Тази година успяхме да покараме ски. Още от ноември една колежка се разтърси за варианти, и в началото на декември се спряхме на Nassfeld Hermagor в Австрия.

Илиана беше така добра да има търпението да търси, избира, предлага и пише на различните варианти за къща под наем. В крайна сметка се спряхме на страхотна къща в Kötschach-Mauthen, едно селце само на 20тина км от ски курорта. Къщата се оказа невероятно добър избор, нова, изключително добре оборудвана и като цяло без отрицателни страни (едно сериозно изключение – липса на wireless internet).

Пътуването до там и обратно ни отне средно около 12 часа. Сърбия – Хърватска – Словения – Австрия, общо около 1100 км, 900 от които по магистрали. Взема се почти на един дъх, ако приемем, че пътищата са наред. На връщане не бяха, но и това го преживяхме (макар и не без малко излишни нерви). С едно спиране на отиване за обяд, и без такова на връщане (че се притеснихме от малко повечето сняг).

Ски-курортът е нещо изключително, поне според моите представи. 110 км писти, нови и големи лифтове. Цените:

• 6 дневна карта за всички съоръжения: около €180
• Оборудване за 6 дни: около €120
• Нормален обяд на пистата: около €4 ядене + €3 греяно вино или чай

Маги сподели, че на Пампорово малко след Коледа (27.12), три супи, два чая и три питки им излязли около 60 лв. Пладнешки обир, ако питате мен. В светлината на €30 на българските писти за скромен обяд на трима, и €21 на австрийските такива за същото си мисля, че нашите разбойници започват да прекаляват. Не знам какви са цените на съоръженията по нашите писти, но гледайки какви са на една елементарна учебна писта в Пловдив (10 лв/ден) не очаквам особен благодат и там.

За пръв път имах шансът да се кача и да остана на ски 6 поредни дни. Благодарение на Томас, който се оказа изключително търпелив и толерантен учител, още първия ден бях “напънат” да се срещна очи в очи (или по-скоро нос със сняг) с първите червени писти. Тогава ми се струваше лудост, но неговата теория се оказа вярна: ако не поемеш риска да паднеш няколко пъти, няма лесно да вдигнеш ниво. С негова помощ аз го поех, и в края на втория ден сините писти вече не ми се виждаха особено привлекателни. “Ставаха”, но тръпката идваше от червените. Втория ден ме качиха и на най-дългата писта в курорта: цели 7.2 км и по мое скромно мнение даже “чернееща” в последния си участък. Но се справих де, с много зор по стръмното.

От третия ден вече ските започнаха да стават все повече удоволствие и все по-малко мъка. Времето се поразвали малко (особено четвъртия ден), с повече вятър и без сняг, но пък това се оказа значително по-добре от шестия ден, когато валеше зверски сняг и се караше доста трудно.

Абе като цяло – (из)карахме страхотно. Следобедите и вечерите в приятна компания, един неуспешен опит да стигнем до “терме”, но пък полезен за научаване на майсторско каране по планински пътища . И така… времето си мина, а аз за пръв (и може би за последен) път не се сетих да включа компютъра си през време на цялата почивка.

Това, от което не останах особено доволен, е това че не успях да снимам. Беше ме страх да не падна с апарата и да го счупя. Снимах малко из селото, из пистите повече “снимах” с телефона ми, чиято камера не се оказа чак толкова отвратителна, колкото си мислех. Снимките са налични в албумът Skiing in Nassfeld.