Category: забавление

Закрихме ски-сезона

Закрихме ски-сезона

С Веси от сума ти време чакахме датата 23.03., не толкова заради пролетта, колкото заради това,че за тогава една голяма компания приятели имахме ваучери за хотел “Мургавец” в Пампорово. Идеята беше да караме като за последно този сезон и след това да прибираме ските и да се радваме на забавленията през топлите дни.

Още в петък Цеци ни зарадва, че пистите стават. Аз лично едва дочаках да мине петъка, че да се метнем на колите (пътуването беше вечерно-нощно, защото Веси пести отпуска, че е все на минус, горката).

Пристигнахме благополучно, чекирах се (има си хас!), видяхме се набързо с приятелите и след това по леглата, че на другия ден да сме рано на пистите.

На другия ден почти успяхме да сме първи на пистите. Веси някак успя да навие Марти да остане предиобед на ски-детска-градина и след това с нея и Ангел разцепихме всички червени писти в региона. Пистите бяха леко размекнати (като за сутрин), но се караше прекрасно!

Наобяд похапнахме на пистите (аз не ям, но уважих едно греяно червено винце), след което продължихме. Веси продължи с Марти (т.е., по зелени писти, бавно-славно да се учи добичето), а аз – с Ангел, пак по червените.

Пистите обаче вече не бяха тези от сутринта: мокри, по-труден контрол на ските, аз за малко да се опъна по очи. Не носих ръкавици и добре успях да си поиздера ръката на ледените кристалчета, които съставляваше пистата в този ѝ участък. Като тръгнах да падам, в последния момент успях да се завъртя, и опирайки се на ръце да се предпазя. Трябваше да го приема като знак, но уви… меракът ме накара да искам да продължа да карам.

Следващото пускане стана голяма беля. На червената 4-ка, около 300 м преди края на пистата, изгубих контрол над ските и не успях да направя безопасно падане. Напротив, макар сега да не помня точно какво стана, спомням си зверско изтрещяване на щеката ми в шлема (добре, че имам каска!), след което много неприятно, засукващо превъртане, след това остра болка… и следващите 3 секунди нищо не помня. Опомних се, лежейки на пистата и пъшкайки от болка. Десния ми крак в основата си болеше зверски, всяко помръдване предизвикваше режещи талази от болка.

Успях да се извъртя някак така, че да преча по-малко, след което видях, че Ангел стои до мен и ме гледа доста странно. Още хора спряха, попитаха ме мога ли да продължа и след като потвърдих, че няма да мога, веднага отлетяха надолу за помощ. Ангелчо, разбира се, се въртя покрай мен, аз му обясних че най-вероятно съм се наранил сериозно, но и че няма нищо кой-знае какво страшно, той като че ли не ми повярва много, но се поуспокои и легна до мен на пистата да чака и той. Опитах се да го накарам да иде долу на Малина и да чака майка си, но той категорично отказа.

Аз, от своя страна, се обадих на Веси да ѝ поднеса “благата вест”, тя също се притесни, но пък и тя задвижи чрез Маги (близка нашата близка приятелка, дългогодишен ски инструктор в Пампорово) помощта.

Аз полежах доста на пистата. Направи ми впечатление, че цялата писта като че ли се е превърнала на киша. И тогава осъзнах, че не е трябвало да пресирам толкова нещата, но… някак все късно се сещаме, и обикновено след като стане белята. За мен си беше ясно, че кракът най-вероятно е счупен: имаше всички белези на такава травма. Но все се надявах да е друго.

Линейката дойде бързо. Личеше ѝ, че не е от най-новите, но беше в добро състояние. Момчето не посмя да пипа обувката на пистата, от една страна защото ме болеше доста, от друга защото се притесняваше от външно счупване. А ако има засегнат важен кръвоносен съд, свалянето на ски обувката на пистата може да убие човек, защото на пистата нямат всичко необходимо, за да преборят ефикасно хеморагичния шок. Затова ме шинира със специална надуваема шина и бързо подкара към Студенец, където е медицинския пункт на комплекса.

Пътуването беше бавно, но за сметка на това – мъчително. Сигурно няколко пъти се изпотих от болката, но стисках яко, че детето до мен ме гледаше внимателно, и без това достатъчно уплашено от станалото. Но явно адреналинът си е казал думата, защото даже успях да му се скарам, като се лепна да гледа на задната врата (беше се опрял с цялата си тежест на вратата, уплаших се да не се отвори).

Като пристигнахме следваха още изпитания. Ски обувка се обува трудно, и се сваля трудно. Не ви пожелавам да разберете как се сваля ски обувка, ако имате счупване около глезена… Нейсе, свалихме я! След това ски чорапът… и двамата травматолози, които ме обгрижваха, веднага бяха категорични, че става въпрос за счупване. Вътрешно, без важен кръвоносен съд (отокът беше много малък), но все пак счупване. Мамка му!

Тогава беше момента да се удивя, че медицинския пункт има собствен, портативен рентген. Свикнал съм да мисля за тези места като за потънали в мизерия, но явно това беше оборудвано добре. Не искам да знам как са останалите по света (предвид какви са начините да науча Smile), но това в Пампорово имаше всичко необходимо за първоначални спешни мерки: апаратура, медикаменти и най-важното: персонал!

Персоналът там беше от двама лекари-травматолози. Баща и син. Бързо ме снимаха (две снимки в два различни плана) и изводът беше, че счупването се лекува с операция. Предложиха, ако искам, веднага да отиваме за Смолян и да го оправяме. Проблемът обаче беше, че трябва да се стои в болница 4-5 дни, а това нарушаваше всичко много сериозно. Едно е да съм в София в болница, друго е в Смолян.

Тъй-като операцията не беше спешна, с Веси решихме да се прибираме за София и да се оперирам там. Тогава хората сложиха гипс (от средата на стъпалото до средата на бедрото, една огромна гипсова “чашка”). Аз помрънках, докато ми слагаха гипса, но си пролича, че са професионалисти и че им пука и за моята болка.

След като направиха гипса, треснаха ми една инжекция против коагулация (образуване на тромби).

Междувременно Веси отиде до Малина да докара колата. Наложи ѝ се да кара ски в дъжд (да, като ме вкараха в спешното заваля дъжд, все едно не можа да подрани 1-2 часа тоя смотан дъжд Sad smile)? След това успяла да затъне с колата, та я бутали, но в крайна сметка я докара почти до спешната помощ. Аз, на излизане от спешната (вече оборудван с патерици) успях да се дотътря шейната, която бяха приготвили специално за да ме преведе през 15-тината метра до колата. Въобще, като ударя една черта сега: оказва се, че в Пампорово хората са изключително добре подготвени за такива ситуации, и че са човеци! Или поне тези, на които аз попаднах, бяха човеци!

Вечерта, естествено, беше “интересна”. Болки, пъшкане, учене как да ходим с патерица, как да качваме стълби, без да си счупим и другия крак или главата и т.н. На другия ден пак същото, само че този път и пътуване до София. Тъй-като се оказа, че в неделя по спешност може само в “Пирогов”, и тъй-като моят случай не беше от спешните, решихме да изчакаме до понеделник. Отначало бях реших да ходя във ВМА, но после получихме добра препоръка от близък приятел, която ни насочи към лекар от “Пирогов”. Свързахме се с човека и в понеделник в 11:00 “цъфнах” в “Пирогов”.

До сега не бях влизал там. Останах потресен. Ако има място, на което да му приляга “the house of pain”, то “Пирогов” е безспорен лидер за тази титла. Ориста на това място е такава, че там ходим всички с тежки проблеми, понякога видимо шокиращи останалите (напр. имаше две пребити възрастни госпожи, окървавени лица, абе… страшна работа).

Лекарят, с който имахме среща, ни разясни вариантите. Те бяха два. Най-класическият: гипс между три и четири месеца, след това поне месец-два рехабилитация. Риск от скъсяване на крака до 1.5 см.

Модерния начин за лечението на тези травми е с операция за имплантиране на пирон. В костта се слага имплант, който хваща счупените краища, държи ги да зарастнат заедно и след това подпомага възстановяването. Разбира се, НЗОК предпочита да плати евтиния начин и след това 2-3 месеца физиотерапия, отколкото да плати новия, модерен начин, при който след един месец си на крака, а след два и половина си напълно възстановен (това при “стандартна прогноза”, разбира се). НЗОК, странно как, покрива операцията, но не покрива импланта за нея. Все едно можеш да си я направиш без импланта… абе… няма смисъл да говоря.

Естествено, че избрах модерния начин на лечение. Първо, не ми се мисли как ще карам 3 месеца в гипс (а може и 4!), второ рехабилитации и др… остави тази работа! Имплант – имплант. Слава Богу, мога да си го позволя, въпреки че чинно си плащам и за здраве всеки месец. Нейсе, те пък дават лекарства на татко, така че… има някакъв вид социална справедливост!

След като реших какво да правя ме изпратиха за още две снимки, явно тези от Пампорово не им харесаха (на мен си ми харесваха, не можах да разбера Smile, сигурно не съм излязъл красив!). Направиха ми ги тия снимки (електронни плаки! Яката работа!) и като се върнах в кабинета се запознах с другия лекар, член на екипа. Много приятен, млад човек. Въобще и двамата лекари ми направиха много добро впечатление, защото бяха открити, определено много интелигентни хора.

И така, днес се състоя събитието. В МБАЛ “Св. Пантелеймон. Перфектно място, светещо от чистота. Внимателен персонал. Особено ме впечатли приемната лекарка, която ми отдели сигурно над един час обяснения. Какво правим, защо го правим, какво следва и т.н. Успя да ме предразположи, да избие голяма част от страховете ми. Поклон за такива лекари, които все още гледат на професията си не само като “как да направим повече пари”, а и като на призвание. Поклон!

Няма смисъл да обяснявам, че стаите са перфектни. Това някак е “по подразбиране” за тези места.

Около обяд дойде и анестезиолога. И той внимателен, обясняващ и точен. Спинална упойка, ОК. Шубе-не шубе… какво да правим. Един-двама приятели вече ме питаха “мъжко ли ще е или женско”, като чуха за упойката. Шегаджии! Да, ама да знаете, че спиналната е само инжекционна, а тези, с които нашите жени раждат (секцио основно) се правят със специален епидурален катетър, който няма много общо с инжекцията, която получава човек в моя случай.

Около 15:00 “започна сериозното”. До сега не бях стъпвал в операционна, уредите са плашещи! Макар че към края на операцията вече ми беше интересно и ги разглеждах, докато работят, в началото си беше яко шубе. Набързо абокат, след това упойката (брррр!), и след това… половината от мен отиде да се разходи някъде. Предполагам, до “Люлин” и обратно, предвид колко време ме държа изтръпнал.

Докторите си свършиха работата. Малко приличаше все едно правят основен ремонт на трабантче: “Подай ножа”, “подай чук”, “Бургия 30? Не? А 36? Е, дай нея”, чукане, тракане, рязане, пърлене… абе всички екстри. Важното за мен в случая беше, че след епидуралната упойка ми бяха треснали такова успокоително в абоката, че не ми пукаше за нищо Smile. Огледах всички машини, тази за поддръжка на живота и реанимация (беше изключена, макар аз да бях включен към нея), рентгена (як, мобилен ренген, dual screen!), разни други причудливи нещица по стените. И маркучи! Много! Спомних си “старите маркучи няма кой да смуче” на Джендема. Трябва да я пеем скоро пак някъде!

След операцията, още порядъчно изтръпнал, ме доведоха в стаята. И аз се запих да видя кво става във Facebook Smile.

Постепенно упойката отшумя, но засега обезболяващите си казват думата. “Изпих” и три банки с глюкоза. Въобще, гледат си ме добре. А, да, изядох и една салата с пица, което си беше изненада, но повече от нужна, предвид че почти 20 часа не бях ял.

И сега довършвам това. Както виждате, много впечатляващ край на ски сезона. Надявам се обаче да е за последно, защото аз от ските няма да сляза (докато мога), но определено смятам да си взема поука от станалото!

 

П.П. И много ме е яд за танците. Поне три месеца съм аут Sad smile!

 

Photo (cc) leeds Sackboy

Ски 2012

Ски 2012

 Пътуване, пътуване, пътуване. След като сте се напътували почти 24 часа, минали сте през 4 държави, гонили са ви италиански полицаи, за да ви спрат буса и да ви поискат документите за проверка, слагали сте вериги и сте преодолявали 18% наклон на пътя при -13 градуса, та след всичко това пристигате от София в Сорага, Италия.

Пътуването

…беше интересно. Случките от по-горе бяха напълно реални. Може би си струва да се спомене още тежкия сняг, който ни валя в Хърватска и Словения. След 400+ км в Хърватска при тежък, нощен снеговалеж и без кьорав снегорин мога да кажа, че всеки който се оплаква как не сме чистили нашите пътища ще го пратя да си гледа работата! Платена магистрала в Хърватско беше оставена на снежния произвол повече от 6 часа, докато пътувахме по нея. Не срещнахме нито един снегорин, единствените “почистващи” снега бяха безотговорните автобуси, летящи с 80-120 км/ч при максималнодопустими 60 (с оглед на обстановката). Ние бяхме принудени да караме с не повече от 60-70 км/ч, точно поради тежкия сняг. Но не се виждаше и помен от снегопочистваща техника!

В Словения нещата бяха с няколко идеи по-добри: виждаха се снегорини, макар магистралата отново да беше непочистена.

И в двата случая смело мога да твърдя, че нашите магистрали са с пъти по-добре обгеижвани, поне ако сравним нещата тази зима! Смело го твърдя, защото използвам доста нашите магистрали, и всеки ден гледам състоянието им, поне на тройните платна преди София. Така че следващия път, като се оплакваме, не е зле да знаем как стоят нещата при съседите!

Веднага след Любляна зачестиха предупреждения, че подходът към Италия откъм Триест е затворен поради силен вятър. Силен вятър наистина имаше, но пътят си беше отворен, за голям наш късмет (иначе маршрутът ни се увеличаваше поне с 300 км отгоре).

Имахме интересно преживяване веднага, след като влязохме в Италия. По това време аз шофирах. До два километра, след които влязохме в Италия (няма граница между Словения и Италия) зад мен светнаха две сини лампи и полицейски автомобил ни отби от пътя. Слава Богу, не беше заради нарушение. Поискаха ни документите на всички, провериха ги и ни пожелаха приятно пътуване. Явно български бус им се е видял твърде съмнителен по този маршрут.

След тази случка спряхме да похапнем (страхотно телешко, мммм!), и след интересен извънградски маршрут (който се оказа, че сме могли да избегнем, ама пуст GPS) пристигнахме в хотела.

Интересно пътуване беше, да видим как ще е връщането.

Ден 1-2: Алпе Лусия

Първия ден решихме да следваме указанията на ски-екскурзоводката и заедно с нея (и с буса на хотела) отидохме до Alpe Lusia. От там тръгва кабинкова линия до един от курортите, част от Dolomiti Super Ski. Dolomiti Super Ski представляват няколко несвързани един с друг комплекса, всеки един от които е поне толкова голям, колкото Пампорово или Банско. Комплексите са навързани само и единствено с безплатен транспорт, но понякога придвижването от един в друг комплекс може да отнеме до час и половина, покрай силно насечения терен (пътен наклон от 14% е нещо нормално за местността, най-тежкия наклон, по който минахме, беше 18%).

Беше време за най-сериозния разход: лифт картите. Имахме вариант да вземем лифт карти за част от комплексите (цена за възрастни: около EUR200), но предвид че щяхме да сме силно ограничени само в съответния комплекс, преценихме че е по-добре да дадем EUR240 на човек и да можем да караме където и да е в Dolomiti Super Ski. Ох! Но това “ох” беше очаквано, предвид че лифт картата винаги е най-солидния разход от всяка една ски почивка. Двама възрастни и едно дете: ~EUR650.

За EUR40/ден/човек получаваме:

  • Безплатен автобусен транспорт в региона
  • Достъп до стотици километри лифтове и писти
  • Безплатен достъп до всички съоръжения (от типа на Ski Park, детски комплекси и т.н.)

Като цяло сделката си струва, и ако го разделим на единица километър писти, излиза около три-четири пъти по-евтино от България. Това, разбира се, не значи че трябва да не се ходи в България, а че е крайно време в България да направят ски курорт с повечко километри ски писти (Банско, например, е много добър кандидат, друг такъв е Витоша).

Областта Тревали е страхотна! Първите два дни ние се завъртяхме основно около пистите на Alpe Lusia. Те ни се сториха доста подходящи, така че и втория ден “въртяхме” пак там. Дълги червено-сини писти, които като цяло добре отговаряха на нивото на компанията.

Ние с Веси се отделихме за малко, за да може да минем всички червени и две от черните писти (по които повечето хора от компанията предпочитаха да не минават), но като изключим това отделяне, си карахме с децата и приятелите.

Дни 3-4: За малко… но все пак

Новината на втория ден беше, че Мартин се разболя. Доста сериозно. Ние го оставихме с вирус и контролирана температура, оказа се че предписаното лечение не е подействало и се е наложило минаване на инхалации и венозен антибиотик. Състояние, близко до пвнемония, а той с неговия риск в белите дробове… нищо добро не би дошло от това. Като цяло много притеснително състояние, което веднага ни подтикна да търсим варианти за спешно прибиране на семейството ни към България. За съжаление, не беше възможно лесно да намерим такива варианти (говорим варианти на приемлива цена, защото Ал Италиа беше готова веднага срещу EUR1500 да ни превози, стига да стигнем до Милан). Слава Богу, след около 20 часа детето се стабилизира, след това тръгна към поправяне и като цяло, към момента в който пиша това (края на четвъртия ден), не се налага да се прибираме по спешност. Баба и дядо се справиха геройски с предизвикателството, макар че не ми се мисли през какво са минали… сигурно така и няма да научим.

Вторите два дни отново бяхме в Тревали, но този път в областта Сан Пелегрино. Там се оказа, че има много подходяща писта за Боян (4 г.), на която с майка му могат да си въртят колкото искат. А за останалите има добър “коктейл” от червени писти (компанията вече беше за червени писти и аз не им давах много-много да се отпускат по сини такива). Покрай моите усилия да ги карам по червени писти “ударихме” и един леко черен участък, но фактът че всички се справиха с него само ме обнадежди да не им позволявам повече да се “отпускат” по синьо :). Е, може от време на време, но в никакъв случай основно сини писти, както беше в началото.

Първия ден около Сан Пелегрино разучавахме и карахме. Втория, за съжаление, повече пиехме! В областта имаше чудовищен вятър, който доведе до това да спрат лифтовете точно в момента, в който компанията се беше разделила по различни склонове. Аз и Юлиян успяхме да се приберем с (извънреден) градски транспорт от края на една писта, а Веси с децата запънаха между пътищата и им се наложи с много клатещи се лифтове и червено-черна писта да слязат до автобусната спирка. То добре, че пак беше възможно… но като ги видяхме как изглеждат след слизането, веднага поръчахме топъл шоколад за децата и бира за Веси (аз мислех, че ще иска греяно вино, но тя реши бира… странна работа 🙂 ).

Досега, четири дни, всичко се развива по план. Като изключим една много тежка вечер, пълна с притеснения, спешни телефонни разговори, безкрайно и безуспешно ровене из Мрежата за възможни билети за самолет, автобус и коли под наем. Важното е, че детето сега е добре, чуваме се редовно и много се надяваме да не се стига до ситуация, в която да трябва отново да търсим спешни билети.

Мисля, че всички от компанията си почиват много добре. Единствено Ангел се опита да се разболее, но въпреки 37.8 температура заяви, че ще кара ски с нас. Дойде, беше на пистата със ските цял ден, и вечерта беше ОК. Много се радвам за страхотната му имунна система и за каления му организъм. И ще благославям винаги датчаните за това, че в детската градина го калиха по същия начин, както каляват всички деца там. Въпреки ужасените преживявания, при които баба му трябваше да го прибира целия мокър и с кал в гърба, при минусови температури. Оцеля, кали се, и сега боледуванията му се заключават обикновено с това: една вечер температура и готово. Да е жив и здрав!

Парк-хотел “Авизио” е страхотен, но мисля, че хората тук заслужават по-истинско ревю и на английски език.

Да се надяваме, че оставащите два дни ски и един ден пътуване ще минат пак така страхотно!

Заплес

Заплес

Сутринта на днешния понеделник беше доста интересна! Малко в китайския смисъл. Преценете сами:

  • Като тръгнах към офиса, на половината път се сетих, че забравих торбата с MacOS development хардуера, от който колега имаше нужда днес. Това е минусът целия хардуер да се побира в една хартиена торба… лесно го забравяш!
    Върнах се, разбира се, денят без тази торба щеше да е пълна загуба за един от нас!
  • Взех хардуера и обратно към офиса. Точно влязох там, оставих въпросния хардуер и отидох в стаята си, за да констатирам, че… служебния ми ноутбук е в гардероба вкъщи! А имах онлайн среща след около 45 мин.
    Проведох набързо daily scrum meeting-a с екипа и отпраших по най-бързия начин към къщи. Стигнах у нас навреме, за да проведа онлайн срещата си от дивана, и веднага след това отпраших пак към офиса за остатъка от деня.

Кратката математика от целия този заплес: вместо 18 минути пътуване и 12 изминати километра, към 10:45 се оказах с 64 минути в колата и около 55 изминати километра.

Сега разбирате ли защо толкова много се ядосвам, като Ангел проявява ежедневно, дори ежечасно, колосален заплес?

Танци и телефон

Танци и телефон

Тази вечер беше концерта, за който цялата група начинаещи тръпнехме как ще мине, какво ще стане и т.н. “Радини вълнения”.

Е, мина. Не беше толкова страшно, като цяло бяхме добре! Определено ни чака много още работа, но засега в мен удоволствието от клуба само се покачва.

Други документални снимки нямам, освен тази на Веси, след като се върнахме. Нямаме още “форма”, но някой ден може и това да стане.

Останалата част от деня за мен беше повече от добре. Мисля, че най-накрая се преборих с неприятния бъг на Google Galaxy Nexus телефона. Остава само да се уверя, че наистина всичко е наред, и този проблем ще остане в миналото.

Като изключим бъга, телефонът е невероятно добро устройство. Особено като му сложи човек custom ROM, а не този, който си идва с него.

Датско

Датско

Тази седмица беше паметна с това, че за пръв път от четири години насам, с Веси се озовахме заедно в Копенхаген. Търсен ефект, разбира се, Веси отдавна се “прицелваше” в някоя от следващите ми командировки, за да може да се види с приятелки, а и да направи и тя един бърз тигел по Strøget. И когато разбра за тази декемврийска командировка, веднага се ангажираха сили, за да се изстиска някак три дни отпуск (при нея отпускът е редовно в голямо “нямане”, такава е политиката на фирмата им).

Този път не ми се поемаха никакви рискове откъм билети и авиокомпании. При положение, че Cimber Sterling не летят в момента, а и няма други директни полети, направо се огледаха сериозните превозвачи и в крайна сметка се спряхме на Austrian. Малко по-скъпо, но за сметка на това стандартното Austrian качество. А и Виена продължава да е едно от малкото летища с безплатен wireless интернет.

В събота оставихме моите хора да гледат добитъка и отбръмчахме за Виена. Понеже имахме 2-3 часа между полетите, нямаше как да не отразим кафенце с нещо по-виенско така. Аз лично отразих и един сандвич там, понеже бях странно гладен (по никое време)!

Сашо, голямо благодаря за гостоприемството! Бяхте прекрасни с Катя: нахранихте ни, приютихте ни… за нас беше голямо удоволствие да бъдем с вас тези няколко дни! Надявам се да можем някак да се реваншираме, и извинявайте, ако има нещо! Изкарахме си страхотно, надявам се и за вас е било приятно и не сме ви били в голяма тежест (все пак, още 2 гърла, едно от които – вечно жадно).

В неделята се отбихме до Йеспър и Дани, на новогодишен гльог. Йеспър беше направил невероятен гльог, все пак си личи, че ги умее нещата. Веси още се опитва да постигне такъв добър резултат, но все още има какво да се желае :). С Йеспър и Дани не се бяхме виждали семейно от сватбата им миналата година, така че това гости ни дойде много добре!

На връщане от тях си говорихме с Веси, че ако ни се наложи да живеем в Дания, Kokkedal и регионът хич не са за пренебрегване. Сигурен съм, че цените там са над средните, но мястото е страхотно: спокойно, просторно, зелено!

Остатъка от седмицата за мен си беше “работна”, но Веси си беше в отпуск. Докато аз се занимавах със служебните задължения, тя обиколи плануваните места, понакупи това-онова (по някакво щастливо стечение на обстоятелствата беше забравила да вземе по-голям куфар 🙂 ), и се видя с който успя. За съжаление, не успяхме да се видим с много други близки хора. Много ми се искаше да видим Нора и Цецо и/или поне Поли и Микел. С Дони също не успяхме… Може би, ако имахме повече от три вечери, щяхме да можем.

Моята работа в Дания мина повече от добре. Нещата се развиват в посоката, в която се очакваше и (засега) тежката криза в ЕС не се усеща с пълната си сила. Версия 1.0 вече е на пазара, отзивите са отлични. Е, разбира се, че има какво още да се желае, но и затова много интересни неща се задават непосредствено, така че едва ли ще скучаем.

Дания иначе си е все така прекрасна, както си беше и преди. Вижда се колко много неща са се променили. Повечето – към добро. Датчаните непрекъснато се чудят как да подобряват нещата. Чух за предстоящи тригодишни ремонти на централния транспортен възел на градския транспорт в Копенхаген: Nørreport. Единственото място, на което се пресичат четирите вида обществен транспорт: влак, S-влак, метро и автобуси. А сега се чува, че три години ще е затруднено използването му, а две от тях станцията ще е изцяло затворена. Сигурно ще измислят някакво заместване, но няма да е лесно. Дано не забравя следващия път, че станцията може да е затворена, за да не разчитам на нея 🙂 . Но съм сигурен, че като свърши ремонта, ще е нещо фантастично!

На връщане нещата бяха доста “набързо”, като изключим това, че бях малко по-рано на летището. За сметка на това във Виена търчах (беше излишно, ама страх лозе пази). Видях се с колежка от Майкрософт. Споменавал ли съм, че доста пътуване има в Майкрософт 🙂 ? Кацането беше леко “блъскащо”, може би защото бях на предпоследния ред. Но нейсе, всичко си беше наред, и в 12 бях в леглото.

Командировката свърши, ред е на Коледата! И снегът също, да не се излага, че имам prepaid карта за ски в Пампорово по Нова Година!

Диета на бира и сладолед

Диета на бира и сладолед

Източник: “Beer and Ice Cream Diet” чрез Афанасчо
Комплимент към Григор за материала му за псевдонауката

Както знаем, необходима е 1 калория, за да се затопли един грам вода с един градус. Преведено на човешки език, това ще рече, че ако изядете много студен десерт (който съдържа основно вода), естествения процес по затоплянето на консумирания десерт до телесна температура буквално ще изсмуче калории от единственото място, от което тялото може да ги вземе: вашата телесна мазнина!

Да вземем за пример десерт, сервиран и изяден на температура, близка до нулата. Тялото, за сравнително кратко време, трябва да покачи температурата от нула до около 37 градуса. Както посочихме по-горе, за всеки грам от десерта, този процес ще отнеме около 37 калории. Вземайки един средно-статистически голям десерт (около 170 грама), по силата на закона за термодинамиката ще са необходими 6120 калории (1 х 170 х 37). Тези калории ще бъдат взети от телесната мазнина. Ако допуснем, че десертът ще е около 1200 калории, нетната калорийна загуба за организма ще бъде около 5000 калории.

Очевидно е, че колкото по-студен десерт ядете, толкова по-големи шансове имате да губите тегло бързо. Горния процес може да се приложи еднакво добре и към студени питиета, които се пият в ледена чаша. За всяка голяма, ледено-студена бира, вашето тяло ще трябва да отдели 12500 калории, за да затопли бирата от 12 до 37 градуса, което е както и да го погледне човек сериозна калорийна загуба.

Замразените десерти (напр. сладолед), носят още по-голяма полза, тъй-като отнемат 83 кал/гр, за да се разтопят (т.е., за да стигне температурата им до 0 градуса), и допълнително още 36 кал/гр, за да стигне телесна температура, за едни наистина впечатляващи резултати.

За съжаление, за тези които смятат да ядат пица, докато пият бира, трябва да отбележим че пицата (заредена с много калории и сервирана с телесна температура) предизвиква обратния ефект. Наблюдателният читател обаче сигурно е забелязал, че очевидното решение в този случай е да се изпие много бира, докато се изяде пицата, както и веднага след това да се изяде огромно количество сладолед.

Всички щяхме да сме слабички и в изключителна форма, ако вземахме тази диета от пица, бира и сладолед насериозно!

Image (cc-by) Steve & Jemma Copley
Среща на потребителските групи 2011, Банско

Среща на потребителските групи 2011, Банско

imageТози уикенд се състоя срещата на българските потребителските групи на Майкрософт. Едно събитие, началото на което беше поставено миналата година, когато съвсем от нищото с Тишо и Маги решихме “абе защо да не направим оффсайт среща на потребителските групи?” Тогава срещта беше страхотен успех (по мое скромно мнение). И поради това колегите от Майкрософт решиха да повторят тази година.

Миналата година бяхме на Катарино Спа. Тази година – в хотел “Св.Иван Рилски” в Банско. Не че в Катарино ни беше зле миналата година, просто организаторите явно решиха да заложат и на разнообразието.

Много неща се промениха от миналата година. Нито аз, нито Маги вече сме в Майкрософт, но ентусиазмът за това събитие остана. Аз чаках с нетърпение потвърждението на моята регистрация, сигурен съм че и всички, които са заявили регистрация също са тръпнали дали ще бъдат одобрени. Тъй като събитието е безплатно, винаги има много желаещи, а бюджетът за съжаление е ограничен.

И поради това много се ядосах, когато колегите споделиха, че от 140 места минимум 15 човека не са се появили на събитието. Т.е., регистрирали са се, имали са късметът да бъдат потвърдени, и след това просто не са дошли. Не са се обадили предварително (за да може някой друг да заеме тяхното място), не им е пукало никак… нали не са плащали, те кво губят?

Затова и си говорихме, че за в бъдеще може би това събитие трябва да стане платено. Символично, но да има такса, която например да покрива нощувката и част от кетъринга. Примерно – 50-80 лв на човек. И така селекцията ще стане от само себе си, защото който пръв е платил, той получава гарантирано място. И когато платиш, тогава сто пъти ще се замислиш дали да се отнасяш така лекомислено към твоите собствени парички! А 50-80 лв е повече от нормален разход за такова събитие, който ще отсее и хората, които дойдоха, но дойдоха, за да си направят кефа в басейна, а не да участват в семинарната част. Тези хора вероятно не биха дошли, ако трябва да извадят парички. Но на безплатна софра, що не?

Въобще много мога да пиша, но ще спра до тук, че започнах да се паля! Надявам се само догодина да не се получава така, точно благодарение на нови регулационни механизми. Хубавото е, че и колегите малко или много са съгласни.

Иначе, тази година съдържанието надмина миналогодишното. Windows 8 Developer Preview беше това, на което аз обърнах специално внимание. И останах много доволен. Всички презентации, които гледах, бяха перфектни. Е, имаше малко технически затруднения при едната, но това са рисковете на живото предаване.

Емо ни показа най-важното от //Build. Стана страхотна дискусия.

Бранко продължи с по-дълбоко представяне на новото в METRO приложенията.

Марти накрая ни довърши с благините, които Visual Studio подготвя за нас в следващите си версии.

Казах ли колко много съм доволен? Получи се точно така, както очаквах: “жива” презентация, с дискусия и обмен на мнения. Със спор там, където се яви нужда, и с шеги там, където е още рано да се каже как ще стоят нещата след година, когато Windows 8 вече ще бъде между нас.

Дочу се слух (той витае от доста време), че се подготвя Market поддръжка и за България… дано! Предвид факта, че Apple отвориха iTunes за България, Майкрософт е длъжен да направи нещо. Или… алтернативите няма да ми харесат.

След семинарната част имаше т.нар. chalk talk, на който аз лично наблегнах на биричка и на сладки приказки с бившите колеги (но все още истински приятели). Поговорихме си за “живота от нещата”. Радвам се, че този път повечето новини бяха добри.

Вечерта се завихри див купон. Чак да не повярваш develpers какви неща могат да покажат на дансинга. Аз, естествено, бях себе си, но поне поиграх доволно много хоро. Аз също така пазих и поведение, защото все пак на другия ден трябваше да съм читав. Легнах си в 01:00, доколкото се чу, купонът е свръшил към 05:00. Няма да ви казвам как гледаха на сутринта някои от участниците Smile .

На другия ден всички поживо-поздраво си казахме “довиждане” и така до следващата година.

Аз лично много се надявам тов да се превръне в традиция, подобна на “Дни на Майкрософт”. Сигурен съм, че за истинските участници, за които събитието не беше само безплатна софра, също е било много полезно. Както презентациите, така и възможността да обменят мнения и контакти с колегите.

Благодаря много на Майкрософт за дадената възможност и за тези два дни. И до догодина!

Продава се комплект за хол на старо

Продава се комплект за хол на старо

Разделяме се с мебели, които “наследихме” при покупката на къщата. Тези дни си купихме нов диван, така че стария заедно с “партньорите” си от оборудването, се продава.

Мебелите са използвани. Даже добре използвани. Имат своето износване и дефекти, затова и цената им е символична. За чисто новия ви хол едва ли са подходящи, но ако имате вила или къща, в която се отбивате рядко, са идеални!

Принципно, продавам мебелите на цена по договаряне, но реших да си спретна един мини-търг. Началната цена е 50 лв за целия комплект от: диван, два фотьойла, две табуретки и холна масичка. Ако ги искате, пишете в коментарите. Ако някой вече ги е поискал преди вас, може да предложите по-висока цена и това ще ви направи предпочитан пред него. За да следите кой какво е предложил след вас, може да се абонирате за коментарите.

Понеже тази страница ще се реферира и от други места, само цената ще определи кой ще вземе мебелите. Ако никой не ги иска, ще пробвам друг подход или ще ги изхвърля.

Точно след една седмица, в 18:30 на 04.10.2011, този с най-високата цена ще вземе мебелите. Единственият начин да ги вземете веднага, е да дадете buy-out цена от 180 лв, с която те веднага ще станат ваши.

Транспорта е за ваша сметка! Мебелите се намират в с. Лозен, около 8 км от ж.к. Младост! Аз не мога да ви съдействам с транспорта.

Ето галерията с мебелите:

Успех!

Обявата в Продавалник

“Английският съсед”, еп.1 снощи

“Английският съсед”, еп.1 снощи

От блога на Валенс научих за “Английският съсед”. Понеже този тип взаимоотношения винаги са ме привличали с противоречията и ситуациите си, бях решил че задължително трябва да гледам филма. Книгата е в процес на поръчка вече, така че задължително ще си прочета и книгата, най-вероятно после или още докато дават филма по К1.

Първата серия вече изгледах снощи, затова ми се ще да напиша малко.

Първо: много ми хареса.

Аз ходя леко настрани от серийните български филми, но ако и останалите са като “Английският съсед”, ще трябва да ги открадна от замунда, за да ги изгледам. “Стъклен дом” може да се гледа законно от сайта на бТВ, за останалите не съм сигурен. Снощи обаче искрено се забавлявах с първата серия на новия сериал, въпреки малкото телевизорче в хотелската стая.

Татяна Лолова прави невероятна роля. Не че от нея може да се очаква друго, безспорно една от най-големите актриси на няколко поколения.

image“Английският съсед” Лесли Грантам (Leslie Grantham) изкърти мивката в хотела. Симпатяга на място, пресъздава много добре колко омотан може да се чувства чужденец, попаднал неподготвен в нашенския бит. Да знаете само колко пъти съм виждал подобни изрази по лицата на колеги и приятели от чужбина Smile… Както може да се прочете из онлайн парцалите в България, изглежда най-характерното нещо за този човек е, че е бил осъден и лежал 10 години в затвора след присъда за убийство (което извършил на 19). Браво бе, “журналистите”, за пореден път.

Лафазанов малко ме разочарова. Може би в следващите серии ще е по-добре, но засега с нищо не се впечатлих, освен с това, че самото му присъствие в която и да е продукция по подразбиране ти вдига “смехолина” поне с 20%.

image“Кмета” не беше зле и той. Още се хиля, като си го представя в лотос, повтаряйки “инвестицииииии, инвестициииии….”.

Абе с две думи – беше ми кеф. Чакам с нетърпение продълженията и от сега се чудя как ще се преборвам с Веси да гледам сериите, които са петък вечер късно, т.е. нормално по това време сме все “някъде с приятели” (снощи беше изключение). Ще видим!

Второ: БНТ обаче много ме издразни.

Не знам на кой му беше дошла на ум “гениалната идея” преди премиерата на първа серия да има 20 минутен документален “филм за филма”. Почувствах се все едно Николай Хайтов ми разправя предварително какво ще се случи в “Капитан Петко Войвода”, със сигурност гледалите филма преди 10.11. помнят що за простотия беше това разказване. Докато аз с нетърпение чаках филма, хората създали го се изреждаха да ми казват колко е велик и как супер са се кефили да го правят. А мен само едното нетърпение и любопитство ме държеше буден – след дълъг петък и около 200 км от СФ до Девин. След първите 5 минути вече ме държеше буден не само нетърпението, ами и яда: нищо не може да ви разсъни по-добре от цветисти псувни, които ви идват в главата по адрес на гения, наредил програмната схема на БНТ. И понеже документалното парче продължи 20 мин (колкото половината филм), имах шанс да упражня фантазията си с нови и нови псувноформи по адрес на тая личност. Надявам се яко да го е сърбял гъза този тежък комплексар към времената, когато Хайтов ни говореше безспир преди поредната серия…

Иначе: чакам с нетърпение останалите три серии.

Както и книгата.

Снимките са от сайта на БНТ. Там са с Full Copyright, въпреки че е спорно доколко етиката може да позволи една национална телевизия, издържаща се нашите данъци, да има full copyright (същото важи и за всяка държавна институция). Употребата на снимките тук е цитат (по чл.24(2) от ЗАПСП). Ако някой има претенции, да пише.

Летни разходки: Сопот-Дерменка

Летни разходки: Сопот-Дерменка

110716_1407_7785.2048x

Преди месец с Тишо и Дени решихме да си направим една разходка из планините. От многото варианти избрахме маршрут Сопот – х.Дерменка – Сопот. Удобно, защото можеш да оставиш колите на лифта, да се разходиш за ден-два и да се прибереш пак с лифта.

Уговорката за събота сутрин (17.07.) направо на лифта се оказа ефикасна, защото така изгубихме минимално време за мотане насам-натам. С Веси бяхме доста по-рано в Сопот с идеята да закусим добре и да си вземем сутрешната доза химия Smile.

В 09:00 вече бяхме на линия и около 09:30 вече бяхме на лифта към “Незабравка”. Бяхме леко неприятно изненадани от факта, че лифта работеше само до междинна станция, но нали сме тръгнали на разходка… пък и да не бяхме тръгнали на разходка, пак нямахме много избор: чакаше ни още 40-60 минути ходене, при това по доста стръмен маршрут. На мен лично ми дойде малко нанагорно, особено първите няколко минути, но след като влязах в ритъм вече нямах кой-знае какви проблеми (отне ми повече от половината склон, отначало си мислех, че ей тук сега ще пукна).

Някъде по този път се сетих да пусна и My Tracks, за да запиша разходката.


Вижте Сопот – х.Дерменка на по-голяма карта

Тук е мястото да кажа, че очаквах далеч по-слабо приложение, но My Tracks надмина очакванията ми, успявайки да запази добре нашия път и да не изхаби съвсем батерията на телефона ми. При всички положения обаче ще ми трябва допълнителна енергия, ако ще ходя повече с My Tracks. Вече поръчах едно такова, да видим дали ще свърши работа (подаръкът от Кирчо за съжаление се оказа от най-евтините соларни батерии и се скапа след 3-4 използвания).

110716_1207_7783.2048xПо пътя към х.Дерменка спряхме на х.Добрила. Много добро място, допадна ми доста. Като изключим огромната, зарязана соц, постройка в близост, мястото ще е фантастично за прекарване на няколко истински зимни дни там. Е, няма ски писта (освен една зеленееща, кратка такава за деца), но пък зимата едва ли ще е супер населено, т.е. по всичко изглежда, че може да даде много спокойствие и бял пейзаж. Още тогава си обещах да организирам нещо, вече работим по въпроса, дано се получи!

На х.Добрила “поехме” по една студена бира, взехме въздух и изсушихме фланелките. След което тръгнахме по останалата част от пътя към целта на деня.

Цялото ходене ни отне около 4-4.5 часа. Стара Планина като цяло е страхотно място, но денят беше толкова горещ, че добре че бяха малкото горички по пътя, иначе сигурно нямаше да стигне 1.5л вода на човек. А в Балкана няма вода така, както в Родопите.

Обичам статистиките, а вие? Според My Tracks, статистиката за цялото ходене този ден е:

Всичко изминати 13.63 km (8.5 mi)
Общо време (с почивки и всичко) 5:35:46 ч.
Чисто ходене 3:35:14 ч.
Средна скорост за цялото време 2.44 km/h (1.5 mi/h)
Средна скорост на ходене (вижда се какви пишман туристи сме Smile) 3.80 km/h (2.4 mi/h)
Макс. скорост 5.58 km/h (3.5 mi/h)
Мин. височина 1500 m (4922 ft)
Макс. височина 1890 m (6201 ft)
Общо изкачване 2153 m (7062 ft)

И х.Дерменка, и х.Добрила бяха много добре технологично оборудвани. Оставям настрана факта, че х.Добрила има webcam (което като че ли е върха на сладоледа вече), и на двете хижи имаше безжичен интернет. Вече като че ли се налага правилото “GSM може да няма, безжичен интернет – има”. Виждал съм го на повече от две планински места, което ясно показва кое е по-необходимо за човека Smile.

На х.Дерменка похапнахме както си следва, поговорихме си и по леглата. Единственото странно нещо в цялата ситуация там беше, че в стаята ни, мъничка и пълна с легла, нямаше отварящ се прозорец. Което ни принуди да внимаваме какво правим в банята, защото беше ясно, че ще се спи с отворена врата към нея.

Още вечерта се роди идеята на другия ден да не се връщаме към х.Добрила, а да слезем към с.Кърнаре и от там с обществения транспорт (какъвто хванем) да стигнем до Сопот. Така ще видим повече и по-различна планина, а и няма да се връщаме по маршрут, който вече познаваме. Жените малко помрънкаха (Веси се отличи!), но нямаха много избор.

И така, на другия ден потеглихме към с.Кърнаре. Местните ни увериха, че час и половина щяло да стигне, но с нашето ходене се оказа значително повече. Това, че основната част от маршрута беше слизане допълнително утежни нещата и към края вече оплитахме краката и колената сериозно се обаждаха. Маршрутът за деня беше както следва:


Вижте х.Дерменка – Кърнаре на голяма карта

Статистиката от този ден е:

Всичко изминати 8.83 km (5.5 mi)
Общо време 2:55:50
Чисто ходене 2:06:35
Средна скорост за цялото време 3.01 km/h (1.9 mi/h)
Средна скорост на ходене 4.18 km/h (2.6 mi/h)
Макс. скорост 6.53 km/h (4.1 mi/h)
Мин. височина 566 m (1857 ft)
Макс. височина 1614 m (5295 ft)
Общо изкачване 496 m (1627 ft)

Интересното дойде, когато пристигнахме в с.Кърнаре. Оказа се, че влака за Сопот сме го изпуснали, а автобус всеки знаеше, че има, но никой не знаеше кога го има. Чакайки на спирката се сетих за Шефа – стар казармен познат, родом от Сопот, за който друг приятел ми беше казал, че си карал отпуската в Сопот. Дръннах му един телефон и се оказа, че е наблизо и че (типично за него) няма да има никакъв проблем да удари едно рамо и да ни закара от Кърнаре до Сопот.

Речено-сторено. След по-малко от чак Шефа беше на място, награби остатъка от нас (някои вече бяха тръгнали с автобус, но аз бях дал дума да чакам) и ни закара тъкмо до лифта. По пътя ни открехна за интересни подробности относно Сопот, родовете там и генетичната им обвързаност с Вазов (публично вярване е явно, че поне 20% от Сопот са генетични потомци на големия писател, отличил се като голям и в една друга област). Също така по пътя ни показа и кръчмата, в която с голямо удоволствие похапнахме, преди да тръгнем за Пловдив. Шефе, голям си, едно голямо “благодаря” за теб, човече!

Като цяло за двата дни се събраха около 20-22 км ходене. Което за нашия начин на живот никак не беше зле. Видяхме две много добри хижи, върнахме се със здрава мускулна треска.

Но пак ще повторим. Райското пръскало ни чака. Не знам дали тази година, но ще го видим. Направих и снимки, но публичен албум не съм пускал… който трябва и знае къде, може да ги намери Smile

Theme: Overlay by Kaira Extra Text