Истории от Горублянското задръстване

“Българинът го е страх само от две неща: да не настине и да не се мине”

автор забравен и неизвестен мене

Не помня кой ми каза този постулат. Знам го поне от 10-15 години, ако не и повече. Май някой в Дания го беше споменал за първи път… не помня вече. Но в течение на времето се уверявам, че е много верен. И съответно имам много силен confirmation bias за него.

Днес се забавлявах да храня този bias, докато чаках в сравнително интересно задръстване на път за Лозен. Поради трафика ли, поради регулировчиците на кръстовището на Цариградско и Горубляне ли, опашката беше стигнала някъде до БАН. Та имах достатъчно време да съзерцавам и да си мисля за тази наша много специфична народопсихологическа черта.

Началото на задръстването. Когато аз минавах, започнах от БАН, малко преди магазин МЕТРО.

Докато чаках, на първо място в класацията ми са тези, които наричам “тарикат за 1000 лв”. Причината за “1000 лв” е, че не преди дълго време НС актуализира глобите така, че тези, които шофират в аварийната лента, би следвало да подлежат на такова наказание. Разбира се, за да има ефект трябва някой да наложи това наказание, но като няма кой, спокойно и 100,000 лв може да направят глобата и пак няма да има ефект.

Та тези тарикати редовно влизат (или въобще не излизат) в аварийната лента на този етап от “Цариградско”, за да изпреварят отдясно колкото се може повече законен трафик. Днес на кръстовището на Горубляне имаше много полиция, но цялата беше заета с две дейности: едните “помагаха” на “баш-регулировчикът” в средата на кръстовището да маха с хранилката, а другите изпълняваха стандартните дейности на скучаещ катаджия: пиеха си кафенце и си бъркаха в носа. Може би някои са си и драпали макарите, не се виждаше от моята перспектива.

Ако бях видял поне един “тарикат от 1000 лв” спрян и пред акт, кефът щеше да е пълен. Но КАТ днес беше благосклонен, а и с голяма вероятност повечето такива тарикатчета вероятно и са били тарикатоправоимащи, “колеги” или по-така. Интересното беше, че повечето коли, в които се возеха тези тарикати, бяха бараки, 10+ годишни, от класа на нашата шкода. Някак очакванията ми са, че повече мутреещи се правят тези глупости, но не видях много от тези.

Поведението на “тарикатът за 1000 лв” е много смешно. Разбира се, те шофират в аварийната лента, но често, обикновено пред кръстовището, търсят място да се шмугнат в законната, най-дясна лента. Днес някои го правеха и паникьосани, защото са забелязали патрулиращите допълнителни екипи на КАТ. Някои доста рязко влизаха в лентата, предизвиквайки негодуванието на тези, които са зад тях. Но катастрофа не видях, явно късметът днес е бил с тарикатите. Или с невинните им жертви, които си карат законно в лентата, зависи как го приемате.

“Тарикат от 1000 лв” има още едно ниво, малко по-майсторско така. Тарикатите от това ново ниво веднъж се шмугват в законната лента, избутвайки колата и трафика зад тях, но когато се огледат достатъчно добре, стигат до извода, че са се прекарали, т.е. че не са прекарали достатъчно тези зад тях и при първа възможност се връщат обратно в аварийната лента, за да изпреварят още няколко коли. Между 20 и 100 метра по-късно те отново се бутат в законната лента, решили че засега е добре, до следващия път, който обикновено настъпва след 30-40 секунди, когато пак тръгват. Днес тези малоумници също имаха късмет: нямаше засечени и ударени автомобили, поне не и когато аз минавах по маршрута.

Освен най-многото “тарикати от 1000 лв”, днес имаше няколко “аз съм тук и съм за малко”. Обикновено това са малки, бързи автомобили, които не правят нищо друго, освен да сменят лента при всяка възможност, крепени от единствената надежда в мизерното им преживяване, че така току-виж са изпреварили една съседна кола и не са се минали толкова много като останалите. Докато минавах през трафика забелязах двама такива чукундура. Единият почти всеки път, когато трафикът се отпушваше за малко, гледаше да си смени лентата. За времето, докато чакахме, направи сигурно 20 престроявания. Рязко, с газчица, разбира се без мигач (че друг тарикат като го види мигача, за да не се мине пък той, току-виж опитал да го запуши и станало мазалото). Човечецът, разбира се, не успя да се промуши кой-знае колко, но поне правеше животът на околните забавен и ги караше да внимават повече, та и той допринесе с нещо за купона в задръстването.

На последно място за една много специална порода тъпунгери. Съжалявам за острата дума, но нямам по-добра за тях. Това са някакви наследници на приматите, които са усвоили навика “пушене” и го практикуват вътре в колата. Не говоря обаче за всички пушачи в колите, нямам нищо против да си го правят. Това си е тяхната кола, ако щат и да акат в нея и да го размазват по тапицерията. Тук говоря за тъпунгерите, чийто мозък все още не е узрял достатъчно за прозрението, че ако има малко дете в колата, не трябва в никакъв случай да се пуши. Оставам настрана любезността “ако има друг човек в колата не е коректно да се пуши”. Тази любезност е недостижима за празните глави, които пушат буквално на главата на децата си. Разбира се, венецът на подобна простотия е да си тръскат пепелта през леко отворения прозорец, а накрая да метнат фаса на пътя. Особено любимо ми е последното им упражнение.

Та така бяха днес историите от задръстването.

Моята гледна точка за “скандалът” с Facebook данни

Накратко: една маркетингова компания (законно) купува солидно количество данни, които (законно) използва в свое проучване. Тези данни са (законно) извлечени през (законни и валидни) изходни точки на системата (програмистите им казват API) на Facebook. Дали е законно или не агрегирането и препродаването им е интересен дебат. Най-вероятно не е морално, но отново е законно. Агрегирането обаче, другари бойци за световна справедливост, не е нито на Facebook, нито на маркетинг компанията!

По-интересното обаче е, че всички се нахвърлиха върху Facebook. Все едно ей-сега, днес им стана ясно, че личните им данни могат (лесно) да бъдат взети, особено ако не гледат на кои приложения какви права дават. Facebook е голяма цел, улучва се лесно. Затова може би и сума ти народ реши, че той е главния виновник за това (и още много други неща).

Я ми кажете срещали ли сте постове по стени на приятели от приложения от типа “На коя филмова звезда приличаш”, “Какъв/а/ си бил/а/ в предишния живот”, “На кой остров ти подхожда да живееш”, “Кога ще умреш”, “Кой е най-големия ти приятел”, “Колаж от твоите снимки за 2017”?

Срещали сте. Щом аз, който я имам, я нямам 1000 приятеля, съм срещал (доста често), значи и вие сте ги срещали.

Я сега си признайте бързо колко от вас всъщност сте използвали такива приложения? Хайде, вдигайте ръка, не се колебайте? Да не посочвам, че аз помня на колко приятели съм им мрънкал, че си раздават личните данни за глупости!

Знаете ли обаче как работят тези приложения? Те искат от вас разрешение за достъп до данните ви във Facebook. Ако четете внимателно, над 90% от тези приложения искат ОГРОМЕН набор от разрешения за достъп почти до всички ваши данни, хронологични и бъдещи, без реално да имат нужда от това. И вие, забързани да разберете “на коя филмова звезда приличам”, бързичко кликвате “Разрешавам” и не мислите за последствията!

А знаете ли какво става, след като “разрешите”? Ето какво!

Първо, разбира се, приложението получава нужния достъп. В зависимост от регламента, който е поискало то от вас, този достъп може да бъде даден завинаги. И най-вероятно остава даден завинаги. Т.е., това приложение вече ще има достъп до данните, до които сте му разрешили. Помните ли кои са те? Вижте по-горе! Най-вероятно всички.

Второ, приложението си свършва работата, за която то е поело ангажимент пред вас. Примерно, ако ще ви показва на кой актьор най-много приличате, то взема профилната ви снимка. Ако сте харесали някой и друг актьор, може дори да избере негова снимка, прави един елементарен 4-стъпков image morph от вашия портрет в неговия/нейния и ви го показва. Публикува ви го даже на стената!

ЧЕСТИТО! Вече знаете, че приличане на Мерилин Монро в младите ѝ години. Интересното е, че всичките ви приятели (и приятелки) също знаят, и съответно и те искат да разберат на кой артист приличат. И кликат върху вашата стена, и дават и те разрешение, и получават и те приликите, и постват тези прилики на техните стени, и техните приятели и те гледат, и те искат, и те дават, и те постват, и техните приятели и те……. кръгът е безкраен, прилича много на multi-level marketing, но тъй-като не участват пари, ефектът е като пожар в суха гора. Не съм гледал фактически данни, но смело мога да предположа, че минимум 30% от аудиторията, видяла подобен пост, се лъже да клика и да дава разрешения.

Сега обаче идва интересното! Защото приложението, освен че ви е показало на кой филмов герой приличате, си е направило надлежно копие на вашите данни. Не ви е питало, ама е и нямало нужда да ви пита.

Да, ще кажете, ама то не е честно!
Да, ще кажат програмистите от този бизнес, ама безплатен обяд няма!
Да, ще каже Facebook, ама вие лично му разрешихте (и ние имаме запис кога точно сте го направили)!

В крайна сметка, само за няколко седмици подобни фирмички могат да “пожънат” данните за десетки, ако не и стотици акаунти. Защото приложението е автоматично, ние сме достатъчно наивни, за да му даваме достъп, и публикувайки на нашите стени, “зарибяваме” и всъщност заразяваме един добър процент от нашите приятели със същото приложение.

След това фирми като Cabmridge Analytica съвсем законно купуват тези данни и ги използват за маркетинг целите си.

Съвсем законно!

Защо, ще попитате вие, съществува тази несправедливост?
Ами съществува, защото ние, потребителите, я поискахме. Поискахме я преди може би десетилетие, когато Facebook от малка фирмичка стана това, което е сега. Поискахме я, за да може Facebook да помогне в създаването на хиляди приложения, които да ни дават да гледаме виртуални ферми, да правим виртуални манджи във виртуални кухни, въобще да се забавляваме.
Поискахме я, защото е удобно да се използва “вход чрез Facebook” като начин за идентифициране на потребителите.

И сега какво? Да убием Facebook? Ами няма да го убием. Точно така, както и 200 км писти няма да съсипят една планина, така и тук няма да убием Facebook.

Наистина, акциите му паднаха солидно, след като гръмна този скандал, но така първосигнално действат всички търговци на акции при всички скандали. Зубърбърг се опитва с всички сили (някои и не много морални, безспорно!) да потуши скандала, защото буквално губи милиарди. Но истината е, че няма да загуби всичко.

Сега, накрая на този материал, забравихте ли откъде тръгна всичко? От мен, теб, вас, всички нас! Всички нас, които искахме да видим дали приличаме на Мерилин Монро в добрите ѝ времена.

И ако сте разбрали и половината от това, което ви казах, ще направите две неща:

  1. Ще минете през текущите ви приложения във Facebook и ще махнете от там всичко, ама всичко, което не ползвате. Добрата новина: ще се почувствате като след пролетно почистване. Лошата: това може да не помогне много-много, защото приложенията, които имат данните ви, няма автоматично да ги изтрият. Но пък вече и те ще влязат в хипотезата на неправомерно държащи ваши данни.

  2. Ще внимавате много и ще се въздържате от глупави импулси като този “на кое животно приличам”. Аз ще ви кажа: всички приличаме само на едно животно: човекоподобната маймуна, от която сме произлезли. Само аз правя изключение и приличам на прасето Шушо, но това е само като се кача на кантара. След това си ставам нормален, човекоподобен лакомник.

И не, няма нужда да си триете акаунта във Facebook. Освен ако много не искате, де! Но ако ще го триете, трийте го по ваше желание, а не водени от разни странни призиви.

Title images (cc-by-sa) The privacy saga continues

Две хиляди и седемнадесета: лично и политично

Spain Mountain Panorama23 декември. Две хиляди и седемнадесета върви усилено към край. Човек го връхлитат мисли за равносметка.

Оглеждам се. Щастлив съм. Миналата година по това време се вълнувах повече от политика. Тази година ме вълнуват (и) други неща. 2017-а ми подейства много отрезвяващо откъм осъзнаване на реалността. Колкото и да ми е нелицеприятно, аз съм и оставам малцинство, погледнато в електорално отношение. Струва ми се, че в България масата търка фишове на лотарията, пуска тото, и чака да ги огрее късмета. Или чака някой друг да ги “оправя”. Оправячите не липсват. Всеки избори има кандидат-оправячи. И облъчените гласуват за този, който ще им обещае светло бъдеще без усилия. Разбира се, никой не мисли как ще се реализира това светло бъдеще, важното е, че “държавата ще го осигури”.

Когато миналата година Да, България направи заявка за нещо по-различно, това естествено беше потопено в лайната на българската “журналистика”, а след това и беше направено всичко възможно откъм юридическа гледна точка да не бъдем допуснати до избори. Взехме решение да се коалираме с формации, някои от които със съмнителна цел и програма. Което отблъсна хора от нас. Като резултат, останахме на резервната скамейка. И сега изграждаме структурите на партията. Да се надяваме, че на следващите избори ще сме по-разумни. Когато и да са те.

Както казах, цялата реалност по изборите ми подейства доста отрезвяващо. Да не говорим, че междувременно вече се борех с две други, много важни предизвикателства: в личен и служебен план. Щастлив съм, че към края на тази година откровено мога да кажа пред себе си, че успях да се справя и с двете. Засега, разбира се. И двете не са приключили, и двете имат нужда от една успешна и спокойна 2018-а, за да се случат. Надявам се на най-доброто.

Изминалата година донесе много яснота по моите приоритети. Осъзнах, че колкото и да съм инженерен и технологичен човек, истинската ми страст изглежда клони повече към работата и управлението на хора и екипи. Възможността с усилията ми да предоставя възможност на хората да си свършат работата по най-добрия начин. Възможността да помогна със съвет, технология или процес. Възможността заедно да доставим нещо по-добро и заедно да се гордеем от него. Всичко това са е в основата на мотивацията ми днес. И се надявам и догодина да продължи да е толкова мотивиращо, колкото и сега.

Калина много порастна тази година. Бебешкият период отдавна е зад нас. Сега сме по-скоро в ситуацията “как да е опазим сама от себе си”. Бесовете са силни в нея, горе долу толкова силни, колкото бяха силни и в Мартин. Късметът обаче да има балансираната, женска страна, засега я спасява от белези на какви ли не места. Белези, с които Мартин може да се похвали доста. Детето се оформя повече към артистична страна, по-малко към технологична. Може би и момичешкото обкръжение помага, но и Калина засега заобикаля конструктурите, а посяга към четката и моливите повече. Вече започна и да открива другите възможности на таблета, не само като мултимедиен екран. Мисля, че по-малкия ѝ брат успешно се погрижи “да ѝ отвори очите” :). Аз храня още някакви надежди, че детето може да има силна логична, структурирана мисъл и да се наложи в точните науки. Но засега поне не я показва.

Мартин е повече “технологичният човек” в семейството. Силен по математика, с желязна логика, и железен характер. Луд, както винаги, само че разумът като че ли започва да има повече контрол над лудостта. С него сутрин често водим задушевни разговори за технология, космос, планети. Даже ме е питал за неща като “душа” и “бог”, на които ми беше много трудно да отговоря, защото не искам да му давам моя отговор. По-скоро му обясних моето мнение. И го питах за неговото. Объркан е, а за тази възраст е нормално. Когато се прибираме следобяд отново си говорим за техника. Понякога и за отношения между хората. Най-вече когато той или негов съученик са имали проблеми в училище. При Мартин започва все повече да ми харесва факта, че той чете с удоволствие и мерак. Буквално изяде с кориците “Хвърчащата класна стая”. Не знам дали защото му казах, че ми е една от най-любимите книги въобще. Или защото и на него му хареса. Прочете я за около седмица-две. Което за него е доста сериозен ритъм, вземайки предвид че става в 06:20 и ляга около 21:30-22:00. Доволен съм и му се радвам. Главна задача ми е да запази и развие още повече любовта към книгите. Сега Веси му е взела “Книга за джунглата”. От любим автор. Но за него – някой друг път.

Ангел! Най-големият, най-разумният и най-трудният от всички. С неговите петнадесет години, които ту го карат да се държи като по-възрастен от мен, ту го тласкат към такива решения, на които се чудя “абе аз правилно ли разбирам”? И за него 2017-а беше страхотно предизвикателство. Което според мен той в началото подцени, но сега, към края на годината, като че ли започва да преодолява. Не е лесно да си част от учениците на 164 ГПИЕ “Мигел де Сервантес”. Нивото е изключително високо, изискванията също. Той определено се препъна в първите месеци, когато подцени жестоко испанския език. Надявам се да сме успели да му помогнем след това. Гледайки го днес си мисля, че предизвикателства все още остават, но постепенно той започва да преодолява препятствията, само за да разбере, че след това идват още по-високите такива. И че животът, както е днес, е низ от такива предизвикателства: тези, които преодолеем, ни правят по-силни и по-способни. Тези, които ни победят, ни правят по-умни и по-предпазливи. И от двете се учим. Ангел, подобно на Калина, е повече артистичен, отколкото логичен. Поне така го виждам аз днес. Разбира се, той ще се променя тепърва, ще открива кое го мотивира и кое му носи най-много удовлетворение. Девети клас… Голям е!

Веси е лепилото, което ни свързва и обединява всички в едно. И тя порастна тази година. Все още търси следващото професионално предизвикателство. Искам да намери и да прави това, което ще я прави щастлива и мотивирана. Тя опита много неща тази година, не се е отказала от някои от тях и догодина. Харесва ми как търси и пробва най-различни неща. Ще стане. И то ще стане така, че да ѝ харесва.

Майка е около нас, с нейните болежки, разбира се. Но е тук, грижи се за нас, когато ѝ даваме тази възможност. Радва се на децата. И плаче за татко. Такъв е живота.

Щастлив съм. Те са добре, значи и аз съм добре. И ако сме така добре и след една година, значи всичко е било наред.

2017-та в Spotify

Spotify - 2017 TotalsДнес Spotify ме изненада с “Моята 2017 в Spotify”. Отлична идея, на която много се зарадвах. И макар, че някои неща ми се струват невероятни, реших да го споделя и тук.

Най-шашкащото е това, че според Spotify през годината съм изслушал 15,794 минути! Около 2000 песни, 1268 различни музиканти, в 6 жанра. Звучи направо невероятно как съм прекарал 263 часа в слушане на музика, или все едно нон-стоп единадесет дни. Колкото и да се замислям, не вярвам да лъжат, защото в крайна сметка нали така заплащат на артистите си? Но все пак ми се струва колосална цифра.

Spotify - 2017 WrappedПак според тях, топ-артистът ми за 2017 е бил Oonagh, а топ-песента (и тук моята голяма изненада!) е била “Хайде, Яно” на Ива Давидова! Когато видях това, изпаднах в лек потрес, защото най-малкото което очаквах беше (принципно) чалга-певица с няколко хубави народни песни да заеме челното място годишния ми Spotify :). Но явно “Охридското хоро”, покрай което харесах много и песента, е било причината. Калина също я харесва, сигурно сме слушали поне 50 пъти в колата (което вероятно обяснява и причината да е на челното място в класацията ми).

Топ-жанрът е (очаквано) Rock.

Но най-интересното идва, като човек хвърли по-детайлен поглед на 100-те ми най-любими песни за годината. Пак казвам, disclaimer, това са очевидно най-често слушаните (или най-много оценени, или знам ли по какъв още критерий) топ 100 парчета, които според Spotify съм харесал/слушал най-много.

Когато го погледна малко по-детайлно този лист, съвсем мога да не се съглася със себе си или с AI-то на Spotify, което ме е оценило така. За “Хайде, Яно” мога да се примиря, наистина се разцепихме от слушане на тази песен в колата. Да имам на челни места “Belle”, “Let it go” от Frozen също мога да приема без много съпротива. Но да ми се появи “Домачине” на Трифонов и “Куку Бенд” пак на едно от челните места (как се вижда номера на песента в Spotify?) е направо смущаващо!

Като изключим такива моментни несъгласия, съм много доволен от тази нова за мен услуга на Spotify. Много добра идея да сумират най-любимото ми за годината и да ми го дадат в удобен лист. Със сигурност ще си го запазя като любим такъв на устройствата.

Skipped in Spotify - 2017 Има обаче един още по-интересен списък. Той е построен, базирано на вкуса ми (или поне този вкус, който съм показал) и е наречен “Песни, които се измъкнаха”. Тридесет избрани песни, които според AI-то съм пропуснал да харесам. Ще ги прегледам. Пуснах първата, но не ме впечатли. Ще се отнасям със съмнение към този списък, преди да го прослушам, може да се окаже фира!

Иначе… 11 дни музика… от 365! 2017 не изглежда да е толкова лоша откъм музикално присъствие. Дали многото пътувания (четири седмици пътуване само за юни), дали многото учене (невероятно е да четеш, учиш или твориш с шумоизолиращи слушалки), дали нещо друго? Не знам защо, но съм някак много доволен от това постижение. Чудя се, как ли стоят тези цифри при някой истински меломан? Който например пътува всеки ден с градския транспорт, или примерно 30 седмици от 52 е по летищата и гарите? Сигурно е още по-потресаващо?

Милоев? Или ти си на iTunes?

Едно от най-яките ми “открития”, благодарение на “Седмичната селекция” специално за мен, е “Conquest of Paradise”, изпълнен от Dana Winner. Базиран на оригиналната музика на Vangelis, но с жесток текст.

Somewhere there’s a paradise
Where everyone finds release
It’s here on earth and between your eyes
A place we all find our peace
Come – open your heart
Reach for the stars
Believe your own power
Now – here in this place,
Here on this earth,
This is the hour.

Непосредствено след тази песен гордо се мъдри “Bitter Sweet Symphony” на The Verve. Финалното парче от “Cruel Intentions”. Един филм, който през далечната 1999 ме разсмя, възхити, потресе и разрева едновременно.

Разбира се, Oonagh неслучайно са на първо мяст от всичките групи, които съм слушал. Сигурно и са отговорни за поне едно 12 часа слушане. Откакто ги открих, не минава пътуване, без да си ги пусна. Поне няколко парчета от един лист, в който съм сложил всичките им албуми. Интересно, че Dana Winner се мъдри трета в списъка ми с артисти. Може би заради другото парче, Dust in the Wind, което също доста съм слушал.

Trepni, Spotify 2017!А, да, и най-големия куриоз щях да забравя. Тук вече подозирам световната AI гадост, защото това парче няма ама НИКАКВО място в “топ 2017 песни” списъка ми! “Трепни” на Цеца! Обвинявам публично тук колегите от Webalizers Feature Team, защото те “събудиха” (нарочно заместих “възбудиха”) интерес към това, повтаряйки го 100 пъти на майтап в стаята им. И аз на майтап реших да го чуя. Смотания AI вероятно е решил, че след като съм го намерил и съм го изслушал, съм някак много възвишено харесал парчето. Това (засега) ще е единственото, което определено бих изтрил от списъка ми с любими 2017 песни (ако можех!). Даже “Домачине” на Трифонов бих оставил, но това… това ще си отиде. Но куриозът си струваша. А ако някой ме е гледал, вероятно би се пукнал от смях на потреса ми :). Чак се замислям дали да не дублирам списъка и да го изтрия от там… Но може и да го оставя, това си е 2017-а, все пак! Guilty!

Толкоз музика за 2017. Живи и здрави да дойде декември 2018, интересно ми е как ще изглежда тогавашния ми списък! Long live, Spotify, и благодаря за приятните 11 дни музика с вас!

Movember 2017

Movember 2017Днес приключи Movember. Тази вечер направих “отчетното” селфи :). Приятелите искаха да видят за какво иде реч, та се наложи. След това, като влязох да се къпя, реших да бастисам мустака. Няколко часа по-рано, но не планирах “демонстрация” повече, та ми беше ОК.

Тази година отчитам Мувембър като доста слаб. Няколко мои датски познати пуснаха и те мустаци, но нямаше кой-знае колко комуникация по въпроса, или ако е имало, съм я пропуснал. Аз също не писах изрично, само обяснявах на който ме попита защо се правя на това, което не съм и дали съм решил да пускам за постоянно мустаци или не.

Намирам липсата на комуникация за нещо негативно. Надявам се това да не означава, че инициативата е към своя залез. В пика на Movember половината (и отгоре) колеги в датския офис бяха “развили” мустак. Там събираха и пари за благотворителност, насочена към борбата с по-специалния за мъжете рак. Тази година нямах комуникация с колегите – инженери там, която да ми подскаже дали Movember е още това, което беше. Но се надявам да е. Аз, така или иначе, се чувствах доста изолиран, а мустакът ми доста самотен. Някои колеги, подтикнати от моя мустак, направо спряха да се бръснат. Ама това не е Муември. Муември си е специфичен, само за мустака, без бради и други еретични образувания.

Понякога усещах леко пренебрежително отношение към мустака ми. “Тоя пá, решил да се прави на клоун, все едно има някакъв смисъл”. Въпреки, че се опитвах да обяснявам в детайли, някои хора не искаха да ме чуят, усещах как не се получава връзката. Но все пак се надявам да съм разпространил идеята за важността на профилактиката, не само при мъжа, но и при жената. Самият факт, че имах поне десетина разговори този месец по този въпрос за мен е вид успех. Дано някои са се решили да минат профилактичен преглед, и дано всичко е било наред. Така хората се научават, че няма нищо страшно в профилактиката. Страшното е, ако няма профилактика. Тогава животът ти изведнъж може да катастрофира и да свърши без време.

Чудя се дали догодина да участвам в инициативата. Муември определено не е българското “нещо”. Не знам защо, може би е въпрос на манталитет (на всезнайковци), може би е въпрос на уникалната за нашите ширини комбинация от черногледство и песимизъм (“всички ще умрем, защо да си даваме зор точно сега”). Чудя се дали да учатвам, защото този мустак не е особено приятен, защото аз го оставям да “подивее”, и накрая даже може да стигне до там да ми дразни устната, все едно вечно имам някакъв косъм останал по нея.

Хората, предполагам, си полагат сериозни усилия, за да отгледат и поддържат мустака. Със сигурност изисква “подрязване” и “оформяна”, но аз тези неща ги неглижирам и моят мустак за един Муември заприличва на гъсеница – хипар. Стърчи навсякъде, бая тлъст става, започва да червенее. И да, разбира се, и той е прошарен. Какво да правиш, такъв е живота.

Тази вечер, след танците направих купчина селфита, за да си имам запис от тази година. Любопитен факт е, че докато траеше Муември, с помощта на страхотните ми колеги от АУБГ, на шега си направих една от профилните снимки, които всъщност доста ми харесват. Не бях се снимал досега с кръгли очила (Добромир беше така добър да ми ги натика на носа), които в комбинацията с (все още) рехавия мустак направиха един много интересен кадър, който все още ми е профилна снимка. Мисля да си я запазя и за в бъдеще, даже не само за Муември. Получи се яка. И със сигурност ще експериментирам да видя дали кръгли очила (за слънце) няма да ми стоят що-годе добре. “Плоските” очила така или иначе си ги имам и си ги нося постоянно, но кръглите придадоха някаква много интересна комбинация, която ми допадна.

Май, в крайна сметка, ще има Муември и догодина. Живот и здраве, пак ще се зарека, че ще се грижа повече за “гъсеницата”, но то и не върви човек да се учи и да си купува инструменти за мустак, ако не смята да го държи за постоянно. Щеше ми се да си пусна по-къс мустакк (a.k.a. “toothbrush”), но някои сатрапи от миналия век го компроментираха завинаги. А аз си мисля, че такъв би стоял добре, най-малкото защото е закачлив. Дядо ми имаше такъв, всъщност и двамата ми дядовци имаха подобни, само че по-къси. А само който е нямал късмета да има дядовци не знае колко са важни и мили те, особено когато ги загубиш. Но… такива мустаците днес може би биха били провокативни, покрай всички нови неонацистки формации от една страна, и про-комунистически партии и настроения от друга. Но пък може и да се пробвам, кой знае?

Но има време, до догодина, ще му мисля! А сега, добре дошли в декември. Месецът обещава да е страхотен!

Здравейте. Аз съм Дончо и съм фейсбукохолик.

Здравейте. Аз съм Дончо и съм фейсбукохолик.

Знаете ли, понякога си мисля колко по-добре щеше да ми е без Facebook. Винаги, когато си го мисля, си мисля и колко зле щеше да ми е без Facebook.

Тъжна истина е, че в днешния свръхдинамичен свят, ако разчитахме само на срещи на живо, щяхме да сме много по-бедни откъм преживявания един с друг. Имам предвид по-бедни откъм общуване с хората. За разлика отпреди десет години, днес виртуалното общуване може да бъде много пълноценно. Но точно както и общуването “на живо”, виртуалното общуване може да е обидно, тъжно, емоционално, досадно, “твърде много” или “твърде малко”. Разбира се, винаги ми е приятно да изпия чаша кафе с приятел или познат, който отдавна не съм виждал, но социалната мрежа ми дава възможност едновременно да пия сутрешното кафе с минимум 100-200 приятели и познати, което много рядко може да се случи наживо.

Аз съм “редовен” във Facebook. Някои приятели ме смятат, че съм “нередовен”, защото съм толкова редовен там. На тези приятели им се извинявам предварително, че съм най-вероятно единствения (или от малкото), които им пълнят потока с неща. И когато влязат във Facebook, виждат 80% от нотификациите, че са с мои глупости. Тези приятели би следвало по-добре да си подбират виртуалните приятели :).

Разбира се, други приятели вече го приемат за нормално. Нещо като “той си е чалнат, но иначе не е опасен”. Веси, разбира се, смята че онлайн патологията ми е нелечима вече. И вероятно се надява да няма отражение в реалния живот :). Защото аз засега май не смятам да я лекувам.

По моя лична преценка, “прекарвам във Facebook” около половин час дневно. Възможно най-точно погледнато, през моят RescueTime Dashboard (съжалявам, вероятно няма да го видите) виждам, че за последните 30 дни съм използвал Facebook for Android 100 минути, а Facebook.com като web site 9 часа и 24 минути. Това, грубо погледнато, прави 11 часа за 30 дни, което даже е по-малко от 30 минути средно на ден. Ако чисто с цел експеримент прибавим още 2 часа от айфона (където, разбира се, няма rescue time, защото… нали… айфон и Епъл знае най-добре), та ако прибавим и едни два часа на месец и там, приближавам се до 13 часа. Някакви случайни грешки още (все в полза на “стоенето по цял ден във Facebook”) и може спокойно да допуснем, че на ден средно губя по 30 минути в тази социална мрежа.

Я да видим обаче какво получавам:

  • Имам страхотна мрежа от приятели, колеги и съмишленици. Освен, че ме мотивират с тяхното харесване на моите неща, те ми носят и информация, която често ми е интересна и полезна. Даже ако щете да е #нитоденбезкотенца материал, пак си струва, защото ме кара да се смея. А смехът е нещо полезно.

  • Ако се наложи да попитам нещо, отговорът е на точно на един въпрос разстояние. Благодаря ви, приятели. Страхотни сте.

  • Спомняте ли си едновремешните форуми? Аз съм/бях VIP в bgdev.org, над 1700 мнения. Бяхме страхотна общност…. тогава… преди Facebook, преди the dark times :). И въпреки разнообразието на дискусиите там, това не може да се сравни с разнообразието в една разнопосочна социална мрежа като Facebook.

  • Най-ценното си остава филтрираното съдържание, което споменах и на първо място. Практически това уби RSS потоците. Имам Inoreader, но почти не използвам RSS четене. Не само защото се появяват все по-малко блогове, а и защото RSS ти дава всичко “ангро”, докато във Facebook съдържанието е филтрирано с оглед на моите предпочитания и интереси.

  • Като казах “блогове”, спомняте ли си как преди Facebook, блог-обществото беше доста по-активно? Как се случваше, след масова “блог-истерия” да се инициира промяна, подобно днес на модела “Facebook Justice”? Днес всички сме фейсбук-съдии и се произнасяме за всяко престъпление, което ни възмути. Често искаме смърт за някой, който дори не е осъден. Разбира се, не знаем че в България отдавна няма смъртно наказание – един от белезите на цивилизования свят.

  • И за малко да забравя: хибридното бойно поле Facebook, мястото, на което биваме редовно облъчвани от платените тролове на путинската пропагандна машина. И някои други, разбира се. БГМами, Антивак общества, Хомеопатични спасители, Лекуващи рак със сода за хляб и т.н. Чудесен начин да изпитате емоция от типа “ех, как ми се иска да извия на някой главата”. С времето, в зависимост от опита ви, свиквате. Или си казвате “абе аз защо не му *** ******* на тоя Цукърбърг и неговото неправославно творение”. И решавате, че четенето на хартиена книга си струва, ако ще и само заради аромата на страниците ѝ.

И така, много още мога да разкажа за моята Фейсбук зависимост, но нещо ми писна, а и ми се чете хартиена книга. Преди лягане. И аз обичам миризмата на хартията, а “60 години живяна история” мирише страхотно. Като всяка стара, но добре съхранявана книга.

Скъпи анонимни онлайн-социалномрежести приятели, аз за днес свърших. Благодаря ви, че ме изслушахте! Сега е ваш ред да си признаете!

Image (cc) Poster Boy

Почивката на круиз

ТерасатаДнес цял ден сме по море. И утре казваме “довиждане” на MSC Fantasia. Днес нямам кой-знае колко снимки, но ще опиша моето усещане за тази почивка като цяло. Правя го, защото пишейки за събитията през сегашното пътуване, из социалния ми кръг се чуха много мнения “за” и “против” почивката на круиз. Естествено, хората изразили ги бяха винаги в някоя от крайностите, защото да имаш мнение е точно това: да си убеден в “за” или “против”. Ако ти е все едно, значи нямаш мнение :).

Та мненията бяха и в двата краища на спектъра. Хора, които уважавам, не само че низвергнаха този начин на почивка, но и припомниха как “някои градове” всъщност не отчитали никакъв кой-знае какъв приход от круизите. Тези градове едва ли не изнемогвали пред бича, който няколко хиляди пасажери представлявали за иначе идиличната им градска среда.

Други хора пък много харесаха круиза и се заканиха, че “и те така” някой ден. Пожелавам им същите приятни емоции, от все сърце.
Дори няколко непознати за мен хора ме помолиха за контакт с фирмата, която ни помогна в организацията на пътуването. Свързах ги.

Хора много – мнения различни. Тук ще ви кажа моето мнение, а пък всеки е достатъчно голям, за да решава за себе си. Само да знаете: нещо, което не сте изпробвали, понякога може приятно да ви изненада. Казвам го от собствен опит, спрямо който досега, всяко едно от тези ми пътуванията беше за мен невероятно удоволствие. Без изключения.

Дори проблемите с връзката с Мрежата, които такъв тип пътуване неминуемо носи, не могат (или трудно могат) да развалят удоволствието ми от круиза. Най-вече защото така или иначе Мрежа има. Скъпа, неравномерна и бавна, но достатъчна за свършване на дневните ангажименти. Пълната липса на Мрежа определено ще е сериозен проблем и ще иска предварителна подоготовка (holiday mode тук-там из някои услуги), но поне в Европа това не се налага. Някои доктори наричат разновидност на това състояние номофобия, или “Internet addiction disorder”, или просто “Digital Addict”. Аз определено се виждам в описанието на последното. Накратко казано: без връзка с виртуалния ми свят не съм много поносим.

Също така нервността, която умерената ми (самодиагностицирана) енохлофобия предизвиква не може да пречупи общото удоволствие от седемте дни на кораба. Натоварените закуска и обяд категорично ме изказват малко извън нерви, но има начини да избегна пълната лудница, когато знам кога и къде да отида.

Хората, които ме познават добре знаят, че ставам доста непоносим, когато която и да е от горните ситуации се прояви. Но по време на круиза нещата не стоят чак толкова зле, защото удоволствието от преживяването успява да надделее над неволите, причинени от горните ми проблеми. Преживяването от това да си част от такова високотехнологично чудо, като плаващия град, ми действа много вдъхновяващо.

До днес съм бил на 4 круизни пътувания. Три от тях по море, сравнително скоро, с компанията MSC Cruises. Едно от тях беше с влак. Доскоро не осъзнавах, че точно първият ми круиз през живота е бил именно с влак, но вчера, като се замислих, “онази” екскурзия с родителите ми до Рига, Талин, Вилнюс, Москва, Ленинград и обратно през далечния септември 1989 беше точно класически круиз.

Спомням си го сравнително добре. И преди това бяхме ходили на екскурзии (първата ми беше в ГДР накъде около четвъри клас), но екскурзията през 1989 имаше всички елементи на круиза:

  1. Частта от композицията вагони си беше само “наша”, т.е. натоварихме се там в началото и слязохме в края, без да сменяме вагона или купето и да мъкнем багажи по гарите.
  2. Тримата бяхме в наше си купе, в голям, сравнително луксозен (съветски) спален вагон.
  3. Хранехме се във вагон-ресторант, част от композицията.
  4. Имахме точно определен маршрут, с точно определени екскурзии.

За мен, като тийнейджър-егоист, това беше страхотно преживяване. Това, което с кухата си кратуна не осъзнавах тогава ясно, беше през какво минават родителите ми, по-точно баща ми, докато аз съвсем нескрито се радвах на всек момент и на всичко около нас.

Ние заминахме в началото на септември. По-малко от две седмици преди това, на 28.08., влакът София-Пловдив беше убил баба, майката на татко. На село, на връщане от работа, при пресичане на релсите. Двойната линия я беше заблудила, и тя въобще не беше осъзнала, че влакът идва по релсата, по която нормално би се движил в другата посока. Погребението беше десетина дни преди да заминем на круиза. Положението беше такова, че един от двамата сина, чичо ми или баща ми, трябваше да поеме и да води цялата група. Нормално щяхме да сме и двете семейства, но сега едното трябваше да остане при дядо. Чичо ми беше в основата на организацията на цялото пътуване, и само той или татко имаха одобрението и документите (на МВР и Партията, разбира се) да водят групата “навън”. Някой път, може би, ще се опитам да си спомня повече за това, но днес ми е трудно да не бъда емоционален.

Да се върна на мислите за круза. Кое днес ми доставя най-голямо удоволствие в този тип почивка?

На първо място, това е разнообразието. Всеки ден си на различно място, всеки ден виждаш нов град, с нови неща за посещение.

На второ място, това е удобството на пътуване. Веднъж, след като се настаниш, не се грижиш да шофираш. Не мислиш за трафик, кога ще пристигнем, къде ще почиваме по пътя. Делегирал си това задължение на други хора. Те се грижат кога ще тръгнем, кога ще пристигнем, както и за безопасността и комфорта.

На трето място, това е разнообразието от неща за правене, докато пътуваш. Имаш възможността да преживяваш пътуването от точка до точка по възможно най-приятния начин: на твое разположение има магазини, кафенета, барове, ресторанти, спа, фитнес, дори театър и кино. Бакалската ми сметка за размера на “общите площи” на MSC Fantasia е, че те са около 60,000 м² (60 дка): 5 етажа по 300 м дължина по 40 м ширина.
Разбира се, използването на допълнителните услуги освен общото хранене и забавлението в театъра струва пари, но и никой не те задължава да го използваш: ако искаш, стой си в каютата по цял ден, чети си, спи си, прави каквото и както ти се иска, стига да не пречиш на останалите пътници.

СтаятаНа четвърто място, малко противоречащо с лудницата, която опитвам по-горе, е спокойствието, което можеш да имаш, когато искаш. Когато си в каютата си, ти е тишина, съвсем леко нарушавана от силно приглушените стъпки от някой по-тежичък (като мен) пътник. И от само, ако го слушаш и искаш да го чуеш.
Децата обикновено не играят в тесните коридори между каютите, те беснеят на местата, които са нарочно направени така, че да ги привличат по естествен път: басейните, зверилника (познат като “детски център”, не случайно на най-високото ниво и максимално отдалечен от спокойните места), електронните игри, и като цяло по-широките общите части. На хотелските етажи рядко може да налетиш на заиграла се група деца (но се случва понякога). Обслужването на персонала е изключително дискретно и тихо, засега не ми се е случвало никога камериерка да нахлуе в каютата ми. При други почивки, в хотелските ми стаи това се е случвало многократно, включително и по доста натрапчиви начини!

Имам една случка от един хотел на Тасос ли беше, на Халкидики ли беше, вече не помня. Май я няма описана в блога, но един ден може и да опитам да опиша тук как чисто гол, но пък побеснял от яд до степен да не ми пука, крещях и гонех из хотела една луда и много засрамена камериерка, която се осмели да нахълта без никакво предупреждение през терасата на стаята ми, докато аз се бях опънал, дремейки блажен и чисто гол на леглото в стаята! Така ме изкара акъла и адреналиновия удар беше толкова голям, че ми се щеше да я настигна, за да се накрещя като хората дирекно! Беше доста възрастна жена, та друго освен крещене хич не ми беше в приоритетите, но се оказа и доста пъргава, а и на мен адреналинът ми мина и ме досрамя да стигна така до общите части!

Изключвайки размера на стандартната стая с тераса, останалото в каютата напълно отговаря на петте звезди на круиза.

Описаното дотук би следвало да обяснява защо почивките на круиз са едни от най-приятните ми преживявания. Ще ми се да направя един ден отново влаков круиз, въпреки ограниченията откъм площ и възможности, сравнено с корабния. Но аз съм старо влаково чедо, детството ми е минало по вагони и локомотиви, така че това ще е много приятно завръщане към онова време. Цената на влаковия круиз е едно от нещата, които ме отблъскват, а предполагам и Веси няма да е въодушевена да платим повече за по-малко удобства. Но нищо не се знае, някой ден…

Ако имате въпроси, питайте. Но да знаете, че съм силно предубеден фен на круизните пътувания :).

Морето

Ден шести: Ставангер

Пристанището на Ставангер и ФантазияЩе ме запитате навярно кое е най-интересното нещо, което видях днес в Ставангер?
Ще ви прозвучи странно, но най-интересното за мен беше, че когато отидохме да купим билетите за CitySightseeing автобуса, ми поискаха около €4 на билет по-скъпо, ако реша да плащам кеш. С карта билетчето беше €23, с кеш – €27. Напълно обратна на Гърция стратегия, с която аз много се съгласих! Противно на приятелите ми от БЛО аз смятам, че хартиените пари трябва изцяло да изчезнат, при това скоро. Ще се решат доста проблеми, свързани с корупцията например! Или корумпираните държавни чиновници ще започнат да вземат в биткойн, или ще умрат от захарна болест от толкова много кутии с бонбони!

Градът иначе е като всеки друг норвежки град: безумно подреден и красив. Животът тече спокойно, дъждовно и сумрачно. Въобще – класическа Норвегия. Ако не внимаваш, може да умреш от скука!

Глеката от терасатаСутринта пристигнахме около 9. Събудих се от вибрацията, която страничните витла предизвикват, премествайки кораба директно вляво или вдясно. Явно са някъде под нас, защото се усеща ясно вибрацията, като се включат те – най-вече на тръгване и на пристигане в пристанището. Ставайки от леглото веднага видях Стария град, оказа се че корабът ще е на пристан точно срещу него.

Голям док балонС интерес наблюдавах как се прилепяме за огромни, надуваеми балони, обвити отгоре с автомобилни гуми. Явно, за кораби като Фантазия това е за предпочитане, отколкото да се долепят до целия док. Един такъв балон е горе-долу с размер на маршрутка, отблизо изглежда доста впечатляващо.

От събуждане до закуска пак падна мотане и дремане: Веси заспа отново, аз четох усърдно (приключвам с книгата и става все по-интересна и задъхана), докато тя по едно време не се събуди от дрямката и не констатира, че е гладна, и че ако се помотаем още 30 минути, ще си остане гладна. Въпреки, че часовете за закуска са доста разтегливо понятие на този панамски кораб. Понеже храна има непрекъснато, самите обслужващи предпочитат да разтеглят закуската, ако има хора, за да не се окаже, че не им стигат пиците и хамбургерите, които остават между закуска и обяд за спешно хранене на гладните прасета.

Времето беше лошо, та народът и той като нас не бързаше да слиза. На закуска беше голяма лудница, дори в “дупето” на кораба, което на нас ни се оформи като любимо място, най-вече заради огромния, панорамен прозорец. За пръв път не успяхме да седнем досами стъклата, а се наложи да сядаме на втория ред маси, които представляват диванчета за двама, всяко срещу нормална масичка за хранене. Ако питате мен, по-добро място от ресторантските маси, които са наслагали до панорамния прозорец, но все пак една ресторантска маса побира между 6 и 8 човека, а тези диванчета са само за 4. А мястото за сядане е скъпо, когато трябва да нахраниш повече от 3500 пътника.

След закуска слязохме от кораба и тръгнахме да търсим забавление. CitySightseeing беше първото нещо, което ни се наби в очите. Това е едно от най-яките неща за новопристигнал турист: виждаш градът от раз, показват ти всичко най-важно, и имаш възможност да си избереш къде да слезеш и откъде да се качиш. Ставангер е доста голям (за нашите разбирания) град. И съответно има какво да се види.

Бродягите от БронксАвтобусчето, на което се качихме, беше отворено странично. Не духаше много, но и двамата бяхме с качулките, като едни бродяги с адрес “под мостовете на Бронкс”. Успях обаче да направя доста снимки по време на обиколката, от което бях много доволен.
След като първата обиколка свърши, решихме да слезем в началото на втората (на втората или третата спирка). Само че се наложи да сменим автобуса, защото този щях да почива, та ни се падна затворен автобус (с едни прозрачни платнища, малко като оранжерия). Обаче в тази оранжерия беше топло и Веси реши, че ще направим още една пълна обиколка, за да се стопли хубаво. Аз нямах нищо против, имах си отлично 4G, пък и ми беше приятно да изслушам още една лекция открай-докрай.

Глава на петролна сондаСтавангер дължи настоящето си изцяло на петрола. До 1968-а Норвегия е била доста бедна (поне така ни казаха норвежците в слушалките), с много емиграция. Предвид природните ѝ дадености дотогава това не е изненада: почвата ѝ не става за печеливше земедение, а туризъм кой-знае тогава е нямало. След 1968 г. обаче, когато се откриват нефтените запаси на Норвегия страната рязко тръгва нагоре. Някак норвежците успяват да се опазят от зловещата корупция, която би разкъсала една България или Италия например, ако открият такова природно богатство, и норвежката държавна StatOil създава бизнес, който днес поставя Норвегия в първата десятка по БВП. Берген и Ставангер, а вероятно и много други градове получават нов шанс за развитие, който и до днес ги прави богати и доволни.
Къща в СтавангерДокато скептикът в мен бързаше да попита “а какво ще правят, когато дойде славното, електрическо бъдеще”, слушалките в ушите ми ми обясниха, че днес Норвегия (а и местните в Ставангер) създават възможно най-благоприятни условия за (не-петролни) местни стартъп компании, които след 30-40 години би следвало да запазят високия стандарт на населението, дори когато петролът няма да е ключов фактор за богатство.

Мислейки и тихичко завиждайки на норвежците за късмета, врътнахме още една обиколка и дойде време за слизане. А и мен ме замъчи глад, защото закусих изцяло здравословното кисело мляко с плодове, а прасето в мен беше отвикнало на тази диета. Та Веси се видя в чудо с едно много мрънкащо нещо, което, събудило се от блажения унес в автобуса, търсеше да изяде света. Нещото също беше доста брадясало, защото самобръсначката беше забравена в София, а след като Веси видя, че някакъв вълшебен Жилет в кораба струва около €40 реши, че брадата ми не ѝ пречи толкова много тези няколко дни. Да, ама на мен ми пречеше, затова освен ядене, търсех да намеря задължително и “нормален” супермаркет, откъдето да си купя “нормална” самобръсначка и крем.

Речено-намерено. От “нормален” супермаркет взехме нещата, аз си намерих също и любимите gifflar, и така светът рязко стана едно по-добро място!

Веси с малката шивачкаПродължихме с разходката, която на мен вече не ми беше особено интересна. След като изядох пакет gifflar се поинтересувах от плановете на Веси за остатъка от разходката. Въобще през деня бях като малко дете: ядене – тоалетна – сладолед – мрънкане – пак тоалетна. Веси изглежда ѝ беше пределно ясно накъде отиват нещата, та бързаше да намери следващото място: сладоледена сладкарница с тоалетна и добър Wi-Fi. След като видя на каква златна мина се е натъкнала, изглежда в главата ѝ се оформи план. Взехме сладолед, тя ме натика във Wi-Fi-то, разменихме си сладоледите (нейният не ѝ харесвал, все едно аз ѝ го избрах?), след това изяде и каквото остана от моя (бивш нейн) и каза, че ако искам, можел съм да остана в сладкарницата (ура!), докато тя да се “поразходела” до магазин за планински обувки.
КафенетаАз, естествено, нямах нищо против. Имах огромно количество снимки за синхронизация с OneDrive, не ми се мърдаше навън (то нещо и заваля), и въпреки че нямаше бира в мястото, имаше кафе. В крайна сметка ни бира, ни кафе пих, че се замотах в моите си неща. И като погледнах часовника: 15:00!

Въпреки, че корабът отплава в 19:00, това 15:00 ми се видя съмнително късно и потърсих Веси. Тя вече беше харесала неща, та тъкмо навреме се видяхме направо в магазина (long live location sharing!). Дохаресахме обувките, купихме ги, и вече купили каквото трябва тръгнахме към Музея на петрола.

Музеят на петрола в СтавангерТам нещо и на двамата не ни хареса съотношението цена/възвращаемост, та решихме да не влизаме вътре, а да си ходим към кораба. Аз вече исках да се приведа в нормален вид, та имах нужда да съм си в каютата. Веси пък искаше да мине през няколко още магазина, което идеално съвпадаше с плановете ми, защото магазините бяха почти пред кораба.

Вървейки към пристанището, прегледахме набързо цените в околните кръчми. Не знам дали тази, на която попаднахме, беше най-скъпата в Норвегия, но малката наливна бира беше окол о18 лв, а голямата – 26.20. Не, че нещо, ама при положение, че в кораба ми е “само” 12 лв голямата, някак не ми се нареждаха нещата да опитам местните кръчми. Ако си го бях решил да го направя на всяка цена, естествено нямаше да е проблем, но това въобще не ми беше приоритет. Като цяло, цените в Норвегия са високи, но алкохолните продукти бият всякакви рекорди. Сладоледът, например, ни беше около 20 лв общо за двамата, докато ако решим да пийнем нещо алкохолно, нещата бързо щяха да загрубеят. Любителите и изследователите, четящи тук, могат да хвърлят едно око на ценоразписа на кръчмата.

Прибрах се в кораба, оправих се, вече приличам пак на себе си, но още не съм пил бира! Реших, че първо ще довърша този текст, ще го публикувам, че корабът отплава в 19:00 към Киел и кой-знае какво ще стане с възможнотта да качвам снимки в блога. Дали и какво ще пиша утре – ще видим. Ден, изцяло на море. Мисля, че имам някаква идея…

Ден четвърти: Герангер и неговия фиорд

Панорамата на заливаДнес беше много интересен ден в Герангер. Още снощи стана ясно, че екскурзията ни е от кратките, около 3.5 часа, и поради започва в 13:00. С Веси се излежавахме до късно, след това направихме една бърза закуска и към 10:30 слязохме от кораба в градчето. Решихме до екскурзията да се разходим сами из градчето. Времето беше страхотно, оказа се, че това е един от много малкото слънчеви дни през това лято. В Берген например, който е (донякъде) наблизо и е един от най-големите норвежки градове по фиордите, е валяло през цялото лято: не са имали нито един слънчев ден. Всеки ден времето е било дъжд, със средна температура 8-10 градуса. Прекрасно, норвежко лято!

ВодопадътОще на закуска от кораба се виждаше много хубав водопад, който веднага ни привлече вниманието. Оказа се, че е привлякъл вниманието на още 2000 човека, та беше доста претоварено. Но направихме хубави снимки, а и се разходихме добре. Стигнахме до музеят на фиорда, но (добре, че) не влязохме.

След разходката набързо се отбихме до кораба, за да похапнем наобяд. В Герангер, освен голямата лудница, цените също не са за подценяване, така че обяд в кораба беше повече от разумно поведение. Срещата за екскурзията също беше на дек 7, в един от баровете, така че това ни устройваше още повече.

В уговорения час цъфнахме в бара. Общо бяхме сигурно около 500 човека, разделени на групи (автобуси) по езици. Ние, естествено, бяхме в английския автобус, номер 38. Дадоха ни етикети, които да си залепим, така че сега на снимките навсякъде сме с етикети 38.

ХотелътГерангер е интересно място. Той е много малко селище, около 200 човека постоянни жители, и с още 250 временни жители, когато има сезонна заетост. А такава има, когато има туризъм. А такъв има основно лятото. От 4 летни хотела, през зимата остава да работи само един, петзвездният в центъра, който има към него и спа. Тогава повечето сезонни работници си отиват по домовете и Герангер утихва. Екскурзоводката се пошегува, че злите езици говорели, че през зимата единственото нещо, което местните можели да правят, било да си броят жълтиците.

По време на туристическия сезон нещата са съвсем други! В най-натоварените дни през градчето минават около 8,500 туристи, основно от круизни кораби. За това много помага дълбокият фиорд, който е широк около километър-два, непосредствената височина на върха до нас е около 1300 м над морското равнище, но пък в дълбочина слиза до 258 метра под водата. Всичко това е формирано по естествен път и позволява дори огромни китове като Фантазия да могат да се наврат непосредствено до брега.

Днес бяха само три круизни кораба. По моя груба преценка, във Фантазия бяхме 3,000 човека, а другите бяха малки, около 1,000 човека всеки. Т.е. днес круизните туристи бяха само 5,000. Имаше и към 100-200 кемпера на един изключително симпатичен паркинг, но те просто се загубиха в нашата гмеж.

Панорама на фиордаЕкскурзията първо ни заведе до една наблюдателна платформа, до която се стига по “Орловият път”. Така местните са нарекли новия път, който свързва Герангер със света. Другият, старият път, го затваряли още с първия сняг, не толкова заради опасност от катастрофи, колкото заради опасност от лавини. Лавините, оказва се, са един от най-големите врагове на живота тук. Още навремето местните са се съобразявали с тях, строели са така къщите си, че те да образуват естествена преграда пред лавините. И до днес лавините са основна заплаха през зимно време.

В миналото около Герангер е имало 12 ферми. Всичките те са построени на около 300-400 м над морското равнище. Местните е трябвало да катерят това разстояние, защото пътища е нямало. Придвижвали са се основно с малки лодки по вода, но след докът е трябвало да качват на крак денивелацията. И днес Герангер си остава малък, с единствена и най-сигурна връзка по ферибот до Hellesylt. Има няколко ферита на ден, ние видяхме три, докато се мотаехме около кораба.

От наблюдателната платформа поснимахме, помотахме се 10-15 минути и потеглихме към Музеят на фиорда. Това, оказа се, е същата сграда, до която с Веси стигнахме по време на нашата екскурзия, и в която се чудех дали да не влезем. Ако бяхме влезли, щеше да е напразно, защото така и така е включено в екскурзията.

В този музей хората ни разказаха за живота тук и как той се е променял през вековете. Започнаха с невероятна, 10 минутна презентация, при която с много приятен музикален акомпанимент ни показаха фотоси от природата, бита и историята на това място. Аз се опитах да “снема” музиката чрез Шазам, дано съм успял, защото беше много интересна. Ще разбера по-късно, така или иначе. След презентацията се разходихме из музея, където има репродукции на цели ферми, на стар ферибот, дори опит да се представи шумът и усещането, което местните са преживявали по време на лавина. Направих доста снимки.

Платформа 2След това излязохме на въздух за около 10-15 минути, Веси се попече, и продължихме нагоре, към последното място: наблюдателна платформа над Герангер. От нея се вижда целия фиорд, заедно с града. По пътя екскурзоводката ни разказа за филма “Вълна”, норвежки, произведен 2015-а година. Този филм разказва за опасността, пред която живеят местните. Тази опасност идва от една скала, надвиснала над фиорда. Ако (когато) тази скала се откъсне, при попадането си във водата ще се образува огромна вълна, която би помела и изтрила от лицето околните селища, включително и Герангер. Филмът разказва от художествена гледна точка за тези събития, т.е. той е един вид “норвежка баба Ванга”. Имало и любовна история, и други неща, абе въобще голяма реклама му направи момичето на филма, явно ще трябва да се открадне и да се гледа.

След като се върнахме, почакахме малко повече на входа на кораба, защото всички автобуси пристигнаха почти по едно и също време. Но в крайна сметка в 16:30 бяхме в каютата. Аз бях уморен и доволен, Веси май беше със смесени чувства, защото не можело така екскурзията да е толкова скъпа и ако ние сме си я направили, щяло да бъде по-евтино. Мога да ѝ дам право за това, но пък тогава нямаше да ни е толкова лесно и приятно, а щяхме да търчим и да се притесняваме дали няма да изпуснем кораба. А изпуснем ли го… трудно ще го стигнем, най-много ще трябва да планираме да сме събота в Киел, за да можем да си вземем багажа.

Сега се опасявам, че като корабът тръгне, ще останем отново без връзка. Твърде на север сме и корабът не може да стигне до комуникационният сателит, който ни осигурява корабен интернет, а мобилна мрежа вероятно ще загубим още на няколко километра след Герангер.

Театърът

Круиз 2017, ден трети: По море.

По мореДнес сме изцяло по море. Ще трябва да стигнем от Копенхаген до Hellesylt/Geiranger. Разстоянието, според дневния newsletter, било 622 морски мили, т.е. 1152 км. В Гейрангер (или както там местните му казват) ще е първата ни екскурзия. Но това утре. Днес ни е ден за релакс, мотаене из кораба, ядене, спане, въобще ден за угояване. И ние се възползваме от него пълноценно. Корабът плува покрай бреговете на Норвегия, което значи че като цяло е спокойно, но от време на време се усещат вибрации. Има леко вълнение, та корабът ни поклаща, и тук-таме се чува пропукване на разни неща. Не ми беше направило впечатление това при предишния круиз, явно или съм станал по-стар и раздразнителен, или не е пукало тогава. Но и тогава бяхме с деца, те си вдигат достатъчно шум, че да не ти направи впечатление някакво пропукване тук-там. С този шум се свиква, не съм Валери Симеонов все пак. А и ние сме по средата на кораба, та клатенето и вибрациите при нас са може би най-слаби.

Тягата на винтоветеВчера надвечер, в един от баровете, се натъкнах на възможност да снимам “пералнята”, която корабът прави с винтовете си. MSC Fantasia, кораб от едноименния си клас има два винта, всеки “закачен” към 20.2 MW (27,100 к.с.) двигател. Тези двигатели (и винтове), освен че вършат невероятната задача да тласкат това чудовище напред, създават и известни вибрации, които се усещат, когато сме някъде из “дупето” на кораба. А зад кораба нещата изглеждат като на снимката: потресаваща центрофуга, от която сигурно нищо живо не излиза, ако бъде всмукано в нея.

КонцертПреди вечеря имаше доста приятно шоу, с откъси от класически произведения. Хората се бяха постарали добре, поне за аматьори като нас, полу-пияните пасажери, които ядат втора смяна. Шоуто беше повече от прилично, с доста красиво сопрано. Освен красота тя показа и кураж да пее на евтина плейбек система една от ариите. Много си личеше! Останалите обаче си ги изпя, което комбинирано с красотата и артистичността ѝ ме накара да ѝ простя плейбека :). Тенорът, който ѝ партнираше в концерта, си беше железен. Човекът пя от сърце и на нито едно място не се възползва от плейбек системата. Щеше да си проличи, точно както си пролича с момата!

ЗабавленияСлед концерта мръднахме из кораба и се натъкнахме на шоу в пиано бара. Човек с познания по дизайн обличаше и след това събличаше една доста прилична кака. С помощта на разни шалове и кърпи той направи поне 20-тина тоалета, докато на мен ми стане ясно, че това не са фокуси, а някакви дрехи. След това на Веси ѝ беше вече много трудно да задържи вниманието ми, още повече че гледахме отгоре и не виждах добре каката, докато е по бельо. Завистливо наплюх горкия дизайнер, че сигурно от толкова пипане, събличане и обличане на каки няма как да не е гей :), което май преля чашата на жената и отидохме към вечеря.

МерлоНа снощната вечеря се запознахме и с двойката, с която ще бъдем на една маса до края на пътуването. Семейство от Варна, по-възрастни от нас, или поне децата им са по-възрастни. Мъжът се оказа главен инженер на кораб. Работи на огромен кораб, приличащ на ютия, с който пренасят автомобили, най-често от Япония до Великобритания. Аз се опитах да получа най-много възможна информация за тези големи, стоманени чудовища, които ме кефят все повече и повече, но усетих че май отегчавам другите. Хубаво е обаче да знаеш, че има на кой да зададеш някой глупав въпрос, ако почувстваш нужда.
Същата вечер и ни дадоха ваучерите за пиенето, които най-накрая бяха оправили да съответстват на резервацията ни. Не съм им сърдит, защото поради забавянето, се оказа че първата вечер са ни почерпили бутилка бяло вино и вода, което е напълно достатъчно като извинение за бъркотията. Даже е достатъчно като извинение и за бъркотията за интернет връзките.

A днес сутринта се събудихме благополучно чак в 8:45. При напускането на кабината за закуска, закачено на вратата намерих съобщение, че ме молят да се отбия до рецепцията. Аз подозирах защо: вчера им направих проблем за предплатения ми интернет (по-точно за липсата му на моята сметка), и те вероятно са намерили решение, което да ми предложат. Но това можеше да почака, беше време за (късна) закуска. На закуска по случайност се засякохме с нашите спътници, които като нас търсеха място в лудницата. До нас имаше две свободни места, та си поговорихме малко и с тях. Още по-добре беше, че от 14-я етаж на кораба телефоните ни чуваха от време на време норвежките GSM антени, та имахме споредично покритие.
След похапването и разговора отидохме до рецепция, да видим какъв е този проблем. Там, след дълъг разговор и брейнсторминг с момичето се уточнихме как ще действаме, за да се възползвам от предплатения ми “голям” пакет. Който не е чак толкова голям, но би следвало да удовлетвори нуждите от връзка, особено през тези два дни изцяло на море. Направих, както се бяхме уточнили, и вече май всичко е както би следвало да бъде.

Яхния от октопод за обяд

Яхния от октопод за обяд

Иначе, един ден в плаване е голям кеф. Досега сме имали такъв само веднъж – когато пътувахме за Тунис. През този ден, освен че си ограничен “само” в кораба. Това не е никак малко предвид огромния слон, който MSC Fantasia представлява, но все пак си е някакво ограничение. За сметка на това можеш да си четеш, да пишеш досадни и скучни блогове, да спиш, да ядеш почти непрекъснато (стига да има къде да го сложиш, а по мен площ и обем има), да пиеш (докато жената ти позволи, че една бира продължава да е малко по-евтино от €6), въобще да се размажеш от мързел и релакс. Веси “посети” топлите басейни, което обаче нещо се счупи, защото като се върна ѝ беше по-студено, отколкото преди да отиде… а уж там е било топло. Аз навлязох дълбоко в “Ready Player One”. Действието все още се разгръща, но малко по малко светът на тази страхотна книга става все по-ясен и по-интересен. Може би и затова, че самият аз съм geek от “онова време”, за което пише в книгата. И половината неща, които вътре ги пише, аз самият съм ги преживявал (“Golden Axe”, ей каква страхотна игра беше, а?).

Днес надвечер ще има някакво опитване на шоколад и кафе. Отначало на Веси ѝ се ходеше, но гледам, че сега се е стоплила до мен, чете книга, пила е едно обедно червено винце и хич не ѝ е до опитване на нещо, някъде в лудницата на 6-то ниво.

Щем-не щем обаче, ще трябва да се обличаме по-официално днес. Съвсем умно, домакините са решили днес да е “гала-вечерята”, заедно с всичките събития покрай нея. Който иска ще може да се снима с капитан Джузепе Галано, който в момента ръководи екипажа на Фантазия. След това ще имаме представление в театъра, на което ще покажат и останалите командващи офицери, и след това – гала-вечеря. Аз пак не си нося смокинг, но съм сигурен, че и с панталон и риза няма да ме изгонят от ресторанта. Иначе познавам хора, които в такъв момент вероятно ще отидат по джапанки и бански, само за да изпробват как ще реагира системата при тролене.

Чудя се дали ще имам достатъчно желание да напиша едно малко по-обстойно ревю на пътуването във Фантазия. Не ми се ще да скитам насам-натам из кораба и да снимам, особено с тази лудница около мен, но може би би било интересно за този, който иска да научи повече. Не обещавам, знам се: пълен съм с добри намерения и с нереализирани велики планове :).