Дълго чаканата отпуска най-накрая настъпи. В 04:30 сутринта часовниците (няколко, за всеки случай) зазвъняха, т.е. беше време за ставане. :Веси:, както обикновено, се опита да си издейства няколко минути лежане, но аз бях безмилостен и съвестно я изхвърлих от леглото да прави кафе.

Едва имахме време за едно бързо кафе и последни приготовления, когато точно в 05:15 (както беше и поръчано) таксито закова пред нас. Няколко минути по-късно бяхме на гара Hellerup, след това с влака до летище Каструп и докато се усетим вече имахме местата си за полета до Тенерифе.

След проверката по сигурността и един бърз тигел на района пред изходи B (полетът се води “вътрешен”, защото е в рамките на ЕС, т.е. няма митница или визов контрол) решихме, че не си струва да заковем един час по-рано пред изхода, затова си взехме по кроасан и кафе и седнахме да си бъбрим. Май се оформи единодушие по въпроса, че при подобни събития догодина :Ангел: ще бъде с нас. Оставяхме го малко понастинал с течащ нос, та и на двамата като че ли ни беше едновременно съвестно и малко притеснено какво тепърва предстои. Ако беше с нас поне едното от тези притеснения щеше да ни е спестено.

Изядохме кроасаните (аз моят просто го “смукнах” за по-малко от 5 минути, мммм, пресен кроасан!), изпихме кафето и то стана време за полета. Вече знаех, че този полет е “нещо особено”, защото отказаха да ми приемат SAS EuroBonus картата (бил чартър и не важал). Не очаквах обаче да тръгнем с цял половин час закъснение, който половин час го изкарахме, стоейки като на караул пред гишето за бординг. Нетипично за SAS закъснение наистина, още повече имайки впредвид многото хора. Аз лично заподозрях, че са чакали закъсняващ полет от Хелзинки или Осло, защото се събра най-накрая доста разнообразна група хора, говорещи този звучен скандинавски език, който се пише (почти) по един и същ начин на четирите езика, но се говори толкова различно.

Полетът беше дълъг. Много по-дълъг, отколкото ми се щеше. Малко повече от 4.5 часа, даже близо до 5. Имаше си класическия SAS бюфет, но алкохолът се продаваше. Цените му явно не са били високи, защото по-късно в Тенерифе видях няколко екземпляра от нашите съмнително да позалитат, качвайки се в автобуса – явно са изконсумирали прилично количество от малките, симпатични шишенца.

На летище Тенерифе ни посрещна много слънце, придружено с немалко вятър. Още пристигайки си пролича, че не е нито Франкфурт, нито Париж, нито (особено) Копенхаген. Летището предизвика у мен пророческото чувство, че може би така ще изглежда новото летище “София” след пет години експлоатация. Личи си, че е имало бляскаво минало, но сега човеко-потокът го беше задръстил, а близостта на сиестата беше предизвикал огромни камари от хора, изнервещо чакащи пред лентите за багаж.

Очакванията ми се оправдаха, даже малко повече от очакваното :). Мина не по-малко от половин час, докато нашата лента мръдне и започне да бълва багажа. При това честичко спирайки, за да могат и останалите ленти да потръгват през това време. Останах с впечатлението, че под нас има само _един_ екип хамали, които се местят от лента на лента (един вид “load balancing” за хамали) с цел да не са мега-изнервени пътниците, чакащи чантите и евентуалния трансфер след това.
Така или иначе 30 минути чакане и след това още 10 минути докато дойде правилната раница и вече бяхме вън от летището. От тук започна “скандинавското” обслужване – хората с табелата на StarTours ни упътиха точно и ясно до автобусът, който след 10 минути тръгна да ни разхвърля по хотелите.

Тенерифе се оказа доста по-голям остров, отколкото аз си очаквах. Не че не мога винаги да погледна Уикипедия, но не го бях направил и незнайно защо си представях нещо от рода на Тассос. Да, ама не – огромен, вулканичен остров. :Веси: прочете от датските брошури, че най-високата точка на острова се намира на над 3200м надморско равнище, което значи че там винаги би следвало и да има сняг (ски? Не, не сме дошли за ски :)). Пътувахме близо час и половина през изсушена, пустинна растителност. Невероятни скални образувания, по които ясно личи човешкият опит за облагородяване. И чисто южняшкият (в случая – испански) начин за правене на нещата. Няколко неща ми се навряха в очите още първия час:

* Изглежда, испанците имат следното правило: “Ако боклукът не е в моя двор, то той не съществува”. Бил съм в Гърция и Турция, естествено бил съм много и из България и смея да твърдя, че испанците са много добри в прилагането на това правило. Къщите, банановите плантации около тях, курортите светят (с изключени на грозните строежи). Но вън от тях почват камари строителни боклуци, запуснати и изоставени жилища и т.н. отпадък (буквално). Личи си как на никой не му пука за общия облик на заобикалящата ни среда. Може би логиката “и без това е грозна, да не се мъчим излишно да я подобряваме” ги води? Не знам. Но ми направи лошо впечатление – особено купчините строителен отпадък, изсипани тук-таме по разните скални дерета.
* Строи се. Ама като казвам “строи”, да не си мислите че имам впредвид Златните или Слънчев бряг. Тук се строи повече и от там. Огромни строежи, перфектно обезопасени, и не пречещи (засега поне :)) на туристите, но все пак грозни и предполагам – шумни. Разбирам донякъде липсата на спиране на строежите, когато са в “сезон” – тук сезонът, ако не се лъжа, е целогодишен – няма просто кога да се строи, затова и се гледа да е максималко безопасно, но.. строежите са си “действащи”.
* Банани. Не знам дали Испания може да се нарече “бананова република” (едва ли, едва ли!), но определено Тенерифе е бананов остров :). Навсякъде покрай пътя бананови плантации. Не съм ял още местните банани, но няма да им се размине, особено ако ми кажат че са пресни.

Като цяло обаче първите впечатления са повече от добри! След час и нещо пътуване с автобуса най-накрая спряхме и пред Tanaimo Tropical – хотелът, в който щяха да преминат следващите няколко дни. И тук дойде една голяма и приятна изненада.

Оказа се, че резервацията ни не е за стая. В този хотел няма стаи. Всички “единици” са добре оборудвани едностайни (а със сигурност има и по-големи) апартаментчета. Имаме си тераска, гледаща директно към басейна, холче с кухненски бокс към него (чинии, чаши, прибори, всички необходими за готвене неща, даже и аспиратор :)). Добре, че не планирахме да готвим въобще, че иначе нямаше да е на хубаво – даже доматена манджа може да си сготви човек тук.

Веднага след като отпочинахме от пътуването и разопаковахме, решихме да излезем и да “огледаме” басейна. На Веси и беше малко студено, затова до къпане едва ли щеше да се стигне, но поне щяхме да изпием по бира. Оказа се, че няма хавлии (тези от хотела било забранено да се ползват за басейна), та утре ще трябва да си купим две по-големички за шезлонгите.

Барът се оказа приятно место, където ако решиш да платиш с банкнота от €50 ти дават бирата безплатно и те молят да платиш после, като имаш дребни. Сравнение на цените с Копенхаген тук не може и да има, но и така трябва да бъде – все пак има _известна_ разлика в стандартите. Иначе местната бира се оказа приятно питие, което за около половин час свърши и стана време да поизлезем, за да си купим това-онова.

Първата и най-важна покупка беше водата за пиене. Декларирано ни беше, че водата в хотела не става за пиене (а комай и на целия остров е така). Поради това си взехме минерална вода от близкото магазинче, заедно с по някоя и друга глезотия за вечер в леглото, а и няколко бирички, ако случайно изпитаме пристъп на жажда. В близост на хотела има голям супер маркет, усещам че и за в бъдеще той ще ни е полезен. Въпреки това, че храната ни е в хотела.

Като стана въпрос за храна, дойде време и за първата вечеря. Подходихме към нея с доста интерес, едновременно защото бяхме гладни, а и защото Веси искаше да види “испанската кухня”. По мое лично мнение кухнята не беше особено испанска, така както и в Анталия кухнята не беше особено турска. Което е някакси нормално, имайки впредвид разнородната туристическа гмеж, която бяхме.
Местна или не, похапнахме много добре. Бялото вино, което си взехме с вечерята, не беше лошо, но и не беше нищо особено.

След вечеря решихме да излезем на разходка. Тръгнахме нагоре от хотеля, след това по една уличка слязохме чак до морето. Пробвах се малко на нощни снимки без статив (нямах приличен статив, а ме мързеше да разпъвам малкия), след това с Веси тръгнахме покрай морето. Разхождахме се по малка алея на самия скалист бряг. Долу, на около 30 метра под нас, морето биеше здраво скалите. На едно место морето си беше изкопало интересна дупка – въпреки, че отгоре не се виждаше никакво вълнение, от време на време от дупката изригваше с як плясък огромна вълна, която пръскаше всички скали и овлажняваше въздуха така, че ми се наложи да си прикрия апарата (въпреки, че както казах, бяхме на около 30 метра над вълната).
След като наблюдавахме това место около 5 минути, надявайки се пак да излезе голяма вълна, решихме да продължим. По едно време открихме някакъв миниатюрен плаж, на който се вееше зарязан червен флаг. Пясъкът тук заслужава специално внимание, защото е черен. Попитахме се “а той дали пуска черно”, но явно ще научим отговора на този въпрос някой друг ден, защото Веси е решила да ходи задължително на “черен плаж”. Аз лично нямам особено желание – дали пуска или не не е толкова важно, важното е че обедното слънце със сигурност ще прави възможно печенето на яйца на черния пясък. Имайки впредвид как е в България, където пясъкът е жълтеникаво бял, тук той ще се нагрява с пъти повече поради тъмния си цвят.

След плажът се качихме нагоре (до пътя имаше около 40 метра) височина и продължихме покрай заведенията. Отбелязахме един “интересен бар”, но не се отбихме тази вечер. След като открихме заветните стъпала, слязохме към хотела.

В леглото гледахме последният епизод от трети сезон на “Сексът и градът”. Оказа се, че нямаме повече, което най-вероятно ще ни накара най-накрая да започнем и сваленото до сега от трети сезон на “Бойна звезда ‘Галактика'”. Точно преди да заминем имахме сериозен срив в пиратския даунлоад, затова и не успяхме да се запасим добре с филми. Нищо, ще четем повече :).