Днес Веси, в свой пост, спомена времената, когато мисля, че за последен път писах хартиени писма. Писах ѝ на нея, собственоръчно, от казармите на ШЗО във Висшето военно артилерийско училище в Шумен. Там ни бяха разпределили, купчина омотани, пресни висшисти, да учим за три месеца “тънките детайли” на офицерската служба. То беше ясно, че за три месеца нито ние можем да научим кой-знае какво, нито преподавателите искат да ни научат. Всички знаеха колко проформа е наборната служба. Никой не искаше да се занимава сериозно с нас, което пък и нас ни устройваше идеално, защото ние (или поне аз!) не бяхме отишли там да правим нещо полезно, а да “отбием военната си служба”. Забелязвате ли какъв е глагола? “Отбивам”. Като “отбивам номер”, казано по народному. Е, и ние, и нашите командири “отбивахме номерата” в ШЗО випуск април’1998.
Комуникацията тогава беше слаба. И аналогова. Единственото цифрово беше това, че импулсите бяха записани в БУЛФОН карти. По онова време един наборник нямаше възможност за мобилен телефон. Нямаше и право да има такъв в поделението. Една задочна студентка, която работи в данъчната служба, също нямаше. Разговорите до стационарен телефон в Пловдив бяха скъпи (БТК беше монополист). А и когато вдигна телефона и успея да намеря Веси у тях, все ми ставаше “едно такова” на гърлото и очите и трудно можех да мисля и да говоря спокойно. Затова предпочитах да ѝ пиша.
Време за писане имах. Давах доста наряди на КПП-то на нашето общежитие. Двадесет и четири часа. Нарядите бяха леки, но доста хора ги избягваха, защото им бяха скучни. За мен си бяха ОК: аз и тогава си бях мързелив, но обичах да чета и пиша. Четях книги (технически и художествени), пишех си по моите си проекти (вкл. и програмиране на хартия), пишех и писма. Да не говорим, че нарядите имаха значение, защото когато имаш бройка наряди, вероятността да те сложат да даваш наряд неочаквано е малка. А аз исках да имам контрол върху това разписание. И доброволните наряди бяха донякъде такъв механизъм за мой контрол върху тях.
Тъй-като лудостта ми по писането започваше да се проявява, нормално беше да се насочи най-вече към човекът, който най-много ми липсваше по онова време. От време на време пишех и на родителите ми, но Веси отнасяше най-много писане, почти два пъти повече. Всеки наряд пишех сигурно по пет-шест листа, в които ѝ разказвах ежедневието, тъпотията, безсмислието на цялото упражнение и какво ли още не. Питах я за неща, даже понякога си и отговарях.. сигурно е било доста досадно да се чете това нещо. Но тя го четеше, даже от време на време получавах и отговори от нея. Е, не бяха толкова дълги, все пак тя имаше смислен живот по онова време, но и аз си ги пазех и си ги препрочитах от време на време. За разлика от Веси обаче, днес аз не знам къде са тези писма. Най-вероятно са в архива ми, който стои на село, при книгите от онова време, при бележници, тетрадки, стари грамоти и какво ли не още. Веси обаче си ги пази, и за спомен, и сантиментално. И знае точно къде са.
Питам се понякога, дали в казармата имаше нещо, което си струва похарченото време там. Ако аз опитам да направя равносметка: няколко добъри приятеля, един от които изключително близък; една връзка писма; купчина глупави истории. Срещу осем-девет месеца от живота.
Казват, че чрез болка и трудности се развиваме най-бързо и най-много. Ако се върна през първите три месеца от службата, чудя се дали чрез болка от унижение и трудности от простотия се развива човек? И ако се развива, в каква посока се развива? Сещам се за едно развитие: трудно ми е да вкусвам леща след като три месеца, всяка вечер в Шумен имахме една купа с (понякога престояла) леща, направена на нещо като яхния. За друго развитие там не се сещам… освен може би въжделенията на един от майорите, за който Турция все още беше най-големия враг, а Съветския съюз – най-близък приятел. Имам чувството, че този зеленочорапник сигурно е бил ЗКПЧ някъде, до такава степен беше с промит, комунистически мозък. И по подобен на ЗКПЧ начин се опитваше да промива нашите.
Май ще трябва да намеря писмата на Веси. Би ми било любопитно да ги прочета отново, а и са ценен артефакт от онова време. Трябва да останат за поколенията. Какво ли би казал Ангел, ако ни прочете и на двамата кореспонденцията?
След Шумен мен ме разпределиха в София. Чрез близък приятел, с много мощна връзка, успях да се прехвърля веднага в Пловдив. В Пловдив отначало не им трябваше човек като мен, но пък на мен ми трябваше служба, която е близо до къщи. И съответно извадих невероятен късмет с това разпределение. Създадох си работа, чрез която успях да свърша и нещо полезно за останалите пет месеца служба. Тъй-като поделението ми си беше действаща бойна единица, там бяха разпределени хора, които за разлика от повечето военни можеха и знаеха как да вършат работа. Запознах се с изключителни професионалисти и точни хора, един от които ми остана за цял живот приятел. От него научих пример за чест и спазване на правилата. Моят началник-щаб беше строг, но също сърдечен и справедлив човек. За мен беше чест беше да служа при него и да съм му на пряко подчинение. Остава си удоволствие от време на време да го виждам и днес и да се радвам на успехите му, вече в малкия, семеен, частен бизнес. Отдавна не съм го чувал, може би трябва да му се обадя. Дано всичко е наред при тях.
Ех, романтика. А бяхме млади, а?