Малко труден ден. Труден откъм факта, че вчера изпих повече от половин бутилка розе. За “непиещ” като мен това се оказа сериозен проблем. Още през нощта ме замъчи жажда и онова леко главоболие, което ти казва “е, сега вече я втаса, мой човек”. Ставах, пих вода, лягах. Но след това така и не можах да заспя дълбоко, докато около 8 вече никак не ми се спеше.

Корабът вече беше акостирал във Флам (Flåm). Малък, норвежки град, около 400 човека население. От прозореца ни се виждаше отново планината, на около 500 м, извисяваща се доста над нас, толкова че от леглото не можех да видя докъде.

В 9, докато още се излежавахме в каютата ни, по радиоуредбата на кораба ни уведомиха, че предстои учение на екипажа. От предишното ми пътуване с Фантазия помнех какво беше това, и го очаквах с интерес. Отново имах страхотна видимост към спасителните лодки, та се канех да снимам!

За закуската отидохме в последния момент. Къде заради мен, къде заради Веси. Тя дремеше почти до 10:00, докато аз си четях книгата, “радвайки се” на главоболие и леко гадене. Колкото и да ми беше махмурлийско, трябваше да се яде (и пие вода), така че към 10:30 се изсипахме и ние на закуската. Аз хапнах обилно, надявайки се това да помогне на махмурлука. Не помогна. На Веси вече ѝ се разхождаше, така че ме остави да страдам тихо в каютата и слезе да разгледа пристанището. Всъщност, аз ѝ бях благодарен на това, щях да чета и да гледам учението на екипажа.

Иначе, още преди Веси да излезе, екипажът бяха “повредили” неспасяемо кораба, бяха събрали “пътниците” в сборните пунктове (виртуално, нас не ни тормозят с този вид тренировка), бяха спуснали лодките в позиция за товарене на пътниците и даже бяха дали нареждане пътниците да напуснат кораба.
Всичко това – по вътрешно-корабната уредба, само че преди всяко от служебните съобщения три пъти повтаряха “това е учение” на четири езика, да не вземе някой отчаян пътник да се метне през палубата в морето, в опит да се самоспаси.
Опитах се да намеря в търсачките какво значи “делта-еко” (DE), както и “чарли-алфа” (CA), но изглежда това са си служебни съкращения, валидни само за Фантази или за MSC, та не открих нищо логично по темата.

Както и предполагах, от терасата имах страхотен изглед към лодките. Този път успях да снимам и вътрешността на една от тях. Не видях Wi-Fi антена в лодките, така че по-добре да не се налага да се спасяваме с тях :P.

Към 12 Веси се прибра: доволна, наснимала, разгледала. Влачеше някаква книга, която беше взела от туристическия център. Вчера пак беше завлякла една, но грижливата чистачка я беше изхвърлила, вземайки я за някаква рекламна брошура. Не само това, ами беше ни изхвърлила и билетите за днешната екскурзия, та аз бях изпаднал в тиха ярост, докато човекът от рецепция ни обясни, че въпреки че билетите вече ги няма, екскурзията няма да е проблем, защото могат да ни издадат резервни билети. От тогава се чудя защо въобще си играят да издават билети, които чистачките им да изхвърлят, но явно съм твърде тъп, за да намеря сам отговор на този въпрос.

Прибирането на Веси значеше само едно нещо: трябаше да ставам. Хич не бях в кондиция, но… ако не обядвам, не само че махмурлукът щеше да ме удари много по-силно, но и като нищо можеше да направя мозайка по време на екскурзията, за ужас на екскурзовод, шофьор или капитан (щяхме да имаме и разходка с кораб из фиорда). С голямо мрънкане се появих 12:40, хапнах набързо каквото намерих, и в 12:55 бяхме на изходния пункт. Явно заради многото хора този път мястото на сбора беше в театралната зала, която побира 2000 човека.

Както от рецепция бяха казали, нямахме никакъв проблем заради липсата на билети. Дадоха ни номер 45 и след около 15 минути ни заведоха в автобуса.

Екскурзията щеше да ни заведе до един хотел във фиорда, където щяхме да имаме кафенце и датски традиционен сладкиш (мммм, обичам им всичките традиционни сладкиши). Преди хотела щяхме да минем през два тунела: един 5 км, и един 11 км, изкачвайки се до около 400 м над морското равнище и слизайки отново до него, а след това изкачвайки се отново до хотела. Зачудих се с какъв акъл норвежците са инвестирали в тези тунели, но екскурзоводката бързо ни обясни: не е заради местните селца от по 500 жители, а заради това, че Е16 е основният път между Берген и Осло, който доста се е развил, след като 1968 норвежците открили петролните си полета. Обяснява също откъде са се появили и средствата за инвестиране в подобни проекти: в обратна посока на нашето пътуване, на същия път, се намирал най-дългия пътен тунел в света, тунелът Lærdal, с дължина 25 км.

Това за малко ме навя на нерадостните мисли къде са спали норвежките “Зелени”, когато е започнала работата по тунелите, но явно тук хората са прости, не са “най-интелигентната нация в света”, и затова имат инфраструктура. Докато ние ще продължаваме да се размазваме в Кресненското дефиле. Но нали гущерите ще са спасени, това е важното, хората така или иначе сме твърде много, особено ако питаме “Зелените”. Майната му, няма да се замислям пак, че се вбесявам.

Докато се вбесявах по-горе, стигнахме в хотела. Там пихме класическото скандинавско черно кафе, заедно с датска “кифла” с крем, много яко нещо. Не знам как се казва, сигурно Веси знае.

Аз останах вътре в хотела, да се радвам на махмурлука си, който бавно започваше да отминава. Веси използва 20-те минути в хотела да се разходи и да наснима фиорда, към който се откриваше страхотна гледка от самата тераса на хотела. Аз нямах такива амбиции, защото терасата беше на слънце, а слънцето не е приятел на пияницата.

За сметка на това използвах перфектния Wi-Fi на хотела, за да направя update на телефона на Веси, който беше събрал около 2.5GB приложения за освежаване. Моят имаше значително по-малко, а S8-цата – съвсем малко. Накрая обаче всички телефони бяха готови, даже започнах да качвам снимки и видеа от S8-цата в нашия частен OneDrive, но стана време да тръгваме. Ако имах само още 20 минути, всичко щеше да е наред, но уви…

След хотела слязохме отново до Е16 по един изключително стръмен път. Имаше предупредителен знак: наклон 18%. С Веси не бяхме виждали такъв, максимумът който бях виждал в Австрия, беше 12%. Пътят беше точно един автобус широк, и много зигзагообразен. Ние бяхме най-отпред и беше удоволствие да се наблюдава шофьора как “нагъва” автобуса по завоите надолу. Екскурзоводката се пошегува, че това 18% било шансът за оцеляване по този път, но след това спомена също, че това било средния наклон на пътя, максималния стигал до 22% в някои участъци. Яко!

След този път връщането не беше нищо особено: отидохме до ферито, качихме се, и след 2 часа бяхме обратно във Флам. Минахме през един много як железопътен музей, който ни разказа как местните са построили железницата, която стига до пристанището. Аз се сетих кой щеше да изчете детайлно всяко редче в този музей (по-точно щеше да ме помоли да му го преведа), стана ми много, много криво и излязох навън. Каквото видях – видях, така или иначе аз никога не се научих да споделя страстта на татко по влаковете.

Прибрахме се на кораба, написах си думите… и стана време за представлението.