Последните два дни

…минаха с малко вятър и много писти.

Петият ден с Веси и Ангел посетихме Latemar, един от ски-курортите, в който не бяхме ходили. Латемар се намира близо до Predazzo, което май е най-голямото селище в региона на тези ски курорти. До Предазо не стигнахме, но видяхме доста интересен транспорт (класически “влакчета” като тези от Слънчев бряг навремето) от селището до кабинковия лифт, който е подходът към Латемар.

В Латемар нямаше толкова вятър, колкото имаше предишния ден. На самия хребет, разбира се, духаше много, но по-долу нещата бяха съвсем приемливи.

Едно от “интересните” неща на деня беше, че Ангел успя да се изплющи много качествено на една червена писта, и да си разкървави носа. Беше интересна картинка през целия ден (чак и вечерта). Кръвта ту рукваше, ту спираше (след много мрънкане, защото трябва да лежи по гръб). Включително полежа по гръб и на самата писта, както и в заведението, където обядвахме.

Като изключим обаче този малък инцидент, лифтовете и пистите на Латемар ни забавляваха цял ден. Даже накрая бързахме, защото се притеснявахме да не изпуснем кабинковата линия за връщането, и от там – автобуса за Сорага. Този ден покарахме доста добре, включително и по една червено-черна писта, в началото на която имаше категорично предупреждение, че е основно за опитни скиори. Но и тримата се справихме, макар Веси и Ангел доста бавно да свалиха стръмния участък на пистата (и при мен беше предизвикателно, но с успоредни ски и с повечко кураж аз се справих доста бързо и успешно).

Ако някога се върнем в Доломити, със сигурност ще направим поне един, два дни на Латемар! Има къде да караш, има и чудесни писти!

Последният ден бяхме на класическото Alpe Lusia, което си го познавахме от първите два дни и знаехме къде са приятните неща за всеки от нас. Този ден с Веси успяхме да минем и последната черна писта, която без съмнение е най-трудната писта, която до сега съм минавал в Доломити. Една такава завита, по-тесничка и доста стръмна, със зловещо предупреждение в началото “само за експерт-скиори”. Е, ние не бяхме експерт скиори, но с изключение на тази най-трудна част (която свалихме бавно, внимателно и не без емоция), пистата беше едно много приятно изживяване.

Децата, както обикновено, караха повече по сините писти, макар че ние с Веси понатиснахме Ангел и го взехме с нас на няколко от червените.

Времето беше страхотно, като за последен ден. Температурите бяха близки до нулата, нямаше вятър, имаше страхотно слънчице и въобще много му се радвахме на този последен ден! Снегът беше започнал да се топи и повече лепнеше по ските и обувките.

С Веси пак до последния момент карахме, хванахме лифта за най-горната част на комплекса почти в последния момент, и след това се прибрахме по червена писта и по последващата я черна до самия път. След зловещата черна писта по-рано през деня, последната черна ни се стори почти лесна :). Но най-важното е, че въпреки предизвикателствата никой не се контузи, като изключим някое и друго разтегнато сухожилие.

Спокойно мога да кажа, че шест дни ски не ми стигнаха! Догодина трябва да планираме поне 10 дни, за да може да ни омръзне като хората. Разликата в цената на лифт-картата между 6 и 10 дни е малка (т.е., не идва двойно), така че колкото по-дълго оставаш, толкова по-евтино ти излиза единичния ден.

Пътят на връщане

…си беше като пътя на отиване. Като цяло топло време, докато не стигнахме Сърбия. Там в продължение на повече от 300 км шофирахме през нощта и през гъста мъгла, което ни забави солидно. Тръгнахме от Сорага в събота в 10:00. В Лозен бяхме около 08:30 в неделя. В Пловдив – в 10:30.

Изводът за мен е: почивката беше страхотна! Но вече свърши 🙂