили)!

В крайна сметка, само за няколко седмици подобни фирмички могат да “пожънат” данните за десетки, ако не и стотици акаунти. Защото приложението е автоматично, ние сме достатъчно наивни, за да му даваме достъп, и публикувайки на нашите стени, “зарибяваме” и всъщност заразяваме един добър процент от нашите приятели със същото приложение.

След това фирми като Cabmridge Analytica съвсем законно купуват тези данни и ги използват за маркетинг целите си.

Съвсем законно!

Защо, ще попитате вие, съществува тази несправедливост?
Ами съществува, защото ние, потребителите, я поискахме. Поискахме я преди може би десетилетие, когато Facebook от малка фирмичка стана това, което е сега. Поискахме я, за да може Facebook да помогне в създаването на хиляди приложения, които да ни дават да гледаме виртуални ферми, да правим виртуални манджи във виртуални кухни, въобще да се забавляваме.
Поискахме я, защото е удобно да се използва “вход чрез Facebook” като начин за идентифициране на потребителите.

И сега какво? Да убием Facebook? Ами няма да го убием. Точно така, както и 200 км писти няма да съсипят една планина, така и тук няма да убием Facebook.

Наистина, акциите му паднаха солидно, след като гръмна този скандал, но така първосигнално действат всички търговци на акции при всички скандали. Зубърбърг се опитва с всички сили (някои и не много морални, безспорно!) да потуши скандала, защото буквално губи милиарди. Но истината е, че няма да загуби всичко.

Сега, накрая на този материал, забравихте ли откъде тръгна всичко? От мен, теб, вас, всички нас! Всички нас, които искахме да видим дали приличаме на Мерилин Монро в добрите ѝ времена.

И ако сте разбрали и половината от това, което ви казах, ще направите две неща:

  1. Ще минете през текущите ви приложения във Facebook и ще махнете от там всичко, ама всичко, което не ползвате. Добрата новина: ще се почувствате като след пролетно почистване. Лошата: това може да не помогне много-много, защото приложенията, които имат данните ви, няма автоматично да ги изтрият. Но пък вече и те ще влязат в хипотезата на неправомерно държащи ваши данни.

  2. Ще внимавате много и ще се въздържате от глупави импулси като този “на кое животно приличам”. Аз ще ви кажа: всички приличаме само на едно животно: човекоподобната маймуна, от която сме произлезли. Само аз правя изключение и приличам на прасето Шушо, но това е само като се кача на кантара. След това си ставам нормален, човекоподобен лакомник.

И не, няма нужда да си триете акаунта във Facebook. Освен ако много не искате, де! Но ако ще го триете, трийте го по ваше желание, а не водени от разни странни призиви.

Title images (cc-by-sa) The privacy saga continues
Две хиляди и седемнадесета: лично и политично

Две хиляди и седемнадесета: лично и политично

Spain Mountain Panorama23 декември. Две хиляди и седемнадесета върви усилено към край. Човек го връхлитат мисли за равносметка.

Оглеждам се. Щастлив съм. Миналата година по това време се вълнувах повече от политика. Тази година ме вълнуват (и) други неща. 2017-а ми подейства много отрезвяващо откъм осъзнаване на реалността. Колкото и да ми е нелицеприятно, аз съм и оставам малцинство, погледнато в електорално отношение. Струва ми се, че в България масата търка фишове на лотарията, пуска тото, и чака да ги огрее късмета. Или чака някой друг да ги “оправя”. Оправячите не липсват. Всеки избори има кандидат-оправячи. И облъчените гласуват за този, който ще им обещае светло бъдеще без усилия. Разбира се, никой не мисли как ще се реализира това светло бъдеще, важното е, че “държавата ще го осигури”.

Когато миналата година Да, България направи заявка за нещо по-различно, това естествено беше потопено в лайната на българската “журналистика”, а след това и беше направено всичко възможно откъм юридическа гледна точка да не бъдем допуснати до избори. Взехме решение да се коалираме с формации, някои от които със съмнителна цел и програма. Което отблъсна хора от нас. Като резултат, останахме на резервната скамейка. И сега изграждаме структурите на партията. Да се надяваме, че на следващите избори ще сме по-разумни. Когато и да са те.

Както казах, цялата реалност по изборите ми подейства доста отрезвяващо. Да не говорим, че междувременно вече се борех с две други, много важни предизвикателства: в личен и служебен план. Щастлив съм, че към края на тази година откровено мога да кажа пред себе си, че успях да се справя и с двете. Засега, разбира се. И двете не са приключили, и двете имат нужда от една успешна и спокойна 2018-а, за да се случат. Надявам се на най-доброто.

Изминалата година донесе много яснота по моите приоритети. Осъзнах, че колкото и да съм инженерен и технологичен човек, истинската ми страст изглежда клони повече към работата и управлението на хора и екипи. Възможността с усилията ми да предоставя възможност на хората да си свършат работата по най-добрия начин. Възможността да помогна със съвет, технология или процес. Възможността заедно да доставим нещо по-добро и заедно да се гордеем от него. Всичко това са е в основата на мотивацията ми днес. И се надявам и догодина да продължи да е толкова мотивиращо, колкото и сега.

Калина много порастна тази година. Бебешкият период отдавна е зад нас. Сега сме по-скоро в ситуацията “как да е опазим сама от себе си”. Бесовете са силни в нея, горе долу толкова силни, колкото бяха силни и в Мартин. Късметът обаче да има балансираната, женска страна, засега я спасява от белези на какви ли не места. Белези, с които Мартин може да се похвали доста. Детето се оформя повече към артистична страна, по-малко към технологична. Може би и момичешкото обкръжение помага, но и Калина засега заобикаля конструктурите, а посяга към четката и моливите повече. Вече започна и да открива другите възможности на таблета, не само като мултимедиен екран. Мисля, че по-малкия ѝ брат успешно се погрижи “да ѝ отвори очите” :). Аз храня още някакви надежди, че детето може да има силна логична, структурирана мисъл и да се наложи в точните науки. Но засега поне не я показва.

Мартин е повече “технологичният човек” в семейството. Силен по математика, с желязна логика, и железен характер. Луд, както винаги, само че разумът като че ли започва да има повече контрол над лудостта. С него сутрин често водим задушевни разговори за технология, космос, планети. Даже ме е питал за неща като “душа” и “бог”, на които ми беше много трудно да отговоря, защото не искам да му давам моя отговор. По-скоро му обясних моето мнение. И го питах за неговото. Объркан е, а за тази възраст е нормално. Когато се прибираме следобяд отново си говорим за техника. Понякога и за отношения между хората. Най-вече когато той или негов съученик са имали проблеми в училище. При Мартин започва все повече да ми харесва факта, че той чете с удоволствие и мерак. Буквално изяде с кориците “Хвърчащата класна стая”. Не знам дали защото му казах, че ми е една от най-любимите книги въобще. Или защото и на него му хареса. Прочете я за около седмица-две. Което за него е доста сериозен ритъм, вземайки предвид че става в 06:20 и ляга около 21:30-22:00. Доволен съм и му се радвам. Главна задача ми е да запази и развие още повече любовта към книгите. Сега Веси му е взела “Книга за джунглата”. От любим автор. Но за него – някой друг път.

Ангел! Най-големият, най-разумният и най-трудният от всички. С неговите петнадесет години, които ту го карат да се държи като по-възрастен от мен, ту го тласкат към такива решения, на които се чудя “абе аз правилно ли разбирам”? И за него 2017-а беше страхотно предизвикателство. Което според мен той в началото подцени, но сега, към края на годината, като че ли започва да преодолява. Не е лесно да си част от учениците на 164 ГПИЕ “Мигел де Сервантес”. Нивото е изключително високо, изискванията също. Той определено се препъна в първите месеци, когато подцени жестоко испанския език. Надявам се да сме успели да му помогнем след това. Гледайки го днес си мисля, че предизвикателства все още остават, но постепенно той започва да преодолява препятствията, само за да разбере, че след това идват още по-високите такива. И че животът, както е днес, е низ от такива предизвикателства: тези, които преодолеем, ни правят по-силни и по-способни. Тези, които ни победят, ни правят по-умни и по-предпазливи. И от двете се учим. Ангел, подобно на Калина, е повече артистичен, отколкото логичен. Поне така го виждам аз днес. Разбира се, той ще се променя тепърва, ще открива кое го мотивира и кое му носи най-много удовлетворение. Девети клас… Голям е!

Веси е лепилото, което ни свързва и обединява всички в едно. И тя порастна тази година. Все още търси следващото професионално предизвикателство. Искам да намери и да прави това, което ще я прави щастлива и мотивирана. Тя опита много неща тази година, не се е отказала от някои от тях и догодина. Харесва ми как търси и пробва най-различни неща. Ще стане. И то ще стане така, че да ѝ харесва.

Майка е около нас, с нейните болежки, разбира се. Но е тук, грижи се за нас, когато ѝ даваме тази възможност. Радва се на децата. И плаче за татко. Такъв е живота.

Щастлив съм. Те са добре, значи и аз съм добре. И ако сме така добре и след една година, значи всичко е било наред.

2017-та в Spotify

2017-та в Spotify

Spotify - 2017 TotalsДнес Spotify ме изненада с “Моята 2017 в Spotify”. Отлична идея, на която много се зарадвах. И макар, че някои неща ми се струват невероятни, реших да го споделя и тук.

Най-шашкащото е това, че според Spotify през годината съм изслушал 15,794 минути! Около 2000 песни, 1268 различни музиканти, в 6 жанра. Звучи направо невероятно как съм прекарал 263 часа в слушане на музика, или все едно нон-стоп единадесет дни. Колкото и да се замислям, не вярвам да лъжат, защото в крайна сметка нали така заплащат на артистите си? Но все пак ми се струва колосална цифра.

Spotify - 2017 WrappedПак според тях, топ-артистът ми за 2017 е бил Oonagh, а топ-песента (и тук моята голяма изненада!) е била “Хайде, Яно” на Ива Давидова! Когато видях това, изпаднах в лек потрес, защото най-малкото което очаквах беше (принципно) чалга-певица с няколко хубави народни песни да заеме челното място годишния ми Spotify :). Но явно “Охридското хоро”, покрай което харесах много и песента, е било причината. Калина също я харесва, сигурно сме слушали поне 50 пъти в колата (което вероятно обяснява и причината да е на челното място в класацията ми).

Топ-жанрът е (очаквано) Rock.

Но най-интересното идва, като човек хвърли по-детайлен поглед на 100-те ми най-любими песни за годината. Пак казвам, disclaimer, това са очевидно най-често слушаните (или най-много оценени, или знам ли по какъв още критерий) топ 100 парчета, които според Spotify съм харесал/слушал най-много.

Когато го погледна малко по-детайлно този лист, съвсем мога да не се съглася със себе си или с AI-то на Spotify, което ме е оценило така. За “Хайде, Яно” мога да се примиря, наистина се разцепихме от слушане на тази песен в колата. Да имам на челни места “Belle”, “Let it go” от Frozen също мога да приема без много съпротива. Но да ми се появи “Домачине” на Трифонов и “Куку Бенд” пак на едно от челните места (как се вижда номера на песента в Spotify?) е направо смущаващо!

Като изключим такива моментни несъгласия, съм много доволен от тази нова за мен услуга на Spotify. Много добра идея да сумират най-любимото ми за годината и да ми го дадат в удобен лист. Със сигурност ще си го запазя като любим такъв на устройствата.

Skipped in Spotify - 2017 Има обаче един още по-интересен списък. Той е построен, базирано на вкуса ми (или поне този вкус, който съм показал) и е наречен “Песни, които се измъкнаха”. Тридесет избрани песни, които според AI-то съм пропуснал да харесам. Ще ги прегледам. Пуснах първата, но не ме впечатли. Ще се отнасям със съмнение към този списък, преди да го прослушам, може да се окаже фира!

Иначе… 11 дни музика… от 365! 2017 не изглежда да е толкова лоша откъм музикално присъствие. Дали многото пътувания (четири седмици пътуване само за юни), дали многото учене (невероятно е да четеш, учиш или твориш с шумоизолиращи слушалки), дали нещо друго? Не знам защо, но съм някак много доволен от това постижение. Чудя се, как ли стоят тези цифри при някой истински меломан? Който например пътува всеки ден с градския транспорт, или примерно 30 седмици от 52 е по летищата и гарите? Сигурно е още по-потресаващо?

Милоев? Или ти си на iTunes?

Едно от най-яките ми “открития”, благодарение на “Седмичната селекция” специално за мен, е “Conquest of Paradise”, изпълнен от Dana Winner. Базиран на оригиналната музика на Vangelis, но с жесток текст.

Somewhere there’s a paradise
Where everyone finds release
It’s here on earth and between your eyes
A place we all find our peace
Come – open your heart
Reach for the stars
Believe your own power
Now – here in this place,
Here on this earth,
This is the hour.

Непосредствено след тази песен гордо се мъдри “Bitter Sweet Symphony” на The Verve. Финалното парче от “Cruel Intentions”. Един филм, който през далечната 1999 ме разсмя, възхити, потресе и разрева едновременно.

Разбира се, Oonagh неслучайно са на първо мяст от всичките групи, които съм слушал. Сигурно и са отговорни за поне едно 12 часа слушане. Откакто ги открих, не минава пътуване, без да си ги пусна. Поне няколко парчета от един лист, в който съм сложил всичките им албуми. Интересно, че Dana Winner се мъдри трета в списъка ми с артисти. Може би заради другото парче, Dust in the Wind, което също доста съм слушал.

Trepni, Spotify 2017!А, да, и най-големия куриоз щях да забравя. Тук вече подозирам световната AI гадост, защото това парче няма ама НИКАКВО място в “топ 2017 песни” списъка ми! “Трепни” на Цеца! Обвинявам публично тук колегите от Webalizers Feature Team, защото те “събудиха” (нарочно заместих “възбудиха”) интерес към това, повтаряйки го 100 пъти на майтап в стаята им. И аз на майтап реших да го чуя. Смотания AI вероятно е решил, че след като съм го намерил и съм го изслушал, съм някак много възвишено харесал парчето. Това (засега) ще е единственото, което определено бих изтрил от списъка ми с любими 2017 песни (ако можех!). Даже “Домачине” на Трифонов бих оставил, но това… това ще си отиде. Но куриозът си струваша. А ако някой ме е гледал, вероятно би се пукнал от смях на потреса ми :). Чак се замислям дали да не дублирам списъка и да го изтрия от там… Но може и да го оставя, това си е 2017-а, все пак! Guilty!

Толкоз музика за 2017. Живи и здрави да дойде декември 2018, интересно ми е как ще изглежда тогавашния ми списък! Long live, Spotify, и благодаря за приятните 11 дни музика с вас!

Movember 2017

Movember 2017

Movember 2017Днес приключи Movember. Тази вечер направих “отчетното” селфи :). Приятелите искаха да видят за какво иде реч, та се наложи. След това, като влязох да се къпя, реших да бастисам мустака. Няколко часа по-рано, но не планирах “демонстрация” повече, та ми беше ОК.

Тази година отчитам Мувембър като доста слаб. Няколко мои датски познати пуснаха и те мустаци, но нямаше кой-знае колко комуникация по въпроса, или ако е имало, съм я пропуснал. Аз също не писах изрично, само обяснявах на който ме попита защо се правя на това, което не съм и дали съм решил да пускам за постоянно мустаци или не.

Намирам липсата на комуникация за нещо негативно. Надявам се това да не означава, че инициативата е към своя залез. В пика на Movember половината (и отгоре) колеги в датския офис бяха “развили” мустак. Там събираха и пари за благотворителност, насочена към борбата с по-специалния за мъжете рак. Тази година нямах комуникация с колегите – инженери там, която да ми подскаже дали Movember е още това, което беше. Но се надявам да е. Аз, така или иначе, се чувствах доста изолиран, а мустакът ми доста самотен. Някои колеги, подтикнати от моя мустак, направо спряха да се бръснат. Ама това не е Муември. Муември си е специфичен, само за мустака, без бради и други еретични образувания.

Понякога усещах леко пренебрежително отношение към мустака ми. “Тоя пá, решил да се прави на клоун, все едно има някакъв смисъл”. Въпреки, че се опитвах да обяснявам в детайли, някои хора не искаха да ме чуят, усещах как не се получава връзката. Но все пак се надявам да съм разпространил идеята за важността на профилактиката, не само при мъжа, но и при жената. Самият факт, че имах поне десетина разговори този месец по този въпрос за мен е вид успех. Дано някои са се решили да минат профилактичен преглед, и дано всичко е било наред. Така хората се научават, че няма нищо страшно в профилактиката. Страшното е, ако няма профилактика. Тогава животът ти изведнъж може да катастрофира и да свърши без време.

Чудя се дали догодина да участвам в инициативата. Муември определено не е българското “нещо”. Не знам защо, може би е въпрос на манталитет (на всезнайковци), може би е въпрос на уникалната за нашите ширини комбинация от черногледство и песимизъм (“всички ще умрем, защо да си даваме зор точно сега”). Чудя се дали да учатвам, защото този мустак не е особено приятен, защото аз го оставям да “подивее”, и накрая даже може да стигне до там да ми дразни устната, все едно вечно имам някакъв косъм останал по нея.

Хората, предполагам, си полагат сериозни усилия, за да отгледат и поддържат мустака. Със сигурност изисква “подрязване” и “оформяна”, но аз тези неща ги неглижирам и моят мустак за един Муември заприличва на гъсеница – хипар. Стърчи навсякъде, бая тлъст става, започва да червенее. И да, разбира се, и той е прошарен. Какво да правиш, такъв е живота.

Тази вечер, след танците направих купчина селфита, за да си имам запис от тази година. Любопитен факт е, че докато траеше Муември, с помощта на страхотните ми колеги от АУБГ, на шега си направих една от профилните снимки, които всъщност доста ми харесват. Не бях се снимал досега с кръгли очила (Добромир беше така добър да ми ги натика на носа), които в комбинацията с (все още) рехавия мустак направиха един много интересен кадър, който все още ми е профилна снимка. Мисля да си я запазя и за в бъдеще, даже не само за Муември. Получи се яка. И със сигурност ще експериментирам да видя дали кръгли очила (за слънце) няма да ми стоят що-годе добре. “Плоските” очила така или иначе си ги имам и си ги нося постоянно, но кръглите придадоха някаква много интересна комбинация, която ми допадна.

Май, в крайна сметка, ще има Муември и догодина. Живот и здраве, пак ще се зарека, че ще се грижа повече за “гъсеницата”, но то и не върви човек да се учи и да си купува инструменти за мустак, ако не смята да го държи за постоянно. Щеше ми се да си пусна по-къс мустакк (a.k.a. “toothbrush”), но някои сатрапи от миналия век го компроментираха завинаги. А аз си мисля, че такъв би стоял добре, най-малкото защото е закачлив. Дядо ми имаше такъв, всъщност и двамата ми дядовци имаха подобни, само че по-къси. А само който е нямал късмета да има дядовци не знае колко са важни и мили те, особено когато ги загубиш. Но… такива мустаците днес може би биха били провокативни, покрай всички нови неонацистки формации от една страна, и про-комунистически партии и настроения от друга. Но пък може и да се пробвам, кой знае?

Но има време, до догодина, ще му мисля! А сега, добре дошли в декември. Месецът обещава да е страхотен!

My Air by Crazybaby Shipments Finally Arrived

My Air by Crazybaby Shipments Finally Arrived

One of my most problematic experiences from all Indiegogo projects I back. Not because of Crazybaby, the company who ran it! They had some performance issues when it came to relying on shipping questions. It’s understandable given the vast volume they had to ship.

My experience was because of the illogical, hard to cope with Bulgarian Customs authorities, and more specifically – the Bulgarian Post station, responsible for receiving and keeping items pending Customs release.

I backed two pieces of Air. One white (for Vesi) and one black (for me). Due to overload, Crazybaby shipped one of the items first item (the back Air) somewhere September. It was sent from the EU, but for some weird reason 20 days later it got stuck in Bulgarian Customs’ Post station. They asked me to supply them with documentation for releasing the order, as they wanted to charge me (probably) VAT.

Now, the logistics issue was the fact I had one order, on which I had two items. But I received half of the order. Bulgarian Customs are not among the most flexible ones: they refused to accept half-delivery and said that if I go like that, they’ll have to charge me full VAT. I was okay with that, but I required from them to confirm that when I receive the second half of the order, they won’t charge me again full VAT, based on the paperwork (which is, still, for two items). Customs Officer in charge said that there’s no way they could do that: when the second thing comes, they’ll charge me again based on the paperwork, e.g., 20% VAT on the full order.

I was not very happy. I don’t like being screwed, especially by inflexible and bureaucratic government authorities. It seemed incredibly unfair to pay 40% VAT just because some government clerk cannot divide one by two! Because of this, I asked the Post Station to keep my item, until the second shipment arrives.

The Post Station employee assured me they’d do so. I happily came home (actually, at the office), and I continued my wait.

Tracking SnapshotTwenty-something days later I received the second shipping tracking number! Good times, I thought, soon I’ll get both Air. I phoned the Bulgarian Post to share the good news with them. When I told them the first shipping number… they were not able to find it in their database!

I was like “whaaaaaat?”
They were like: “well, you didn’t come to release it on time, and a month after we initially received them, we just returned it as undeliverable.” They obviously forgot I was there, no one made a note of my case, and as a result, they did “the standard thing they do.”

It’s easy to say I was quite furious. Now I was expecting the second package in few days, and the first was already traveling back to Netherlands. Stupid, stupid, indifferent government bureaucrats. I expected the 2nd box to have the same fate… and wondered what to do.

Interestingly enough, the second package was not held by the Customs. They apparently have some filtering system, which kept the first package but let the second one go. I received the parcel directly at home, to my great pleasure. Well, my wife’s happiness, as these were her Air.

I contacted Crazybaby. I was happy to hear they’ll reship the second package again, at no additional cost. Now it didn’t matter: even if the Customs held the box, I’d just go and pay the full VAT for the import and get them. Crazybaby did the shipping shortly after I contacted them, and I started waiting.

Today, after so much waiting, I finally got them. Again, directly at my home. This time they did not get held in the Customs, it seems the Customs’ filter loved me still.

I’m one happy camper today. I can finally mark all todo items, related to this issue, as “done.” I can finally indicate to Crazybaby this whole saga is over. Also, I finally got my headset!

One of the best things about this product is the fact the buds are going entirely in your ear. They’re wireless, e.g., not connected with wire even between themselves. They’re very high tech, so their bodies are small, and they set the ear. They have very tight grip, and I don’t expect they’ll fall out easy. Another great addition is they go within a very sleek tube, which is rechargeable as well. E.g., while the buds are in it, it charges them. Excellent solution. The aluminum tube is also protecting them, making it much harder to lose one of the buds somewhere!

Next time, if I’m not too lazy, I will post about the unboxing experience of this great product. But not now: I see they’re charged, so I go and give Air a spin.

Theme: Overlay by Kaira Extra Text