Today, I had a challenge: I’ve got an MP3 audiobook! Imagine that: one receives an audiobook, and one immediately has a challenge! Weird, one would say, but no, it’s not weird if you’re used to subscription-based audio media only, e.g., Spotify, Storytel, etc. Then, you do not think about “what I’ll use to listen to those”: you get their software (even if it’s crappy, you have no other choice), and then you listen.
However, when you get an unprotected audiobook, you must find a way to listen it. And that’s when I hit a rock-solid ground. I searched for more than one hour (trust me, in my world of searches, that’s a lot), and I was still unable to find the right iOS software to listen to this audiobook. Simple, eh? Just a collection of MP3s. Good, ol’ WinAmp-style. Yes, it’s simple, but it was not easy to find software that does it.
In two easy steps, this app allowed me to import my book (already uploaded to iCloud) and start listening to it with the same easiness and comfort the “professional” audiobook apps provided. Given that it’s a community project, it contains way more features than the “standard” ones. It’s ironic very often happens: a commercial, paid (and paid for!) app is way weaker than its open-source counterpart…
BookPlayer also has a “Pro” mode, a subscription-based service that offers a bit (but just a bit) more functionality than the free app. I have not (yet) signed for it, and I don’t think I will. But if one regularly uses the app, they’d probably consider buying Pro.
Instead, I decided to apply for a translator. I love contributing to open-source projects, and if they approve my request, I’ll be happy to help them with the Bulgarian translation. I remember when I was KeePass’s main translator (10-15 years ago?)… then I stopped because I stopped using the software. I firmly believe in the rule that “one should not translate (or develop, for that matter) an app which one does not use themselves.”
Anyway, I’m pretty happy that I resolved an issue in the best way possible: by finding a great app to do so.
Причината за тези размисли е, разбира се, коментар във Фейсбук тема за политика. Така, че ако не ви се чете за това, най-добре спрете тук и се занимайте с нещо много по-приятно или по-полезно. Защото по-долу ще размишлявам за един начин на мислене, много характерен сред хората, с които ми се случва да общувам. Понеже е написано публично, не си играя да крия лицето на Златко, споделил своето откровение:
А за България в настоящата действителност как е? Централно планиране и управление ли е по-добре за нас, или децентрализирано? Постави отговорът си в контекста на ширещата се корупция и лошо управление по всички етажи на властта у нас:
Щеше ли Царево на Лапчев да е по-добре, ако Лапчев имаше повече власт и пари?
Щеше ли Варна да е по-добре, ако Портних имаше повече власт и пари?
Щеше ли София да е по-добре, ако Фандъкова имаше повече власт и пари?
Финансово, България е на получаващата страна на ЕС.
Властово, България е по-корумпирана и с по-кофти управление от ЕС.
=> ЗА БЪЛГАРИЯ е по-добре, поне докато сме под средното за ЕС, да аутсорсваме управлението към централно такова, което е по-добро от инхаус решението ни.
…А ние не сме просто “под средното” – ние сме последна дупка на кавала, ние сме дъното!
Щях да приема аргумента ти, ако бяхме Германия примерно. Но ние не сме. Дай да не се правим на по-светци от папата тогава! Поне докато не се качим до над средното за ЕС, после пак ще си говорим. Тъй де, внуците ни ще си говорят.
Този начин на мислене аз го наричам “да аутсорснем себе си”. “Аутсорснем” е неологизъм, който дойде по нашите земи с популярността на местния “аутсорсинг” бизнес. Накратко: една компания прави “аутсорсинг”, когато по някаква причина (най-често финансова или липса на кадри) прехвърли определени функции от бизнеса си в други географии.
Разговорът се завъртя покрай моята ненавист към това да ме управлява друг. Ненавиждам дори родните политици, а когато нещата опрат до това да ме управляват чужденци, тогава ненавистта ми е с пъти, много пъти по-голяма. Защото смятам, че родният политик се е извисил над проблемите. Причините за това са много:
“прислугата” им по институциите, в които “работят”;
бронираните им лимузини, с които ни изтикват от пътя, щото са “по-важни” от нас;
охраната им от НСО;
милиардите, които си саморазпределят, за да довършат живота си в охота;
и редица други по-маловажни причини, които няма да изброявам.
Та затова, ако сте забелязали, че се сещат за улиците само преди избори, да знаете защо става така. Просто политикът, веднъж преминал през метаморфозата към “властник”, вече има други проблеми за решаване. Вие сте му решили най-главния проблем: убедил/излъгал ви е да гласувате за него, и сега следва той да си оправи неговите си проблеми. Разбира се, ще кажете “ама има и изключения”. Изключенията, приятели, за заради това, че политикът все пак (и все още – може това да се промени по някое време) има мандатност. И след няколко години властникът ще трябва да ви лъже пак, за да изберете пак него или близки нему, за да продължи да си налива във вените си сладката, многокомпонентна отрова на властта.
Това е за регионалните политици. Виждал съм го многократно и колкото по-малко регионални са, толкова по-силен и по-опияняващ за тях е горният ефект. Кметовете на малките населени места или квартали са най-малко засегнати от него. Минавате обаче към кмет на община и виждате, че нещата вече са твърдо поели в горната посока. Качвате се на ниво общински съветник и връзката с реалността вече мъждука като лапма с 30% напрежение. Качвате се на ниво депутат и връзката с реалността не само, че я няма, ами е съвсем загубена. Колкото повече вървите нагоре – толкова по-зле се получават нещата.
За евродепутати хич няма смисъл да говоря: те живеят в своя, ЕСССР-реалност и гласуват зелени сделки, докато се местят безумно Страсбург-Брюксел многократно в годината, само за да начешат политически красти. Или пък гласуват ЖиДиПиАр-и, практическата реализация на които коства милиарди на бизнесите в ЕС, с практически ефект близък до нулата.
Положението с не-изборните длъжности е още по-трагично. Те се назначават от някой от гореописаните местни велможи, най-често с цел да осребрят услугите, които бъдещоназначеният чиновник вече е оказал на велможата или на партията му. Ако си мислите, че на назначеният на която и да е длъжност държавен чиновник му пука дали ще подадете официално оплакване или не, то жестоко се лъжете. На него му пука само дали познавате шефа или благодетеля му. Но той също добре знае, че е много малко вероятно да го познавате, защото ако го познавахте, нямаше да се занимавате с неговото благоволение.
Та вие си подавайте жалби колкото искате – това за чиновникът срещу вас няма абсолютно никакво значение. Освен, ако не се раздуха случая по медиите – тогава вече вашата жалба се превръща в “масовка”, която директно удря върху благодетелите на чиновника и чиновника трябва да бъде разкаран. Примери за това няма да давам – преди седмица-две дъвкахме последния синекурец, който заплашваше лекарите с техния министър. Има примери колкото искате още, но нямам място, а и желание, да ги пиша. Всички сме се срещали с тях.
Но аз се отплеснах. Обяснявах ви колко са зле нещата на местно, регионално ниво, с хора, с които говорим общ ези, споделяме общи ценности (добри или лоши – това тук не коментирам – общи са!) и като цяло – всички искаме да си свършим работата по един или друг начин: чиновникът – да му свърши работното време и да вземе някакви пари, а ние – да получим държавната услуга, която ни е необходима, защото (най-често) самата държава ни е задължила да ни е необходима.
Та затова текстът в коментара силно ме “включи” да пиша всичко това. Този текст предлага, не, направо призовава, че и обяснява (за пореден път) как е “за мое добро”. Та този текст предлага “да аутосорснем” колкото се може повече управление “навън”.
Нарочно пиша “навън”, а не конкретната география, защото коментирам общият стремеж у много хора да “аутсорсват навън тяхното управление”, като за мен дали този стремеж е насочен към ЕСССР или към Путлер има значение само дотолкова, доколкото какво производство ще са оръжията, с които съответния “международен доставчик” ще ме принуждава да му вървя по свирката. Всъщност, те оръжията най-вероятно ще са български, произведени в Казанлък, ама това е друга тема.
Този стремеж на “аутсорсване” на вземането на решенията е продиктуван от изкривената с поколения вяра, че “чуждото е по-хубаво”. Причината за това са точно 78-те години социализъм, в който живеем от 1944-а. Особено влияние за този начин на мислене имат първите 45 години, до 1989-а, когато се живееше много, много, много по-зле и по-зависимо и когато тщенията на всеки нормален човек са били насочени отвъд Желязната завеса, която беше спусната над всички нас.
Тези години, крахът след тях, създаде съвсем нормалното усещане в много хора, че “навън е по-добре”. Тези, в които това усещане беше най-силно, емигрираха. Някои от тях сега продължават да ни убеждават колко сме зле. Някои от тях обаче не емигрираха.
Те комбинираха това усещане с родовата памет, за да произведат феномена “да аутсорснем себе си”. Начинът на мислене, демонстриран от тях е в неистовото желание друг, външен да ни управлява. Някой който дори ние не сме избрали (2.5% от евродепутатите са българи, останалите 97.5% са чужденци) и над който нямаме никакво влияние (не се заблуждавайте: ние имаме толкова влияние в ЕС, колкото в Държавната дума на Путлер!).
Феноменът “да аутсорснем себе си” надживя 45-те години кървав съветизъм в България. Той се изроди в горните желания “по-добре знаещият чужденец” да дойде да ни “оправи”, защото ние не можем сами. Точно както престъпниците от БКП, начело с изрода Тодор Живков, са искали 1963-а година “да аутсорснат България” на СССР. И след това пак, през 1973-а. И всичко това, разбира се, е следвало наративът на горния коментар: “то е за наше/ваше собствено добро”.
Не знам за вас, но аз не искам да аутсорсвам себе си или децата ми на който и да е. Ни на Путер, ни на ЕСССР-ските еврочиновници. Твърдо смятам, че ако се “аутсорснем”, ако предадем (още повече) независимостта си, нещата няма да се подобрят, а ще се влошат неимоверно. Разбира се, в краткосрочен план (примерно двадесетина години – половин до едно поколение) може и да има някакво подобрение: новият господар винаги харесва подчинилите се, особено в началото. Но след това започва доенето. И смятам, че ние сме твърде в покрайнините на Брюксел (както сме и в покрайнините на Москва!), за да разчитаме на нещо друго, освен подаяния, колкото да останем налични и полезни.
Колегата е прав в едно: ние сме нетен получател. Продаваме свободата си срещу еврофондовете, които основно отиват, за да могат политиците да си създават и развиват бизнесите (пресен пример – “Насекомо”). Разбира се, трохи от тези еврофондове стигат и до всички, но лъвският пай отива или директно налят, като “инвестиции”, в точно-определени бизнеси, или източен чрез 70% и отгоре корупция на всички нива при реализирането на тези проекти.
Тъжно е, защото 2007-а мислех по съвсем различен начин. Но след това пораснах, поживях, видях, запомних и се промених.
И затова никога, никога няма да приема начинът на мислене “аутсорснем себе си”. И понеже виждам много сериозно засилване на този начин на мислене смятам, че май е крайно време силите про-ЕСССР, про-Москва в българския парламент да се изравнят. Примерно “Израждане” + БКП = 40%, европейски партии = 40%, 20% останалото. Най-малкото защото когато еврофондовете спрат, тогава, току-виж, сме видяли други политици, с друго съзнание. И да, смятам, че най-голямата вина за това имат еврофондовете. Защото, когато има пазар, има и предлагане!
Значи, уж си знам стоката, вече повече от година сме заедно, и повече от 40,000 км. Но пак си имам моите си моменти, когато се (само)изненадвам с нея. Естествено, то е малко като “компютърът е виновен”. Да знаете: компютърът никога не е виновен, или почти никога – в 95% поне от случаите вината е изцяло в задклавиатурното устройство. Та и днес задволанното устройство се надцени, ама не с много – в крайна сметка всичко е добре, когато завършва добре.
Причината за туй надценяване беше най-вече моята “батерийна алчност”. Туй ще рече, че си пазя батерията и не я зареждам до 100%, освен ако не тръгвам на път, който е над 250-300 км (или не е в северна България 🙂 ).
Плановете на семейството този уикенд включваха спане в Годлево (Лозен – Годлево е около 190 км). А плановете за днес включваха качване на връх Вихрен на най-добрата част от семейството: двете момичета. А аз, колкото и да ме мързеше, трябваше да ги закарам до хижа “Вихрен”, откъдето тръгваше пешеходният маршрут. Жалко, че няма път до самия връх, тогава сигурно и аз щях да го “кача”. Но за тоз’ последен участък – от хижата до върха – ме мързеше. Пък си имах и работа (стандартното оправдание).
И тъй… пристигаме ние снощи в Годлево на 100 км оставащ обхват на таблото. Аз, със самочувствието на човек, който знае какво прави, решавам, че “абе то няма как да не стигнат 100 км обхват” от Годлево до хижата. И затуй, а и заради мързел, вчера не се отбих на близкия “Елдрайв” да заредя. Планът беше да си заредя след хижата, щото, нали, и без това ми е по път.
Вижте, не съм толкова наивен. Ясно ми беше, че ще изхаби повече от нормалното, но очаквах три до четири пъти над обхвата, т.е. очаквах да съм горе на около 25-30 км оставащи и съответно да нямам никакви притеснения.
Колко наивно!
Другари електромобилисти, да знаете, че от Банско до паркинга горе моята кола харчеше шест пъти над типичния ми летен разход (при мен е 18.6 кВтч/100 км). Т.е., най-грубо, разходът от Банско до горе при мен е около 100 кВтч/100 км. Или с две думи, за маршрута Банско – хижа “Вихрен” iX3-ката имаше нужда от 17 кВтч енергия. А аз на тръгване в батерията имах около 19-20 кВтч.
Интересното изживяване не закъсня. След като стъпихме на пътчето над Банско, аз гледах вече “леко притеснен” как за всеки 1 км от пътя се топят по 6-7 км обхват. И по едно време сериозно се замислих дали няма да се наложи по пътя да викам “помощ от ДВГ-приятелче”. В смисъл, срам, не срам, да викам втората кола да вземе моите хора и да ги “дозакара” последните 5 км до хижата. А като ми светна “жълтия обхват” (оставащи 40 км) се замислих дали пък няма да имам среща с репатрак от първи вид!
Е, чак до такъв срам не се стигна! Колата оправда очакванията ми – стигнах и се върнах, даже се върнах на 60 км обхват, защото нагоре като харчи, надолу връща поне 30% от изхарченото. Ама за мен остава (отново, за пореден път, и пак) още една поука: не тръгвай незареден!
Вчера, вместо да ме мързи, трябваше да мина за 10-на минути през зарядната станция. Толкова ми трябваше, за да нямам абсолютно никакви чуденки “абе, ще стигна ли или ще се чудим как да дойде репатрака да ме вземе от тесничкия път към хижата?”. Щото, да ви кажа, там репатрак не може да мине, та единственият шанс щеше да е да викам “помощ от Ioniq 5”, с който да можем да “прелеем” едни срамни 10-20 км обхват.
Всъщност, по-хубавата поука е “носи си зарядната станция“. Последният път, като бяхме в Годлево, там, нямаше начин да се зарежда. Имаше “бърз контакт”, но не беше добре заземен и моята зарядна, като чистокръвна австрийка, се заяждаше (китайките работят, ама се и палят понякога, като не са добре заземени).
Но сега Краси от хотел “Припеците” ни е сложил чудесни, силни, трифазни контакти, от които с моята си зарядна за няколко часа щях да съм напълно зареден. Ама никой не ми е виновен, че вчера ме мързеше да я сложа в багажника!
И така. Всичко е добре, когато свършва добре. И този път свърши добре, само с малко чудене и две поуки. До следващият път.
Накрая, да ви кажа две неща:
Първо, тези интересни преживявания с колата (имал съм повече от едно) никак не ме разколебават от удобството на електромобилността. Нищо не може да замени “мазното”, тихо возене, което електромобилът предоставя. Та… вицът за електромобилът и диарията го знам още преди да си купя колата, няма нужда да ми го разправяте в коментарите, освен ако не искате да блеснете пред останалите с оригиналност и остроумност :).
Второ, ако си мислите, че е законно да се качите на хижа “Вихрен” с какъвто и да е автомобил – лъжете се. Не е законно. Още след паркинга над “Бъндеришка” има знак В1 “Забранено е влизането на пътни превозни средства”. И под липсва табела Т10 „Време на действие на пътния знак”, на която да пише “08:00 – 16:00”, както приятелите ми твърдяха. Та, баш си е забранено по всяко време и влизането след този знак си е нарушение на ЗДП и ППЗДП. Разбира се, в България контролът е сериозно занижен и поради това е ясно, че полиция там в извънработно време няма. И затуй най-вероятно сред електората е наложено вярването “абе то е разрешено в извънработно [на полицията] време”. Не е. Забранено си е. Та, пишман-туристите, другият път ще си качвате връх Вихрен от паркинга над “Бъндеришка”.
Толкоз от мен, електропътувайте с кеф и без мярка!
Ако сте водили разговор с хора, които тепърва навлизат в света на електромобилите, едно от най-основните обвинения към този вид превозни средства е това, че батерията се прави от изключително скъпи и редки (то затова са и скъпи) метали, които генерират солиден въглероден отпечатък. И това твърдение обичайно е последвано от твърдението, че след края на експлоатационния срок батерията “просто се изхвърля”, което също води до значително замърсяване.
Много хора гледат на батерията на електромобила като на батерията на любимият им телефон. И смятат, че както една батерия на телефон издържа 24-36 месеца, така и електромобилната батерия ще споделя тази трайност. При електромобилите, въпреки прилики между химическите процеси, които текат в батериите, експлоатационният срок на една електромобилна батерия далеч надвишава този на зареждаемите батерии, влагани в потребителската електроника, с която всички сме свикнали.
За това говори най-ясно фактът, че производителите дават средно по осем години гаранция на батериите. Разбира се, в зависимост от начина на експлоатация, ЕМ батериите губят част от капацитета си, но масовите резултати към момента показват, че при правилна (разбирайте – зареждане най-вече от бавна станция вкъщи) загубата на капацитет е незначителна.
Не е случайно, че полемиката за електромобилните батерии е толкова гореща. Батериите са основният експлоатационен елемент на всеки електромобил, като често формират 30% и отгоре от цената. Електромобилите по принцип са простички: освен батерията, електродвигателя и малко силова електроника, друго кой-знае какво няма да се развали. Разбира се, висок клас електромобил (примерно EQS или i4 M50) има и други системи, които могат да се повредят (ДВГ вариантите и те ги имат), но пак продължават да са значително по-прости и от там – по-устойчиви от техните ДВГ събратя.
Та понеже батерията е основен и скъп елемент, полемиката за нейната годност и сериозна. А и донякъде защото няма за какво да се хванат противниците на електромобилността – останалото, като че ли, представлява само предимства.
Батерията, като всеки елемент, с времето се изхабява. Макар, че повечето практически наблюдения показват, че реално батерията надживява купето (да, батерията губи капацитет, но загубите не са такива, че да електромобилът да стане неизползваем). Но рано или късно, ако случайно купето не изгние, батерията може би ще стане за смяна (разбирайте, 500,000 км или петнадесет години експлоатация). И тогава идва другият Голям Въпрос: “а колко ще замърсяват излезлите от експлоатация електромобилни батерии?”
В повечето случаи хората отново си представят, че батерията просто я захвърляме, или си плащаме някой да я закопае на никому неизвестно място, за да се разлага там и да трови земята и подпочвените води. Може би някъде, където простотията властва, това би бил начин за “разкарване” на електромобилна батерия, която вече не става за електромобил.
Но в реалността тази батерия може да има много, много по-интересно приложение!
Отработена електромобилна батерия може без проблем да се използва в домашна инверторна система. Т.е., вместо да си купувате 20-40 кВтч акумулатори за инверторната система, която ще ви стабилизира напрежението вкъщи и ще ви даде възможност да си закачите външен соларен или ветрогенератор, бихте могли да вземете отработена електромобилна батерия (да, тя пак ще струва пари, но по презумпция не чак толкова много). Ако една “приключила” електромобилна батерия е загубила примерно 40% от капацитета си, при по-масовите електромобили това означава, че тя е запазила поне 36-50 кВтч енергоемкост. Т.е., тя е идеален буфер за неизползваната от генерация електроенергия.
Аз съм абсолютно уверен, че когато такива “приключили” батерии започнат да се появяват, фирмите, които се занимават с внедряване на такива решения ще си ги изкупуват и ще си ги влагат в решенията, които изграждат. Не заради друго, а защото подобни батерии след примерно десетгодишна експлоатация по пътя ще са доказали, че “има още хляб” в тях, за да бъдат изхвърляни директно.
Но да предположим, че някои батерии няма да свършат в домашни (или малки-бизнесови) инверторни пакети. Тези батерии ще трябва да бъдат рециклирани.
Доскоро аз не бях виждал промишлено рециклиране на батерийни пакети. В смисъл, имаше предприятия, които се опитваха да ги разглобяват, за да извличат от тях преизползваеми метали (и елементи), но металите, които се получаваха чрез тези извличания бяха по-скъпи от металите, които се произвеждат от мините. И съответно пазарната логика не се получаваше, т.е. получаваше се само, като зелени комунисти започваха да твърдят как държавите трябвало да финансират такъв вид извлеци, за да стане “печелившо” подобно решение. А аз, като убеден пазарен фундаменталист, като чуя за “държавно финансиране” и ми призлява.
Това видео проследява реален, пазарно-смислен процес, при който се рециклират всички видове батерии, включително и такива от електромобили. Може би процесът е стар, но досега не ми беше попадал и смятах, че не е пазарно-смислен. Видеото обаче показва реално действащ завод, който подготвя “извлеци” от презареждаеми батерии, които като втора степен от процеса ще доведат до добив на метали по технологии, подобни на тези при добива им от земната кора.
Накратко: батерията се накълцва, минава през процес на разделяне на накълцаното, и като резултат се получават три отделни купчини:
пластмаса, която се използва за производство на други пластмаси;
алуминиева и медна “кълцавица”, която сравнително лесно се превръща в алуминий и мед;
и т.нар. “черна маса”, която съдържа в себе си ценните метали литий, кобалт и никел. Процесът на отделянето на тези метали наподобява миннодобивните процеси, с разликата че “черната маса” е много по-богата и много по-екологична.
Сега, видеото говори за “втора фаза” на този процес и аз чакам да я видя с нетърпение. Но и първата фаза е достатъчно обнадеждаваща за това, че никой няма да третира електромобилните батерии както (днес) се третира ядрения отпадък.
Днес приятелче ми посочи статия за “phone shubbing” или “phubbing”. С това се описва асоциалното поведение, когато човек, обичайно в ресторант, кафе или друго социално събитие, забоде очи в екрана на смартфона, компа или друго подобно устройство и се отдаде на забавления там, вместо да се забавлява с хората, с които е седнал на масата. Непрекъснатото посягане към телефона, ръчкането му, преглеждането на това/онова, реакцията на съобщения (които идват на часовника) – все индикации за въпросния “фъбинг”.
Но понеже “фъбинг” не ми нищо (въпреки, че поназнайвам английски), замислих се как да го преведа на български това. Все пак ми е важно, защото обичам да мога да си опиша психическите или психологическите разстройства, с които се самодиагностицирам.
Понеже ChatGPT не измисли нищо по-добро от “смартфонна социална дезадаптация”, аз реших да си измисля няколко думи, които ми се сториха подходящи:
“екранопатия” се оказа вече съществуващ термин, описващ състояния или патологии, свързани с прекомерната употреба на екрани. “Фъбинга” е частен случай, който описва по-скоро социална патология, отколкото физиологическа, докато от това, което ChatGPT ми обясни, екранопатията по-скоро описва физиологически проблеми.
“смартопатия”, което си измислих като комбинация между “смартфон” и “-патия”. Окончанието идва от гръцкото “-πάθεια” и означава “страдание”, “болест”, “състояние”. Един вид измислената дума иде да каже “болест, предизвикана от смартфон”. И даже мога да метна едно “психо” отпред, за да стане “психосмартопатия”… от което някой дипломиран психолог най-вероятно може да се повреди от смях… но на мен си ми звучи нелошо.
“смартонезадействие”, което всъщност изнудих ChatGPT да измисли. Според трансформерът, този термин комбинирал “смарт” (очевидно – връзката със смарт устройства) и “незадействие”, което било “намалена или нарушена социална активност”. Аз лично за пръв път чух за “незадействие”, като гледам и Гугъл и той за пръв път чу, та най-вероятно туй си е халюцинация на трансформера.
“смартапатия” ми хрумна накрая. Това е малко по-точно от “смартопатията” по-горе, защото има комбинира “апатия” (предизвикана от смартфона). И в крайна сметка ми се струва най-близко описващо подобно състояние.
“смигнориране” ми хрумна от “смартфон” и “игнориране”. Но не ми звучи толкова добре.
Статията иначе говореше за изследване за импакта на фъбинга (смартапатията) върху брака. Изследователите изпратили до стотици двойки в Турция въпросник, отговорите на който обобщили и така стигнали до потресаващият извод, че (представяте ли си!):
…двойките, които имали повече смартоапатия в семействата си, се чувствали по-неудовлетворени в брака!
Не знам колко пари са изпотрошили, за да проверят и евентуално докажат толкова очеизвадна и елементарна теза. Аз, като женен почти 25 години можех и без пари да им кажа, че като двойката не си обръща внимание един на друг, неминуемо следват проблеми. А смартфонът е (поредното) нещо, което може да се използва за физическо отдалечаване на хората един от друг. Преди смартфонът е имало и много други подобни устройства, чак до ‘някоя по-интересна тояга’, с която предците ни преди десетина хиляди години са си играли, вместо да обръщат внимание на някои тогавашни жени, кокетно нагласените в пресни, цветни тревни облекла. Просто времената се менят и сложността (и привлекателността) на тези “разсейвачки” става все по-силна. А ние, хората, сме слаби, когато опре до това да не се пристрастяваме.
И, разбира се, няма да се спре дотук. След смартапатията ще дойде друго, след това трето, след това четвърто. И всички те, претендирайки за нашето лично време, ще ни отдалечават от физическия контакт. Докато един ден (може би след хилядолетие?) физическият контакт стане много рядък, запазен само за ренегатите, които ще правят и раждат бебетата по “примитивния начин”, по който го правим ние сега и по който са го правили човеците (пък и бозайниците) сигурно повече от милион и отгоре години.
Но и учени, които да изследват очевидното винаги ще има. Особено, ако има щедри грантове за тях.
Важна уговорка: Електрическата мобилност е тема, която е много щекотлива. Хората са доста поляризирани и налаганите насила ограничения и забрани от корумпирани и компроментирани правителства не помага за това да се спечелят повече фенове на тази технология. Моето мнение съм го изказал с парите си, купувайки си електромобил. Това обаче не значи, че одобрявам или подкрепям каквито и да е забрани за автомобилите с ДВГ, особено непазарните такива, като “да спрем насилствено продажбите на ДВГ от 2035-а”. Смятам, че Пазарът и само и единствено Пазарът може и трябва “да спира продажбите” на нещо. Както например днес каруци със сигурност се търсят по-малко, отколкото автомобили. Всеки трябва да може да избира лично и без държавен рекет за какво транспортно средство да даде парите си.
Днес беше ден на Голямо Пътуване: за пръв път “извеждах” електричката на по-сериозен път с повече зареждания. Досега най-дългото, което съм правил, е било София – Кавала или София – Созопол. Там проблем няма никакъв, защото в България има колкото си искате станции. Но нашите съседи не са като нас в това отношение и имах особено отношение към първата част от пътуването.
Целта днес беше Венеция. София – Венеция е около 1176 км. За да стигнем без особено притеснения аз планирах шест спирки по пътя за зареждане.
Едно типично зарежда на е-автомобил от такъв клас (такъв, който е правен и за по-дълги преходи) отнема между 20 и 30 минути. Обаче това правило важи само когато насреща имаме що-годе нормална инфраструктура. Българската е абсолютно нормална, даже с няколко гърди пред всичките ни съседи. Сръбската и отчасти хърватската (в частта между Загреб и сръбската граница) – не толкова.
Поради това първите три зареждания дефакто отнеха около два часа. Но тези детайли малко по-долу, като му дойде ред. Аз си знаех за този проблем, очаквах го, затова и не бях особено разочарован. Веднъж като стигнахме Загреб, оттам-насетне всичко изведнъж се нормализира.
Ако се интересувате, тук има подробности за всяко от шестте преживявания. Важно е да отбележа, че от София тръгнахме заредени на 96% (не прецених времето на тръгване, 4 сутринта, и че трябва да не чакам нощна тарифа, за да зареждам колата). Но и с тези 3 кВтч и без тях – все тая :).
Първата ни спирка беше станцията Charge & Go Trupale Istok. Малко преди това място (на около километър преди него) има нелоша бензиностанция. И аз, подлъган от нея, реших че и на това място ще има нещо подобно. Ужасно беше :). Станцията е на един тир паркинг, отстрани на който има нещо като барака, а около бараката – купчини лайна от заблудени хора, които са си мислели, че бараката е тоалетна. Толкова (буквално) осрано място не бях виждал скоро. Добре, че ние не изпитвахме нужда да дадем нашия дан за общата картинка, а само търсехме цветя за поливане. Е, поляхме цветята, окуражавани от две бездомни кучета, които веднага се “сприятелиха” с Веси, която след инцидента с Калина хич не ги обича тия работи.
На станцията останахме седемнадесет минути, защото това беше зареждане за “допълване”. За това време колата изсмука 9.2 kWh, което всъщност показва трагична мощност от 32 кВт на самата станция. И ако попитате каква е уловката? Ами уловката е, че повечето сръбски доставчици изглежда са мошеници на дребно, защото те таксуват не на доставена мощност, а на това колко време си висял на станцията. Т.е., за тези 9.2 кВтч платихме около 22 лв, което прави около 2.2 лв на квтч. Което за доставеното качество на услугата си е пладнешки обир.
Въобще да знаете: ако имате възможност да избирате между доставчик, който ви таксува на “време за използване на станцията” и доставчик, който ви таксува честно и почтено за доставена енергия в батерията, винаги избирайте втория. Първите, освен че прилагат некоректна практика, нямат и интерес да ви доставят сериозна мощност на зареждане, защото тогава вие ще заредите бързо и ще си тръгнете, а те имат интерес от това да ви държат колкото се може повече на станцията. Не случайно следващата станция, която също беше “на време”, пак правеше дребни джебчийски номера: 75 кВт станция доставяше не повече от 45-50 кВт енергия. И не, не е от coldgating на батерията ми, повярвайте :).
Втората станция, OMV Lapovo Istok, беше обявена като “хиперчарджър” с нейните 100 кВт мощност . Там се разигра същият пладнешки обир, този път подсигурен от Virta. За 45 минути висене станцията успя да натъпче 39,8 кВтч, за които обаче Вирта таксува €26.60, защото цената не е за енергия, а по 70 денара на минута използване. Пряко сили това значи, че доставената енергия от 40 кВтч струва 1,30 лв на квтч. Не знам как е сръбската цена на енергията, но в България така плащаме за много бързи станции, при които тези 40 кВтч ще влязат за не повече от 10, максимум 15 минути, а не за 45.
За капак, на това ОМВ имаше “маси за пушачи” и “маси за непушачи”, т.е. вътре беше такава мега-гняс, че не си струва въобще да говорим…
Макар, че съм сложил “сърчице” на тази станция си мисля, че повече не бих зареждал там. Ще видя как са останалите прехвалени Вирти, но ако е същият мошенически модел, ще си оставя Вирта само за българските станции, и то евентуално ако се наложи. Иначе – прекратявам договора и изхвърлям токена им.
Третата станция, Orion eMobility OMV Dobrinci дойде, за да измие лошото име, което сръбските зарядни оператори бяха започнали да създават в мен. Намерихме станцията по случайност: Веси каза “абе дай да видим това ОМВ дали има нещо” и се оказа, че има една чисто новичка 75 кВт станция на друг, нормален доставчик, който всъщност се оказа изключително читав. Станцията таксуваше на реално заредена енергия и поради това нямаше никакъв смисъл изкуствено да се бави: за 31 минути сложи 32 кВтч на цена около 33 лв. Т.е., съвсем нормална цена за съвсем нормални условия. Приложението им също така предостави нелоша графика, на която се вижда точно как варира зарядния цикъл.
За капак, в това ОМВ и не се пушеше, т.е. с Веси седнахме, пихме по капучино и си говорихме, без да се омиришем на гнусна, лепкава смрад (която също така гнусно и лепкаво прецаква и дробовете ни). Мартин реши, че не му се излиза от колата и съответно кисна̀ там, Калина ту беше при нас, ту – в колата.
Като резултат Orion eMobility се превръщат в моя предпочитан доставчик за Сърбия. Макар, че на роуминг станциите им също виждаме цени на минута (най-вече мошеническите практики на Charge & Go и Virta). Дано някой ден тази услуга в Сърбия да се нормализира.
Това беше и последното зареждане в Сърбия. Следващта стъпка се надявах да бъде някоя по-бърза станция. Бях харесал тази на техния Петрол в Славонски брод – място, което се превръща постепенно в любима спирка по пътя към Италия. Февруари спахме там, беше страхотно. А преди сме спали сме там и на връщане, когато бях с прясно оперирано рамо и не можеше от раз да се вземе пътуването обратно. Тогава Тишо, по неволя, остана единствен шофьор (който може да кара бус) и се принудихме и двете семейства да спим там.
Сега си бях харесал една бърза зареждачка. Само че, когато пристигнахме, тя беше окупирана от един Ениак, а втората част от станцията беше извън строя. За почти година за пръв път ми се случва да трябва да търся друго зареждане. Веси не пожела да чакаме колегата (според мен му оставаше не повече от 10-15 минути, даже на 100% да беше решил да я кара), пък и наблизо имаше друга станция. Веси каза и аз реших (:)): преместих се на “Gradska Punionica” – май на хърватски значи “градска зареждачка”…
Станцията там е само 50 kW, но пък нашият план така или иначе беше да се разходим и да ядем. И затова близостта до центъра беше много удобна. Ние, естествено, първо объркахме посоките и отидохме до Brod Fortress, но там в кафето нямаше нищо за ядене. Връщайки се обратно на Главната, в “My Way” ядох “баси ѝ якия еленски гулаш”. Обслужването беше тъпо (ние в България сме разглезени откъм качество на обслужването), но пък храната беше перфектна – всички останахме доволни.
Докато се размотавахме, колата стигна почти 100% заряд, което ни даде едни добри 200+ километра, до следващата зарядна станция, която отначало си мислех, че ще е Ionity-то около Загреб (180 km leg), но се оказа, че всъщност нямаше никакъв смисъл от това спиране и вместо това избрахме да отидем до следващото Ionity в Словения (246 km leg).
Сериозна част от този път шофираше Веси. А шофираше тя, защото след обилния обяд и ранното тръгване, по едно време аз усетих, че колата кара сама. В смисъл, тя има изключително добър шофьорски асистент (пази лентите сам, гледа отпред за трафик и кара след него), но далеч неспособен да бъде единствен шофьор. А аз се “хванах”, че се унасям твърде много. И колата съответно си кара, ама аз не внимавам достатъчно. И спрях, за да може Веси да ме смени. Така за половин час подремах малко до нея, колкото да ми мине умората. Не можах да заспя дълбоко, но си починах. А Веси ни закара до следващата зарядна станция. Междувременно не се бях усетил, че следващата зарядна станция е в Словения, та се наложи да спираме след словенската граница, за да купим винетка… и загубихме десетина минути, докато цъкам с телефона по техния мобилен сайт.
Ionity неслучайно са най-яката верига за зареждане в Европа. Яд ме е, че не са влезли още в Сърбия. В България нямаме нужда от тях, ако Ionity стигне до Димитровград (Сърбия), това ще направи животът и пътуването на електромобилистите изключително удобно.
На Avtocestno Počivališče Smednik за пръв път видях колата ми да “засмуче” със 140 кВт мощност. Това е практическият максимум на iX3. Докато си довършим кафето и сладоледите станцията вместо нужната цел от 70% стигна до 80% SoC (аз умишлено не исках да минавам 80%). Това ни даде допълнително обхват, но пък съвсем ми прецака плановете, които си бях направил. Реших да карам, пък каквото – такова: при нужда, в Италия има достатъчно зарядни станции, за да мисля предварително къде ще спирам.
След като влязохме в Италия намерих Ionity-то преди крайната ни точка и реших, че отиваме там. Да, ама то се отделя на около 3 км от магистралата и Веси не щеше да прави тази отбивка. Намерих Be Charge AdS Gonars Nord. В приложението станцията беше отбелязана да е 75 kW. Оказа се, че са я качили на 110 kW. Имах нужда само от 5-10 минути зареждане, но пак – докато отидем да вземем това/онова, тя натъпка почти двойно повече енергия, отколкото ми трябваше, за да стигна до къмпинга. Вече знаех, че на къмпинга има АС зарядна (и не ми се щеше да давам излишно евра за скъпо DC зареждане, пълнейки повече от необходимото). Но пък и ми беше неудобно да спра зарядната сесия, а да не мога да преместя колата, щото се мотая в магазина. Смятам за абсолютно грешно и просташки да си паркирал на зарядна, без да зареждаш. За пореден път да кажа: зарядните станции не са паркинг – в момента, в който спреш сесията, трябва да си махнеш возилото от там, за да може следващият да зарежда. Не, че имаше следващ, но е без значение дали има такъв или не.
Последният етап от пътуването беше напълно безпроблемен: свободни магистрали (макар и с малко ремонти по тях) и пристигане в къмпинга уморени, но доволни. Къмпингът току-що беше инсталирал две АС зарядни. Като попитах дали мога да зареждам, момичето каза “момент да извикам собственика”. И след малко дойде един подпийнал и много приказлив италианец, който беше дал пари за двете станции (“щото то навсякъде вече има” ❤️), но и идея си нямаше какъв да му е бизнес модела за тях. Та аз му дадох моята гледна точка, а той, много доволен, че вече знае повече, ми каза, че като пръв негов клиент за тези станции мога да заредя безплатно. Което някак е яко…
Настанихме се в мобилната къщичка и след по-малко от час вече спяхме. Утре ще е ден за Венеция.
It’s been a while since my latest post in “Bulgarian Bits.” I didn’t travel much, and I had nothing important to share with you, so I preferred to postpone writing about a new “Bulgarian bit” until there’s something significant.
Today we visited Velingrad: a small mountain town that is better known as “The Bulgarian Spa Capital.” It has numerous hot water springs, which are utilized by numerous hotels and baths, offering plenty of spa packages designed to make people feel relaxed, happy, and rejuvenated. Velingrad is a place, which every Bulgarian visit as often as they can afford, and we’ve been here many, many times. In addition to the spa, relaxation, and rejuvenation, Velingrad also has quite a few medical facilities, which use the water for rehab and curing of trauma and various chronic illnesses.
Today, however, we are here for a very different reason. For over twelve years, we’ve been part of an amateur folklore dance club, where we learned and kept learning various “horo dances.” Bulgaria’s culture is extremely rich with various kinds of folklore dances, which are both common and different from each other. It’s practically impossible to learn all of them (according to folklore scientists, there are over 3000 there). And with each melody or song, the choreographers can craft unique, amazing combinations.
That’s why we, Bulgarians, love to have various folklore festivals, where clubs, which would like to take part, can demonstrate what they have learned. “Spring Horo,” held in Velingrad each spring (except one COVID year, when it was held in October), is one of the most famous festivals, both because it’s in a great, small city to be but also because there’s plenty of participants. As a result, it turns out to be a huge celebration of the traditions of Bulgarian folklore.
We arrived in Velingrad Friday evening. Our whole club booked two nights at the spa hotel “Zdravetz,” the hotel at the very center of the city. A good part of the event is held around it: at the central scene in Velingrad’s city center. It has a decent price, and it has the center parking included, which is yet another good feature to have.
My family enjoys the hotel’s spa and hot pools, but I am not much into that, so I usually prefer to spend calm time writing about things, or doing some learning, etc. E.g., we’re all happy because everyone gets to do what one likes the most. We had breakfast and dinner included, which cleared out the question, “where we’re going to have dinner.” This is not a problem in Velingrad’s center, but it was one less thing to consider.
Today was the main event. At 10 o’clock, we had to be dressed and ready. Since the main part of the event was held in a circus arena just outside the city, this time, we had to use cars to get there. For the afternoon, we had a parade, which was scheduled to start at 15:30 and pass through the main street, and end with an official part, and six different horo dances (from the more popular kind). That second part was right in front of our hotel.
Our club
The first part, though, was the part where each participating club had to present two (or more) dances, in the amount to five to ten minutes. Our choreographers selected two dances: “Trakiiska kopanitza” (a horo dance from Thrace, one of the Bulgarian regions) and “Chetvorno.” We rehearsed these for a few months already, and most of us felt confident that we would do these right.
And we did. As a club, we did great. We were 18 dancers, and most of us did them flawlessly. Of course, it’s amateur dancing, so one should not be super strict about our performance, plus also the festival was not a competition but more like a show.
The Charging Session at Fines Charge, ARTE Velingrad
After we finished our participation, we came back to the hotel to do a short walk and get lunch. We sat in a restaurant nearby our hotel, where the lunch options were good and tasteful, but the restaurant itself was breaking the hygiene rules about smoking in closed areas, so it had this disgusting smell (and from time to time — cigarette smoke from inconsiderate people). Don’t get me wrong: this is forbidden in Bulgaria, but like many other forbidden things, there are “ways” to get around penalties.
Once lunch was completed, we wanted to go to a coffee place. Staying at this place was not an option (because of the smoke). Also, I wanted to charge the car a bit so that tomorrow I’ve no problem reaching home without stopping to charge. The local Fines hyper-charger was nearby a high-end hotel, where I expected they’ll have a nice hotel lobby where we could get the coffee we needed. And the amount of charging time was “compatible” with the coffee time we thought we’d need. As usual, it turned out that the charging time was much less than that, but hey — I’m not complaining here!
ARTE didn’t disappoint: the coffee and the service were great. We sat outside on a sunny deck, where people from the pool had their coffee, too. And we had a nice and calm conversation until it was time to go for the parade. ARTE was a 5-minute drive from our hotel, so we quickly returned, parked, got ready, and went to the parade.
The parade was impressive. Many people, Bulgarian pipe performances, and (very annoying) noise of constant (blank) gunfires. We walked from Velinrad’s train station to the center of the city (it’s about a 10-minute walk). And then, at the center, we danced the “second mandatory part” of six horo dances and then went to the hotel.
Tonight I expect another evening with a lot of music and horo dance at the restaurant. It’s supposed to be “an official evening,” but Bulgarian official evenings usually include horo-dances (especially if they’re at horo-dance festivals).
A quick glimpse of the folk clubs’ parade.
If you’re visiting Bulgaria and would like to spend a few days in a great spa resort in a calm, green city, I think you’ll love Velingrad. I didn’t write here about the Kleptuza lake park in the city, but if you decide to go, don’t forget to take a look at it, too.
These days I had to resolve a very annoying issue with my setup.
The problem: when I use my iPad as a second monitor, any Chrome window stops showing the video, which works perfectly on the main Mac screen. E.g., if I’m looking at a course on the main MacBook monitor, just moving this browser window to the iPad results in a blank video window. The Audio kept going, which meant that the video continued playing.
This drove me crazy.
The solution was simple (but ineffective): I had to turn off the “Use hardware acceleration when available” browser setting (located in System). Once I did that, Chrome started showing the video.
This may come in handy for you if you have the same problem, but turning off the hardware acceleration cannot be a permanent fix for this. I hope Google resolves this problem anytime soon.
Така най-много са намирали читателите моя блог през изминалия месец. Имам 21 посещения от най-често срещаните ми заявки. Скромно, но от сърце. Или от зор, зависи на човека какво му е трябвало.
Явно пазарът започва да се понасища от този евтин, но голям SUV. И хората се интересуват и търсят информация. Което, разбира се, е повече от нормално.
Нашият живот с Фиат Фремонт (или “Фриймонт”, ако предпочитате американското, а не полицейското название) беше почти осем години. И макар, че приключи със сравнително скъп развод бих казал, че ако машината беше с ръчна скоростна кутия, с голяма вероятност още щеше да ни служи добре. Или може би щеше да се прецака нещо друго – все пак, ние му направихме почти 200 хиляди км, няма как при такава експлоатация да не се стига до проблеми.
Но пък, докато направи грозния проблем с автоматичната кутия, тази кола ми беше страшно любима. Много добра цена за много екстри. Ние имахме т.нар. “all inclusive” пакет и се възползвахме от него с голямо удоволствие.
Не мога да кажа как ще старее тази кола. Нямахме този шанс: докато беше при нас, тя си показа (типичен, както се оказа) проблем за автоматичната ѝ кутия, и се наложи да я разкараме. Всичко останало си беше наред, може би с една скоба – точно след гаранцията се наложи да се смени компресора на климатика. Аз избрах да го сменя с нов, отново с гаранция. И там имаше “ох”, но тъй-като мина и отмина, го бях забравил. Шкодичката, горката, и на нея този компресор ѝ е ахилесовата пета, докато не се отказах да го оправям и сега караме без климатик на нея. Но за петнадесетгодишна кола някак е “прието” да няма климатик, докато за тригодишният фриймонт тогава това не беше опция.
След като продадохме нашата кола си я виждах един-два пъти из София. Познавах я по номера, естествено. След това не съм я виждал: или е заминала извън София, или (надявам се да не е това случая) стои и чака резервна част за нещо. Гледам, че сега тя си има активна ГО, т.е. използва се. А доколкото знам, в България не се “рециклират” регистрационни номера, значи би следвало и колата да се използва.
Дали бих купил Фримонт отново? Не мога! Жена ми не дава. Пък и ги няма на пазара. Разбира се, всичко зависи от съотношението “покупателна сила”/нужди, затова никой не би следвало да се зарича. Защото, ако ми трябва голяма, седемместна кола, Фримонтът си беше перфектна оферта.
Hello, hello! This is the second “Bulgarian Bits”: my stuff about Bulgaria you may not care about. Nevertheless, I’ve got time and willingness, and I’ll supply you with it, whether you want it or not!
I promised yesterday that I’d put a few words about how we did during our long weekend. We got March 3rd till Marc 5th: three days off! When we planned this weekend, based on previous experience, we still hoped for snowy late winter, e.g., “maybe Bansko ski resort would be good for skiing.”
Usually, we’d book in a hotel just 20 minutes from the cable car (or 45, if you prefer to avoid waiting 3 hours to get to the tracks). Each morning I’d drive my people to the cable car, leave them there, go and have a pleasant, calm, productive, or just lazy and slow day, and then pick them up when they’re ready to return. This ensures a great time for everyone: I hate Bansko skiing because of the crazy amount of people, long lines, and lack of skiing culture. And the rest of my family love skiing so much that they tend to ignore this and still ski. It’s a match made in heaven :).
But there was no snow these weeks. The ski resort had just a couple of ski tracks open, and it was absolutely out of mind for someone who had spent great, sunny, and fun six days skiing in Italy to torture themselves with the current ski conditions in Bansko. So we decided to leave the ski equipment at home and have fun around.
We love Godlevo. It’s a village five kilometers from Razlog, which is 7 km from Bansko. It’s located in the foothills of Pirin Mountain. We had one favorite place, “Pripetzite” hotel, where we had already stayed for more than 30 nights throughout the past few years. The hotel faces the ski tracks and has a southern, beautiful meadow, which collects a lot of sunshine (when there’s sun). Unfortunately, the hotel was busy, so we had to find something else.
Fortunately, we were lucky to book an apartment in the guest house “Asenova kashta”, which is right in front of this hotel. It’s much smaller but quite cozy. It was our first time there, and we loved it. We got two spacious rooms with double beds. Since our second son refused to come with us and stayed home alone, we went just with our daughter, who was thrilled to have the room for herself.
We arrived Friday late afternoon. First, we left a bit late(r) than anticipated. Starting from Sofia at 12:30 took us down from the passage Simitli-Razlog around 13:45. While I was driving, my wife suggested that it would be great to go to another hotel we love, Katarino Spa, even if just for a quick coffee. I knew that place had a charging station, and I wanted to try it, so it did not take more convincing, so we had a lazy one-hour (and a bit more) coffee and ice cream there.
Godlevo, and the guest house, were only a twenty-minute drive from the hotel. The plan was to do a quick check-in and then drive to Regnum Spa in Banya village, where my girls planned to spend two to three hours in the water. I had another plan: to go to Bansko and get more energy in the car’s battery while doing some personal work and fun.
After I left them, I chose the charging point at hotel “Asteri.” I wanted an AC charger since I wanted just 20 kWh of energy (I had about two hours), and I didn’t want to overburn my battery with a fast DC charging anyway. Once my girls called that they were done, I picked them up, and then we went back to the hotel’s restaurant for dinner.
The hotel has the typical “mehana”-style restaurant: a Bulgarian cuisine restaurant, which did great feeding us both evenings. Maybe the “typical Bulgarian music” came a bit too sharp for my taste (I hate one of the “typical Bulgarian” music genres, and their personnel seemed to love it). Still, apart from that, the staff was friendly, and the dishes were delicious.
On our way to “Yavorov” challet.
The next day, we went for a hike to Yavorov hut (also known as Yavorov Chalet), a mountain hut in the Pirin Mountains near Bansko. That was our second time there, so we knew the vicinity, but we wanted to try the “walking track” because the last time, we used the road. We left the car at the end of the asphalt road, and I started my Mapy.cz tracker, so we know how to keep to the actual walking track. However, this did not seem to help because, in the end, the first part of the hike went on the road: I missed a turn and then was too lazy to go back, so we continued on the road until the road, and the track had a joint turn.
When we reached that turn, it was evident it was going to snow. We anticipated this, so we were (kind of) prepared. What we did not expect was that when it snows, a steep walking track usually becomes much more slippery. Especially if (due to the increasing height) the new snow falls on top of the old snow, which has already turned into an icy, slippery surface. So, going up became a challenge, which we were lucky to complete without much fuss or incident.
The snow was around 30–40 cm (12–16 inches).
Yavorov Hut is situated at an altitude of 2,196 meters (7,205 feet) above sea level. When we reached it, the snow was intense, and everything around it was already covered with at least 30–40 cm (12–16 inches) of old snow. We stopped for an hour, dried what we could from our clothes, had a meal, and then started on our way back.
The mountain on the way down already welcomes the spring.
Despite the snow, the hike down was not troubling at all. Two hours later, we were back in the car. The rest of the evening was a pleasant, lazy rest, followed by a dine-in at the restaurant.
Today the weekend ended, so we were in a hurry to return home. Everyone had things to do, so nothing was planned for the day.
All and all, Godlevo did not betray us. Whenever we go there, we have a good rest and good emotions. We usually go there with friends, but this was a rare occasion when we went alone. And it was still quite good!
Maybe next time I’ll tell you more about our family. It’s not good to refer to “my wife” or “my daughter” as it’s too non-personal. The readers of my blog know about them, but this is Medium, and they need to be adequately acquainted with the readers here.
