Последният ден от ваканцията решихме да посветим на Aqua Land, аква-парка на Тенерифе. :Веси: много искаше да отиде на него, а и аз нямах нищо против това да е първият ми аква-парк :).

От вторник до петък до аква-парка има специални автобуси. Спират и пред нашия хотел, и са безплатни. Да, но ние не успяхме да се вместим през тези дни, затова трябваше да се оправяме с градския транспорт (“островният” може би е по-точно наименование). Поразпитахме тук-таме и в около 10:30 благополучно се натоварихме на автобуса, който трябваше да ни закара до Costa Adeje, където се намира аква-парка.

Очаквахме пътуването до там да отнеме 30-40 минути. Не бяхме подготвени за час и 20 минути обаче. Автобусът мина през всяко по-голямо селище по пътя, след което най-накрая ни изсипа на автогарата в Las Americas. От там вече започна голямото чудене, защото табела за Aqua Land не намерихме, а около нас – само хотели и лудница. Тръгнахме да търсим някой, който да помогне. На една спирка намерихме местен човек, който с голямо удоволствие ни обясни не само как да стигнем до аква-парка, но и откъде да си купим билети с отстъпка. Накратко: пред аква парка билетите струват €22/човек, а на 600 метра от него, в туристическа агенция, ги намерихме по €18. Не е много, но е нещо – това беше цената на транспорта ни. Не че имахме нужда _точно_ от тази отстъпка, но добре се получи че заедно с упътването как да стигнем до парка получихме и нея.

Пътьом минахме през един търговски център, за който с Веси си обещахме да се върнем и да поразгледаме повече. :Ангел: все още беше без подарък, а това си е сериозен проблем, който не исках да решаваме в последния момент.

Купихме билетите, получихме пак упътване как точно да стигнем до там, и след още 15 минути бяхме пред аква-парка. През цялото време – от тръгването ни до пристигането там времето се канеше да се разваля. И пред аква-парка слънцето вече го беше ударило на сиеста, но за сметка на това вятърът като че ли започваше да става по-силен. Но ние имахме билети така или иначе, а и утре си тръгвахме. Затова решихме да действаме, пък каквото ще да става.

Влязохме, взехме си чекмедже за ценностите (€4 депозит и €2 такса), съблякохме се и след 10 минути вече щъкахме из празния Aqua Land. Заедно с нас се виждаха някакви шведи както и английска група от 5-10 човека. Започнахме с пързалките. Отначало адреналинът ми идваше малко повече, но след едно-две спускания вече бях смел :). И малко понатъртен. На Веси пък и беше студено, но се държеше геройски. Странно, но на мен не ми беше никак студено, дали от адреналина или от нещо друго – не знам.

Не остана пързалка, която да не опитаме. На мен особено ми хареса пързалката с големите пояси, с които се носиш по улеите с бясна скорост (колкото по-тежък, толкова по-бясна :)). Поне 5 пъти минах през тази, и пак не успя да ми омръзне.

Общо-взето “поясите”, както и синята пързалка зад тях ни харесаха най-много. Но Веси държеше да пробва всички, дори скоковете във вода. Аз категорично отказах да скачам от 3 метра, но тя не се отказа и изплющя (буквално). След това имаше солидно червено петно на едното бедро, но нали пробва – това е важното :).

Докато се забавлявахме, взе че заваля. Но поговорката “мокър от дъжд не се бои” важеше с пълна сила. След около 10 минути спря, но ние едва го бяхме усетили така или иначе. Два часа мотаене по пързалките и по едно време съобщиха, че шоуто с делфините щяло да започне. Ние не знаехме предварително за това шоу и дори в първия момент се зачудихме да ходим ли или не, но решихме все пак да отидем – нали затова сме там така или иначе? Отидохме и мога да кажа, че не съжалявам за никоя от 20-те минути, през които продължи шоуто. Бил съм в делфинариума във Варна, но това което видях в Aqua Land не може да се сравни с него. Във Варна си спомням, че треньорите като че ли ги беше страх (или гнус?) да влизат в басейна. Тук шоуто беше наравно изпълнено от хора и делфини, в синхрон и взаимопомощ която преди не бях виждал. В Youtube (разбира се) много хора са правили записи от шоуто, това е най-популярният. В такива моменти винаги съм съжалявал, че все още не съм си купил видеокамера.

След шоуто решихме да си ходим. Ставаше студено, а и идващият нов дъжд не обещаваше нищо добро, освен още повече от преди. Бързо обличане и последни снимки.

Дъждът ни заваля, докато търсехме подарък за Ангел в търговския център. Не какъв да е дъжд, а като из ведро. Опаковали добре всички покупки и техника и наметнати с хавлиите тръгнахме към автогарата. По пътя местните за пореден път доказаха какви отвратителни шофьори са и в крайна сметка до автогарата стигнахме мокри не само от дъжда, но и от водата в канавките.

Късметът беше, че хванахме автобус веднага (всъщност той беше тръгнал, но спря като ни видя да махаме в дъжда). И така след час си бяхме в хотела. Топла баня, малко аспирин за отскок, вечеря. Стягане на багажа и последна кратка разходка.

Почивката вече беше свършила.

Днес по план имахме екскурзия до вулканa Теиде. Аз никога не бях стъпвал на вулканичен остров, какво остава за вулкан, така че настоявах да отидем на тази екскурзия. А и :Веси: се съгласи, макар че в началото не беше особено ентусиазирана.

Екскурзията щеше да ни качи до 2200м, откъдето обещаваха да видим много интересни неща. Аз си мислех, че ще е досами вулканa, но се оказа че за да се качи човек до кратера, трябва да има специално разрешение от местните власти, което едно че не се вади лесно, а и друго че трябва специално оборудване, включително и кислородно такова, защото височината на кратера е над 3700м. С две думи: “мисия невъзможна” за мързеливи любители, дошли за 6 дни да отморят.

Сутринта се натоварихме на автобусa. Бяхме в датска група. Екскурзоводката, местно младо момиче, поне 5 пъти ми се извини, че трябва задължително да говори на датски понеже такава е групата. Аз, разбира се, не можех да имам никакви претенции, но добре че :Веси: беше с мен, за да ми превежда на ушенце. Основното говорене беше в автобуса, така че никак не беше трудно да ми се превежда, без това да пречи на останалите.

До първата спирка автобусът пътува приблизително час. От морското равнище до 1800м. Пътят вие стръмно нагоре, из разни (полу-планински) селища. Екскурзоводката ни обясняваше къде какво произвеждат и явно беше много впечатлена от производството на домати в региона :). На нас с Веси ни беше смешно от толкова приказки за домати.

По някое време пристигнахме на първата спирка – едно плато, от което се виждаше целия кратер на вулкана. Вятърът беше много студен, а и температурите вече бяха доста ниски, понеже бяхме на над 1800м. Поснимахме, позъзнахме и обратно в автобуса – до най-високата точка. На нея се оказа, че има няколко ресторантчета и там спряхме да си починем. Пак снимки, обиколихме ресторантчето, но вътре беше доста запушено (нещо като ресторантчетата, които сте виждали на Шипка). Седнахме отвън, за да можем да дишаме. На Веси и беше станало малко лошо, имаше нужда да си събере главата на чист въздух.

Картината наоколо беше доста лунна. Освен пътя, всичко около нас беше в камънаци, с всякакви дупки от лавата по тях. Всякакви и най-неправилни размери. Всичко това изхвърлено от вулкана някъде преди 200-250 години, когато е било последното му изригване. Растителността беше много бедна (на 2000 метра не може да се очаква каквото и да е), а по сенчестите места имаше сняг. По-нагоре по скатовете на вулкана имаше много повече сняг, от дъжда преди няколко дни, който тук е бил в по-твърдо състояние :).

След кратката почивка се метнахме пак по автобусите и запрашихме към една по-специална местност. Тя е известна с това, че е много красива и има едни специални “изстреляни” нагоре от магмата скални образувания. Когато вулканът е изригвал, чудовищното налягане е разкъсало скалите и парчета от тях са се издигнали като монументи над земята. Отдолу лавата не е излязла, а след това е застинала и тези скали са останали така… до следващото изригване. Местността наистина беше много красива. В непосредствена близост е построен и единствения хотел в областта. Стаята струва около €130 на вечер, което го прави и един доста скъп хотел, по които и да е стандарти.

Разходихме се из тази местност и пак снимахме. Особено интересни ми бяха магмените полета. Там магмата се е стичала и е заляла всичко. Над нея са останали само по-високите части от релефа, както и тези “скални монументи”. След това магмата е засъхнала, създавайки един много интересен пейзаж. Интересно е и да се ходи по него – хиляди, милиони миниатюрни топченца скала покриват тези полета. Не ми се мисли какво е било тук, когато вулканът е изригвал и всичко е било гореща лава. Тези, които са го видяли, вероятно не са оцелели, за да разказват дали е било красиво.

Постояхме около 40 минути на това место. Много хора, автобуси и автобуси с туристи като нас. Лудница. Това беше единственото, което правеше прежияването не особено приятно. Затова пък испанците бяха заградили внимателно къде може и къде не може да се ходи – личи си, че си пазят природното наследство от пълчищата туристи (Канарските острови се радват на около 8 милиона туристи на година).

Това място беше последното, което видяхме от същинския вулкан. След това се натоварихме на автобуса и следващата спирка беше много по-ниско, в заведението El Rancho. Там похапнахме и попийнахме, завъртяхме се из сувенирния магазин, и хайде обратно на автобуса. След още 40 минути бяхме в хотела, уморени но доволни.

Екскурзията беше уникална с едно – релефът, който беснеещата стихия е изваяла там, горе. Такова нещо едва ли може да се види другаде (освен ако не е друг вулкан, разбира се). Предполагам на самия кратер ще е още по-живописно и интересно, но до там не успяхме да стигнем. И едва ли някога бих се навил на подобна авантюра.

Вечерта с Веси си направихме приятна разходка. И още снимки. Утре ни е последният ден. Решили сме да ходим на аква-паркa, дано времето да е хубаво.

Днес по план трябваше да ходим на яхтата Flipper Uno – отложеното от вторник пътешествие. Денят беше слънчев и топъл още от самото начало, така че всички изгледи бяха, че всичко ще е наред.

Веси беше много доволна от слънцето и веднага след закуска изчезна към някой от басейните. Аз се въртях, псувах проклетия хостинг проблем и некадърността на Servage, и се мъчех през Pocket PC-то да им обясня защо traceroute няма да им помогне да оправят проблема “PHP губи връзка с MySQL”. Зарязах ги, оправих се и аз и отидох при Веси на басейна.

Попекохме се, пихме по бира и то стана 13:30. Разходката започваше в 14:05, когато автобус щеше да дойде да ни вземе и да ни закара на корабчето. Аз похапнах, защото знам какво става ако се кача гладен на кораб (става това, че стомахът ми става още по-празен, ако ме разбирате правилно). И точно в 14:05 бяхме пред рецепцията. Автобусът беше адски точен и след 10 минути бяхме пред кея. След още 10 видяхме яхтата да влиза в пристанището, предишната група слезе (2-3 човека бяха порядъчно позеленели, явно все още има вълнение). Веднага след предишната група ни качиха нас, снимаха ни по веднъж-дваж и след 10 минути яхтата потегли. Аз междувременно успях да наснимам сума ти панорамни снимки, селището много красиво се извисява над самия кей, особено много ми харесаха последните вили, които висят над самото море (на скалите, на около стотина метра над морето). Страхотия, не ми се мисли какво се иска, за да може да си позволиш да притежаваш такова очарование.

10 минути, след като потегли, яхтата беше на рибните ферми, където (логично) се очакваше да има поне няколко делфина. Гадините обикалят фермите, защото са гладни, а там има доста риба :). Екскурзоводката обяви някаква награда за който видел пръв делфин, но ние така и не разбрахме как точно успяха да определят този късметлия (а и каква беше наградата), защото делфинът първи го видяха поне 5-6 човека. Наистина, около кръглите ферми ясно се виждаше как обикаля един и търси риба.

След като го видяхме, тръгнахме навътре в морето, за да търсим цяло стадо. Делфините ходели в стада по 20-25 глави средно – така обясни екскурзоводката. Аз междувременно ? се бях удивил как без проблеми разкаваше едно и също на немски, френски, английски и някой от скандинавските езици (май беше финландски). Не изглеждаше като заучен наизуст текст. А може би просто е била много добър артист. Така или иначе обаче, финландците на борда бяха доволни и очевидно разбираха за какво става въпрос, съдейки по задружната им реакция, когато тя обявяваше нещо.

Докато търсехме заветното стадо на мен успя да ми стане лошо (но не много). Щракайки си скалите, в един момент погледнах надолу да си видя показанията на апарата и това ми стигаше. Веднага си спомних защо (и колко правилно!) не успях да стана летец и станах на крака, за да ми отмине “лошотията”. Тя отмина сравнително бързо, но все пак остана едно такова чувство под лъжичката, защото яхтата доста правеше “нагоре-надолу” по вълните. По едно време един от екипажа, който стоеше с огромен бинокъл на кърмата явно видя нещо, яхтата веднага смени посоката си и след малко наистина застигнахме стадо делфини. Спряхме около тях, те поплуваха около яхтата и изглежда им омръзна – морето беше недостатъчно бурно, за да “играят” по вълните.

Екипажът обаче си знаеше работата. След като 5-6 минути се видя, че на делфините им е скучно и само се подават над водата за да изпуфтят, вземайки въздух, капитана буквално “набузи” двигателите, при което яхтата тръгна със скорост поне два пъти по-бърза от тази, с която нормално се движехме. Водата пред нея завря, а след нея се образуваха нелоши вълни. И резултатът не закъсня, делфините веднага се “заинтересуваха” от тях, тръгнаха да обикалят яхтата и започнаха да скачат през вълните зад нея. Беше наистина интересно, никога не ги бях виждал преди такива, в естествената им среда. Някакси е по-нормално да ги виждаш да правят малки скоци, но доброволни, отколкото някакъв да им свирка в делфинариума, те да скачат по 10-тина метра във въздуха и след това да отиват да си просят рибата. Хареса ми, а и успях да направя снимки.

След делфините ни откараха в заливче, където пуснахме котва и който искаше можеше да се изкъпе, с уговорката да не се отдалечава от яхтата, защото това все пак е Атлантическия океан. Доста хора наскачаха. Веси се реши, не след сериозно побутване и от моя страна. Просто ми се искаше да я видя зад борда :). Затова тя си сложи банските и скочи и тя.

Дълбочината, според екипажа, беше около 11 метра. Това идва да каже, че и водата трябва да е била доста студена, макар финландците (основната част от къпещите се) да се забавляваха доста. Веси поплува 5-10 минути и след това излезе. Зъзнеща, но доволна! Аз пък се забавлявах да я снимам от яхтата, а след това да я наблюдавам как трепери “като циганче”, загърната с жилетката си, понеже не се сетихме да си вземем кърпи.

След къпането дойде ред на паелята. Сипаха по чиния на всеки. Аз моята си я изядох с кеф и мога смело да кажа, че ми хареса! Веси не изяде нейната въобще – оризът бил много разврян, това било, онова било. Нищо, тя губи :). След паелята ни дадоха да пием “канарски ром” (или както там му казаха), което всъщност било бананова алкохолна напитка, смесена с някакъв натурален сок. Пие се от едно мяхче, от което един от екипажът смело наливаше в устата на всеки. Аз пих, но понеже той не знаеше кога да спре, успяхме да опръскаме т-шъртката (това как се казва на български!?). Дано се изпере :). Веси и тя пи, а аз снимах компромат.

След “пиенето” запалихме двигателите и обратно в пристанището. Вече почти не ми беше лошо, храната си каза думата веднага. Някои от хората с нас обаче до край си бяха зле, дори двама “викнаха боата” по едно време.

Пристигнахме на пристанището, там ни чакаха снимките от началото с цена €7 на парче. На мен не ми харесаха снимките, на Веси не и харесаха и снимките, и цената, затова и не си взехме нашата снимка. Така или иначе, задължение нямахме. По пътя Веси се съгласи, че цената е напълно резонна, защото в България аналогичната би била поне 10 лв, някакси тогава 14 лв за Испания е приемливо.

Автобусът ни изсипа обратно около 17:00. Бяхме много доволни от прекараното, но аз малко се бях препекъл и реших да полегна. По едно време и Веси се намуши при мен, за да се топли – по думите и бях много топъл. Е, тя беше студена за сметка на това. Аз явно бях събрал повече от допустимото слънце, та изживявах малък топлинен шок, но всичко се размина за няколко часа – в 19:10 бях готов за вечеря, на която обаче ядох много пестеливо.

След вечеря Веси омрънка целия хотел, че нямало сме да излизаме никъде тази вечер :). Направихме “един тигел” около хотела, позяпахме магазините и се прибрахме. До скалите не ходихме, защото имах да се подготвям за следващия ден. Утре, ако всичко е наред, ще ходим до вулкана! Не точно до самия кратер, за жалост там пускат само след специално разрешително от властите, а и след сериозен преход, който се прави със сериозно оборудване (все пак е 3200м надморска височина). Нашата разходка утре ще е на максимум 2 хиляди “и нещо” метра – не помня точно колко беше. Апаратът вече е изпразнен и готов за утрешните снимки!

Синоптиците обещаваха дъжд в сряда и си го получихме тъпкано. От Сахара идвал някакъв фронт, той създавал някакъв друг, който (странно?!) вместо да затопли и изсуши (нали уж от Сахара идва?) докара такъв дъжд, че се чудихме това същото място ли е, на което прекарахме три страхотни дни :). Започна още от вторник вечер и в сряда валеше и духаше доста сериозно.

На Веси така и се скапа настроението от дъжда, че успяхме да се скараме качествено. Но хубавото е, че и на двамата много бързо ни минава, даже преди още дъждът да е спрял, което от своя страна прави възможно пак да се скараме (защото все още вали и все още настроението е скапано, нали?).

Бяхме решили днес да ходим до Аква-парк, но при този дъжд нямаше смисъл – ние самите щяхме да сме доста “аква” още преди да стигнем до самата автобусна спирка, какво остава за парка. Идеята с кола под наем също пропадна, защото докато решим какво точно ще правим (и докато съответно се разберем) стана следобед.

Тогава като че ли реши нещата – останахме си в “Апартаментос Тропикал” – аз предимно четох, докато Веси чете, чуди се какво да прави, излиза някъде, върна се, пак чете, пак се чуди какво да прави и т.н. – цял ден. Аз следобед успях също и да подремна много добре – спах здрав следобеден сън повече от 2 часа. Успях и да поработя малко, ама само малко. Яд ме беше, че си забравих DVD-то на Casear IV, та не можех да си пусна друга игра освен карти, а аз карти не мога да играя – не съм толкова търпелив.

Надвечер успях да хвана wireless само колкото да си платя €15 за достъп до края на почивката ни (че и след това, но на кой му пука за тогава?) и да се скарам пак с Веси, този път на тема “трябва ли ни Интернет на почивката или не”. Докато изяснявахме този сложен казус, интернетът взе че изчезна, така че остана само казуса :). И до сега не мога да хвана “стабилна” мрежа – появява се за няколко минути и после я няма.

Традицията “проблеми с блога всеки път, когато съм на почивка” не ме отмина и този път. Хостинг компанията ми пак здраво е объркала конците, та сега по 150 пъти на ден блога дава, че не може да се свърже към mysql13.servage.net, което всъщност е MySQL базата данни. Гадост отвсякъде. Ако човек е упорит и блъска F5 евентуално ще му излезе късмета, но едва ли това е решение, нали?
За жалост, Servage още не могат да разберат какъв е проблемът и съм в безкраен (и досаден, и изнервящ) диалог с тях. Извинявам се на всички, написали коментар и сблъскали се с тази гадна грешка – правя каквото мога от тук, за да се оправи, но едва ли в близките дни ще има разрешение. Вече решението за нов хостинг май е по-твърдо от нагона на войник в секретно поделение. Не ми се занимава вече с хостинг компании, искам аз да съм си хостинг, та ще разучавам вариантите “виртуален сървър”, а защо не и колокейшън! Ако някой познат, четящ тук, има добра и справедлива оферта, нека да се обади… истината е, че откакто се преместих от предишния хостинг нещата се влошиха (чисто технически). Предишният ми хостинг имаше човек-съпорт, който разбираше и каквото пипнеше – работеше, тези имат купчина говеда (подписва ми се сега някой като Julie на тикетите), които могат да пишат, но не могат да оправят нещата реално. Няма оправия… Няма!
Та затова, ако някой има идея и/или предложение – да се обади. [Непознати] Хостинг компании не ща, там винаги минаваш през идиотите от “съпорт на ниво 1” и обикновено никога не стигаш до човек, който разбира и оправя проблема.

Вечерта иначе не беше никак зле. Първо: дъждът спря. Второ: имаше някакво “рептайл шоу”, което ще рече един “батко” вадеше разни влечуги от едни кошници, дрънкаше глупости как били много опасни, и ги показваше на децата да ги галят. Чат-пат мяташе по някоя змия около шията на доброволец(-ка) от публиката. И толкоз. Най-ценното беше една костенурка, която беше голяма колкото табла за хранене и явно доста тежеше, защото лелята, дето я подхвана, едва не я изпусна на земята. Добре, че не го направи, щеше да е жалко за гадинката.

След вечеря подхванахме “The Devil Wears Prada”, но не го догледахме, защото решихме да спим, а и да го пестим, че ни е последния филм!

Сутринта – както обикновено. Ставане, закуска – всичко това до 10. След това се зачудихме какво да правим. За следобеда имахме планирана разходка с яхта – 14:05 щяха да ни вземат от хотела и да ни върнат около 17:30. Така само предиобед оставаше време, през което човек може да се измъчва, печейки се на слънце. Веси реши съвсем сериозно да си спретне слънце, докато аз реших да остана в стаята и да се опитам да намеря отнякъде живителен Интернет, който да понамали абстиненцията, натрупала се за последните дни.

Интернет така и не открих – явно “дупката”, в която се намираме, кара всички wireless мрежи да “мигат” – ту ги има, ту ги няма. В една от мрежите с много зор успях да стигна до страницата за плащането, където видях цена от €15/седмица, което ужасно много ме устройваше, стига да не мигаше самата мрежа. Така или иначе, не успях да се включа и реших да карам само на мобилен интернет от Qtec-а. Опитах да вържа компютъра през телефона и от там да имам поне GPRS интернет, но и това не успях. От хотела така или иначе бях решил да не купувам, защото пладнешки разбойници, продаващи интернет за по €5/час, трябва да бъдат забравени и да изгният в мизерия. За да може на тяхно място да дойде някой, който наистина знае как се прави този бизнес. Въпросът просто беше принципен!

Крайно недоволен от комуникационните си неудачи, седнах да си преглеждам пощата и новините през малкия дисплей на Qtec-a. Пощата отхвърлих сравнително бързо, с новините обаче (имам около 200 RSS потока) тепърва предстои да се справям през целите идни дни.

Когато ми омръзна да се занимавам с малкото устройство (по-точно казано, когато ми изтръпна врата) реших да свърша малко работа. Истинска такава, за която всъщност ми плащат. Бях обещал един документ на един от най-близките ми колеги и съответно седнах да му го направя. Той изпитва сериозен визуален “глад” и не може добре да скицира процеси, а ставаше въпрос за доста сложна диаграма на състоянията, която обаче той предварително беше разписал във файл. Работа за половин час, както го гледах предварително. И наистина след половин час Visio диаграмката беше готова а аз бях горд със себе си :). И пак се замислих колко добре ще бъде, ако имам възможност да намеря “истински” интернет, за да мога да му я пратя. Може би следобед?

Междувременно беше станало около 11:30, затова реших да си вдигна чукалата и да видя Веси как се справя пред басейна. Мислех си, че тя е отишла на по-далечния, но по-зелен и озвучен басейн, но грешах. Намерих я под една палма да чете. Не се беше къпала още, времето като че ли беше на разваляне и се чувстваше някакъв хладен вятър. Затова пък, когато аз се появих тя реши, че е време да се къпе и изчезна към по-топлия басейн. Аз от своя страна започнах пак да се мъча с малкото дисплейче и да попрочитам интересни новини, блози и коментари, които се бяха натрупали.

Веси се върна само след 15 минути, зъзнейки и настръхнала като млада ярка. Вятърът си беше казал думата и и трябваха десетина минути на слънце, за да си върне нормалния цвят :). Времето за жалост наистина беше на разваляне, но все още грееше слънце и освен вятъра други признаци не се наблюдаваха. Така или иначе обаче беше станало 13:30, така че беше време да се оправяме, за да не закъснеем за пътуването.

Прибрахме се, подготвихме се и точно в 14:05 забихме колчето да чакаме някой да ни вземе. След близо 15 минути чакане останалите скандинавци взеха един след друг да въртят на телефона на нашия гид, но ние знаейки какво е южняшко обслужване (имаме си го много в нашата България, че да ни изненада тук) продължихме да чакаме. В 14:25 (само 20 минути закъснение, нищо работа по испанските мащаби явно) дойде представителят на фирмата, за да ни разочарова всичките. Поради голямо вълнение в океана днес (а и най-вероятно утре също) нямаше да има круизче. А ние така се бяхме настроили…

Но станалото – станало. Нищо не можеше да променим, освен да си запишем друг ден. Прехвърлихме се за четвъртък по същото време и с надеждата, че тогава поне круизчето ще се случи. Това означаваше едно: нямаше да можем да посетим или разходката до вулката , или планинската разходка (4 часа слизане от доста високо место). Изненадващо за мен, Веси смята че по-добре да отидем до вулкана. Аз си мислех, че тя ще предпочете разходката, но явно или съм успял да я убедя онзи ден за плюсовете от разходка до вулкана, или не и се ходи 4 часа.

Докато стояхме на рецепцията и умувахме какво да правим следобеда, открихме щандче с брошурки на интересните места наоколо, откъдето се обзаведохме с описание на местния аква-парк. Срещу цена от €22 получаваш транспорт дотам и обратно, както и вход за аква-парка. Единодушно беше решено, че ако утре времето е хубаво, ще се ходи на аква-парк. Едно от първите неща сутринта (даже преди закуската) ще трябва да бъде оценка на времето и вземане на решение (и на билети). Ако отидем, целият ни ден ще е там, защото обратния рейс тръгва в 17:00 от там. Дано само времето да позволи.

След като взехме това решение, отидохме да заредим “глезотии” и се прибрахме да догледаме филмът от снощи. “American Dreamz” беше доста интересен за мен. Веси го намери за отчайващо тъп. Не се учудвам, защото кино-вкусовете ни са много, много различни, а и този филм по-скоро беше “от моите”. След филма изгледахме още една серия на “Бойна звезда ‘Галактика'” и Веси реши, че трябва пак да идем малко до басейна. Речено – сторено.

Да, ама не. Точно седнахме и 20 мин след това слънцето окончателно беше казало “довиждане” на всички. Вятърът беше още по-силен и беше повече от ясно, че нещо се готви за довечера. Прибрахме се, че беше станало време за вечерята.

След вечеря решихме да се разходим, но пък то беше заваляло. Разочаровани отидохме в стаята, където пуснахме “The Queen”. Страхотен филм, много добро начало, 40 мин след началото Веси захърка! Аз се ядосах доста, но какво да се прави – оставих я да спи и се преместих в хола, където окончателно доразчистих пощенската си кутия, а и успях да пусна в блога предишните два дни. Беше си постижение, имайки впредвид, че го направих от Qtec-а, а не от големия компютър. Не, не съм ги _писал_ на Qtec-а, само го ползвах като комуникационна среда. Прехвърлих си вече подготвените записки от ноутбука на телефона и от там просто си ги публикувах. WordPress има мног о удобен стил, който позволява 100% администрация на блога дори през Pocket IE.

Точно приключих с това си занимание и Веси се измъкна от леглото. Била се разсънила. Странно, преди не се беше случвало. Ами щом е разсънена – да мръднем до бара? Отидохме. Там три много ставащи каки показваха най-различни стилове танци. Танците не ми грабнаха окото особено, за разлика от една от трите каки! Но за жалост само половин час и след това те се умориха. А ние се запътихме за кратка разходка край морето, до онова место, където вълните се разбиват шумно и нависоко. Вълнението сега беше толкова силно, че пръските някак успяваха да стигнат вертикално нагоре чак до нас (може би вятърът и той помагаше?). Постояхме малко и се прибрахме в хотела, доволни че сме се разходили :).

Вечерта си я завършихме както следва – догледахме си “The Queen”, а аз описах днешния ден (“подпомогнат” от мрънкаща Веси, която не може да спи на светло :)). Утре сигурно ще го кача още сутринта в блога – пак през Pocket PC-то.

Интересен филм е този “The Queen”. Не мога да разбера претенциозността на продуцент, сценарист и режисьор – да правят филм за жив монарх и за действащ премиер? Странно, много странно. Любопитно ми е да чуя отзиви на хора, които разбират от кино. Но така или иначе на мен филмът много ми хареса. На Веси също. А това само по себе си е добър атестат, защото както вече казах ние имаме страшно различни вкусове за филми!

Делничен ден. За другите :). За мен – активна почивка. С подобни мисли се пробудих около 8:30, погледнах часовника и реших, че си струва да се опитам да убия още половин час, дремейки. Веси се събуди със звъна на телефона си, който бяхме нагласили за 9 часа. В 10 бяхме поканени на среща, за да ни обяснят какви са планираните за останалите дни забавления, а преди срещата искахме да закусим.

Речено-сторено. Закуска я оценям с добър (4). За база приемам закуската в Турция или в Шератон-Сиатъл. Въобще в храната трите звезди на хотела си личат много ясно. Не че е лоша, просто… абе нещо се губи. Имаше кисело млеко (разбира се на “Данон”), на което аз лично му обърнах подобаващо внимание. Не мога да спра да се чудя защо “Данон” липсва в Дания. Както споделих с Веси – или нещо не е наред на самата му продукция (та не може да мине здравата цедка на датските хранителни експерти), или не му излиза на сметка да продава в Дания, защото тогава ще трябва да създава датски работни места и да ги експлоатира по датски стандарти, а това може да му изяжда печалбата и от там – ентусиазма. Наистина не зная, а Данон прави кисело млеко, което ще ми дойде добре (при липса на “Родопея” и “Млякото на баба” в Копенхаген).

Така обкръжен с мисли за кисело млеко отидохме на рецепцията, където се очакваше да е срещата. Е, оказа се че не е там, ами в една зала в _другата част на хотела_. Натъртвам, защото така и не подозирахме за тази _друга част_. Оказа се, че там има един много по-приятен (и много по-голям и по-зелен) басейн, бар, а също така и хранителен бар. Явно беше, че тук ще се заседяваме “на плаж” – на нашият басейн определено има какво повече да се желае. Чудя се защо нашият басейн и той е все пълен – явно на скандинавците не им пука чак толкова за зеленината и за обстановката. А може би си мислят “обстановката не струва така или иначе – защо да си даваме зор да ходим на другия басейн”. Ако си го мислят, толкова по-зле за тях. На мен хотелът все повече и повече ми харесваше и единственото нещо, за което (вече) съжалявах беше, че не взехме AI (All Inclusive). А, да, и за още едно нещо май и двамата с Веси съжалявахме – Ангел. Щеше да си изкара много добре. На нас щеше да ни е малко по-зле и по-нервно (детето си е дете и изисква търчане след него), но нашият кутсуз нямаше да е толкова голям, колкото неговият кеф щеше да е :). За догодина си записваме тези две забележки: Ангел и All Inclusive. Където и да ходим, ще ги имаме впредвид, освен ако нещо не се промени: до догодина много време, пък и двамата с Веси сме Везни :).

Срещата мина приятно, изпълнена с датска и шведска реч. Аз разбрах точно толкова, колкото и зеленият фикус до мен. Имам даже съмнения, че зеленият фикус разбра повече, защото това най-вероятно му е N-найстата среща за тази година, на която той присъства. Веси обаче разбра много от датската реч и мъъъничка част от шведската, та успяхме да си заплюем две-три събития, на които ще направим всичко възможно да присъстваме.

Първата екскурзия, на която ще ходим, ще е всъщност разходка с корабче из региона. Говорят, че доста делфини имало, та ще се опитаме да убием 10-тина и да ги изядем на шумно чеверме на скалистите брегове на острова.

Шегувам се – делфини аз не обичам (не съм ял, поне не знам да съм), но наистина корабчето вървяло по маршрут, по който делфините обичали да се заиграват около него. И ако имам късмет, ще мога да снимам жив делфин в естествената му среда (преди години се натъкнах на един умрял на брега в Царево май беше, но той не ставаше за снимки, дори не и за художествени). Също така на корабчето ще има паеля и канарски банани (да ги видим най-накрая що за чудо са). Ще има сигурно и къпане, ако морето позволява. Въобще – очаква се да прекараме няколко приятни часа, изпълнени със щракане на фотоапарат.

След срещата отидохме да си купим кърпи. Аз лично за пореден път се плаша от това, че Испания ми се вижда евтина – явно копенхагенските цени са ме изкривили много лошо. Плажните кърпи струваха някакви си три евро парчето (абе май наистина е евтино). Продавачът обаче беше ужасно зает да говори по мобилния си телефон, който пък не спря да звъни. И така, вместо за 3, трябваше 10 минути да избираме, чакаме продавач и плащаме кърпите ;). Испанска му работа, макар че беше усмихнат и благодарящ след това, можеше и да е малко по-припрян – все пак бяхме единствените клиенти в региона :).

Натоварени с кърпите, намерихме два шезлонга и аз опънах бялото си туловище редом до това на Веси. Отпред-отзад-отпред-отзад… ааа, аман! Мразя плаж! Казвал ли съм го преди? Ако не съм – сега го казвам. Веси си го знаеше, затова не беше много изненадана, но аз някакси очаквах да ми омръзне по-късно, а не само след 20 минути. Първата задача беше да си намеря сянка. Видях, едни два шезлонга с чадърче и веднага преместихме катуна там. Друго си е на сянка – първо сланината ми не се белее така ярко и второ – слънцето наистина беше започнало да става силно.

Веси издържа цял час, преди да реши че е крайно време за басейна. Аз си намокрих краката, което може да се смята за невероятен успех на фона на трите ми влизания в морето за целия период на почивката в Черноморец миналата година. Веси стоя, зънзърика малко до мен, след което реши все пак да направи 3-4 дължини на басейна. Аз позяпах наоколо. Няма много млади каки, жалко, за сметка на това има много стари! Явно младите учат здраво, нашата почивка сега е в едно такова никакво време.

Единствената хартиена книга, която имам с мен, е първото издание на “Harry Potter and the Half Blood Prince”. Adult версията на Bloomsbury. Поръчах си я миналата година, няколко месеца преди да излезе. След това я прочетох на един дъх и сега исках да си я прочета пак, но по-бавно. Идва новата книга (мисля, че Amazon дават дата някъде средата на юни месец тази година), та трябва да знам какво точно ставаше в предишната такава. Предвид че книгата представлява масивни 600 страници, Веси мрънка всеки път, когато трябва да си я слага в малката раница, но пък имам какво да чета на плажа. Ноутбука ми издържа около 4 часа и половина, ако е с двете си батерии, но засега не ми се ще да го мъкна – на открито ще имам сериозно изпитание как да устискам да не си платя за Internet. А тук Internet доставчиците не се шегуват – единствените цени, които засега съм виждал са €5/час, което си е жив пладнешки обир, затова и смятам да го давам кротко. Не че не мога да ги дам – просто не искам да подпомагам финансово нечия колосална лакомия – на такива “бизнеси” трябва да им се помага да мрат колкото се може повече. Едва ли ще успея да ги избегна тотално, просто искам да намаля своята лепта.

Изкарахме общо към 5 часа на плажа. Хапнахме шоколад и хамбургер, пийнахме биричка, въобще “диетични” неща от всякъде. Сигурно ще се прибера още по-бял и още по-дебел. Но сега съм на почивка, не ми се ще да се занимавам с такива здравословни мисли :). Накъде около 4 следобед казах на Веси, че си дигам чукалата – тя ако иска да стои до амнайсе часът – аз не мога да издържам повече.

Прибрах се, дописах си блогописките, по някое време и Веси дойде. Наближаваше 6, а аз вече бях гладен :). Може би тази вечер, по някое време, ще трябва да се измъкна и да намеря достъп до Мрежата. Ако успея, ще си кача записките до тук, а ако съм готов, може и малко снимки също.

Преди вечеря решихме да излезем да поснимаме. Не улучихме точно залезът, но известно време имаше светлина, която позволи някоя и друга панорамна снимка. Понеже беше излязъл някакъв вятър и на двамата ни стана студено и решихме да отиваме да вечеряме.

След вечеря излязохме пак на разходка. Този път решихме да вървим по пътя, докато стигнем до “центъра” на Los Gigantes. Кой-знае какъв център не видяхме, може би нещо от рода на “центъра” на Ахтопол. На няколко пъти спирахме, за да четем менютата на ресторантчетата (по настояване на сервитьорите или управителите, които стояха отвън :)), няколко пъти спирахме да оглеждаме електроника (цените са почти като в Дания с изключение на няколкото остарели морално артикули, които могат да се вземат на смешна цена).

Като цяло, стигнахме донякъде и решихме че сме изчерпали “центъра”. На връщане поспрях в един аудио-видео-фото магазин, за да поразпитам за обективи. Като видях как се отнасят към един обектив сериозно се замислих струва ли си да се купуват стъкла от такива магазини, но все пак говорих с човека и пробвах един EF28-300 обектив. Много здрав zoom извади, до сега не бях пипал такова чудо. Още си мисля дали да се реша на цената, която ми дадоха – най-вероятно ще се допитам до експертите, ако успея да намеря читава мрежа.

След като се прибрахме се опитахме да се приспим с “American Dream”. Изтраяхме го до малко след половината и единодушно решихме, че много ни се спи и на двамата.

Дълго чаканата отпуска най-накрая настъпи. В 04:30 сутринта часовниците (няколко, за всеки случай) зазвъняха, т.е. беше време за ставане. :Веси:, както обикновено, се опита да си издейства няколко минути лежане, но аз бях безмилостен и съвестно я изхвърлих от леглото да прави кафе.

Едва имахме време за едно бързо кафе и последни приготовления, когато точно в 05:15 (както беше и поръчано) таксито закова пред нас. Няколко минути по-късно бяхме на гара Hellerup, след това с влака до летище Каструп и докато се усетим вече имахме местата си за полета до Тенерифе.

След проверката по сигурността и един бърз тигел на района пред изходи B (полетът се води “вътрешен”, защото е в рамките на ЕС, т.е. няма митница или визов контрол) решихме, че не си струва да заковем един час по-рано пред изхода, затова си взехме по кроасан и кафе и седнахме да си бъбрим. Май се оформи единодушие по въпроса, че при подобни събития догодина :Ангел: ще бъде с нас. Оставяхме го малко понастинал с течащ нос, та и на двамата като че ли ни беше едновременно съвестно и малко притеснено какво тепърва предстои. Ако беше с нас поне едното от тези притеснения щеше да ни е спестено.

Изядохме кроасаните (аз моят просто го “смукнах” за по-малко от 5 минути, мммм, пресен кроасан!), изпихме кафето и то стана време за полета. Вече знаех, че този полет е “нещо особено”, защото отказаха да ми приемат SAS EuroBonus картата (бил чартър и не важал). Не очаквах обаче да тръгнем с цял половин час закъснение, който половин час го изкарахме, стоейки като на караул пред гишето за бординг. Нетипично за SAS закъснение наистина, още повече имайки впредвид многото хора. Аз лично заподозрях, че са чакали закъсняващ полет от Хелзинки или Осло, защото се събра най-накрая доста разнообразна група хора, говорещи този звучен скандинавски език, който се пише (почти) по един и същ начин на четирите езика, но се говори толкова различно.

Полетът беше дълъг. Много по-дълъг, отколкото ми се щеше. Малко повече от 4.5 часа, даже близо до 5. Имаше си класическия SAS бюфет, но алкохолът се продаваше. Цените му явно не са били високи, защото по-късно в Тенерифе видях няколко екземпляра от нашите съмнително да позалитат, качвайки се в автобуса – явно са изконсумирали прилично количество от малките, симпатични шишенца.

На летище Тенерифе ни посрещна много слънце, придружено с немалко вятър. Още пристигайки си пролича, че не е нито Франкфурт, нито Париж, нито (особено) Копенхаген. Летището предизвика у мен пророческото чувство, че може би така ще изглежда новото летище “София” след пет години експлоатация. Личи си, че е имало бляскаво минало, но сега човеко-потокът го беше задръстил, а близостта на сиестата беше предизвикал огромни камари от хора, изнервещо чакащи пред лентите за багаж.

Очакванията ми се оправдаха, даже малко повече от очакваното :). Мина не по-малко от половин час, докато нашата лента мръдне и започне да бълва багажа. При това честичко спирайки, за да могат и останалите ленти да потръгват през това време. Останах с впечатлението, че под нас има само _един_ екип хамали, които се местят от лента на лента (един вид “load balancing” за хамали) с цел да не са мега-изнервени пътниците, чакащи чантите и евентуалния трансфер след това.
Така или иначе 30 минути чакане и след това още 10 минути докато дойде правилната раница и вече бяхме вън от летището. От тук започна “скандинавското” обслужване – хората с табелата на StarTours ни упътиха точно и ясно до автобусът, който след 10 минути тръгна да ни разхвърля по хотелите.

Тенерифе се оказа доста по-голям остров, отколкото аз си очаквах. Не че не мога винаги да погледна Уикипедия, но не го бях направил и незнайно защо си представях нещо от рода на Тассос. Да, ама не – огромен, вулканичен остров. :Веси: прочете от датските брошури, че най-високата точка на острова се намира на над 3200м надморско равнище, което значи че там винаги би следвало и да има сняг (ски? Не, не сме дошли за ски :)). Пътувахме близо час и половина през изсушена, пустинна растителност. Невероятни скални образувания, по които ясно личи човешкият опит за облагородяване. И чисто южняшкият (в случая – испански) начин за правене на нещата. Няколко неща ми се навряха в очите още първия час:

* Изглежда, испанците имат следното правило: “Ако боклукът не е в моя двор, то той не съществува”. Бил съм в Гърция и Турция, естествено бил съм много и из България и смея да твърдя, че испанците са много добри в прилагането на това правило. Къщите, банановите плантации около тях, курортите светят (с изключени на грозните строежи). Но вън от тях почват камари строителни боклуци, запуснати и изоставени жилища и т.н. отпадък (буквално). Личи си как на никой не му пука за общия облик на заобикалящата ни среда. Може би логиката “и без това е грозна, да не се мъчим излишно да я подобряваме” ги води? Не знам. Но ми направи лошо впечатление – особено купчините строителен отпадък, изсипани тук-таме по разните скални дерета.
* Строи се. Ама като казвам “строи”, да не си мислите че имам впредвид Златните или Слънчев бряг. Тук се строи повече и от там. Огромни строежи, перфектно обезопасени, и не пречещи (засега поне :)) на туристите, но все пак грозни и предполагам – шумни. Разбирам донякъде липсата на спиране на строежите, когато са в “сезон” – тук сезонът, ако не се лъжа, е целогодишен – няма просто кога да се строи, затова и се гледа да е максималко безопасно, но.. строежите са си “действащи”.
* Банани. Не знам дали Испания може да се нарече “бананова република” (едва ли, едва ли!), но определено Тенерифе е бананов остров :). Навсякъде покрай пътя бананови плантации. Не съм ял още местните банани, но няма да им се размине, особено ако ми кажат че са пресни.

Като цяло обаче първите впечатления са повече от добри! След час и нещо пътуване с автобуса най-накрая спряхме и пред Tanaimo Tropical – хотелът, в който щяха да преминат следващите няколко дни. И тук дойде една голяма и приятна изненада.

Оказа се, че резервацията ни не е за стая. В този хотел няма стаи. Всички “единици” са добре оборудвани едностайни (а със сигурност има и по-големи) апартаментчета. Имаме си тераска, гледаща директно към басейна, холче с кухненски бокс към него (чинии, чаши, прибори, всички необходими за готвене неща, даже и аспиратор :)). Добре, че не планирахме да готвим въобще, че иначе нямаше да е на хубаво – даже доматена манджа може да си сготви човек тук.

Веднага след като отпочинахме от пътуването и разопаковахме, решихме да излезем и да “огледаме” басейна. На Веси и беше малко студено, затова до къпане едва ли щеше да се стигне, но поне щяхме да изпием по бира. Оказа се, че няма хавлии (тези от хотела било забранено да се ползват за басейна), та утре ще трябва да си купим две по-големички за шезлонгите.

Барът се оказа приятно место, където ако решиш да платиш с банкнота от €50 ти дават бирата безплатно и те молят да платиш после, като имаш дребни. Сравнение на цените с Копенхаген тук не може и да има, но и така трябва да бъде – все пак има _известна_ разлика в стандартите. Иначе местната бира се оказа приятно питие, което за около половин час свърши и стана време да поизлезем, за да си купим това-онова.

Първата и най-важна покупка беше водата за пиене. Декларирано ни беше, че водата в хотела не става за пиене (а комай и на целия остров е така). Поради това си взехме минерална вода от близкото магазинче, заедно с по някоя и друга глезотия за вечер в леглото, а и няколко бирички, ако случайно изпитаме пристъп на жажда. В близост на хотела има голям супер маркет, усещам че и за в бъдеще той ще ни е полезен. Въпреки това, че храната ни е в хотела.

Като стана въпрос за храна, дойде време и за първата вечеря. Подходихме към нея с доста интерес, едновременно защото бяхме гладни, а и защото Веси искаше да види “испанската кухня”. По мое лично мнение кухнята не беше особено испанска, така както и в Анталия кухнята не беше особено турска. Което е някакси нормално, имайки впредвид разнородната туристическа гмеж, която бяхме.
Местна или не, похапнахме много добре. Бялото вино, което си взехме с вечерята, не беше лошо, но и не беше нищо особено.

След вечеря решихме да излезем на разходка. Тръгнахме нагоре от хотеля, след това по една уличка слязохме чак до морето. Пробвах се малко на нощни снимки без статив (нямах приличен статив, а ме мързеше да разпъвам малкия), след това с Веси тръгнахме покрай морето. Разхождахме се по малка алея на самия скалист бряг. Долу, на около 30 метра под нас, морето биеше здраво скалите. На едно место морето си беше изкопало интересна дупка – въпреки, че отгоре не се виждаше никакво вълнение, от време на време от дупката изригваше с як плясък огромна вълна, която пръскаше всички скали и овлажняваше въздуха така, че ми се наложи да си прикрия апарата (въпреки, че както казах, бяхме на около 30 метра над вълната).
След като наблюдавахме това место около 5 минути, надявайки се пак да излезе голяма вълна, решихме да продължим. По едно време открихме някакъв миниатюрен плаж, на който се вееше зарязан червен флаг. Пясъкът тук заслужава специално внимание, защото е черен. Попитахме се “а той дали пуска черно”, но явно ще научим отговора на този въпрос някой друг ден, защото Веси е решила да ходи задължително на “черен плаж”. Аз лично нямам особено желание – дали пуска или не не е толкова важно, важното е че обедното слънце със сигурност ще прави възможно печенето на яйца на черния пясък. Имайки впредвид как е в България, където пясъкът е жълтеникаво бял, тук той ще се нагрява с пъти повече поради тъмния си цвят.

След плажът се качихме нагоре (до пътя имаше около 40 метра) височина и продължихме покрай заведенията. Отбелязахме един “интересен бар”, но не се отбихме тази вечер. След като открихме заветните стъпала, слязохме към хотела.

В леглото гледахме последният епизод от трети сезон на “Сексът и градът”. Оказа се, че нямаме повече, което най-вероятно ще ни накара най-накрая да започнем и сваленото до сега от трети сезон на “Бойна звезда ‘Галактика'”. Точно преди да заминем имахме сериозен срив в пиратския даунлоад, затова и не успяхме да се запасим добре с филми. Нищо, ще четем повече :).

Това няма как да го пропусна. Велико :).

Оригиналната идея е от Open Source @ xkcd.com. Преводът е мой.