Бакалски сметки за нова година

Year 2018 LoadingВсяка следваща година все повече се удивлявам на цените, които виждаме за новогодишна вечер. Не, че нещо, но се чудя какво толкова мотивира всички нас, че да искаме да платим солидна сума, за да може около 31.12. да сме “някъде”.

Не, че ние не плащаме! Да не се правя на светец! Но си мисля, че нашето е далеч по-приемливо. Ето, и тази година, за втори път, плащаме “базова цена” за апартамент в Пампорово. Пет дни за всички ни излизат около 1200 лв със закуската. Без новогодишна вечеря. Новогодишната вечеря можем да си я направим сами.

Причините да предпочитам вечерята на нова година да сме самостоятелни са много. Най-важните за мен са:

  • сами е по-уютно. Семейно. Със сигурност и по-задушевно (12 човека в 24 м2). И камина.

  • малките деца около нас. Опитайте да празнувате нова година с ревящо четири годишно, на което му се спи, и ще разберете какво говоря. А на ресторант не може да

  • масовото пушене в ресторантите. МЗ е абдикирало (и) от забраната за тютюнопушене на закрито, така че всички ресторанти са се върнали в годините, когато беше приемливо вътре да вони на гнус и смърт. И когато излезеш от ресторанта, дрехите ти да стават само и единствено за незабавно изпиране, а ти – за гореща баня. Защото иначе си вкарваш тази воня в къщата, в леглото, навсякъде. Питайте хората, които са се опитвали да са на ресторант с пушещи и мен, и ще разберете какво имам предвид. Грозна картинка. Ставам и си тръгвам. Правя скандали. Как не съм ял бой все още, за мен остава загадка.

  • прекалено високите цени за невероятната екстра “новогодишна вечеря”. Грубата сметка за моето семейство показва цена от около 500 лв за трима големи, едно подрастващо, и едно дете. Някак не ми се връзва да ги дам тези пари за една вечер, никак. Не, че ги нямам. Просто съм стиснат.

Години наред празнувахме страхотна, семейна, уютна, красива и (сравнително) тиха нова в къща, при едни от най-близките ни хора. Невероятно преживяване, горяща камина, много семеен уют и любов. Миналата и тази година обаче сме решили да опитаме малките момичета (моето, Ния на Тишо и Дени и Рая) да започнат с уроците на ски. И Пампорово се оказва много добър избор, точно за тези малки същества. Аз, чудесно потрошен от миналата зима, ще го карам кротко. Или може би хич няма да го карам. Лудницата на Пампорово е много голяма и не се знае кога ще те помете някой, както си стоиш на пистата. Затова миналата и тази година избираме да изкараме няколкото дни на новогодишните празници там.

Днес обаче, случайно подтикнат от Тишо, се загледах в новогодишните оферти на един хотел на Боровец. И така изтръпнах, че единственият начин да се оправя беше да избълвам този текст.

Тези добри хора оценяват труда си, който би следвало да положат, ако моето семейство отиде за пет дни там, така:

  • Двойна стая със закуска за 5 дни: 600 камъка на възрастен, 60 за Калина и 240 лв за Мартин. Ние трудно се събираме в двойна стая, та за нас трябва нещо повече. Студиото го изключваме, и в него не се събираме, та отиваме на варианта за апартамент:

  • Апартамент със закуска за 5 дни: 765 лв за възрастен, 306 лв за Мартин и 60 лв за Калина.

Наплюнчваме калема и удряме чертата: Ангелови в апартамент, 5 дни със закуска, с включена новогодишна вечеря (няма мърдане от нея!): 2,661 лв. Допълнително от там нататък започват останалите разходи. Положението е #искаПлаче отвсякъде!

Ами не, не искам такава услуга.

Хвърлям набързо едно око на “конкуренцията”: Нова година в Кипър, излиза около 800 лв/човек, 5 дни, с включен самолетен билет.

Отиваме на още по-нискобюджетни: нова година в Австрия, с автобус, с междинно спане в Будапеща: 485 лв на човек. Без новогодишната вечеря, ама там новогодишната вечеря е 120 лв/човек. Което, съотнесено към нашия стандарт, би следвало да струва около 40 лв/човек. Но не би, в България новогодишната вечеря е по-скъпа от тази в Австрия. Сигурно защото там не плащат данъци и плащат по-ниски заплати от българските.

И преди съм писал как мразя да ме прецакват. Остава едно такова, лошо чувство… на едно много чувствително място, под кръста отзад. Казват, че ако се случва често, това чувство започва и да ти харесва.

Затова предпочитам сам да се прецаквам. Народът го е казал: както сам се прецакаш, никой друг не може да те прецака. Справка-доказателство: моята почивка в Италия тази зима. Но поне като сам се прецакаш, няма на кой да се сърдиш.

Ако не се прецакаш сам, има толкова много, на които да се сърдиш, че са почти неизборими. Малка част от тях: 45-те години социализъм; “преклонена главица сабя не я сече”; Балкантурист; Ленин; “да би мирно седяло, не би чудо видяло”; Брежнев; Андропов; Живков; “не ми пука”; Луканов; чалгата; Виденов; “не виждаш ли, че бързам”; Станишев; “добре облечен бизнесмен”; сърповете и чуковете; Кóрнелия; “не ме интересува”; Доган; Първанов; Пеевски; русоробите; Болен; Путин; мързеливия държавен служител; Ким Ир Сен; директорът Цончев; Бойко Борисов; (п)резидента радев; кошмарната картинка Милко Калайджиев пее на Цветанов в хотел “Двореца”; гнусните комунистически амулети и картини в същия гнусен хотел; “ден година храни”; Ким Чен Ир; мутрите. И още много знайни и незнайни, избрани от KLETAMAJKABALGARIJA, благорение на които за 30 години преход сме почти в изходна позиция.

Изберете си сами на кого да се сърдите, списъкът по-горе е дълъг. Ако не ви стига, реферирайте вашия си списък. Сигурен съм, че си имате.

Аз предпочитам да се сърдя на себе си.

Иначе, честита нова година в аванс. Не забравяйте да си спрете телевизорите между 23:50:00 и 23:55:57. Иначе рискувате да носите зелени чорапи цялата нова 2018 година.

2018 in snow

All Images (cc0) Pixabay

Random Thoughts While Packing

Sorting stuff out. Putting it on the bed. Deciding what to take and what to leave home. Arguing shall we go with one suit case or two. Arguing why I’m packing this or the other tech gadget, which I will most probably not need. Then rushing through my luggage to take out stuff, which I took just to have a backup.

“I’ll pack this perfume.” “No, it’s in PVC bottle, and it’ll leak. Not only we’ll waste it, but all luggage will rick of it for years”. “But the others will break.” “No, they won’t, they’re after all packed in between our clothes.”

It’s fun and a bit nervous exercise. In the middle of it, I decided to step out and do some writing, just because I need to calm down a bit, and I already got tired of so much randomness. Which does not help, as I’m still not ready with my suitcase, while Vesi did hers? The fact that we still have more than two hours till the taxi does not matter.
Nevertheless, I just sat and started a concentration playlist on Spotify.

We’re going to a cruise trip. In our cities list, we have Copenhagen, Hellesylt/Geiranger, Flaam, Stavanger, all these in Norway. We will embark and disembark in Kiel, Germany. Meanwhile, we’ll pass by our relatives in Berlin and spend two nights with them: one at the beginning of the trip and one at the end.

It’ll be fun. I hope so much it’ll be fun. I need a bit of relief from the past months of over-stress.

The weather forecast does not look great. It seems we’re sailing one day before the sun: when we’re in a given city it is going to rain, and on the next day it’ll be sunny. But we’ll be then at the other place, where it’ll rain again, and on the next day, it’ll be sunny. And so forth.

Surprisingly enough, this does not bother me much. For everywhere except Copenhagen and Stavanger we have our excursions, so we’re settled one way or another. If it rains too much in Copenhagen, we always know where to go. We’ve never been in Stavanger, but I hope Vesi will think of something until the time comes.

When we’re (successfully) back, I’ll get a week at work. I have a lot of stuff to do this week. And after this week we’ll go to our next trip. It’ll be in Greece, in our favorite Thalata Camp, where we should have a beautiful, large caravan waiting for us on the beach. I’m planning to do half-work there; I just hope I’ll be OK with the internet connection. Otherwise, I’ll have to issue full vacation days instead of half, but the biggest problem will be I will have to think what to do, while offline. You know me: being offline is always a challenge :).

I’ve got few books waiting for me. “Ready Player One” was recommended to me. I have few others on my reading list, but I’m betting on this paper book only for the whole trip. If a miracle happens and I somehow succeed to finish this one despite the excursions, walks and other fun distractions, I will revert to the book(s) I’m reading on my Kindle. But I doubt this will be the case. Lately, I’m plodding with paper books. I either forget to take them with me, or I’m not in a mood, or just the phone is too close to grab and do… Facebooking.

In that sense, yesterday I read the Medium story “I stopped checking Facebook for a year, without deleting the app.,” by Renée Fishman. Here’s what I learned. The author maps our Facebook usage to the need for escape. When we want to escape from discomfort, uncertainty, expectations, emotions, etc. It is so easy just to grab the phone and seek Facebook for our confirmation biases. Facebook likes us. But it likes us not for what we truly are, but because we found people, who think like us, who feel like us, who support us in our decisions.

Facebook escape is a straightforward “solution,” which gives us the (false) feeling things get better. Just like something I recently read there:

– All my Facebook friends think I’m thin.
– What about the others?
– I just block them.

Renée Fishman claims such escape is wrong, as it makes us dependable. She fought hard against it, and it seems she succeeded to get rid of it. Or so it looks. It helped her to be the true self she think she is, without the need for confirmation bias (e.g., the “Likes”).

I cannot entirely agree with her. My confirmation bias need is powerful and requires constant refueling :). Plus, I also use Facebook for help. Both as giving support and as receiving help. I reacted many times on support requests, and I found a lot of help from my friends, too. For me, Facebook is not just a habit, not just an addiction. It’s a tool, and if used right, it can be a precious tool.

It’s easy, of course, to blame it all on a tool. “It’s Facebook’s fault, not mine.” I will dump this thing, and life will suddenly become easier. It’s not like that, folks. It does not work that way. Just dumping something does not make you immediately better. It seems to me Renée also got to this conclusion or at least I found it hidden within her text.

So, before you decide to go and dump (whatever, and especially Facebook), read and understand it well. Then read and understand yourself. Because if you do not, you will come back to the Facebook habit.

iOS GPS challenge

Quick update on one of my iOS challenges now, more info for overall iOS experience to follow later. 

Garmin ViagoOne of the biggest issue I had to resolve with the iOS trial was to locate good and relatively cheap GPS offline software. Initially I chose “Maps with me Pro”, but while I was still researching I saw the Garmin Viago announcement.

With no doubt, I immediately purchased Viago and then purchased the Europe offline “Maps to Go” package. They both cost me around EUR14 (limited time offer, still available at the time of this writing). I am already Garmin user (my car’s integrated GPS is Garmin, but the maps are already a bit old and I am too cheap to upgrade them), and I’m very impressed with the quality of their maps and software in general. I already have Sygic purchased for my Android account, but I believe Garmin are better.

Viago, so far, showed as a product, which just “does what it’s supposed to do”.  It’s simple, it’s cheap (right now the software price is EUR2, but without offline maps it downloads maps from their site), but it lacks the big amount of extra stuff Sygic offers (one example, I can’t see or can’t find a way yet to see a screen, where all GPS parameters are listed). But for up to date, offline navigation is has a killer price!

After I tried Viago for iOS, I decided “just in case” to buy the same promotion for my Android account. After all, I’m still far not convinced that iOS would be a platform of choice for me, so my Android account needed that navigation too :).

From all what I’ve read so far, this bold Garmin’s move will definitely change the pricing of the GPS navigation software. I remember paying for Sygic for Android price around EUR40. Which is by far more expensive that the current, Garmin alternative.

Interesting times…

Очертава се приятен уикенд!

Дано всичко да е наред! Уикенда изглежда толкова приятен от днес погледнато, че чак ме гони суеверен страх, че “нещо може да се обърка”!

Утре вечер ще скочим до Пловдив, за “Нощ на музеите”. Със сигурност ще бъде интересно, дано да не е много мокро, защото това би могло да ме разколебае, поне мен. И да отседна в клуб “Приятели” например… и след това ясно :).

Събота планираме малко “плажен” волейбол с приятели. Ако не ме домързи, или ако не се провали ставането по-раничко, за да мога 10 да съм на събитието. Ако ли пък ме домързи, остава варианта за скуош малко по-късно.

В неделята: рожден ден на (много) близко дете. След това – към Лозен.

Абе както ви казах: чакам с нетърпение. Дано децата само да останат здрави 🙂

…и 02.10. идва! Танците започват! На връх рожденния ден на Веси…

Ски 2012

 Пътуване, пътуване, пътуване. След като сте се напътували почти 24 часа, минали сте през 4 държави, гонили са ви италиански полицаи, за да ви спрат буса и да ви поискат документите за проверка, слагали сте вериги и сте преодолявали 18% наклон на пътя при -13 градуса, та след всичко това пристигате от София в Сорага, Италия.

Пътуването

…беше интересно. Случките от по-горе бяха напълно реални. Може би си струва да се спомене още тежкия сняг, който ни валя в Хърватска и Словения. След 400+ км в Хърватска при тежък, нощен снеговалеж и без кьорав снегорин мога да кажа, че всеки който се оплаква как не сме чистили нашите пътища ще го пратя да си гледа работата! Платена магистрала в Хърватско беше оставена на снежния произвол повече от 6 часа, докато пътувахме по нея. Не срещнахме нито един снегорин, единствените “почистващи” снега бяха безотговорните автобуси, летящи с 80-120 км/ч при максималнодопустими 60 (с оглед на обстановката). Ние бяхме принудени да караме с не повече от 60-70 км/ч, точно поради тежкия сняг. Но не се виждаше и помен от снегопочистваща техника!

В Словения нещата бяха с няколко идеи по-добри: виждаха се снегорини, макар магистралата отново да беше непочистена.

И в двата случая смело мога да твърдя, че нашите магистрали са с пъти по-добре обгеижвани, поне ако сравним нещата тази зима! Смело го твърдя, защото използвам доста нашите магистрали, и всеки ден гледам състоянието им, поне на тройните платна преди София. Така че следващия път, като се оплакваме, не е зле да знаем как стоят нещата при съседите!

Веднага след Любляна зачестиха предупреждения, че подходът към Италия откъм Триест е затворен поради силен вятър. Силен вятър наистина имаше, но пътят си беше отворен, за голям наш късмет (иначе маршрутът ни се увеличаваше поне с 300 км отгоре).

Имахме интересно преживяване веднага, след като влязохме в Италия. По това време аз шофирах. До два километра, след които влязохме в Италия (няма граница между Словения и Италия) зад мен светнаха две сини лампи и полицейски автомобил ни отби от пътя. Слава Богу, не беше заради нарушение. Поискаха ни документите на всички, провериха ги и ни пожелаха приятно пътуване. Явно български бус им се е видял твърде съмнителен по този маршрут.

След тази случка спряхме да похапнем (страхотно телешко, мммм!), и след интересен извънградски маршрут (който се оказа, че сме могли да избегнем, ама пуст GPS) пристигнахме в хотела.

Интересно пътуване беше, да видим как ще е връщането.

Ден 1-2: Алпе Лусия

Първия ден решихме да следваме указанията на ски-екскурзоводката и заедно с нея (и с буса на хотела) отидохме до Alpe Lusia. От там тръгва кабинкова линия до един от курортите, част от Dolomiti Super Ski. Dolomiti Super Ski представляват няколко несвързани един с друг комплекса, всеки един от които е поне толкова голям, колкото Пампорово или Банско. Комплексите са навързани само и единствено с безплатен транспорт, но понякога придвижването от един в друг комплекс може да отнеме до час и половина, покрай силно насечения терен (пътен наклон от 14% е нещо нормално за местността, най-тежкия наклон, по който минахме, беше 18%).

Беше време за най-сериозния разход: лифт картите. Имахме вариант да вземем лифт карти за част от комплексите (цена за възрастни: около EUR200), но предвид че щяхме да сме силно ограничени само в съответния комплекс, преценихме че е по-добре да дадем EUR240 на човек и да можем да караме където и да е в Dolomiti Super Ski. Ох! Но това “ох” беше очаквано, предвид че лифт картата винаги е най-солидния разход от всяка една ски почивка. Двама възрастни и едно дете: ~EUR650.

За EUR40/ден/човек получаваме:

  • Безплатен автобусен транспорт в региона
  • Достъп до стотици километри лифтове и писти
  • Безплатен достъп до всички съоръжения (от типа на Ski Park, детски комплекси и т.н.)

Като цяло сделката си струва, и ако го разделим на единица километър писти, излиза около три-четири пъти по-евтино от България. Това, разбира се, не значи че трябва да не се ходи в България, а че е крайно време в България да направят ски курорт с повечко километри ски писти (Банско, например, е много добър кандидат, друг такъв е Витоша).

Областта Тревали е страхотна! Първите два дни ние се завъртяхме основно около пистите на Alpe Lusia. Те ни се сториха доста подходящи, така че и втория ден “въртяхме” пак там. Дълги червено-сини писти, които като цяло добре отговаряха на нивото на компанията.

Ние с Веси се отделихме за малко, за да може да минем всички червени и две от черните писти (по които повечето хора от компанията предпочитаха да не минават), но като изключим това отделяне, си карахме с децата и приятелите.

Дни 3-4: За малко… но все пак

Новината на втория ден беше, че Мартин се разболя. Доста сериозно. Ние го оставихме с вирус и контролирана температура, оказа се че предписаното лечение не е подействало и се е наложило минаване на инхалации и венозен антибиотик. Състояние, близко до пвнемония, а той с неговия риск в белите дробове… нищо добро не би дошло от това. Като цяло много притеснително състояние, което веднага ни подтикна да търсим варианти за спешно прибиране на семейството ни към България. За съжаление, не беше възможно лесно да намерим такива варианти (говорим варианти на приемлива цена, защото Ал Италиа беше готова веднага срещу EUR1500 да ни превози, стига да стигнем до Милан). Слава Богу, след около 20 часа детето се стабилизира, след това тръгна към поправяне и като цяло, към момента в който пиша това (края на четвъртия ден), не се налага да се прибираме по спешност. Баба и дядо се справиха геройски с предизвикателството, макар че не ми се мисли през какво са минали… сигурно така и няма да научим.

Вторите два дни отново бяхме в Тревали, но този път в областта Сан Пелегрино. Там се оказа, че има много подходяща писта за Боян (4 г.), на която с майка му могат да си въртят колкото искат. А за останалите има добър “коктейл” от червени писти (компанията вече беше за червени писти и аз не им давах много-много да се отпускат по сини такива). Покрай моите усилия да ги карам по червени писти “ударихме” и един леко черен участък, но фактът че всички се справиха с него само ме обнадежди да не им позволявам повече да се “отпускат” по синьо :). Е, може от време на време, но в никакъв случай основно сини писти, както беше в началото.

Първия ден около Сан Пелегрино разучавахме и карахме. Втория, за съжаление, повече пиехме! В областта имаше чудовищен вятър, който доведе до това да спрат лифтовете точно в момента, в който компанията се беше разделила по различни склонове. Аз и Юлиян успяхме да се приберем с (извънреден) градски транспорт от края на една писта, а Веси с децата запънаха между пътищата и им се наложи с много клатещи се лифтове и червено-черна писта да слязат до автобусната спирка. То добре, че пак беше възможно… но като ги видяхме как изглеждат след слизането, веднага поръчахме топъл шоколад за децата и бира за Веси (аз мислех, че ще иска греяно вино, но тя реши бира… странна работа 🙂 ).

Досега, четири дни, всичко се развива по план. Като изключим една много тежка вечер, пълна с притеснения, спешни телефонни разговори, безкрайно и безуспешно ровене из Мрежата за възможни билети за самолет, автобус и коли под наем. Важното е, че детето сега е добре, чуваме се редовно и много се надяваме да не се стига до ситуация, в която да трябва отново да търсим спешни билети.

Мисля, че всички от компанията си почиват много добре. Единствено Ангел се опита да се разболее, но въпреки 37.8 температура заяви, че ще кара ски с нас. Дойде, беше на пистата със ските цял ден, и вечерта беше ОК. Много се радвам за страхотната му имунна система и за каления му организъм. И ще благославям винаги датчаните за това, че в детската градина го калиха по същия начин, както каляват всички деца там. Въпреки ужасените преживявания, при които баба му трябваше да го прибира целия мокър и с кал в гърба, при минусови температури. Оцеля, кали се, и сега боледуванията му се заключават обикновено с това: една вечер температура и готово. Да е жив и здрав!

Парк-хотел “Авизио” е страхотен, но мисля, че хората тук заслужават по-истинско ревю и на английски език.

Да се надяваме, че оставащите два дни ски и един ден пътуване ще минат пак така страхотно!

DHCP nightmares at Kamelija hotel

It’s your first hours after arriving at a (questionable) quality 2* hotel. You look around a bit scared, but at least there’s hope in you: there’s (some) free wireless Internet access in (some) designated areas around the bar.

You see happy people using it and also your friend’s phone (HTC Desire S) is doing more than fine. You think: now it’s the right time to go and complain (or brag, depending on your state) that I’m finally on vacation!

Alas…

When you try to connect with your Samsung Galaxy Tab 7, you see that it finds correctly your wireless network, authenticates without any problem, but hangs on “Acquiring IP address…” state. And it never finishes connecting.

You think “well, it’s because the wireless router is quite busy, I’ll wait”. You keep waiting for some time, and retry. And you get the same. Then you restart your tablet, hoping that it’ll fix the issue. It doesn’t.

Shit!

You now think “Yes, but I have my top-notch Samsung Galaxy S II phone, which will save the day! You try the same with you phone and… you get the same result. The phone “performs” (if that can be named “performance”) the same like the tablet, hanging at “Acquiring IP address…” message, and giving up after some time. You even discover (and that’s for another anti-Samsung rant!) that your phone after restarts allows itself to auto-enable your roaming data access, so it can check for its shitty Samsung updates. Bad, bad, BAD! It’s good I captured that on time and completely disabled mobile data access (they made it sane enough not to auto-enable that as well)!

And then you start getting desperate. Internet abstinence starts building up and you no longer enjoy your time here!

Luckily, you have also your notebook. You pull it out, and it works like a charm. Since the beginning. All great and smooth!

You think “well, at least my PC is OK”, but you’re not one of the people, who get comfortable with such compromise. After all, your Foursquare mayorship on this hotel depends on the ability of your Android devices to get some bits from this damn wireless router (otherwise, your overpriced roaming internet fees will enslave you for ages). Plus, you use you mobile devices more often than your notebook and they (logically) have more battery juice for you!

So you start looking for solutions. 

Firstly, you scream to all your Facebook and Twitter friends, hoping that someone will help.

Secondly (until you wait for the help), you go to XDA Developers. You build up your best search query and dig. Then you dig more. Then you dig even more, until you find this forum post archive. Inside there you read that:

  • It’s an existing issue with the DHCP client of (some) devices. Obviously, Samsung’s devices you have are part of the problem;
  • And also that if you delete “/data/misc/dhcp/dhcp_list” from your device, you might get it working.

However, both your devices are not rooted and obviously the forum post is too old, because even if they were, you cannot find such file, residing at this place. Not to speak that this is “too much of a Linux way of solving things”.

Although you’ve no problem resolving things “like in Linux”, you prefer to make it in a saner way. That’s why you kept reading, until you discover WiFi Static: the soluiton of Android DHCP issues. This great application allows you to specify static IP addresses for given wireless networks, already in your wireless network list.

Why this works?

The problem, as it manifests itself, is with the fact that your device (or your router, since it could be a router issue too, and I think that’s what is in this case) cannot get (or give) an IP address correctly. Your authentication and MAC-address-level communication works, but you can’t get to TCP/IP, since you can’t get the precious address (sorry, my TCP/IP guru friends, that’s how a developer explains TCP/IP Smile). By default you’ve no way to specify “fixed IP address” in Android, and you’re screwed!

This app fixes that deadly case. Once you add the setting for the given Access Point, after you connect to this access point, the “Acquiring IP address…” is skipped or cancelled and the parameters, which you specify, are set instead. This simply means that if you set the parameters correctly, it works. If, however, you specify the parameters incorrectly, you can get screwed even worse Smile. But we all hope that once you decide to mangle with such things, you know what you’re doing. Not “Linux way” of resolving things, but still requires some advanced user magic there.

The router at the hotel had standard “192.168.1.xx” setup, which means:

  • IP Address is any address you luckily guess (I user 192.168.1.111-192.168.1.114, since I saw that the router gives 192.168.1.50 and above for the “legal” devices that can get it)
  • Gateway is, of course, your router at 192.168.1.1
  • Network mask is the default 255.255.255.0
  • DNS1 is your gateway 192.168.1.1, and for DNS 2 I set the Google DNS server at 8.8.8.8

Conclusion!

  1. My friends at Facebook did not fail me. They pointed to the same solution, just at the same time when I was reading about it in XDA Developers. Which made me feel great, because first my friends care for my pain and second, because it proved that Facebook can be of some help sometimes Smile.
    Thank you all!
  2. The same problem manifests itself on the following devices:
    1. My friend’s Windows 7 notebook. She could not connect unless I set her up with static IP configuration (and reminded her to tell me to remove that setting at the end of our holiday).
    2. My both Android devices (fixed with WiFi Static already).
    3. My wife’s HTC 7 Trophy Windows Phone 7 phone. Unfortunately, this is the only device which I could not fix and I doubt someone would. Microsoft decided to cut our arms in this direction, wisely knowing that no one can configure a router that stupidly, so their mighty OS would not work with it. Wrong!

My final conclusion is that the router at this hotel sucks! Like most of the things here, it’s not configured correctly (or it just sucks as a device) and its DHCP server works quite selectively. I do not know how many other people have the same problem, but my egoistic nature pushes my hopes high. The more people have the issue, more bandwidth will be free for my holiday needs Smile.

Photo (cc) ETC@USC

Летни разходки: Сопот-Дерменка

110716_1407_7785.2048x

Преди месец с Тишо и Дени решихме да си направим една разходка из планините. От многото варианти избрахме маршрут Сопот – х.Дерменка – Сопот. Удобно, защото можеш да оставиш колите на лифта, да се разходиш за ден-два и да се прибереш пак с лифта.

Уговорката за събота сутрин (17.07.) направо на лифта се оказа ефикасна, защото така изгубихме минимално време за мотане насам-натам. С Веси бяхме доста по-рано в Сопот с идеята да закусим добре и да си вземем сутрешната доза химия Smile.

В 09:00 вече бяхме на линия и около 09:30 вече бяхме на лифта към “Незабравка”. Бяхме леко неприятно изненадани от факта, че лифта работеше само до междинна станция, но нали сме тръгнали на разходка… пък и да не бяхме тръгнали на разходка, пак нямахме много избор: чакаше ни още 40-60 минути ходене, при това по доста стръмен маршрут. На мен лично ми дойде малко нанагорно, особено първите няколко минути, но след като влязах в ритъм вече нямах кой-знае какви проблеми (отне ми повече от половината склон, отначало си мислех, че ей тук сега ще пукна).

Някъде по този път се сетих да пусна и My Tracks, за да запиша разходката.


Вижте Сопот – х.Дерменка на по-голяма карта

Тук е мястото да кажа, че очаквах далеч по-слабо приложение, но My Tracks надмина очакванията ми, успявайки да запази добре нашия път и да не изхаби съвсем батерията на телефона ми. При всички положения обаче ще ми трябва допълнителна енергия, ако ще ходя повече с My Tracks. Вече поръчах едно такова, да видим дали ще свърши работа (подаръкът от Кирчо за съжаление се оказа от най-евтините соларни батерии и се скапа след 3-4 използвания).

110716_1207_7783.2048xПо пътя към х.Дерменка спряхме на х.Добрила. Много добро място, допадна ми доста. Като изключим огромната, зарязана соц, постройка в близост, мястото ще е фантастично за прекарване на няколко истински зимни дни там. Е, няма ски писта (освен една зеленееща, кратка такава за деца), но пък зимата едва ли ще е супер населено, т.е. по всичко изглежда, че може да даде много спокойствие и бял пейзаж. Още тогава си обещах да организирам нещо, вече работим по въпроса, дано се получи!

На х.Добрила “поехме” по една студена бира, взехме въздух и изсушихме фланелките. След което тръгнахме по останалата част от пътя към целта на деня.

Цялото ходене ни отне около 4-4.5 часа. Стара Планина като цяло е страхотно място, но денят беше толкова горещ, че добре че бяха малкото горички по пътя, иначе сигурно нямаше да стигне 1.5л вода на човек. А в Балкана няма вода така, както в Родопите.

Обичам статистиките, а вие? Според My Tracks, статистиката за цялото ходене този ден е:

Всичко изминати 13.63 km (8.5 mi)
Общо време (с почивки и всичко) 5:35:46 ч.
Чисто ходене 3:35:14 ч.
Средна скорост за цялото време 2.44 km/h (1.5 mi/h)
Средна скорост на ходене (вижда се какви пишман туристи сме Smile) 3.80 km/h (2.4 mi/h)
Макс. скорост 5.58 km/h (3.5 mi/h)
Мин. височина 1500 m (4922 ft)
Макс. височина 1890 m (6201 ft)
Общо изкачване 2153 m (7062 ft)

И х.Дерменка, и х.Добрила бяха много добре технологично оборудвани. Оставям настрана факта, че х.Добрила има webcam (което като че ли е върха на сладоледа вече), и на двете хижи имаше безжичен интернет. Вече като че ли се налага правилото “GSM може да няма, безжичен интернет – има”. Виждал съм го на повече от две планински места, което ясно показва кое е по-необходимо за човека Smile.

На х.Дерменка похапнахме както си следва, поговорихме си и по леглата. Единственото странно нещо в цялата ситуация там беше, че в стаята ни, мъничка и пълна с легла, нямаше отварящ се прозорец. Което ни принуди да внимаваме какво правим в банята, защото беше ясно, че ще се спи с отворена врата към нея.

Още вечерта се роди идеята на другия ден да не се връщаме към х.Добрила, а да слезем към с.Кърнаре и от там с обществения транспорт (какъвто хванем) да стигнем до Сопот. Така ще видим повече и по-различна планина, а и няма да се връщаме по маршрут, който вече познаваме. Жените малко помрънкаха (Веси се отличи!), но нямаха много избор.

И така, на другия ден потеглихме към с.Кърнаре. Местните ни увериха, че час и половина щяло да стигне, но с нашето ходене се оказа значително повече. Това, че основната част от маршрута беше слизане допълнително утежни нещата и към края вече оплитахме краката и колената сериозно се обаждаха. Маршрутът за деня беше както следва:


Вижте х.Дерменка – Кърнаре на голяма карта

Статистиката от този ден е:

Всичко изминати 8.83 km (5.5 mi)
Общо време 2:55:50
Чисто ходене 2:06:35
Средна скорост за цялото време 3.01 km/h (1.9 mi/h)
Средна скорост на ходене 4.18 km/h (2.6 mi/h)
Макс. скорост 6.53 km/h (4.1 mi/h)
Мин. височина 566 m (1857 ft)
Макс. височина 1614 m (5295 ft)
Общо изкачване 496 m (1627 ft)

Интересното дойде, когато пристигнахме в с.Кърнаре. Оказа се, че влака за Сопот сме го изпуснали, а автобус всеки знаеше, че има, но никой не знаеше кога го има. Чакайки на спирката се сетих за Шефа – стар казармен познат, родом от Сопот, за който друг приятел ми беше казал, че си карал отпуската в Сопот. Дръннах му един телефон и се оказа, че е наблизо и че (типично за него) няма да има никакъв проблем да удари едно рамо и да ни закара от Кърнаре до Сопот.

Речено-сторено. След по-малко от чак Шефа беше на място, награби остатъка от нас (някои вече бяха тръгнали с автобус, но аз бях дал дума да чакам) и ни закара тъкмо до лифта. По пътя ни открехна за интересни подробности относно Сопот, родовете там и генетичната им обвързаност с Вазов (публично вярване е явно, че поне 20% от Сопот са генетични потомци на големия писател, отличил се като голям и в една друга област). Също така по пътя ни показа и кръчмата, в която с голямо удоволствие похапнахме, преди да тръгнем за Пловдив. Шефе, голям си, едно голямо “благодаря” за теб, човече!

Като цяло за двата дни се събраха около 20-22 км ходене. Което за нашия начин на живот никак не беше зле. Видяхме две много добри хижи, върнахме се със здрава мускулна треска.

Но пак ще повторим. Райското пръскало ни чака. Не знам дали тази година, но ще го видим. Направих и снимки, но публичен албум не съм пускал… който трябва и знае къде, може да ги намери Smile

Austrian Airlines – the Best Service Ever!

I wrote this few weeks ago. I still want to publish it: first because it’s the first post, entirely typed with my Galaxy Tab, and second: because I really want to tell how satisfied I am with Austrian airlines service!

“You may now use your electronic devices”. I heard the phrase and I immediately pulled out the tablet, because I just needed to share my recent experience!

I’m on my way to Copenhagen, got some private stuff to handle. Since the direct flight is not that usefil for my case, I’m flying Austrian. Logically – via Vienna.

Unfortunately, these days Vienna got some snow. Lots of it, judging from what I saw on the airport. Because of that, my inbond Vienna flight delayed about 40 minutes.  That wouldn’t be an issue, if I did not had exactly 40 minutes to transfer myself from gate B35 to gate C37 – a distance, which required at leasr 25 minutes on foot. I was quite worried, because I really needed 2 days in CPH and it seemed I will definitely miss my connecting flight…

So far I have at least 200 flights in my career,  with more than 20 different airlines. Maybe some day I should try to make the list precise. I thought I already knew what to expect: a lot of nerves while waiting in the buss, then running, then shortcut through the security lines (if people allow me), then again running and at the end – mosy probably excuses on the service deck and different flight, most probably tomorrow.  There was no way to catch a plane, which leaves the airport at 20:00, because my plane opened its doors on bus gate at 19:45.

However, OS made it happen. I was quite surprised to hear just before leaving the plane that all passengers to FRA, CPH and * must contact the ground crew outside the aircraft. Hmmm, this sounded like a new jope for the good.

We were total of 5 people to these 3 critical destinations. We had a dedicated mini bus and person, who took us through all necessary procedures (passport check and security) as quick as possible, without wasting a single minute. Then she drove us directly at the service entrances of each gate (mine was 2nd, since FRA guys were delaying even more) and we went directly in the waiting aircraft.

I almost gave up that flight, but thanks to the great service, I succeeded to catch it and to go normally through the rest of my CPH tasks.

From now on, when considering any flght optons, I’ll check Austrian first!

Планина 2010

Всичко живо кръщава продукти *2010, та и аз реших тазгодишната планина да я именовам “2010”. Нали сме 2010-а все пак…

Значи, тази година преживяването беше доста по-различно от предишните походи из дивото. Тази година направо беше питомна, дали заради ЕГН-тата на компанията, дали заради това, че всички сме доста уморени от ежедневието и допълнителната физическа умора хич не ни беше по вкуса. Причината не е уточнена, но е факт – планината тази година не беше безкраен, ежедневен поход из дивите чукари, а спокойно и лежерно прекарване на брега на язовир “Широка поляна”, до гр. Батак. Разбира се, частта от компанията, която така или иначе искаше да ходи си ходеше, но за никой не беше задължително. Или наложително, както е в походите по маршрут.

Макар, че като цяло местността е планинска, околностите на язовира са далече от това, което ние наричаме “диво”. Когато тръгнеш да се разхождаш, на всеки 3-5 мин. се разминаваш с друга група или хора, или автомобил, или дървовоз, натоварен до пръсване с трупи. Тежкото спокойствие и тишина, която Гуна махала и околностите ѝ могат да предложат тук са само мечта. Това обаче са минусите. Плюсовете са лежерното прекарване и истинската почивка, както и сравнително лесния достъп до електричество, автомобил и Мрежа (макар и бавна, честно казано).

Понеже взехме колата на Веси, с нея си имахме малкия ѝ генератор на 220V, който се оказа обаче недостатъчен. Моя глупост забрави, че за зареждане на X200t ми трябва “шуко” контакт, а колата макар и осигуряваща необходимата мощност, има “малкия” размер контакти, предназначени като за зарядно на GSM. Или за зарядно на малкия ми ATOM базиран нетбук. Нетбука обаче остана в Пловив и аз бях непрекъснато под необходимостта да включвам тук-таме из заведенията ноутбука, за да консервира така необходимата енергия. Добре, че повечето заведения бяха толерантни.

Иначе бивака си го биваше. Веднага, след като намерихме мястото закарахме колите досами мястото за бивак. Пътят си беше малко предизвикателен, от два солидни, разкаляни участъка колите заприличаха на биволчета, току-що излязли от калта на язовира. За сметка на това не се наложи да мъкнем посуда, продукти и т.н. необходимости. А и колите “преспаха” около нас първата и втората вечери. Понеже бивакът беше “статичен”, си позволихме шатричка, масички, столчета и други глезотии, недопустими при временните биваци на предишните екскурзионни.

Бързичко разучихме околността. Само на някакви 10 мин от бивака намерихме вили “Романтика” – комплекс от ресторант, заобиколен от вили, които се дават под наем. Всяка от вилите побира от 4 до 6 човека. Отвън изглеждаха много добре. И наоколо имаше wireless мрежа (нещо, което доста ме удиви мен лично). Откак ги открихме, всеки ден ходехме там за сутрешно кафе (и за другото нещо, дето се прави сутрин, и в природата е доста по-неудобно). Цените бяха леко понадути (закуска от 3 пържени филийки и парче сирене струваше около 7 лв), но пък не се цупеха, че ходим там да правим сутрешното нещо, а и даваха без проблеми да зареждаме оборудването.

Първия ден (понеделника) беше изцяло посветен на устройването на бивака. Вторник обаче решихме да обиколим пеша язовира, по коларския път, построен около него. Така бяхме избрали бивака, че горско стопанство “Широка поляна” се явяваше почти по средата на ходенето, та там планирахме да поостанем, за по бири и страхотни, местни пресни пържени картофи. Аз също реших да ходя, защото правилно ми се струваше, че ако не се възползвам от този лек маршрут, ще си остана без никакво ходене през останалите дни. Останалите маршрути бяха доста по-предизвикателни, а и не беше ясно доколко щяха да бъдат “направими”.

Тръгнахме около 12:00, директно от (виж по-горе) “Романтиката”. Аз мъкнех на гърба си цялата електроника (фото+обективи+телефон+компютър+зарядно), защото междувременно използвах времето да зареждам батериите на контактите в ресторанта. Цялото разстояние за деня беше около 16 км, а лелеяната междинна цел – на около 10. За сметка на това равен терен, мек и удобен коларски път, много сянка и за радост на Веси – пълно с ягоди. По пътя също така срещахме много други бивакуващи хора – явно ако човек търси спокойствие и саможиво ежедневие, този формат на почивка не е за препоръчване. Десетте километра до междинката ги взехме за малко повече от два часа, което съчетано с мотаенето по ягодки, гъбки, снимане и други развлечения беше доста добър резултат. Когато стигнахме до стопанството направихме планираната почивка и след това отцепихме за втората част от прехода.

Макар и по-къса, втората част беше определено по-зле, защото голяма част от нея е по асфалтовия път Батак-Девин. Да се върви по асфалт далеч не е от най-приятните изживявания, но за наш късмет поне слънцето беше спокойно, печеше си без да прежуря и асфалтът съответно не беше като котлон срещу нас. По асфалт имахме около час, след което за още час по коларския път пристигнахме в бивака.

Вечерта си беше от “стандартните”: китара, песни и танци на народите, ядене, пиене, всичко не точно в този ред. Времето все още беше перфектно.

Третия ден, срядата, беше айляшко. Разбира се, няколко суперентусиасти тръгнаха на поход. Ние обаче се скатахме прекрасно, мотайки се и почивайки през целия ден. Поскиторихме малко насам-натам, но общо взето денят беше толкова хубав, че вече нищо не помня от него Smile. Същия ден обаче започна постепенно да се случва промяната във времето, която ни бяха предсказали. Точно по план, около 16:30 удариха първите капки дъжд. Ние веднага преместихме колите от комфортното място до бивака на стабилен, импровизиран паркинг до асфалта, защото подозирахме какво ще се случи, когато торфът стане мокър. След като ги преместихме, времето като че изглеждаше да се оправи и да ни се размине само със сплашването, но уви – около 18:30 удари такъв дъжд, че огънят едва оцеля. Всичко беше прибрано на сушина, палатките – окопани, а ние готови за мокрото изпитание. Поваля около час-два, и след това поспря. Даже се показаха малко звезди.

Дъждът не развали особено много прекарването вечерта. Китарата пак беше на линия, заедно с обичайните заподозрени. Можеше и да е по-зле, с наводнени палатки и т.н. Рововете около палатките свършиха работа, а по-хитрите от нас се бяха осигурили и с матрак, а не с прости шалтета като нас. Нейсе, в палатката ни имаше само няколко капки вода, а продължителния дъжд през нощта единствено леко навлажни чувалите. Тази палатка се оказа изключително добра покупка, въпреки единствения си слой успя да ни запази сухи неведнъж. Жалко, че скоро ще трябва да я сменяме – животът ѝ бавно отива към своя край.

Четвъртъка не беше кой-знае колко по-добър. Мрачно, валящо, слънцето се опита да пробие, но нещо хич не му излезе номера. Като цяло – гадно.

След дъждовните дни моето желание за къмпингуване нещо съвсем се изпари. След дъждовния четвъртък усещах ищах и у Веси за прибиране, но не ми се вярваше да съм чак такъв късметлия. Когато обаче в петък си поговорихме сутринта разбрахме, че ни е достатъчно и искаме пак да сме чисти, изкъпани, обръснати (това за мен, де) и изобщо – градски хора. Речено – сторено: палатката беше просната да се суши (петък вече имаше слънце), багажът беше събран. И около 16:00 благополучно потеглихме към Пловдив.

След още два часа си бяхме у нас, чисти, красиви и щастливи Smile. И отпуската приключи с прекрасен уикенд с приятели в цивилизацията.

Дали бих се върнал в същото? По-скоро не. Нещо ми се струва, че дните когато къмпингуването в този си вид ми харесваше са безвъзвратно загубени. Може би за ден-два на палатки би ми било ОК, но повече… нещо не ми се нрави. Дали съм се разглезил безмерно, дали натоварването е такова, че почивката трябва да е истинска почивка (разбирай – с удобства), това не знам. Но определено спането на шалте повече от 1-2 вечери се превръща в предизвикателство. След това боли гръб.

Иначе няколко плюса:

  • Компанията си е нашата компания, хора които обичаме и с които ни е приятно
  • Безкрайно евтин начин да си изкараш все пак някаква почивка. Е, ако не ходиш в “Романтиката” да ядеш филийки :).
  • Почивка извън града, сравнително спокойно

За други не се сещам Smile. Минусите няма да пиша, че съм ставал твърде негативен Smile.

Албумът с всички снимки от преживяването.

Търси се: Планински маршрут

Живеем в динамично време. Нещата днес са едни, утре може да са съвсем други. Случват се какви ли не промени, някои радостни – други не съвсем.

И при нас така… Веси чакаше с нетърпение лятната планинарска екскурзия. Да, но понякога става така, че или човек (аз) разбира, че някои неща не са за него, или обстоятелствата му “помагат”, макар и не по най-приятния начин.

Така или иначе екскурзията, която бяхме планирали с компанията, пропадна. Най-близките ни хора от компанията не могат да се явят, за жалост поради болест. Съответно при мен сметките ми съвсем спряха да излизат и реших, че не е за мен тази работа, не и в този ѝ формат.

Като резултат, след като се разнесе димът от семейния взрив (Веси, както казах, не споделя моето мнение) се оказа, че трябва да търсим друг маршрут. Да, ама търсенето на маршрут, който да отговаря на моите критерии не е съвсем лесна работа. Маршрутът трябва да отговаря на следните критерии:

  • Всеки от дневните преходи да е максиум 4.5 часа
  • Да се спи на хижа, а не на палатки

Като добавим и фактът, че Веси предпочита Пирин става ясно, че първо – нямаме много избор и второ – няма да е лесна работа :).

Маршрутът все още не е готов. Но поне за мое бъдещо улеснение си записвам тук връзките към спомагателните сайтове. Не се знае няма ли да ми потрябват и други години 🙂 .

Bulgarian Mountains е справочник с много (повечето?) хижи из българските планини. Има удобна връзка с референции като Google Maps, както и (непроверени и без гаранция) GPS координати на повечето от местата. Май това ще е основният ресурс, който ще използваме, за да си планираме маршрута.

Хижите в България са друг подобен справочник. Не толкова итерактивен като първия, но пък със списък със 100-те национални туристически обекта. А ние се надяваме и да вземем поне един-два печата.

Пирин.Старт.БГ е класическата справочна страничка, която Старт.БГ предлага за нещата, за които редакторите на сайта смятат, че са важни. Много линкове, но не успях да намеря нещо по-полезно от вече изброеното.

Сайтът на БТС, който намерих впоследствие се оказа нелош, но с отчайващо крива навигация. Единственият начин да търся дадено нещо беше наистина да го “търся” през Search кутията, като на всичко отгоре резултатите излизаха на маймуница. Но е добре, че го има, дано и информацията в него да е вярна и точна.

Хубавото е, че като че ли намерихме компромисният вариант, а и имаме някакъв примерен маршрут. А аз започвам да подготвям спасителното оборудване (GPS, карти и т.н.), защото май няма да успеем да си намерим компания. А двама в планината е малко по-особено. Но пък Пирин е малка и гола планина, в сравнение с едни Родопи например.