природа – doncho.net

Category: природа

Ден пети: Флам

Posted on 8/24/20178/24/2017 by Doncho

Малко труден ден. Труден откъм факта, че вчера изпих повече от половин бутилка розе. За “непиещ” като мен това се оказа сериозен проблем. Още през нощта ме замъчи жажда и онова леко главоболие, което ти казва “е, сега вече я втаса, мой човек”. Ставах, пих вода, лягах. Но след това така и не можах да заспя дълбоко, докато около 8 вече никак не ми се спеше.

Корабът вече беше акостирал във Флам (Flåm). Малък, норвежки град, около 400 човека население. От прозореца ни се виждаше отново планината, на около 500 м, извисяваща се доста над нас, толкова че от леглото не можех да видя докъде.

В 9, докато още се излежавахме в каютата ни, по радиоуредбата на кораба ни уведомиха, че предстои учение на екипажа. От предишното ми пътуване с Фантазия помнех какво беше това, и го очаквах с интерес. Отново имах страхотна видимост към спасителните лодки, та се канех да снимам!

За закуската отидохме в последния момент. Къде заради мен, къде заради Веси. Тя дремеше почти до 10:00, докато аз си четях книгата, “радвайки се” на главоболие и леко гадене. Колкото и да ми беше махмурлийско, трябваше да се яде (и пие вода), така че към 10:30 се изсипахме и ние на закуската. Аз хапнах обилно, надявайки се това да помогне на махмурлука. Не помогна. На Веси вече ѝ се разхождаше, така че ме остави да страдам тихо в каютата и слезе да разгледа пристанището. Всъщност, аз ѝ бях благодарен на това, щях да чета и да гледам учението на екипажа.

Иначе, още преди Веси да излезе, екипажът бяха “повредили” неспасяемо кораба, бяха събрали “пътниците” в сборните пунктове (виртуално, нас не ни тормозят с този вид тренировка), бяха спуснали лодките в позиция за товарене на пътниците и даже бяха дали нареждане пътниците да напуснат кораба.
Всичко това – по вътрешно-корабната уредба, само че преди всяко от служебните съобщения три пъти повтаряха “това е учение” на четири езика, да не вземе някой отчаян пътник да се метне през палубата в морето, в опит да се самоспаси.
Опитах се да намеря в търсачките какво значи “делта-еко” (DE), както и “чарли-алфа” (CA), но изглежда това са си служебни съкращения, валидни само за Фантази или за MSC, та не открих нищо логично по темата.

Както и предполагах, от терасата имах страхотен изглед към лодките. Този път успях да снимам и вътрешността на една от тях. Не видях Wi-Fi антена в лодките, така че по-добре да не се налага да се спасяваме с тях :P.

Към 12 Веси се прибра: доволна, наснимала, разгледала. Влачеше някаква книга, която беше взела от туристическия център. Вчера пак беше завлякла една, но грижливата чистачка я беше изхвърлила, вземайки я за някаква рекламна брошура. Не само това, ами беше ни изхвърлила и билетите за днешната екскурзия, та аз бях изпаднал в тиха ярост, докато човекът от рецепция ни обясни, че въпреки че билетите вече ги няма, екскурзията няма да е проблем, защото могат да ни издадат резервни билети. От тогава се чудя защо въобще си играят да издават билети, които чистачките им да изхвърлят, но явно съм твърде тъп, за да намеря сам отговор на този въпрос.

Прибирането на Веси значеше само едно нещо: трябаше да ставам. Хич не бях в кондиция, но… ако не обядвам, не само че махмурлукът щеше да ме удари много по-силно, но и като нищо можеше да направя мозайка по време на екскурзията, за ужас на екскурзовод, шофьор или капитан (щяхме да имаме и разходка с кораб из фиорда). С голямо мрънкане се появих 12:40, хапнах набързо каквото намерих, и в 12:55 бяхме на изходния пункт. Явно заради многото хора този път мястото на сбора беше в театралната зала, която побира 2000 човека.

Както от рецепция бяха казали, нямахме никакъв проблем заради липсата на билети. Дадоха ни номер 45 и след около 15 минути ни заведоха в автобуса.

Екскурзията щеше да ни заведе до един хотел във фиорда, където щяхме да имаме кафенце и датски традиционен сладкиш (мммм, обичам им всичките традиционни сладкиши). Преди хотела щяхме да минем през два тунела: един 5 км, и един 11 км, изкачвайки се до около 400 м над морското равнище и слизайки отново до него, а след това изкачвайки се отново до хотела. Зачудих се с какъв акъл норвежците са инвестирали в тези тунели, но екскурзоводката бързо ни обясни: не е заради местните селца от по 500 жители, а заради това, че Е16 е основният път между Берген и Осло, който доста се е развил, след като 1968 норвежците открили петролните си полета. Обяснява също откъде са се появили и средствата за инвестиране в подобни проекти: в обратна посока на нашето пътуване, на същия път, се намирал най-дългия пътен тунел в света, тунелът Lærdal, с дължина 25 км.

Това за малко ме навя на нерадостните мисли къде са спали норвежките “Зелени”, когато е започнала работата по тунелите, но явно тук хората са прости, не са “най-интелигентната нация в света”, и затова имат инфраструктура. Докато ние ще продължаваме да се размазваме в Кресненското дефиле. Но нали гущерите ще са спасени, това е важното, хората така или иначе сме твърде много, особено ако питаме “Зелените”. Майната му, няма да се замислям пак, че се вбесявам.

Докато се вбесявах по-горе, стигнахме в хотела. Там пихме класическото скандинавско черно кафе, заедно с датска “кифла” с крем, много яко нещо. Не знам как се казва, сигурно Веси знае.

Аз останах вътре в хотела, да се радвам на махмурлука си, който бавно започваше да отминава. Веси използва 20-те минути в хотела да се разходи и да наснима фиорда, към който се откриваше страхотна гледка от самата тераса на хотела. Аз нямах такива амбиции, защото терасата беше на слънце, а слънцето не е приятел на пияницата.

За сметка на това използвах перфектния Wi-Fi на хотела, за да направя update на телефона на Веси, който беше събрал около 2.5GB приложения за освежаване. Моят имаше значително по-малко, а S8-цата – съвсем малко. Накрая обаче всички телефони бяха готови, даже започнах да качвам снимки и видеа от S8-цата в нашия частен OneDrive, но стана време да тръгваме. Ако имах само още 20 минути, всичко щеше да е наред, но уви…

След хотела слязохме отново до Е16 по един изключително стръмен път. Имаше предупредителен знак: наклон 18%. С Веси не бяхме виждали такъв, максимумът който бях виждал в Австрия, беше 12%. Пътят беше точно един автобус широк, и много зигзагообразен. Ние бяхме най-отпред и беше удоволствие да се наблюдава шофьора как “нагъва” автобуса по завоите надолу. Екскурзоводката се пошегува, че това 18% било шансът за оцеляване по този път, но след това спомена също, че това било средния наклон на пътя, максималния стигал до 22% в някои участъци. Яко!

След този път връщането не беше нищо особено: отидохме до ферито, качихме се, и след 2 часа бяхме обратно във Флам. Минахме през един много як железопътен музей, който ни разказа как местните са построили железницата, която стига до пристанището. Аз се сетих кой щеше да изчете детайлно всяко редче в този музей (по-точно щеше да ме помоли да му го преведа), стана ми много, много криво и излязох навън. Каквото видях – видях, така или иначе аз никога не се научих да споделя страстта на татко по влаковете.

Прибрахме се на кораба, написах си думите… и стана време за представлението.

Ден четвърти: Герангер и неговия фиорд

Posted on 8/23/2017 by Doncho

Днес беше много интересен ден в Герангер. Още снощи стана ясно, че екскурзията ни е от кратките, около 3.5 часа, и поради започва в 13:00. С Веси се излежавахме до късно, след това направихме една бърза закуска и към 10:30 слязохме от кораба в градчето. Решихме до екскурзията да се разходим сами из градчето. Времето беше страхотно, оказа се, че това е един от много малкото слънчеви дни през това лято. В Берген например, който е (донякъде) наблизо и е един от най-големите норвежки градове по фиордите, е валяло през цялото лято: не са имали нито един слънчев ден. Всеки ден времето е било дъжд, със средна температура 8-10 градуса. Прекрасно, норвежко лято!

Още на закуска от кораба се виждаше много хубав водопад, който веднага ни привлече вниманието. Оказа се, че е привлякъл вниманието на още 2000 човека, та беше доста претоварено. Но направихме хубави снимки, а и се разходихме добре. Стигнахме до музеят на фиорда, но (добре, че) не влязохме.

След разходката набързо се отбихме до кораба, за да похапнем наобяд. В Герангер, освен голямата лудница, цените също не са за подценяване, така че обяд в кораба беше повече от разумно поведение. Срещата за екскурзията също беше на дек 7, в един от баровете, така че това ни устройваше още повече.

В уговорения час цъфнахме в бара. Общо бяхме сигурно около 500 човека, разделени на групи (автобуси) по езици. Ние, естествено, бяхме в английския автобус, номер 38. Дадоха ни етикети, които да си залепим, така че сега на снимките навсякъде сме с етикети 38.

Герангер е интересно място. Той е много малко селище, около 200 човека постоянни жители, и с още 250 временни жители, когато има сезонна заетост. А такава има, когато има туризъм. А такъв има основно лятото. От 4 летни хотела, през зимата остава да работи само един, петзвездният в центъра, който има към него и спа. Тогава повечето сезонни работници си отиват по домовете и Герангер утихва. Екскурзоводката се пошегува, че злите езици говорели, че през зимата единственото нещо, което местните можели да правят, било да си броят жълтиците.

По време на туристическия сезон нещата са съвсем други! В най-натоварените дни през градчето минават около 8,500 туристи, основно от круизни кораби. За това много помага дълбокият фиорд, който е широк около километър-два, непосредствената височина на върха до нас е около 1300 м над морското равнище, но пък в дълбочина слиза до 258 метра под водата. Всичко това е формирано по естествен път и позволява дори огромни китове като Фантазия да могат да се наврат непосредствено до брега.

Днес бяха само три круизни кораба. По моя груба преценка, във Фантазия бяхме 3,000 човека, а другите бяха малки, около 1,000 човека всеки. Т.е. днес круизните туристи бяха само 5,000. Имаше и към 100-200 кемпера на един изключително симпатичен паркинг, но те просто се загубиха в нашата гмеж.

Екскурзията първо ни заведе до една наблюдателна платформа, до която се стига по “Орловият път”. Така местните са нарекли новия път, който свързва Герангер със света. Другият, старият път, го затваряли още с първия сняг, не толкова заради опасност от катастрофи, колкото заради опасност от лавини. Лавините, оказва се, са един от най-големите врагове на живота тук. Още навремето местните са се съобразявали с тях, строели са така къщите си, че те да образуват естествена преграда пред лавините. И до днес лавините са основна заплаха през зимно време.

В миналото около Герангер е имало 12 ферми. Всичките те са построени на около 300-400 м над морското равнище. Местните е трябвало да катерят това разстояние, защото пътища е нямало. Придвижвали са се основно с малки лодки по вода, но след докът е трябвало да качват на крак денивелацията. И днес Герангер си остава малък, с единствена и най-сигурна връзка по ферибот до Hellesylt. Има няколко ферита на ден, ние видяхме три, докато се мотаехме около кораба.

От наблюдателната платформа поснимахме, помотахме се 10-15 минути и потеглихме към Музеят на фиорда. Това, оказа се, е същата сграда, до която с Веси стигнахме по време на нашата екскурзия, и в която се чудех дали да не влезем. Ако бяхме влезли, щеше да е напразно, защото така и така е включено в екскурзията.

В този музей хората ни разказаха за живота тук и как той се е променял през вековете. Започнаха с невероятна, 10 минутна презентация, при която с много приятен музикален акомпанимент ни показаха фотоси от природата, бита и историята на това място. Аз се опитах да “снема” музиката чрез Шазам, дано съм успял, защото беше много интересна. Ще разбера по-късно, така или иначе. След презентацията се разходихме из музея, където има репродукции на цели ферми, на стар ферибот, дори опит да се представи шумът и усещането, което местните са преживявали по време на лавина. Направих доста снимки.

След това излязохме на въздух за около 10-15 минути, Веси се попече, и продължихме нагоре, към последното място: наблюдателна платформа над Герангер. От нея се вижда целия фиорд, заедно с града. По пътя екскурзоводката ни разказа за филма “Вълна”, норвежки, произведен 2015-а година. Този филм разказва за опасността, пред която живеят местните. Тази опасност идва от една скала, надвиснала над фиорда. Ако (когато) тази скала се откъсне, при попадането си във водата ще се образува огромна вълна, която би помела и изтрила от лицето околните селища, включително и Герангер. Филмът разказва от художествена гледна точка за тези събития, т.е. той е един вид “норвежка баба Ванга”. Имало и любовна история, и други неща, абе въобще голяма реклама му направи момичето на филма, явно ще трябва да се открадне и да се гледа.

След като се върнахме, почакахме малко повече на входа на кораба, защото всички автобуси пристигнаха почти по едно и също време. Но в крайна сметка в 16:30 бяхме в каютата. Аз бях уморен и доволен, Веси май беше със смесени чувства, защото не можело така екскурзията да е толкова скъпа и ако ние сме си я направили, щяло да бъде по-евтино. Мога да ѝ дам право за това, но пък тогава нямаше да ни е толкова лесно и приятно, а щяхме да търчим и да се притесняваме дали няма да изпуснем кораба. А изпуснем ли го… трудно ще го стигнем, най-много ще трябва да планираме да сме събота в Киел, за да можем да си вземем багажа.

Сега се опасявам, че като корабът тръгне, ще останем отново без връзка. Твърде на север сме и корабът не може да стигне до комуникационният сателит, който ни осигурява корабен интернет, а мобилна мрежа вероятно ще загубим още на няколко километра след Герангер.

Armenistis Camp, Greece: A Great Place to Rest (for the Offline People)

Posted on 2/8/20142/8/2014 by Doncho

Two years ago we visited Thalatta Camp, a very nice camping grounds in Chalkidiki, Greece. This year we also tried there, but unfortunately it was already full for the time, which we needed. Our second choice of camping was Armenistis (Google plus), located 30 km from Thalatta Camp in the same geographic region.

Armenistis Camp has in general everything, which a general camper will need. Shop, electricity for each camp spot, hot and cold water in public bathrooms and toilets. If you go for a bit more, there’s a restaurant, coffee and a beach bar.

If you, like us, prefer more stable accommodation, they also have mobile houses and caravans, which you can rent, so you can sleep on a (comfortable, to a degree) bed.

All the facilities are a bit worn out (more than they were at Thalatta two years ago), but still in a good, usable condition. The beach is a dream: calm, blue, water, clean and neat, and just 100m from our mobile house there.

The restaurant served excellent food, with a great, Greek moussaka and fresh fish.

Sounds like a great vacation, you’ll say? Unfortunately, not for me. The above is only half of all my requirements for a good vacation. What I was missing (and what I find very important, forming about 50% of my comfort) is the online connection to the world. Yes, they claim at their site that they have wireless. And they do, they even have 3 wireless networks: one (barely) visible in the mobile house, one at the restaurant and one at the coffee place.

However, someone has greatly misunderstood the meaning and purpose of the wireless network, i.e. the wireless network is meant to connect you to the Internet and provide you with stable access to it. Armenistis wireless is there, but after the gateway there’s the nightmare of the Internet connection quality from the last century:

Ping times vary from 500 to 2500 ms in average;
Speed is actually slower then if you had taken your bits on USB drive, went to Nikkiti, used a facility there and go back to the camping (Dropbox sync speed ~1.3KB/s, a bit slower than a 14.4 modem in 1995). Ping response, by the way, is also close to that…
Constantly dropping out connections, constantly going haywire (until they reboot it)

…or in short: Internet quality for “marketing purposes only”, good to put on the web site that you “have Internet connection”, so they can get people like me on your hook. Because once you pay and get here… you have to “do your time”!

Expecting something like that, I decided to be prepared and I pre-purchased a Vodafone.gr prepaid card with 500MB Internet included. Guess what? Vodefone was even worse! And what can be worse than almost-non-existing quality in a connection? Yes, you got that right: no connection at all! When I was connected through that Vodefone card, I’ve got approx 95% ping loss, with survived ping responses varying from 5000-12000 ms (yes, 12 sec ping response, isn’t that great?). Of course, that made the local wireless look like shiny, gold quality provider, compared to the Vodafone…

So I ended up stuck for 5 days with one of the worst online experiences for the past years. But that actually tough me a good lesson: I’ll most probably never (ever!) go to any Greek camp, unless I get 100% confirmation by myself or a trustworthy person that the connection there is working. That automatically puts Armenistis out of future scope. Today we’ll drive to friends in Thalatta, so I’ll have the chance to check how it’s there. If it’s the same, Thlatta will also be out.

I believe it’s the Great Greek Crisis, which caused this misery. Of course, I’m not talking only about the economy crisis. It’s crisis everywhere: in the economy, in the mind, in the expectations and in the way you delivery on your job. Similar crisis to the one we’re experiencing in Bulgaria, but with much greater (by default) expectations. And of course, again with an “external enemy” :).

I find hard to believe that in normal circumstances Vodafone would live with such 80% signal coverage quality and 0% Internet connectivity over it.

Maybe the same “crisis” lame reason could be used as an excuse for the camp management… I do not know. But also, honestly, I do not care. For long time I’ve decided for myself that I won’t spend a vacation at “offline places”, and Armenistis looks like one of those.

BTW, as I started to speak about bad management, it’s worthy to note that the restaurant got out of local beer the first evening we arrived. No one there cared about supplying more, because they were expecting to close in a week, so their customers were not important for them – it was much more important to sell all the remaining beer… Of course, their wireless network was only “local access only”, so its quality matched the lack of beer :).

So, if you want a calm (in the beginning of September), pleasant, acceptable for camp standards environment, with excellent seaside and acceptable prices, then Armenistis is a good camp for you.

If you’re an online person like me, then by all means try to avoid that place, or you’ll get screwed badly by their “online facilities”.

If you still decide to risk it and come, here’re some logistics (as of today, September 12th):

The nearest “bigger town” is Nikiti. There on the main street you can also find the Vodafone.gr shop, where you can buy an unusable for data connection in Armenistis prepaid SIM card;
Google Maps location for Armenistis Camp;
Google+ profile for the Armenistis Camp, with some nasty pictures of the worn out facilities;
Armenistis Camp website, which claims that their wireless is actually present.

Good luck!

Stufflings

Posted on 6/19/2012 by Doncho

It keeps amazing me how easy is to upgrade your @Wordpress blog. It took me 5 min, just because I still need to apply manual code fix #fb

— Doncho (@doncho) June 19, 2012

It really was that easy. WordPress, although it’s getting bigger, it easier and easier to handle and manage. Almost like if Apple was making it <put_scary_face_here>.

Other than that… nothing exciting these days. My real work/life and virtual work/hobby affairs keep me away from blogging. Plus, the recent events in my country, people’s reaction and my take on it make me feel that “I’m getting too old for this shit”.

For example, few years ago I’d most probably be part of the virtual (and maybe real) protests against the new Forestry Act. Nowadays, not only that I am not part of them, but I also disapprove the way these are organized and handled. And seeing my friends’ reaction (in Facebook, since it became the virtual playground for all of us) on my opinion… I can’t really figure it out.

But after all, it does not matter. A friend of mine once qouted: “Better be a miserable human, than a pleased pig”. Right now I feel more like the pig… But that’s my opinion and connected with all the rest around me, I do think I have my reasons!

Ски 2012

Posted on 2/15/2012 by Doncho

Пътуване, пътуване, пътуване. След като сте се напътували почти 24 часа, минали сте през 4 държави, гонили са ви италиански полицаи, за да ви спрат буса и да ви поискат документите за проверка, слагали сте вериги и сте преодолявали 18% наклон на пътя при -13 градуса, та след всичко това пристигате от София в Сорага, Италия.

Пътуването

…беше интересно. Случките от по-горе бяха напълно реални. Може би си струва да се спомене още тежкия сняг, който ни валя в Хърватска и Словения. След 400+ км в Хърватска при тежък, нощен снеговалеж и без кьорав снегорин мога да кажа, че всеки който се оплаква как не сме чистили нашите пътища ще го пратя да си гледа работата! Платена магистрала в Хърватско беше оставена на снежния произвол повече от 6 часа, докато пътувахме по нея. Не срещнахме нито един снегорин, единствените “почистващи” снега бяха безотговорните автобуси, летящи с 80-120 км/ч при максималнодопустими 60 (с оглед на обстановката). Ние бяхме принудени да караме с не повече от 60-70 км/ч, точно поради тежкия сняг. Но не се виждаше и помен от снегопочистваща техника!

В Словения нещата бяха с няколко идеи по-добри: виждаха се снегорини, макар магистралата отново да беше непочистена.

И в двата случая смело мога да твърдя, че нашите магистрали са с пъти по-добре обгеижвани, поне ако сравним нещата тази зима! Смело го твърдя, защото използвам доста нашите магистрали, и всеки ден гледам състоянието им, поне на тройните платна преди София. Така че следващия път, като се оплакваме, не е зле да знаем как стоят нещата при съседите!

Веднага след Любляна зачестиха предупреждения, че подходът към Италия откъм Триест е затворен поради силен вятър. Силен вятър наистина имаше, но пътят си беше отворен, за голям наш късмет (иначе маршрутът ни се увеличаваше поне с 300 км отгоре).

Имахме интересно преживяване веднага, след като влязохме в Италия. По това време аз шофирах. До два километра, след които влязохме в Италия (няма граница между Словения и Италия) зад мен светнаха две сини лампи и полицейски автомобил ни отби от пътя. Слава Богу, не беше заради нарушение. Поискаха ни документите на всички, провериха ги и ни пожелаха приятно пътуване. Явно български бус им се е видял твърде съмнителен по този маршрут.

След тази случка спряхме да похапнем (страхотно телешко, мммм!), и след интересен извънградски маршрут (който се оказа, че сме могли да избегнем, ама пуст GPS) пристигнахме в хотела.

Интересно пътуване беше, да видим как ще е връщането.

Ден 1-2: Алпе Лусия

Първия ден решихме да следваме указанията на ски-екскурзоводката и заедно с нея (и с буса на хотела) отидохме до Alpe Lusia. От там тръгва кабинкова линия до един от курортите, част от Dolomiti Super Ski. Dolomiti Super Ski представляват няколко несвързани един с друг комплекса, всеки един от които е поне толкова голям, колкото Пампорово или Банско. Комплексите са навързани само и единствено с безплатен транспорт, но понякога придвижването от един в друг комплекс може да отнеме до час и половина, покрай силно насечения терен (пътен наклон от 14% е нещо нормално за местността, най-тежкия наклон, по който минахме, беше 18%).

Беше време за най-сериозния разход: лифт картите. Имахме вариант да вземем лифт карти за част от комплексите (цена за възрастни: около EUR200), но предвид че щяхме да сме силно ограничени само в съответния комплекс, преценихме че е по-добре да дадем EUR240 на човек и да можем да караме където и да е в Dolomiti Super Ski. Ох! Но това “ох” беше очаквано, предвид че лифт картата винаги е най-солидния разход от всяка една ски почивка. Двама възрастни и едно дете: ~EUR650.

За EUR40/ден/човек получаваме:

Безплатен автобусен транспорт в региона
Достъп до стотици километри лифтове и писти
Безплатен достъп до всички съоръжения (от типа на Ski Park, детски комплекси и т.н.)

Като цяло сделката си струва, и ако го разделим на единица километър писти, излиза около три-четири пъти по-евтино от България. Това, разбира се, не значи че трябва да не се ходи в България, а че е крайно време в България да направят ски курорт с повечко километри ски писти (Банско, например, е много добър кандидат, друг такъв е Витоша).

Областта Тревали е страхотна! Първите два дни ние се завъртяхме основно около пистите на Alpe Lusia. Те ни се сториха доста подходящи, така че и втория ден “въртяхме” пак там. Дълги червено-сини писти, които като цяло добре отговаряха на нивото на компанията.

Ние с Веси се отделихме за малко, за да може да минем всички червени и две от черните писти (по които повечето хора от компанията предпочитаха да не минават), но като изключим това отделяне, си карахме с децата и приятелите.

Дни 3-4: За малко… но все пак

Новината на втория ден беше, че Мартин се разболя. Доста сериозно. Ние го оставихме с вирус и контролирана температура, оказа се че предписаното лечение не е подействало и се е наложило минаване на инхалации и венозен антибиотик. Състояние, близко до пвнемония, а той с неговия риск в белите дробове… нищо добро не би дошло от това. Като цяло много притеснително състояние, което веднага ни подтикна да търсим варианти за спешно прибиране на семейството ни към България. За съжаление, не беше възможно лесно да намерим такива варианти (говорим варианти на приемлива цена, защото Ал Италиа беше готова веднага срещу EUR1500 да ни превози, стига да стигнем до Милан). Слава Богу, след около 20 часа детето се стабилизира, след това тръгна към поправяне и като цяло, към момента в който пиша това (края на четвъртия ден), не се налага да се прибираме по спешност. Баба и дядо се справиха геройски с предизвикателството, макар че не ми се мисли през какво са минали… сигурно така и няма да научим.

Вторите два дни отново бяхме в Тревали, но този път в областта Сан Пелегрино. Там се оказа, че има много подходяща писта за Боян (4 г.), на която с майка му могат да си въртят колкото искат. А за останалите има добър “коктейл” от червени писти (компанията вече беше за червени писти и аз не им давах много-много да се отпускат по сини такива). Покрай моите усилия да ги карам по червени писти “ударихме” и един леко черен участък, но фактът че всички се справиха с него само ме обнадежди да не им позволявам повече да се “отпускат” по синьо :). Е, може от време на време, но в никакъв случай основно сини писти, както беше в началото.

Първия ден около Сан Пелегрино разучавахме и карахме. Втория, за съжаление, повече пиехме! В областта имаше чудовищен вятър, който доведе до това да спрат лифтовете точно в момента, в който компанията се беше разделила по различни склонове. Аз и Юлиян успяхме да се приберем с (извънреден) градски транспорт от края на една писта, а Веси с децата запънаха между пътищата и им се наложи с много клатещи се лифтове и червено-черна писта да слязат до автобусната спирка. То добре, че пак беше възможно… но като ги видяхме как изглеждат след слизането, веднага поръчахме топъл шоколад за децата и бира за Веси (аз мислех, че ще иска греяно вино, но тя реши бира… странна работа 🙂 ).

Досега, четири дни, всичко се развива по план. Като изключим една много тежка вечер, пълна с притеснения, спешни телефонни разговори, безкрайно и безуспешно ровене из Мрежата за възможни билети за самолет, автобус и коли под наем. Важното е, че детето сега е добре, чуваме се редовно и много се надяваме да не се стига до ситуация, в която да трябва отново да търсим спешни билети.

Мисля, че всички от компанията си почиват много добре. Единствено Ангел се опита да се разболее, но въпреки 37.8 температура заяви, че ще кара ски с нас. Дойде, беше на пистата със ските цял ден, и вечерта беше ОК. Много се радвам за страхотната му имунна система и за каления му организъм. И ще благославям винаги датчаните за това, че в детската градина го калиха по същия начин, както каляват всички деца там. Въпреки ужасените преживявания, при които баба му трябваше да го прибира целия мокър и с кал в гърба, при минусови температури. Оцеля, кали се, и сега боледуванията му се заключават обикновено с това: една вечер температура и готово. Да е жив и здрав!

Парк-хотел “Авизио” е страхотен, но мисля, че хората тук заслужават по-истинско ревю и на английски език.

Да се надяваме, че оставащите два дни ски и един ден пътуване ще минат пак така страхотно!

Планина 2010

Posted on 8/23/2010 by Doncho

Всичко живо кръщава продукти *2010, та и аз реших тазгодишната планина да я именовам “2010”. Нали сме 2010-а все пак…

Значи, тази година преживяването беше доста по-различно от предишните походи из дивото. Тази година направо беше питомна, дали заради ЕГН-тата на компанията, дали заради това, че всички сме доста уморени от ежедневието и допълнителната физическа умора хич не ни беше по вкуса. Причината не е уточнена, но е факт – планината тази година не беше безкраен, ежедневен поход из дивите чукари, а спокойно и лежерно прекарване на брега на язовир “Широка поляна”, до гр. Батак. Разбира се, частта от компанията, която така или иначе искаше да ходи си ходеше, но за никой не беше задължително. Или наложително, както е в походите по маршрут.

Макар, че като цяло местността е планинска, околностите на язовира са далече от това, което ние наричаме “диво”. Когато тръгнеш да се разхождаш, на всеки 3-5 мин. се разминаваш с друга група или хора, или автомобил, или дървовоз, натоварен до пръсване с трупи. Тежкото спокойствие и тишина, която Гуна махала и околностите ѝ могат да предложат тук са само мечта. Това обаче са минусите. Плюсовете са лежерното прекарване и истинската почивка, както и сравнително лесния достъп до електричество, автомобил и Мрежа (макар и бавна, честно казано).

Понеже взехме колата на Веси, с нея си имахме малкия ѝ генератор на 220V, който се оказа обаче недостатъчен. Моя глупост забрави, че за зареждане на X200t ми трябва “шуко” контакт, а колата макар и осигуряваща необходимата мощност, има “малкия” размер контакти, предназначени като за зарядно на GSM. Или за зарядно на малкия ми ATOM базиран нетбук. Нетбука обаче остана в Пловив и аз бях непрекъснато под необходимостта да включвам тук-таме из заведенията ноутбука, за да консервира така необходимата енергия. Добре, че повечето заведения бяха толерантни.

Иначе бивака си го биваше. Веднага, след като намерихме мястото закарахме колите досами мястото за бивак. Пътят си беше малко предизвикателен, от два солидни, разкаляни участъка колите заприличаха на биволчета, току-що излязли от калта на язовира. За сметка на това не се наложи да мъкнем посуда, продукти и т.н. необходимости. А и колите “преспаха” около нас първата и втората вечери. Понеже бивакът беше “статичен”, си позволихме шатричка, масички, столчета и други глезотии, недопустими при временните биваци на предишните екскурзионни.

Бързичко разучихме околността. Само на някакви 10 мин от бивака намерихме вили “Романтика” – комплекс от ресторант, заобиколен от вили, които се дават под наем. Всяка от вилите побира от 4 до 6 човека. Отвън изглеждаха много добре. И наоколо имаше wireless мрежа (нещо, което доста ме удиви мен лично). Откак ги открихме, всеки ден ходехме там за сутрешно кафе (и за другото нещо, дето се прави сутрин, и в природата е доста по-неудобно). Цените бяха леко понадути (закуска от 3 пържени филийки и парче сирене струваше около 7 лв), но пък не се цупеха, че ходим там да правим сутрешното нещо, а и даваха без проблеми да зареждаме оборудването.

Първия ден (понеделника) беше изцяло посветен на устройването на бивака. Вторник обаче решихме да обиколим пеша язовира, по коларския път, построен около него. Така бяхме избрали бивака, че горско стопанство “Широка поляна” се явяваше почти по средата на ходенето, та там планирахме да поостанем, за по бири и страхотни, местни пресни пържени картофи. Аз също реших да ходя, защото правилно ми се струваше, че ако не се възползвам от този лек маршрут, ще си остана без никакво ходене през останалите дни. Останалите маршрути бяха доста по-предизвикателни, а и не беше ясно доколко щяха да бъдат “направими”.

Тръгнахме около 12:00, директно от (виж по-горе) “Романтиката”. Аз мъкнех на гърба си цялата електроника (фото+обективи+телефон+компютър+зарядно), защото междувременно използвах времето да зареждам батериите на контактите в ресторанта. Цялото разстояние за деня беше около 16 км, а лелеяната междинна цел – на около 10. За сметка на това равен терен, мек и удобен коларски път, много сянка и за радост на Веси – пълно с ягоди. По пътя също така срещахме много други бивакуващи хора – явно ако човек търси спокойствие и саможиво ежедневие, този формат на почивка не е за препоръчване. Десетте километра до междинката ги взехме за малко повече от два часа, което съчетано с мотаенето по ягодки, гъбки, снимане и други развлечения беше доста добър резултат. Когато стигнахме до стопанството направихме планираната почивка и след това отцепихме за втората част от прехода.

Макар и по-къса, втората част беше определено по-зле, защото голяма част от нея е по асфалтовия път Батак-Девин. Да се върви по асфалт далеч не е от най-приятните изживявания, но за наш късмет поне слънцето беше спокойно, печеше си без да прежуря и асфалтът съответно не беше като котлон срещу нас. По асфалт имахме около час, след което за още час по коларския път пристигнахме в бивака.

Вечерта си беше от “стандартните”: китара, песни и танци на народите, ядене, пиене, всичко не точно в този ред. Времето все още беше перфектно.

Третия ден, срядата, беше айляшко. Разбира се, няколко суперентусиасти тръгнаха на поход. Ние обаче се скатахме прекрасно, мотайки се и почивайки през целия ден. Поскиторихме малко насам-натам, но общо взето денят беше толкова хубав, че вече нищо не помня от него . Същия ден обаче започна постепенно да се случва промяната във времето, която ни бяха предсказали. Точно по план, около 16:30 удариха първите капки дъжд. Ние веднага преместихме колите от комфортното място до бивака на стабилен, импровизиран паркинг до асфалта, защото подозирахме какво ще се случи, когато торфът стане мокър. След като ги преместихме, времето като че изглеждаше да се оправи и да ни се размине само със сплашването, но уви – около 18:30 удари такъв дъжд, че огънят едва оцеля. Всичко беше прибрано на сушина, палатките – окопани, а ние готови за мокрото изпитание. Поваля около час-два, и след това поспря. Даже се показаха малко звезди.

Дъждът не развали особено много прекарването вечерта. Китарата пак беше на линия, заедно с обичайните заподозрени. Можеше и да е по-зле, с наводнени палатки и т.н. Рововете около палатките свършиха работа, а по-хитрите от нас се бяха осигурили и с матрак, а не с прости шалтета като нас. Нейсе, в палатката ни имаше само няколко капки вода, а продължителния дъжд през нощта единствено леко навлажни чувалите. Тази палатка се оказа изключително добра покупка, въпреки единствения си слой успя да ни запази сухи неведнъж. Жалко, че скоро ще трябва да я сменяме – животът ѝ бавно отива към своя край.

Четвъртъка не беше кой-знае колко по-добър. Мрачно, валящо, слънцето се опита да пробие, но нещо хич не му излезе номера. Като цяло – гадно.

След дъждовните дни моето желание за къмпингуване нещо съвсем се изпари. След дъждовния четвъртък усещах ищах и у Веси за прибиране, но не ми се вярваше да съм чак такъв късметлия. Когато обаче в петък си поговорихме сутринта разбрахме, че ни е достатъчно и искаме пак да сме чисти, изкъпани, обръснати (това за мен, де) и изобщо – градски хора. Речено – сторено: палатката беше просната да се суши (петък вече имаше слънце), багажът беше събран. И около 16:00 благополучно потеглихме към Пловдив.

След още два часа си бяхме у нас, чисти, красиви и щастливи . И отпуската приключи с прекрасен уикенд с приятели в цивилизацията.

Дали бих се върнал в същото? По-скоро не. Нещо ми се струва, че дните когато къмпингуването в този си вид ми харесваше са безвъзвратно загубени. Може би за ден-два на палатки би ми било ОК, но повече… нещо не ми се нрави. Дали съм се разглезил безмерно, дали натоварването е такова, че почивката трябва да е истинска почивка (разбирай – с удобства), това не знам. Но определено спането на шалте повече от 1-2 вечери се превръща в предизвикателство. След това боли гръб.

Иначе няколко плюса:

Компанията си е нашата компания, хора които обичаме и с които ни е приятно
Безкрайно евтин начин да си изкараш все пак някаква почивка. Е, ако не ходиш в “Романтиката” да ядеш филийки :).
Почивка извън града, сравнително спокойно

За други не се сещам . Минусите няма да пиша, че съм ставал твърде негативен .

Албумът с всички снимки от преживяването.

Панорама от с.Проглед

Posted on 5/17/20106/2/2021 by Doncho

За Гергьовден с Веси минахме към Проглед. Всъщност, аз минах от там, Веси се присъедини по-късно, защото тя беше на работа (при тях българските празници са важни, ама датските са по-важни).

Албумче от Проглед още не съм качил, не съм сигурен дали ще го направя. Качих обаче тази панорамка (ако използвате RSS-четец, най-вероятно няма да видите нищо, отворете страницата от сайта!):

Панорамата е “съшита” от 9 изображения, които нащраках почти като на шега. Исках да пробвам Microsoft ICE (още известен като HDView). Това е един продукт на Microsoft Research, с който много лесно може да се създаде панорамно изображение от множество снимки, снимани с презастъпване. Оригиналните снимки, от които създадох панорамата, заедно с JPG от самата панорама може да свалите от тук (62МБ архив!).

Изображенията са малко “мъгливи”, но това е защото никак не се старах, като снимах. Не е от продукта, а си е класическият мой “motion blur” – моето фотографско проклятие. Веси снима много по-чисто от мен, защото ръчичките ѝ са много по-стабилни от моите, въпреки тежкия апарат.

Също “избистрянето” на изображенията е малко бавно, изглежда от хостинга ми. Като правите Zoom, просто изчакайте малко (освен ако не правите най-дълбокия Zoom, там си е гореспоменатия motion blur).

С HD View (Microsoft Image Composite Editor, или още Microsoft ICE) се работи потресаващо лесно. Снимате, имайки впредвид това, че ще правите панорама, след това сваляте снимките от апарата. След като имате снимките, инсталирате Microsoft ICE (той е безплатен!), слде което просто завлачвате и пускате снимките и го оставяте на “шие”. Накрая за вас оставя да прегледате какво е съшил и да го запазите на диска си – или като JPG, или директно като DeepZoom panorama.

Допълнително може да изберете да качите на PhotoSynth вашето произведение. Аз имам качен там един Synth от Барса, но него го направих, използвайки PhotoSynth, а не HD View. А и той е от повече от 200 изображения, така че…

Най-яка е функцията “разпознаване на дълбочина”. Не съм я пробвал още, но ако се съди по PhotoSynth, тя трябва да разпознае кои снимки са част от детайла, и да ви предложи още по-дълбока перспектива там. Засега съм използвал HDView само за общи (“линейни”) панорами, някой ден обаче ще си поиграя да нащракам някое пано с 200+ снимки и ще пробвам и дълбочинно как ще са нещата.

Разбира се, продуктът е произведение на Microsoft и като такъв генерира интерактивните панорами в Silverlight. Това обаче, предвид тенденциите и проблемите, които други подобни технологии показват напоследък, е само плюс. С нетърпение чакам кога ще може това да го направят в HTML5. Някой ден, някой ден…

Ски 2010

Posted on 2/23/2010 by Doncho

Тази година успяхме да покараме ски. Още от ноември една колежка се разтърси за варианти, и в началото на декември се спряхме на Nassfeld Hermagor в Австрия.

Илиана беше така добра да има търпението да търси, избира, предлага и пише на различните варианти за къща под наем. В крайна сметка се спряхме на страхотна къща в Kötschach-Mauthen, едно селце само на 20тина км от ски курорта. Къщата се оказа невероятно добър избор, нова, изключително добре оборудвана и като цяло без отрицателни страни (едно сериозно изключение – липса на wireless internet).

Пътуването до там и обратно ни отне средно около 12 часа. Сърбия – Хърватска – Словения – Австрия, общо около 1100 км, 900 от които по магистрали. Взема се почти на един дъх, ако приемем, че пътищата са наред. На връщане не бяха, но и това го преживяхме (макар и не без малко излишни нерви). С едно спиране на отиване за обяд, и без такова на връщане (че се притеснихме от малко повечето сняг).

Ски-курортът е нещо изключително, поне според моите представи. 110 км писти, нови и големи лифтове. Цените:

6 дневна карта за всички съоръжения: около €180
Оборудване за 6 дни: около €120
Нормален обяд на пистата: около €4 ядене + €3 греяно вино или чай

Маги сподели, че на Пампорово малко след Коледа (27.12), три супи, два чая и три питки им излязли около 60 лв. Пладнешки обир, ако питате мен. В светлината на €30 на българските писти за скромен обяд на трима, и €21 на австрийските такива за същото си мисля, че нашите разбойници започват да прекаляват. Не знам какви са цените на съоръженията по нашите писти, но гледайки какви са на една елементарна учебна писта в Пловдив (10 лв/ден) не очаквам особен благодат и там.

За пръв път имах шансът да се кача и да остана на ски 6 поредни дни. Благодарение на Томас, който се оказа изключително търпелив и толерантен учител, още първия ден бях “напънат” да се срещна очи в очи (или по-скоро нос със сняг) с първите червени писти. Тогава ми се струваше лудост, но неговата теория се оказа вярна: ако не поемеш риска да паднеш няколко пъти, няма лесно да вдигнеш ниво. С негова помощ аз го поех, и в края на втория ден сините писти вече не ми се виждаха особено привлекателни. “Ставаха”, но тръпката идваше от червените. Втория ден ме качиха и на най-дългата писта в курорта: цели 7.2 км и по мое скромно мнение даже “чернееща” в последния си участък. Но се справих де, с много зор по стръмното.

От третия ден вече ските започнаха да стават все повече удоволствие и все по-малко мъка. Времето се поразвали малко (особено четвъртия ден), с повече вятър и без сняг, но пък това се оказа значително по-добре от шестия ден, когато валеше зверски сняг и се караше доста трудно.

Абе като цяло – (из)карахме страхотно. Следобедите и вечерите в приятна компания, един неуспешен опит да стигнем до “терме”, но пък полезен за научаване на майсторско каране по планински пътища . И така… времето си мина, а аз за пръв (и може би за последен) път не се сетих да включа компютъра си през време на цялата почивка.

Това, от което не останах особено доволен, е това че не успях да снимам. Беше ме страх да не падна с апарата и да го счупя. Снимах малко из селото, из пистите повече “снимах” с телефона ми, чиято камера не се оказа чак толкова отвратителна, колкото си мислех. Снимките са налични в албумът Skiing in Nassfeld.

Планове за връх “Ботев”

Posted on 9/1/20099/3/2009 by Doncho

От много време имаме да вземаме един сложен печат. Той е №46 – този за връх Ботев в Стара планина. Взема се само и единствено от върха или от заслона преди него, т.е. няма как човек да измързелува изкачването. Поради това в момента събирам група колеги-ентусиасти, с които да направим прекарването приятно.

Връх Ботев не е лесен за изкачване. Той е далеч от всякаква автомобилна комуникация. Единствения начин да се качим там изглежда да е или от хижа “Плевен”, от хижа “Васил Левски” или от хижа “Рай”. Гледайки естеството на нещата, хижа “Васил Левски” и хижа “Рай” отпадат. Невъзможно е да се стигне от София до тях петък вечер, освен ако човек не си вземе целия петък отпуск.

Поради фактът, че освен че не съм много по ходенето, имам и поне 10 кила отгоре спрямо предишните години, планирам събитието да стане за 2 вечери – петък и събота. Общо-взето ми се върти в главата следното:

Петък следобед: тръгване от София и стигане до изходна точка (паркинга преди хижа Плевен), където може да оставим автомобилите
Ходене час-два. Дават го час ходене, но както споменах добре е да мислим по-песимистично относно моите възможности.
Петък вечер: Пристигане и спане на хижа Плевен.
Събота през деня: качване към връх “Ботев”. Според сайта – три часа от хижа “Плевен”. Според мен – поне пет. Целта е да се тръгне малко по-рано, за да може да се качим на върха, да си вземем заветните печати и след това да слезем до заслон Ботев, където трябва да спим.
Събота вечер: спане на заслон Ботев.
Неделя през деня: слизане до изходната точка пред хижа “Плевен”, където сме оставили колите и прибиране в София

Притеснително нещо тук е прогнозата за времето. Така или иначе, на това място времето е силно неустойчиво, така че това няма как да се предвиди предварително. Но като капак дават времето да е “развалящо се”, т.е. като нищо може да ни провали плановете.

Засега съм “зарибил” само Тишо. Надявам се да се навият семейно. Продължавам да търся обаче! Ще е добре, ако сме поне 6 човека.

Ако имате някакъв съвет или препоръка относно изкачването на Ботев, ще съм много благодарен да споделите. Дано не стане същия провал, който се получи с плановете ни за Пирин.

Търси се: Планински маршрут

Posted on 7/28/20097/28/2009 by Doncho

Живеем в динамично време. Нещата днес са едни, утре може да са съвсем други. Случват се какви ли не промени, някои радостни – други не съвсем.

И при нас така… Веси чакаше с нетърпение лятната планинарска екскурзия. Да, но понякога става така, че или човек (аз) разбира, че някои неща не са за него, или обстоятелствата му “помагат”, макар и не по най-приятния начин.

Така или иначе екскурзията, която бяхме планирали с компанията, пропадна. Най-близките ни хора от компанията не могат да се явят, за жалост поради болест. Съответно при мен сметките ми съвсем спряха да излизат и реших, че не е за мен тази работа, не и в този ѝ формат.

Като резултат, след като се разнесе димът от семейния взрив (Веси, както казах, не споделя моето мнение) се оказа, че трябва да търсим друг маршрут. Да, ама търсенето на маршрут, който да отговаря на моите критерии не е съвсем лесна работа. Маршрутът трябва да отговаря на следните критерии:

Всеки от дневните преходи да е максиум 4.5 часа
Да се спи на хижа, а не на палатки

Като добавим и фактът, че Веси предпочита Пирин става ясно, че първо – нямаме много избор и второ – няма да е лесна работа :).

Маршрутът все още не е готов. Но поне за мое бъдещо улеснение си записвам тук връзките към спомагателните сайтове. Не се знае няма ли да ми потрябват и други години 🙂 .

Bulgarian Mountains е справочник с много (повечето?) хижи из българските планини. Има удобна връзка с референции като Google Maps, както и (непроверени и без гаранция) GPS координати на повечето от местата. Май това ще е основният ресурс, който ще използваме, за да си планираме маршрута.

Хижите в България са друг подобен справочник. Не толкова итерактивен като първия, но пък със списък със 100-те национални туристически обекта. А ние се надяваме и да вземем поне един-два печата.

Пирин.Старт.БГ е класическата справочна страничка, която Старт.БГ предлага за нещата, за които редакторите на сайта смятат, че са важни. Много линкове, но не успях да намеря нещо по-полезно от вече изброеното.

Сайтът на БТС, който намерих впоследствие се оказа нелош, но с отчайващо крива навигация. Единственият начин да търся дадено нещо беше наистина да го “търся” през Search кутията, като на всичко отгоре резултатите излизаха на маймуница. Но е добре, че го има, дано и информацията в него да е вярна и точна.

Хубавото е, че като че ли намерихме компромисният вариант, а и имаме някакъв примерен маршрут. А аз започвам да подготвям спасителното оборудване (GPS, карти и т.н.), защото май няма да успеем да си намерим компания. А двама в планината е малко по-особено. Но пък Пирин е малка и гола планина, в сравнение с едни Родопи например.