Author: Doncho

Plug-in Hybrid Electric Vehicle на ток в градски условия

Поне пет-шест пъти са ме питали “а как се държи Hyundai PHEV само на ток?”. Днес се сетих да направя няколко снимки, защото имах класически случай на по-дълго градско, изминато само на ток.

Та тази сутрин закарах Калина от Лозен до СУ-то, защото детето ходи на някакви арт-класове за деца в Академията. Не съм супер-щастлив от това (артаджийските неща са ми бая чужди), но като баща съм длъжен да ѝ помагам да се учи да прави това, което прави с най-голямо желание и любов, та от там и усилието ми да се хвърля сутрешния делничен трафик (който все пак е ваканционен, но си го има), за да отидем до СУ и обратно. Но за друго ми е приказката тук.

Колата беше заредена до 100% през нощта. PHEV-ите винаги се зареждат до 100%, защото тяхната батерия е с по-малък работен капацитет от класическата електричка. Поне моят няма опция за “заряд до 80%”, най-вероятно защото Хюндай за го дали този пазещ резерв вътре в батерията (подобно на BMW при iX3 модела, но то все пак си има 80% заряд).

Зарядната станция на на електричката “вдига” Хюндая от 10% до 100% само за час и нещо, за разлика от неговата си собствена зарядна, която е два и половина пъти по-бавна (но пак върши идеална работа за зареждане вечер).

Тук споменавам една логистична грешка от вчера, която обаче не изкривява пробега на колата! На мен вчера ми духаше студено на големия нос, та затова бутнах климатика на 25 градуса (вън беше 35 и тоя духаше като луд). Днес, влизайки в колата, забравих да го върна на 22 и понеже сутринта в Лозен навън беше 20 градуса, PHEV-ът си запали двигателя, за да дозатопли до 25 градуса, колкото му бях поискал (топли само чрез бензиновия двигател, охлажда с електричество). Ядосах се на невниманието си, върнах го на 22, но той запали ли си веднъж бензиновият двигател, го държи включен поне една минута (ако е студен). Това писане го направих, за да обясня разхода от 0.1 л/100, който се вижда на снимката. Този разход обаче не влияе на пробега, защото двигателят в този случай не се използва за мощност към колелата, само дозарежда батерията (но тя, като е на 100%, няма как да се дозареди повече, та си беше пълна загуба 🙂 ).

От Лозен до СУ по “Цариградско шосе” са 34 км. Днес средната скорост в “дългата” лента беше около 90 км/ч, та с толкова я закарах и се върнах.

За това разстояние колата употреби 50% от батерията си. Т.е., на ток ѝ оставаха още 25%. Зарядът под 25% се използва за гарантиране на комфортно шофиране с бензин, та затова ако зарядът падне под едната четвърт, колата става “стандартен бензинов хибрид”.

Така, по груба кръчмарска сметка на колата, на батерия ѝ остават още 17 км, ако смятаме същият режим на пробег (т.е. поне 15 от тези километри за скорост 90 км/ч). Правя това уточнение, защото практиката ми е показала, че в електрически режим на PHEV-ът най-добрият разход е някъде около 60 км/ч – така най-много изкарва на батерия. Може би това се получава, защото вложеният електрически двигател не е като този на стандартна електричка – само 60 к.с. е, та при скорост над 60 км/ч харчи повечко ток.

Но и така добре му се получава: сега е на зарядното, т.е. до час ще има достатъчно енергия за поне още едни 50 км градско шофиране.

“If” / “Ако”

Тези дни приключих с гледането на едно дълго интервю на Марк Цукърбърг с Лекс Фриман. Два часа и отгоре, за които двамата си говориха за какво ли не. Интервюто беше доста интересно. Лаская се да си мисля, че това, което Цукърбърг е казал, не е минало трикратно и петкратно ревю от PR и правните екипи на Фейсбук, а е било всъщност наистина откровеното мнение на един човек. Но предвид, че поназнайвам това/онова относно как дори средна ръка СЕО-та се пазят при такива интервюта съм напълно уверен, че всичко, което Цуки ни каза за тези два часа и отгоре е минало солидната цедка поне на двадесет-тридесет човека. И Фриман, разбира се, е бил напълно съгласен с това (най-вероятно и преди да се качи самият подкаст също е минал няколко финални прослушвания от Фейсбук).

Въпреки това интервюто си струва да се чуе, най-малкото за да не съм само аз прецаканият да съм ги слушал два часа, за да чуя корпоративно-одобрени шаблони :).

Якото нещо, с което интервюто завърши, и което провокира този мой материал, беше рециталът на стихотворението “If”, който Фриман изрецитира сам. Предполагам, беше подтикнат от това, с което започна – войната в Укранна.

Тази творба винаги много ме е вълнувала: като човек, но най-вече като баща. Защото макар Киплинг да говори за “сине мой”, в днешно време поемата е еднакво валидна и за момичета, и за момчета, и за останалите 62 (или колкото там ги брои Вашето любимо НПО) по̀ла. Защото знаете, че “м@нгал”, “селянин” и “к%%ва” не са прилагателни, а нравствено-етични категории, които нямат много връзка с биологичния пол на човека. А днешното време, с неговите социални инструменти, най-често слага под прожекторите на нашето внимание действията на точно тези нравствено-етични категории. Споделяме видеата и случките, в които се сблъскваме с някой от представителите на горните три категории, с надеждата да получим съчувствие или извършилият делото да получи възмездие.

Та моята надежда е тази поема да докосне повече души, защото знае ли човек – може би тогава споделянията ще да са по-малко? Или може би просто се опитвам и аз да хвърля малко virtue signalling днес? Каквато и да е причината, тук ще да ви споделя въпросната поема.

Това е оригиналът “If” на Rudyard Kipling. Директно там има доста добър рецитал от човек, който знае как се правят тези неща. Всеки ред на това стихотворение е тема за отделно есе. Майсторки измислено и майсторски изпято в стихове, оригиналът те кара да стоиш и да гледаш в една точка доста време, след като си го чул.

В YouTube същата поема я има в доста по-драматичен тон, някак по-тържествена, по-бавна. Тембърът и изпълнението са страхотни. Но на мен повече ми хареса изпълнението в линка на оригинала, по-горе. Но реших да сложа и това тук, защото е в моя “Filling My Bucket” лист.

Изключително впечатляващ е и българският превод на Стоян Медникаров. Този превод, макар и не плътно по смисъла на оригиналните думи, ми звучи също толкова въздействащо, колкото и оригиналът. Смисловият превод, опитан от Сидер Флорин е по-точен към оригиналното съдържание, но “песента” я няма. А песента е голяма част от въздействието на тази творба.

Не си падам хич поетична душа. Но подобни творби успяват да минат бронята на циника-нихилист и да ме докоснат. За съжаление, не се сещам друга творба, която да ми е влязла толкова дълбоко под кожата.

Ако и вие имате любима поезия (разбира се, с логична големина, не “Илиада” или “Одисея”), споделете. Ще ми е любопитно и ценно да прочета неща, които вас са ви засегнали така много, както мен – тази поема.

За машинното “лъжуване”

В България днес имаме “машинно гласуване”. Аз го наричам “машинно лъжуване”, защото процесът е непрозрачен и липсва какъвто и да е механизъм за прозрачност и контрол. Разбира се, на хартия има механизми, но те са манипулируеми. Парите, потенциално необходими за корумпиране на днешния процес са вероятно по-малко дори от парите, които биха били заделени за купуване на гласове при предишните избори.

Днес познат във Фейсбук ме попита “дали бихте могли (ти и твой екип) да направите независим одит на машините”.

Отговорих му, че управляващите (най-вероятно нарочно) не са предвидили законов ред за такъв независим одит. Архитектурата на днешното решение е примитивна и не може да гарантира нито прозрачност, нито проверка.

Защо нещата са така мога да говоря много, но воден от “бръснача на Окам” мисля, че най-вероятно причината е обикновена некомпетентност:

  • Най-често законите, касаещи избори, се правят спешно, защото изборите чукат на вратата;
  • Не се мисли за осигуряване на справедливи избори, по-скоро се мисли за това как да се нагласи бюрокрацията така, че текущите управляващи да вземат най-много гласове;
  • Основно политици и “изборджии” участват в направата на законите, не експерти, а още по-малко експерти, на които им пука за независими и честни избори. Да, има разни НПО-та. Но по принцип НПО-тата се финансират от грантчета, а доста от грантчетата ги дава държавата, та… знаете кой би ритал срещу ръката, която го храни, нали?

Разбира се, вместо да се говори за това как пазим, можеше съвсем директно да се направи такава архитектура на машинното гласуване, която да гарантира одит от всеки заинтересован: физическо лице, екип, НПО, ако щеш и бай Драган от Долна Малина, стига той да иска да го направи.

Как би изглеждала “на салфетка” една такава архитектура?

На първо място: 100% от софтуерът, който се изпозлва за машинното гласуване, трябаше да бъде публичен и свободен (с отворен код, с напълно свободен лиценз, нещо от рода на MIT/BSD лицензите). Качен в достъпен за всички склад (software repository).

Това би дало възможност всеки заинтересован, от ученика до експерта по киберсигурност, да наблюдава как върви разработката на софтуера. Тестовете на този софтуер също би трябвало да живеят в това repository, по същата причина. Екипът, разработващ софтуера, трябва да бъде задължен да ползва това и само това repository за всичко: за version control на разработката, за управление на проекта (да, задачите и те трябва да са публични) и т.н.

Тази пълна прозрачност би позволила мълниеносна обратна връзка при всеки проблем, забелязан в сорс-кода (това, което в крайна сметка “движи” машината). И този проблем би се оправил ако не на секундата, то в рамките на един разумен срок.

Мен лично много ме учудва защо министър Божанов, един изключителен радетел на софтуер с отворен код в ДА и за свободен софтуер по принцип, не направи нищо в тази посока. Но предполагам, че той си е мислел, че ще бъде министър за целия мандат от четири години. Това е ирония, да не си помислите, че съм чак толкова тъп. Божо е изключително умен човек и едва ли е мислил, че ще бъде министър повече от година, максимум две. Ако имаше желание за прозрачен и напълно изчитен от съмнения за глобална злоупотреба процес, то Божо можеше поне това да оправи за шестте месеца на поста. Но за тези шест месеца в тази посока нищо не се направи.

За да има гарантиран прозрачен машинен избор, обаче, трябва да има и архитектура на софтуерното решение за изборите, позволяваща такава прозрачност.

Ако аз правя такава архитектура, бих се спрял на следните модули, всеки от тях раздробен на услуги (за по-незапознатите, “контейнер” е почти еквивалент на “софтуерна услуга”, работеща върху някакъв виртуализиран хардуер):

  • Модул за машината за гласуване
    • контейнер с backend services, който осигурява работата на машината както независимо (offline), така и свързана в мрежа към централния сървър (online). В момента имаме частен случай на първото
    • контейнер с frontend services, който осигурява общуването на машината с избирателя
    • контейнер с frontend services, който осигурява общуването на машината със СИК (ако има нужда от междинна проверка на каквото и да е)
    • контейнер с backend services за одит, следящ всички работещи услуги и предоставящ услуги за независим одитор
  • Модул за броене на гласовете
    • контейнер с backend services, приемащи протоколите от онлайн машините
    • контейнер с backend services, приемащи протоколите от “флашките” на машините (там, където няма възможност за онлайн връзка)
    • контейнер с backend services за броене на текущите приети протоколи
    • контейнер с frontend services за предоставяне на междинните резултати
    • контейнер с backend services за одит, следящ всички работещи услуги и предоставящ услуги за независим одитор
  • Модул за независим одит
    • контейнер или направо binary, което всеки заинтересован ще може да се построи и с него да извърши одит на машината през специално предназначен USB port;
    • всички гореспоменати контейнери имат отворени услуги, през които ще може да се вземе информация за отпечатъците на всички инсталирани критични системи;
    • също така ще може да одитира и barebone инсталацията на машината – дали отговаря на това, което е указано при подготовката на машините;
    • достатъчно лесни за използване скриптове и binaries (за тези, които не могат сами), чрез които всеки участник в изборния процес да може да си подготви флашка, с която да одитира всяка машина (вкл. и тези, извършващи броенето!);
    • инструкции

Разбира се, може да има още колкото си искате допълнителни “счетоводни” услуги, но това не е предмет на този текст.

Най-важното в случая: модулът за одит и машините ще са така конфигурирани, че да дават достъп (само за четене) до всичко, което работи на съответния хардуер. Това ще направи възможен одит от всеки участник в изборите (член на СИК, наблюдател, а защо не и гласуващ?)

Всеки един от тези контейнери се създава от сорс-код, който е в склада, за който говоря в точка едно. Всеки един от тези контейнери се подписва от комисията преди деня на изборите. Всеки един от тези контейнери се инсталира на машината от централизиран склад (repository), което се намира под контрол на изпълнителя, но е напълно отворено за всеки, който иска и знае какво да прави с него. В същия софтуерен склад се намират и версиите на ISO-тата, от които се инсталира barebone-a (скелета) на избирателната машина. Всичко това се прави с deployment scripts, които отново са напълно прозрачно видими за всеки (разбира се, не са модифицируеми от всеки!).

Днес свободният софтуер е достатъчно развит, за да позволи инсталиране на всичко от нулата до работещ barebone, като всичко се взема от проверени, публични складове, които се използват за далеч по-критични цели от осигуряване на избори. Това може да осигури пълна прозрачност и на barebone инсталацията.

И накрая, няколко реда за това как може да стане самият независим одит.

  1. По време на процеса на разработка и подготовка на изборите, всеки заинтересован и знаещ човек ще може да види какво “се готви” от изпълнителят на проекта. Колко сорс код е написан, какво върши, колко глупости са направени и колко са оправени.
    • Така всеки заинтересован (а те ще бъдат немалко, гарантирам за това) ще може да даде моментална обратна връзка. Публично. И ще може да му бъде обяснено защо нещо се прави по начина, по който се прави. И изпълнителят няма да може да си затваря очите за очеизвадни проблеми.
  2. В определен срок преди изборния ден сорс кода на всички софтуерни услуги ще бъде утвърден (че това ще е кода, който ще проведе изборите) и ще бъдат построени двоичните файлове (binaries) на услугите, с които ще се проведат изборите. Техният “цифров отпечатък” (SHA-3 ще стигне за тези цели, ако на някой му идва твърде сложно и SHA-2 може да е вариант) се публикува и е видим за всички
    • Държа да отбележа, че това, в някаква форма, се прави и днес. Но днес не е видимо от какъв сорс код е генериран този отпечатък, така че отпечатъкът съвсем спокойно може да е създаден от софтуер, който ние си мислим, че не прави злоупотреби, а който всъщност злоупотребява незабележимо зад гърба ни. Софтуерът се пише от хора. Контролиращите и те са хора. Когато двете групи са предварително известни, злоупотребите са лесни и сравнително евтини.
  3. В изборния ден всяка машина се одитира с флашката за независим одит. По време на изборния ден всеки член на СИК и наблюдател може да повтори този одит. По време на гласуването всеки избирател (може да се измисли някакъв читав лимит, защото одитът безспорно ще изисква време) трябва да може да сложи своята флашка, на която да се генерира лог с отпечатъците от машината и на място (или вкъщи) да се увери, че всичко е наред.
    • Да не говорим, че ако се отворят машините по този начин съм сигурен, че ентусиасти ще направят и флашка, която да свети червено/зелено на място, ако се види проблем с отпечатъците.

Това по-горе съм нахвърлял само за два часа писане. Със сигурност нямам претенцията да бъде “крайно архитектурно решение”, а само да покажа, че не е никак трудно да се направи такава архитектура, която да позволява напълно прозрачни машинни изборни процеси. Без “пломбиране”, без “заключване в складове”, без “пазачи на складовете”.

И накрая ще повторя още веднъж: когато участниците в който и да е процес са предварително ясни и практически несменяеми (програмисти, изпълнител, одитор), само и единствено пълната прозрачност може да гарантира, че тези хора ще си свършат работата, без да робуват на този или онзи партиен или мафиотски интерес – възмездно или без!

Защото когато хората са предварително ясни, сумата за тяхното купуване също е предварително ясна.

Но когато всеки един от нас може да одитира, когато процесът е изцяло прозрачен, то тогава е практически невъзможно резултатите да бъдат купени или опорочени. Защото тогава вече не се разчита на “честната дума” на шепа политици или експерти.

Първи, по-истински впечатления от електромобилността

Днес мина четвъртият уикенд откакто сме електромобилни, та реших да споделя малко преживявания. Не знам дали за в бъдеще ще имам такова желание, та затуй да се “отбележа” сега, пък след това – всеки сам си преценя :). Ще извадя каквито там числа мога, но не гарантирам за върхова точност, особено преди да съм си получил сметката за ток. Но като я получа ще е много по-ясно, защото цялата ми електромобилност е на отделна фактура, на която няма нищо друго, освен зареждане на колата. Е, за цял месец от раз, но пак е нещо.

А сега за пътуванията.

Единият от уикендите беше в Созопол (18-19). Вторият беше в Пловдив (25-26 юни). Третият беше до Сапарева баня, а четвъртият – отново до Пловдив.

Естествено, първото пътуване си беше най-голямата тръпка. Току-що бяхме взели колата, аз бях осигурил зареждане вкъщи. Все още беше само със скорост 3 кВт/час, което най-опростено означава, че всяка вечер колата се зарежда до 80% задължително (неделя срещу понеделник дори не би могла да стигне до 80% от раз), а четвъртък срещу петък или петък срещу събота (зависи как се пътува) се зарежда и от по-рано, защото трябва да е на 100% преди да тръгнем на по-дългия път.

Първото пътуване тръгнахме от София на около 95% (имах малко обикаляне през деня). Целта беше да минем през Пловдив, за да оставим Вермут на дядо Марио и след това да цепим към Созопол. Плановете, които си правех бяха да зареждам на почти чисто-новата бърза станция на Финес в Петрола до Оризово, а след това си мислех, че ще зареждам и на Финес до Нова Загора. Днес ми звучи смешно чак такова презапасяване, но още не знаех как ще се държи автомобилът пълен и по магистралата. А и щеше да е огромен карък да се възползвам от репатрак точно първото пътуване, нали 🙂 ?

Е, до Финес Оризово стигнахме на 56%. Заряд, който мен лично ме учуди тогава, защото очаквах да е значително по-надолу. Но така или иначе бяхме решили, че ще се зарежда, та…

Веси и децата харесаха Street Burgers. Докато аз се суетях покрай първото ми зареждане на публична станция, те си бяха поръчали бургерите. А аз, като видях, че колата “засмука”, отидох при тях и седнах да чакам да ядат.

Аз избрах тази станция неслучайно: на километър от нея има и втора, на ЕлБул. И ако се бях оакал нещо с “Финес”, то втората веднага след нея е добър резервен вариант. Но всичко беше без проблем. Докато дойдат бургерите, докато ги изядат моите хора, докато минат и през тоалетната и станем готови, колата беше стигнала 91%, което според нея (аз още не ѝ вярвах!) щяло да стигне до Созопол. Но така или иначе ние бяхме готови за път, а аз все още си мислех, че ще зареждам и на Нова Загора.

Цялото време, което прекарахме на Финес до Оризово беше около 30 минути, 28 от които зареждахме. За тези 27 минути добавихме 28 кВтч, или около 130-150 км. Причината да зарежда толкова бавно е, че пристигнахме заредени, а зарядната скорост зависи от това колко ти е празна батерията. Над 80% вече става доста бавно. Но ние така или иначе, докато се домотаем (аз започнах да ги ръчкам над 85%), тя си стигна до 91%.

От Финес Оризово до Финес Нова Загора са 81,3 км магистрално шофиране. Още преди Чирпан ми беше ясно, че няма да е много умно да спираме, за да зареждаме на окол 60-65% батерия, защото щяхме да сме шофирали само 46 минути и на никой нямаше да му е до още една почивка. Аз не бях гледал за зарядни в Бургас, та това много ме буташе към решението “абе дай да спрем, даже само за 10-15 минути”. Но Веси беше против, подложих го на гласуване и всички решихме да продължаваме. Най-интересното беше, че колата беше абсолютно убедена, че ще стигнем до Созопол с остатъчен пробег за още 120-130 км, но аз за всеки случай огледах, че и по пътя има станции, ако от зор-заман се наложи. И така взех решение да не спираме на Нова Загора, а да си караме до крайната цел.

Колата излезе права. Пристигнахме в х-л “Солинария” с батерия за още 150 км.

За мое удоволствие, две седмици по-рано EVPoint сложили зарядни в самия хотел. Така всякакви разговори и молби да предоставят (безплатно) зареждане бяха напълн излишни. Аз използвах едната от станциите веднага, за да си дозаредя автомобила до 80%, ако решим следващия ден да ходим някъде.

Зарядните от този тип не са бързи (скоростта им е като моето зарядно вкъщи), което е напълно приемливо решение за хотелски комплекс. Дори е предпочитаното, защото пазят повече батерията, а един току-що пристигнал клиент едва ли бърза да тръгне обратно. За една вечер колата беше стигнала посочените 80% заряд (беше ги стигнала още през нощта, но няма кой да става да я откача в три сутринта). И понеже не мръднахме никъде с колата (най-любимият ми начин на почивка!), единственото което направих, беше да я дозаредя до 100% в сряда, преди да тръгнем четвъртъка за София. Общото дозареждане на тези станции ми струва около 41 лв, общо за 58 kWh електроенергия.

На прибиране към София бях вече много по-уверен и по-доверчив към способността на колата “сама да си преценя” пробега. Поради това първото (и последното) спиране беше на OMV Белозем, където има станция на ElDrive. Там има и KFC, а и всички бяхме гладни и за тоалетна, та докато се наядем и оправим, колата беше заредила цели 48 kWh, което не беше много умно, защото пристигнахме в Лозен на 38% батерия, пълна със скъп ток. Реално ни бяха необходими не повече от 15-20 лв заряд, за да пристигнем със съвсем приличен резерв, дори и нещо да се обърка. Но отдавам на неопитността ми и на първото пътуване “нагоре” (поради особеностите на релефа, от Пловдив към София електромобилът на око харчи поне 10-15% повече, отколкото от София към Пловдив).

Цялата груба сметка на пътуването изглежда така:

  • Зареждане до 100% вкъщи: около 8 лв
  • Зареждане на Финес: 26 лв
  • Зареждане на EVPoint: 41 лв
  • Зареждане на ElDrive: 43 лв, като реално трябваше да заредя максимум за 15-20, ама страх лозе пази!

Всичко: около 116 лв за енергия, при изминато разстояние от 815 км. Т.е., колата се беше движила с разход около 14,20 лв/100 км, или проектирано в литри гориво, около 4,5 л/100 км разход при средна цена на горивото 3,20 лв за литър (не знам колко точно е днес, последното ми зареждане беше май месец на бензин на хибрида, но иначе аз зареждам от висококачествените горива на OMV). Разбира се, при зареждане “навън” разходът се доближава до този на нашия хибрид на извънградско каране, но като обем и комфорт не може и да става въпрос за сравнение между iX3 и нашия Hyundai PHEV. Особено пък и като капацитет за багаж :). Още по-особено като 180 к.с. срещу еквивалент 300 к.с. на електрическата (6.8 сек от 0 до 100 км/ч).

Уикендът 25-26.06 бяхме до Пловдив. Аз имах среща на класа от ТЕЕ/ТЕТ (тридесет години по-късно), имахме за прибиране Вермут, а имахме още една-две срещи, които не трябваше да се пропускат. Познавайки възможностите на колата, избрах да я дозаредя на станцията на EVN на Голямата базилика на бул. “Княгиня Мария-Луиза”. Докато се виждахме с близка приятелка по Главната, колата засмука от 23 kWh, от 58% до 85% (два часа и девет минути), което щеше да е напълно достатъчно за разкарване из Пловдив и за връщане до София. Това ми струва 21.35 лв, което значи че комбинирано с още примерно 6-7 лв за зареждане вкъщи, маршрутът Лозен – Пловдив – Пловдив – София, около 300 км, дойде със среден разход 28 лв, или около 9,3 лв/100 км, или около 2.9 л/100. Отново разход, малко по-малък от подобно пътуване с далеч по-малкия PHEV.

Следващият уикенд, този на 02-03.07. беше планиран за уикенд на Сапарева баня с Тишо, Дени и други приятели. Планът беше да оставим и Калина на лагер, от който тя се върна днес.

Междувременно, вкъщи вече имах инсталиран максимално бързият заряд: 32А на 220V, което дава около 7 kW мощност, т.е. 7 kW за час, т.е. около за около десет часа заряд на батерията до 100% (батерията на колата е с работен капацитет 74 kWh). Та вече не беше никакъв проблем нито качването на ежедневния заряд до 80% (за това “вторият съвет” по-долу).

На 01.07. тръгнахме към Сапарева баня с 100% заряд. Всички сметки показваха, че маршрутът, който сме планирали, ще изкара без проблем без никакво дозареждане. Така и се оказа: въпреки, че имаше много резервни варианти (зарядна станция в самата Сапарева баня, бърза зарядна в Смолян, доста зарядни и по магистралата на връщане), нямахме никаква нужда от тях. Това пътуване ни струва 44 kWh или около 6 лв (защото зареждахме вкъщи на дневна тарифа).

А днешният уикенд беше още по-интересен. Лозен-Пловдив-Гълъбово-Лозен го минахме с едно дозареждане (23 kWh, до 100%) на безплатната станция в мола на “Пещерско шосе”. Та това пътуване ще да ни излезе към 6 лв, защото толкова би струвало да си дозаредя колата вкъщи от 35% до 100%. А тя е на 35%, защото тъй-като имах пълна (85%) батерия на тръгване от Гълъбово, сложих темпомата на 140 км/ч и шофирах така по магистралата, за да видя колко ще е зле положението с разхода. Положението беше напълно очаквано като разход.

И ето моите три съвета след съвсем малко опит (около 2500 км пробег):

Първи съвет: електромобилността изисква някакво планиране, особено в началото. За мен това не е проблем, защото аз винаги си планирам горе-долу пътуването, но сега определено предпочитам да си нахвърлям в ABRP как ще изглежда непознат път. Сега няма да ми е необходим до Созопол и обратно, но ако примерно тръгна към Сърбия, Албания или Италия (за ски), със сигурност ще огледам какво е положението със станциите и ще си направя някакъв предварителен план.

Втори съвет: да не се държим с автомобила като с телефон. Не е необходимо всяка вечер да е на зарядно, за да може всяка сутрин да е зареден на 80% (или още по-зле – на 100%), та да имаме максималния пробег от 300-350 км. Безспорно би било удобно, но не съм сигурен, че би било полезно за батерията, ако през седмицата да зарядът играе само между 65-80%. Затова като знам, че няма да имам междуградско шофиране – не зареждам. Това хем дава възможност на плъгина и той да се добере до домашната зарядна, хем и според мен е по-добре за батерията, ако използваме повече от работния ѝ капацитет. Въпреки, че батериите на електромобилите не са като примерно кофа с вода (т.е. въобще не значи, че една и съща част от нея се изпразва и пълни, ако карате най-вече между 65% и 80%), то ми се струва, че е по-добре да се използва повече от капацитета. Може би с времето, като прочета повече за батерията, да си сменя мнението. Но засега смятам да е така: понеже на мен градският ми пробег на ден е средно 50 км, то нейните 350 км са ми точно едно едноседмично разкарване. Та най-много по средата на седмицата да я пускам да стига до 80% (примерно сряда) и след това четвъртък пак, за да е готова за уикенд разходката. Т.е. зареждане четвъртък, петък и неделя.

Трети съвет: най-добрата магистрална скорост при мен е 125 км/ч. При тази скорост през лятото колата дава 300-350 км пробег, което означава най-много едно зареждане от София до Созопол (или от София до Халкидики). И понеже има чудесни, удобни станции на 200-250 км от София, това прави идеално една почивка на тях, при която за около 30′ се зарежда необходимата енергия, докато стигнем до крайната точка.

Четвърти съвет: отбелязвайте се на станциите. Това помага много на всички нас: и на тези, които смятаме да зареждаме, и на тези, които зареждат в момента. PlugShare е страхотен, използвайте го.

Бая писане падна. Да видим дали ще ми се пише пак по тази тема. Може би, като ми дойде сметката за ток, ще мога да си направя още по-добър разчет на изминатите километри тогава. Но може и да ме домързи. Защото за мен тънката сметка не е най-важната, когато караш електромобил. И не, не е климата, защото все още го зареждам с 60% електричество, идващо от въглища (даже може би повече, защото вкъщи го зареждам основно нощем). Удоволствието за мен е другаде.

Нова/стара електричка

От няколко седмици успях да изпълня една от целите за промяна в семейната мобилност: да взема читав, семеен електромобил, с който да обикаляме насам-натам.

Както става почти винаги, и тук не се получи така, както го планирахме. Още миналият декември си бях си поръчал Hyundai Ioniq 5. Срокът на доставка беше шест месеца и от Хюндай ме увериха, че досега (circa декември’21) не са имали закъснели поръчки.

Хюндай България бяха изключително коректни: в крайна сметка и тази поръчка не закъсня. Просто няколко дни преди изтичането на шестмесечния срок за доставка ми се обадиха, за да ме уведомят, че от Южна Корея са им (ми) отменили поръчката и колата няма да дойде. Обещаха ми, че ако искам, мога да поръчам обновения модел на Ioniq 5, който бил с няколко хиляди лева по-скъп (бяха готови да ми направят отлична отстъпка за раликата в цената, но все пак остана и за доплащане от мен). Също така ми обещаха (т.е. казаха ми, че от Южна Корея са им обещали), че ако подновя поръчката, още през юли месец щели да я започнат и да доставят автомобила не по-късно от тоз септември. Т.е., реалното време за доставка от декември до септември щеше да е десет месеца.

Излишно е да казвам, че бая се ядосах. С търговският представител на Хюндай работим перфектно и госпожата едва ли има пряка или косвена вина за идиотското положение, в което ги поставя производителят. Та затова си преглътнах гнева и започнах да обмислям варианти. А те, вариантите, бяха няколко:

  1. Поръчвам си новия модел на Айоник 5 и чакам. И каквото стане.
  2. Търся приемлив автомобил, който да е почти нов и който да отговаря на изискванията ми.
  3. Въобще се отказвам да правя каквото искам и чакам Тесла да започнат да работят официално в България.

Реших да изследвам (2). С помощта на много близък човек, много навътре в електромобилността в България, си поблъскахме заедно главите. Той си взе наскоро BMW iX3, чисто нов, след като Ауди му извъртяха същия (даже може би малко по-гаден дори) номер и поръчаният от него Q4 e-tron така и не пристигна след повече от девет месеца чакане. Аз пари за чисто нов iX3 нямах. Всъщност имах, но ми беше над психологическата граница за покупка на автомобил.

Но пък като се разтърсихме, изведнъж изскочи един BMW iX3 от изключително читав човек. Автомобил на една година и 25,000 км. Който се продаваше (сравнително спешно) по причини, изцяло независещи от самия автомобил и чиято цена беше около цената, която бях готов да платя за (чисто новият) Айоник.

След като се запознахме със собственика и поговорихме доста, решихме да изпробваме колата. Петъкът след запознанството се разходихме до Копривщица и обратно (така или иначе аз имах ходене до там, за да прибера Калина от детска екскурзия, защото имаше участие на сцена). И на връщане вече ми беше ясно, че ако всички формалности покрай сделката и лизинга минат добре, то това ще е следващият ми автомобил.

Истината е, че не бях очаквал автомобил(ът) да ми хареса толкова много. Бях се амбицирал много за Айоник. Изгледал съм сигурено десет часа видеа, прочел съм десетки статии и сравнения. Даже намерих греди за Ioniq в Thule UK, та се наложи да образовам българският им доставчик, че Ioniq 5 има греди за таван (това беше един от най-големите възпиращи фактори за поръчката – ние караме ски и ски багажник е задължителен). От българският доставчик на Туле отначало ме отсвириха, че “тази кола няма греди за таван”, след това като ги намерих в официалния сайт и им се обадих пак, се извиниха, че не разбрали, че става въпрос за Ioniq 5 (малките Inoiq настина нямат възможност за греди). Та ентусиазмът ми за тоз Айоник беше много голям. И плановете ми бяха големи. Но не било писано.

И така, някъде в първата половина на юни се оказахме с ново/старо BMW iX3, чисто електрическият модел (мисля 2020-а се води?). Лятната му батерия е с пробег до 300-350 км, зимната е с пробег 200-300 км, според зависи от останалите условия. Скоростта му на зареждане на бърза, магистрална станция е около 200-250 км за 15-20 минути (отново зависи от външните условия), което е напълно приемливо за моя режим на шофиране. Човекът, който си беше поръчал колата, го беше направил с голям мерак и тя има почти всички “човешки” екстри (в смисъл, изгъзици като “махагон в купето” няма, но то и не знам този модел дали въобще има такива изстъпления). И поради това е много комфортна и страшно удобна за шофиране и за пътуване.

Може би единствен минус досега е, че е бая голяма. Малко по-малка е от Фримонта (то онова беше колосално прасе), но е доста по-голяма, или поне аз я усещам по-голяма, от сегашния ни Ioniq PHEV.

И като казах за PHEV-а, него сега ще го пускам за продажба. С Веси решихме да го продадем, макар че ни е много любима кола и на двамата. Продаваме го най-вече, защото и нашето очакване беше, че ще заменим един Ioniq с друг. От Хюндай ни бяха дали доста дорба оценка на колата (и сега ни дадоха доста добра), но сега се налага да го продаваме ние си, защото (естествено) на Хюндай не им е интересно да вземат за пласмент автомобил, без да продадат нов такъв на същите клиенти. Но пък са изключително коректни, предлагат възможност за продажба на консигнация и с Веси обмисляме да им дадем колата, за да я продават те. Паралелно с това и ние ще си търсим купувач и който първи намери.

Ако по-късно не ме домързи, ще пиша по-подробно за разликите между пътуването с автомобил с електрически и ДВГ двигател. Мен лично ме запали за този модел PHEV-ът, който без проблем си изминава 50-60 км градско основно на електричество. И видях колко “мазно” се движи на ток колата и колко е по-сериозен комфорта при движение с електродвигател. И така се получи, че в крайна сметка минахме на електричество.

П.П. А най-якото е, че покрай тази сделка се запознахме със страхотен човек, който се надявам да остане приятел и по-дългосрочно. Снимките са от него, когато той смяташе да я пуска на свободния пазар. Ама не било писано да стигнат до обява 🙂

Евала, Хазарте!

Евала, Хазарте!

Днес Хазарта открадна темата на деня, поне съдейки по моя информационен поток. Маса хора реагираха на снимката със среден пръст, който той съвсем демонстративно показа на хората от групата на ГЕРБ, които пък бяха вдигнали плакати “Оставка” зад него.

Не знам какво толкова Хазарта се подразни от исканията за оставка. Не знам и за кой от правителството са били те. И според мен поне 90% от членовете на правителството заслужават такива плакати и ако имаха чест или достойство, по-големи от егото и жаждата за власт, щяха да са си дали оставката. Но жаждата за власт е много солиден мотиватор, а егото – още по-солиден, та затова честта и достойството на политиците се напасват най-вече по тези двата.

Хазарта, със своя жест, го доказва. Той обича да има вид на бунтар, макар че с безбройните комисии, с “експертността си по образование” вече той е неделима част от системата, за която пееше “ѝди, никога нѐма да имаш хемороиди.” Поне е излекувал хемороидите (ако ги е имал), де… че са страшна напаст.

Та както казах, в потока ми се появиха и жестоко възмутени от просташката постъпка, но се появиха и одобряващи просташката постъпка. Нормално разделение, безирано на политическите пристрастия:

  • Хората, които смятат, че на ГЕРБ трябва да се показва среден пръст навсякъде, подкрепиха просташкия жест на Хазарта;
  • Хората, които смятат, че 90% от правителството трябва да си подаде оставката, бяха възмутени, защото според тях ГЕРБ са прави и Хазарта е простак.

Интересното е, че и двете страни на тоз “конфликт” са прави. Конфликт, който по същността си всъщност е буря в чаша вода. А той е такъв дребен и незначителен конфликт, защото средният пръст на политиците отдавна властва по медиите и по законите и решенията, които се вземат, уж в “името на народа”. Крайно време беше средният пръст да цъфне и в народното събрание.

Даже, ако питате мен, средният пръст трябва да се превърне в част от орнаментиката на Народното събрание. И на всички останали държавни учреждения. Да е изрязан като масов, повтарящ се мотив навсякъде:

  • на официалните входове на всички учреждения, за да може гражданинът, още влизайки, да види какво ще получи;
  • по фоайетата, още преди да е стигнал до обслужващият персонал, гражданинът да не забравя, че с голяма вероятност ще бъде обслужен така, както символът повелява;
  • по стълбищата, за да е ясно, че дори да ходиш нагоре-надолу, в държавното учреждение винаги те чака един от тези;
  • на гишетата – мисля, че няма смисъл да ви обяснявам защо точно там;
  • в кабинетите, където се събират по-маститите бюрократи, за да обсъдят и приемат как ще разширяват безполезната и мързелива бюрокрация, но никога да не забравят, че най-важната тяхна работа е да доставят среден пръст на гражданите.

Та няма какво да се сърдим на Хазарта, че днес, със своята вулгарност, той така ясно и точно онагледи българската държава. Когато вие избирахте този парламент, вие със сигурност знаехте, че е само въпрос на време да получите средният Му пръст. И съответно си го получихте.

И какво по-добро онагледяване точно на днешното заседание, от един жизнерадостен, гордо стърчащ… пръст? Не знам дали стигнаха до обсъждането на смъртта на лева и стъпката напред по пътя, когато България ще стане поредната съветска република (не на СССР, а на ЕСССР). Може да не им е стигнало времето, след като Хазарта размаха символа на българската политика по медии и екрани. Нищо, и утре е ден, при това отличен ден, за да продължим да предаваме българският национален интерес. Твърдо вярвам, че депутатите ще свършат това, за което им се е платило: в меки и твърди валути. За да получи най-накрая българинът символът, за който е гласувал, символът, който днес щедро му показаха.

Аз съм на мнение, че Хазартът е пич. Знае как да говори, знае какво да каже. Даже на последното му интервю много ми хареса как насоли търтеливите задници на готованците, които искат държавна гаранция за квоти за българска музика тук и там. Хазартът е човек, който знае как да изкарва пари с творчеството си, та им каза право в очите, че са некадърни и мързеливи и затова разчитат на квоти. На мен това интервю много ми хареса.

Но днес ми хареса още повече, защото ако на интервюто той говореше за култура, то днес той разшири обхвата си в това да покаже образа на цялата българска политика, от Съветскоро робство та до днес.

Евала, Хазарте.

“НЕТолерантен съм само към нетолерантността”

“НЕТолерантен съм само към нетолерантността”

“НЕТолерантен съм само към нетолерантността”

АМА НАИСТИНА ЛИ този префърцунен девиз на съвременните “толерантни” хваща дикиш у някой друг, освен у “толерантите”, които го използват?

Никой не е толерантен. Най-малко претенциозните, които се кичат с горната безсмислица. Те просто са хора, които в това отношение им се къса връзката с реалността. И предпочитат да си вярват, че са много толерантни, освен когато не са. Но за тогава имат готов отговор: “не съм толерантен, щото и тоя срещу мен не беше толерантен”.

“Нетолерантен съм само към нетолерантността”. Глупав девиз за наивни хора.

Няма как да сме толерантни. Няма как да сме универсално-търпими към всичко. Освен към “липсата на универсална търпимост”. Но пък съвременните нацисти вече си имат девиз, който развяват като знаме всеки път, когато “за общото добро” не са толерантни към различното. Щото това, различното, според тях е “нетоленратност”.

Ама разбира се: всяко различно от нас (мнение, действие, желание) се класифицира като “нетолерантност”, срещу която “новотолерантните” няма как да бъдат толерантни, щото… виж нацисткият девиз по-горе.

“Толерантен съм само към моите си неща”. Това е истинският девиз. Лишеното от лицемерие твърдение. Което може да звучи нетолерантно, но поне е истина, лишена от лицемерната глазура на съвременносто ултралибералтолерастко движение. Което, разбира се, е толерантно само към тези, които следват движението. За останалите има “слово на омразата”, “кенсъл” и останалите изобретения на същото това ултралибералтолераст-нацистко общество.

Аз не съм толерантен. И няма как да съм толерантен. И никога няма да бъда толерантен.

Няма да бъда толерантен към необразованият глупак, който чете Ютюб и вярва, че Земята е плоска и че американците никога не са стъпили на Луната, щото това било “холивудска постановка”.

Не съм толерантен към наглият социалист, който под лицемерните думи за “обществено благо” иска да открадне това, което аз създавам за себе си, семейството ми и за всеки друг, за който аз преценя. Да го открадне, за да го даде на някой мързелив и неспособен, щото иначе оня щял да умре от глад. “Умре от глад”, ако не знаете, е модерният ефимизъм за “ще трябва да му се наложи да работи”. И да, и към това не съм толерантен.

Не съм толерантен към простотията, която мига на парцали, не можейки да си обясни по-сложен процес от ходене по голяма нужда и забърсване след това с тоалетна хартия. И поради това тази простотия иска да наложи на всеки друг да е на нейното ниво, за да не вземе простотията да се обиди, да се почувства нещастно. Смятам, че тази простотия трябва да се чувства нещастствно, затова не съм толерантен към нея.

Не съм толерантен и към престъпникът, който влиза в къща в два през нощта, за да открадне телевизор, и на който му пръсват мозъка, докато опитва. Смятам, че напълно си заслужава кучешката съдба, защото той самият оценява живота си толкова ниско, че да го рискува за един телевизор.

Не съм толерантен към ултралибералтолерастчетата (сигурно ще се наричат “Rosa Jugend”, по пример на една друга Jugend), които един ден ще почукат на вратата ми, въоръжени с новоприетият “Закон за толерантното слово”, по силата на който аз ще трябва да бъда отведен в лагер за превъзпитание, за да не внасям развала сред обществото, докато не се науча да бъда толерантен.

Free image from rawpixel

Бъдещето на политкоректния език

Днес приятелче ми изпрати това злато, което ме вдъхнови така, че реших да пиша: В австралийски университет безумно мъдрите и безспорно необходими “полови науки” (“gender studies”) изработили препоръки за промяна на английския език, който да го направил по-приемащ (inclusive).

Тук ще предложа на вашето внимание моето тълкувание на брилянтната идея на учените от “полови науки”: за да бъдем по-приемащи, ще трябва да си наложим да не използваме повече “майка”, “кърмене” и “баща”. Това щяло да помогне изразът ни да бъде “приемащ за всеки глас”.

Ще започнем с “кърмене”, защото този термин очевидно е най-важният и основополагащ, за да не се обиди някой по-различен. Вместо “кърмене” препоръката е да се използва “гърдохранене” (“chest-feeding”). Моят интелект стои запленен от това приемане, с което прегръщаме всички останали шестдесет и два (и половина) по̀ла! Смятам, че е правилно и от критично значение да въведем този термин колкото се може по-скоро!

Университетът, също така, препоръчва да се използва терминологията “гестационен родител” или “раждащ родител” вместо нападателната дума “майко”. Най-накрая брилянтната мисъл на младите “полово-научни” гении е прозряла, че “майка” е много враждебна, много агресивна дума, която трябва да бъде изтръгната от езика и заменена с политически-коректния термин “раждащ родител”. Дори бих увеличил обхвата на това правило и за още по-враждебни езици, като българския, в които има “род” на думите (това е като “пол”, само че още по-лошо), да се използва не “раждаща родителка”, а направо “раждащ родител”. Браво на младите учени – продължавайте все така!

Не на последно място трябва да разкараме също така агресивната и неполит-коректна дума “баща” (или “татко”). Тя трябва да бъде заменена (съвсем логично, и пак толкова гениално) с политически-коректния термин “негестационен родител”, или за по-простичките, като мен – “нераждащ родител”. Механизмът на замяна, според младите гениални учени по половите науки, е същият и пак толкова изключително необходим.

Изхвърляйки агресивните, отживели думи като “кърмене”, “мама” и “тате” веднъж-завинаги ще се пренесем в новия век, прегърнали идеите на не-бинарното общество и неомарксистката политкоректност. Това е прекрасно и аз не мога да дочакам времената, в които внуците ми ще ми казват не “дядо”, а “негестационни родителю на негестационният ми родител”. Къде-къде по-ясно и къде-къде повече политкоректно! И никой няма да бъде обиден, ако случайно чуе!

Разбира се, всяка революция има своите реакционери. Това са едни лоши хора, които не могат да приемат красивото и светло неомарксистко бъдеще. Те са запитали университета дали поне малко не ги е срам от подобни препоръки. Аз ясно разбирам, че тези хора живеят в миналото и тяхната консервативна глава не може да увре колко много се засягат небинарните родители, когато чуят малко, едногодишно детенце да плаче “мамооо, мамооооооо”.

Та тези консервативно и назадничави хора са запитали университета “абе вие добре ли сте, какво по дяволите си мислите че правите?!”, на което университетът съвсем разбиращо и политкоректно е отговорил, че това са “само препоръки”, които имат “академичен характер”. Тези консервативни хора не могат дори да приемат факта, че вместо първата дума на малкия човек да е “мама” или “тата”(“тате”), то бъдещите бебета ще са още от “гестационното пространство” (“утроба”, надявам се, осъзнавате колко е агресивно!) ще знаят, че първите им думи ще са “гегегеге” (за по-тъпичките, като мен), а за по-умните бебета – направо “гестационни родителю”!

Аз обаче с широк разкрач прекрачвам 20-30 години напред, за да се изправя смело на #woke трибуната и да викна: “Въведете ги ДНЕС, въведете ги СЕГА! Трябва да махнем отживелиците и да въведем красиво, неомарксистко общество, което да е приемащо за всички шестдесет и четири по̀ла.”

За да демонстрирам още по-добре колко красиво и смело ще бъде бъдещето, когато младите специалисти по полови науки получат така желаното финансиране по линия на Истанбулската конвенция, ще си позволя тук да адаптирам част от стихотворението на Ботев, което днес звучи грозно и неполиткоректно, на новия, бъдещ неомарксистки и политкоректен език.

Ето адаптацията, предполагам всички може да прецените колко по-добре и по-приемащо се получава резултата:

Не плачи, гестационен родителю, не тъжи,
че станах ази хайдутин,

Но кажи какво да правя,
кат си ме, раждащи родителю, родил
със сърце персонно, юнашко,
та сърце, раждащи родителю, не трае
да гледа жител на османската империя, че бесней
над нераждащ-родителско ми огнище:
там, дето аз съм пораснал
и първо мляко загърдохранил,
там, дето любим човек хубаво
черни си очи вдигнеше
и с онази тиха усмивка
в скръбно ги сърце впиеше,
там дето негестационен родител и неговите деца от мъжки пол
черни чернеят за мене!…
Ах, раждащ родителюгесртационен родител юнашки!
Прости ме и веч прощавай!

По-наблюдателните от вас със сигурност са забелязали, че в политкоректната си адаптация стигам още по-напред, като не позволявам агресивни думи като “мъж” да се прокраднат в текста. За целта използвах подобна препоръка от Университета в Северна Каролина, ако случайно някой си е помислил, че САЩ ще останат по-назад.

Чакам с нетърпение и другите адаптации на толкова агресивни и не-неомарксистко-толерантни произведения, които тепърва ще навлязат, когато държавата ни ще започна да финансира с нашите пари и местни проучвания, които да ни покажат, подобно на тези в Австралия и САЩ, колко сме изостанали!

#stayWoke!

Да, (ама Не) Промяната

Да, (ама Не) Промяната

Преди време напуснах “Да, България”. Тогава и се извиних на всички мои приятели, които ги бях агитирал да влизат в партията, защото я смятах за дясна.

Моите бивши съпартийци не приеха добре моето публично извинение и декларация. Много от тях лично ме потърсиха, да ме питат “а сега доволен ли си”, след като публикацията ми беше цитирана на няколко места. Моите приятели-съпартийци хич не им беше весело, че някой се осмелява да нарече нещата с истинските думи, и че някой друг обръща внимание на това. Някои дори директно ми заявиха, че моите спекулации нямат и никога няма да имат нищо общо с истината и това, което си мисля, са пълни глупости.

А аз отново си мисля. Мисля си, че днес е хубав ден да се направи ретроспектива на онзи мой материал. Днес “Да, България” е в народното събрание и подкрепи, заедно с БСП, ПП и останалите леви партии един социалистически бюджет на безразборен (и с огромна вероятност – безконтролен) харч. Бюджет на още по-голяма кражба.

Едно от нещата, за които “моите хора” тогава ме убеждаваха, че е лъжа и спекулация спекулир е това, че твърдях:

… косвената работа на партията за интересите на БСП. Всичко, разбира се, в името на бъдещ парламент с евентуално участие на десетина наши депутата в него. В това име нашата коалиция беше и продължава да е готова да постави БСП начело на държавата.

Днес БСП е в управлението в коалиция с “Да, България”. Толкоз за тази “спекулация”. Нещо повече: за да приемат симпатизантите този горчив, ляв хап, почти всеки от “Демократична България” беше впрегнат да обяснява колко “полезно” за държавата е да се направи правителство и колко приемлив е компромисът на БКП/БСП да бъде дадена отново властта.

Втора моя “спекулация” (пак според тях) беше твърдението ми, че “Да, България” се превръща в лява партия.

След коалицията с БСП и приемането на този бюджет няма съмнение дали това продължава все още да е “спекулация” или си е чиста, фактологична истина. Днес основната посока на “Да, България” е яко в ляво. Дори хората, които смятах за по-десни (Георги Ганев, например) минаха в лявата лента, изказвайки се благо и мазно за сегашния бюджет. За чисто левите депутати от партията (Козилата, като ярък техен представител) няма смисъл да говоря – те никога не са били дори център, а чисто и ясно “градско ляво”. За “неомарксист-зеленото течение” мисля, че е излишно да говоря – там нещата са “кристално-зелено ясни”.

Ако в нещо съм се лъгал преди четиринадесет месеца, когато писах заявлението ми за напускане на партията, то това е, че ще продължа да гласувам. Е, за изборите на 11.07.2021 ми стана ясно, че няма смисъл да се гласува за “по-малкото зло”. Преди дванадесет години “по-малкото зло” беше ГЕРБ, малко преди това беше Тройната коалиция. Днес “по-малкото зло” беше ПП и коалицията с БСП. Оттук-насетне моят глас ще е предмет на сделка: за постигнати реални резултати, а не въздухарски обещания. При тези условия Божо би могъл да го получи, на евентуални следващи избори.

За предишните “по-малки злини” вече знаем какво получихме. Сега е ред на поредното “по-малко зло”. И пак ще си го получим!

against anti communism

Социализмът никога не е “малко зло”. То е огромно зло, което трябва да бъде навряно в левия ъгъл, където му е мястото. Но за това се искат смели и решителни хора, които в днешните общества не съществуват. Далеч не само в българското.

#няманадежда

OpenClipart Image (public-domain)

Some thoughts about ganking

If you’re a gamer, you definitely heard about “ganking”. Why do some people gank others in video games? What drives them to do such action, usually punishable in the real world?

I asked (again) myself these questions while reading yet another salty post from an (ex?) Elite:Dangerous explorer, who lost almost ten months of game time, being insta-ganked upon entry in the “more populated” areas of the game.

Being a carebear myself, I (too) avoid spending game time in areas where I risk losing big time. But also, as a Goon, I’m getting good action during (mandatory) fleets, where we protect our space and empire by either bullying other alliances or executing orders to secure the area we believe belongs to us.

Also, on a very rare occasion, I enjoyed runs of our ganking squad across high-sec (the “police-protected” areas of the game), where we located players in juicy ships and sent them to oblivion.

So, all and all, I’ve no right to condemn the ganking behavior. However, I’m trying to understand the people who primarily “gank for a living” in online games.

I will go “back to the basics” for a bit to do so. What makes us spend time in a computer game? Why, instead of doing some training, reading a book, or watching a movie, we fire up this game launcher and then sit in a chair for a couple of hours, inhabiting an imaginary world? What’s the award we get?

I’m not a psychologist. However, I have some psychology training myself, and I’ve heard about how the low-level brain reward system works. These people read and learn for ages to play in the real world with real people and decipher to us our primary (pr primal) driving forces.

I think what makes us gamers is the fact that it’s one of the easiest ways (yes, it’s not easy, but still it’s much easier than the other ways!) to produce our natural drugs like dopamine, serotonin, and oxytocin. Computer gaming heavily stimulates the production of all those—primarily Massive-Multiplayer computer gaming, where the oxytocin production is much higher.

So, going back to our virtual world!

Each massive multiplayer online game (MMOG) engages you by providing your avatar, a character that gets stronger and stronger when you play longer and longer. Although just a few records in a cloud database, you get to know this character, you have plans for its future, and you genuinely enjoy its (well, yours!) accomplishments when this character progresses over its timeline. To keep you even more hooker, most of the games give you the ability to have multiple personalities so that you may explore different pathways in their universe.

To speed up that growth, you’re willing to invest more and more time because that’s how the game mechanic works, in absolutely all the MMOGs. The more time you invest, the more robust, more competent, and more fun your toons/characters/avatars (choose one) become. And more enjoyment you get from playing the game.

Suppose I’m to compare my “carebear” gaming to rare occasions. In that case, when I’m ganking (or even just participating in a fight), I find a massive difference in my psychological state once the encounter is over (and I’m from the victorious party). The satisfaction level of such domination is relatively high. Even when the others were just innocent victims, not looking for combat. And especially when the victims scream hard at you (and you laugh at them). By now, you probably recognized what’s this pattern in real life: it’s the basic definition of “bullying”: a few more powerful entities seek much weaker entities to make them feel bad, receiving satisfaction from this act.

The “real-life” bullying (as a grown-up person) is more complicated and requires quite a heavy investment (muscles, outfit, knowing people, etc.) The “in-game” bullying is much more straightforward: it requires a (usually predefined) amount of hours, after which your in-game avatar can go on a hunt. Even if you get kicked in your virtual teeth (that happens!), you don’t go to the dentist or doctor. You try again with this one, or you switch to another avatar, or even another game, where you can continue your online bullying, while your badly kicked avatar licks and heals its virtual wounds.

Also, “real-world” bullying can result in doing some jail time and even some courtroom time, which has much, much, much graver consequences.

And, of course, the “real-world” bullying can terminate you once and for all if you, for example, are in Texas, and your victim happens to have a quicker and a better gun than yours. Note: I’m not justifying killing the offender, but it can happen as emotions get high – remember the hormones!

As a result of all this, many people who in general tend to be bullies, and to enjoy this act of torturing (usually helpless) victims, prefer the chance to do so in a computer game. And MMO games give them the best grounds to do so.

That’s why many MMO games have different modes of play, which stop bullies from reigning all over the place. Games force bullies to do their thing in specific environments or areas, where it should be clear for every player that they can bully others and get bullied by others.

Some games have their police, which is, in the same way, ineffective as the real-world police, but it’s way, way cheaper. Some games directly cut off the bullying functionality in “safe” environments. But all the games have their “lawless” mode or territories, which is open to everyone and usually provides a higher reward to attract not only bullies but also potential victims.

This bloke, who wrote the salty post, which started all my thoughts here, did only one grave (for his virtual presence) mistake: he forgot, or intentionally did not, switch to “safe mode.” Elite:Dangerous does not have in-game policing of the open spaces. Well, it has some, but it’s very, very slow and ineffective. And his ship (he does not mention the kind of the space ship, but I know what an explorer flies in E:D) was probably highly maneuverable and with long-range hyper-drive, but almost without any protection from the online bullies.

I’m using “bullies” here instead of “hunters” because the person, who blew the poor bloke’s ship (and completely wasted more than nine months of gameplay), did not get any in-game reward for this action. They only got the drugs, which their brain produced due to the fight. Unless Elite:Dangerous changed their mechanics for the past two years, blowing explorer ships does not drop you any high in-game reward. The explorer ship is valuable to its owner for its data. The ship stores that data in its
computer. When the ship gets destroyed, the computer dies with it, e.g., it does not drop anything of value for the attacker. The attacker’s only reward could be the salty tears of the other player, who (I’m sure) did not remain mute after they lost such investment.

Was the bully necessarily “the antagonist” in this story?

Well, if you use your “quick brain,” you would immediately pronounce them as “guilty as charged.” Ruining the game plan of an innocent bloke is by far not a good thing to do. If you compare the effort, it looks like this: imagine you have a hobby for building castles out of matches. You spend more than nine months building your castle, and in the end, it looks so beautiful! Then suddenly, someone breaks into your room and smashes your beautiful castle to the ground, destroying everything you achieved with all that hard work.

That doesn’t look good, does it? So, it’s easy to name the ganker as the story’s antagonist.

Was the victim an innocent victim?

But (there’s always a “but”) then there’s the other part of the story. The “open play” mode, which the victim used to log in, is widely popular for its PvP (person-versus-person). Most of the people, who use that mode, are the ones who actively seek a conflict with another person: would it be for just ganking the shit of out them or for an actual “head-to-head” combat.

Well, the truth is that if I’m seeking combat, I’d always prefer beating than being beaten, which means most of the folks out there are looking for smaller ships, which they will overwhelm. Nevertheless, if you’re in “Open Play,” you must accept, and live with, that risk.

The fact that “Open Play” and “Solo Play” are so intertwined also comes to prove the point that people who play in “Open” play there for PvP. Why else would one prefer Open if everything (your wallet, your resources, your [non-player] reputation, etc.) makes no difference?

I could also assume that the victim did indeed make a mistake by clicking on “Open Play.” Usually, if you’re in the far reaches of the Galaxy, you (primarily) meet fellow explorers, who’re rarely fit for effective PvP combat, and they also have a lot to lose there. So, while exploring, encountering another player in the vast universe would be indeed an exciting event (good-exciting, I mean). And if you’re used to that, you could certainly make the mistake of assuming that going back to the popular parts of the Galaxy would not harm you.

Well, that’s not the case. It’s sad, but being confused (or not knowing how to play the game) constitutes only in a (very) expensive “private lesson,” which you would receive from a “fellow ganking teacher.”

So, although I feel sorry for the victim, I think that he/she is solely responsible for their misery. And blaming someone else for our misfortune might look suitable, but it’s not fair. These people are there also to play the game, just (a little) different than us.

At the end

I remember when I got ganked in my sweet, sweet Thanatos. It March 2008. I was shocked! And I was so angry with these stupid, fucking, lazy, crazy, nonsense gankers, who popped in 0.4 and then killed my carrier. But… I was also younger, and I did tend much more frequently to blame others for my mistakes. Then I quit Eve Online for at least a couple of years. The B.O.B. vs. Goons was just over. I was on the losing side, lost my home in 0.0, then lost my carrier. It was a sad, sad time! And I was furious, and I blamed the world, who was all against me.

But then I returned. Smarter. Sneakier (I started to enjoy unhealthy ganking, too occasionally 🙂 ). Did some high-sec (relatively safe) industrial production and got much richer. Then moved to Goons (these beat the shit out of us back then). And now I genuinely embrace the Eve Online logo: “Do you undock in a ship, which you cannot afford to lose.”

I hope this broke bloke gets back to Elite:Dangerous. It’s people who make any game possible, not even the creators of the game. That’s true for any other business, too – it’s always the customer who makes a business a success.

However, if you’re looking for a healthier (but much weaker) way to produce your happiness hormones, then you can try what doctors think is better for you. Note: addicted gamers may find that boring, primarily because the hormone release doing all that is not so high and does not get them that high like a good few hours in our virtual worlds!

Theme: Overlay by Kaira Extra Text