Днес научих за Калпана Чаула: първата жена-астронавт от индийски произход. Научих за нея покрай едно от представянията на колеги във фирмата на жени с огромно влияние.

Калпана е била от хората, които не се спират пред нищо, за да постигнат детската си мечта. Тя се е интересувала от летене, от Космоса, от цялата романтика на историите, свързани с това.

Обикновено момчетата сме тези, които сме привлечени от “тези неща”. Дали заради културни стереотипи, дали заради нещо друго. Но в град Карнал, Индия, на 17 март 1962 се ражда Калпана, която ще посвети живота си на стремежа към Космоса.

Индия е държава, в която стереотипът, предначертаността, са дълбоко заложени в културата. Аз не знам дали Калпана се е сблъскала с културните презразсъдъци на индийското общество. Но знам, че тя завършва бакалавър по аерокосмическо инженерство в Чандигарх, Пенджаб, а след това прави и две магистратури по същата специалност, но този път в САЩ. Защитава докторска дисертация по аерокосмическо инженерство University of Colorado Boulder през 1988 г.

Високообразован инженер, Калпана е притежавала и лиценз за инструктор по безмоторно летене, както и за пилот на еднодвигателен и многодвигателен пътнически самолет. През 1991 тя става американска гражданка и малко по-късно постъпва в НАСА.

Избрана е да лети на първата си мисия през 1996-а година и година по-късно, на совалката “Колумбия” се случва първия ѝ полет. На 19 ноември 1997-а Калпана става първата жена-астронавт от индийски произход. На тази мисия тя е стандартен специалист, който извършва разнообразни задачи. Прекарва малко повече от 15 дни на международната космическа станция, като в продължението на мисията изминава общо 16,737,178 км в 252 орбити около Земята.

През 2001 година Калпана е избрана за втора космическа мисия. Мисията се забавя многокрано заради разнообразни проблеми. на 16 януари 2003 Калпана се завръща отново на борда на “Колумбия”, чрез която достига до Международната космическа станция за своята втора мисия. На втората мисия Калпана е и бордови инженер, освен стандартната роля “специалист на мисията”.

В началото на тази втора мисия, при излизането, парче от изолацията на единия резервоар се отчупва и одрасква лявото крило на орбитъра. Орбитър е “самолетът” на космическите совалки: това е целия Payload на мисията, това е единственото нещо, което прави совалката “совалка”, т.е. преизползваем апарат. Там стоят астронавтите, от там се пилотира совалката.

Инцидентът с орбитъра е взет предвид от мисията и въпреки, че при предишни ситуации се е оказвало, че подобно нещо може да е с катастрофални последици, на мисията се разрешава да се върнат на земята с тази совалка. Не знам дали са имали шанс да изчакат друга… или са били длъжни да рискуват. Според разследването управляващите мисията инженери вземат решение да не се прави нищо, понеже така или иначе астронавтите не могат да ремонтират орбитъра, докато са в Международната космическа станция. Тук има и по-детайлна информация за разследването на инцидента.

Така или иначе, на 1 февруари 2003-а екипажът тръгва да се прибира обратно. При навлизането на “Колумбия” в атмосферата, повредата пропуска нагорещените газове от триенето да преминат топлинния щит на орбитъра, да навлязат в крилото и да разрушат неговата структура. Това кара космическия кораб да стане неуправляем, нестабилен, и като резултат орбитъра се разпада.

При аварията, над небето на Тексас и Луизиана, загива Калпана Чаула заедно с шестимата си колеги. Тази авария слага двугодишна пауза на полетите на совалките и е основната причина полетите с тях да бъдат прекратени.

Останките на астронавтите са намерени и идентифицирани. По нейно желание приживе, Калпана е кремирана и прахът ѝ е разпръснат над Zion National Park в щата Юта, САЩ.

Калпана загива на четиридесетгодишна възраст. Оставя след себе си съпруг, с който са имали деветнадесет-годишен брак.

Самата тя остава вдъхновение на много момичета за това, че мечтите са постижими, стига да работиш здраво за тях и да не се поддаваш на предразсъдъци и вкоренени вярвания.

От тогава до сега са изминали повече от осемнадесет години. Днес името на Калпана носят различни университетски места: от ученически кампуси, до една от залите на Тексаския университет в Ърлингтън.

---

Всички използвани снимки са от Public Domain от Wikipedia

Вчера излезе програмата на “Демократична България”: коалицията с бюлетина 11, която (пак до вчера) беше ясният ми избор от списъка с бюлетини за 04.04.2021.

Преглеждайки набързо основните части на програмата (“Манифест” и “Икономически мерки за излизане от кризата”) така се ядосах, че публикувах напоителен статус по въпроса. Под статуса стана интересна дискусия. В нея партийните активисти се юрнаха да защитават как въвеждането на прогресивен данъчен процент не било всъщност въвеждане на прогресивен данъчен процент.

Материалът, в който започнах да разглеждам програмата им и въздействието ѝ върху моя политически избор все още “отлежава”. Както в главата ми, така и в един документ. Може би ще види свят някой ден, а може да си остане само мой си. А може да “видят свят” и чрез няколко материала като този.

Осени ме обаче един друг въпрос: Как така хора, занимаващи се с ИТ, пропуснаха да направят детайлен QA/beta test на тези документи, преди да ги пуснат пред широките маси? Толкова ли не им хрумна, толкова ли добре успяха един-друг да се убедят, че са брилянтни и безгрешни?

Въпреки, че напуснах “Да, България”, ако се бяха обадили нямаше да им откажа един “бета-тест” на програмата. Тогава щях да им посоча, че правят поне две много критични грешки:

Първата грешка: бият твърде наляво, отменяйки плоския данък

Да видим първо какво е “дясно” според българския превод в Wikipedia:

Десницата в политиката подкрепя виждането, че социалната стратификация и йерархия е неизбежна, естествена, нормална и желателна. Тя обикновено поддържа тази си позиция, опирайки се на естественото право, икономиката или традициите. Йерархията и социалното неравенство се разглеждат като естествен резултат от традиционните социални разлики или конкуренцията при пазарните икономики.

Мярката “отмяна на плоския данък” с идеята, че доходите до 500 лв не трябва да участват в издръжката на държавата е всичко друго, но не и дясна политика. Подобна мярка очаквах (и има!) в програмата не една социалистическа партия, от които по принцип се очаква да се “борят с неравенството”.

Отмяната на плоския данък, която “Демократична България” предлагат, създава прогресивна данъчна таблица, която според текущите им намерения изглежда така:

0 до 499.99 лв доход	➡️дължи се 0% данък
за доход над 499.99 лв нагоре	➡️дължи се неуточнен процент данък

По-долу ще коментирам защо ясното и категорично посочване на процента на горницата е втората им сериозна грешка.

С тази мярка “Демократична България” яко дрънка по лявата струна. Подобно действие плюе по един от принципите, в които десните хора вярват: справедливото участие на всеки в издръжката на държавата. С въвеждането на таблица от проценти един ще плаща по-малък общ процент данък от доходите си, за сметка на друг. Което не е справедливо, защото колкото по-малко доходи има даден човек, толкова ще е по-освободен от данъци. Да, това справедливост, но лява справедливост.

Отмяната на плоския данък е лява, популистка мярка. С нея опитват да ловят маймуни с трици. Може би се надяват да привлекат гласове от БСП, но не изчисляват правилно колко гласове от сегашните си симпатизанти ще загубят!

Как досега не разбраха, че за повечето от симпатизантите им подобно действие ще бъде изтълкувано като лява политическа мимикрия? Или дори направо като декларация вляво? Знам, че аз съм един от тях.

Как досега не разбраха, че има хора, които все още ги подозират във връзка със “здравите леви сили”: дали заради рода̀та на Христо Иванов, дали заради някои други партийни функционери, или заради “брака по сметка” със “зелените”, които са една от “най-здравите леви сили” по принцип? Причината няма значение, имат значение фактическите обстоятелства.

Колко затворени трябва да са били в техния си социално-партиен балон, че да игнорират кристално-ясната логика какви ще са последствията от това тяхно публично и явно олевяване, към “соцална справедливост”?

И най-важният въпрос, който е продиктуван от това, че ГЕРБ все още не са си показали програмата

Дават ли си от “Демократична България” сметка какво ще стане с повечето техни десни симпатизанти, ако утре ГЕРБ официално обяви в програмата си запазването на плоския данък от 10%?

Нека сега хвърлим око и на втората им грешка:

Липсва критичен елемент: цифрата на процента данък, който ще се установи за горницата след като се премахне плоския данък

Да, сигурно мозъците, създали тази програма, са си казали “абе как, мноо ясно, че ше запазим процента!”. Но не стоят съвсем така нещата, поне при мен. Със сигурност и при други десни хора.

Недоверието, което предизвиква в мен отмятането от плоския данък създава в мен категорично подозрение, че полагат основи да увеличават още повече рекета над всеки един от нас.

Да, ясно заявяват, че щели да държат данъците ниски. Ама “фискална политика” затова е “фискална”, защото трябва да има цифри. Аз, като човек на цифрите, държа да видя черно на бяло какво смята да прави политическата сила, за която ще гласувам.

За мен, като цифров човек, е изключително важно да видя тази цифра, която ангажира ясно и точно бъдещите избранници.

Липсата на цифрата кара недоверието, поникнало вследствие отмяната на плоския данък, да избуи още повече. Защото алабализмите на думите могат лесно да бъдат експонирани в едни например 15% данък за горницата над 3900 лв. Защото, пак според техни бъдещи думи “обстановката ще го изисква”, или ще е “повече социално справедливо”. Мога да избълвам още политическо-приемливи фразеологизми, с които биха могли да обосноват бъдещо вдигане на данъците.

Ако някой се запита “ама защо да го правят”, то ще посоча малко от останалия популизъм от програмата им: вдигането с 50% на сериозна част от заплатите на хора, които се издържат от държавния бюджет и вдигането на средната пенсия до 1000 лв.

Реализацията на подобен популизъм може да стане единствено (много) повече пари, които могат да се появят в бюджета по един от следните начини:

1. Чрез увеличаване на БВП, което би довело по естествен начин до повече приход от рекета над бизнеса и хората, съответно и повече пари за преразпределяне.
2. Чрез увеличаване на събираемостта на мита, акцизи и другите, по-невидими за хората държавни кражби. Тук не мисля, че който и да е управник има шанс, защото ако опита, много бързо пада от власт. А и това е една от най-големите хранилки на всяка партия на власт.
3. Чрез инфлация, т.е. чрез печатане на пари, което все още не можем да правим. Но пък един ден ще можем, защото валутния борд по естествен начин ще изчезне, когато изчезне и левът. С нашите жадни за пари политици – жална ни майка тогава! Но подкрепата за това безумие е толкова голяма, че не вярвам да има връщане назад: скалата, която ще премаже лева отдавна се затъркаля по стръмнината.
4. Чрез нови заеми, които внуците и правнуците ни ще изплащат.
5. Чрез увеличаване на данъчния рекет над всеки един от нас: хората и бизнеса.

Да видим как биха могли да се развият реалните събития при едно такова управление:

• Точка 1 е малко вероятна да се случи в условията на тежката икономическа криза, която наричаме “световна пандемия”. Но пък ще е чудесно оправдание за бъдещите управляващи;
• Точка 2 е още по-малко вероятна, защото никой властимащ няма да пусне хранилката. За последните тридесет години съм го видял достатъчно много, за да вярвам, че ако ще чисти като сълзички управници да изберем, те много бързо намират “на хляба мекото”, когато отворят приходния раздел на фиска. А най-мекото на нашия хляб е точно в т.2, комбинирано, разбира се, с кражбата от еврофондовете;
• Точка 3 е невъзможна, поне докато държим борда. Ако го махнем, скоро няма да има нищо за крадене (да си спомним 1997-а за тези, които могат да помнят);
• Точки 4 е много вероятна. ГЕРБ я реализира. Няколко пъти. Лесно, по популистки прехвърли днешните харчове към децата и внуците ни.
• Точка 5 вече е също много вероята. Но аз не мога да уважавам никоя политическа сила, която прибегне до точка 4, а тези, които реализират точка 5, ведно с личностите, които са основни участници там, са завинаги вън от списъка ми с хора, на които бих гласувал доверие.
  • Една отклонение за КОД: Москов опита въвеждане на данък “вредни храни”. Колкото и десен да се опита да се изкара днес той, за мен той все още е обичайния лявоцентрист, отлюспил се от ДСБ в опит да остане на хранилката възможно най-дълго време. Въпреки това, след събитията, за които пиша тук, КОД е обратно в списъка ми за потенциален избор!

Непосочвайки категорично ясно точният процент, за мен има сериозна опасност да се реализира хипотезата на точка 5: увеличаване на данъчната тежест. Премахването на плоския данък и създаването на пропорционалната таблица на облагане на доходите са отлична основа за лесни бъдещи увеличения.

И все пак, кое ѝ е хубавото на тази програма

Аз се стремя (понякога със сериозно усилие) да търся и по нещо хубаво във всяко едно събитие около мен, независимо политическо или не. Чувал съм, че за да си запазим разума, това било добра тактика. Затова ще завърша с кое е хубавото нещо, което се получи от публикуването на тази програма.

Хубавото е, че вече е точно и ясно в кой политически спектър стои “Демократична България”. Вчера те категорично се идентифицираха като ляво-центристка коалиция. Не само чрез думи. Чрез нещо много по-убедително: чрез най-сериозното политическо изявление на една политическа сила: предизборната ѝ програма!

В продължение на последните години моите предразсъдъци ме заблуждаваха, че подкрепа им за неща като Истанбулската конвенция и други леви политики са наследство от ДЕОС, един вид изблик на онова силно, розово-толерастко ядро, което се вля в “Да, България” малко след създаването ѝ.

Вчера, с обявяването на ляво-центристката им програма ми стана окончателно ясно, че не може да търсим каквото и да е дясно в “Демократична България”. Те категорично се дефинираха като ляво-центристи. Някой ден ще пиша и защо смятам центризма за по-опасен дори от лявото. Но не днес.

Вчера на мен лично ми стана ясно, че и този месец ще пада четене. Онзиден бях убеден, че знам какво ще правя на 04.04: “Демократична България” изглеждаше най-малкото зло от всичко, което вмирисаният ни политически тезгях предлага. Днес вече не съм толкова уверен.

Та, в този смисъл, може би “десен QA” хич не им е бил и необходим на “Демократична България”.

Чакам с нетърпение програмите на ГЕРБ и КОД.

---

В графиката по-горе са използвани лого и цвят от сайта на “Демократична България”,
лицензирани под Creative Commons Attribution 4.0 International License
Основата на графиката е от PoliticalCompass.org

Преди време имаше неуспял опит да се възобнови добрата, стара (много стара) традиция на свързани блог-постове. Традиция толкова стара, че две от трите ми деца не бяха родени, когато тази традиция умря.

Опитът като че ли, тръгна от Иван, макар че аз за пръв път я видях при Йовко.

Йовко опитва да обясни как блогърите сме предали блогването в името на кратките, 140 символни съобщения в Туитлър (които след това станаха 280 символни). Аз конкретно съм все по-спорадичен потребител на Туитлър. Отвратих се от категоричното им преминаване на “ултра-либерал-прогресивна вълна” покрай размириците, съпътствали встъпването на власт на Байдън.

Ако приема позицията на Йовко, че социалните мрежи, по един или друг начин са съпътствали гибелта на блогването, давайки трибуна на (бившите) блогъри, то моят грях безспорно лежи във Фейсбук. Чистосърдечно си признавам, че откак имам Фейсбук, моето блогване претърпя рязък спад. Това се случи още, докато бях в Дания. Макар, че от Дания пусках от време на време по някой пост, свързан с живота ни там, наличието на Фейсбук гра̀фа ми направо практически излишно да се пише другаде, освен там.

Разбира се, по онова време Фейсбук не беше това, което е днес. Беше все още сравнително безопасна, сравнително безобидна към потребителите си стартъп компания. Ако си спомням правилно, моят акаунт го използвах доста за разни там игри. Готвѝх някакви буламачи в една виртуална игрица, след това друга, въобще Фейсбук беше за мен повече платформа за игри по онова време.

Постепенно обаче те налучкаха как да правят пари от платформата си. И съответно започнаха да ги правят все по-добре.

Поискаха повече контрол върху данните ни. И го получиха.
Поискаха повече права върху смартфоните ни. И го получиха.
Отделно, смарфонът се превърна от чисто бизнес-устройство в цифров тефтер за почти всеки, който има образование над основното. Фейсбук бяха част от този процес. Данните от смартфоните ни ги превърнаха в мултимилиардната корпорация, която са днес.

Тогава маркетинг-светът беше едно нещо. Днес е друго.

Всичко се променя. За добро или лошо. В момента Фейсбук е царят на маркетинга. Скоро ще е някой друг. След това ще е трети. Когато има нужда от една услуга винаги се появява някой, който я предоставя по най-добрия начин срещу най-разумната цена. Фейсбук успяха в това. Идеално поставени и идеално изпълнени бизнес-цели.

Но да се върнем на блогърите. Че “предадохме” личните си пространства – предадохме ги. Нищо, че от момента на това предателство та до днес възникнаха и платформи, където може да има нелоша монетизация на това, което пишем. Разбира се, само тези, които пишат неща, за които някой е готов да плати. Тези, като мен, които гледат на личния си блог като място за “моите си глупости” не могат (а и не трябва) да монетизират точо тези писания.

Блог-веригата, тръгнала от Йовко, стигна до Мими, която от своя страна мисли че за блогването като “онлайн аптечка за първа необходимост”. Не знам колко от вас помнят, но имаше не едно и не две сътресения от времето преди Фейсбук, когато “онлайн блог-вериги” започваха сериозен обществен дебат. Толкова сериозен, че предизвиквахме и реакции на политици, за да се замаже положението. Или просто за да се покаже заинтересованост.

В блог-вериги се дискутираха обществено наболели проблеми. Може би това ни липсва днес на нас, “блогърите от онова време”. Признавам си: на мен ми липсва. Липсва ми усещането, че гласът ти има значение. Тогава се намираха повече хора, които обръщаха внимание на глупостите ми. Днес са значително по-малко. Особено през блога ми. И това е ОК, защото както казах, всичко се променя.

Ясен не остана по-назад от темата за бившето величие на блоговете. И там, при Ясен, тази блог-верига приключи. Може би за да докаже, че е крайно време да свикнем с мисълта, че нещата са по-различни и ние, щем-не щем, ще трябва да се променим. И да приемем реалността такава, каквато е.

Разбира се, може да останем елитарно-обидени на всичко около нас и с въздишка да опитваме да възродим предишното. Понякога, много рядко, тези действия успяват. Дори и и за малко. Но все пак успяват. Е, в случая искрицата, подета от Иван (и Йовко) запали тук-там няколко публикации. Пламък не можа да стане. Не заради друго, ами защото и Йовко, и Иван са прави. Блогването не е това, което беше. И опитвайки да правим нещата по стария начин няма как да очакваме да се получи.

Аз, “предавайки” блогването и бидейки изключително активен Фейсбук потребител, допринасям за тази “смърт”. Не се опитвам да се самозаблуждавам, че нещата ще се променят. Моят личен дневник си остава една солидна директорийна структура в github и частично в 750words (там не ме търсете, всичко е private). В блога поствам или когато много се ядосам, или когато искам да оставя нещо, което да ми е “справка” за в бъдеще. Или когато искам да си запиша някой хубав спомен.

От близо година опитвам да пиша така личния си дневник, че да става за блогване. Но не ми се получава. А и не смятам, че трябва да занимавам света с личния си дневник. Но ако някой реши да се отбие да прочете – добре дошъл.

Няма тук да ви обяснявам как може чрез RSS да постигнем по-добра информираност. Който иска да чете: Йовко го е описал чудесно. Но определено това изисква повече ангажираност от всеки. Ще постигнете контрол върху новините, които чете защото са ви интересни, а не защото ще ви държат възможно най-много време на сайта на Фейсбук. Но иска труд.

Истината е категорична: Пазарът каза “не” на блогването. И това е ОК.

---

Използвани са следните изображения:
1. Free-Photos from Pixabay
2. Firmbee from Pixabay
3. Werner Moser from Pixabay

Чудех се защо от Книжарници Сиела ми дават без проблем да си сваля копие на съвременна, чисто нова електронна книга**, която току-що съм си купил.
Интересно ми беше и се зарадвах на това, че DRM параноята на (поне) едно издателство е отминала.

Да си купиш нова българска книга в електронен вид не е шега работа. Спомням си, че едни от първите, които го предложиха, ме караха да си правя акаунт при тях, да инсталирам разни специфични, дървени приложения, за да мога да чета копието на книгата, което съм си купил и което би следвало да си е мое. Така и не си купих тогава, защото прецених, че това е много връзващо ръцете. И до днес не помня книжарницата и издателството, но помня разочарованието и яда ми, че не се случи. Защото исках и продължавам да искам колкото се може повече български книги в електронен вариант.

Решението на Сиела едновременно ме зарадва и леко плаши.

От една страна: хубаво е, че го има. Надявам се да стават все повече писателите и издателствата, които продават така.

От друга страна: тази, последна страница в електронната книга е като заплашителните послания пред кино-зрителите, току-що платили 20 лв за билет за кино и 15 лв за пуканки с ко̀ла, които послания им казват “вие сте потенциални престъпници”. Да, покрай покупката Сиела имат всичките ми данни. И без проблем могат да ми пратят мутри (държавните или частни), които мутри да отнемат от мен достатъчно собственост, за да покрия обезщетението, което дължа, ако разпространявам тази книга.

Със сигурност няма да дам на никой електронно копие на книгата. Не, че възнамерявах.

Имам я и в двата формата, за Киндъл и epub, но след тази заплаха и особено след “невидимите отпечатъци” (които, ако ги има, са в изображението на корицата). Но ако съм тъпак и въпреки всичко реша да открадна текста, никакви “невидими отпечатъци” няма да могат да ме спрат.

Резервни, няма да го направя. Не заради заплахата от мутри, скрита в последната страница от книгата. Няма да го направя заради надеждата и желанието ми да чета повече български електронни книги без DRM.

“Социален DRM”! Харесва ми! Съвсем в крак със съвремието ни, в които публичният шейминг (осмиването) върви подръка с cancel културата, разпръсквайки “Фейсбук справедливост за всички”!

---

* DRM, или Digital Rights Management (“управление на цифрови права“) представлява съвкупност от технологии и регулации, които създават фалшивото усещане в издателствата, че правата им върху интелектуалната собственост, която разпространяват електроно, ще бъдат защитени чрез невъзможност за откопиране на защитеното съдържание. Това, разбира се, са глупости, които единствено утежняват живота на коректния потребител, изисквайки консумацията на съдържанието да става чрез монополни, куци и често неработещи приложения с дразнещ интерфейс. Но пък минава за пред чугунените глави на издателски мениджъри от миналия век, които нямат нито достатъчно познания в компютърната област, нито идея как да продават друго, освен хартия или PVC.

---

** А ревю на “Опашката” от Захари Карабашлиев: малко по-късно!

Today my work MacBook Pro upgraded to BigSur. Yes, it’s a bit too late, but this is a company policy decision, and I’m not the one to choose when/how it would happen.

BigSur looks “cooler” (compared to Catalina), and I haven’t yet seen any improvements over the previous version. However, there’s one thing, which drives me crazy already!

This extremely annoying thing is the lack of the “flexible snooze option” of the (Apple default) Calendar notifications!

In the previous version, you would invoke an in-place menu when you click and hold the Snooze button. I used this functionality very frequently, primarily the option “Snooze 1 minute before the meeting”.

In BigSur, some clueless (or just incompetent) about user experience PM decided that they better remove this, making my (and many other users) life harder. If I have to do the same today, I have to do way more clicks until I find this option. And honestly: I haven’t seen it yet. I even think you were ludicrous enough to remove it altogether!

I understand it’s hard to keep everyone satisfied. But Apple, please tell me frankly: why you have to (over)simplify everything in your OS? This flexibility did not hurt anyone. It was there for the people who used it. The people, who prefer simplicity, could (and still can) just hit “Snooze.”

I submitted additional feedback on your site. I hope you have enough strive for satisfied customers so that you re-enable it. I also hope you do it ASAP!

Image sources: How to snooze Calendar notifications on macOS Big Sur
How to quickly snooze Calendar alerts for longer than 15 minutes on Mac

За пореден път направих политическият компас. Ако правилно си спомням предишните ми резултати, днешните ми показват, че не съм мръднал от последния път (който беше отпреди 6-12 месеца):

Десен: 77%
Либертарианец: 17%

Жалко, че за да монетаризират услугата, не дават вече сравнения с повече личности. Моят резултат иначе е почти 1:1 с възгледите на Милтън Фридман.

Ако всичко е наред и сме все още между нас, ще правя следващият сигурно към края на годината. Че май няма нужда толкова често да се прави, ако човек е наясно с ценностите си.

Преди ден-два чух по радиото (❗️), че Фейсбук решил да забрани на австралийските медии да публикуват техни новини по медийните канали на социалната мрежа. Смях се с глас поне минута на тази прекрасна новина.

А новината е прекрасна, защото доказва на практика колко немощни и импотентни са повечето държавни мерки, приети за да се навредина свободния пазар и да се стимулира некадърността. В случая: некадърността на австралийските медии да се конкурират на рекламния пазар на свободна нога̀ с останалите. И понеже са некадърни, австралийското правителство решило да им налее милиони, без да има нужда получателите да правят каквото и да е повече от това, което правят днес. С две думи: ти не прави нищо, защото “добрата държава” ще вземе от кадърния, за да ти даде на теб – некадърния.

Аналогията със “Закон за изравняване на възможностите” е очебийна. В антиутопията този закон беше приет, защото някои бизнеси не можеха да произведат продукт, който да се конкурира с водещите продукти на пазара. Следователно, бюрократите в антиутопията решиха, че тогава трябва успешният на пазара да пренасочи своите пари към тези, които изнемогват и съответно биха фалирали. За да “изравни възможностите” на кадърния и некадърния.

Горе-долу същото става и в Австралия (и не само там, но само там търтеите-законодатели са толкова нагли, все още). Класическите медии, отказващи да се реформират и да предложат съдържанието по начин, който да им донесе повече приходи, трябва да бъдат подпомагани безъзмездно от тези, които “имат пари” (Фейсбук, Гугъл), защото…. ами защото медиите “създавали съдържание” за тези мрежи.

Разбира се, този закон изцяло неглижира факта, че въпросните медии получават трафик само и единствено защото се появяват в потоците на съответните електронни гиганти. Това за австралийският законодател явно няма значение. Няма значение, защото “онези имат пари – значи трябва да дават!”

Законът е приет въпреки възраженията на Гугъл (и Фейсбук, че и май още някои други). Този закон задължава двамата големи да отчисляват милиони за това, че “използват съдържанието” на австралийските медии.

Първо реагира Гугъл. За мой огромен кеф те казаха така: “ние няма да предоставяме резултати в търсенето, които да представляват връзки към материали на австралийски медии”. Какво значи това накратко? Ами значи, че който и да търси в Гугъл, австралийските медии няма да бъдат представени в резултатите. Представям си как са изтръпнали ръководствата на тези медии, когато са прочели за това решение на гиганта. Най-якото? Ами, ако не бяха не-австралийските медии, когато Гугъл реализира това тяхно решение, нямаше да може да прочетем за това :).

След това и Фейсбук излязоха с тяхното решение. То също така лаконично: “австралийски медии няма да могат да препубликуват тяхно съдържание в нашата платформа” (Фейсбук продължават да се наричат “платформа”, макар че всъщност са медия, поради цензурата и редакторската намеса, която упражняват на всички техни публикации). Допълнително, австралийците няма да могат да четат такова съдържание през Фейсбук. По същата причина. Ще могат, разбира се, самите те да създават съдържание и да си споделят котенца. Но новини – забравете.

Решението на Фейсбук, особено след решението и от Гугъл, ме хвърли в такъв злобен делириум, че направо ме хвана срам от мене си. Не е хубаво човек да злорадства чак толкова много за мизерията на някой друг. Но нямаше как да не го почувствам така: конфликтът дотук се реализира и се развива напълно според моето разбиране за свободния пазар и за това какво трябва да се случва с всеки, който опита да казва на частна компания какво и как да прави с бизнеса си (и парите си).

Аз бях сериозно притеснен, че ако Фейсбук и Гугъл се огънат (австралийският пазар най-вероятно не е малък), това ще даде възможност на по-зловещи бюрократи (например, Европейския парламент, който определя колко бързо ние в ЕСССР ще построим социализЪма) да направят същото. А подобни регулации не са от полза за никой. Да не забравяме срамната регулация срещу меметата от 2019-а, приета от тези търтеи-чукундури. Добре, че е толкова безсмислена, че никой не ѝ обръща внимание! Поне никой от моя кръг.

Ако големите се бяха подчинили, освен че свободният пазар щеше да понесе сериозен удар, щеше да е въпрос на време ситуацията да стане подобна и в ЕСССР. То и сега може да стане, но имам все пак някаква надежда, че ще се научат от ситуацията в Австралия.

Сега чакам с нетърпение да видя как ще се развие този казус. Естествено, австралийските търтей-бюрократи ще се опитат да принудят Гугъл и Фейсбук да отстъпят от решението си. Чудя се къде ще стигне бюрократичната креативност. Предполагам, тепърва ще видим. Много се надявам и Гугъл, и Фейсбук да реализират бизнес решенията и медиите в Австралия да останат без този канал. Много искам да видя как ще се изроди информираността на австралийците, които едва ли ще си променят навиците.

И тогава фалшивата новина, публикувана във Фейсбук от някой на английски език в не-австралийски сайт, няма да може да бъде официално оправдана от австралийска медия. Тези, които искат да бъдат чути или прочетени в Австралия, ще трябва да насочат финансовите си потоци към медии извън Австралия. Което ще натисне жестоко медиите, лобирали за този идиотски закон. Справедливостта е толкова крещяща, че чак може да ни оглуши.

Много ми се иска тази сага да завърши с отмяната на закона и връщането на свободния пазар. Но не вярвам това да стане, преди да се опитат всички други репресивни механизми на австралийската държава.

За който иска да прочете повече, ето няколко допълнителни връзки. Имайте предвид обаче, че всички тези мнения са на същите новини, които гладно чакат да се реализира някой подобен проект:

• Australia news code: What’s this row with Facebook and Google all about. Горе-долу балансирана статия, но идваща от медия, която не би имала нищо против да ѝ капнат няколко десетки милиона на месец, без да прави нищо по-различно от това, което е правила досега.
• Google and Facebook: the landmark Australian law that will make them pay for news content. Това го споделям с отвращение, защото The Guardian е гнусен, ляв парцал. Но статията, макар и жестоко изкривена вляво, дава възможност да се види и тази гледна точка.
• Facebook спря всички австралийски медии от платформата си. Тук много ме “възрадва” как завършва статията: понеже Фейсбук не иска да дава пари за нищо, ще даде повод на праителствата по света да ги смятат за опасен монополист. Но все пак е “Капитал”, рупорът на “градското дясно-ляво”. Но и статията е донякъде балансирана, макар (естествено) също да клони вляво.
• Второто меме е на Tristan Rayner от Android Authority, които също имат отличен обзор по въпроса: Daily Authority: Facebook’s nuclear option Down Under, and more.

Предполагам всеки е придобивал подобен опит, по един начин или друг. Опитът да бъдеш излъган по най-глупавия възможен начин (с обещание), за най-баналното нещо на този свят: парите.

Не, че сумата беше кой-знае каква. Дори погледнато общо. Имам късметът да правя достатъчно пари, че това, с което ме излъгаха, да не ме притеснява особено. Но загубата на доверие в хората *по принцип* е вече нещо, което ми е криво, че ще трябва да приема.

Оттук-насетне не бих дал заем на никой, освен ако не ми е толкова близък, че да мога да прежаля сумата, дори да не може да ми се издължи. В смисъл, трябва да ми е толкова близък, че да мога да му дам съответната сума и хич да не си я търся: без никакви уговорки. Това прави кръгът на такива получатели много тесен, но това е всичко, което бих могъл да направя.

Първият път, когато бях така излъган, беше госпожа от градината на Калина. Болен родител, ще върне парите колкото се може по-скоро: неща, които почти 1:1 чух и с втория случай. При тази госпожа имам документ, с който бих могъл да поискам парите обратно. Но неприятностите са толкова много, че не ми се занимава. Не, че сумата е малка. Да кажем, все още е няколко минимални работни заплати. Но не ми се занимава, наистина.

Вторият път беше съвсем скоро: точно преди да напусна предишния ми работодател. Колега, който на всичкото отгоре има и лидерска позиция там. Колега, който не можех да си представя, че е способен на подобна подлост. Сумата беше малка. Но обидата е сериозна. Може би точно защото знам добре, че този колега има добри доходи, които не би следвало да го подтикват да сложи честта си срещу такава сума. Но той го направи. И съответно я загуби.

Горчивината си остава. С времето вероятно ще става по-малка. Но опитът остава.

А опитът казва това: никога, никога пари на заем. Пари даром – може. Пари назаем – никога.

Вчера сутринта ни събуди настойчиво мяучене. Котето, което в петък се беше завъртяло около къщата, беше пред вратата ни, треперещо и гладно. Нищо чудно: вчера сутринта беше някъде -7°С, а котето беше малко.

Оказа се, спало е в дупката, в която Барбароса спеше: една кубична форма от ИКЕА, която се слага в шкафовете им и която бяхме купили за котарака преди много години. Там все още имаше от неговите парцали, а и е долепен до ъгъл в стената на къщата, която макар и с изолация, все пак отделя топлина.

Заръчах на Мартин и Калина да сложат ядене на котето. Вчера му бяха сложили мляко, което едно, че беше замръзнало на кокал и друго, че това е развито коте и то не яде мляко. Като му сложиха от храната на Барбароса, котката похапна солидно. Сложихме и вода и решихме, че нещата засега са приключили.

Само че малко след като му оставихме водата, то отново взе да мяучи. Силно и пронизително. Дойде на дограмата в хола (Барбароса, съответно, се вбеси от гледката през прозореца). След това пак отиде до входната ни вратата. И така, докато не реших да го пусна за малко в коридора.

Видях, че котето започна веднага да се гали, да се опитва да се сгуши в мен. Взех го и го внесох в хола. Две душѝ в хола веднага реагираха: Барбароса, който заръмжа зверски от неговото място пред отворите на единия климатик и Веси, от нейния стол пред компютъра. Само че аз ги игнорирах и седнах с котето на пода, за да я видя как ще реагира оттук-насетне. Котето беше толкова доволно: въртеше се, буташе се в мен, търкаше се (знаете как се търкат котките).

Отначало си помислих, че е разгонено. Огледах го внимателно. Оказа се женско. Питах Козата Ани, тя обясни. Реших, че не е разгонено, просто е много притеснено. То наистина трепереше, дори като се сгуши в мен. И дълго време не успя да се успокои от треперенето. Едновременно мърка и трепери, радва се и се гуши.

Оглеждайки я по-детайлно ми направи впечатление, че е изключително чиста. Козината ѝ нямаше белезите, типични за “външни” котки: прах, оцапано тук-таме от където се е вряла. Беше лъскава, чиста, без никакви следи от “дворна мръсотия”. Огледах ѝ и лапите. Те също бяха чисти, ноктите ѝ, макар и много остри, бяха също чисти. Всичко това ме доведе до извода, че най-вероятно това е или избягало от някоя къща коте, или изхвърлено от някоя къща или автомобил (ако е било в града). Често някои “хора” постъпват така: идват с колата от някой по-далечен квартал, изхвърлят животинката и отпрашват. И кучета така са се озовавали в Лозен, и котки. Подхвърляли са ни направо коте в двора (за съжаление, то тогава не оцеля, беше твърде младо и изчезна).

Снимах я набързо и я пуснах в лозенската ни група, надявайки се да е избягала от нечия къща и да я търсят. Обади се само една госпожа, но след разговор решихме, че не е нейно котето. Калина беше много притеснена, защото явно ѝ се искаше котето да остане при нас. Веси беше на другия полюс, защото осъзнаваше, че не можем да изхвърлим котето навън в този студ, но и хич не ѝ се искаше да му бере и на него теглото. Барбароса не го питах, но предполагам какво би имал да каже: “Ррррррррмммммммммммммммъъъъъъъъъъъ, кххххххххххххххххххх!”

След като си изяснихме позициите беше ясно, че котето ще остане, поне засега, при нас. Трябваше име. Напомниха ми, че само преди седмица бях избрал чудесно име за котка: Вермут! И се оказа, че това е точно Вермут.
Много подходящо, макар и малко странно име за котка. Не за друго, ами ако чуят норвежците как Мартин пита “Абе къде е Вермута?” ще си помислят, че децата са минали на твърд алкохол. Но пък едва ли има наоколо друга котка с такова име (особено женска), та Вермут се наложи категорично.

Вечерта беше интересна. Нощта се очакваше да е още по-интересна.

Когато двете котки се доближат една до друга, по какъвто и да е повод, започва едно бясно съскане, ръмжене и “вайкане” (аз така го наричам, това е онова провлачено “ооооооооооооо”, което надават). Аз очаквах, че малкото ще яде бой. Оказа се, че то не само, че не яде бой, ами е и доста по-агресивно: като се усети притиснато или прецакано по какъвто и да е начин (например, Барбароса е по-близо до потенциален източник на храна), то направо го напада! С лапата по главата! И онзи отстъпва. Недоволен и сърдит, но отстъпва. Само веднъж досега той го е прасвал с лапа, но явно беше изключително качествено, защото след това малкото седя няколко часа на поне пет метра от него, следейки го внимателно. Докато то го е удряло поне три-четири пъти, но на големия хич не му пука от това.

Консултирайки се с фенски котешки групи ни казаха, че свикват рано (или късно). И по някое време може и да станат даже приятели. Но в момента изглежда така, че едва ли скоро ще станат приятели.

Вечерта, като си легнах на дивана, Барбароса дойде да се настани при мен така, както той най-обича. Междувременно Вермут беше върху Калина, но по някое време и двете решиха, че искат да са на същия диван. Сега, колкото и да е голям диванът, Барбароса беше много ядосан от това развитие. И въпреки, че беше върху мен, се разръмжа към малкия звяр, който също не му остана длъжен. В крайна сметка Калина натрупа възглавница и одеало, заедно с някакви дрехи, за да се формира нещо като демаркационна линия. Вижда се как малкото гледа с присвити очи над линията котарака, който иначе се задоволи само да стои в мен, като от време на време изръмжава в посока Калина и Вермут.

Чудех се как ще се сработят за през нощта. Ясно беше, че и двете трябва да са в коридора: нито можехме да оставим младо, невъзпитано още коте в която и да е от стаите, нито Барбароса. Един експеримент на Веси (остави котето само̀ в коридора) показа, че може и да се получат нещата: Вермут помяучи, помяучи малко и след това миряса. Оказа се, намерила си е място в дрехите на портмантото. Като минах да я търся я видях заровена там. Тя, като ме видя, естествено веднага скочи, и като я върнах в хола Барбароса пак се разфуча. Но пък беше ясно, че май имаме някакъв, може би устойчив вариант.

Като дойде време да лягаме стана интересно. Храненето беше сравнително лесно, защото Вермут яде пред входната врата, а Барбароса – в неговата си купичка в банята. Само че след ядене и двамата трябваше да си минат през тоалетната. Вермут май я изпуснахме и “посети” най-големия фикус в хола (това е недоказано твърдение, поне от снощи), докато Барбароса си знае къде му е пясъка. На Вермут ѝ беше показан няколко пъти пясъка, но до следващия ден (днес) тя не се престраши да го използва. Днес, обаче, след като се наяде, аз я видях да се насочва пак към фикуса! Веднага я измъкнат и я занесох в банятя, където тя си “свърши номер две” съвсем по котешки. Не знам как ще я следим, надявам се скоро да свикне, че там се правят работите. Интересно ще е как с Барбароса ще разрешат този чутовен ресурсен конфликт. Времето ще покаже, предполагам. Но все още нито единият, нито другият са правили “беля”. Не се заблуждавам, че ще остане така, но дано поне свикнат по-скоро.

Като легнахме, чухме в коридора някакви звуци от военни действия. Те по-скоро приличаха на стрелба “за сплашване” с халосни патрони. По някое време и двете утихнаха и повече нищо не съм чул до сутринта. А сутринта Калина се беше събудила рано и всъщност и двете котки ги намерих в хола с нея, та не знам кой-къде е спал. Важното беше, че нямаше “белѝ”.

Днес щяхме да караме Вермут на ветеринар за ваксина и обезпаразитяване, но навалелият почти 50 см сняг ме раколеба. Ще видим как ще е утре. Но засега котето ще трябва да остане с нас. Като се стопи снега и се запролети, вероятно ще се върне отвън (вероятно заедно с Барбароса), но може и да стане поредното “постоянно присъствие” в двора и къщата.

Калина, така или иначе, много харесва тази гальовна топка (и не само тя), а Веси и Барбароса щат-не щат ще трябва да се примирят с новото. Освен, ако и Вермут не изчезне някой ден като Бърни: един оранжев сладур, който самият Барбароса докара един ден в нас (нито му съскаше, нито го гонеше, дори разрешаваше да му яде от яденето!). Но Бърни изчезна много нещастно. Надявам се да са го прибрали някои хора, а не да е намерил смъртта си под гумите на някой автомобил или пред пушката на някой от местните ловджии.

Към момента на писането на този текст Барбароса и Вермут бяха доста по-близо едно до друго на дивана. Барбароса, естествено, спеше, а малкото първо спеше, после игра, после пак спеше, а сега слезе от дивана и проси покрай Ангел. Доста по-нахално същество е от Барбароса и предполагам, че ще се оправи добре в тоз живот. Ако оцелее, де!

Преди по-малко от месец напуснах “Да, България”. Въпреки това съм убеден, че ако нещо не ме възпрепятства сериозно, ще бъда (отново) застъпник на следващите избори.

Кампанията “Ти броиш” на “Демократична България” е едно много смислено начинание и аз съм убеден, че няма човек, който да се интересува от това изборите да са максимално честни. Независимо дали премиер ще стане някой от ГЕРБ (Борисов нали уж даде заявка, че щял да е партиен строител само, мат’рял кой-знае колко няма, но да видим), Кукурнелия (тогава няма кой да ни помогне, но всеки народ си заслужава съдбата), Трифонов (държава-чалга, що не?), или някой друг, най-важното е този някой да спечели властта чрез честни избори.

На застъпникът са абсолютно забранени всякакви партийни символи (да, маска на “Демократична България” е предизборна агитация), както и му е абсолютно забранено да извършва агитация (то на всеки е забранено, така или иначе). Затова не е кой-знае колко голяма работа коя политическа сила ме упълномощава да съм наблюдател от нейно име. Застъпникът не брои, не упътва хората насам-натам, не дава акъл на комисията (освен ако не констатира нарушения). Само и единствено наблюдава.

Единственият контакт на застъпника с излъчилата го партия е, ако се констатират нарушения и комисията откаже да реагира. Тогава с телефоните за контакт се осъществява връзка с хора, които знаят какво се прави, за да се реагира на измами в изборния ден. И, разбира се, застъпникът получава копие на протокола, което трябва да предаде в края на изборния ден на контакта си.

Моите причини да бъда застъпник:

1. Честният изборен процес е най-важното за деня на изборите. По-важно дори от това коя партия ще спечели. За да се подсигури това трябват хора. Аз се чувствам подготвен. Ще опитам да навия Весела и Ангел да помогнат и те. Мисля, че такъв опит би бил полезен и на двама им.
2. Застъпникът има възможността да наблюдава изборния процес в детайли. Да го прави не само заради партията, която представлява, а най-вече за това да помогне изборният процес да бъде без фалшификации. Когато сте там, с комисията, вие имате задачата и възможността да наблюдавате, намирате и сигнализирате за грешки, които биха довели до грешно преброяване. Имате възможността да сигнализирате за грешки. Дали грешката е умишлена или не – това няма чак толкова значение, стига да е отстранена навреме. “Ти броиш” са дали детайлно описние на правата на застъпника, ако ви се чете повече.
3. Интересно е да наблюдаваш изборния ден. Срещаш се с най-различни хора. Виждаш всеки как подхожда по различен начин към момента на избора. Можеш да разговаряш с тях извън секцията, ако решиш (но нито ти си длъжен да го правиш, нито те са длъжни да ти обръщат каквото и да е внимание). Разбира се, това разговаряне не може да включва агитация или проучване от типа “абе ти за кой гласува сега”.
4. Последно, но не на последно място, застъпническата кампания на “Демократична България” е яка. Лесно, просто и удобно. Разбира се, няма как да се избегнат чистите бюрократични затруднения, които държавата е поставила пред набирането на застъпници. Но може би точно заради това си струва.