Круиз 2017, ден първи

На път, като на път. Най-любимият тип: без никакви проблеми. Като изключим по-интересното събиране на багаж, остатъкът от деня, за който трябваше да стигнем от Лозен до Потсдам, мина без никакви грижи. Полетът на България Еър закъсня едва с 20 минути, които той успя да навакса на път за Берлин. Учудващо, но този път, ако трябва да търся да мрънкам за нещо, то по-скоро бих измрънкал за неща, за които германците имат вина. От нашия си край нещата си бяха наред.

Но няма за какво да се мрънка. Висок сезон, всеки пътува за някъде, нормално е да има опашки по границите, нормално е да се чака малко повече на паспортен контрол, нормално е да отнема малко повече време, докато багажът се подаде по лентата, давайки отговор на въпроса “ще купуваме ли набързо в Берлин неща за 2х€400” (колкото ни е застраховката за изгубен багаж). Всичко обаче се случи както трява, и благополучно изкарахме една много приятна вечер с близките в Потсдам.
Така се наядох, че заспах късно, и се събудих рано. Мисля, че ако някой ме остави на Петра “да ме гледа”, за около седмица ще мина 100 кг без да се усетя :).

На другия ден, досега, всичко е с германска точност. Минко ни взе навреме, навреме и спокойно си взехме билет ABC от Потсдам до Берлин.
Там, на централната гара на Берлин, на Веси и стана “рязко студено”, та трябваше да сядаме в МcDonald’s и аз да ям чийзкейк и да пия кафе. Жертвах се! За около половин час поседнахме на меката мебел, след което стана време за влака.

Vesi with bretzelICE 806 за Hamburg Altona си дойде навреме, с целия си комфорт и удобство. Закара ни пак така бързо и удобно до Altona. Имайки 50 минути между влаковете, и вече намерили връзката (която се оказа на същия перон, срещу нас), на Веси ѝ се заразхожда около гарата. Затътрихме куфарите, аз недоумявайки каква е тази разходка по никое време. Е, разбрах сравнително бързо: още докато излезем от гарата, Веси се заоглежда за брецел. Явно беше гладна, или просто търсеше да яде немски геврек!
Направихме един бърз тигел по “главната” улица до гарата, сдобихме се с двата търсени брецела, опитахме да влезем в един магазин, чиято система за сигурност не ни хареса, раззвъня се, и аз реших да не влизам с куфарите, и това беше. Върнахме се на гарата, качихме се на горния етаж на RE70 Hamburg Altona – Kiel Hbf и Веси бързо захапа брецела. Беше толкова гладна, че изяде и втората половина на моя. Аз, всъщност, нямах нищо против (иначе тя е слабичка, не може да ми го вземе от ръчищата, ако реша да го пазя).

Impressed by power outlet!Влакът, разбира се, си тръгна навреме. Бях много доволен да намеря контакт досами мястото ми, който обаче май няма да ми трябва, освен ако не реша да зареждам компютъра. Не се знае какво ще има за правене, докато чакаме check-in и качване на кораба. Но самото усещане да имаш контакт до теб е едно такова… топло… :D. По-топло е само, ако има и WiFi.
Като заговорих за WiFi: това е добра тема за мрънкане! В предишния влак ни бяха обещали – не работеше! “WiFi” имаше, но вътре нямаше нищо, даже login server-a не работеше. Не са хубави тези работи, херове и фраута, да знаете! Добре, че бай Дончо си носи добър роуминг с него, та има какво да се прави, иначе трябваше да извадя книга и да чета! Представяте ли си!

Струва си да се отбележи удобството, чистотата, бързината и точността на немските влакове. Не, че си го знаеме, ама ей-така, да знаете! Проверих! Чисти са, бързи са, точни са. Е, скъпи са, но вършат работа. Предполагам, че и тук са яко субсидирани, защото все пак платихме сравнително евтин билет (по €30 на посока на човек, с включено запазено място, от Берлин до Киел и обратно). Но пък, като ги има, хората ги ползват. Много по-сигурен и удобен наземен транспорт от автомобилите, но вие и това си го знаете, няма смисъл да ви го казвам.

Ааааа, не са хубави тия работи! Докато си го пишех това, интернетът пропадна! Срамота! Водафон, да вземете да се стегнете малко, а? Имам цели 38 минути още в този влак! Ей сега, като го допиша това, ще взема да разръчкам телефона, за да видим има ли някоя по-читава мрежа, към която да се вържа. Защото, като няма Водафон, и всяка друга мрежа е Водафон! Мда, не са хубави тия работи!

Информиран, но независим наблюдател тук би се подсмихнал: “Тоя пък, отива на кораб, ако знае само какво му се пише, като види тарифите там”. На което аз бих отговорил, размахвайки резервацията ми, на която пише “24 часа интернет, €70”. Вярно, колкото две и малко отгоре месечни такси у дома, но все пак е нещо, като го сравним с тоталния blackout, който ще цари в открито море, нали?

Интересен уикенд в Старосел

Angelovi's KidsЧудесен уикенд с Ата и Ели. Винарска изба “Старосел” са страхотни. Е, също са и малко скъпи, но пък усещаш, че получаваш добра услуга за парите, които плащаш. Тази година сме за трети път там. Знам го от Google Maps, който услужливо ми каза дори точните дни, когато съм бил там преди.

Търсейки къде да се видим с Ата и Ели, Старосел беше един от най-добрите варианти. Има всичко, от което имаме нужда: добро настаняване, спа, басейн, близо е до Пловдив (и някак – до София), има WiFi (но не и интернет, когато то се натовари), но пък тогава МТел идва на помощ с 4G/H+.

При нас малко и цената беше фактор: в хотел “Калиста” на Старозагорските минерални бани ни поискаха скромната сума от 600 лв за два дни с включена закуска, което леко ни поизнерви, та Старосел вече не ни се видя толкова скъп с техните 400 лв за същото.

Речено-сторено. В петък, късен следобед, цъфнахме там с все менажерия. Мартин, който беше при баба си в Асеновград, беше докаран от Ата и Ели, та като се видяхме бяхме вече в пълен състав. Аз имам свойството, като видя Афанасчо, рязко да ми се допива с него. Той е много по-добър в пазенето от алкохол, но може би това е и заради Ели, която също не пие. Веси знаете как е, предполагам 🙂 ?

Благодарение на модерните технологии Цеци разбра, че сме там. Така резервацията за осем човека в ресторант “Тероар” изведнъж стана за 11. На същата маса. Хората в ресторанта, свикнали да преодставят отлична услуга, закършиха пръсти и започнаха да търсят варианти, но аз се опитах максимално да ги успокоя, че с тази менажерия около нас (получиха се реално шест деца) едва ли ще ни е проблем това, че ще сме малко по-нагъсто. Което и не беше проблем, наистина. Важното беше, че бяхме отвън и “на полето”, което направи шумът от децата много по-поносим за останалите, изцяло невинни клиенти на заведението.

Изкарахме си много приятно вечерта. Перфектна кухня, добро обслужване. Щурите деца дадоха своя отпечатък на вечерта: издрани от рози крака на Веси, докато търсеше една безценна, синя топка на Мартин. Но като изключим това, нямаше по-сериозни инциденти: нещо строшено, или сериозно повредено. Което за нас си е добро постижение!

React JS IconСъботата беше много яко. Преди обяд успях да отделя време за моите лични творби (не питайте!). След това се цаних за чирак по React при Афанасчо, който пък отнякъде извади нерви като въжета и търпение като слон и успя за няколко часа да ми предаде много ценни уроци по съвременна разработка с git, Javascript и платформата React. Малко е да се каже, че бях много впечатлен. И много доволен. Написах малко повече от “Hello, World” с негова помощ, но пък получих едно освежаване на devops процесите от преди много години, относно това как те са се променили в днешно време. Надявам се да имам възможност да продължа с обучението си, вече с Facebook React Tutorials и с възкресението на един мой отдавнашен проект. Бъдещето ще покаже. Но се очертава да е (по) интересно.

За събота вечер имахме резервация отново в ресторант “Тероар”. Бяхме запазили вътре маса за 8 човека. Персоналът вече с трепет ни увери, че всичко ще е наред, може би надявайки се да се откажем в последния момент и да ги оттървем от детската напаст, която им доведохме в петък вечер. Но не би. Развитието беше още по-интересно.
Докато кротко си учех React с Visual Studio Code, изведнъж отнякъде цъфна Кристиян (Морана), мой колега от Майлстоун. След очакваното учудване на всички как с Кристиян се улучихме в един хотел, при 4000+ възможни в България, се запознахме и с приятелката му Боряна. И решихме да изпробваме гъвкавостта на ресторанта: дали биха могли да ни приютят, но този път не ъпгрейд от 8 на 11, а от 8 на 14. Яко, а?
За да променя резервацията, в 18:30, след като събудих Калина, двамата нагло пристъпихме в ресторанта с джапанки и (почти) бански, игнорирайки категоричните знаци “без бански, моля!”. Калина помогна нарушението да е двойно, също по бански и джапанки, но пък в отвратително настроение, току-що събудена и търсеща майка си. Имам чувството си, че някой щеше да изживее чудо, ако ѝ беше направена забележка, та покрай нея и аз намазах.
Управителят, като ме видя, само въздъхна. Професионализмът му подозираше за какво идвам. Изслуша молбата ми търпеливо:
“Извинете, знам, че сте изцяло заети, но ако може, така, нашата маса, от 8 на 14 човека? Ммммм? МОЛЯ? Обещавам, няма да са повече от 4 деца?” :).

За наш голям късмет, те вече някак бяха увеличили масата, т.е. бяха ни преместили на маса за 10, защото нямаха други свободни. На втория етаж. Може би се надяваха по този начин да намалят бройката на децата, защото бяха преценили, че парапетът, макар и достатъчно висок, едва ли може да спре бесът в нашите скъпи наследници?
Та наглият ми въпрос, но с изпълнен с надежда, влажен, овчи поглед чудодейно получи положителен отговор. Хората бяха готови да направят каквото трябва, но да ни приютят в пълния състав.

Доволен се върнах на басейна, уговорихме се и в 20:00 бяхме на място.

Много приятна вечер, с понякога леко разгорещени спорове, но без твърде задълбочаване. Важното е, че всички бяхме прави :). Децата оцеляха, за огромно облекчение на родители и персонал никой не се преби, счупи нещо (скъпо) или пък разля спагети върху себе си или някой друг, невинен гост на ресторанта.

Перфектна кухня, както винаги. Малко по-бавно обслужване от обикновено, но предвид претоварването на ресторанта и това, че всички ние се изсипахме между 19:00 и 20:00, това беше някак очаквано. Или надявам се поне за останалите да е било очевидно. Някои бяха малко изнервени, но не винаги човек успява да прецени нещата и от другата страна.
Бялото вино, което сервират в “Тероар”, е жестоко. Не го продават, някакъв техен собствен купаж е. Розето им извади някакъв аромат на малини, въпреки че нямаше малини вътре. За жалост, и него не го продават. Но на другия ден обилно заредихме с наличното им бяло и розе, та засега имаме достатъчно. Беше удоволствие да разбера, че виното им също се продава в “МЕТРО” и “Кауфланд”, та ще знам откъде да го взема за в бъдеще.

На другия ден ни остана само половин ден, но беше доста интензивен. Поговорихме за неща, съгласихме се, че най-вероятно за Нова Година 2018 ще трябва да измислим нещо подобно на тази година, и поживо-поздраво всеки си тръгна.

На пътя към София минахме през Оризово, за да оставим Мартин там. Похапнахме страхотен пъпеш и отпрашихме за София. Новото включване от път 666 (имам си яко село, с път 666, водещ към него) към София е перфектно изпълнение, което много, много улесни трафикът към/за село. Иначе беше класическо, половинчато изпълнение в стил “електрификация и съветска власт”. От София-Бургас за/към 666 беше построено, но на гениален икономист беше хрумнало, че Бургас-София за/към 666 беше построен едва преди два месеца. Но важното е, че вече го има.

След Оризово минахме да поздравим Светлето за първия рожден ден на Слънчевата пекарна. Хапнахме фантастична “Френска селска” торта, поговорихме си, пихме едно кафе и хайде към София. Пътят от Пловдив до Лозен беше като цяло спокоен, въпреки свръх-натоварената магистрала. Успях да държа 110 в нормалната лента, в по-голямата част от пътуването. Последните 30 км бяха по-натоварващи, но отново без особени инциденти.

Интересен уикенд, с неочаквани неща. Харесвам!

Уикенд на “Катарино”

И пак малко “Катарино Спа”.

Веси изкопа отнякъде ваучери (то ние все с ваучери ходим там май) и този уикенд го посветихме на това, което всеки от нас обича да прави на “Катарино”. Разбирайте: Веси, Мартин и Ангел цопат из басейни, сауни и др. спа чудесии, докато аз обикалям виртуалните дебри.

Първия път, когато бях на “Катарино” не бях супер-очарован. След това обаче няколко други посещения ме накараха да си променя мнението. Не че хотелът стана много по-добър от тогава, дори напротив – малко позападна. Аз обаче осъзнах, че след като на Веси и харесва (проклета липса на “ударено и” на маковската клавиатура 🙁 ), то и аз ще имам приятни мигове за мен си, докато тя се радва на хотела.

Така и беше – последните няколко пъти винаги си изкарвахме добре. Защото тя е толерантна към моята пристрастеност към виртуалните светове, а аз понасям високите цени в ресторанта за сметка на останалите приятни емоции. И интернет връзката не е “ужасно зле”, особено предвид факта, че “Бисквитката” на Макс Телеком свети в жълто. Разбирай: много читаво покритие на определени места, което значи бърз и непрекъсваем интернет! Е, лоби-бар интернета е по-добре, но когато го има. А него често го няма, защото като се качат 100 маймуни на клона, той се чупи.

И така: два дни приятни емоции, доволни Веси и Дончо и като цяло – търпими деца. Не че Мартин не пробва да си счупи главата на мокрия басейн. И не че Ангел не показва вече (все още – рядко) близостта си с тийнейджърските години. Но като цяло беше приятно.

Иначе лудницата в хотела беше пълна. От въпросните ваучери се бяха продали над 3800. И въпреки няколкото свободни уикенда, нямаше как да не е пълно, защото 3800 ваучера не се оползотворяват лесно, а и “Катарино” е стандартна цел за македонци и сърби (доста такива автомобили имаше). И като за капак: последен уикенд на детски голф-лагер, което значи доста мами и татьовци, дошли за един уикенд, а и да си приберат отрочетата (ние с Веси сме го правили, когато Ангел беше по хотели за разни лагери).

Имахме първоначални планове с Кирчо и Ина да “качваме Вихрен” в събота. Разбирай: ние с Кирчо (и Марти, от немай-къде) да си пием биричката в кръчмата на завоя, а Ина, Ангел и Веси да бъхтят цял ден до Вихрен и назад. За наше съжаление, на тях им изникна спешна работа и трябваше да пропуснем. И като отпадна този план, Веси реши и тя да мързелува съботата. И като цяло не мръднахме от хотела. И беше супер 🙂 .

И сега, пишейки това от терасата на хотелчето (и едновременно с това пренасяйки ценни виртуални стоки от една виртуална планетна система в друга, на път за най-големия пазар в Eve Online, а и май във виртуалните светове въобще), се радвам на последните спокойни часове от неделята. След малко ще яхнем пак колата на път за Лозен. На идване минахме през Юндола… не е истина колко е разбито, добре правят, че го ремонтират, но докато свърши проекта, ще мине време. Аз съм доволен, че колата (и гумите) оцеляха.

Довечера ми се върти една муха в главата, да ходим с Веси да гледаме “Brave” (“Храбро сърце”, по нашенски). Приятелка го е гледала, останала е доволна. И ние като нея ще подходим без особени претенции към филма, дано да ни хареса :). А и дано да стане, че го има риска, като се приберем, да не ни се мърда от село. От възрастта ли е вече, от спокойствието в Лозен ли е… малко трудно започваме да се навиваме на излизане към “центъра” (разбирай, където и да е в София).

Толкоз засега. В “опашката” имам да пиша за двете не особено ефективни почивки тази година и за липсата ни на късмет при избора на хотел/условия, за зъбите на Мартин… абе битовизми.

Ски 2012 – 2

Последните два дни

…минаха с малко вятър и много писти.

Петият ден с Веси и Ангел посетихме Latemar, един от ски-курортите, в който не бяхме ходили. Латемар се намира близо до Predazzo, което май е най-голямото селище в региона на тези ски курорти. До Предазо не стигнахме, но видяхме доста интересен транспорт (класически “влакчета” като тези от Слънчев бряг навремето) от селището до кабинковия лифт, който е подходът към Латемар.

В Латемар нямаше толкова вятър, колкото имаше предишния ден. На самия хребет, разбира се, духаше много, но по-долу нещата бяха съвсем приемливи.

Едно от “интересните” неща на деня беше, че Ангел успя да се изплющи много качествено на една червена писта, и да си разкървави носа. Беше интересна картинка през целия ден (чак и вечерта). Кръвта ту рукваше, ту спираше (след много мрънкане, защото трябва да лежи по гръб). Включително полежа по гръб и на самата писта, както и в заведението, където обядвахме.

Като изключим обаче този малък инцидент, лифтовете и пистите на Латемар ни забавляваха цял ден. Даже накрая бързахме, защото се притеснявахме да не изпуснем кабинковата линия за връщането, и от там – автобуса за Сорага. Този ден покарахме доста добре, включително и по една червено-черна писта, в началото на която имаше категорично предупреждение, че е основно за опитни скиори. Но и тримата се справихме, макар Веси и Ангел доста бавно да свалиха стръмния участък на пистата (и при мен беше предизвикателно, но с успоредни ски и с повечко кураж аз се справих доста бързо и успешно).

Ако някога се върнем в Доломити, със сигурност ще направим поне един, два дни на Латемар! Има къде да караш, има и чудесни писти!

Последният ден бяхме на класическото Alpe Lusia, което си го познавахме от първите два дни и знаехме къде са приятните неща за всеки от нас. Този ден с Веси успяхме да минем и последната черна писта, която без съмнение е най-трудната писта, която до сега съм минавал в Доломити. Една такава завита, по-тесничка и доста стръмна, със зловещо предупреждение в началото “само за експерт-скиори”. Е, ние не бяхме експерт скиори, но с изключение на тази най-трудна част (която свалихме бавно, внимателно и не без емоция), пистата беше едно много приятно изживяване.

Децата, както обикновено, караха повече по сините писти, макар че ние с Веси понатиснахме Ангел и го взехме с нас на няколко от червените.

Времето беше страхотно, като за последен ден. Температурите бяха близки до нулата, нямаше вятър, имаше страхотно слънчице и въобще много му се радвахме на този последен ден! Снегът беше започнал да се топи и повече лепнеше по ските и обувките.

С Веси пак до последния момент карахме, хванахме лифта за най-горната част на комплекса почти в последния момент, и след това се прибрахме по червена писта и по последващата я черна до самия път. След зловещата черна писта по-рано през деня, последната черна ни се стори почти лесна :). Но най-важното е, че въпреки предизвикателствата никой не се контузи, като изключим някое и друго разтегнато сухожилие.

Спокойно мога да кажа, че шест дни ски не ми стигнаха! Догодина трябва да планираме поне 10 дни, за да може да ни омръзне като хората. Разликата в цената на лифт-картата между 6 и 10 дни е малка (т.е., не идва двойно), така че колкото по-дълго оставаш, толкова по-евтино ти излиза единичния ден.

Пътят на връщане

…си беше като пътя на отиване. Като цяло топло време, докато не стигнахме Сърбия. Там в продължение на повече от 300 км шофирахме през нощта и през гъста мъгла, което ни забави солидно. Тръгнахме от Сорага в събота в 10:00. В Лозен бяхме около 08:30 в неделя. В Пловдив – в 10:30.

Изводът за мен е: почивката беше страхотна! Но вече свърши 🙂

Още сняг

Червен код. Страшна работа, ви казвам! В Лозен основно червено вино предпочитат хората, но щом ще да е код – код да е!

Иначе при нас от сутринта е червен код. Жалко, че не можеше да е червено вино от сутринта. За добро, сутринта беше спряло да вали, та реших да ходя да изровя колите. Не беше лесно: предвид как беше спряна колата на Веси, предвид многото сняг и очакванията за деня, още в самото начало взех решение да оставим едната кола в снега, а да ходим двамата с другата (шкодата). Въпреки, че шкодата е автоматик, тя е по-тежка и по-стабилна от джетата на Веси (макар джетата да е с 16″ гуми). А и в багажника на шкодата имах вериги, както и багажника на шкодата може да побере лопата!

Заех се аз да изривам колата. Снегоринът се беше погрижил отстрани да има сняг до половината на вратите, та ми отне доста време. Докато Веси дойде, почти бях успял, след което се пробвах да я изкарам на пътя. За съжаление, при изкарването се омотахме и нагазихме в една сериозна пряспа, та отиде и там доста усилия.

Изводът се налагаше от само себе си: слезем ли с шкодата, няма качване обратно. Пътят не беше докаран до паваж, имаше солиден слой от леден сняг и беше доста хлъзгав. Възхитих се на един-два джипа как цепеха нагоре, но те най-вероятно са от мото-клуба на Лозен, занимаващ се основно с автомобили с висока проходимост. И наистина бяха с висока проходимост, снегът не беше никакъв проблем за тях.

Докато Веси пеша заведе Марти на градина, аз се опитах да сложа веригите на шкодата. Пълен провал. Страхът от едно друго неуспешно слагане на вериги точно на тази шкода ме беше обладал, и лесно се отказах. Веси междувременно се върна и отиде да си сложи сериозни обувки, а аз се наложи спешно да сляза до основния път, защото бях позапушил съседите.

Докато чаках Веси се разходих до центъра на селото. Положението с всички улици беше такова, каквото очаквах: при продължаващия валеж нито една не беше почистена “до асфалт”. Ясно беше, че ще има драма и на връщане.

Докато чаках Веси да дойде, се заговорих с една съседка, която има магазин на главната улица на Лозен. Тя, естествено, се оплакваше от организацията на почистването, как се мъчи с греблото (давам и кредит за това, благодарение на почистеното от нея аз успях да спра така, че да не преча на движението), а като дойдели чистачите нахвърляли снега от улицата върху почистеното от нея. Предвид интелектуалните способности на чистачите не се учудвам, че точно така са постъпвали, но някак ми се ще да вярвам, че хората които ръководят тези полу-идиоти, разбират от управление…

Като дойде Веси тръгнахме за града. Положението навсякъде беше еднакво: бял път, сипещ се сняг. Бавно и полека стигнахме до МОЛ “Сердика”, където аз я оставих и (много нервен) реших да отида до “Коста кафе” за едно сутрешно кафе. А и гледайки каква опашка имаше към “Цариградско”, моето кафе нямаше да ме забави особено, защото опашката така или иначе трябваше да се размине.

В “Коста” си преподредих деня. Въпреки, че бях забравил зарядното, и служебния, и личния компютър имаха достатъчно заряд да изкарат няколко часа, така че нямах особени притеснения. Бях даже решил първата онлайн среща да я направя от кафенето, но като си изпихме кафето с Веси и си изядох кроасана, нервността ми попремина и реших да ходя към офиса. Успях навреме.

С Веси се бяхме разбрали около 16:00 да я взема, за да тръгваме обратно. Имахме да прибираме Мартин, а ако се случи като вчера (за което имаше достатъчно предпоставки), кой знае колко време щеше да ни отнеме да се приберем.

Изпълнявайки този план, тръгнахме към Лозен. Имах идеята да мина през автосервиз, за да ми сложат те веригите, но се отказах. Реших да пробвам да стигна до центъра така, надявайки се да е почистено, като ако не успея, да се върна в първия автосервиз в София.

Успяхме благополучно да стигнем до читалището, Веси припна да вземе някакво ядене от магазина, а аз си плюх на ръцете, извадих лопатата от багажника и изкопах (буквално!) едно каре в снега, в което набутах шкодата така, че да не пречи на изчистената част от площата. И сега, надявам се, шкодата нощува благополучно там. Утре ще си я приберем (или това, което е останало от нея).

От детската на Марти до къщи повървяхме пеша. Разстоянието е 300-600 метра, но в снега си е нещо! Мартин използва случая да омрънка всичко около него, как му било студено, и как искал вече да сме стигнали… що ли ми е познато това отнякъде? Нейсе, за десетина минути издрапахме до къщи, още 2-3 докато влезем. Беше наваляло поне още 20тина сантиметра от сутринта, отделно снегоринът пак се беше погрижил да “дозапечата” колата на Веси, както и входа, който бях изчистил сутринта.

Тук усетих тактическа грешка: бях оставил лопатата в колата. Но не ми се мъкнеше тежката лопата с мен! Ще видим утре как ще се оправя без нея, най-много да изтрамбовам аз една тясна пътека в снега.

Дворът иначе приличаше на снежен басейн: като изключим липсата на сняг около къщата, всичко останало беше зарито поне под 40 см сняг, а на някои места Марин спокойно можеше целия да бъде заринат в преспите. Много красиво, но и малко страшничко: не бях виждал двора в това състояние.

Сега вън продължава да вали. Интересно ми е утре как ще изглеждат нещата. И колко време ще изравям колата от снега. И дали някой няма да е поднесъл тази вечер в предната и броня…

Нейсе, ще се разбере. Ние да сме живи и здрави. Пролетта ще дойде! Казаха, че е тръгнала вече, пеша, ще дойде до два месеца!

Nintendoвски неволи

Счупеното Nintendo DS

Счупеното Nintendo DS

Днес едно тръгнало да се чупи нещо се дочупи окончателно. Двойката “Мама и Ангел” бяха успели преди повече от 5-6 месеца да видят сметката на една от пантите на Nintendo DS-а на Ангел, та той беше взел моя, а “великодушно” беше дал този на Мартин.

Марти, въпреки няколкото изпускания, успя да изкара с така счупените панти повече от три месеца, но днес се изсипал с тях от стола на земята и те съответно се дочупили.

Преди време бях проверил за резервни части и бях поръчал комплект капаци. Оказа се обаче, че капаците нямат т.нар. “fuse” (панти?), та днес поръчах и панти (тия или тия, надявам се поне едни да станат)! Заедно с пантите се наложи и поръчка на специалните отверки, с които се развиват винтовете на конзолата. Така и така поръчвах, взех и комплект от 5 пръчици за конзолките, че моите хора успяха да загубят всичко и сега имат само една (за две игри!)

Надявам се, като пристигнат всичките неща, отново да злоупотребя с търпението на приятелите от Магитон Сервиз и да им отнеса частите, заедно с Нинтендото, за поправка. Смяната на капаците не е шега работа, така че ме е страх да го правя аз: свързано е с отлепяне/залепяне на дисплеите (двойнозалепящите са в комплекта), с разпарчосване на цялата конзола, както и след това със сглобяването и, при това без да остават излишни части! А в това аз не съм особено добър, но за сметка на това пичовете от Магитон са!

За съжаление, докато пристигнат частите, ще минат около 20-25 дни. След това поне седмица-две, докато се оправи конзолката… абе ако отнеме по-малко от два месеца, преди да имам работеща конзола пак, ще го считам като голям успех.

От известно време си мисля какво да правя. Инвестирали сме доста мерак, усилия и пари в тези две конзолки: една игра е близо 60-80 лв, а Ангел и Мартин за толкова време са събрали над 20 (Ангел има Нинтендо от тригодишен). Не върви ей-така да ги отсвириш, още повече че нови игри все още излизат и си работят на конзолката, нищо че е модел от повече от 7 години. Така че ще ремонтираме, ще купуваме по-новите модели и така… тръгнали сме по този път и ще го караме, докато спрат да им бъдат интересни (сигурно и след 10 години ще играят… ако докарат игрите до тогава).

Спомям си, когато Ангел беше на четири, така се беше ядосал на една игра, че беше “ухапал” конзолата. Така я беше ухапал, че беше счупил горния дисплей, и той беше почернял. Изпратих Нинтендото до Швеция за ремонт (струваше колкото половин конзола ремонта), те пък на връщане ми я изгубиха по пощата. След което, като им писах, че не съм я получил, ми пратиха чисто новичка. И тази чисто новичка сега е счупената сега.

Втората конзола взех, за да можем да играем с Ангел multiplayer игри. Много е яко, и доста бяхме задобряли, но след това на мен ми писна. Сега двамата с Мартин играят зверски, Марти въпреки че е мъниче още, започва да дава сериозен отпор на брат си в доста игри, макар че Ангел (разбира се) може буквално да го смачка. Но с времето това ще се промени навярно.

Засега обаче, щат не щат, ще се оправят с една конзола!

Датско

Тази седмица беше паметна с това, че за пръв път от четири години насам, с Веси се озовахме заедно в Копенхаген. Търсен ефект, разбира се, Веси отдавна се “прицелваше” в някоя от следващите ми командировки, за да може да се види с приятелки, а и да направи и тя един бърз тигел по Strøget. И когато разбра за тази декемврийска командировка, веднага се ангажираха сили, за да се изстиска някак три дни отпуск (при нея отпускът е редовно в голямо “нямане”, такава е политиката на фирмата им).

Този път не ми се поемаха никакви рискове откъм билети и авиокомпании. При положение, че Cimber Sterling не летят в момента, а и няма други директни полети, направо се огледаха сериозните превозвачи и в крайна сметка се спряхме на Austrian. Малко по-скъпо, но за сметка на това стандартното Austrian качество. А и Виена продължава да е едно от малкото летища с безплатен wireless интернет.

В събота оставихме моите хора да гледат добитъка и отбръмчахме за Виена. Понеже имахме 2-3 часа между полетите, нямаше как да не отразим кафенце с нещо по-виенско така. Аз лично отразих и един сандвич там, понеже бях странно гладен (по никое време)!

Сашо, голямо благодаря за гостоприемството! Бяхте прекрасни с Катя: нахранихте ни, приютихте ни… за нас беше голямо удоволствие да бъдем с вас тези няколко дни! Надявам се да можем някак да се реваншираме, и извинявайте, ако има нещо! Изкарахме си страхотно, надявам се и за вас е било приятно и не сме ви били в голяма тежест (все пак, още 2 гърла, едно от които – вечно жадно).

В неделята се отбихме до Йеспър и Дани, на новогодишен гльог. Йеспър беше направил невероятен гльог, все пак си личи, че ги умее нещата. Веси още се опитва да постигне такъв добър резултат, но все още има какво да се желае :). С Йеспър и Дани не се бяхме виждали семейно от сватбата им миналата година, така че това гости ни дойде много добре!

На връщане от тях си говорихме с Веси, че ако ни се наложи да живеем в Дания, Kokkedal и регионът хич не са за пренебрегване. Сигурен съм, че цените там са над средните, но мястото е страхотно: спокойно, просторно, зелено!

Остатъка от седмицата за мен си беше “работна”, но Веси си беше в отпуск. Докато аз се занимавах със служебните задължения, тя обиколи плануваните места, понакупи това-онова (по някакво щастливо стечение на обстоятелствата беше забравила да вземе по-голям куфар 🙂 ), и се видя с който успя. За съжаление, не успяхме да се видим с много други близки хора. Много ми се искаше да видим Нора и Цецо и/или поне Поли и Микел. С Дони също не успяхме… Може би, ако имахме повече от три вечери, щяхме да можем.

Моята работа в Дания мина повече от добре. Нещата се развиват в посоката, в която се очакваше и (засега) тежката криза в ЕС не се усеща с пълната си сила. Версия 1.0 вече е на пазара, отзивите са отлични. Е, разбира се, че има какво още да се желае, но и затова много интересни неща се задават непосредствено, така че едва ли ще скучаем.

Дания иначе си е все така прекрасна, както си беше и преди. Вижда се колко много неща са се променили. Повечето – към добро. Датчаните непрекъснато се чудят как да подобряват нещата. Чух за предстоящи тригодишни ремонти на централния транспортен възел на градския транспорт в Копенхаген: Nørreport. Единственото място, на което се пресичат четирите вида обществен транспорт: влак, S-влак, метро и автобуси. А сега се чува, че три години ще е затруднено използването му, а две от тях станцията ще е изцяло затворена. Сигурно ще измислят някакво заместване, но няма да е лесно. Дано не забравя следващия път, че станцията може да е затворена, за да не разчитам на нея 🙂 . Но съм сигурен, че като свърши ремонта, ще е нещо фантастично!

На връщане нещата бяха доста “набързо”, като изключим това, че бях малко по-рано на летището. За сметка на това във Виена търчах (беше излишно, ама страх лозе пази). Видях се с колежка от Майкрософт. Споменавал ли съм, че доста пътуване има в Майкрософт 🙂 ? Кацането беше леко “блъскащо”, може би защото бях на предпоследния ред. Но нейсе, всичко си беше наред, и в 12 бях в леглото.

Командировката свърши, ред е на Коледата! И снегът също, да не се излага, че имам prepaid карта за ски в Пампорово по Нова Година!

Windows Phone 7 @ HTC Trophy

HTC Trophy Windows 7 Phone

HTC Trophy Windows 7 Phone

Когато си купих таблета, обещах да пиша и за Windows Phone 7. До сега нямах време да го сторя, а и честно казано обмислях какво да пиша. Защото съм силно раздвоен. Между качеството, което се откроява в платформата Windows Phone 7 и умишлените “американски тип” ограничения, наложени от Майкрософт, за да пазят потребителите и доброто име на устройствата, работещи под тази платформа. А аз съм хакер, обичам да чепкам, и такива ограничения не ми харесват.

Малко предистория

Телефонът ми HTC Trophy беше един от първите в офиса на Майкрософт България. Понеже е персонална награда за мен (завоювана още юни’2010, но изпратен едва октомври-ноември, защото не бяха налични), няколко седмици в офиса само аз можех да се пъча с Windows Phone 7 телефон. След това дойдоха и фирмените Samsung Omnia, и така постепенно колегите се обзаведоха с тези устройства.

Опитът ми с телефона

От ноември до януари използвах Трофито като основен телефон. Устройството има перфектна интеграция с контактите ми в Exchange (естествено!), Windows Live (естествено), Facebook, както и Google. Да, перфектна интеграция с Гугъл, за разлика от Galaxy Tab-а, който няма никаква читава интеграция с Windows Live календара и контактите. В това отношение Windows Phone 7 е безупречен. А Google има какво още да помислят и да направят. Че иначе голямата им слава на много отворени към всички нещо ръждясва.

Иронията в цялата история беше, че поради вината на Гугъл, непредоставяйки ми възможността да си ползвам Windows Live контактите, се наложи да мигрирам всички мои контакти от Windows Live към Google Mail. Изключително досадна, трудоемка и нервна работа. Нервна най-вече заради това, че ми се налага да я върша! А можеше да я избегна, ако “отворените” Гугъл се бяха погрижили за интеграция с най-голямата социална мрежа (и сега Windows Live има повече от 600 млн. регистрирани потребителя, 150 млн. от които използват ежедневно системата). Facebook скоро ще ги надмине, но… освен нелоялно отношение към конкурента и клиентите, не знам другояче как да определя липсата на Windows Live поддръжка от самото устройство. Дотук с “We’re not evil”, Google… То и без това отдавна е ясно, че сте обикновена корпорация, подобна на Майкрософт, IBM и ябълчните. Просто на хората ще им отнеме време да го разберат.

Докато траеше миграцията на контактите ми, на Трофито имах дублирани такива. Добре, че устройството се справя перфектно с идентификацията и свързването на дублирани и приличащи си контакти. От близо 1400 уникални контакта, пръснати частично из Фейсбук, Гугъл и Лайв телефонът идентифицира около 95% (т.е. обърка или не позна всеки двайсети). Там, където той не успя, аз му помогнах. Якото е, че докато му помагаш, той сам “поумнява” и се справя все по-добре с идентификацията на множеството контакти. Тъпото е, че ако ти се наложи да минеш на друг телефон, тази информация не се пренася, т.е. и там имаш същите главоболия. Да се надяваме, че в следващи версии тази информация ще може да мигрира от едно устройство в друго.

Като изключим контактите, останалото е перфектно. Нормално е някак Windows Phone да има идеална интеграция с Exchange. Очаквано е да има такава и с останалите календари (Live, Google). Пак голяма забележка към гугуляците заради липсата на поддръжка на Live календара. Същата простотия като с контактите.

Приложенията

Приложения засега няма много. Въпреки, че откакто започнах да пиша този материал до публикуването му се създадоха повече от 10К приложения, те пак не достигат. И читавите са платени. И тук вече започва мрънкане срещу недалновидния майкрософтски product management, решил че ще се прави само и единствено майкрософтско заплащане на продуктите. Което от своя страна довежда до липсата на поддръжка в много географии, включително и нашата. Явно Майкрософт не успя да е по-иновативен ябълчните – корпорация като всички останали. Няма пазар – не ѝ пука. Колко типично…
Гугъл тук печелят – всеки потребител на Андроид устройство може да избере дали иска корпорацията да го пази, или е готов да жертва този “комфорт” срещу удобството да си купува приложения и от не-толкова-официалните пазари. Което дава възможност за платени приложения. И за повече удобство за потребителя.
Безплатните приложения за WP7 не блестят кой-знае колко: малко са, повечето са от услуги, които разчитат на съдържанието и потребителите (като FourSquare например), затова и поддържат сравнително от началото и за Windows Phone.

Неща като Evernote, Dropbox и т.н. въобще нямат интеграция с телефона, което е много, много дразнещо. Да видим какво ще стане за в бъдеще. Предвид обаче моделът, който сега се налага от Майкрософт, ще е доста трудно да се постигне толкова добра интеграция, както е с един гугълфон например. Dropbox акаунта ми синхронизира всички компютри, таблета и телефона ми (разбира се, при малките у-ва иска допълнително ОК за файловете, но може да го прави!). Evernote странно защо няма все още версия за Windows Phone 7. При тях не би следвало да е проблем почти пълна поддръжка на услугата. Но нямат – факт! И други важни облачни услуги също куцат. Перфектна е поддръжката на Windows Live документите – и толкова.

Фейсбук, естествено, също има повече от задоволителна поддръжка. Поради факта, че контактите са отлично интегрирани, Фейсбук контактите също се появяват в адресната книга. Което е яко (снимки, статуси, телефони – ако имат въведени и т.н.). За всички останали контакти си имате стандартната, пълна интеграция между съответния облак (Google, Live, Exchange) и телефона.

Ако сте разработчик, за Windows Phone 7 се пише лесно. Сваляте безплатните инструменти, инсталирате ги, и действате. Silverlight или XNA – ваш избор.

Обобщение

Кирилицата е важна за мен. Толкова важна, че завършвам всяка моя лична е-поща с


Ако не отговарям на писмата Ви – погледнете тук: http://6lyokavitza.org/mail

И в повечето случаи го спазвам.

Поради това не искам да съм с телефон, който няма кирилица в клавиатурата си. Освен ако компанията не го изисква, разбира се (а тя вече не го изисква). За добро или лошо, кирилицата е важна част от нашата култура (е, поне от моята). Това беше основната причина за следващ служебен телефон да си поръчам Google Nexus S. Не знам как ще бъде като телефон, но ако прилича на Samsung Galaxy S, ще съм повече от доволен. Trophy-то вече е при Веси, за която кирилицата не е толкова важна. То замени нейния HTC Touch Diamond като основен нейн телефон. Диаманта пък замени издъхващия ѝ глобулски телефон, който ама наистина имаше голяма нужда от пенсиониране.

Веси е влюбена в Трофито. И дума не дава да стане да си го даде обратно. Цъка редовно на него, кефи му се, въобще смята че е открила своето устройство. Трябва да се свържа с Кирчо, за да му друснем една пиратска кирилица (дано да стане), но дори и без кирилица, Веси е ОК. Когато имах временни проблеми с батерията на новия ми Nexus S, тя боязливо ме запита “нали не смяташ да ми вземаш телефона” :)… Радвам се, че най-накрая и нея я уредихме с “умен” телефон, макар да не му използва до край възможностите.

Аз лично ще остана да наблюдавам Windows Phone 7 платформата и да чакам момента, в който ще мога да ѝ се доверя отново. Дано този момент дойде скоро, и то не чрез xda-developers, а чрез официално поддържано устройство от производителя. Защото кракването на телефона също няма да ми е от особено любимите неща за правене!

Photo (cc) John.Karakatsanis

7 години блог

На днешна дата, преди 7 години стартирах моя блог. С тогавашната версия на WordPress (като гледам блога на Матт, 1.0.1 ще да е била). С неясната идея за какво ще пиша и колко често. С много ентусиазъм и значително повече свободно време, отколкото сега.

Не мога да повярвам колко много време мина. За седем години човек от една мръвка става “отгледан”, ходещ на училище, учещ се на отговорности и на това колко живота е едновременно гаден и прекрасен. Ангел, тогава на година и 10 месеца, сега ходи и се връща сам до училище, гледа брат си, пише домашни, и прави от глупостите на по-порасналите деца вече. Марти въобще не му беше ясна съдбата тогава.

Аз работех тогава в Object Builder Software и идея си нямах, че ме чака предизвикателството Майкрософт. И Дания. Веси и тя си нямаше идея :).
Тогава го имаше и ССС и някои хора даже вярвахме тогава, че идеята и подобно сдружение имат бъдеще в България. Сега поне за себе си съм сигурен, че 99.95% от ИТтата в България сме консуматори и идеята за свободен софтуер свършва там, където идва момента да дариш от себе си. Да дариш време, или пари, или каквото ще. Да откъснеш нещо и да върнеш на обществото. Нъц, не става. Поколения ще минат, а ние ще сме прах, когато (може би) повечето хора по нашите ширини ще научат какво е team player.

Тогава 40така ми се виждаше далече. Бях доста по-фин и убаф. Сега 40така чука на вратата, а аз съм все по-дърт и дебел :). Но това е правилото на живота, то и на Ангел тогава кожата му беше бебешка, а сега понякога си личи как пубертета предстои. На Веси ѝ се чудя как въобще не се промени, въпреки (а може би и точно заради?) още едната бременност и Марти!

Абе каквото и да говоря – много неща се случиха. Лошото е, че спрях да пиша толкова често, колкото го правех в началото. Особено Дания ми се отрази зле: работата в Майкрософт изискваше много да внимавам какво пиша и споделям, а и WoW съвсем лошо подейства върху свободното ми време. А свикне ли веднъж човек да не пише…

Накрая – да си пожелая повечко писане. Повече време за писане, повече теми. Теми и сега не липсват, но време – все още липсва. Въпреки, че влизам във WoW много, много по-рядко.

И съвсем накрая – да ви благодаря, верни фенове. За това, че четете глупостите ми, за това че коментирате, за това че някои даже харесвате блога. Давайте все така, а аз ще гледам да ви разочаровам по-малко :).

Като след дълго мълчание

…продължило около три месеца.

Дългогодишните читатели знаят, че има такива моменти. Те и затова са дългогодишни читатели, останалите отдавна са ме отписали 🙂

Предколедно ще ви разкажа накратко какво се случи за последните три месеца:

Нова позиция в компанията

DPE Logo Square От 01.09.2009 преминах на малко по-различна, не толкова дълбоко техническа позиция. От дебрите на консултантството скочих в тези на development platform evangelism-а. Няма нищо общо с религия, любопитните да знаят какво значи точно това определение може да прочетат тази прекрасна онлайн книга.

Засега не крия пред никого колко много доволен съм от промяната. Стария екип ми липсва, ежедневното дърляне с Маги още повече, но пък са ми само на половин офис разстояние. В новата работа ежедневно се сблъсквам с предизвикателства, свързани с най-новите (дори още неизлезли официално) технологии на компанията, както и с това да обяснявам и показвам истинската им стойност пред нашите клиенти и партньори.

Също така се включих и в екипа (след като се включих всъщност то стана екип), с който списваме българския Development and Platform Evangelism Blog. Ако се интересувате от технологиите (основно тези за разработка) на Майкрософт, добавете го в четците си. Няма да съжалявате.

Децата растат

20091224_1229_Marti_portr Наистина растат. Мартин вече търчи като изпуснат, катери се, пада! Доказателство е тази снимка, направена сега, докато пиша тези редове. “Бушонът” се получи онзи ден, от двуетажното легло. Качи се човекът на третата стълба (около метър и половина над земята) и от там падна юнашки. Не знам къде точно се е цепнал, за да му стане този красив синьо-зелено-виолетов ефект, но му дръпна сериозен рев. Сериозен рев, ама 20 минути след като го утешихме беше на същото място, качен и настояващ да извърви пътя до горе сам!

Докато Мартин се чудеше как да си счупи по-качествено главата, Ангел взе че тръгна на училище. Колосално предизвикателство за него и за неговите родители 🙂 . Сега още по-добре разбирам горките ми мама и тати, с класическото идиотче-първолаче в мое лице. Всичко ми се връща (качествено, така да се каже). Хлапето се справя, но е мега-разсеяно. Онзи ден сключил блестяща сделка: разменил 20ст за неговия 1 лв. При това имаше префектната причина: “ами на мен ми трябваха 20ст за бонбони, докато на нея (забележете: “нея!”) ѝ трябваше 1 лв за пица”.

Марти, да не остане по-назад, и той тръгна на ясла. Една седмица ясла, две седмици болен. Преди поредното прекъсване беше ходил обаче цели три седмици на яслата, така че може да се каже че ще свикне. Има си хас и да не свикне – там дават ядене, а той с места, където хранят, няма особени проблеми.

Абе да са живи и здрави. Че Марти напоследък с тая алергична астма… Но ще се оправи, да се надяваме!

Веси започна работа

20091224_1215_Vesi_portrait Не ни стигаше предизвикателството “Ангел – ученик”, та и мама стана труженичка. Отново на нормален, пълен работен ден, след повече от 5 години прекъсване.

Добра работа, добър пакет, но… няма мама вкъщи. Търсене и намиране на бавачка, търсене и намиране на ясла, свикване с мисълта, че се прибирам и Веси я няма вкъщи.

Но това рано или късно става, не мога да искам от нея да прави кариера на “мама”. А и сега започваме да се замисляме за по-сериозен семеен проект (не, не сестричка!), като че ли са започнали да ни липсват неща, за които да се притесняваме.

Три месеца – три важни неща. Ако се сетя за четвърто, ще пиша. А сега да ви пожелая Весела Коледа, щастлива Нова 2010 година, много здраве и късмет, а останалото ще го намерим в магазините.

20091224_1239