Вермут

Вчера сутринта ни събуди настойчиво мяучене. Котето, което в петък се беше завъртяло около къщата, беше пред вратата ни, треперещо и гладно. Нищо чудно: вчера сутринта беше някъде -7°С, а котето беше малко.

Оказа се, спало е в дупката, в която Барбароса спеше: една кубична форма от ИКЕА, която се слага в шкафовете им и която бяхме купили за котарака преди много години. Там все още имаше от неговите парцали, а и е долепен до ъгъл в стената на къщата, която макар и с изолация, все пак отделя топлина.

Заръчах на Мартин и Калина да сложат ядене на котето. Вчера му бяха сложили мляко, което едно, че беше замръзнало на кокал и друго, че това е развито коте и то не яде мляко. Като му сложиха от храната на Барбароса, котката похапна солидно. Сложихме и вода и решихме, че нещата засега са приключили.

Само че малко след като му оставихме водата, то отново взе да мяучи. Силно и пронизително. Дойде на дограмата в хола (Барбароса, съответно, се вбеси от гледката през прозореца). След това пак отиде до входната ни вратата. И така, докато не реших да го пусна за малко в коридора.

Видях, че котето започна веднага да се гали, да се опитва да се сгуши в мен. Взех го и го внесох в хола. Две душѝ в хола веднага реагираха: Барбароса, който заръмжа зверски от неговото място пред отворите на единия климатик и Веси, от нейния стол пред компютъра. Само че аз ги игнорирах и седнах с котето на пода, за да я видя как ще реагира оттук-насетне. Котето беше толкова доволно: въртеше се, буташе се в мен, търкаше се (знаете как се търкат котките).

Отначало си помислих, че е разгонено. Огледах го внимателно. Оказа се женско. Питах Козата Ани, тя обясни. Реших, че не е разгонено, просто е много притеснено. То наистина трепереше, дори като се сгуши в мен. И дълго време не успя да се успокои от треперенето. Едновременно мърка и трепери, радва се и се гуши.

Оглеждайки я по-детайлно ми направи впечатление, че е изключително чиста. Козината ѝ нямаше белезите, типични за “външни” котки: прах, оцапано тук-таме от където се е вряла. Беше лъскава, чиста, без никакви следи от “дворна мръсотия”. Огледах ѝ и лапите. Те също бяха чисти, ноктите ѝ, макар и много остри, бяха също чисти. Всичко това ме доведе до извода, че най-вероятно това е или избягало от някоя къща коте, или изхвърлено от някоя къща или автомобил (ако е било в града). Често някои “хора” постъпват така: идват с колата от някой по-далечен квартал, изхвърлят животинката и отпрашват. И кучета така са се озовавали в Лозен, и котки. Подхвърляли са ни направо коте в двора (за съжаление, то тогава не оцеля, беше твърде младо и изчезна).

Снимах я набързо и я пуснах в лозенската ни група, надявайки се да е избягала от нечия къща и да я търсят. Обади се само една госпожа, но след разговор решихме, че не е нейно котето. Калина беше много притеснена, защото явно ѝ се искаше котето да остане при нас. Веси беше на другия полюс, защото осъзнаваше, че не можем да изхвърлим котето навън в този студ, но и хич не ѝ се искаше да му бере и на него теглото. Барбароса не го питах, но предполагам какво би имал да каже: “Ррррррррмммммммммммммммъъъъъъъъъъъ, кххххххххххххххххххх!”

След като си изяснихме позициите беше ясно, че котето ще остане, поне засега, при нас. Трябваше име. Напомниха ми, че само преди седмица бях избрал чудесно име за котка: Вермут! И се оказа, че това е точно Вермут.
Много подходящо, макар и малко странно име за котка. Не за друго, ами ако чуят норвежците как Мартин пита “Абе къде е Вермута?” ще си помислят, че децата са минали на твърд алкохол. Но пък едва ли има наоколо друга котка с такова име (особено женска), та Вермут се наложи категорично.

Вечерта беше интересна. Нощта се очакваше да е още по-интересна.

Когато двете котки се доближат една до друга, по какъвто и да е повод, започва едно бясно съскане, ръмжене и “вайкане” (аз така го наричам, това е онова провлачено “ооооооооооооо”, което надават). Аз очаквах, че малкото ще яде бой. Оказа се, че то не само, че не яде бой, ами е и доста по-агресивно: като се усети притиснато или прецакано по какъвто и да е начин (например, Барбароса е по-близо до потенциален източник на храна), то направо го напада! С лапата по главата! И онзи отстъпва. Недоволен и сърдит, но отстъпва. Само веднъж досега той го е прасвал с лапа, но явно беше изключително качествено, защото след това малкото седя няколко часа на поне пет метра от него, следейки го внимателно. Докато то го е удряло поне три-четири пъти, но на големия хич не му пука от това.

Консултирайки се с фенски котешки групи ни казаха, че свикват рано (или късно). И по някое време може и да станат даже приятели. Но в момента изглежда така, че едва ли скоро ще станат приятели.

Вечерта, като си легнах на дивана, Барбароса дойде да се настани при мен така, както той най-обича. Междувременно Вермут беше върху Калина, но по някое време и двете решиха, че искат да са на същия диван. Сега, колкото и да е голям диванът, Барбароса беше много ядосан от това развитие. И въпреки, че беше върху мен, се разръмжа към малкия звяр, който също не му остана длъжен. В крайна сметка Калина натрупа възглавница и одеало, заедно с някакви дрехи, за да се формира нещо като демаркационна линия. Вижда се как малкото гледа с присвити очи над линията котарака, който иначе се задоволи само да стои в мен, като от време на време изръмжава в посока Калина и Вермут.

Чудех се как ще се сработят за през нощта. Ясно беше, че и двете трябва да са в коридора: нито можехме да оставим младо, невъзпитано още коте в която и да е от стаите, нито Барбароса. Един експеримент на Веси (остави котето само̀ в коридора) показа, че може и да се получат нещата: Вермут помяучи, помяучи малко и след това миряса. Оказа се, намерила си е място в дрехите на портмантото. Като минах да я търся я видях заровена там. Тя, като ме видя, естествено веднага скочи, и като я върнах в хола Барбароса пак се разфуча. Но пък беше ясно, че май имаме някакъв, може би устойчив вариант.

Като дойде време да лягаме стана интересно. Храненето беше сравнително лесно, защото Вермут яде пред входната врата, а Барбароса – в неговата си купичка в банята. Само че след ядене и двамата трябваше да си минат през тоалетната. Вермут май я изпуснахме и “посети” най-големия фикус в хола (това е недоказано твърдение, поне от снощи), докато Барбароса си знае къде му е пясъка. На Вермут ѝ беше показан няколко пъти пясъка, но до следващия ден (днес) тя не се престраши да го използва. Днес, обаче, след като се наяде, аз я видях да се насочва пак към фикуса! Веднага я измъкнат и я занесох в банятя, където тя си “свърши номер две” съвсем по котешки. Не знам как ще я следим, надявам се скоро да свикне, че там се правят работите. Интересно ще е как с Барбароса ще разрешат този чутовен ресурсен конфликт. Времето ще покаже, предполагам. Но все още нито единият, нито другият са правили “беля”. Не се заблуждавам, че ще остане така, но дано поне свикнат по-скоро.

Като легнахме, чухме в коридора някакви звуци от военни действия. Те по-скоро приличаха на стрелба “за сплашване” с халосни патрони. По някое време и двете утихнаха и повече нищо не съм чул до сутринта. А сутринта Калина се беше събудила рано и всъщност и двете котки ги намерих в хола с нея, та не знам кой-къде е спал. Важното беше, че нямаше “белѝ”.

Днес щяхме да караме Вермут на ветеринар за ваксина и обезпаразитяване, но навалелият почти 50 см сняг ме раколеба. Ще видим как ще е утре. Но засега котето ще трябва да остане с нас. Като се стопи снега и се запролети, вероятно ще се върне отвън (вероятно заедно с Барбароса), но може и да стане поредното “постоянно присъствие” в двора и къщата.

Калина, така или иначе, много харесва тази гальовна топка (и не само тя), а Веси и Барбароса щат-не щат ще трябва да се примирят с новото. Освен, ако и Вермут не изчезне някой ден като Бърни: един оранжев сладур, който самият Барбароса докара един ден в нас (нито му съскаше, нито го гонеше, дори разрешаваше да му яде от яденето!). Но Бърни изчезна много нещастно. Надявам се да са го прибрали някои хора, а не да е намерил смъртта си под гумите на някой автомобил или пред пушката на някой от местните ловджии.

Към момента на писането на този текст Барбароса и Вермут бяха доста по-близо едно до друго на дивана. Барбароса, естествено, спеше, а малкото първо спеше, после игра, после пак спеше, а сега слезе от дивана и проси покрай Ангел. Доста по-нахално същество е от Барбароса и предполагам, че ще се оправи добре в тоз живот. Ако оцелее, де!

Leave a Reply

Theme: Overlay by Kaira Extra Text
%d bloggers like this: