Чудесен уикенд с Ата и Ели. Винарска изба “Старосел” са страхотни. Е, също са и малко скъпи, но пък усещаш, че получаваш добра услуга за парите, които плащаш. Тази година сме за трети път там. Знам го от Google Maps, който услужливо ми каза дори точните дни, когато съм бил там преди.

Търсейки къде да се видим с Ата и Ели, Старосел беше един от най-добрите варианти. Има всичко, от което имаме нужда: добро настаняване, спа, басейн, близо е до Пловдив (и някак – до София), има WiFi (но не и интернет, когато то се натовари), но пък тогава МТел идва на помощ с 4G/H+.

При нас малко и цената беше фактор: в хотел “Калиста” на Старозагорските минерални бани ни поискаха скромната сума от 600 лв за два дни с включена закуска, което леко ни поизнерви, та Старосел вече не ни се видя толкова скъп с техните 400 лв за същото.

Речено-сторено. В петък, късен следобед, цъфнахме там с все менажерия. Мартин, който беше при баба си в Асеновград, беше докаран от Ата и Ели, та като се видяхме бяхме вече в пълен състав. Аз имам свойството, като видя Афанасчо, рязко да ми се допива с него. Той е много по-добър в пазенето от алкохол, но може би това е и заради Ели, която също не пие. Веси знаете как е, предполагам 🙂 ?

Благодарение на модерните технологии Цеци разбра, че сме там. Така резервацията за осем човека в ресторант “Тероар” изведнъж стана за 11. На същата маса. Хората в ресторанта, свикнали да преодставят отлична услуга, закършиха пръсти и започнаха да търсят варианти, но аз се опитах максимално да ги успокоя, че с тази менажерия около нас (получиха се реално шест деца) едва ли ще ни е проблем това, че ще сме малко по-нагъсто. Което и не беше проблем, наистина. Важното беше, че бяхме отвън и “на полето”, което направи шумът от децата много по-поносим за останалите, изцяло невинни клиенти на заведението.

Изкарахме си много приятно вечерта. Перфектна кухня, добро обслужване. Щурите деца дадоха своя отпечатък на вечерта: издрани от рози крака на Веси, докато търсеше една безценна, синя топка на Мартин. Но като изключим това, нямаше по-сериозни инциденти: нещо строшено, или сериозно повредено. Което за нас си е добро постижение!

Съботата беше много яко. Преди обяд успях да отделя време за моите лични творби (не питайте!). След това се цаних за чирак по React при Афанасчо, който пък отнякъде извади нерви като въжета и търпение като слон и успя за няколко часа да ми предаде много ценни уроци по съвременна разработка с git, Javascript и платформата React. Малко е да се каже, че бях много впечатлен. И много доволен. Написах малко повече от “Hello, World” с негова помощ, но пък получих едно освежаване на devops процесите от преди много години, относно това как те са се променили в днешно време. Надявам се да имам възможност да продължа с обучението си, вече с Facebook React Tutorials и с възкресението на един мой отдавнашен проект. Бъдещето ще покаже. Но се очертава да е (по) интересно.

За събота вечер имахме резервация отново в ресторант “Тероар”. Бяхме запазили вътре маса за 8 човека. Персоналът вече с трепет ни увери, че всичко ще е наред, може би надявайки се да се откажем в последния момент и да ги оттървем от детската напаст, която им доведохме в петък вечер. Но не би. Развитието беше още по-интересно.
Докато кротко си учех React с Visual Studio Code, изведнъж отнякъде цъфна Кристиян (Морана), мой колега от Майлстоун. След очакваното учудване на всички как с Кристиян се улучихме в един хотел, при 4000+ възможни в България, се запознахме и с приятелката му Боряна. И решихме да изпробваме гъвкавостта на ресторанта: дали биха могли да ни приютят, но този път не ъпгрейд от 8 на 11, а от 8 на 14. Яко, а?
За да променя резервацията, в 18:30, след като събудих Калина, двамата нагло пристъпихме в ресторанта с джапанки и (почти) бански, игнорирайки категоричните знаци “без бански, моля!”. Калина помогна нарушението да е двойно, също по бански и джапанки, но пък в отвратително настроение, току-що събудена и търсеща майка си. Имам чувството си, че някой щеше да изживее чудо, ако ѝ беше направена забележка, та покрай нея и аз намазах.
Управителят, като ме видя, само въздъхна. Професионализмът му подозираше за какво идвам. Изслуша молбата ми търпеливо:
“Извинете, знам, че сте изцяло заети, но ако може, така, нашата маса, от 8 на 14 човека? Ммммм? МОЛЯ? Обещавам, няма да са повече от 4 деца?” :).

За наш голям късмет, те вече някак бяха увеличили масата, т.е. бяха ни преместили на маса за 10, защото нямаха други свободни. На втория етаж. Може би се надяваха по този начин да намалят бройката на децата, защото бяха преценили, че парапетът, макар и достатъчно висок, едва ли може да спре бесът в нашите скъпи наследници?
Та наглият ми въпрос, но с изпълнен с надежда, влажен, овчи поглед чудодейно получи положителен отговор. Хората бяха готови да направят каквото трябва, но да ни приютят в пълния състав.

Доволен се върнах на басейна, уговорихме се и в 20:00 бяхме на място.

Много приятна вечер, с понякога леко разгорещени спорове, но без твърде задълбочаване. Важното е, че всички бяхме прави :). Децата оцеляха, за огромно облекчение на родители и персонал никой не се преби, счупи нещо (скъпо) или пък разля спагети върху себе си или някой друг, невинен гост на ресторанта.

Перфектна кухня, както винаги. Малко по-бавно обслужване от обикновено, но предвид претоварването на ресторанта и това, че всички ние се изсипахме между 19:00 и 20:00, това беше някак очаквано. Или надявам се поне за останалите да е било очевидно. Някои бяха малко изнервени, но не винаги човек успява да прецени нещата и от другата страна.
Бялото вино, което сервират в “Тероар”, е жестоко. Не го продават, някакъв техен собствен купаж е. Розето им извади някакъв аромат на малини, въпреки че нямаше малини вътре. За жалост, и него не го продават. Но на другия ден обилно заредихме с наличното им бяло и розе, та засега имаме достатъчно. Беше удоволствие да разбера, че виното им също се продава в “МЕТРО” и “Кауфланд”, та ще знам откъде да го взема за в бъдеще.

На другия ден ни остана само половин ден, но беше доста интензивен. Поговорихме за неща, съгласихме се, че най-вероятно за Нова Година 2018 ще трябва да измислим нещо подобно на тази година, и поживо-поздраво всеки си тръгна.

На пътя към София минахме през Оризово, за да оставим Мартин там. Похапнахме страхотен пъпеш и отпрашихме за София. Новото включване от път 666 (имам си яко село, с път 666, водещ към него) към София е перфектно изпълнение, което много, много улесни трафикът към/за село. Иначе беше класическо, половинчато изпълнение в стил “електрификация и съветска власт”. От София-Бургас за/към 666 беше построено, но на гениален икономист беше хрумнало, че Бургас-София за/към 666 беше построен едва преди два месеца. Но важното е, че вече го има.

След Оризово минахме да поздравим Светлето за първия рожден ден на Слънчевата пекарна. Хапнахме фантастична “Френска селска” торта, поговорихме си, пихме едно кафе и хайде към София. Пътят от Пловдив до Лозен беше като цяло спокоен, въпреки свръх-натоварената магистрала. Успях да държа 110 в нормалната лента, в по-голямата част от пътуването. Последните 30 км бяха по-натоварващи, но отново без особени инциденти.

Интересен уикенд, с неочаквани неща. Харесвам!