Мразя да пиша два поредни “Грозни” в блогът си, но понякога се налага!
Наложи се тази сутрин, когато се зачетох в материалът на СЕГА за предстоящият [тогава] мач с хърватите.
Материалът сам по себе си не беше нищо особено. Посредствен – като повечето такива на СЕГА. Истинското “съдържание” беше във форумът, което и провокира неприятните емоции у мен тази сутрин.
СЕГА се чете предимно от българи или от хора, които разбират езикът. Това провокира у мен вяра, че мненията, преобладаващи във форумът са дефакто средностатистическото мнение на българинът по обсъждания въпрос.
И сега на въпросът: този за оставките и за нашата хиперкритичност на думи и хипернапукизъм на дела.
Спомняте ли си до сега в България да сме приели, признали и простили грешка?
* Независимо какво сгрешилият вече е дал за нас?
* Независимо каква е била останалата, успешната част от пътя, който сгрешилият е извървял?
* Независимо какъв е потенциалът на сгрешилия в бъдеще?
* Независимо какви са алтернативите, които ще заместят сгрешилия?
Всичко това няма значение, стига изборът да зависи от нас. Тогава с кеф му го зачукваме [на сгрешилия], показваме колко лоши можем да бъдем, когато от нас зависи да направим изборът, и евентуално компромисът. Показваме как няма да дадем прошка и надежда за по-добро, как сме забравили всичко и помним само най-лошото.
Прави сте, почна да понамирисва. Защото сега ще говоря и за политика. Просто няма начин – избори идат… и е време за нови големи грешки. Защо казвам “грешки” ли? Ами изчакайте 26.06 сутринта и ще разберете защо.
Ще се върна обаче на потенциалът на средностатистическия българин да взема правилните решения. За да вземеш правилно решение, трябва да можеш да правиш обективна преценка на фактите, да можеш и да разбираш, че няма път без грешки и че колкото по-стръмен е пътят, толкова по-големи са грешките. Общото ми впечатление за нас [българите] е, че ние не сме способни на горните качества. Ние се ръководим от негативизмът, от “дребните камъчета, дето преобръщали колата”. Ние не обичаме да бъдем великодушни. Когато го изискат от нас, предпочитаме да измислим 150 оправдания защо няма да го направим.
Ако не сте го забелязали, ще си позволя да ви дам няколко примера (пак с въпроси, мисля че може сами да си отговорите):
* Колко пъти чиновник ви е правил безкористно (другата дума е “великодушно”!) компромис? [Следва да призная, че няколко пъти полицаи са ме пускали без да им давам подкуп, само защото им писваше от “сладкодумието” ми, пък и аз си бях прав за мене си, или разкаянието беше пълно :)]
* Колко пъти сме преизбирали наш управник? [Говоря за истински, демократични парламентарни избори, след 10.11.1989. Президентът Желев не се брои, неговият първи мандат беше даден от НС]. Независимо дали говорим за мажоритарен (президентски), или за пропорционален (парламентарен) вот – българинът винаги гласува воден от негативизма си, а не от позитивното начало.
* Колко пъти сме правили справедлив анализ на успехите и на неуспехите? На “преди” и “след”?
* Колко пъти сме вземали решението за кого да гласуваме лично? А не водени от приказките по вестници (като “Труп” и “24 ножа” например), от шоута или от стадния рефлекс [защото така и така всички за него/тях ще гласуват]?
Просто… ние обичаме някой да ни казва. Някой да ни “управлява”: както в глобален (държавата), така и в локален (жената 🙂 ?) аспект. Някой да решава вместо нас какво да правим [и след това да се оплакваме, удобно забравили че всичко зависи от нас]. И обичаме лесните отговори. Билетът за този влак е най-евтин и ние с голям кеф си го позволяваме. Много по-лесно е да се плеснеш по челото “верно бееее, толкова много окрадоха/сгрешиха/прецакаха/потрошиха”, отколкото да седнеш и да си направиш трезва оценка.
И затова ни управляват – за голяма радост на управляващите. Затова понятието “български мениджмънт” се е прочуло [не защото е много успешно, обаче!]. Нашите управляващи правят каквото си искат, с ясното съзнание че са там “за малко”, защото на хората следващия път няма да им пука за успехите, а само за неуспехите. И че всичко е загубено в моментът, в който поемеш кормилото – никой няма да си спомня изминалия път и напредъка, а само дупките по пътя. Затова няма значение колко ще се построи, а колко ще се открадне – краденото така и така ще се види, но и ще си остане за нас. Размерът на краденото няма значение – хората знаят че има “крадено”. на успехите никой няма да обърне внимание.
Няма чисто бяло, няма и чисто черно. Трябва да се мисли! Задача невъзможна и непостижима. Дай да си пуснем Кати и Азис, и да седнем пред салатката и ракийката, за да изгледаме Шоуто на Слави. А ти знаеш ли днес какво четох в “Труд”? Ц, ц, ц, на един в Александровска му присадили крила, и той изпърхал през прозореца…
