2017-та в Spotify

Spotify - 2017 TotalsДнес Spotify ме изненада с “Моята 2017 в Spotify”. Отлична идея, на която много се зарадвах. И макар, че някои неща ми се струват невероятни, реших да го споделя и тук.

Най-шашкащото е това, че според Spotify през годината съм изслушал 15,794 минути! Около 2000 песни, 1268 различни музиканти, в 6 жанра. Звучи направо невероятно как съм прекарал 263 часа в слушане на музика, или все едно нон-стоп единадесет дни. Колкото и да се замислям, не вярвам да лъжат, защото в крайна сметка нали така заплащат на артистите си? Но все пак ми се струва колосална цифра.

Spotify - 2017 WrappedПак според тях, топ-артистът ми за 2017 е бил Oonagh, а топ-песента (и тук моята голяма изненада!) е била “Хайде, Яно” на Ива Давидова! Когато видях това, изпаднах в лек потрес, защото най-малкото което очаквах беше (принципно) чалга-певица с няколко хубави народни песни да заеме челното място годишния ми Spotify :). Но явно “Охридското хоро”, покрай което харесах много и песента, е било причината. Калина също я харесва, сигурно сме слушали поне 50 пъти в колата (което вероятно обяснява и причината да е на челното място в класацията ми).

Топ-жанрът е (очаквано) Rock.

Но най-интересното идва, като човек хвърли по-детайлен поглед на 100-те ми най-любими песни за годината. Пак казвам, disclaimer, това са очевидно най-често слушаните (или най-много оценени, или знам ли по какъв още критерий) топ 100 парчета, които според Spotify съм харесал/слушал най-много.

Когато го погледна малко по-детайлно този лист, съвсем мога да не се съглася със себе си или с AI-то на Spotify, което ме е оценило така. За “Хайде, Яно” мога да се примиря, наистина се разцепихме от слушане на тази песен в колата. Да имам на челни места “Belle”, “Let it go” от Frozen също мога да приема без много съпротива. Но да ми се появи “Домачине” на Трифонов и “Куку Бенд” пак на едно от челните места (как се вижда номера на песента в Spotify?) е направо смущаващо!

Като изключим такива моментни несъгласия, съм много доволен от тази нова за мен услуга на Spotify. Много добра идея да сумират най-любимото ми за годината и да ми го дадат в удобен лист. Със сигурност ще си го запазя като любим такъв на устройствата.

Skipped in Spotify - 2017 Има обаче един още по-интересен списък. Той е построен, базирано на вкуса ми (или поне този вкус, който съм показал) и е наречен “Песни, които се измъкнаха”. Тридесет избрани песни, които според AI-то съм пропуснал да харесам. Ще ги прегледам. Пуснах първата, но не ме впечатли. Ще се отнасям със съмнение към този списък, преди да го прослушам, може да се окаже фира!

Иначе… 11 дни музика… от 365! 2017 не изглежда да е толкова лоша откъм музикално присъствие. Дали многото пътувания (четири седмици пътуване само за юни), дали многото учене (невероятно е да четеш, учиш или твориш с шумоизолиращи слушалки), дали нещо друго? Не знам защо, но съм някак много доволен от това постижение. Чудя се, как ли стоят тези цифри при някой истински меломан? Който например пътува всеки ден с градския транспорт, или примерно 30 седмици от 52 е по летищата и гарите? Сигурно е още по-потресаващо?

Милоев? Или ти си на iTunes?

Едно от най-яките ми “открития”, благодарение на “Седмичната селекция” специално за мен, е “Conquest of Paradise”, изпълнен от Dana Winner. Базиран на оригиналната музика на Vangelis, но с жесток текст.

Somewhere there’s a paradise
Where everyone finds release
It’s here on earth and between your eyes
A place we all find our peace
Come – open your heart
Reach for the stars
Believe your own power
Now – here in this place,
Here on this earth,
This is the hour.

Непосредствено след тази песен гордо се мъдри “Bitter Sweet Symphony” на The Verve. Финалното парче от “Cruel Intentions”. Един филм, който през далечната 1999 ме разсмя, възхити, потресе и разрева едновременно.

Разбира се, Oonagh неслучайно са на първо мяст от всичките групи, които съм слушал. Сигурно и са отговорни за поне едно 12 часа слушане. Откакто ги открих, не минава пътуване, без да си ги пусна. Поне няколко парчета от един лист, в който съм сложил всичките им албуми. Интересно, че Dana Winner се мъдри трета в списъка ми с артисти. Може би заради другото парче, Dust in the Wind, което също доста съм слушал.

Trepni, Spotify 2017!А, да, и най-големия куриоз щях да забравя. Тук вече подозирам световната AI гадост, защото това парче няма ама НИКАКВО място в “топ 2017 песни” списъка ми! “Трепни” на Цеца! Обвинявам публично тук колегите от Webalizers Feature Team, защото те “събудиха” (нарочно заместих “възбудиха”) интерес към това, повтаряйки го 100 пъти на майтап в стаята им. И аз на майтап реших да го чуя. Смотания AI вероятно е решил, че след като съм го намерил и съм го изслушал, съм някак много възвишено харесал парчето. Това (засега) ще е единственото, което определено бих изтрил от списъка ми с любими 2017 песни (ако можех!). Даже “Домачине” на Трифонов бих оставил, но това… това ще си отиде. Но куриозът си струваша. А ако някой ме е гледал, вероятно би се пукнал от смях на потреса ми :). Чак се замислям дали да не дублирам списъка и да го изтрия от там… Но може и да го оставя, това си е 2017-а, все пак! Guilty!

Толкоз музика за 2017. Живи и здрави да дойде декември 2018, интересно ми е как ще изглежда тогавашния ми списък! Long live, Spotify, и благодаря за приятните 11 дни музика с вас!

Movember 2017

Movember 2017Днес приключи Movember. Тази вечер направих “отчетното” селфи :). Приятелите искаха да видят за какво иде реч, та се наложи. След това, като влязох да се къпя, реших да бастисам мустака. Няколко часа по-рано, но не планирах “демонстрация” повече, та ми беше ОК.

Тази година отчитам Мувембър като доста слаб. Няколко мои датски познати пуснаха и те мустаци, но нямаше кой-знае колко комуникация по въпроса, или ако е имало, съм я пропуснал. Аз също не писах изрично, само обяснявах на който ме попита защо се правя на това, което не съм и дали съм решил да пускам за постоянно мустаци или не.

Намирам липсата на комуникация за нещо негативно. Надявам се това да не означава, че инициативата е към своя залез. В пика на Movember половината (и отгоре) колеги в датския офис бяха “развили” мустак. Там събираха и пари за благотворителност, насочена към борбата с по-специалния за мъжете рак. Тази година нямах комуникация с колегите – инженери там, която да ми подскаже дали Movember е още това, което беше. Но се надявам да е. Аз, така или иначе, се чувствах доста изолиран, а мустакът ми доста самотен. Някои колеги, подтикнати от моя мустак, направо спряха да се бръснат. Ама това не е Муември. Муември си е специфичен, само за мустака, без бради и други еретични образувания.

Понякога усещах леко пренебрежително отношение към мустака ми. “Тоя пá, решил да се прави на клоун, все едно има някакъв смисъл”. Въпреки, че се опитвах да обяснявам в детайли, някои хора не искаха да ме чуят, усещах как не се получава връзката. Но все пак се надявам да съм разпространил идеята за важността на профилактиката, не само при мъжа, но и при жената. Самият факт, че имах поне десетина разговори този месец по този въпрос за мен е вид успех. Дано някои са се решили да минат профилактичен преглед, и дано всичко е било наред. Така хората се научават, че няма нищо страшно в профилактиката. Страшното е, ако няма профилактика. Тогава животът ти изведнъж може да катастрофира и да свърши без време.

Чудя се дали догодина да участвам в инициативата. Муември определено не е българското “нещо”. Не знам защо, може би е въпрос на манталитет (на всезнайковци), може би е въпрос на уникалната за нашите ширини комбинация от черногледство и песимизъм (“всички ще умрем, защо да си даваме зор точно сега”). Чудя се дали да учатвам, защото този мустак не е особено приятен, защото аз го оставям да “подивее”, и накрая даже може да стигне до там да ми дразни устната, все едно вечно имам някакъв косъм останал по нея.

Хората, предполагам, си полагат сериозни усилия, за да отгледат и поддържат мустака. Със сигурност изисква “подрязване” и “оформяна”, но аз тези неща ги неглижирам и моят мустак за един Муември заприличва на гъсеница – хипар. Стърчи навсякъде, бая тлъст става, започва да червенее. И да, разбира се, и той е прошарен. Какво да правиш, такъв е живота.

Тази вечер, след танците направих купчина селфита, за да си имам запис от тази година. Любопитен факт е, че докато траеше Муември, с помощта на страхотните ми колеги от АУБГ, на шега си направих една от профилните снимки, които всъщност доста ми харесват. Не бях се снимал досега с кръгли очила (Добромир беше така добър да ми ги натика на носа), които в комбинацията с (все още) рехавия мустак направиха един много интересен кадър, който все още ми е профилна снимка. Мисля да си я запазя и за в бъдеще, даже не само за Муември. Получи се яка. И със сигурност ще експериментирам да видя дали кръгли очила (за слънце) няма да ми стоят що-годе добре. “Плоските” очила така или иначе си ги имам и си ги нося постоянно, но кръглите придадоха някаква много интересна комбинация, която ми допадна.

Май, в крайна сметка, ще има Муември и догодина. Живот и здраве, пак ще се зарека, че ще се грижа повече за “гъсеницата”, но то и не върви човек да се учи и да си купува инструменти за мустак, ако не смята да го държи за постоянно. Щеше ми се да си пусна по-къс мустакк (a.k.a. “toothbrush”), но някои сатрапи от миналия век го компроментираха завинаги. А аз си мисля, че такъв би стоял добре, най-малкото защото е закачлив. Дядо ми имаше такъв, всъщност и двамата ми дядовци имаха подобни, само че по-къси. А само който е нямал късмета да има дядовци не знае колко са важни и мили те, особено когато ги загубиш. Но… такива мустаците днес може би биха били провокативни, покрай всички нови неонацистки формации от една страна, и про-комунистически партии и настроения от друга. Но пък може и да се пробвам, кой знае?

Но има време, до догодина, ще му мисля! А сега, добре дошли в декември. Месецът обещава да е страхотен!

Здравейте. Аз съм Дончо и съм фейсбукохолик.

Здравейте. Аз съм Дончо и съм фейсбукохолик.

Знаете ли, понякога си мисля колко по-добре щеше да ми е без Facebook. Винаги, когато си го мисля, си мисля и колко зле щеше да ми е без Facebook.

Тъжна истина е, че в днешния свръхдинамичен свят, ако разчитахме само на срещи на живо, щяхме да сме много по-бедни откъм преживявания един с друг. Имам предвид по-бедни откъм общуване с хората. За разлика отпреди десет години, днес виртуалното общуване може да бъде много пълноценно. Но точно както и общуването “на живо”, виртуалното общуване може да е обидно, тъжно, емоционално, досадно, “твърде много” или “твърде малко”. Разбира се, винаги ми е приятно да изпия чаша кафе с приятел или познат, който отдавна не съм виждал, но социалната мрежа ми дава възможност едновременно да пия сутрешното кафе с минимум 100-200 приятели и познати, което много рядко може да се случи наживо.

Аз съм “редовен” във Facebook. Някои приятели ме смятат, че съм “нередовен”, защото съм толкова редовен там. На тези приятели им се извинявам предварително, че съм най-вероятно единствения (или от малкото), които им пълнят потока с неща. И когато влязат във Facebook, виждат 80% от нотификациите, че са с мои глупости. Тези приятели би следвало по-добре да си подбират виртуалните приятели :).

Разбира се, други приятели вече го приемат за нормално. Нещо като “той си е чалнат, но иначе не е опасен”. Веси, разбира се, смята че онлайн патологията ми е нелечима вече. И вероятно се надява да няма отражение в реалния живот :). Защото аз засега май не смятам да я лекувам.

По моя лична преценка, “прекарвам във Facebook” около половин час дневно. Възможно най-точно погледнато, през моят RescueTime Dashboard (съжалявам, вероятно няма да го видите) виждам, че за последните 30 дни съм използвал Facebook for Android 100 минути, а Facebook.com като web site 9 часа и 24 минути. Това, грубо погледнато, прави 11 часа за 30 дни, което даже е по-малко от 30 минути средно на ден. Ако чисто с цел експеримент прибавим още 2 часа от айфона (където, разбира се, няма rescue time, защото… нали… айфон и Епъл знае най-добре), та ако прибавим и едни два часа на месец и там, приближавам се до 13 часа. Някакви случайни грешки още (все в полза на “стоенето по цял ден във Facebook”) и може спокойно да допуснем, че на ден средно губя по 30 минути в тази социална мрежа.

Я да видим обаче какво получавам:

  • Имам страхотна мрежа от приятели, колеги и съмишленици. Освен, че ме мотивират с тяхното харесване на моите неща, те ми носят и информация, която често ми е интересна и полезна. Даже ако щете да е #нитоденбезкотенца материал, пак си струва, защото ме кара да се смея. А смехът е нещо полезно.

  • Ако се наложи да попитам нещо, отговорът е на точно на един въпрос разстояние. Благодаря ви, приятели. Страхотни сте.

  • Спомняте ли си едновремешните форуми? Аз съм/бях VIP в bgdev.org, над 1700 мнения. Бяхме страхотна общност…. тогава… преди Facebook, преди the dark times :). И въпреки разнообразието на дискусиите там, това не може да се сравни с разнообразието в една разнопосочна социална мрежа като Facebook.

  • Най-ценното си остава филтрираното съдържание, което споменах и на първо място. Практически това уби RSS потоците. Имам Inoreader, но почти не използвам RSS четене. Не само защото се появяват все по-малко блогове, а и защото RSS ти дава всичко “ангро”, докато във Facebook съдържанието е филтрирано с оглед на моите предпочитания и интереси.

  • Като казах “блогове”, спомняте ли си как преди Facebook, блог-обществото беше доста по-активно? Как се случваше, след масова “блог-истерия” да се инициира промяна, подобно днес на модела “Facebook Justice”? Днес всички сме фейсбук-съдии и се произнасяме за всяко престъпление, което ни възмути. Често искаме смърт за някой, който дори не е осъден. Разбира се, не знаем че в България отдавна няма смъртно наказание – един от белезите на цивилизования свят.

  • И за малко да забравя: хибридното бойно поле Facebook, мястото, на което биваме редовно облъчвани от платените тролове на путинската пропагандна машина. И някои други, разбира се. БГМами, Антивак общества, Хомеопатични спасители, Лекуващи рак със сода за хляб и т.н. Чудесен начин да изпитате емоция от типа “ех, как ми се иска да извия на някой главата”. С времето, в зависимост от опита ви, свиквате. Или си казвате “абе аз защо не му *** ******* на тоя Цукърбърг и неговото неправославно творение”. И решавате, че четенето на хартиена книга си струва, ако ще и само заради аромата на страниците ѝ.

И така, много още мога да разкажа за моята Фейсбук зависимост, но нещо ми писна, а и ми се чете хартиена книга. Преди лягане. И аз обичам миризмата на хартията, а “60 години живяна история” мирише страхотно. Като всяка стара, но добре съхранявана книга.

Скъпи анонимни онлайн-социалномрежести приятели, аз за днес свърших. Благодаря ви, че ме изслушахте! Сега е ваш ред да си признаете!

Image (cc) Poster Boy

Почивката на круиз

ТерасатаДнес цял ден сме по море. И утре казваме “довиждане” на MSC Fantasia. Днес нямам кой-знае колко снимки, но ще опиша моето усещане за тази почивка като цяло. Правя го, защото пишейки за събитията през сегашното пътуване, из социалния ми кръг се чуха много мнения “за” и “против” почивката на круиз. Естествено, хората изразили ги бяха винаги в някоя от крайностите, защото да имаш мнение е точно това: да си убеден в “за” или “против”. Ако ти е все едно, значи нямаш мнение :).

Та мненията бяха и в двата краища на спектъра. Хора, които уважавам, не само че низвергнаха този начин на почивка, но и припомниха как “някои градове” всъщност не отчитали никакъв кой-знае какъв приход от круизите. Тези градове едва ли не изнемогвали пред бича, който няколко хиляди пасажери представлявали за иначе идиличната им градска среда.

Други хора пък много харесаха круиза и се заканиха, че “и те така” някой ден. Пожелавам им същите приятни емоции, от все сърце.
Дори няколко непознати за мен хора ме помолиха за контакт с фирмата, която ни помогна в организацията на пътуването. Свързах ги.

Хора много – мнения различни. Тук ще ви кажа моето мнение, а пък всеки е достатъчно голям, за да решава за себе си. Само да знаете: нещо, което не сте изпробвали, понякога може приятно да ви изненада. Казвам го от собствен опит, спрямо който досега, всяко едно от тези ми пътуванията беше за мен невероятно удоволствие. Без изключения.

Дори проблемите с връзката с Мрежата, които такъв тип пътуване неминуемо носи, не могат (или трудно могат) да развалят удоволствието ми от круиза. Най-вече защото така или иначе Мрежа има. Скъпа, неравномерна и бавна, но достатъчна за свършване на дневните ангажименти. Пълната липса на Мрежа определено ще е сериозен проблем и ще иска предварителна подоготовка (holiday mode тук-там из някои услуги), но поне в Европа това не се налага. Някои доктори наричат разновидност на това състояние номофобия, или “Internet addiction disorder”, или просто “Digital Addict”. Аз определено се виждам в описанието на последното. Накратко казано: без връзка с виртуалния ми свят не съм много поносим.

Също така нервността, която умерената ми (самодиагностицирана) енохлофобия предизвиква не може да пречупи общото удоволствие от седемте дни на кораба. Натоварените закуска и обяд категорично ме изказват малко извън нерви, но има начини да избегна пълната лудница, когато знам кога и къде да отида.

Хората, които ме познават добре знаят, че ставам доста непоносим, когато която и да е от горните ситуации се прояви. Но по време на круиза нещата не стоят чак толкова зле, защото удоволствието от преживяването успява да надделее над неволите, причинени от горните ми проблеми. Преживяването от това да си част от такова високотехнологично чудо, като плаващия град, ми действа много вдъхновяващо.

До днес съм бил на 4 круизни пътувания. Три от тях по море, сравнително скоро, с компанията MSC Cruises. Едно от тях беше с влак. Доскоро не осъзнавах, че точно първият ми круиз през живота е бил именно с влак, но вчера, като се замислих, “онази” екскурзия с родителите ми до Рига, Талин, Вилнюс, Москва, Ленинград и обратно през далечния септември 1989 беше точно класически круиз.

Спомням си го сравнително добре. И преди това бяхме ходили на екскурзии (първата ми беше в ГДР накъде около четвъри клас), но екскурзията през 1989 имаше всички елементи на круиза:

  1. Частта от композицията вагони си беше само “наша”, т.е. натоварихме се там в началото и слязохме в края, без да сменяме вагона или купето и да мъкнем багажи по гарите.
  2. Тримата бяхме в наше си купе, в голям, сравнително луксозен (съветски) спален вагон.
  3. Хранехме се във вагон-ресторант, част от композицията.
  4. Имахме точно определен маршрут, с точно определени екскурзии.

За мен, като тийнейджър-егоист, това беше страхотно преживяване. Това, което с кухата си кратуна не осъзнавах тогава ясно, беше през какво минават родителите ми, по-точно баща ми, докато аз съвсем нескрито се радвах на всек момент и на всичко около нас.

Ние заминахме в началото на септември. По-малко от две седмици преди това, на 28.08., влакът София-Пловдив беше убил баба, майката на татко. На село, на връщане от работа, при пресичане на релсите. Двойната линия я беше заблудила, и тя въобще не беше осъзнала, че влакът идва по релсата, по която нормално би се движил в другата посока. Погребението беше десетина дни преди да заминем на круиза. Положението беше такова, че един от двамата сина, чичо ми или баща ми, трябваше да поеме и да води цялата група. Нормално щяхме да сме и двете семейства, но сега едното трябваше да остане при дядо. Чичо ми беше в основата на организацията на цялото пътуване, и само той или татко имаха одобрението и документите (на МВР и Партията, разбира се) да водят групата “навън”. Някой път, може би, ще се опитам да си спомня повече за това, но днес ми е трудно да не бъда емоционален.

Да се върна на мислите за круза. Кое днес ми доставя най-голямо удоволствие в този тип почивка?

На първо място, това е разнообразието. Всеки ден си на различно място, всеки ден виждаш нов град, с нови неща за посещение.

На второ място, това е удобството на пътуване. Веднъж, след като се настаниш, не се грижиш да шофираш. Не мислиш за трафик, кога ще пристигнем, къде ще почиваме по пътя. Делегирал си това задължение на други хора. Те се грижат кога ще тръгнем, кога ще пристигнем, както и за безопасността и комфорта.

На трето място, това е разнообразието от неща за правене, докато пътуваш. Имаш възможността да преживяваш пътуването от точка до точка по възможно най-приятния начин: на твое разположение има магазини, кафенета, барове, ресторанти, спа, фитнес, дори театър и кино. Бакалската ми сметка за размера на “общите площи” на MSC Fantasia е, че те са около 60,000 м² (60 дка): 5 етажа по 300 м дължина по 40 м ширина.
Разбира се, използването на допълнителните услуги освен общото хранене и забавлението в театъра струва пари, но и никой не те задължава да го използваш: ако искаш, стой си в каютата по цял ден, чети си, спи си, прави каквото и както ти се иска, стига да не пречиш на останалите пътници.

СтаятаНа четвърто място, малко противоречащо с лудницата, която опитвам по-горе, е спокойствието, което можеш да имаш, когато искаш. Когато си в каютата си, ти е тишина, съвсем леко нарушавана от силно приглушените стъпки от някой по-тежичък (като мен) пътник. И от само, ако го слушаш и искаш да го чуеш.
Децата обикновено не играят в тесните коридори между каютите, те беснеят на местата, които са нарочно направени така, че да ги привличат по естествен път: басейните, зверилника (познат като “детски център”, не случайно на най-високото ниво и максимално отдалечен от спокойните места), електронните игри, и като цяло по-широките общите части. На хотелските етажи рядко може да налетиш на заиграла се група деца (но се случва понякога). Обслужването на персонала е изключително дискретно и тихо, засега не ми се е случвало никога камериерка да нахлуе в каютата ми. При други почивки, в хотелските ми стаи това се е случвало многократно, включително и по доста натрапчиви начини!

Имам една случка от един хотел на Тасос ли беше, на Халкидики ли беше, вече не помня. Май я няма описана в блога, но един ден може и да опитам да опиша тук как чисто гол, но пък побеснял от яд до степен да не ми пука, крещях и гонех из хотела една луда и много засрамена камериерка, която се осмели да нахълта без никакво предупреждение през терасата на стаята ми, докато аз се бях опънал, дремейки блажен и чисто гол на леглото в стаята! Така ме изкара акъла и адреналиновия удар беше толкова голям, че ми се щеше да я настигна, за да се накрещя като хората дирекно! Беше доста възрастна жена, та друго освен крещене хич не ми беше в приоритетите, но се оказа и доста пъргава, а и на мен адреналинът ми мина и ме досрамя да стигна така до общите части!

Изключвайки размера на стандартната стая с тераса, останалото в каютата напълно отговаря на петте звезди на круиза.

Описаното дотук би следвало да обяснява защо почивките на круиз са едни от най-приятните ми преживявания. Ще ми се да направя един ден отново влаков круиз, въпреки ограниченията откъм площ и възможности, сравнено с корабния. Но аз съм старо влаково чедо, детството ми е минало по вагони и локомотиви, така че това ще е много приятно завръщане към онова време. Цената на влаковия круиз е едно от нещата, които ме отблъскват, а предполагам и Веси няма да е въодушевена да платим повече за по-малко удобства. Но нищо не се знае, някой ден…

Ако имате въпроси, питайте. Но да знаете, че съм силно предубеден фен на круизните пътувания :).

Морето

Ден шести: Ставангер

Пристанището на Ставангер и ФантазияЩе ме запитате навярно кое е най-интересното нещо, което видях днес в Ставангер?
Ще ви прозвучи странно, но най-интересното за мен беше, че когато отидохме да купим билетите за CitySightseeing автобуса, ми поискаха около €4 на билет по-скъпо, ако реша да плащам кеш. С карта билетчето беше €23, с кеш – €27. Напълно обратна на Гърция стратегия, с която аз много се съгласих! Противно на приятелите ми от БЛО аз смятам, че хартиените пари трябва изцяло да изчезнат, при това скоро. Ще се решат доста проблеми, свързани с корупцията например! Или корумпираните държавни чиновници ще започнат да вземат в биткойн, или ще умрат от захарна болест от толкова много кутии с бонбони!

Градът иначе е като всеки друг норвежки град: безумно подреден и красив. Животът тече спокойно, дъждовно и сумрачно. Въобще – класическа Норвегия. Ако не внимаваш, може да умреш от скука!

Глеката от терасатаСутринта пристигнахме около 9. Събудих се от вибрацията, която страничните витла предизвикват, премествайки кораба директно вляво или вдясно. Явно са някъде под нас, защото се усеща ясно вибрацията, като се включат те – най-вече на тръгване и на пристигане в пристанището. Ставайки от леглото веднага видях Стария град, оказа се че корабът ще е на пристан точно срещу него.

Голям док балонС интерес наблюдавах как се прилепяме за огромни, надуваеми балони, обвити отгоре с автомобилни гуми. Явно, за кораби като Фантазия това е за предпочитане, отколкото да се долепят до целия док. Един такъв балон е горе-долу с размер на маршрутка, отблизо изглежда доста впечатляващо.

От събуждане до закуска пак падна мотане и дремане: Веси заспа отново, аз четох усърдно (приключвам с книгата и става все по-интересна и задъхана), докато тя по едно време не се събуди от дрямката и не констатира, че е гладна, и че ако се помотаем още 30 минути, ще си остане гладна. Въпреки, че часовете за закуска са доста разтегливо понятие на този панамски кораб. Понеже храна има непрекъснато, самите обслужващи предпочитат да разтеглят закуската, ако има хора, за да не се окаже, че не им стигат пиците и хамбургерите, които остават между закуска и обяд за спешно хранене на гладните прасета.

Времето беше лошо, та народът и той като нас не бързаше да слиза. На закуска беше голяма лудница, дори в “дупето” на кораба, което на нас ни се оформи като любимо място, най-вече заради огромния, панорамен прозорец. За пръв път не успяхме да седнем досами стъклата, а се наложи да сядаме на втория ред маси, които представляват диванчета за двама, всяко срещу нормална масичка за хранене. Ако питате мен, по-добро място от ресторантските маси, които са наслагали до панорамния прозорец, но все пак една ресторантска маса побира между 6 и 8 човека, а тези диванчета са само за 4. А мястото за сядане е скъпо, когато трябва да нахраниш повече от 3500 пътника.

След закуска слязохме от кораба и тръгнахме да търсим забавление. CitySightseeing беше първото нещо, което ни се наби в очите. Това е едно от най-яките неща за новопристигнал турист: виждаш градът от раз, показват ти всичко най-важно, и имаш възможност да си избереш къде да слезеш и откъде да се качиш. Ставангер е доста голям (за нашите разбирания) град. И съответно има какво да се види.

Бродягите от БронксАвтобусчето, на което се качихме, беше отворено странично. Не духаше много, но и двамата бяхме с качулките, като едни бродяги с адрес “под мостовете на Бронкс”. Успях обаче да направя доста снимки по време на обиколката, от което бях много доволен.
След като първата обиколка свърши, решихме да слезем в началото на втората (на втората или третата спирка). Само че се наложи да сменим автобуса, защото този щях да почива, та ни се падна затворен автобус (с едни прозрачни платнища, малко като оранжерия). Обаче в тази оранжерия беше топло и Веси реши, че ще направим още една пълна обиколка, за да се стопли хубаво. Аз нямах нищо против, имах си отлично 4G, пък и ми беше приятно да изслушам още една лекция открай-докрай.

Глава на петролна сондаСтавангер дължи настоящето си изцяло на петрола. До 1968-а Норвегия е била доста бедна (поне така ни казаха норвежците в слушалките), с много емиграция. Предвид природните ѝ дадености дотогава това не е изненада: почвата ѝ не става за печеливше земедение, а туризъм кой-знае тогава е нямало. След 1968 г. обаче, когато се откриват нефтените запаси на Норвегия страната рязко тръгва нагоре. Някак норвежците успяват да се опазят от зловещата корупция, която би разкъсала една България или Италия например, ако открият такова природно богатство, и норвежката държавна StatOil създава бизнес, който днес поставя Норвегия в първата десятка по БВП. Берген и Ставангер, а вероятно и много други градове получават нов шанс за развитие, който и до днес ги прави богати и доволни.
Къща в СтавангерДокато скептикът в мен бързаше да попита “а какво ще правят, когато дойде славното, електрическо бъдеще”, слушалките в ушите ми ми обясниха, че днес Норвегия (а и местните в Ставангер) създават възможно най-благоприятни условия за (не-петролни) местни стартъп компании, които след 30-40 години би следвало да запазят високия стандарт на населението, дори когато петролът няма да е ключов фактор за богатство.

Мислейки и тихичко завиждайки на норвежците за късмета, врътнахме още една обиколка и дойде време за слизане. А и мен ме замъчи глад, защото закусих изцяло здравословното кисело мляко с плодове, а прасето в мен беше отвикнало на тази диета. Та Веси се видя в чудо с едно много мрънкащо нещо, което, събудило се от блажения унес в автобуса, търсеше да изяде света. Нещото също беше доста брадясало, защото самобръсначката беше забравена в София, а след като Веси видя, че някакъв вълшебен Жилет в кораба струва около €40 реши, че брадата ми не ѝ пречи толкова много тези няколко дни. Да, ама на мен ми пречеше, затова освен ядене, търсех да намеря задължително и “нормален” супермаркет, откъдето да си купя “нормална” самобръсначка и крем.

Речено-намерено. От “нормален” супермаркет взехме нещата, аз си намерих също и любимите gifflar, и така светът рязко стана едно по-добро място!

Веси с малката шивачкаПродължихме с разходката, която на мен вече не ми беше особено интересна. След като изядох пакет gifflar се поинтересувах от плановете на Веси за остатъка от разходката. Въобще през деня бях като малко дете: ядене – тоалетна – сладолед – мрънкане – пак тоалетна. Веси изглежда ѝ беше пределно ясно накъде отиват нещата, та бързаше да намери следващото място: сладоледена сладкарница с тоалетна и добър Wi-Fi. След като видя на каква златна мина се е натъкнала, изглежда в главата ѝ се оформи план. Взехме сладолед, тя ме натика във Wi-Fi-то, разменихме си сладоледите (нейният не ѝ харесвал, все едно аз ѝ го избрах?), след това изяде и каквото остана от моя (бивш нейн) и каза, че ако искам, можел съм да остана в сладкарницата (ура!), докато тя да се “поразходела” до магазин за планински обувки.
КафенетаАз, естествено, нямах нищо против. Имах огромно количество снимки за синхронизация с OneDrive, не ми се мърдаше навън (то нещо и заваля), и въпреки че нямаше бира в мястото, имаше кафе. В крайна сметка ни бира, ни кафе пих, че се замотах в моите си неща. И като погледнах часовника: 15:00!

Въпреки, че корабът отплава в 19:00, това 15:00 ми се видя съмнително късно и потърсих Веси. Тя вече беше харесала неща, та тъкмо навреме се видяхме направо в магазина (long live location sharing!). Дохаресахме обувките, купихме ги, и вече купили каквото трябва тръгнахме към Музея на петрола.

Музеят на петрола в СтавангерТам нещо и на двамата не ни хареса съотношението цена/възвращаемост, та решихме да не влизаме вътре, а да си ходим към кораба. Аз вече исках да се приведа в нормален вид, та имах нужда да съм си в каютата. Веси пък искаше да мине през няколко още магазина, което идеално съвпадаше с плановете ми, защото магазините бяха почти пред кораба.

Вървейки към пристанището, прегледахме набързо цените в околните кръчми. Не знам дали тази, на която попаднахме, беше най-скъпата в Норвегия, но малката наливна бира беше окол о18 лв, а голямата – 26.20. Не, че нещо, ама при положение, че в кораба ми е “само” 12 лв голямата, някак не ми се нареждаха нещата да опитам местните кръчми. Ако си го бях решил да го направя на всяка цена, естествено нямаше да е проблем, но това въобще не ми беше приоритет. Като цяло, цените в Норвегия са високи, но алкохолните продукти бият всякакви рекорди. Сладоледът, например, ни беше около 20 лв общо за двамата, докато ако решим да пийнем нещо алкохолно, нещата бързо щяха да загрубеят. Любителите и изследователите, четящи тук, могат да хвърлят едно око на ценоразписа на кръчмата.

Прибрах се в кораба, оправих се, вече приличам пак на себе си, но още не съм пил бира! Реших, че първо ще довърша този текст, ще го публикувам, че корабът отплава в 19:00 към Киел и кой-знае какво ще стане с възможнотта да качвам снимки в блога. Дали и какво ще пиша утре – ще видим. Ден, изцяло на море. Мисля, че имам някаква идея…

Ден четвърти: Герангер и неговия фиорд

Панорамата на заливаДнес беше много интересен ден в Герангер. Още снощи стана ясно, че екскурзията ни е от кратките, около 3.5 часа, и поради започва в 13:00. С Веси се излежавахме до късно, след това направихме една бърза закуска и към 10:30 слязохме от кораба в градчето. Решихме до екскурзията да се разходим сами из градчето. Времето беше страхотно, оказа се, че това е един от много малкото слънчеви дни през това лято. В Берген например, който е (донякъде) наблизо и е един от най-големите норвежки градове по фиордите, е валяло през цялото лято: не са имали нито един слънчев ден. Всеки ден времето е било дъжд, със средна температура 8-10 градуса. Прекрасно, норвежко лято!

ВодопадътОще на закуска от кораба се виждаше много хубав водопад, който веднага ни привлече вниманието. Оказа се, че е привлякъл вниманието на още 2000 човека, та беше доста претоварено. Но направихме хубави снимки, а и се разходихме добре. Стигнахме до музеят на фиорда, но (добре, че) не влязохме.

След разходката набързо се отбихме до кораба, за да похапнем наобяд. В Герангер, освен голямата лудница, цените също не са за подценяване, така че обяд в кораба беше повече от разумно поведение. Срещата за екскурзията също беше на дек 7, в един от баровете, така че това ни устройваше още повече.

В уговорения час цъфнахме в бара. Общо бяхме сигурно около 500 човека, разделени на групи (автобуси) по езици. Ние, естествено, бяхме в английския автобус, номер 38. Дадоха ни етикети, които да си залепим, така че сега на снимките навсякъде сме с етикети 38.

ХотелътГерангер е интересно място. Той е много малко селище, около 200 човека постоянни жители, и с още 250 временни жители, когато има сезонна заетост. А такава има, когато има туризъм. А такъв има основно лятото. От 4 летни хотела, през зимата остава да работи само един, петзвездният в центъра, който има към него и спа. Тогава повечето сезонни работници си отиват по домовете и Герангер утихва. Екскурзоводката се пошегува, че злите езици говорели, че през зимата единственото нещо, което местните можели да правят, било да си броят жълтиците.

По време на туристическия сезон нещата са съвсем други! В най-натоварените дни през градчето минават около 8,500 туристи, основно от круизни кораби. За това много помага дълбокият фиорд, който е широк около километър-два, непосредствената височина на върха до нас е около 1300 м над морското равнище, но пък в дълбочина слиза до 258 метра под водата. Всичко това е формирано по естествен път и позволява дори огромни китове като Фантазия да могат да се наврат непосредствено до брега.

Днес бяха само три круизни кораба. По моя груба преценка, във Фантазия бяхме 3,000 човека, а другите бяха малки, около 1,000 човека всеки. Т.е. днес круизните туристи бяха само 5,000. Имаше и към 100-200 кемпера на един изключително симпатичен паркинг, но те просто се загубиха в нашата гмеж.

Панорама на фиордаЕкскурзията първо ни заведе до една наблюдателна платформа, до която се стига по “Орловият път”. Така местните са нарекли новия път, който свързва Герангер със света. Другият, старият път, го затваряли още с първия сняг, не толкова заради опасност от катастрофи, колкото заради опасност от лавини. Лавините, оказва се, са един от най-големите врагове на живота тук. Още навремето местните са се съобразявали с тях, строели са така къщите си, че те да образуват естествена преграда пред лавините. И до днес лавините са основна заплаха през зимно време.

В миналото около Герангер е имало 12 ферми. Всичките те са построени на около 300-400 м над морското равнище. Местните е трябвало да катерят това разстояние, защото пътища е нямало. Придвижвали са се основно с малки лодки по вода, но след докът е трябвало да качват на крак денивелацията. И днес Герангер си остава малък, с единствена и най-сигурна връзка по ферибот до Hellesylt. Има няколко ферита на ден, ние видяхме три, докато се мотаехме около кораба.

От наблюдателната платформа поснимахме, помотахме се 10-15 минути и потеглихме към Музеят на фиорда. Това, оказа се, е същата сграда, до която с Веси стигнахме по време на нашата екскурзия, и в която се чудех дали да не влезем. Ако бяхме влезли, щеше да е напразно, защото така и така е включено в екскурзията.

В този музей хората ни разказаха за живота тук и как той се е променял през вековете. Започнаха с невероятна, 10 минутна презентация, при която с много приятен музикален акомпанимент ни показаха фотоси от природата, бита и историята на това място. Аз се опитах да “снема” музиката чрез Шазам, дано съм успял, защото беше много интересна. Ще разбера по-късно, така или иначе. След презентацията се разходихме из музея, където има репродукции на цели ферми, на стар ферибот, дори опит да се представи шумът и усещането, което местните са преживявали по време на лавина. Направих доста снимки.

Платформа 2След това излязохме на въздух за около 10-15 минути, Веси се попече, и продължихме нагоре, към последното място: наблюдателна платформа над Герангер. От нея се вижда целия фиорд, заедно с града. По пътя екскурзоводката ни разказа за филма “Вълна”, норвежки, произведен 2015-а година. Този филм разказва за опасността, пред която живеят местните. Тази опасност идва от една скала, надвиснала над фиорда. Ако (когато) тази скала се откъсне, при попадането си във водата ще се образува огромна вълна, която би помела и изтрила от лицето околните селища, включително и Герангер. Филмът разказва от художествена гледна точка за тези събития, т.е. той е един вид “норвежка баба Ванга”. Имало и любовна история, и други неща, абе въобще голяма реклама му направи момичето на филма, явно ще трябва да се открадне и да се гледа.

След като се върнахме, почакахме малко повече на входа на кораба, защото всички автобуси пристигнаха почти по едно и също време. Но в крайна сметка в 16:30 бяхме в каютата. Аз бях уморен и доволен, Веси май беше със смесени чувства, защото не можело така екскурзията да е толкова скъпа и ако ние сме си я направили, щяло да бъде по-евтино. Мога да ѝ дам право за това, но пък тогава нямаше да ни е толкова лесно и приятно, а щяхме да търчим и да се притесняваме дали няма да изпуснем кораба. А изпуснем ли го… трудно ще го стигнем, най-много ще трябва да планираме да сме събота в Киел, за да можем да си вземем багажа.

Сега се опасявам, че като корабът тръгне, ще останем отново без връзка. Твърде на север сме и корабът не може да стигне до комуникационният сателит, който ни осигурява корабен интернет, а мобилна мрежа вероятно ще загубим още на няколко километра след Герангер.

Театърът

Круиз 2017, ден трети: По море.

По мореДнес сме изцяло по море. Ще трябва да стигнем от Копенхаген до Hellesylt/Geiranger. Разстоянието, според дневния newsletter, било 622 морски мили, т.е. 1152 км. В Гейрангер (или както там местните му казват) ще е първата ни екскурзия. Но това утре. Днес ни е ден за релакс, мотаене из кораба, ядене, спане, въобще ден за угояване. И ние се възползваме от него пълноценно. Корабът плува покрай бреговете на Норвегия, което значи че като цяло е спокойно, но от време на време се усещат вибрации. Има леко вълнение, та корабът ни поклаща, и тук-таме се чува пропукване на разни неща. Не ми беше направило впечатление това при предишния круиз, явно или съм станал по-стар и раздразнителен, или не е пукало тогава. Но и тогава бяхме с деца, те си вдигат достатъчно шум, че да не ти направи впечатление някакво пропукване тук-там. С този шум се свиква, не съм Валери Симеонов все пак. А и ние сме по средата на кораба, та клатенето и вибрациите при нас са може би най-слаби.

Тягата на винтоветеВчера надвечер, в един от баровете, се натъкнах на възможност да снимам “пералнята”, която корабът прави с винтовете си. MSC Fantasia, кораб от едноименния си клас има два винта, всеки “закачен” към 20.2 MW (27,100 к.с.) двигател. Тези двигатели (и винтове), освен че вършат невероятната задача да тласкат това чудовище напред, създават и известни вибрации, които се усещат, когато сме някъде из “дупето” на кораба. А зад кораба нещата изглеждат като на снимката: потресаваща центрофуга, от която сигурно нищо живо не излиза, ако бъде всмукано в нея.

КонцертПреди вечеря имаше доста приятно шоу, с откъси от класически произведения. Хората се бяха постарали добре, поне за аматьори като нас, полу-пияните пасажери, които ядат втора смяна. Шоуто беше повече от прилично, с доста красиво сопрано. Освен красота тя показа и кураж да пее на евтина плейбек система една от ариите. Много си личеше! Останалите обаче си ги изпя, което комбинирано с красотата и артистичността ѝ ме накара да ѝ простя плейбека :). Тенорът, който ѝ партнираше в концерта, си беше железен. Човекът пя от сърце и на нито едно място не се възползва от плейбек системата. Щеше да си проличи, точно както си пролича с момата!

ЗабавленияСлед концерта мръднахме из кораба и се натъкнахме на шоу в пиано бара. Човек с познания по дизайн обличаше и след това събличаше една доста прилична кака. С помощта на разни шалове и кърпи той направи поне 20-тина тоалета, докато на мен ми стане ясно, че това не са фокуси, а някакви дрехи. След това на Веси ѝ беше вече много трудно да задържи вниманието ми, още повече че гледахме отгоре и не виждах добре каката, докато е по бельо. Завистливо наплюх горкия дизайнер, че сигурно от толкова пипане, събличане и обличане на каки няма как да не е гей :), което май преля чашата на жената и отидохме към вечеря.

МерлоНа снощната вечеря се запознахме и с двойката, с която ще бъдем на една маса до края на пътуването. Семейство от Варна, по-възрастни от нас, или поне децата им са по-възрастни. Мъжът се оказа главен инженер на кораб. Работи на огромен кораб, приличащ на ютия, с който пренасят автомобили, най-често от Япония до Великобритания. Аз се опитах да получа най-много възможна информация за тези големи, стоманени чудовища, които ме кефят все повече и повече, но усетих че май отегчавам другите. Хубаво е обаче да знаеш, че има на кой да зададеш някой глупав въпрос, ако почувстваш нужда.
Същата вечер и ни дадоха ваучерите за пиенето, които най-накрая бяха оправили да съответстват на резервацията ни. Не съм им сърдит, защото поради забавянето, се оказа че първата вечер са ни почерпили бутилка бяло вино и вода, което е напълно достатъчно като извинение за бъркотията. Даже е достатъчно като извинение и за бъркотията за интернет връзките.

A днес сутринта се събудихме благополучно чак в 8:45. При напускането на кабината за закуска, закачено на вратата намерих съобщение, че ме молят да се отбия до рецепцията. Аз подозирах защо: вчера им направих проблем за предплатения ми интернет (по-точно за липсата му на моята сметка), и те вероятно са намерили решение, което да ми предложат. Но това можеше да почака, беше време за (късна) закуска. На закуска по случайност се засякохме с нашите спътници, които като нас търсеха място в лудницата. До нас имаше две свободни места, та си поговорихме малко и с тях. Още по-добре беше, че от 14-я етаж на кораба телефоните ни чуваха от време на време норвежките GSM антени, та имахме споредично покритие.
След похапването и разговора отидохме до рецепция, да видим какъв е този проблем. Там, след дълъг разговор и брейнсторминг с момичето се уточнихме как ще действаме, за да се възползвам от предплатения ми “голям” пакет. Който не е чак толкова голям, но би следвало да удовлетвори нуждите от връзка, особено през тези два дни изцяло на море. Направих, както се бяхме уточнили, и вече май всичко е както би следвало да бъде.

Яхния от октопод за обяд

Яхния от октопод за обяд

Иначе, един ден в плаване е голям кеф. Досега сме имали такъв само веднъж – когато пътувахме за Тунис. През този ден, освен че си ограничен “само” в кораба. Това не е никак малко предвид огромния слон, който MSC Fantasia представлява, но все пак си е някакво ограничение. За сметка на това можеш да си четеш, да пишеш досадни и скучни блогове, да спиш, да ядеш почти непрекъснато (стига да има къде да го сложиш, а по мен площ и обем има), да пиеш (докато жената ти позволи, че една бира продължава да е малко по-евтино от €6), въобще да се размажеш от мързел и релакс. Веси “посети” топлите басейни, което обаче нещо се счупи, защото като се върна ѝ беше по-студено, отколкото преди да отиде… а уж там е било топло. Аз навлязох дълбоко в “Ready Player One”. Действието все още се разгръща, но малко по малко светът на тази страхотна книга става все по-ясен и по-интересен. Може би и затова, че самият аз съм geek от “онова време”, за което пише в книгата. И половината неща, които вътре ги пише, аз самият съм ги преживявал (“Golden Axe”, ей каква страхотна игра беше, а?).

Днес надвечер ще има някакво опитване на шоколад и кафе. Отначало на Веси ѝ се ходеше, но гледам, че сега се е стоплила до мен, чете книга, пила е едно обедно червено винце и хич не ѝ е до опитване на нещо, някъде в лудницата на 6-то ниво.

Щем-не щем обаче, ще трябва да се обличаме по-официално днес. Съвсем умно, домакините са решили днес да е “гала-вечерята”, заедно с всичките събития покрай нея. Който иска ще може да се снима с капитан Джузепе Галано, който в момента ръководи екипажа на Фантазия. След това ще имаме представление в театъра, на което ще покажат и останалите командващи офицери, и след това – гала-вечеря. Аз пак не си нося смокинг, но съм сигурен, че и с панталон и риза няма да ме изгонят от ресторанта. Иначе познавам хора, които в такъв момент вероятно ще отидат по джапанки и бански, само за да изпробват как ще реагира системата при тролене.

Чудя се дали ще имам достатъчно желание да напиша едно малко по-обстойно ревю на пътуването във Фантазия. Не ми се ще да скитам насам-натам из кораба и да снимам, особено с тази лудница около мен, но може би би било интересно за този, който иска да научи повече. Не обещавам, знам се: пълен съм с добри намерения и с нереализирани велики планове :).

Круиз 2017, ден първи

На път, като на път. Най-любимият тип: без никакви проблеми. Като изключим по-интересното събиране на багаж, остатъкът от деня, за който трябваше да стигнем от Лозен до Потсдам, мина без никакви грижи. Полетът на България Еър закъсня едва с 20 минути, които той успя да навакса на път за Берлин. Учудващо, но този път, ако трябва да търся да мрънкам за нещо, то по-скоро бих измрънкал за неща, за които германците имат вина. От нашия си край нещата си бяха наред.

Но няма за какво да се мрънка. Висок сезон, всеки пътува за някъде, нормално е да има опашки по границите, нормално е да се чака малко повече на паспортен контрол, нормално е да отнема малко повече време, докато багажът се подаде по лентата, давайки отговор на въпроса “ще купуваме ли набързо в Берлин неща за 2х€400” (колкото ни е застраховката за изгубен багаж). Всичко обаче се случи както трява, и благополучно изкарахме една много приятна вечер с близките в Потсдам.
Така се наядох, че заспах късно, и се събудих рано. Мисля, че ако някой ме остави на Петра “да ме гледа”, за около седмица ще мина 100 кг без да се усетя :).

На другия ден, досега, всичко е с германска точност. Минко ни взе навреме, навреме и спокойно си взехме билет ABC от Потсдам до Берлин.
Там, на централната гара на Берлин, на Веси и стана “рязко студено”, та трябваше да сядаме в МcDonald’s и аз да ям чийзкейк и да пия кафе. Жертвах се! За около половин час поседнахме на меката мебел, след което стана време за влака.

Vesi with bretzelICE 806 за Hamburg Altona си дойде навреме, с целия си комфорт и удобство. Закара ни пак така бързо и удобно до Altona. Имайки 50 минути между влаковете, и вече намерили връзката (която се оказа на същия перон, срещу нас), на Веси ѝ се заразхожда около гарата. Затътрихме куфарите, аз недоумявайки каква е тази разходка по никое време. Е, разбрах сравнително бързо: още докато излезем от гарата, Веси се заоглежда за брецел. Явно беше гладна, или просто търсеше да яде немски геврек!
Направихме един бърз тигел по “главната” улица до гарата, сдобихме се с двата търсени брецела, опитахме да влезем в един магазин, чиято система за сигурност не ни хареса, раззвъня се, и аз реших да не влизам с куфарите, и това беше. Върнахме се на гарата, качихме се на горния етаж на RE70 Hamburg Altona – Kiel Hbf и Веси бързо захапа брецела. Беше толкова гладна, че изяде и втората половина на моя. Аз, всъщност, нямах нищо против (иначе тя е слабичка, не може да ми го вземе от ръчищата, ако реша да го пазя).

Impressed by power outlet!Влакът, разбира се, си тръгна навреме. Бях много доволен да намеря контакт досами мястото ми, който обаче май няма да ми трябва, освен ако не реша да зареждам компютъра. Не се знае какво ще има за правене, докато чакаме check-in и качване на кораба. Но самото усещане да имаш контакт до теб е едно такова… топло… :D. По-топло е само, ако има и WiFi.
Като заговорих за WiFi: това е добра тема за мрънкане! В предишния влак ни бяха обещали – не работеше! “WiFi” имаше, но вътре нямаше нищо, даже login server-a не работеше. Не са хубави тези работи, херове и фраута, да знаете! Добре, че бай Дончо си носи добър роуминг с него, та има какво да се прави, иначе трябваше да извадя книга и да чета! Представяте ли си!

Струва си да се отбележи удобството, чистотата, бързината и точността на немските влакове. Не, че си го знаеме, ама ей-така, да знаете! Проверих! Чисти са, бързи са, точни са. Е, скъпи са, но вършат работа. Предполагам, че и тук са яко субсидирани, защото все пак платихме сравнително евтин билет (по €30 на посока на човек, с включено запазено място, от Берлин до Киел и обратно). Но пък, като ги има, хората ги ползват. Много по-сигурен и удобен наземен транспорт от автомобилите, но вие и това си го знаете, няма смисъл да ви го казвам.

Ааааа, не са хубави тия работи! Докато си го пишех това, интернетът пропадна! Срамота! Водафон, да вземете да се стегнете малко, а? Имам цели 38 минути още в този влак! Ей сега, като го допиша това, ще взема да разръчкам телефона, за да видим има ли някоя по-читава мрежа, към която да се вържа. Защото, като няма Водафон, и всяка друга мрежа е Водафон! Мда, не са хубави тия работи!

Информиран, но независим наблюдател тук би се подсмихнал: “Тоя пък, отива на кораб, ако знае само какво му се пише, като види тарифите там”. На което аз бих отговорил, размахвайки резервацията ми, на която пише “24 часа интернет, €70”. Вярно, колкото две и малко отгоре месечни такси у дома, но все пак е нещо, като го сравним с тоталния blackout, който ще цари в открито море, нали?

Интересен уикенд в Старосел

Angelovi's KidsЧудесен уикенд с Ата и Ели. Винарска изба “Старосел” са страхотни. Е, също са и малко скъпи, но пък усещаш, че получаваш добра услуга за парите, които плащаш. Тази година сме за трети път там. Знам го от Google Maps, който услужливо ми каза дори точните дни, когато съм бил там преди.

Търсейки къде да се видим с Ата и Ели, Старосел беше един от най-добрите варианти. Има всичко, от което имаме нужда: добро настаняване, спа, басейн, близо е до Пловдив (и някак – до София), има WiFi (но не и интернет, когато то се натовари), но пък тогава МТел идва на помощ с 4G/H+.

При нас малко и цената беше фактор: в хотел “Калиста” на Старозагорските минерални бани ни поискаха скромната сума от 600 лв за два дни с включена закуска, което леко ни поизнерви, та Старосел вече не ни се видя толкова скъп с техните 400 лв за същото.

Речено-сторено. В петък, късен следобед, цъфнахме там с все менажерия. Мартин, който беше при баба си в Асеновград, беше докаран от Ата и Ели, та като се видяхме бяхме вече в пълен състав. Аз имам свойството, като видя Афанасчо, рязко да ми се допива с него. Той е много по-добър в пазенето от алкохол, но може би това е и заради Ели, която също не пие. Веси знаете как е, предполагам 🙂 ?

Благодарение на модерните технологии Цеци разбра, че сме там. Така резервацията за осем човека в ресторант “Тероар” изведнъж стана за 11. На същата маса. Хората в ресторанта, свикнали да преодставят отлична услуга, закършиха пръсти и започнаха да търсят варианти, но аз се опитах максимално да ги успокоя, че с тази менажерия около нас (получиха се реално шест деца) едва ли ще ни е проблем това, че ще сме малко по-нагъсто. Което и не беше проблем, наистина. Важното беше, че бяхме отвън и “на полето”, което направи шумът от децата много по-поносим за останалите, изцяло невинни клиенти на заведението.

Изкарахме си много приятно вечерта. Перфектна кухня, добро обслужване. Щурите деца дадоха своя отпечатък на вечерта: издрани от рози крака на Веси, докато търсеше една безценна, синя топка на Мартин. Но като изключим това, нямаше по-сериозни инциденти: нещо строшено, или сериозно повредено. Което за нас си е добро постижение!

React JS IconСъботата беше много яко. Преди обяд успях да отделя време за моите лични творби (не питайте!). След това се цаних за чирак по React при Афанасчо, който пък отнякъде извади нерви като въжета и търпение като слон и успя за няколко часа да ми предаде много ценни уроци по съвременна разработка с git, Javascript и платформата React. Малко е да се каже, че бях много впечатлен. И много доволен. Написах малко повече от “Hello, World” с негова помощ, но пък получих едно освежаване на devops процесите от преди много години, относно това как те са се променили в днешно време. Надявам се да имам възможност да продължа с обучението си, вече с Facebook React Tutorials и с възкресението на един мой отдавнашен проект. Бъдещето ще покаже. Но се очертава да е (по) интересно.

За събота вечер имахме резервация отново в ресторант “Тероар”. Бяхме запазили вътре маса за 8 човека. Персоналът вече с трепет ни увери, че всичко ще е наред, може би надявайки се да се откажем в последния момент и да ги оттървем от детската напаст, която им доведохме в петък вечер. Но не би. Развитието беше още по-интересно.
Докато кротко си учех React с Visual Studio Code, изведнъж отнякъде цъфна Кристиян (Морана), мой колега от Майлстоун. След очакваното учудване на всички как с Кристиян се улучихме в един хотел, при 4000+ възможни в България, се запознахме и с приятелката му Боряна. И решихме да изпробваме гъвкавостта на ресторанта: дали биха могли да ни приютят, но този път не ъпгрейд от 8 на 11, а от 8 на 14. Яко, а?
За да променя резервацията, в 18:30, след като събудих Калина, двамата нагло пристъпихме в ресторанта с джапанки и (почти) бански, игнорирайки категоричните знаци “без бански, моля!”. Калина помогна нарушението да е двойно, също по бански и джапанки, но пък в отвратително настроение, току-що събудена и търсеща майка си. Имам чувството си, че някой щеше да изживее чудо, ако ѝ беше направена забележка, та покрай нея и аз намазах.
Управителят, като ме видя, само въздъхна. Професионализмът му подозираше за какво идвам. Изслуша молбата ми търпеливо:
“Извинете, знам, че сте изцяло заети, но ако може, така, нашата маса, от 8 на 14 човека? Ммммм? МОЛЯ? Обещавам, няма да са повече от 4 деца?” :).

За наш голям късмет, те вече някак бяха увеличили масата, т.е. бяха ни преместили на маса за 10, защото нямаха други свободни. На втория етаж. Може би се надяваха по този начин да намалят бройката на децата, защото бяха преценили, че парапетът, макар и достатъчно висок, едва ли може да спре бесът в нашите скъпи наследници?
Та наглият ми въпрос, но с изпълнен с надежда, влажен, овчи поглед чудодейно получи положителен отговор. Хората бяха готови да направят каквото трябва, но да ни приютят в пълния състав.

Доволен се върнах на басейна, уговорихме се и в 20:00 бяхме на място.

Много приятна вечер, с понякога леко разгорещени спорове, но без твърде задълбочаване. Важното е, че всички бяхме прави :). Децата оцеляха, за огромно облекчение на родители и персонал никой не се преби, счупи нещо (скъпо) или пък разля спагети върху себе си или някой друг, невинен гост на ресторанта.

Перфектна кухня, както винаги. Малко по-бавно обслужване от обикновено, но предвид претоварването на ресторанта и това, че всички ние се изсипахме между 19:00 и 20:00, това беше някак очаквано. Или надявам се поне за останалите да е било очевидно. Някои бяха малко изнервени, но не винаги човек успява да прецени нещата и от другата страна.
Бялото вино, което сервират в “Тероар”, е жестоко. Не го продават, някакъв техен собствен купаж е. Розето им извади някакъв аромат на малини, въпреки че нямаше малини вътре. За жалост, и него не го продават. Но на другия ден обилно заредихме с наличното им бяло и розе, та засега имаме достатъчно. Беше удоволствие да разбера, че виното им също се продава в “МЕТРО” и “Кауфланд”, та ще знам откъде да го взема за в бъдеще.

На другия ден ни остана само половин ден, но беше доста интензивен. Поговорихме за неща, съгласихме се, че най-вероятно за Нова Година 2018 ще трябва да измислим нещо подобно на тази година, и поживо-поздраво всеки си тръгна.

На пътя към София минахме през Оризово, за да оставим Мартин там. Похапнахме страхотен пъпеш и отпрашихме за София. Новото включване от път 666 (имам си яко село, с път 666, водещ към него) към София е перфектно изпълнение, което много, много улесни трафикът към/за село. Иначе беше класическо, половинчато изпълнение в стил “електрификация и съветска власт”. От София-Бургас за/към 666 беше построено, но на гениален икономист беше хрумнало, че Бургас-София за/към 666 беше построен едва преди два месеца. Но важното е, че вече го има.

След Оризово минахме да поздравим Светлето за първия рожден ден на Слънчевата пекарна. Хапнахме фантастична “Френска селска” торта, поговорихме си, пихме едно кафе и хайде към София. Пътят от Пловдив до Лозен беше като цяло спокоен, въпреки свръх-натоварената магистрала. Успях да държа 110 в нормалната лента, в по-голямата част от пътуването. Последните 30 км бяха по-натоварващи, но отново без особени инциденти.

Интересен уикенд, с неочаквани неща. Харесвам!

На ски в Банско, с отвращение

Това съм го писал преди около една година. Изтупах праха от черновата, поизчетках я малко и реших да я публикувам. Все още е актуално до сълзи. Въпреки това обаче смятам, че е повече от належащо да има човешки условия за истински инвеститори по нашите курорти. Първо по-малко зелен терор върху бизнеса там и второ – условия за бизнес и на други концесионери, освен мутро-мастодонтите там.

Ех, мечти!

Междувременно (и) тази година в Италия беше страхотно!

Ski queue Bansko (by Vl.Karolev)
Два дни. Толкова ми трябваха, за:

  • да им видя випарията и снобарията.
    Лифт с vip вход. Простолюдието чакаме на опашката, а випарията и други мутропроститутки и мутропроститути минават директно. ‘Щот могат! Едва-едва удостояват с поглед огромното, чакащо мнозинство, може би защото (някои от тях) даже ги е срам от ситуацията. Но то на тази опашка чака ли се?!

  • да се почувствам бедняк и боклук;
    Средна пица с греяно вино по пистите: от 30 лв нагоре. Не че ги нямам, ама ги изкарвам с труд и не ми се иска да го давам на мутри. Защото съдейки от тоталната липса на конкуренция по пистите, сигурен съм, че не пазарът, заедно с качеството на храна и обслужване определят кой ще има заведение там, а едни други, твърди предмети, обикновено използвани в бейзбола.

  • да видя писти, по-оживени от главната на Пловдив през първите, топли и слънчеви дни на пролетта;
    Преброих поне 50 човека, наредени на пистата.  Опашка, за да тръгнеш надолу. Поне нямаше VIP линия на пистата, ама като гледам, скоро и това ще измисли мутро-мозъкът.

  • да си дам, като цяло, парите на вятъра;
    Един ден ски пас за моето семейство: (през 2015-а беше) 200 лв. Вече е 230, защото Мартин е над 7. Срещу него получавам горепосоченият, дълъг и детайлен курс по търпение, “цели” 50 км преорани до бабуни още в 11:00 писти с опасно много хора по тях и 300% надценка в заведенията. Няма да започвам да правя справката с Италия и Австрия, освен ако не си вземете кърпички, за да си бършем сълзите заедно!

Не мисля, че бих се върнал лесно тук. Освен, ако не стана аз една от “VIP мутрите” някой ден. Вероятно се броят на пръсти ски-курортите в света, които имат нужда от официални блогове, които да обясняват на клиентите “Как да оцелеем на гондолата”! Срам, и гнус.

Никога не ходете на ски в Банско. По-добре си работете в офиса. Не заслужавате такова нещо. В Австрия или Италия е по-евтино, по-качествено, по-човешко и по-морално. Ще си дадете парите с по-голям кеф и ще получите несравнимо повече за тях. Жалко само, че е на 1000+ км и не можеш ей-така да се вдигнеш за един уикенд.

Но ние сме си виновни!

27.02.2015

Снимката е от публичната секция на Facebook профила на Владимир Каролев, публикувана на 16.02.2016.