Предполагам всеки е придобивал подобен опит, по един начин или друг. Опитът да бъдеш излъган по най-глупавия възможен начин (с обещание), за най-баналното нещо на този свят: парите.

Не, че сумата беше кой-знае каква. Дори погледнато общо. Имам късметът да правя достатъчно пари, че това, с което ме излъгаха, да не ме притеснява особено. Но загубата на доверие в хората *по принцип* е вече нещо, което ми е криво, че ще трябва да приема.

Оттук-насетне не бих дал заем на никой, освен ако не ми е толкова близък, че да мога да прежаля сумата, дори да не може да ми се издължи. В смисъл, трябва да ми е толкова близък, че да мога да му дам съответната сума и хич да не си я търся: без никакви уговорки. Това прави кръгът на такива получатели много тесен, но това е всичко, което бих могъл да направя.

Първият път, когато бях така излъган, беше госпожа от градината на Калина. Болен родител, ще върне парите колкото се може по-скоро: неща, които почти 1:1 чух и с втория случай. При тази госпожа имам документ, с който бих могъл да поискам парите обратно. Но неприятностите са толкова много, че не ми се занимава. Не, че сумата е малка. Да кажем, все още е няколко минимални работни заплати. Но не ми се занимава, наистина.

Вторият път беше съвсем скоро: точно преди да напусна предишния ми работодател. Колега, който на всичкото отгоре има и лидерска позиция там. Колега, който не можех да си представя, че е способен на подобна подлост. Сумата беше малка. Но обидата е сериозна. Може би точно защото знам добре, че този колега има добри доходи, които не би следвало да го подтикват да сложи честта си срещу такава сума. Но той го направи. И съответно я загуби.

Горчивината си остава. С времето вероятно ще става по-малка. Но опитът остава.

А опитът казва това: никога, никога пари на заем. Пари даром – може. Пари назаем – никога.