Днес си купих поредната каса биричка. През Юли, покрай дългия юлски самотен период, станах горд собственик на две каси, и сега имам възможност като има прИмоция в магазината, да ходя и да си пълня касите с бира. И след това с :Веси: си ги пием.

В понеденик тръгна пак прИмоция на Карлсберг – каса бира (24 х 380 cl) в магазина е само ДКК80 (ЕУР 10.70). При положение, че 6 бирички са половината от тая цена, няма кой да им се хване – купуваме на каси от Декември насам :). Та в понеделник аз побързах да напълня празната каса. Час след това с Веси побързахме да изпразним другата (имаше само 2 бутилчици останали, та ги пресушихме!). Битов алкохолизъм, би казал някой, и много би сгрешил. Това не е никакъв битов алкохолизъм, това си е нормално пийване на вечерна биричка. А и освен това е малка бе, какво искате вие?!

Та днес реших да напълня и другата пресушена каса. Речено – сторено. Яхнах колелото заедно с касата и се дотътрих до магазина. Той е на около 10 минути пеша, с колелото се стига за 5. Касата стои върху багажника отзад, а аз карам с една ръка, а с друга придържам касата за дръжката (тя има дръжка в средата) да не вземе да се изтресе на пътя и освен да направи боклук и да ме вкара 7 евро назад (толкоз струва амбалажът). Та отивам аз до магазина и гледам – млад датчанин избира цветя. Момчето беше младичко (максимум 17) и очевидно не избираше цветя за майка си! Въртя се, сука, гледа розите (те едни рози… на пазара в Тракия са по-свежи на 6-я ден от откъсването им), чуди се (и аз бих се чудил на негово место) и най-накрая взе практично решение – саксия. Аз, честно казано, се зачудих на решението му, но… негова си работа. Да ме прощава момата, която е получила саксия тази вечер, ама да свиква от рано!

Ще кажете – що го одумвам! Ами той ми привлече вниманието точно щото с интерес наблюдаваше борбата ми с касата, колелото и рампата за оставяне на колелетата. Аз се ядосах – и затова го избложих така :). Но понеже той няма да знае български – няма и да се почувства кой-знае колко избложен. Но всичко е вярно – за саксията, и за розите (за жалост). За розите е особено вярно, щото последния 2-ри Октомври си имах бая ядове с това да намеря свестни цветя, а сега виждам, че пак ще си имам 🙁 ! Но човекът ми показа решението – саксия! Веси да му мисли 🙂 !

Автоматът глътна касичката, изплю бонът, взех новата каса и се затътрих с нея към къщи. Пренасянето на пълна каса вече си е висш коло-пилотаж. Пълната каса, освен че е по-скъпа и се троши много по-ефектно, е и доста по-тежка. Но това я прави значително по-стабилна върху багажника, защото “си тежи на мястото”, така да се каже. Но всеки път като карам пълната каса към къщи, мисля няколко минути по темата “собствен автомобил в Дания”. Проблемът е още по-голям ако __нося__ пълната каса към къщи – тогава тези мисли освен че са много по-интензивни, са и с много по-сериозен емоционален заряд.

Та домъкнах аз касата, влизам вкъщи и кво да видя – докато ме нямало (някакви си 15 минути), _наште_ заработили “надницата”. 0:2 за Исландия, о, шок и ужас! Седнах аз да подкрепям националите ни (и майките им да подкрепям), и слава Богу – нещата постепенно се промениха. Но… очевидно ние вече нямаме футбол, приятели. 1994-а беше преди 11 години, и новата 1994-а ще е най-рано след толкова :(. Мисля си, че сегашните ни футболисти са рожби на прехода – могат само да се оплакват и да чакат някой да ги “оправи”. И те ги оправят – шведи, унгарци, че за малко и исландците да ги оправят. Направо не ми се говори, че аз (за кой ли път казвам) от футбол не разбирам и затова може да наговоря много простотии. Но не съм доволен, не ми е кеф, ще взема пак да спра да гледам БГ футболът, което е предателство както и да го погледне човек 🙁 . Но майната му – няма да се ядосвам!

Ех, това циганско лято! За България все още е рано, но за Дания като че ли си му е точно времето (явно тукашните цигани са такива ;)).

Вчера беше мрачно и облачно. Слънцето едва-едва се промъкваше и то за много кратко време. Днес обаче положението е съвсем различно. От сутринта грее слънце и спомага за доброто настроение.

Ангел се измъкна от леглото сравнително късно – чак около 8:00 сутринта. Обикновено в делнични дни се събужда около 7, но днес имахме късмет (той много-много все още не различава почивни от работни дни). Веси не пожела да стане и аз намерих някакъв шоколадов кекс и му забърках един айрян (не съвсем айрян, но при липса на нормално кисело мляко и това е нещо). Той хапна нещата, гледайки детските предавания, а аз междувременно си слушах ДАРИК. Към 9 Веси вече и беше време да става и къде с мрънкане, къде с увещания успях да я измъкна от леглото. Допълнителен довод ми беше и факта, че Ангел се беше барикадирал в тоалетната и беше свършил голямата работа, та имаше нужда от спешна намеса на мама.

След това дойде време и за мен да свърша малко работа тип “домашен майстор”. Един от гоблените на майка (най-накрая в красива рамка ), който донесохме с нас от България, вече втора седмица чакаше закачане на стената. Закачих го. Освен това “слушалката” на душа в банята се беше запушила от варовика във водата. Малките дупчици, които трябва да разпръскват струята бяха всички запушени (с изключение на три). Като резултат уплътнението беше отишло и водата течеше в две плътни струи, перпендикулярно една на друга! Опитайте да се изкъпете така и бързо ще разберете какво предизвикателство това може да бъде за нервите и за нещата, които трябва да останат сухи в банята! Отначало мислех да го изхвърля и да купя нова “слушалка”, но ме домързя да ходя до ИКЕА, разглобих го и почистих варовика. Уплътнението не можах да възстановя, но сега поне отстрани тече много малко, защото дупките са си свободни и като цяло душът си е душ. Свалих размерите на чудесията и когато имам по-свободно време, ще си купя една нова “слушалка” (с диаметър на резбата 18-21 мм).

Малко след това всички отидохме до Fakta, че имаше доста неща за купуване. Взехме, каквото взехме и след това :Веси: ни изгони, за да може да изчисти вкъщи. Аз взе колелото на :Ангел: и двамата с него отидохме вън, за да стегна колелото и да започна да уча детето да го кара. Малко се ядосах: :Ангел: изглежда тотално отказва да възприеме концепцията за въртене на педалите :(. Не ще и не ще да схване идеята, а аз съответно се изнервих как може толкова елементарно нещо да му убягва. Ще продължаваме да пробваме, дано най-накрая схване. Не знам колко е нормалната възраст за децата да се учат да карат колела, но щом вече има колело за него, би следвало да може да го кара (поне такава ми е логиката). Да, ама той не ще!

Сега сме седнали с Веси в градинката пред нас. Тя учи, аз пиша това, Ангел играе с още три момичета на детската площадка. Като цяло – идилия. Дано такива слънчеви дни са повечко и за в бъдеще!

Сега Ангел се е размрънкал за вода, та ще трябва да отивам вкъщи. Планирам да пробвам най-накрая Windows Vista, та ще трябва да опека едно ДВД със сваленото…

От както се прибрах от почивката в България съм станал много несериозен към блога си. Направо съм за критика, още повече че нямам никакво логично оправдание, освен липсата на време и желание да пиша. Днес обаче смятам да поправя това и да напиша накратко какво се случи през последните дни. Може и да стане дълъг материал, особено ако за втори път не загубя това, което пиша (защото си затварям по невнимание браузера и след това псувам каруцарски).

Тук всичко е нормално. Радваме се на датското циганско лято. Слънцето е започнало да “прегаря” – точно като жарава от огромен огън: стоиш до жаравата и си спомняш за жегата, която идваше от същото това огнище само преди няколко часа. Така е и слънцето сега – все още топлещо, но не така прежурящо и изгарящо, както беше през Юли. Да, дори в Дания има дни с изгарящо слънце, но тези дни вече са далече – да се надяваме догодина датското лято пак да е така хубаво.

Време е обаче да се откъсна от нетипичните за мен романтични помисли и въздишки по отминалото лято.

Миналата седмица най-накрая си направих регистрация в Urban Style. Да се надяваме, че проектът ще има добро бъдеще – не чак толкова популярен, че да се комерсиализира и не чак толкова малък, че да излизат материали по един-два дневно (както е сега). Ако си човек, който е готов да сподели снимките си с обществото (поради отвореният лиценз на Urban Style), то тогава значи ти си добре дошъл в това все още микро-общество на подобни тебе хора. Поне аз си мисля, че няма нужда снимките да са супер-профи-мега-качество (поне моите са далеч от което и да е от четирите определения 🙂 ). Важното е да има желание и (както пише в правилата на сайта) да има какво да покажеш и споделиш.

Миналия уикенд отскочихме за двудневен team building до шведските планини. Планини е спорно твърдение. Вярно – по-високи са от най-високата датска височина, но по моите все още истински планински мерки бяха твърде ниски. Този ден се научих да слизам по отвесна 40 метрова скала, подсигурен от класическите средства за подобно мероприятие. Научих се също как се минава по мост над пропаст. Мостът представлява едно въже, по което се плъзгаш/изтегляш до крайната точка. Също така опознах други колеги, напихме се като прасета вечерта и заедно страдахме от махмурлук на ферибоота следващия ден. Абе като цяло – много приятно, само без последната точка.
Най-впечатляващото от цялото прекарване беше точно спускането. Въпреки, че си двойно подсигурен, въпреки че знаеш че в момента има по-голяма вероятност да те тресне гръм отколкото да се пребиеш, въпреки всичко това като застанеш на ръбът на 40 метровата пропаст сетивата ти отказват. Наклонът на скалата до долу е минимум 85 градуса, което си е отвесно. Всичките ти сетива крещят “назад бе, тъпак, ти луд ли си, какво правиш”. Само мозъкът тропва с ръка по масата и те с недоволно мърморене се примиряват. И тогава… първите три метра (надолу) са най-страшните. След това започва даже да ти прави кеф. Но първите три метра – за тях казаха, че се помнели цял живот.

Другото покрай “служебните” новини са моите нещастни опити (уроци) по датски. Нещастни защото нямам време (а и кой-знае колко желание, какво да се лъжем), което да инвестирам в този “проект”. Вкъщи има стотици по-интересни неща, включително и този блог. Както съм я подкарал, Ангел май ще научи датския преди мене, защото учителката в детската градина вече сподели, че започвал да се опитва да прави цели изречения, а не само да употребява уточняващи думи. Явно растем. А аз си мислех че за 6 седмици в България ще забрави всичко (а той на шестия ден започнал да прави опити за изречения – баща му след шест урока си връзва езикът на възел 🙁 ).

Снощи гледахме Американска сватба (Американски пай 3). Филмче, пълно с култови майтапи. Афанасчо ме обяви за загубен, щом подобни филми ми харесват. Това обаче не пречи те да продължават да си ми харесват. Още повече, че и :Веси: се присъедини към мнението ми и прекара забавни час и половина с този филм.

Фото-подвизите ни от нашата българска отпуска вече имат публичност. Може да ги разгледате в два албума: “Сл. Бряг и Иракли” и “Родопите”. Освен снимките и приятните спомени, аз си домъкнах в Дания и един идеално плосък камък от Иракли. Намерих си го, харесах си го и си го взех – за спомен от там, а и за да имам парче българка “земя” на бюрото. Като видяха камъкът колегите се втрещиха, но се поуспокоиха, когато кротко си го сложих на бюрото и поставих върху него моливника. И сега от време на време си го вземам, поглаждам си го и си мисля за всичко, което е там – далече, на 2400 км от моето местонахождение. Не знам дали не е по-добра идея да изхвърля рано или късно този камък. Ако той засили носталгията – вероятно ще го зафуча в морето. Но сега за сега е полезно и странно допълнение към работната бъркотия на бюрото ми!

Бях доста изненадан в понеделник, когато получих покана от българското посолство за куклен театър. В поканата пишеше, че в сряда на [едно место в центъра], по случай Андерсеновият юбилей ще има представление на Андерсенова приказка на български език. Не помня имаше ли точно думите “куклен театър” (не че има значение, де), но с такива очаквания бяхме отишли, така че може и да ги е имало.

Предложението звучеше много примамливо и разбира се, ние решихме да отидем и тримата. Веси междувременно се беше обадила на Марта и Полина и ги беше “зарибила” и тях, а аз предложих на Ганчо да дойде и той, ако иска (искаше!). Преди представлението Веси, Поли и Марта бяха отишли с всичките деца (четири парчета) на Мак Доналдс, та когато ние дойдохме децата вече се бяха опознали и приели сравнително добре.

Мястото беше нещо като детски център (тук някой копенхагенец може да ми се смее, но наистина не знам какво точно беше), с голяма свободна площ в средата, в единия край на която имаше сцена. На тази сцена се състоя и представлението, което не беше куклен театър, а всъщност изразително четене на български език на една от Андерсеновите приказки. Получи се страхотно, макар като че ли единствените българи да бяхме ние, изпълнителката и една сънародничка от посолството. С удоволствие се запознахме след това всички. Разменихме по няколко изречения, разменихме и по някой телефон, слушайки продължаващото представление (този път пееше някакъв датски детски камерен хор, който се представяше много добре).

Послушахме още малко детския хор, погледахме децата (не само нашите, бяха дошли и няколко датчани, заедно с техните деца), и решихме да си ходим, че стана и доста хладно.

Като цяло смея да твърдя, че изкарахме една много приятна вечер. Не знам другите с какво впечатление останаха, но за мен тя ми донесе не само удоволствието да се видя с трима познати едновременно, но и нови социални контакти, които са ни много ценни в малка (и бедна на българи) Дания.

Днес ходих до Люнгби, за да си потърся чанта за новият фотоапарат. И идея си нямате колко ми е мръсна раницата вътре – имам чувството, че е пълна с пепел! Колкото пъти вадех апаратът от нея, толкова по него имаше малки сламчици по гумените части. И след второто разчистване на миниатюрните сламчици от гумата (откъде, по дяволите, се е взела тая слама?!) реших, че е крайно време да си купя специализирана чанта за апаратът.

Идеалната чанта изглеждаше така в представите ми:

* достатъчно голяма, за да не му е тясно на хайванът вътре;
* да има место за още един обектив, евентуално и за зарядното с кабелът (когато ми трябва да го нося с апарата);
* да побира телефонът ми (който всъщност е Pocket PC – т.е. достатъчно голям);
* да има джоб за парички, портфейлчета и други благини и по този начин да ме оттърве от необходимостта да нося втора чанта при излизанията ми из града.

Ясно беше, че няма да е лесен избор. Но в Lyngby STORCetner-ът има един прекрасен, голям магазин за фото-аксесоари, където намерих огромен избор от чанти.

След като хванах първия попаднал ми продавач за ушите да избира, последнва дълга сесия. Спряхме се на 4 чанти, момчето ги занесе до касата, за да видим как са цените. Междувременно то беше много доволно, че апаратът беше с мен, защото (както ми се извини) в момента точно този модел го нямали, а било направо задължително да пробваме “как стои”. Та след дълго избиране, най-накрая се спрях на Tamrac Photo-Video 1 чантата, която някакси най-ми пасна (моята е в черно).

Ако трябва да съм честен, една друга чанта беше по-красива. Но тази е много по-функционална. “Закачалките” на онази бяха пластмасови, а аз съм се нагледал на пластмасови счупени закачалки. Затова се реших, взех я и апаратът вече има уютна чанта, където в момента спи доволен.

Много съм доволен от покупката, даже в един момент се зачудих дали пък просто не съм имал нужда от нова чанта, а покупката на апаратът да е била провокирана от стремежът на подсъзнанието ми към нова чанта [шегичка… май трябва да си лягам]? Ако е така, подсъзнанието ми сериозно ме е прекарало, за пореден път :)!

На връщане се опитах да снимам “неща” (паметник и една къща). Най-се дразня, че още не мога да намеря откъде да дам корекция на експозицията, защото на всички пейзажи като че ли се получава преекспозиция на небето :(. Щраках средно по 15 пози, докато успея да докарам балансирана експозиция… Тук надвечер небето е много светло, а сградите са тъмни. Понеже сме на север, в този час лъчите са почти успоредни на земната повърхност и небето “свети” по особен матов начин… което само спомага за преекспозицията. Не, не ми е виновна Дания – просто аз трябва да се науча да снимам…