Снощи направих една глупост, последвана още от една. Направо неволи на електромобилиста: ще ги споделя специално, за да дам повод на хората, които не харесват технологията, да се упражнят в подигравки. Глупостта трябва да се наказва!

Вчера вечерта исках, преди тръгване, да вдигна колата на 100%, за да може сутринта да тръгнем добре заредени и да не му мислим през деня за дозареждане. Веси искаше да се отбие или до Мадарския конник, или до Плиска, аз имах половин ден отпуска, та можеше да се комбинират нещата добре.

Понеже ми трябваха само някакви си 20% реших, че не си струва тези 8 кВтч да ги плаща Станислав на дневна тарифа (знам, знам, скръндза съм, даже като ме черпят, но въпросът е принципен), та затова реших да чакам до 23:00 и тогава да включа колата да се зарежда.

Ама… Да, ама не. Вечерта, покрай финалът, доброто хапване и нуждата от писане взех, та забравих, че трябва да включа колата. И съответно към 00:20 се сещам, вече в просъница, че не я зареждам и ми хрумва гениалната идея “абе аз що да не отида да я включа сега?”.

Къщата е в страшно живописно, но доста обрасло в планинска растителност място, непосредствено над пълноводна река. Аз бях паркирал до едни треволяци (и коприва).

И въпреки, че си знаех, че има бая коприва в просъницата реших, че вместо да се облека с късите панталони и Т-шъртка, ще си сложа само късите панталони, по голо шкембе. Съответно, тръгвайки към колата взех само портфейла с ключа за нея, което само со себе си беше друга мега-глупост. Въпреки, че мога да я отключа с телефона (а телефонът е и много по-функционален), аз реших да мъкна големия портфейл с мен, да ми пречи!

Въоръжен и опасен (въоръжен с глупост, опасен най-вече за себе си), заслизах по стълбището. И там осъзнах, че нямам светлина, ама “абе то ще си е светло, ще се оправя”. И верно, светло беше, ама на открито: под дърветата не беше много светло.

Аксел, който спеше в предверието, ме изгледа с кучешкия си поглед, издаващ недоумение (“тоя какво прави в тия тъмни доби”), но се отмести и аз излязох вън. Отивам, намирам зарядното, разпъвам кабеляците. Осъзнал каква простотия съм направил тръгвайки без светлина, разпъвам препъвайки се зарядната. Имах късмет, че тя си беше почти разпъната, само я бях прибрал под едно орехче, да не лежи на влажната земя (тя има ISO стандарт за влагоустойчивост, ама аз, нали…).

Някак успявам да в прекарам в тъмното кабеляците над мрежата без да си извадя очите, след което горд отивам да включа колата, предвкусвайки усещането за победа. Ама не било писано (за победата).

Както се промъквам аз, като един дебел Рамбо, стиснал дебелият заряден кабел между зъбите (образно казано), изведнъж нещо яко ме прерязва първо през гърдите, след това под мишниците и накрая – чак зад гърба. Усещането е все едно съм се праснал от раз в къпинака. Всъщност, точно това ми се стори, че съм направил. Опирам се в колата, за да избегна максимално “къпината”, която ме е обхванала и виждам прекрасните, бели цветчета (белеят се на лунната светлина, да не си помислите, че имам светлина с мен!) на цъфналата в цялата си прелест коприва, висока колкото мен и съответно любовно увила се около туловището ми.

Изплюх (всъщност оставих) кабела на зарядната на земята, внимателно се отвих от копривата (опарвайки и пръстите си, естествено), и с подвита опашка се върнах вкъщи, проклинайки глупавата си съдба. Докато псувах и се отвивах от копривата видях, че не мога да мина и отзад на колата, защото и там имаше точно същите белички цветчета, които ми махаха с очакване да се пробвам да мина и отзад. Само, че аз вече се бях наиграл качествено и бях решил, че тия последни 20% всъщност въобще не ми трябват!

Имам късмет, че нямам алергии. Щото иначе трябваше сам да се карам до болницата, че всички други бяха употребили. Но аз си прибрах ядосан зарядната обратно под орехчето, затворих вратата на двора и се върнах, чешейки се и ругаейки тъпата си тиква.

Като влязох вътре Аксел ме изгледа с поглед “абе аз си знаех, че ще направиш някоя простотия, ама айде” и пак си легна на неговата си рогозка. Кучакът явно е свикнал на такива изпълнения (едва ли чак толкова глупави, де), пък и ни познава достатъчно добре, та не направи среднощни истерии. Само това ми липсваше: да събуди цялата къща, та да ми видят глупостта и мизерията.

Качих се горе, измих добре напарените места и си легнах. Колата, естествено, си остана на 80%. Сутринта, по светло, станах, отмъстих на копривата (стъпках я!) и я пуснах колкото може да се дозареди. Но днес цял ден, макар и отмъстен, се почесвам от време на като окраставял скитник. Надявам се да се поуча от грешките си и да не тръгвам без телефона. А най-тъпото е, че освен телефонът, в раницата ми имам и малък челник, който си нося “за всеки случай”. Ама кой да се сети?

Та такива неволи…