Днес останах цял ден да работя от къщи. Понеже английският на :Веси: свършва в 13:00, което прави невъзможно прибирането и по-рано от 13:30, аз реших че не си струва да изпотроша 100 минути в път по рейсове, за да бъда около 4 часа в офиса. Докато Веси направи кафе и закуска (защото тръгваше по-късно на училище), аз вече бях потънал в работа.

По едно време ми направи впечатление, че по БГ Радио пуснаха в редица 3 песни на Емил Димитров, започвайки с “Моя страна” [дори не знам дали това е истинското и име]. И само няколко минути след това Веси ми каза, че новините на радиото са съобщили, че певецът си е отишъл.
Стана ми много тъжно. Не че рано или късно това нямаше да се случи. Такъв е Законът на живота: за да се раждат и растат малките, старите (макар че Емил Димитров беше само на 64) трябва да си отиват. През деня по радиото продължиха да отдават почит на паметта му. “Арлекино”, “Песен за моята майка”, … какви ли не още, какви ли не. И все песни, които поне аз знам наизуст. Като че ли сега осъзнах как в колекцията ми от MP3-ки неговите “парчета” са заемали винаги почетно место, ако и понякога да ми е било неудобно от “старомодното парче”, което се е чуло непосредствено след (да речем) “Вълк” на Стефан Вълдобрев – просто защото всичко върви с произволен ред във WinAMP.

Всеки път, когато пускаха поредната песен на Емо, ми ставаше тъжно, и криво. Човекът не можа да види много неща. Спокойно можеше да си поживее още 10-15 години, но явно динамиката на животът, тревогите да бъдеш редовно одобряван от “някого от по-горе”, са си казали думата. И не на последно место – неблагодарните условия, които поне за мен личаха от това как той изглеждаше. Дано последните му дни са били пълни.

Сега слушам “Чунга, чанга” по Дарик Радио (тече “Балалайка Рок”), чакайки да започне “Спортно шоу Гонг” за да чуя дали ще успеем да се опънем да Унгария. И пак си мисля за Емо Димитров. За това как утре той ще е изконсумиран от всички вестници, които ще бият чело в земята от поклони. Приживе обаче той беше забравен. Забравен докато за последен път, напускайки ни не ни напомни, че го е имало!

Как беше: “Никой не е станал пророк приживе”, нали? Или имаше такива?

Сутринта Ангел ни събуди още в 6:00. Всъщност – в 5:50. Детето спа много неспокойно и причината за това много бързо се изясни: пъпките бяха започнали да го сърбят. Броят им беше почти същия, но явно трудното тепърва започваше.

След около час игра малкия се успокои и всички пак заспахме – до 9:20, когато набързо трябваше да се събудим, оправим и изнесем за закуска. Закусихме, събрахме багажа, забравихме 3 важни неща – зарядното за фотоапарата, мишката на ноутбука и зарядното на телефона ми, и в 12:00 казахме “сбогом” на полския Свиленград.

В автобуса Ангел правеше много проблеми. Много повече, отколкото на идването. Причината за тези проблеми със сигурност е в пъпките и техния сърбеж – детето очевидно се измъчваше и беше много нервно. С Веси решихме, че независимо от часът на прибиране (очаквания час беше 21:00) ще се обаждаме на лекар, а няма да чакаме понеделник сутринта. По всичко личеше – не е нещо от храната, на каквото аз се надявах.

Преди Росток малкия най-накрая заспа и спа до ферибота. Във ферибота се закотвихме в един от панорамните салони, където имаше играчки за малкия (а и телевизор с анимация) и така сравнително спокойно изкарахме час и 45 минути пътуване. Морето беше доста бурно, и на двамата с Веси ни стана малко лошо – а на Веси: малко повече. Хапнахме нещо малко (солети – не смеехме да рискуваме вече с храната) и стана време да продължаваме с автобуса.

Пристигането в Копенхаген мина без особени усложнения, и в 22:30 бяхме вече вкъщи. Разтребвайки багажът, докато чакахме таксито за лекаря, се оказа че съм забравил гореспоменатите три неща, и изпаднах в тих бяс! Предвид общото обслужване до момента бях почти уверен, че ще имам някакви проблеми. Обадих се веднага в хотела – казаха ми да се обадя утре, защото някаква кака, дето била отговаряла за “тези работи”, не била на работа.

В дежурния кабинет беше лесно и просто – оказа се варицела (дребна шарка), и сега ни предстои да мине това изпитание. Никакво по-специално лечение – само цинков крем за успокоение на пъпките и чакане да си мине от самосебе си. Класическо датско лечение :). Никакви диети, никакви ограничения, освен карантината която детето трябва да пази. Утре ще видим как ще се оправим с отсъствието ми от работа, или с това на Веси от училище.
Лекарката беше много любезна, даже размени една-две думи на датски с Ангел (който в първия момент се отпусна, и след това спря да говори с лекарката – само слушаше майка му какво ще му каже). Казаха ни да очакваме и температура и ако минем без нея: да се считаме за големи късметлии :).

След лекаря вечеряхме едни бързи спагети и след това – по леглата :).

Ангел ни събуди отново рано сутрин. Този път в 08:30 бяхме на закуската, и с потрес видяхме пълен ресторант с още повече датчани. Явно няколко нови автобуса бяха изсипали „цвета на европейските консуматори”, които точеха зъби, куфари и кесии в очакване на ден за shopping. Ние хапнахме (в залата за пушачи, за жалост другаде нямаше места), и след малко почивка решихме да ходим към магазина. Междувременно видяхме, че пъпките на Ангел се увеличават и макар детето да няма температура очевидно става въпрос за нещо по-сериозно.

В магазина взехме една количка, сложихме Ангел вътре, и за два, три часа обиколихме целия магазин. Купихме едни хубави полу-спортни обувки за детето, заобиколихме отдалече магазина за играчки. Не че беше особен финансов или какъвто и да е друг проблем – единственото тук е, че не е хубаво да се разглезва малкия: не върви всеки път като минем покрай магазина да купуваме играчка, нали? След магазините поседнахме в едно от заведенията на първия етаж и изядохме по една мелба. Щем, не щем – Ангел яде малко от сладоледа и сметаната, пък какво ще става :(. Не можем да спрем детето – сърце не ни дава. Дано всичко да е ОК.

В хотела реших да пиша на Григор, за да го помоля за помощ по въпроса с Ангел. Основно не знаехме дали да викаме Бърза Помощ, и дали нещо лошо може да се случи, ако изчакаме и се консултираме с лекар чак когато пристигнем обратно в Дания. Григор даде своето мнение, което смятаме да послушаме, и което съвпадна с нашето. Просто неговата компетенция ми дойде като едно успокоение, от което имахме малко нужда, защото паниката малко беше започнала да се промъква между нас. До вечерта пъпките не бяха станали повече, нито по-малко – явно има някакво (може би временно) стабилизиране? Хубавото е, че все още няма температура. Дано няма и утре, иначе ще е тежък път – най-вече за малкия.

Вечерта купихме хот-дог за всеки (за малкия – без майонези и кетчуп) и изгледахме Shrek по TVN – някакъв полски канал за по-старички филми. Ужасен канал, ако питате мен – всичко беше дублирано на полски, и макар и да се разбира около 20-30% от говорът им (все пак са славяни като нас), ужасно е да слушаш как магарето на Шрек говори на полски?! Еди Мърфи е къде, къде по-як от някакъв полски актьор, който се мъчеше да го наподобява по един наистина жалък начин!

Легнахме около 23:00. Утре се прибираме – дано детето не е по-зле. Първата задача след като се приберем вкъщи ще е да повикаме лекар, за да реши той дали Ангел да ходи на детска градина или не. Ако е шарка – чака ни трудна седмица-две, защото малкия ще е само вкъщи!

Ангел се погрижи да ни събуди още около 07:50. Някак устискахме до 08:30, когато се изсипахме долу на закуска. Закуската беше много добра – нищо не бяха спестили хората, освен чисти чаши и чинии, където да си сложим нещата. Но ние, нали сме оправни, успяхме да открием известно количество чиста посуда и такава закуска си направихме, че след това ни държа чак до ранния следобед.

След закуската се прибрахме да си починем в стаята (наистина си беше тежка работа изяждането на толкова ядене), и около 11:00 излязохме да се разходим. В един парк направихме първите (и като гледам – последните) снимки, и след това се опитахме да намерим някакви „забележителности” за разглеждане. Нъц! Забележителностите тук съответстват на забележителностите в Свиленград! Никакви, като изключим факта, че все пак е стар град и има няколко стари сгради, една от които беше „Морската академия” (пак странно – те нямат море… само някакъв канал, който води към морето).

Както и да е. Разгледахме каквото разгледахме, и след това тръгнахме към центъра да търсим кафе, че се бяхме уморили и искахме да поседнем и да се порадваме на топлото време. Търсихме, търсихме – намерихме едно голямо Нищо. Тук хората нямат кафенета на открито. Минахме през центъра (няколко нови, големи магазина), след това тръгнахме към кметството, където :Веси: предполагаше, че ще е по-пешеходна зона, но… кафенета просто нямаше. Хората се разхождат, стоят си по пейките, приказват си, но не пият кафе! Ние очаквахме нещо като Пловдив, или като София, или като Свиленград в крайна сметка, обаче нищо подобно.

Най-накрая Веси видя една детска площадка, до която имаше будка, откъдето си взехме кафе и седнахме на една от пейките. Ангел се заигра с другите деца в пясъчника, а ние пихме така чаканото кафе. Аз успях, носейки кафето, да поразлея солидна доза вряло кафе върху едната си ръка и да се изгоря порядъчно, та сега в момента имам един мехур на палеца, и доста червенина на други два пръста.

Докато пихме кафето на Ангел му омръзна да играе, и се полюляхме малко на люлките, порадвахме се на една невестулка (или беше малък пор), конвертирана в домашен любимец (с каишка, и с всичко), и стана време да си ходим, защото на детето му се приспа яко (и взе да прави проблеми).

След като се прибрахме в хотелчето, с немалка доза притеснение видяхме доста пъпки по малкия. Явно „нещо” става – няма такова нещо като нормални пъпки. Дано му минат бързо.

Поспахме доста време и около 19:30 отидохме в близкия mall “Geant”. Там намерихме не само много магазини (които не търсехме), но и много кафенета, включително две, три сладкарници, Pizza Hut, McDonalds и KFC. С три думи – цялата битова химия на едно место. Ангел също така намери и детски колички, та откъсването му от тях се превърна в цел №1 на Веси (успешно завършена мисия, разбира се).

Една приятна вечеря в Pizza Hut и се прибрахме да спим в хотела.

Изводът от целия ден е един – Шчечин е малък, провинциален град. В него има евтини (спрямо датския стандарт) магазини, евтини цигари и евтин алкохол, което го прави идеален за германци, датчани и всякакъв друг европейски добитък, които му се радват като деца на захарна пръчка. Нашите датски другари не изтрезняха през деня, жените се издокараха с чисто нови прически, а аз трудно познах нашата екскурзоводка – с изцяло нова глава. Добре, че тя ни позна, та ни каза „здрасти”. Веси е меко казано разочарована, но понеже решението за тази екскурзия беше взаимно, няма на кой да я е яд :). Утре смятаме да изръчкаме целия магазин, за да видим дали няма да има нещо интересно – най-вече за детето. Днес Ангел се уреди с едно моторче (продукт на Duplo, произведено в Дания 🙂 ), утре ще му потърсим поне някакви обувки. И това ще е всичко.

Цял ден път в автобусът. Започнахме в 07:45, пристигнахме в 18:45.

Въпреки на пръв поглед очертаващият се скучния ден, имаше какво да се види. Бях учуден да видя, че поведението на датчаните (поне тези, решили да идват на тази екскурзия) в автобуса беше горе-долу както бяхме ние на ученическите екскурзии. Още в началото на пътуването хората чинно започнаха да се наливат с какъвто алкохол си носеха или се предлагаше в автобуса. Един чичко около 50-те още преди ферибота за Германия обърна 2 литра бира, придружена с няколко малки коняка, за да може да посрещне приятелите си от пристанищното градче порядъчно развеселен.
Друг един подпийнал „младеж” около 40-те се опита да говори с нас на датски, руски, родния му финландски и английски. Почти успя да намери общ език (английския), когато се оказа че иска да си говорим за българския спорт – една тема, която много ми убягва :). И съответно нищо не се получи: дали заради понадебелялия му език или заради моите спортни познания – нямам си и идея, а и честно казано не се замислих много на тази многонационална трагедия.
Във ферибота изпихме по бира, хапнахме картофи и кренвирши, и общо взето животът започна да става по-поносим :). След час и половина път продължихме от Росток към Шчечин.

За мое голямо удивление, между Полша и Германия все още има граница. Може да не бият печати по паспортите, но се наложи да спрем, да влязат гранични полицаи и да ни проверят паспортите на всички. Не знам дали полската или германската бюрокрации все още не могат да се усетят, че всъщност граници в ЕС няма? Може би просто формуляр ПГ-57823А-2 не е стигнал до местоназначението си, и поради това една паразитна система (тази на граничната полиция) все още функционира, без да има никакъв смисъл от нея? Не зная причината, но фактите са такива – имаше паспортна проверка :).

Шчечин е на границата, така че около час след проверката вече бяхме спрели пред хотелът.

Вечерта в тризвездния хотел “Нептун” на веритага “Орбис” не беше нищо особено. Реновиран соц-хотел от най-добрите времена на развития социализъм. Няма интернет (само до 3-тия етаж има, по-нагоре wireless-ът не стига, цената е ЕУР 20 на ден), интернет кафе няма в хотела! Някак са успели да позакърпят стаите, и гордо да сложат три звезди. Ресторантът – клас „зърнен хамбар”: високи сводове, намусени и претенциозни сервитьори, за които клиентът е особен тип досада, сравнима с най-едрите хлебарки. Едно от сервитьорчетата, след като ме посъветва „спокойно, ще дойде и вашия ред”, известно време след това взел да поучава Веси „ееее, вие вече три чаши сок взехте”, когато тя отиде за третата чашка (150 гр) сок за Ангел. Само можех да съжалявам, че не съм чул това, хубаво щях да го подредя – добре щяхме да се попсуваме по стар славянски обичай…
Единственото хубаво нещо в този ресторант беше старозагорското мерло „София” (не ме питайте за иронията на имената), което пихме! И което се оказа, че чинно трябва да си платим, защото не влизало в цената на вечерята (сигурно го пише някъде, но моят и Весиният датски очевидно не достигнаха, и се наложи един от намусените сервитьори да ни преследва, за да не би да се измъкнем без да си платим).

Няма да крия – вечерта не ни се хареса особено. Поне досега не мога да разбера – с какво толкова Полша е по-напред от нас, освен с по-високата средна раб. заплата, която поляците имат в сравнение с българите. В хотелът отношението към клиента е същото, ако не и по-лошо, от отношението към клиента в България. И това го казвам с удоволствие: ако тези поляци не се стегнат ние наистина сме по-конкурентна дестинация. Само дето сме малко по-далече от тях, но пък за сметка на това и сме с по-добри природни условия от техните. Ако говорим за качествена услуга, спокойно мога да го заявя: българската засега не може да се сравни с полската. Колкото сме по-назад от гърци и турци, толкова поляците са по-назад от нас по качество на обслужване. И това е прекрасно.

Утре ще се разхождаме из градът. Дано да си струва, иначе тази екскурзия ще е наистина малко загубено време. Но все пак принципът „по-добре да съжаляваш за нещо, което си направил; отколкото да съжаляваш за нещо, което не си направил” остава, нали?