Category: Daily

My personal thougts, dreams and wishes (well, at least these ones, which could be made public property :) )

Яхта 2021: Някой от дните

Яхта 2021: Някой от дните

(от перспективата на общ плавателен работник)

Значи, пиша това от перспективата на човек, който в повечето случаи е като багаж на борда: полезен, ако го накараш на обща работа и безполезен, ако очакваш да разбира А+Б при процеса на плаването. Гледайки колко неща Кай прави “от вътре” ми става ясно колко малко знам и дори колко опасен мога да бъда, ако реша да вземам инициативата в свои ръце, дори когато стане ясно как да се закачи въжето, с което фиксираме яхтата за брега. Но иначе, ако трябва да се носи нещо, да се измият съдовете, там помагам.

Та, след това необходимо уточнение, да ви (раз)кажа за един ден плаване, от моята перспектива.

Когато не бързаме, а това са 95% ог случаите досега, с изключение на последния ден миналата година, когато трябваше да сме на док в Атина навреме, ставаме “когато дойде”. Будил съм се в 7, будил съм се в 4 (ама след разходка като призрак на палубата пак заспах), будил съм се и в 10 (когато стартират двигателя за отплаване). На почивка, като на почивка. Кай и Зилке и сами могат да се оправят, но и имат достатъчно помощници на борда, за да могат да ме оставят на мира. Естествено, ако има нужда от помощта ми, ставам и действам, но иначе сутрините са без никакъв стрес относно “кога ще станем, за да правим нещата”.

След ставане обикновено пием кафе и се любуваме на мястото, на което сме. Изключение направи един ден на док, когато след ставане не можеше и въпрос да става за къпане (пристанищата са в лайна и в Гърция), та отплавахме възможно най-бързо и пихме кафе и закусвахме в съседно заливче. Пиенето на кафе може да е час, може да е и повече. Ако има интернет по време на пиенето на кафе, то това е чудесна екстра и аз съм благодарен. Ако няма, си говорим или си четем книжка – пак приятни неща.

След това, ако не е решено предишната вечер, Кай сяда с една хартиена карта и пергел и определяме къде ще ходим. Уж двата пъти досега винаги сме били с почти точни планове, но и в двата случая на практика тези планове се променят още през ден първи. Което в случая е хубавото нещо: яхтата дава сравнително висок процент на свобода, особено ако не си поставяш ограничения. Аз моля за едно: да имам връзка вечерта, или ако нямам, да знам предварително, че няма да имам. Засега (почти) винаги имам.

Когато стане ясно къде отиваме, прибираме фиксиращите към брега въжета. Обикновено спим, вързани с две въжета към брега – от всяка една от страните. И, разбира се, котвата, която държи откъм носа на яхтата. Така, разпъната между три точки, яхтата е на много малък дрейф и се спи добре, даже да има по-силничък вятър. Въжетата се прибират така, както и се разпъват (виж по-долу).

След като приберем въжетата, стартираме двигателя. При маневри Кай винаги използва двигателя, защото е много по-сигурно и по-удобно. Възможно е да се правят маневри и на платна, но при такава голяма яхта и толкова малко трениран екипаж не е добра идея. И е излишен стрес, а ние, преди всичко, сме на почивка.

Когато сме вече в открито море, извън залив, ако има подходящ вятър Кай разпъва платната. Ако вятърът е кротък, това е най-приятното време за мен. Двигателят е изключен, яхтата върви гладко по вълните, вълни също няма. В такова време аз поне разбирам удоволствието от плаването. Но това, за мое съжаление, почти не се случва, или ако се случва, се случва за малко. Колкото по-далече от сушата отиваме, толкова вятърът се усилва и яхтата започва да плава бързо и да подскача по вълните.

Чуя ли Кай да казва “Ангел, моля затвори прозорците” за мен е знак за неприятно(ст). Обикновено означава, че вятърът е достатъчно благоприятен, за да минем 6-7 възела. Кай не се притеснява да плава бързо. Не знам дали е много или малко за такъв тип яхта, но 7 възела е скорост, която е съвсем обичайна за него, като рекордът ни за първите няколко дни на това плаване доближава 10 (9 и нещо, не помня точно колко).

През това време аз обикновено наблюдавам вълните през малкото прозорче на каютата, която е близо до ватерлинията, колебанията там са слаби, и особено в хоризонстално положение почти не ми е лошо. Но стана ли, дори да съм горе усещането не е никак приятно. Интересно, че на децата и на Веси им трябва много повече “клатене”, за да почувстват нещо. Но със сигурност мога да кажа, защото се е случвало повече от веднъж, че след два часа такъв път Веси също идва при мен и ляга при мен. Което ме кара да не се чувствам чак толкова кекав в това отношение.

Ако плаването е с много скорост и вятър, обикновено спя. Два-три ча̀са. Не помага за вечерния сън особено, но по-добре да спиш, отколкото да се клатиш със затворени очи. Та използвам по практичен начин това време.

Най-“интересното” за мен е, когато Кай реши, че е време да се “обърнат платната”. “Обърнат платната” е моят термин за операцията, при която ако вятърът, който ни движи напред, е идвал по-скоро отдясно на яхтата, вече трябва да започне да идва отляво. Самото плаване на платна е като зиг-заг: това “обръщане” се налага няколко пъти.

Всеки път това “обръщане” е съпроводено с яко трясък на палубата, защото огромното платно се “прехвърля” от едната страна на другата. Всъщност, прехвърля го вятърът, и го прехвърля бая бързо. И яхтата се люшва от едната посока (наклон 15 градуса вляво) към наклон примерно 10 градуса вдясно. Не е приятно преживяване. Буди те. А ако Веси е забравила да затвори долапите около теб, може да се посипят върху ти от дрехи до тоалетни принадлежности. Евентуално и пяна за бръснене в твърдичко, метално шише. Преди да се науча, личният ми рекорд е тежичка 26,000 mAh батерия, която за късмет не ме цапна по главата. Сега батерията седи на място, откъдето трябва да подскочи, за да излезе.

Като говоря за багаж, на борда се научаваш, че като слагаш неща тук и так, трябва да мислиш какво ще стане, когато започне пътуването. Научаваш се да заключваш долапите, за да не събираш после всичко разпиляно от пода. Научаваш се, че електрониката не е добре да стои на хлъзгава повърхност, а на такава с някакъв ръб, който да я спре, ако (когато) тръгне да се хлъзга по време на подскоците. Отделно ти става ясно (ако не забравиш), че куфари с колелца или каквато и да е “твърда” чанта не са подходящи, защото трудно се съхраняват. Добре, че имахме свободно легло, че да сложим нашите куфари. И пак пречат.

Когато пристигнем, ако ще фиксираме яхтата по-здраво, от задната ѝ част до брега опъваме едно или две въжета. Обикновено децата вземат дингито или с плуване отиват до брега, където обрамчват някой по-голям камък (желателно да е над водата, за да не “изплува” въжето) с якото въже, което се фиксира за едно от специалните места, където се връзва яхтата. След това следва второ въже, ако искаме да е по-стабилно. И междувременно отпред е пусната котвата, която преди това трябва да е “захванала”.

Когато натъкмим всичко най-често се мятаме в дингито и на две смени отиваме до някоя крайбрежна таверна. Ако таверна няма, или ако няма места, Зилке и Веси готвят от това, което си носим.

Снимка в пълен мрак, с тая слаба лампа в средата, на 0.5 zoom (ако се чудите на кривините отляво и отдясно).

Накратко – това е. Както вече писах, нямам претенции ни за коректност на терминология, ни за коректност на разсъжденията ми. Всеки специалист да се чувства длъжен да се изо̀ка в коментарите колко аз нищо не разбирам и колко той, специалистът, е велик мореплавател.

Ако някой някой прочете горното, може да се запита: “- Абе, като те чета, не си особено въодушевен от цялото това нещо. Че на всичкото отгоре е и скъпо. Защо си го причиняваш?” Отговорът е простичък: защото съм 20% от цялото семейство. И когато на останалите 80% това им харесва, ща-не ща се присъединявам и аз. Още повече, че отсъствието ми по-скоро би създало логистични трудности, а и бих ги мислил, ако ги оставя да плават без мен. Затова и участвам.

Яхта 2021: Кефалония, ден първи

Яхта 2021: Кефалония, ден първи

След вчерашното начало, първият ден “истинско” плаване беше без особени изненади. В смисъл, случиха си се съвсем закономерно и очаквано няколко неща:

  • Ангел изгуби нещо скъпо. Може и да го намерим, ама аз нямам много надежда;
  • На мен ми беше лошо, докато плавахме;
  • Не успях кой-знае колко да напредна с важна лична задача, за която си бях определил, че ще употребя време. За сметка на това обаче четох доста и поспах добре.

Случиха се и няколко добри неща, най-неочаквано доброто от които беше това, че със сериозни уговорки Зилке успя да ни запази маса в местната таверна.

Отплаването от островчето, където спахме, беше около обяд. През нощта, съвсем очаквано, се разпищя алармата за ниско напрежение в акумулаторите. Тази лодка не е екипирана с инвертор за високо напрежение, поради което нямаме 220V. Но пък всяка стая е снабдена с два USB-зарядни порта, които дават силен ток, защото нашите телефони се зареждат с Quick Charge. Най-якото е, че успяват да заредят дори служебното MacBook Pro. Може би помага това, че е с М1 процесор. Но след 5-6 часа на това зарядно батерията на М1-то “налива” заряд за поне 3-4 ча̀са работа. Което мен лично ме устройва напълно, защото едно, че батерията изтрайва 12 часа работа и друго, че не смятам да седя по 3-4 часа, без да ставам. Та отделяйки един порт “посветен” на зареждане на мака, с останалото се справяме без проблем.

Та, както казах, след като Кай чу алармата за ниско ниво на батериите, той стана, за да стартира за малко двигателя. Явно само соларните панели не стигат. След това човекът пак си легна. Аз обаче не успях да заспя и се измъкнах навън. Тази сутрин веднъж вече се бях събудил в 5 (когато Веси се прибра от спане на палубата, щото ѝ станало студено и мокро), та второто събуждане окончателно ме извади от унес.

Излизайки вън, намерих около мен едно пълно спокойствие. Само още един старец от съседната лодка, се беше събудил като мен толкова рано, и за мое учудване се разхождаше гол по палубата. Понеже не беше приятна гледката (защо винаги старци ми попадат? Защо не некоя 24-годишна?), аз му обърнах гръб и тогава ме осени едно толкова странно желание, че чак се притесних!

Не, не е свързано със стареца желанието, неприятни шегобийци такива! Свързано беше с водата, която странно как ми изглеждаше странно привлекателна! Това “водно” чувство се появява при мен горе-долу веднъж на десетилетие. И затова толкова ме учуди.

Махнах си т-шъртката, сложих си обувките (ако случайно се наложи да стъпвам по камъните). Все още изненадан от чувството, седнах на ръба на платформата, който ръб е досами водата. Потопих си краката, пошляпах малко с тях. Чувството остана. Явно трябваше да влизам във водата.

Насъбрах още повече смелост и бавно, по стълбичката, докато се намокря целия. След това отплувах към брега, който беше на не повече от 30 метра. Стигнах до едното въже, след това плувах до другото, след това се върнах към стълбата на яхтата. Чувството още го имаше. Трябваше да плувам още.

Продължих по въжето, докато се отдалеча на около 20 метра от яхтата, след което направих един пълен кръг около нея. Аз не съм добър плувец, затова и плувам бавно и внимателно. Понеже отдолу са поне 15-20 метра е ясно, че ако се схване нещо (и няма и никой на палубата), ще трябва сам да се оправям. Затова и гледах да се държа винаги около някое въже. А въжета изобилстваха: от съседни яхти, от нашата… имаше достатъчно. Но и не стана нужда да го използвам, де. Когато приключвах кръга около яхтата усетих, че вече това странно чувство го няма. Заплувах си към стълбата и се качих на платформата. Използвайки душа измих солената вода от мен (иначе всичко побелява много бързо в общите части) и се качих на палубата.

Бях доволен, най-накрая отбелязах тазгодишно къпане в море! Учуден, но доволен! Междувременно старецът беше с компания и беше с бански, та и по този въпрос обществото отбеляза напредък!

След като се поизсуших, си взех компа, за да си работя по моите си неща. По някое време Зилке стана и тя. Правихме кафе. След като Кай и Веси се появиха, имаше и ядене.

Към 12 плановете вече бяха готови. Аз не ги и знаех. Единствената ми молба, с която Кай опитва да се съобразява, е да имам връзка на мястото, където отиваме. Това, за този конкретен ден, не беше толкова задължително, но се надявах следобеда да мога да поработя върху персоналната ми задача.

Като тръгнахме Кай намери доста солиден вятър, което ме запрати право в каютата. Понеже леглото ми е на ватерлинията (при спокойно море), клатенето там е минимално. Съответно аз мога да си лежа и да си чета дори (стига да остана легнал). Та за следващите три-четири часа плаване основно пазих леглото в каютата. За това време си почетох доволно, спах около два-три ча̀са. Бих казал, че си починах. Не ми беше лошо, докато лежах. Но в момента, в който се изправя, трябваха по-малко от двадесетина стъпки, за да ми се завие свят.

Явно от онзи сравнително стабилен вестибуларен апарат, който имах на 17, не беше останало нищо. Тогава във ВМА ми казаха, че ако не ми бяха вече прецакани очите (от четене и от онез, пищящите, зелени монитори), дори бих могъл да кандидатствам за военен пилот в Долна Митрополия. Но очите… очите още тогава не ставаха. А днес не става и вестибуларният апарат, така че ще си остана само с място някъде из икономичната класа на гражданските полети.

Към 18:30 пристигнахме на мястото, където щяхме да спим. Бяхме срещу Foki Beach, близо до селището Фискардо на остров Кефалония. Точно срещу нас беше митичната Итака. До там обаче (този ден) не стигнахме, защото не сме на исторически обход, а на приятно, ваканционно пътуване.

Забележителността, която ни интересуваше в случая, беше крайбрежната таверна Фоки, където се надявахме да има места. Фактът, че днес беше и Голяма Богородица никак не улесни задачата да се направи резервация. Зилке, използвайки цялата си магическа мана и умения за преговори, успя след две обаждания до таверната да ги убеди да ни вземат. Заради COVID-ни или други мерки хората много се притесняваха, но най-накрая изглежда се увериха, че госпожата с немски акцент не е проверяващ от гръцка държавна рекетьорска група, та най-накрая кандисаха. Имахме така желаната резервация!

Вечерта си изкарахме страхотно. След като закотвихме яхтата (около нас пак имаше доста други съдове) отидохме да посетим пещерата Σπήλαιο. Веси и Калина се натовариха на едната платформа и с греблото заминаха към пещерата. Няколко минути и аз тръгнах след тях, но с плуване. Естествено, настигнах ги чак, когато бяха влязли в пещерата и излизаха от нея, та ги върнах малко обратно. Веси поиска да се сменим, за да мога аз да докарам Калина обратно, защото на нея ѝ се плувало. Калина се возеше на платформата и не беше особено щастлива, че не я пускаме да плува. Поради това и аз издържах съвсем малко и кандисах най-накрая, разрешавайки ѝ да скочи във водата, само и само да плува около платформата. Понеже аз бях там бях сравнително спокоен, че няма да стане някаква беля.

След като поиграха малко във водата, момчетата решиха, че ще скачат от тавана на пещерата във водата. Понеже пещерата има и воден вход, имаше разнообразни варианти за скачане от различни височини. Ангел скочи от най-високото и дойде намусен, че го заболял носа. Мартин и Марк скачаха от по-ниското, съответно май се отърваха без особени оплаквания.

Към 19:30 започнахме да се оправяме за таверната. Не искахме да загубим тази така трудно извоювана резервация. Пак на два пъти с дингито (този път слизането беше “мокро”, защото нямаше кей), и в 20:05 първата смяна бяхме на масата.

Таверната беше страхотна: и храната, и цените, и обслужването. Момичето, което ни обслужваше, се казваше Мария. Тя беше и същата, която ни направи резервацията. Обилна вечеря и пиене за девет човека беше под €150. Което си е цена, близка до която най-вероятно бихме платили и по нашето море. Естествено, аз ядох мусака. Това е, което аз ям в Гърция. Може би, ако някой ден съм в Гърция за по-дълго време, бих вечерял и нещо друго. Но при положение, че сме само за дестина дни… това са десет мусаки, които човек не трябва да изпуска! Особено предвид рискът някоя вечер още да ядем на кораба.

Ами толкова за този ден. Утре ще видим каква ще е посоката!

Яхтата 2021: Отплаване от Лефкада

Яхтата 2021: Отплаване от Лефкада

Беше интересен ден. Интересен малко в китайското значение на тази поговорка. Но в крайна сметка всичко, което свършва добре, е добре, така че ще го пишем успешен ден.

Най-важната задача за този ден беше да вземем лодката, да отплаваме и да намерим удобен пристан за вечерта.

За разлика от миналата година, този път никой не можеше да ни предостави лодка по-рано. Миналата година, поради пълната липса на клиенти, яхтата конеято взехме беше не само нова (с найлоните по седалките), а и свободна. Тогава никой не я беше взел предишната седмица, поради което лодката чакаше готова за нас. Тогава около 13:00 вече бяхме приели лодката, натоварили всичко и тръгнали навън от пристанището. Днес нямаше да е така.

Сутринта се успахме мощно. В смисъл, че имахме среща със Зилке и Кай в 08:30 пред басейна за кафенце. Реалността беше, че се събудих в 08:50. Естествено, при това положение нямаше как да съберем багажа и да тръгнем по-рано от 09:15-09:30. Хубавото е, че все пак 09:30 бяхме на път към пристанището. Оставихме най-малките (Марти, Марк и Калина) в хотела, за да не ни се пречкат в задачите. Щяхме да ги вземем по-късно.

На пристанището в Лефкада се беше отприщил адът. Имам чувството, че Ной щеше да пристига, за да събере италианци, гърци, руснаци, че даже и няколко българи. Всеки се беше помъкнал с толкова багаж, все едно наистина предстои потоп.

Пристанището на Лефкада е много по-добре от това, от което отплавахме в Атина. Атинското имаше едно заведение (поне толкова намерихме), което беше бая претенциозно (нещо като бар “Мутрадо” в “Тракия” в Пловдив). В Лефкада има няколко, повечето от които са тип “плажа в Созопол”. В смисъл, не са претенциозни, ОК е да седнеш и да изпиеш само литър вода и няколко кафета.

Докато Кай и Зилке оправяха формалностите, аз се мотаех с колата, за да намеря място за паркиране. Намерих едно чудесно място, на сянка, близко до самото пристанище. Радостта ми обаче беше кратка: въпреки нашият опит да запазим мястото с един от моторите на Кай и Зилке, местните ни надхитриха и в крайна сметка колата сега домува на слънце, заедно с другите, нещастни нейни “колежки”.

След като оправихме формалностите се започна едно такова колосално мотаене от страна на фирмата-доставчик, че направо имам чувството, че много български компании могат да се учат от тях. Виждал съм мотаене в Испания, мотаене в България и, разбира се, мотаене и в Гърция. Мотаенето, което наблюдавах обаче в Лефкада бие по всички параметри всичко, което бях виждал досега.

Хората, които трябваше да предоставят лодката умеят да се мотаят, практикуват го перфектно и не се притесняват да го показват открито. Като всяко умение, мотаенето има своите тънки моменти, които те карат възхитено да поклатиш глава “ей, тия наистина знаят какво правят и как да го правят”.

Както човек се възхищава от работата на артист, който с умение извайва изящни фигури от мокрър пясък, така и ние наблюдавахме виртуозните изпълнения на екипът, който трябваше да почисти лодката.

Както човек не разбира подбудите, които карат виртуозът да прави странни неща, които обикновен човек никога не би направил, така и аз не разбирах защо точно това правят сега тези хора, за да занемея във възхита няколко минути (или ча̀са) по-късно, когато всъщност разбера, че това отпреди час са го правили в името на виртуозното по-голямо и по-дълго размотаване.

По моя преценка (все пак се занимавам и аз с няккаъв вид мениджмънт там), ако хората не бяха толкова виртуозни мотльовци имаше шанс да вземем лодката още около 14:00. Или максимум 15:00. Но хората знаеха какво правят и как да го направят добре. Поради това перфектно размотаване взехме лодката точно в 17:00 – толкова, колкото пишеше в договора.

Разбира се, най-накрая те все пак се разбързаха. И покрай това бързане позабравиха няколко важни неща, та малко по-късно аз имаш шансът да опозная Кай в малко по-ядосаната му част, когато звънна да им благодари. Не разбирам немски, но успях да хвана емоционалния заряд, с който той горещо благодари за перфектното изпълнение на задълженията им на наемодател. Не знам дали ще има допълнителна награда, но определено момчетата и момичетата там я заслужиха.

Та, точно в 17:01 се измъкнахме от пристанището, за да потеглим на юг. Първоначалните ни планове да тръгнем и да обикаляме на север от Лефкада (около Корфу) се промениха, най-вероятно за добро. Ще обикаляме южно, като не е ясно докъде ще стигнем: плановете, които бяха горе-долу начертани, отидоха в коша и сега ще правим ден за ден нови.

Около 19:30 пристигнахме в заливчето, където щяхме да спим. Около нас беше пълно с други лодки, а и неопитността на по-младата част на екипажа направи така, че към тридесет минути се мотаехме, докато успеем да вържем добре лодката. Но в крайна сметка се закотвихме.

Нямащите търпение да влязат във водата веднага се възползваха. Аз основно стоях отстарни и наблюдавах. Забавленията им продължиха около час, час и нещо, след което трябваше да се ходи на вечеря. Ни Веси, ни Зилке имаха желание да готвят.

В залив “Абелаки” има две заведения: “ΚΑΦΕ – ΕΣΤΙΑΤΟΡΙΟ “ΜΗΝΑΣ”, ΚΟΥΤΣΑΦΤΗ ΑΜΑΛΙΑ” и “Ταβέρνα Αμπελάκι”. Нашият план беше да седнем в едно от тях. Понеже този път бяхме девет човека, а дингито побира максимум 5 (ако единият е Калина), то трябваше да правим два курса до брега.

Веси, Ангел, Калина, Мартин и Марк (който управляваше дингито) се натовариха на първия курс. Аз, като по-едричък, останах за втория. Да, обаче не било писано да стане.

Около половин час след като отплаваха, се върна само Марк, за да ни каже, че първо е свършил бензина и второ, на брега няма заведение, която да ни обслужи. Едната (кафето) имало твърде много хора, а другото (таверната), тази със свободните места, ги изгонила, защото нямала достатъчно хора, за да ги обслужи.

Този разказ за пореден път предизвика в мен възхита от работливите гърци. Малко ме учуди липсата на гостоприемство, което по принцип не сме свикнали да забелязваме в Гърция, но със задоволство отбелязах, че хората се развиват. Може да не се развиват в правилната посока, но все пак се развиват. А е важно да се развива човек, а не да стои на едно място. Хората от таверната все пак бяха твърде любезни да ни предоставят запалка, с която да си запалим газовия котлон, от който очевидно щяхме да имаме нужда.

След като мина възхитата ми от хората от таверната, поразсъждавах малко относно това дали новооткрито нежелание за работа не е пряк резултат от помощите, които правителствата отпускат на кой ли не за какво ли не, с оправдание “да, ама то е Пандемия”. Ако правителствените помощи са известни с нещо, то е, че възпитават мързеливци. Няма помощи, които да възпитават трудолюбие или самостоятелност. В днешно време помощите съществуват, за да възпитават хора, зависими от помощите. Ерго, зависими от държавата.

В този ред на мисли, ако помощите са се разширили достатъчно, съвсем нормално е момчетата и момичетата от “Ταβέρνα Αμπελάκι” да са решили, че няма смисъл да си дават зор събота вечер и да осигуряват персонал, защото винаги може да изгонят потенциалните клиенти, които евентуално биха им вдигнали твърде високо прихода и като резултат заведението (например) би изгубило възможността да получава държавни помощи.

Не знам каква е причината. Знам, че двадесетина минути след това дингито се прибра с нашите хора. И Веси и Зилке седнаха и направиха сандвичи, които се оказаха едни доста вкусни сандвичи. Децата ядоха спагети, които успяхме да приготвим благодарение на запалката, която хората от таверната ни подариха. Може да ги мързи, но пък са щедри и дават, каквото могат от себе си, за да отблъснат клиентите си. Още едно нещо, което си струва възхита и благодарност.

С това вечерта приключи. След вечерята децата изпозаспаха кое-къде намери. Даже Веси заспа на палубата и се прибра сигурно към 05:00 при мен. Аз, като цивилизован човек, си легнах в каютата и спах въпреки няколкото комара, които се опитаха да ме изядат.

П.П. И само, за да си представите каква жертва правя с тази публикация и колко нерви ми костваше да я пусна:

64 bytes from 8.8.8.8: icmp_seq=4815 ttl=117 time=128973.102 ms
64 bytes from 8.8.8.8: icmp_seq=4816 ttl=117 time=127971.451 ms
64 bytes from 8.8.8.8: icmp_seq=4817 ttl=117 time=126968.708 ms
64 bytes from 8.8.8.8: icmp_seq=4818 ttl=117 time=126270.138 ms
64 bytes from 8.8.8.8: icmp_seq=4819 ttl=117 time=125981.714 ms
64 bytes from 8.8.8.8: icmp_seq=4820 ttl=117 time=125100.289 ms
64 bytes from 8.8.8.8: icmp_seq=4821 ttl=117 time=124692.505 ms
I’m a Streak Monger!

I’m a Streak Monger!

There it goes: I’m a streak monger! I crave doing long-term, large number streaks.

There’re for sure people like me. People who’re even bigger streak mongers than me. In any case, I see myself as quite addicted to creating and maintaining long-term, daily habits.

The idea for this note came today after I actually broke one of my (not so long) streaks: my Amazon Reader continuous daily reading streak.

Lots of Streaks in the Sky!

I usually do my best to maintain my streaks, but yesterday was quite a busy day, and somehow I lost the time, forgot to read, and lost my 180+ days of reading. Damn it. Nevertheless, life goes on. I hope more than 180 days remaining, so I’ll maybe get an even better streak in a bit more than six months.

With this article, I want to do two (well, three) things:

  1. To complain about me losing my nice Reader streak. (Check)
  2. To brag a bit about the length of my current streaks.
  3. To tell you how I manage to keep them going.

As I already confessed: I’m a streak monger. I had a w(h)orse word in mind but decided to settle with ‘monger.’ I’m sometimes doing mad things to maintain my other two remaining streaks: my 653-day long Elevate training streak, and my 583-day long 750words streak.

For the ones, who never heard of any of those, here’s some more info.

Elevate is a brain-training app, which helps me improve my math, memory, English writing and reading skills, etc. This referral link will give you a week free of charge. Then you need to subscribe. I have had my subscription for more than three years (if not four), and I’m quite satisfied with the results.

To keep my streak there, I need to train daily. For the past 653 days, I never missed a day.

750words, a (paid) service, pushes you to write at least 750 words per day. Every day. It trains your writing skills. It also trains your willpower (to write daily, no matter what) and creativity (to find new daily subjects to do the writing). I keep the service mostly as my private journal, but I often write my blog posts first there (this one will also go there).

In 750words, I have a 583-day long streak. And I hope to keep that one going.

There’re many things to consider to maintain these two streaks.

The first thing is, well, to actually do your commitment daily. With Elevate is relatively easy: it requires 10-20 minutes to do the training, and that’s it. For 750words, it’s much harder, as writing needs time. And focus. Yes, you could easily (and completely) hack the system, but then you will be lying primarily to yourself, not anyone else. So I try to be diligent and truly do it.

However, I admit that for 750words, I do have one handy hack, which I used twice (or three times) for the past 583 days. E.g., I would break my streak if I didn’t use the hack.

The hack is simple. Once you start practicing your writing, it happens so that you often write more than one subject per day. Or you figure out writing subjects, and then you do them accordingly. I have prepared three materials in my arsenal, which reside in the “750 ready” folder. E.g., in case I screw up badly, I use these texts for the day.

I know; this looks a lot like lying to myself. But I want my streak, and I find this acceptable. Of course, once I use a pre-ready text, I sit on my butt and write twice the words in the coming days. Usually, it’s more than twice because I pick up a subject that is interesting and goes longer than 750 words. But the idea is to restore the reserve for another rainy day.

Maintaining streaks in online systems (like the two above) also requires online connectivity. One of the hardest logistics things (to date), especially if I’m traveling. To keep both these streaks, you can’t be offline. 750words service has the “schedule vacation time off” feature, and I think I used it once. But not for this streak: for this one, I registered all my words regularly. As for Elevate, I think they support offline work, as far as the device (my iPad) is with me. And at the moment I’m online, it pushes my streak data into their servers, updating it correctly.

The key to keeping these streaks is to schedule a reminder about both. This saved me countless times. In such a case, the only habit one should develop is to track down the “Reminders’ log” and ensure it is empty at the end of the day. And if it’s not empty yet, to take care of the daily tasks. My Elevate task pings back with a reminder at 18:00 daily. My 750words task pings back with a reminder at 19:30. If I see the reminder, I usually take care to do the task immediately.

This is a brief overview of how I sustain my streaks. It’s not pretty that I lost my 6+ months log Reading streak, but it happens. The most important thing is to kick back once you sustain such a loss. I remember my 750 words’ streak of 380 days. It was excruciating to break this one. And stupid. But it happens. You break it, and you know that you need more than one year of steady schedule keeping to recover from the break. But it’s great willpower training, too.

That’s actually it! Happy streaking!

Пак за “лошите гърмежи”

Пак за “лошите гърмежи”

– Съседи, имаме празник довечера! Купил съм фойерверки, ще ги гръмнем към 22 – 22:30. Извинявайте предварително, но да си знаете, малко ще е шумно.

Това съобщение се появи в таблото на квартала. Авторът, Стамен, беше стар познайник. Обичаше да се забавлява с пиротехнически средства. Един от съседите, който по принцип беше от по-бъбривите, не се стърпя:

– Уф, Стамене, пак ли бе! Какво е този път?

– Абе зетя има рожден ден и ще се съберем да го отпразнуваме у нас. Надявам се да не е чак такъв проблем.

– Ами не е, ама утре е понеделник. Но както и да е, жив и здрав да ви е, само моля те, недейте след 23:00.

– Няма, няма проблем, най-късно до 22:30 ще сме.

И така би следвало да приключва всяка съседска драма, в основата на която е тази така шумна, но и така красива пиротехника.

Но понеже, въпреки модерните средства все още липсва подобна комуникация, то днес се разрази спор, който си мислех, че е запазен основно за Коледа и Нова година.

Но не би. Б., стар ДаБГ познайник, човек който държи да занимава държавния репресивен апарат с всеки проблем, който се случи около него, и този път остана верен на себе си. Вчера се е обадил в полицията с оплакване, че около 22:30 някъде, някой, в близост до него, е празнувал, използвайки пиротехнически средства.

Полицията, всеизвестни с неефективността и некомпетентността си, са го отсвирили. Съвсем нормално: те не обичат някой да ги кара да работят. Казали са да се обади пак, ако след 23:00 шумът продължава. Изглежда, шумът не е продължил след 23:00, та май Б. не е звънял, но в крайна сметка неудовлетвореността в него е останала: някой си е позволил да празнува по начин, който за Б. е неприемлив.

Бидейки неуморен войн за социална справедливост, той веднага се свързва с човек от щабсквартирана на “Полка на летящите емилджасимисти”. Съответно “отговорните другари” от там са се ангажирали и го уверяват, че “няма страшно, вземаме мерки да изготвим лицензионен режим и за това”.

“Вземането на мерки” се състои в план да бъде принудена общината да въведе нов регистрационен режим на използване на пиротехническите изделия. И съответно да има фирма, надлежно лицензирана и одобрена, която да се занимава с това да предоставя “услугата” по гърмене на празнична пиротехника.

Разбира се, хората за които свободата е по-важна от обидените реакции на хора, за които е недопустимо някой да празнува шумно в 22:30, реагираха с присмех. Къде заслужен, къде по-груб… това, което се “харчи” така или иначе е по-грубия хумор, който обаче и най-много възпалява потърпевшия.

Покрай меменцето се заформи интересна политическа полемика между двата лагера: този от по-горе и този на хората, за които свободата е по-маловажна от здравия, спокоен сън в 22:00.

Тези хора реагираха подобаващо (и типично): “да бъде веднага забранено!”. Според тях всяко нещо, което им пречи, трябва да бъде отстрането от техния обхват чрез подобаваща, специализирана забрана. Това било белег за цивилизация: диктатура на забраните. Дори за най-маловажното нещо трябва да има съответната забрана и сътоветната нормативна уредба и държавен апарат, който да следи за спазването на тази забрана.

А аз седя тук и си мисля колко още забрани трябват на тоз народ? Колко повече пранги трябва сами да си нахлузим. Защото, апелирайки за нахлузване на пранги на “другите”, не усещаме как ние получаваме от същото.

Ако не бях скъсал с партията на “вечно-недоволните, либерал-красиви”, сега щях отново да се обяснявам с някой там защо свободата е по-важна от това, че един или два (или пет) пъти в годината слушаш фойерверките на съседите. Но понеже скъсах с тази партия, донякъде и заради реакции като горните, сега без обяснения мога да кажа какво мисля за поведението на такива мощни рупори – нейни представители.

Един друг нейн ярък член преди време поработи сериозно, за да създаде изразът “емилджасиране”. Това е, когато в резултат от спор във Фейсбук, някой отиде и пусне донос до работодателя на човека, с чието мнение този някой не е съгласен. По-нормалните хора (да, все още ги има) във Фейсбук реагираха доста раздразнително от подобно поведение. Може би го олицентвориха с едни отминали 45 години, когато доносниците бяха хората, които по-лесно постигаха нещата в “развитото социалистическо общество”. И съответно донос беше справедливо осмян. И той съответно се видя принуден да признае и да се извини за грешката си.

Действието на този господен тогава е подобно на действията на другите господа, отличени социални войни и партийни ДаБГ членове. Иначе (уж) десни (някой още ли вярва на това?), тези господа не се колебаят да искат забрани и ограничения на нашите свободи, за да може те да живеят живота си така, както на тях им се струва правилно.

Надявам се винаги да има достатъчно разум и смелост, за да не допускаме случването на нови забрани и на нови ограничения. И то за неща, които без проблем биха могли да се разрешат с обикновен, цивилизован разговор.


Image by PublicDomainPictures and Ben Kerckx from Pixabay

Impressions from my work i9 MacBook Pro

Impressions from my work i9 MacBook Pro

The device was a company-provided MacBook Pro, 16″, i9/32GB/1TB notebook for the past nine months.

This is a productivity power-horse on the exterior: it can run a couple of virtual machines simultaneously while taking care of the standard “desktop user” needs. These were at least my expectations when I booted up the device for the first time.

Surprisingly though, today, I’m not convinced that the exterior matches the interior. Indeed, the device is quite a fast one: from 0 to login in just a couple of seconds. The troubles come after this first login when you’d expect to really feel the difference.

I’ve got a few specific complaints about this one, which I’ll lay down here. Since this is a corporate-managed device (with two antivirus sensors: McAffee and Carbon Black Cloud), that might add a negative effect on performance. However, I don’t believe the primary reason for the problems I’m encountering is hidden there.

The heat: my first, and biggest complaint

I have the feeling this case is not sized to bear the requirements of an i9 processor. The device gets very hot, fast. And I’m not talking in a scenario where I do run one or two virtual machines.

The device gets quite hot during login. And once it fires up the fans, they do not cut their spinning for quite some time. If at all.

During “normal” work, e.g., with many browser windows, Zoom conference with video, and eventually a couple of MS Office applications open, the device gets so hot it’s not possible to keep it on my legs. I must switch positions or find a surface (pad of any kind) to keep it from touching my legs.

The device is constantly hot: at least 35-40°C. Even when I close it and leave it on the desk while connected, it continues spinning the fans and “doing something” for another 30 minutes or so (if it does not go to sleep). I can configure the power policy to sleep the device immediately, but I don’t prefer this configuration policy.

When I remember this computer, I’ll be remembering the insane amount of heat it generates.

Secondly, the “black screen of death” crashes

Windows has its BSODs. In macOS, these are black. With a message, which explains that your computer restarted because of a problem.

These happen primarily for two reasons:

  • Bad hardware: there was an unexpected hardware event, which the OS cannot handle in a graceful or safe way, and as a result it needs to perform emergency shutdown.
  • Bad low-level software: each operating system has code, which runs in the “kernel”, the “heart” of the OS. Usually, this software is well tested and very reliable. One of the kernel’s responsibilities is to isolate the programs, which run in your operating system, thus protecting you, the user, and your data, from a program with a bug. When a program encounters critical condition, then the kernel takes care for shutting down this program without it interfering with the rest of the health of the operating system. However, when the kernel itself encounters such critical software exception, then there’s nothing else but to record the case and reboot: there’s no one left, who could keep the integrity of the operating system’s state.

Once you reboot after any of the critical conditions above, you can study (if you know how) the resulting log file and see where the crash originated. If you choose to send this log file to Apple, they can study it and identify the reason for the bad behavior. And if it’s a bug, they could fix it in a later version of their hardware and software.

Being a curious software engineer myself, I studied a couple of these logs. What I found there was that the primary reason for the crashes was the video system. I was not able (and didn’t want to spend more time) to dig what it is.

However, I have one primary version of why I see these black screens that often! And yes, I see them at least one time per week. I think I see those that often because the computer overheats. And once it overheats, at some point, the internal hardware components “drive it crazy,” resulting in a crash somewhere in the kernel.

This hypothesis of mine is not verified, though. The system reports what it reports: a crash in the video.

And last, but far not the least: the battery health hell

This is the third quite big disappointment.

I can accept that such high-end hardware will have short battery life. The machine cannot sustain a battery for longer than 3 hours. Which, taken into account that it’s an i9 with tons of hardware, is quite an achievement.

But I did not expect the battery health to degrade that quick. The battery is at 106 cycles today, for nine months of use. For these nine months, the battery health is already at 84%.

It is unacceptable to have battery degradation with 20% for the first year of usage. I’m glad I’m not paying for this laptop because if I were, I’d be pissed off: it’s one costly piece of hardware with a price tag of $3,400 (€4,200 price in Bulgaria) not justify this kind of problem. My employer provided me with it, and as such, our dear IT has all the great reasons why they chose this kind of machine.

What comes next?

Well, there are some changes on the way.

I will soon have the chance to evaluate the Macbook M1 Pro, the recently announced and highly praised for its performance, stability, and lack of heat Apple machine.

My biggest expectation is one: to have less heat on my legs! With so much heat on the legs and not so much on the belly, my body has become a body with legs without fat and a lot of belly fat, which is not fair! One would expect to have fat equally spread everywhere, right?

So I hope that the M1-based hardware will not generate that amount of heat, and as a result, I’ll be able to work without the discomfort I have today.

I still have a few concerns, though! It wouldn’t be me if there were no concerns.

My first concern is the (lack of) virtualization

Today the only native virtualization, which is available for the M1 hardware, is Parallels Desktop.

I was a pleased Parallels user back in 2010. And then for a couple of years in a row. I stopped using it somewhere around version 11. They’re at 16 today.

Once I get the M1, I will have to purchase Parallels Desktop, either a Standard or a Pro subscription, to evaluate how good it’s going to be. I doubt I’ll be able to do without a virtual machine there, and Parallels is the only provider today who can deliver this.

My second concern is the screen size

13″ is (much) less than 16″. I’m afraid there will be not so easy adaptation period.

On the other hand, it’s much easier to handle a 13″ sized laptop than 16″, and bearing in mind I move around quite a lot, 13″ might turn out to be actually an upgrade, compared to today’s situation.

Of course, I’ll still use an external monitor on my desk, but when I’m somewhere else, the only monitors I’ll have will be the 13″ M1 and my 7.9″ iPad.

I think it’s going to be an interesting transition. I’m looking forward to it.

Conclusion

We change. Constantly. For one thing, I cannot believe how much I changed for the past couple of years.

It all started when I had to purchase a personal phone. I chose iPhone XS. It turned out to be a great purchase: the phone is still in use, with excellent battery health and usability. Although it’s more than three years old, it keeps up to expectations from all ends.

Last year I wanted an upgrade of my tablet experience. It was clear that the most logical choice is the iPad. At that time, my experience with Windows Ink (via Surface Book 2) was not great, especially compared with Angel’s iPad Pro + Pen 2. That’s why I chose the iPad Mini + Pen 1. Although it was the first version of the Apple Pen, it still did (and does) what it’s supposed to do: I have a great digital ink workspace, which, thanks to Microsoft integrations, are fully compatible with my Office 365 family tools and documents.

Today, bowing up to the best vendor lock principles and practices, I chose to continue with MacBook M1, already knowing that it has excellent compatibility with the iPad (the screen mirror Apple implemented is unbeatable, at least in my experience). And if we trust the recent announcements, this compatibility will be even better with the new iPadOS / MacOS setup.

I’ll keep you posted.


Images by rawpixel.com

Избори, юли 2021

Избори, юли 2021

Няма още осем сутринта, но повечето от хората, заети с изборния ден, вече са гласували. Секциите в България са отворили в 07:00. Хората в Нова Зеландия обаче вече приключват изборния ден, защото те гласуват от 22:00 вчера.

Между 35 и 45 процента от хората с право на глас днес ще ни определят какъв тюртлю-гювеч от партии ще изпрати свои представители в 46-тият парламент.

Много хора са се настървили за властта.

Някои я искат, за да могат да градят това, в което вярват

А те вярват в много работи:

  • Пропорционален данък: Иванчо и Драганчо използват едни и същи неща, но Иванчо ще плаща 0% от доходите си, защото е “социално ощетен” и толкоз може да докара, а Драганчо ще плаща 10% (засега), защото може да си докарва повече от Иванчо. Страшна “социална справедливост”. Но ще сме късметлии, ако останат 10% де, някои от кандидатите за властта искат това да стане много повече. За да е още “по-социално справедливо”.
  • Истанбулски и бъдещи конвенции: повече пари за НПО-тата, които трябва да ни обяснят колко на брой социалн(стическ)и по̀ла има и къде попада там всеки от нас.
  • Стратегии за детето: повече пари за НПО-тата, които трябва да ни обяснят защо не семейството, а държавата знае по-добре кое е доброто за нашите деца.
  • Федеративен ЕСССР: защото ЕС толкова добре се справя и с икономиката, и с политиката, и с борбата с корупцията, и с бюрокрацията, и със защитата на нашите данни, и с правите краставици, и с пластмасовите изделия за еднократна употреба, и с общата енергийна политика, и с много други работи, като например това, че за да се чеше националната гордост на французите, всеки месец бюрократите от ЕП се местят редовно от Брюксел в Страсбург, харчейки за това около €100 милиона на година. Разбира се, в един Федеративен ЕСССР нещата няма как да са толкоз зле, защото се разбира от самосебе си, че щом дотук се справяме “толкова добре”, Федерация само ще подобри нещата.
  • Влизане на България в еврозоната: защото Гърция, Италия, Португалия, че даже и Испания се справиха отлично с монетарната си политика, след като влязоха в еврозоната. Защото може до днес еврото да се държи над водата само заради една-две икономики на ЕС, но като влезем ние внезапно облаците ще се разпръснат, за да открият небе, в които да летят необезпокоявани евра за всички, ЕЦБ да спре да печата евра̀ срещу обещания и всъщност всичко да си дойде на мястото.
  • Зелени сделки: толкова ще е хубаво, когато ЕСССР вземе трилиони от успешния бизнес, за да ги подари на НПО-та и на бизнеси, които без тези трилиони не биха могли да оцелеят, в името на това да покажем колко много ни пука за антропогенния ефект върху климата. Не, че ЕСССР е от основните замърсители, не! Но друго си е всеки гражданин на ЕСССР да плаща климатичен данък, за да може да отглеждаме НПО-та и бизнеси, които да ни казват колко много сме зле и как трябва да им плащаме още, за да може още да ни казват колко много сме зле.
    • Една малка скоба тук, с един местен, анекдотичен пример. Нашенско, общинско бизнес-търтейче, “Екоравновесие”, беше преди време натоварено със задачата “да се бори” с бездомните кучета. Е, всички живеещи в София знаем как се “пребори” това общинско предприятие.
      Това, което се вижда в Лозен от тази борба е, че от време на време идва автомобилче от “Екоравновесие”, което пуска на свобода по няколко бездомни кучета в Лозен. Не знам кога на местните ще им писне и ще ги награбят нищо неподозиращите чиновници в автомобилчето, като им заврат кучетата там, де слънце не изгрява. Чакам обаче с нетърпение да стане.
      Та така се бори “Екоравновесие” с проблема: мести бездомни кучета от едно място на друго. Може би, защото бездомните кучета имат способността да изчезват от Лозен. Не знам как става. Но подозирам. Процесът, вероятно, не е приятен. И може би е болезнен.
      Та по този модел ще се “борим” в ЕСССР и с проблема с антропогенния ефект върху климата: ще създаваме изкуствени бизнеси, които “ще се борят”. Голяма борба ще пада. И нали се сещате, че никой бизнес, който е създаден с цел да елиминира даден проблем, няма да го елиминира? Просто няма бизнес логика да се елиминира проблем, който след елиминацията ще направи съответния бизнес излишен?
      Вие бихте ли го направили, ако знаете, че ще сте безработни, след като успешно сте свършили работата си? Но тази бизнес-логика явно убягва на евротъртеите, които винаги знаят, че докато ЕЦБ печата от евра̀та, работа за тях ще има. Ако ще и да местят само бумащина между Страсбург и Брюксел.

Много други точки мога да сложа тук, но ме мързи. Предполагам и вас би ви премързяло да четете, ако това беше още 20 точки.

Та това са партиите, които искат властта, защото честно и открито вярват в горните неща и искат да ги реализират, за да ни спасят от един или друг проблем. Някои вярват не толкова честно и открито, но пък те вярват в “разумния компромис в името на това да вземем властта”.

Някои партии днес искат властта, за да може да се запазят на власт.

Това са тези, които докараха ситуацията дотам, че за последните три месеца не можем да се разберем кой да управлява, защото никой не иска да управлява с тях, а от изнесеното от Б-Служебното-П правителство само за два месеца се оказва, че ЕСССР може спокойно да вземе за консултанти някои хора, управлявали последните 12 години, за да им покажат тези някои хора как се краде.

Е, мащабите на нашите кражби сравнени с мащабите на кражбата в ЕСССР са нищожни. Може би и затова самият ЕСССР (досега) си затваряше ласкаво очите пред тези кражби. А и защото досегашните хора послушно въвеждаха всяка ЕСССР политика, за която българският народ или не се усети, или не му пукаше, или беше успешно излъган, че е за хубаво.

Е, не успяха с мигрантите, не успяха с ИК (засега), не успяха и с разни Стратегии за това или онова. Защото навреме се вдигна достатъчно медиен шум и тогава управляващите, щат-не щат, се съобразиха. Несправедливо е да даваме кредит на досега управляващите, само защото не успяха да напълнят България с мигранти. Не, че не опитаха: Меркел беше естествен съюзник на всяко едно от правителствата на Борисов. Просто емигрантите, които по презумпция бягат от военни зони, не пожелаха да останат в България. Не знам защо, още се чудя. Но може би като рискуваш, предпочиташ да рискуваш на по-едро. Та затова те само минаха и заминаха от тук: към богатите социални системи на Германия, Швеция, Дания. Защото там мързелът се култивира много по-успешно, отколкото тук.

Та, няколко от партиите днес ще се борят, за да управляват отново и за да може успешно да заметат колкото се може повече доказателства за кражбата.

Някои партии се борят за властта, за да може на наследят крадливите структури, които са изградени досега, и съответно да осребрят наивитета на техните избиратели.

Има и стари, и млади партии, които попадат в този списък. Надявам се повечето хора си ги знаят. Някои от дребните партии се борят за едната субсидийка. Щото не им се работи истинска работа и тези 100,000 лв ще ги удовлетворят по един или друг начин. Или защото за това им е платено. Но и те попадат в графата “кой ще ни даде пари”.

Тези партии разчитат или на овчедушието на техните избиратели, или на необразованите, нежелаещи да четат и без критично мислене хора, или на хора, които по един или друг начин разчитат на това да се облагодетелстват пряко. Тези партии винаги ще ги има и винаги ще успяват да привлекат достатъчно електорат, за да изплуват, като лайна на плажа в Слънчев бряг.

Останалата част от класификацията не е важна, защото там я има половин процент, я няма. Странно добрали се до 5,000 подписа партии, които ги има само, за да види някой името си напечатано на някакви предизборни материали.

На мен лично днес тази борба ми е чужда.

Както със сигурност сте забелязали, нямам особено ласкаво мнение към нищо от гореизброеното.

Моето разбиране и виждане за политика е такова, че вероятно по-малко от един процент от хората биха го подкрепили. Ако разбрах нещо за последните няколко месеца кампании, то е, че няма смисъл да се опитвам да агитирам за моята представа за политика и начин на живот.

Хората или ми се смеят, или ме гледат направо с жалост. И понеже никой не обича да бъде гледан с жалост, аз май ще предпочета да изляза от политическите дискусии: ако не завинаги, то поне за дълго. Ще се съсредоточа повече върху нещата, които ме вълнуват извън политиката. Разбира се, това хич не значи, че няма да имам мнение по всяко едно социалистическа, комунистическа или неомарксистка идея, която излезе от която и да е партия.

В този смисъл кампаниите тази година ми подействаха като още повече отварящи очите ми. Показаха ми, че единственото, за което кандидатите се борят, е как да преразпределят парите, които крадат от мен, за да ми осигуряват услуги, които никога не бих си купил, ако имах свободата да ги избирам: корумпирана и мързелива полиция, корумпиран съд, мързелив, но за сметка на това изключително раздут, държавен апарат.

Някои от партиите днес ми обещават, че ще оправят всичкото това, само и само да им дадем властта. Но аз съм абсолютно убеден, че дори да я вземат, приоритетите им рязко ще се наклонят в съвсем друга посока. Убеден съм, защото видях, дори за краткия живот на миналия парламент, какво всъщност се гласува и какво – не.

Благодарен съм, че така се развиха нещата тази година. С новооткритото убеждение (май) ще се живее по-спокойно. Последните седем-осем години ми бяха години на политическа активност. Време е да променя това.

Успех на изборите на всички партии и особено на тези, които ще получат правото да крадат парите ми следващия мандат.


Used images from Pixabay by Here and now, unfortunately, ends my journey on Pixabay, ElisaRiva, Matthias Wewering, suju-foto.

Един забравен Джулай от 2008-а

Един забравен Джулай от 2008-а

Днес едно страхотно видео на Бо ми позволи да почувствам малко духа на July Morning.

Гледайки го си спомних за един Джулай отпреди тринадесет години. Джулай, който посрещнахме на Балчик.

Мартин току-що беше роден. Беше на месец и малко дни, колкото там се получават от разликата между 01.07. и 24.05. в една и съща година. Мисля, че бяхме с Афанасчо и Ели тогава, макар че не съм 100% сигурен.

Бяхме настанени в едно хотелче, близо до брега на морето. Малко стръмно, но се ядваше. Спомням си, че като внесох Мартин в “черупката” му от колата, той беше голям горе-долу колкото средноголяма котка. И точно така се беше свил вътре.

Рецепционистката, като го видя, си глътна граматиката. Но всичко беше наред: тя не знаеше, че сме достатъчно луди, че не е проблем да се разкарваме с детето насам-натам.

Вечерта се поразходихме покрай морето. Хапнахме в някакво ресторантче и се прибрахме към хотела. Беше точно 30.06., като се майтапехме с Афанасчо (абе те ли бяха с нас?!), че хич няма и да гледаме “джулая”, и който си иска да ходи да си го гледа, ама няма да сме ние.

Кой от нас да знае обаче, че точно същата вечер бебето ще го ударят първите колики? Малко рано, може би, но такива класически колики бяха, че някъде от 12:30 та до ранни зори Мартин рева, пищя, вдигна на главата си целия хотел.

В крайна сметка “посрещнахме July Morning” с едно ревящо дете. Ние и целия хотел. На сутринта гадинката заспа. Или уморена от пищене, или някак го беше отпуснал корема.

Аз и до днес си спомням обаче този странен “джулай”, който посрещнахме. Забравил съм детайли, но едва ли ще забравя големият рев. И май още ми е гузно за останалите гости на хотела, които от тяхна страна вероятно отдавна са забравили за случката. Но като нищо някой от тях може да си казва “ей, помниш ли едно бебе как пищя тук един джулай морнинг?” Нищо, важното е да са им останали спомени и на тях :).

Извадих този албум на двумесечния Мартин от снимките на отдавна мъртвата ми галерия. На pics.doncho.net имах бая снимки, които се управляваха от Coppermine Gallery, развитието на която спря някъде около 2015-а сигурно, че може и по-рано. Софтуер “от едно друго време”, даже сайтът им все още изглежда HTML 1.0. Там има доста зарязани албуми, които може би един ден ще пренеса във Facebook или някоя друга медия. Но е хубаво, че в базовата папка на галерията се пазят такива шедьоври, от които на някои днешни тийнейджъри ще им се изприщят ушите от срам!

Май ще трябва да ги сложа всичките във Фейсбук. И да тагвам, да тагвам… 🙂

Плащещ резултат на първите само машинни избори

Плащещ резултат на първите само машинни избори

Днес наблюдаваме първите горчиви плодове от чисто машинното гласуване. В Благоевград избираха извънредно кмет.

Според “Дневник”, към 17:00 ч избирателната активност в града е била 20%, с цели 27% по-малко от 17:00 ч на предишните общински избори.

Когато в импотентния предишен парламент се дърляха за изключителното машинно гласуване, без никакви хартиени бюлетини, паралелно във Фейсбук се дърляхме за това каква огромна глупост е подобна идея. Особено за избори, които практически бяха след два-три месеца.

Тогава най-големият довод беше, че чрез единствено машинно гласуване лишаваме огромна част от избирателите от възможността да подадат гласа си. Което е скрито въвеждане на образователен ценз. Което без съмнение удря върху по-нискообразованите слоеве на обществото. Които обаче имат същото право да гласуват, както всеки друг.

Сега в Благоевград виждаме какво става. По-малко от половината са гласували при “само-машинните” избори. Ще е интересно да видим дали в секциите, където има само хартиено гласуване, имаме същата ниска избирателна активност. Ако активността в “чисто хартиените” секции е същата, значи причината за ниската избирателна активност най-вероятно е другаде. Ако обаче там видим активност, която е подобна на тази на миналите общински избори, тогава нещата ще са съвсем ясни.

По БНТ1 интервюирани от “чисто хартиената секция” хора споделиха, че ако е било машинно гласуванаето и там, те не биха гласували. Естествено, имаше и хора, за които машинното гласуване не беше проблем. Но дали без да искат, дали нарочно, от общо три интервюта в две от тях говореха, че не биха гласували, ако гласуването беше с машина.

На 11.07. май по-интересното ще е колко хора са гласували. Защото, по мое лично мнение, ако са гласували под 30% от хората, избраният парламент ще бъде всичко друго, но не и легитимен такъв. Особено, ако няколко месеца преди това сме имали много по-висока активност.

Естествено, законът не допуска сценарий, при който под определен брой гласове изборите да са нелегитимни. Те винаги са си. Депутатските места се разпределят според броя на валидните гласове. Но от чисто морална гледна точка избори, при които на сила част от хората са лишени от възможността да подадат гласа си, не са легитимни.

Знам, че много от моите интелигентни и знаещи приятели ще си кажат “абе какво толкова, толкова е лесно с тези машини, че ако някой не гласува, то проблемът си е негов”.

Аз не съм съвсем съгласен с подобно твърдение.

Познавах и познавам много по-възрастни хора, от поколението преди моето (че и от моето!), които само при мисълта да се сблъскат с машина срещу тях изпадат в такова отрицание, че дума да не стане да пристъпят в секцията.

Тези хора се притесняват от тяхната неграмотност по темата. Особено ако са във възраст, в която обществото някак очаква тези хора да могат да се оправят с банкомат или машина за гласуване.

Но тези хора най-вероятно виждат момента с машинното гласуване по следния начин:

  1. Те така или иначе гарантирано ще имат проблем с машината.
  2. Ще трябва да искат помощ
  3. Цялата комисия, а и тези, които чакат след тях, ще осъждат неграмотността им.

Следователно, тези хора ще предпочетат да си останат вкъщи, отколкото да отидат и да упражнят правото си на глас. Никой, независимо колко е грамотен или образован, не обича да бъде осъждан за това, особено публично.

Така, че в крайна сметка може да се окаже, че ще имаме едни избори, при които избирателната активност ще е драстично намаляла. От това ще са пострадали предимно париите, в които имаме избиратели, които по една или друга причина не умеят да работят с електроника (да, даже и с банкомат). Според мен тези партии са ДПС, ГЕРБ и БСП (заради възрастните хора).

Вчера се хванахме на бас с приятелче. Искаше ми се да вкарам малко интрига в тези избори, та затова, като чух с уверен глас “ДБ ще има най-малко 15% на тези избори”, веднага реших да го предизвикам с един облог. Според мен ДБ няма никакъв шанс да направи 15% на тези избори. И облогът е бутилка с добро уиски по избор на цена около 150 лв. Това са горе-долу бутилките, които си пия с най-мног кеф.

Признавам си обаче, че тогава въобще не се замислих за тази шашма, която (точно “ДБ и приятели”) заложиха в сегашните избори. Днес разсъжденията ми са в посока, че може би приятелят е бил прав, особено ако така или иначе разполага с вътрешно-партийна информация от проучвания, при която е било вече ясно, че избирателната активност сред не-ДБ избирателите ще да е ниска.

Но каквото – такова. Басът си е бас. Кой ще пие добрата бутилка ще се реши само след две седмици.


Image by rawpixel.com

“Защо наднационалната концепция те плаши”

“Защо наднационалната концепция те плаши”

Днес Нена Троли, една любима, виртуална, приятелка, с която спорим бясно и безнадеждно, ме попита:

“Защо наднационалната концепция толкова те плаши? Нали постоянно слушаме за примери за успешни конфедерации? Така или иначе националната се е наложила преди век, примерно, с по-съществени корени отпреди два века, защо мислиш, че ще е вечна?”

Въпроси като тези са причината да харесвам да споря с нея. Не знам дали е истински или фалшив профил. Надявам се да е истински, въпреки фалшиво изглеждащото. Замислих се над темата и ето какво измъдрих.

Не съм сигурен доколко Нена е права, че концепцията за националната държава е отпреди век. Може би, за България, това е било така, предвид османското владичество, продължило стотици години. Но за мен концепцията за националната държава много или малко се покрива с концепцията за нацията, за народа. Т.е., всеки народ, който се определя като такъв, има право, ако не и задължение, да има своя държава. Не гарантирам, че мнението ми е меродавно, но така мисля.

За мен принадлежността към коя да е нация е плод на биологична случайност. Родил съм се в българско семейство, възпитан съм като българин. Ако се бях родил със триста километра южно, най-вероятно щях да съм грък. Ако се бях родил с петстотин югоизточно – турчин. Или кюрд.

Въобще, ние нямаме никакъв контрол върху националната ни принадлежност. Получаваме я по рождение. Не е наше постижение. И от там изразът “горд съм, че съм българин” не ми е много ясен, защото не виждам какъв е моя принос в това, че съм българин. Но не за това ми е приказката. Това, че не зависи от нас не значи, че трябва да се отречем от нея, да предадем националния идеал, за който само преди сто, сто и петедесет години хората са оставяли костите си по поля и гори.

Хората, които се определяме като българи, сме най-концентрирани в рамките на националната ни държава. Същото е с другите националности: най-много концентрирани сърби на едно място, например, има в Сърбия. Най-много германци – в Германия. И тѐ така нататък. Тези общности ще останат винаги така, освен ако някой друг народ или друг “наднационалист” реши, че е време да бъдат претопени.

Нена ме пита “защо ме е страх от конфедерацията”. Аз не съм сигурен, че определям чувството като “страх”.

По-скоро чувството е отвращение. Отвращение от тези, които потенциално биха управлявали една такава “наднационализация”.

Отвращавам се от това някой друг да има право да определя съдбата ми:

  • Да ми казва колко кражба всеки месец ще трябва да отделям от заплатата си, за да му издържам крадливата администрация
  • Да ми казва колко кражба всеки месец ще трябва да отделям от заплатата си, за да му издържам крадливата и корумпирана администрация.
  • Да ми определя какво ще учат децата ми и да ме задължава да пращам децата ми там, за да учат това, което той е определил.
  • Да ми влиза в къщата и да ми обяснява как трябва да водя такова и такова обучение на децата ми, защото така било “правилно”.
Eussr, Flag, Banner, Sceptics, Concern, Symbolic, Eu

Това отвращение е подтикнато от поведението на тези, които имат претенции да стоят начело на тази “конфедерация”. Тези, които за пореден път трябва да ни поведат към “светлото бъдеще”, в което няма да има държави, няма да има валути, ще има общи данъци и всеки ще се обръща към другия с предлог в род и време, каквото другият си пожелае.

С две думи: “Великият ЕСССР“. Който ще се случи след “Великата ЕСССР-истична революция”.

Отвращава ме тежката, лакома, претенциозна и нахална бюрократична структура, която има наглостта да определя коя държава какво мнение трябва да има. И да се сърди, когато държавата го няма това мнение. “Плаши” ме възможността същите тези бюрократични тулупи да ми определят ежедневието.

Отвращава ме стремежъм им към повече кражба от всеки от нас, за да имат пари, които да преразпределят по приоритети, които дори не са ми близки.

Отвращава ме стремежъм им към социализъм, към изравняване на всеки и на всичко. Това го видях веднъж в Дания и ме отврати по горе-долу същия начин. Знаете ли какво е първото нещо, което човек прави, когато направи успешен датски бизнес? Бяга от Дания. Бяга, поне на хартия. Защото никой не желае да бъде ограбван от собствената му държава. Ето това ме отвращава.

И днес си говорим за концепцията на Държавата в своята “необходима излишност”:

  • “Ама кой ще строи пътищата, ако я няма Държавата?”
  • “Ама кой може да ни гарантира безопасността, ако не е Държавата?”
  • “Ама как така без Държавата да ни осигури безплатно здравеопазване?”
  • “Ама как така всеки ще има право да носи оръжие, нали Държавата се е погрижила за нас?”

Ако отговорите на тези въпроси в ЕСССР не бяха толкова отчайващи, може би и мен нямаше да “ме плаши” тази концепция. Но днес “развитото европейско съветско социалистическо общество” се е развило в посока, в която не искам нашето да се развива. “Колективизацията на общественото мнение” е достигнало нива, които от тук ми се струват ужасяващи.

Ще дам само един пример защо “националната държава” за момента ми се вижда като приемлив начин да гарантирам “нормалността” така, както я определям според моите ценности и представи за нормалност.

“Плаши ме” възможността французи и германци (двете най-големи европейски държави) да гласуват заедно и да превърнат земите ни в икономическо гето, “назначавайки” 25% “наднационален” корпоративен данък, например. Защото за тях това ще е добре: фирмите им няма да бягат при нас, за да се спасят от кражбата там.

Може би за Нена това няма значение. Поради това тя е смело “за” това да станем “поредната Съветска република”. Може би навремето е имало хора, които са се чувствали като нея и са работили активно, за да се превърнем в държава, част от СССР.

Днес обаче аз не желая да станем част от нов ЕСССР. Моето мнение е, че ЕС трябва да остане в сегашния си вид, ако не и да отстъпи малко откъм потъпкването на националните суверенитети, което започна си позволява.

Theme: Overlay by Kaira Extra Text