Днес наблюдаваме първите горчиви плодове от чисто машинното гласуване. В Благоевград избираха извънредно кмет.

Според “Дневник”, към 17:00 ч избирателната активност в града е била 20%, с цели 27% по-малко от 17:00 ч на предишните общински избори.

Когато в импотентния предишен парламент се дърляха за изключителното машинно гласуване, без никакви хартиени бюлетини, паралелно във Фейсбук се дърляхме за това каква огромна глупост е подобна идея. Особено за избори, които практически бяха след два-три месеца.

Тогава най-големият довод беше, че чрез единствено машинно гласуване лишаваме огромна част от избирателите от възможността да подадат гласа си. Което е скрито въвеждане на образователен ценз. Което без съмнение удря върху по-нискообразованите слоеве на обществото. Които обаче имат същото право да гласуват, както всеки друг.

Сега в Благоевград виждаме какво става. По-малко от половината са гласували при “само-машинните” избори. Ще е интересно да видим дали в секциите, където има само хартиено гласуване, имаме същата ниска избирателна активност. Ако активността в “чисто хартиените” секции е същата, значи причината за ниската избирателна активност най-вероятно е другаде. Ако обаче там видим активност, която е подобна на тази на миналите общински избори, тогава нещата ще са съвсем ясни.

По БНТ1 интервюирани от “чисто хартиената секция” хора споделиха, че ако е било машинно гласуванаето и там, те не биха гласували. Естествено, имаше и хора, за които машинното гласуване не беше проблем. Но дали без да искат, дали нарочно, от общо три интервюта в две от тях говореха, че не биха гласували, ако гласуването беше с машина.

На 11.07. май по-интересното ще е колко хора са гласували. Защото, по мое лично мнение, ако са гласували под 30% от хората, избраният парламент ще бъде всичко друго, но не и легитимен такъв. Особено, ако няколко месеца преди това сме имали много по-висока активност.

Естествено, законът не допуска сценарий, при който под определен брой гласове изборите да са нелегитимни. Те винаги са си. Депутатските места се разпределят според броя на валидните гласове. Но от чисто морална гледна точка избори, при които на сила част от хората са лишени от възможността да подадат гласа си, не са легитимни.

Знам, че много от моите интелигентни и знаещи приятели ще си кажат “абе какво толкова, толкова е лесно с тези машини, че ако някой не гласува, то проблемът си е негов”.

Аз не съм съвсем съгласен с подобно твърдение.

Познавах и познавам много по-възрастни хора, от поколението преди моето (че и от моето!), които само при мисълта да се сблъскат с машина срещу тях изпадат в такова отрицание, че дума да не стане да пристъпят в секцията.

Тези хора се притесняват от тяхната неграмотност по темата. Особено ако са във възраст, в която обществото някак очаква тези хора да могат да се оправят с банкомат или машина за гласуване.

Но тези хора най-вероятно виждат момента с машинното гласуване по следния начин:

1. Те така или иначе гарантирано ще имат проблем с машината.
2. Ще трябва да искат помощ
3. Цялата комисия, а и тези, които чакат след тях, ще осъждат неграмотността им.

Следователно, тези хора ще предпочетат да си останат вкъщи, отколкото да отидат и да упражнят правото си на глас. Никой, независимо колко е грамотен или образован, не обича да бъде осъждан за това, особено публично.

Така, че в крайна сметка може да се окаже, че ще имаме едни избори, при които избирателната активност ще е драстично намаляла. От това ще са пострадали предимно париите, в които имаме избиратели, които по една или друга причина не умеят да работят с електроника (да, даже и с банкомат). Според мен тези партии са ДПС, ГЕРБ и БСП (заради възрастните хора).

Вчера се хванахме на бас с приятелче. Искаше ми се да вкарам малко интрига в тези избори, та затова, като чух с уверен глас “ДБ ще има най-малко 15% на тези избори”, веднага реших да го предизвикам с един облог. Според мен ДБ няма никакъв шанс да направи 15% на тези избори. И облогът е бутилка с добро уиски по избор на цена около 150 лв. Това са горе-долу бутилките, които си пия с най-мног кеф.

Признавам си обаче, че тогава въобще не се замислих за тази шашма, която (точно “ДБ и приятели”) заложиха в сегашните избори. Днес разсъжденията ми са в посока, че може би приятелят е бил прав, особено ако така или иначе разполага с вътрешно-партийна информация от проучвания, при която е било вече ясно, че избирателната активност сред не-ДБ избирателите ще да е ниска.

Но каквото – такова. Басът си е бас. Кой ще пие добрата бутилка ще се реши само след две седмици.

---

Image by rawpixel.com

Днес Нена Троли, една любима, виртуална, приятелка, с която спорим бясно и безнадеждно, ме попита:

“Защо наднационалната концепция толкова те плаши? Нали постоянно слушаме за примери за успешни конфедерации? Така или иначе националната се е наложила преди век, примерно, с по-съществени корени отпреди два века, защо мислиш, че ще е вечна?”

Въпроси като тези са причината да харесвам да споря с нея. Не знам дали е истински или фалшив профил. Надявам се да е истински, въпреки фалшиво изглеждащото. Замислих се над темата и ето какво измъдрих.

Не съм сигурен доколко Нена е права, че концепцията за националната държава е отпреди век. Може би, за България, това е било така, предвид османското владичество, продължило стотици години. Но за мен концепцията за националната държава много или малко се покрива с концепцията за нацията, за народа. Т.е., всеки народ, който се определя като такъв, има право, ако не и задължение, да има своя държава. Не гарантирам, че мнението ми е меродавно, но така мисля.

За мен принадлежността към коя да е нация е плод на биологична случайност. Родил съм се в българско семейство, възпитан съм като българин. Ако се бях родил със триста километра южно, най-вероятно щях да съм грък. Ако се бях родил с петстотин югоизточно – турчин. Или кюрд.

Въобще, ние нямаме никакъв контрол върху националната ни принадлежност. Получаваме я по рождение. Не е наше постижение. И от там изразът “горд съм, че съм българин” не ми е много ясен, защото не виждам какъв е моя принос в това, че съм българин. Но не за това ми е приказката. Това, че не зависи от нас не значи, че трябва да се отречем от нея, да предадем националния идеал, за който само преди сто, сто и петедесет години хората са оставяли костите си по поля и гори.

Хората, които се определяме като българи, сме най-концентрирани в рамките на националната ни държава. Същото е с другите националности: най-много концентрирани сърби на едно място, например, има в Сърбия. Най-много германци – в Германия. И тѐ така нататък. Тези общности ще останат винаги така, освен ако някой друг народ или друг “наднационалист” реши, че е време да бъдат претопени.

Нена ме пита “защо ме е страх от конфедерацията”. Аз не съм сигурен, че определям чувството като “страх”.

По-скоро чувството е отвращение. Отвращение от тези, които потенциално биха управлявали една такава “наднационализация”.

Отвращавам се от това някой друг да има право да определя съдбата ми:

• Да ми казва колко кражба всеки месец ще трябва да отделям от заплатата си, за да му издържам крадливата администрация
• Да ми казва колко кражба всеки месец ще трябва да отделям от заплатата си, за да му издържам крадливата и корумпирана администрация.
• Да ми определя какво ще учат децата ми и да ме задължава да пращам децата ми там, за да учат това, което той е определил.
• Да ми влиза в къщата и да ми обяснява как трябва да водя такова и такова обучение на децата ми, защото така било “правилно”.

Това отвращение е подтикнато от поведението на тези, които имат претенции да стоят начело на тази “конфедерация”. Тези, които за пореден път трябва да ни поведат към “светлото бъдеще”, в което няма да има държави, няма да има валути, ще има общи данъци и всеки ще се обръща към другия с предлог в род и време, каквото другият си пожелае.

С две думи: “Великият ЕСССР“. Който ще се случи след “Великата ЕСССР-истична революция”.

Отвращава ме тежката, лакома, претенциозна и нахална бюрократична структура, която има наглостта да определя коя държава какво мнение трябва да има. И да се сърди, когато държавата го няма това мнение. “Плаши” ме възможността същите тези бюрократични тулупи да ми определят ежедневието.

Отвращава ме стремежъм им към повече кражба от всеки от нас, за да имат пари, които да преразпределят по приоритети, които дори не са ми близки.

Отвращава ме стремежъм им към социализъм, към изравняване на всеки и на всичко. Това го видях веднъж в Дания и ме отврати по горе-долу същия начин. Знаете ли какво е първото нещо, което човек прави, когато направи успешен датски бизнес? Бяга от Дания. Бяга, поне на хартия. Защото никой не желае да бъде ограбван от собствената му държава. Ето това ме отвращава.

И днес си говорим за концепцията на Държавата в своята “необходима излишност”:

• “Ама кой ще строи пътищата, ако я няма Държавата?”
• “Ама кой може да ни гарантира безопасността, ако не е Държавата?”
• “Ама как така без Държавата да ни осигури безплатно здравеопазване?”
• “Ама как така всеки ще има право да носи оръжие, нали Държавата се е погрижила за нас?”

Ако отговорите на тези въпроси в ЕСССР не бяха толкова отчайващи, може би и мен нямаше да “ме плаши” тази концепция. Но днес “развитото европейско съветско социалистическо общество” се е развило в посока, в която не искам нашето да се развива. “Колективизацията на общественото мнение” е достигнало нива, които от тук ми се струват ужасяващи.

Ще дам само един пример защо “националната държава” за момента ми се вижда като приемлив начин да гарантирам “нормалността” така, както я определям според моите ценности и представи за нормалност.

“Плаши ме” възможността французи и германци (двете най-големи европейски държави) да гласуват заедно и да превърнат земите ни в икономическо гето, “назначавайки” 25% “наднационален” корпоративен данък, например. Защото за тях това ще е добре: фирмите им няма да бягат при нас, за да се спасят от кражбата там.

Може би за Нена това няма значение. Поради това тя е смело “за” това да станем “поредната Съветска република”. Може би навремето е имало хора, които са се чувствали като нея и са работили активно, за да се превърнем в държава, част от СССР.

Днес обаче аз не желая да станем част от нов ЕСССР. Моето мнение е, че ЕС трябва да остане в сегашния си вид, ако не и да отстъпи малко откъм потъпкването на националните суверенитети, което започна си позволява.

Този юли вероятно ще има Негласувал: Achievement unlocked. Така стоят нещата. Но поне смятам да спазя традицията и открито да си заявя за кой щях да гласувам, ако гласувах.

Според мен, изборите на 11.07. ще са характерни с две неща:

1. Ще са “междинни” избори.
   В смисъл, че скоро след тях отново ще има нови избори. Може би януари. Освен, ако разбира се, не се допуснат безпринципни коалиции, което няма да е нито нещо ново, нито неочаквано.
2. Няма да донесат кой-знае каква промяна в обществените нагласи.
   Това, че има вероятност ГЕРБ и ИТН да си сменят местата не е никаква промяна, а затвърждение на статуквото, че масовият български избирател е популист, който чака поредния месия. Т.е., нищо ново.

Аз неколкократно споделих, че не ми излиза сметката да правя самостоятелно пътуване Созопол-София-Созопол само, за да пусна гласа си на тези избори. Сметките не излизат нито икономически, нито политически, нито пък от чисто рационална гледна точка. Това не значи обаче, че нямам мнение за кой бих гласувал. Напротив. А и ако около датата на изборите се появи възможност, бих пътувал до София с приятел

Моят предишен избраник, “Демократична България” този път яко разджурка листите си. Божо, за който гласувах миналия април, вече е на избираемо място в друг софийски МИР. Което няма лошо: мисля, че като депутат от опозицията ще има много по-голям шанс за промяна на нашето електрическо управление, отколкото като външен експерт на опозицията. Естествено това, че ще има шанс, не значи, че ще успее да промени нещо, но може поне да работи в посоката: обещания, проекто-закони, бутане в правилната посока на стадото от 240 народни представители, голямата маса от които изчерпват ИТ културата си с това да гледат порно в Интернет.

В моя 23-ти МИР (райони Витоша, Изгрев, Красно село, Лозенец, Младост, Панчарево, Студентски град, Триадица) има точно трима кандидати, за които бих гласувал без никакви колебания: Георги Ганев, Теди и Елисавета Белобрадова. Докато Георги Ганев е вероятно на избираема позиция (5-ти в листата), Летящата Козила (Елисавета Белобрадова) може да припари в Парламента само, ако се гласува преференциално и успее да се пребори за преференция. Д-р Теодора Върбанова, Тедчето, според мен, е само като необходим пълнеж в листата. Въпреки нейната безкрайна енергия не мисля, че би могла преференциално да успее да измести тези в челото, не и тези избори. Може би на следващите ще я видим още по-активна.

За мен икономическата трезва мисъл има по-голямо значение от симпатичния, остър език в Парламента. Поради това и бих предпочел Георги Ганев, с 23/105.

Един приятел ме попита преди дни “добре де, защо толкова много пишеш срещу тях, когато това е твоя избор?” Мисля, че много хора си го мислят това. Още отпреди три месеца, когато писах с много огорчение за програмата на ДБ.

Та, значи за всяка една партия да си има някой като мен сред симпатизантите е по-скоро разрушително, отколкото градивно. Потенциален глас, който обаче е толкова критичен, че може да отлее други потенциални гласове, които иначе не биха се замислили за някои проблеми.

Моят най-голям проблем с “Демократична България” е политическото лицемерие. В смисъл, всеки един от (официалните) участници в управлението на партиите в тази коалиция не се свени да покаже колко е “модерен-ляв”, “модерен-десен” или обикновен “бивш-ДЕОС”. И това няма нищо лошо. Хората имат предпочитания, мнение и политическа ориентация. Дори тези да не съвпадат с моите такива (а те често не съвпадат), свещено право на тези хора е да ги имат тези мнения и да си ги изразяват публично.

Проблемът обаче е, когато партията няма мнение. А партиите в тази коалиция често нямат мнение по много въпроси. Донякъде и заради принципно-десни хора като мен, които не биха им простили “левичар-марксизъм” позиции по щекотливи въпроси.

Ей ги например няколко случая, само от последните няколко дни, в които нямаха мнение и продължават да нямат:

Ситуацията с липсата на българска подкрепа за РСМ

Всички (или почти всички) ДБ фенове по моята листа изразиха явна подкрепа за РСМ, въпреки цялата отрова към България, която официално се излива от политиците им. За тях българският интерес е по-маловажен от интересите на ЕСССР и евентуално на Северна Македония. Или (заблудено) си мислят, че подкрепяйки РСМ подкрепят и интересите на България.

На сайта на ДБ няма нищо.

Ситуацията с декларацията към Орбан, защитаваща ултра-ляво-либералните в ЕСССР

Отново всички (или почти всички) ДБ фенове от моята листа горещо защитават правото на ЕСССР да се меси в суверенните дела на една страна-членка.

На сайта на ДБ няма нищо.

Безтегловност, характерна само за (ляв) център

Имам купчина разсъждения защо центриските партии са най-рискови. И в този смисъл “Да, България”. Но съм си обещал, ако остане време, да ги формулирам и публикувам едва след изборите. Защото всичките ми изводи са базирани на поведение от страна на партията, която бих подкрепил.

Все още подкрепям “Демократична България”, защото съм уверен, че ще са страхотна опозиция. Да, има риск да стане и управляваща, ако се коалира с ИТН, но този риск за момента ми се струва премерен, Нещо като риска да отменят истински плоския данък, който така или иначе унищожават чрез програмата си. Но пък и такова правителство не би било дългосрочно, предвид това как се развиват прогнозните резултати за следващия парламент.

Скоро се пошегувах с приятел, че ако един ден “Демократична България” имат реален шанс да са първа политическа сила, най-вероятно не бих гласувал за тях. Предвид официалната безпринципност по важни за мен политически въпроси и позиции смятам, че ДБ биха били полезни като опозиция, но изключително вредни, ако определят ключови, държавни политики.

Но на тези избори няма опасност това да стане. Дори да направят следизборна коалиция с ИТН и евентуално МаяМа (това ще е позор, но го има в лотарията), отново няма да могат самостоятелно да решават важните неща.

Затова, ако гласувам, на тези избори отново бих подкрепил “Демократична България” с 23/105 (или 23/119, или 23/110).

Миналата година по това време писах за перфектната ВЕИ/ФЕИ, която бих искал да имам един ден.

Днес ми попадна интересен доклад, писан от Стоян Панчев, който е човек, в чийто либертариански възгледи нямам грам съмнение. Прелюбопитното нещо беше, че докладът беше относно енергията от ВЕИ. И на всичкото отгоре беше позитивен. Като цяло материалът представлява много интересен либертарианско поглед върху проблема “ВЕИ в България”.

A aз натрупах много негативизъм към ВЕИ покрай грандиозния грабеж, който ни спретнаха и който в ЕСССР нарекоха “Зелена сделка”. Трилиони евро ще отидат хвърлени в безсмислени проекти. Тепърва ще станем свидетели на масоватата разсипия, която ще настане. Ще се харчи така, както само евробюрократът може да харчи. Средства, откраднати от хората и бизнеса през престъпните данъчни схеми на целия ЕСССР. Средства, които уж ще бъдат върнати обратно на “народа” и “бизнеса”, но солидна част от тях ще бъдат директно откраднати от политиците на деня и приближените им НПО и фирми.

Тази моя нагласа ме накара да съм изключително скептичен към подобно есе. Но предвид автора все пак се зачетох. И открих, че с някои неща съм доста съгласен. Особено, когато експонирах написаното в доклата върху моите намерения да изградя един ден ВЕИ покрив на бъдещото разширение на нашата къща.

Напълно съгласен съм с тезата на автора, че малките ВЕИ водят до повече свобода. Ако (и тук наистина откриваме едно огромно 💩), разбира се, законодателството позволи тази свобода. Защото днес законодателството не я позволява. Визирам основно българското, което е като едно лайно, разбъркано с безглутеново брашно и печено три часа на предварително загрята до 120°C фурна. Разбира се, чу се, че местните служби по грабежа над гражданите даже вдигнали дронове (не намерих линк към новина, да знаете, че има риск моето мнение да е от “Агенция ЕЖК”!), за да видят кой си е сложил ВЕИ на къщата, а не си е регистрирал надлежно данъчния склад.

Моят покрив със сигурност ще е пригоден за поставяне на фотоволтаици, а панел за топла вода също ще има. Но докато не съм абсолютно сигурен, че няма да имам абсурдни драми с рекетьорите на държавата няма да бързам да вложа десетина хиляди лева, за да си “купя” административна беля на главата.

Връщайки се на доклада/есето, то там става въпрос и за тежките (естествено!) административни процедури, които съпътстват изграждането на такова ВЕИ. Чудя се, ако не планирам да продавам обратно енергията, а само да я произвеждам за лично ползване, дали няма да е значително по-добре. Не знам дали би било по-умно. Може да се окаже, че си струва все пак да минеш през административния ад, ако в крайна сметка е по-ефикасния вариант. Но това май ще го реши фирмата, която след време ще наема, за да ми направи проекта. Набелязал съм си един-два контакта от спорадични разговори във Фейсбук, надявам се те да могат да свършат работа и относно консултацията за административната уредба на подобна малка ВЕИ.

Стоян Панчев пише в доклада си, че средното време за изграждане и присъединяване на подобна инсталация може да варира до една календарна година. Аз добавям от мене си, че това ще зависи най-вероятно от това къде буташ подкупите. И понеже аз съм известен с беса̀ си относно даване на подкупи (в смисъл, че не давам) предполагам, че при мен ще отнеме два-три пъти повече време.

Абсурдът с тези инсталации идва и от това, че самото дружество, което ми доставя електроенергия, няма абсолютно никаква пазарна причина да иска да ме присъедини като производител. Разбира се, законът ги задължава. Същият закон, който им гарантира монопол на доставка на електроенергия. Да, знам, монопол в БГ вече няма, ама в крайна сметка монопол има и още как, защото в къщата ми влиза един кабел. Та ако се навъдят много като мен (а нали “зелената сделка” цели да има колкото се може повече такива), това дружество в крайна сметка ще загуби ликвидност. Не знам дългосрочно как ще се оправи с този проблем, времето ще покаже.

Много ми харесаха препоръките на края на есето. Съгласен съм с всяка една от тях, с изключение на тази, която казва, че трябва публични средства да се насочват към хората, които искат да изграждат свои ВЕИ. Според мен това е груба намеса на пазар, който трябва да е максимално свободен. Следователно никакви грантове или безлихвени кредити (безлихвени кредити няма, защото все някой плаща лихвата!). Но като изключим това леко залитане вляво, като цяло документът е добър и дава много точна представа (в очите на лаик като мен) какви са предизвикателствата, ако един ден решим да тръгнем по нелекия път да изграждаме и експлоатираме наше, частно ВЕИ.

А предвид лошото снабдяване с електричество в Лозен (да, подобри се последните пет години, но все още е зле) мисля, че абсолютния минимум за мен би било да си имам собствен, стабилизиран източник. Най-добре и с един малък генератор за случаите, когато токът спира през нощта за повече от час-два (мисля, че дори през зимата бих могъл да осигуря електричество с един 10 KWh батерии). Но това вече са технически неща, които ще се решават, “когато му дойде времето”.

Все още това, което най-много ме плаши, са административно-бюрократичните тежести при осъществяването на проекта и последващия държавен рекет при експлоатацията му. А познавайки условията и кадърността на държавните търтеи в тази клета територия не мисля, че това скоро ще си дойде на мястото.

---

Както винаги, използваните изображения са от безплатния pixabay масив: [1] | [2] | [3]

Южната дъга е почти готова.

Преди няколко месеца, за най-голяма радост на нас, живеещите в Лозен, пуснаха в експлоатация надлеза на Околовръстното над Стар лозенски път. Дотогава ми отнемаше около 10-15 минути всеки ден да премина през това кръстовище. С годините трафикът се беше засилил много и светофарът, комбиниран с малкото Околовръстно, постепенно беше станал солидна тапа.

Тогава строежът на Южната дъга продължаваше. Но ако човек отива към Цариградско, то чакането от 10-15 минути беше станало нула: в същия час-пик я има две-три коли на кръговото, я няма.

Преди три-четири седмици за пръв път имат удоволствието да премина от Лозен до Младост по (полуфабрикат) готовата Южна дъга. Въпреки, че работата по обекта продължаваше, когато и както може бригадите пускаха трафика да се движи.

Дори в този режим на полуготов обект се усети изключителното облекчение на трафика, който този обект донесе.

Преди отнемаше около 20-40 минути, ако човек тръгне от нас към “Младост”. Сега същият маршрут се взема за около седем: две минути от нас до колелото и още пет от едното колело до другото (или до светофара). Пътят до офиса страна десет-дванадесет минути. А от къщи до най-близкия LIDL: пет минути.

Това изключително удобство промени навиците за сутрешното ходене на училище. Преди от нас до 55-то трябваха около тридесет минути в посока. Сега на отиване се стига и за 15-20, според зависи от трафика по “Климент Охридски”. Разбира се, пак слагаме здравословен резерв, но тези 10-15 минути се усещат.

Помня как навремето, не вярвайки че е възможно, казах някъде из безбройните ми статуси, че ако ГЕРБ построят Южната дъга преди 2023-а,

На следващите общински избори ще гласувам за ГЕРБ

Тогава беше някъде 2020-а или 2019-а. Нямаше дори първа копка. И нещата изглеждаха невъзможни, та подобно смело обещание имаше смисъл.

Към днешна дата нещата засега отиват натам, че наистина май на следващите общински избори ще трябва да си спазвам обещанието. Макар, че на предишните общински избори (само за кмет на София, и то само на балотаж) все пак ми се наложи да гласувам за кандидата на ГЕРБ, за съжаление това не може да ме освободи от поетия вече ангажимент.

Да, политиката е неприятна работа. Факт е обаче, че това управление най-накрая успя да построи такава инфраструктура, която да ми спестява по един работен ден на месец (около седем и отгоре ча̀са). Което хич не е малко, особено съотнесено към това, че вече липсват нервите да чакаш в задръстването и “най-големите тарикати” да те изпреварват от всички страни (и в нарушение), защото те бързат повече от теб.

Има още доста работа по страничната инфраструктура, но основните неща са готови. Появиха се петте ленти в посока, които обезпечават трафика така, че даже и да се наложи частичен ремонт някъде (а то няма как да не се наложи, ако щеш и с времето и експлоатацията), то преминаването пак ще е сравнително бързо.

Към днешна дата вече дооправят прилежащата инфраструктура. Днес бяха затворили за няколко часа изцяло участъка Лозен – Герман, защото поставяха последния пешеходен надлез, по който се предполага, че ще преминават хората, използващи градски транспорт, за да стигнат до работните си места. Все още има работа по инфраструктурата, самите кръгови движения имат дребни неща за доизкусуряване, но те не ни притесняват толкова и трафикът от и за Лозен вече е песен.

Вчера ни се наложи да отскочим по случай един детски рожден ден до заведение в Симеоново. Това ме наведе на мисли кой е бил този изключителен идиот, който е приел да се построи кръстовище със светофар под Околовръстното, вместо нормалното, стандартно кръгово движение, което освобождава трафика. Който и да е този некомпетентен човек, той е заложил такъв грозен капан на ползващите кръстовището, от който капан не знам има ли отърваване. Всеки път, когато минавам по Симеоновско на път за Околовръстното знам, че ще чакам поне пет, ако не и десет минути заради това кръстовище.

Много се дивя на подобна чиновническа некомпетентност и късогледство, които се срещат навсякъде (далеч не само по нашите ширини). Ще строиш проект, който струва вероятно сто пъти повече от това да обезпечиш с кръгови тези кръстовища, и въпреки това няма да построиш правилното инфраструктурно решение, вероятно по някакви странни подбуди за икономия или и аз не знам какво там.

Тръпки ме побиват, че можеше и германското, и лозенското кръстовище да останат със светофари, защото вероятно същият некомпетентен екип ги е бил проектирал така. Но местните са се вдигнали за пореден път и след редица протести и преговори в крайна сметка проектът е бил преразгледан и вече има изпълнено кръговото движение, което отпуши нашия трафик.

И докато съм на тема “кръгови движения” да си кажа, че с нетърпение чакам да направяят кръговото на “Ляпчев” и “Климент Охридски”, което ще отпуши пък трафика там. Защото сега, на връщане от училището на Калина, всеки път се чудя дали някой опитващ да направи ляв завой няма да ме удари. Това кръстовище от толкова време плаче за кръгово, че ще е глупаво, ако продължават да го отлагат.

Инфраструктурата в един град е важна. И понеже сме възприели етатисткия подход “общината знае най-добре какво е доброто за нас”, в случая ще трябва да се радваме, когато най-накрая ни подхвърлят такива решения.

Използвал към стоп-кадри от видеата на SkyPoint. Страхотни са, изгледайте ги, ако искате да видите как се случват нещата при строежа на много интересни, инфраструктурни проекти.

Днес сутринта майка ме помоли да я заведа до училище, за да гласува. Сама ѝ е трудно, по ред причини. Пък и на мен ми беше приятно да свършим тази работа заедно, затова и не се поколебах.

Разбира се, с оглед логистика решихме да отидем възможно най-рано сутринта. Тогава очаквахме (и очакванията се оправдаха), че ще има най-малко хора. Не исках да се юрнем още в 07:00: тогава секциите биха едва отваряли, а и най-вероятно би имало други хора, които трябва да работят и биха били първи пред урните. Но ми се струваше, че 07:20-07:30 е добър баланс: първите вече ще са гласували, а за следващите още е рано.

В избирателния район на майка гласуването винаги е било в “60-класното училище”, както винаги съм го знаел, а иначе официално СУ “Софроний Врачански”. Може би, преди да го построят (1984), родителите ми са гласували другаде, но аз това не го помня. Та от моя гледна точка, когато се гласува в Пловдив винаги се е гласувало там. Аз самият там съм гласувал за първи път.

Майка, бъдейки на 75 години, вече ходи по-бавно и по-трудно. А и в училището няма асансьор. Никога не е имало. Четири етажа, един подземен, но явно навремето на архитектите, строили социализма не им е хрумнало, че може да има и по-трудно подвижни деца и хора. По онова време хора в затруднено положение явно са липсвали. Та затова и асансьори не са били необходими за училище в едно развито, социалистическо общество.

Майка знаеше много по-добре от мен кой вход на училището работеше. Но аз си карах по старому, когато използвахме само “задния вход” на сградата. И логично се насочих към него, въпреки това, че майка ме предупреди. Съвсем несъобразително реших, че ще отидем пеша, несъобразявайки обаче дребния факт, че това увеличава почти двойно разстоянието за ходене на майка и включва още едни стълби. За мен тогава, а и сега, тези стълби не са проблем, но за майка си бяха допълнително натоварване.

Нейсе, глупостта ми беше направена, та тряваше да “прецапваме” през стълбите. Училището е доста голямо: четири отделни учебни корпуса, от тях два са на по два надземни етажа, а два – на вече споменатите четири.

За мое съжаление и яд, секцията на майка беше на четвъртия етаж. Всъщност, на първия етаж секции нямаше. Всеки човек, включително и по-възрастните, трябваше да катерят етажите до горе. На майка това определено ѝ беше най-тежкото. По едно време даже малко се притесних, но всичко беше в крайна сметка благополучно.

С няколко почивки изкатерихме стълбите. Ако правилно съм запомнил, секцията в която майка глауваше, беше кабинет, в който навремето учих математика. По пътя към секцията минах покрай ет.3, каб. 306-307 (или поне по онова време беше 306-307).

Този кабинет ще остане винаги в главата ми, защото там написах първата програма, която ставаше за нещо. Спомням си как в шести клас с възторг научих, че (най-накрая) ще се оборудва компютърен кабинет в училище. Не знам на кой желанието беше по-голямо: на мен или на др. Кашкавалджиев. По онова време всички бяха “другари” и “другарки”. БСП все още и все така смешно се наричат и днес. Макар, че хич не е смешно за тези, които помнят кое идваше с “другарите и другарките”.

Та, докато за пореден път досаждах на др. Кашкавалджиев за един от двата компютри в неговата учителска стая (към кабинетите по информатика имаше допълнителни стаички, в които беше “най-интересното”) той сподели, че скоро целият кабинет ще бъде оборудван с компютри. И то не какви да е, а “Правец-8С”: по-новата и по-мощната версия на “Правец-82”. Машините бяха с цели 64КВ памет. Някои от тях и с разширителни карти от още 128КВ, за “особено тежки изчисления”. На BASIC тази памет не беше лесно достъпна, но и 64KB си беше солидно постижение за тогава!

Може би някой по-млад ще си помисли, че съм се объркал в мерните единици. Но не съм. Паметта на масовия компютър, с който се вършеше работата тогава, беше между 48 и 64 кабайта. Т.е., размер, в който днес едва се побира някоя от малките иконки на смартфона, който носим в джоба си. Днес моят айфон има два милиона пъти повече памет, по-точно 2,097,152 пъти повече памет от тези страхотни машини, които два-три месеца чаках с нетърпение. Някой може да се заяде, че това на айфона всъщност е диск, а не RAM, но чиповете памет са си чипове памет. Естествено, RAM-ът е по-бърз от “диска”, но да не тръгваме да сравняваме бързодействието на сегашния “диск” с тогавашния RAM, че съвсем ще се оплетем в големи порядъци разлика.

Когато най-накрая компютрите дойдоха аз бях един изключитело щастлив човек! Имаше достатъчно компютри: можех да си избирам даже на кой да седна. Бързо научихме кои флопита работеха добре и кои – не толкова добре. И когато за седмица-две по-големите и по-малките се бяхме разбрали “кой ще кара влака” настъпи примирието, на което др. Кашкавалджиев се надяваше. Всяка жаба си научи гьола и липсваха особени конфликти.

Аз тогава постигнах някаква своеобразна “компютърна нирвана”. Само на десет минути пеша от нас имах компютърна зала, която беше на мое разположение почти по всяко време, стига да успея да намеря къде из училището е др. Кашкавалджиев. Измъквал съм го даже от учебни съвети, за да ми отвори залата. Не знам как ме изтрая този човек. Но шести и седми клас той си остана за мен една от най-важните фигури в училището, защото държеше ключа от най-важната стая. Така спрях да търча по компютърни клубове с далеч по-ограничен достъп и можех да пиша (и да играя, да не се лъжем!) много повече.

За да държи мотивацията на ниво, др. Кашкавалджиев раздаде задачи. На мен ми се падна задачата да напиша програмата, с която ще смятаме средния успех на випуска. Въвеждаме оценките от дневниците и програмата смята. Аз си нямах особено понятие от статистика тогава, но си представях защо им е важно колко общо шестици има по математика в пети клас, колко е средния успех по математика на всички класове, на които преподава др. Томов, и т.н.

Задачата получих в началото на седми клас. Всъщност, малко преди началото, защото аз бях от тези, които търчаха до училището и през ваканцията, защото там бяха компютрите. Имах в началото малко проблеми с достъпа и портиера, но като ме научиха (по-скоро като се отказаха да намират начини да ме спират) вече нямах проблеми. А и др. Кашкавалджиев май тогава окончателно разбра, че няма отърване от мен и реши да ме занимава с “официално задание”.

Някой път ще разправя как точно писах това задание, но за мен (а и за него) важното беше, че не се провалих напълно.

Такива спомени ме заливаха, докато с майка вървяхме по коридорите на училището. Странно е как за двадесет минути толкова неща може да минат през една глава. Но най-важното е, че свършихме добре задачата с гласуването.

Важно е да се гласува. Въпреки, че съм 99% сигурен за кой е отишъл гласа на майка, по-важното е да се гласува!

---

Снимката е от сайта на МОН. Макар ,че “мъдър човек” там мъдро е сложил знак “©”, аз смятам, че бидейки обществен сайт, издържан с кражбата от всички нас, мога да взема и да използвам снимката без никакви угризения.

На втори април 2021 се навършиха сто години от рождението на баба Калина, моя баба, майката на моята майка, пра-бабата на моята Калина. Или баба Кина, както я знаеха всички, както ѝ казвах и аз.

Баба Кина ни напусна на 75 години, през октомври 1996-а. Тя не видя никое от моите деца, не можа да играе на светбата ми, както многократно се шегуваше, докато растях. Но пък познаваше Веси, а и Веси я познава и помни.

Баба ме е отгледала през времето, когато бабите, ако ги имаше, бяха абсолютно задължителният елемент от отглеждането на по-следващото поколение.

През целия си живот баба живееше в Оризово, моето село по майчина линия. Там съм израсъл и аз, от нулева някъде до петгодишна възраст, когато с цел “детето да се научи на град” се преместихме в Пловдив.

Въпреки, че живеехме в Пловдив обаче, до 15-17 годишна възраст почти всеки уикенд прекарвах с майка и татко в Оризово. Докато родителите ни строяха социализма и комунизма, ако искаха да си докарат малко по-добро препитание и живот от тези, определени от Партията, се налагаше съботата и неделята да бъдат дни не на активна почивка от служебните задължения, а на акивна работа в семейното стопанство. За това, разбира се, помагаха и баба и дядо, а често и аз.

Ваканциите, естествено, повечето време си бях също на село. От тогавашната ми гледна точка ваканцията си беше просто един дълъг уикенд. Малко по-дълъг от обичайното.

Баба готвеше много хубаво. Почти толкова хубаво, колкото и майка. Особено за внучето си (аз). И до днес помня пържените картофи на баба. Толкова много ги обичах, че редовно си ги “поръчвах” за ядене. Помня също така и “масленицата”, която тя правеше. Там не съм сигурен дали баба я правеше или майка също помагаше, но в моята, детска глава тези неща излизаха от кухнята на баба.

Масленицата беше жестока. Приличаше на днешния тутманик, по същество си беше баница със сирене. Но тестото толкова много се меси, че бухва много, а това, че е обилно омесено със сирене правеше яденето фантастично, поне в моите детски очи. Тази масленица, заедно с бурканче от (онова) кисело мляко ми беше друго много любимо ядене.

Баба беше солидна жена. Както и в семейството на родителите ми, както и в моето семейство, жените винаги са имали ключовата дума за това как ще се случват нещата. Мъжете по-скоро са осигурявали ресурса, който жените управляват. Така беше и в семейството на баба и дядо. Разбира се, дядо имаше тежката дума на “мъжа в семейството”, но механизмите на баба за убеждаването му даваха почти стопроцентов резултат. В смисъл, че ако баба си навиеше нещо, нямаше сила, която да я спре да го реализира. Да, по много съвременни определения семейството беше “патриархално”, но всъщност, на края, като ударим чертата, в моите детски очи баба командваше ежедневния парад.

Баба можеше да коли кокошки. В детската ми глава (и сега – в закоравялата ми, ината тиква) стои още спомена как баба слагаше в един голям, бял чайник да заври вода. Или беше в тенджера… не помня със сигурност. Може да е било тенджера, защото в крайна сметка тази вода влизаше или в една зелено-бяла кофа-алпака, или в по-голяма кофа от поцинкована ламарина. Баба нарамваше кофата и след това отиваше в кокошарника. Всъщност, “кокошарникът” на село си беше доста солидна заградена територия, на която живееха поне двадесет-тридесет кокошки. Там, когато бях по-малък и когато никой не гледаше, обичах да влизам и аз. Освен ако нямаше и петел, който да е по-куражлия от мен. Имах си любими кокошки, които за да хвана, падаше преследване. Но така стояха нещата, човек трябва да си търси забавления, дори когато е малък.

Но да се върнем на екзекуцията. Нарочената от баба птица се хващаше. Или от мен, или от нея. Колкото по-малко тя можеше да се движи, толкова по-често се хващаше от мен. Под стряхата имахме една малка брадвичка с острие около 8-10 см, която беше винаги наточена до блясък. С тази брадвичка се кълцаше трева на кокошките, но с нея също така се отсичаха и главите на определените за ядене жертви. Баба хващаше обречената кокошка, запътваше се с нея към дръвника и… натам не е вече за хора със слаби сърца. Но в крайна сметка, след по-малко от пет минути кокошият труп се киснеше във врялата вода, за да се оскубе и почисти по-лесно впоследствие. На мен тази част ми беше гадна, затова и, като цяло, я избягвах.

Баба можеше да пее. Можеше да пее много добре. Всъщност, с това най-вече я запомняха хората, непознатите, с които им се случваше да общуват с нея. Спомням си, всъщност преразказвам нейните и на майка ми спомените, как при първата операция на крака ѝ (първата половина на осемдесетте години, бяхме още в малката гарсониера на “Петър Васков” в Пловдив), преди и след операцията ѝ тя, за да си даде кураж, е пяла в отделението в старозагорската ортопедия. Пяла е така, че само след няколко дни всички лекари са знаели коя е Калинка. И в крайна сметка може би точно споменът за това ѝ пеене я е спасило, когато се е наложило да се намери специален антибиотик, за да оцелее тя от белодробното усложнение, което е получила вследствие тежкото залежаване след операцията.

Баба си отиде, защото си отиде дядо. Отиде си две години след него. Аз съм убеден, че ако дядо беше жив, тя най-вероятно нямаше да падне, нямаше да си счупи крака, в който ѝ служеше изкуствената става и нямаше да се наложи спешната операция, която сложи край на живота ѝ. На всички нас, а и на нея беше ясно, че шансът за успех на операцията е много малък. Но тя не беше от страхливите хора. И такава и си остана докрай.

Мир на праха ѝ.

Ще ви разкажа сега две случки, които, надявам се, всеки би разбрал, защото е лесно да се поставим на мястото на участниците в тях.

Случка 1

Млада жена излиза на разходка с двегодишната си дъщеря. Плановете ѝ са да отиде до магазина, след това да отскочи да изпие на крак кафе с приятелка, докато децата им играят в парка и след това да се прибере. Взела е със себе си малкото колелце, което дъщеря ѝ обича да кара по алеите на парка, от онези колелца без педали, които се карат само с баланс.

Докато пресича улицата, невнимателен на пръв поглед шофьор рязко изскача от кривата, не успява да спре и връхлита с автомобила си върху майката с детето. Единственото здраво нещо, което остава след случката, е колелцето. Защото от зверския удар то отхвръква от ръката на майката, докато тя инстинктивно се опитва с другата да избута неуспешно дъщеря си от връхлитащия автомобил.

Водачът избягва от местопроизшествието с мръсна газ. Няма свидетели, няма и камери наоколо.

Детето умира на място. Майката е в болница, под наркоза, с пречупен гръбнак. Чака я животоспасяваща операция и живот в инвалидна количка.

Бащата все още е на работа и не може да си представи какво ще преживее само след шестдесет минути, когато му се обадят по телефона от полицията.

Случка 2

Възрастна госпожа с внучето си се прибират от магазина. Хем са съчетали разходката на кучето, хем и да свършат малко работа. Че с този “локдаун” няма начин – трябва да се гледа внучето, защото и майка му, и баща му работят във фабрика, която за техен късмет и нещастие едновременно не е засегната от “локдауна”. Детските градини обаче не работят. А детето не може да остане само вкъщи.

Докато двойка пресича, засилен с необичайно висока скорост автомобил не успява да бъде овладян от водача му и помита и тримата от тротоара.

Водачът на автомобила се удря в близкия стълб и там приключва пътуването му. Пътят на детето и на кучето свършва на около пет метра от пешеходната пътека, а възрастната госпожа е размазана между бронята на автомобила и стълба, в който се е ударил.

Вчера всичко това можеше да е истина

Случките по-горе можеше да са реалност, защото хора като тези петимата са ежедневно на улицата. И докато са там, други “хора” се дрогират и хукват презглава из градовете, за да доказват нещо на незнайно кой друг.

Горното, или някоя друга подобна трагедия не се е случила само защото по щастлива случайност невинните хора са били настрани от дрогирания, шофирал със 135 км/ч из Казанлък.

Полицаите, които днес са го заловили, са си свършили добре работата. На късмет. Защото докато са го залавяли, единствено късмета е пазил нас, страничните наблюдатели, да не сме сред участниците в Случка 1 или 2.

Полицаите, които днес са го заловили, са били най-вероятно побеснели от яд. И поради това са се държали и неадекватно, и неотговарящо на позицията им.

Но аз, като потърпевш от държавния рекет, наречен “данъци”, ги поздравявам за добре свършената работа! Поздравявам ги и за това, че са си изпуснали нервите и тъпото копеле, позволило си да шофира със 135 км/ч дрогиран в града отнесе няколко съвсем професионално-непрофесионални удара от “родната полиция”.

Това, което съжалявам е, че полицаите не се държаха като американската полиция. А по-скоро като руската. Или даже като българската. Малко съжалявам и за това, че след ударите този беше “на собствен ход”. Може би ще ме хване жал само, ако се окаже, че примерно се е оказал с вътрешна травма и е умрял в ареста.

На всеки един от тъпаците, които смятат, че могат да се надрусат и да тръгнат да шофират, а ка̀мо ли пък и със 135 км/ч трябва да е кристално ясно, че като бъдат хванати, ще изядат (поне) един хубав бой.

Защото, както всички нееднократно сме виждали, съдът често постановява присъди, които карат не-юриста да вдигне учудено вежди и да си каже “е, как може такова нарушение, а такава (липса на) присъда”? Наскоро имаше един такъв случай. Естествено, прокуратурата излезе виновна.

Защото съм почти уверен, че и тук ще се намери някой по веригата, който да допусне процесуално нарушение така, че “да не съсипваме живота на младия човек, който е направил грешка веднъж и никога повече няма да я направи”. И ние отново ще се дивим “ама как така” присъдата трябва да има и възпитателен ефект. Или ще се окаже, че е “ял някакви гъби там”.

А присъдата няма да има възпитателен ефект. И пак ще гледаме още такива. И за съжаление, случки 1 и 2 няма да са само плод на болната ми фантазия.

Та, според мен, и накратко: малко му беше боя! Твърде малко!

Програмата на ГЕРБ (най-накрая) е налична. Един бая голям PDF файл, в който са преплетени хвалбите от това колко успешно е управлението им дотук и как смятат да продължават.

Понеже нямам време да чета внимателно 126 страници, реших първо да се съсредоточа върху това, което ме потресе в програмата на “Демократична България”. Въпросът, на който търсех да си отговоря беше: какви са плановете на ГЕРБ за данъците. Едно бързо търсене на думата “данък” показа, че тя се намира в пет страници от целия текст.

Естествено, на първо място се дискутира отношението на ГЕРБ към плоския данък.

В програмата ми недвусмислено е казано: “премахването на плоския данък ще постави повече въпроси, отколкото отговори”. Моята позиция тук се покрива изцяло с позицията, посочена в програмата им.

В ГЕРБ смятат, че ако се върнем на прогресивното облагане, средните доходи (тези между 1000 и 2000 лв) трябва да бъдат обложени с 22%. Смятайте как ще изглежда таблицата на прогресивния данъчен процент след това.

Като цяло, ГЕРБ не възнамеряват да променят така съществуващата национална данъчната рамка (за съжаление, има уловка и тя е в думата “национална”!), както в частта с данъци върху сделки с финансови инструменти, така и данък печалба на дружествата. Дотук – идеално.

Точно се зарадвах, че партията, която с голяма вероятност ще управлява отново не смята да пипа данъчната политика и забелязах следното нещо, непосредствено под заявката за запазване на плоския данък:

Необходимо е да се мисли за укрепване на данъчния капацитет на местните власти. Въвеждането на подоходен местен данък не е нова идея и ще даде възможност за реална децентрализация и провеждане на икономическа политика от местните общности. Разбира се преценката за това ще е в ръцете на местните власти.

От така прочетеното си правя извода, че ГЕРБ възнамеряват да работят за въвеждане на подоходен местен данък. Разбира се, никъде и дума не става, че това ще е за сметка на плоския данък. Т.е. плоският данък остава 10%, но ГЕРБ ще подкрепят намеренията на общините за реална децентрализация чрез въвеждане на нов подоходен общински данък. Което, в крайна сметка, си е увеличение на данъците, при това съвсем не символично!

Чудя се, колко ли би бил такъв данък, че да оправдае значението на фразата “реална децентрализация”. Примерно – за една София, общ. Панчарево. 2%? 4%? 10%? Но всъщност това няма абсолютно никакво значение: и пет лева на месец да е този нов подоходен данък, в никакъв случай не бих подкрепил намерения за нов рекет към всички нас!

Докато изразходването на рекетираните от нас пари е силно непрозрачно и изключително корупционно, не бих подкрепил и един лев за която и да е търтейска администрация. Много жалко, че ГЕРБ засвириха и те по струната да рекетират повече всички нас. Да ви кажа честно: и изцяло прозрачно да е, след като нямам аз контрол на това изразходване, отново не бих подкрепил никакво увеличение на данъци.

Смятах да чета по-подробно програмата им, за да видя какво смятат да правят с другата огромна измама: понзи-схемата, наречена “държавна пенсия”. Щеше да има смисъл да го чета, за да се подсигуря, че няма някоя нова глупост там. Но при положение, че най-важната част от програмата им за мен е пълна фира, няма смисъл да си губя времето с останалите неща.

С намеренията си за въвеждане на нов, общински подоходен данък, ГЕРБ ме загубиха като възможен техен избирател.

Тук не става въпрос вече за “кантар” между намеренията на “Демократична България” за унищожаването на плоския данък в името на “социалната справедливост”.

Тук става въпрос за рекетиране на още пари, за да може да се създават още търтеи, които след това ще искат още пари.

За да взема окончателното си решение остава да прегледам програмата на последната партия, за която евентуално бих могъл да дам гласа си: “Консервативно обединение на десницата”, на кратко КОД.

Сайтът им продължава да изглежда като правен от студент с бегли познания по WordPress (той всъщност е реализиран с WordPress). Но не гледам технологията, а съдържанието. А като съдържание там има политически позиции на по-предните хора от партията. Но няма програма. Предвид, че остават по-малко от три седмици до изборите не вярвам да видя програма. Но ще продължавам да проверявам.

Ако положението се задържи така следващите няколко седмици, “Демократична България” ще има гласа ми, защото те са най-малкото зло към момента, сравнено с всички останали политически сили и програми.

---

Used above image: danger png from pngtree.com

Днес научих за Калпана Чаула: първата жена-астронавт от индийски произход. Научих за нея покрай едно от представянията на колеги във фирмата на жени с огромно влияние.

Калпана е била от хората, които не се спират пред нищо, за да постигнат детската си мечта. Тя се е интересувала от летене, от Космоса, от цялата романтика на историите, свързани с това.

Обикновено момчетата сме тези, които сме привлечени от “тези неща”. Дали заради културни стереотипи, дали заради нещо друго. Но в град Карнал, Индия, на 17 март 1962 се ражда Калпана, която ще посвети живота си на стремежа към Космоса.

Индия е държава, в която стереотипът, предначертаността, са дълбоко заложени в културата. Аз не знам дали Калпана се е сблъскала с културните презразсъдъци на индийското общество. Но знам, че тя завършва бакалавър по аерокосмическо инженерство в Чандигарх, Пенджаб, а след това прави и две магистратури по същата специалност, но този път в САЩ. Защитава докторска дисертация по аерокосмическо инженерство University of Colorado Boulder през 1988 г.

Високообразован инженер, Калпана е притежавала и лиценз за инструктор по безмоторно летене, както и за пилот на еднодвигателен и многодвигателен пътнически самолет. През 1991 тя става американска гражданка и малко по-късно постъпва в НАСА.

Избрана е да лети на първата си мисия през 1996-а година и година по-късно, на совалката “Колумбия” се случва първия ѝ полет. На 19 ноември 1997-а Калпана става първата жена-астронавт от индийски произход. На тази мисия тя е стандартен специалист, който извършва разнообразни задачи. Прекарва малко повече от 15 дни на международната космическа станция, като в продължението на мисията изминава общо 16,737,178 км в 252 орбити около Земята.

През 2001 година Калпана е избрана за втора космическа мисия. Мисията се забавя многокрано заради разнообразни проблеми. на 16 януари 2003 Калпана се завръща отново на борда на “Колумбия”, чрез която достига до Международната космическа станция за своята втора мисия. На втората мисия Калпана е и бордови инженер, освен стандартната роля “специалист на мисията”.

В началото на тази втора мисия, при излизането, парче от изолацията на единия резервоар се отчупва и одрасква лявото крило на орбитъра. Орбитър е “самолетът” на космическите совалки: това е целия Payload на мисията, това е единственото нещо, което прави совалката “совалка”, т.е. преизползваем апарат. Там стоят астронавтите, от там се пилотира совалката.

Инцидентът с орбитъра е взет предвид от мисията и въпреки, че при предишни ситуации се е оказвало, че подобно нещо може да е с катастрофални последици, на мисията се разрешава да се върнат на земята с тази совалка. Не знам дали са имали шанс да изчакат друга… или са били длъжни да рискуват. Според разследването управляващите мисията инженери вземат решение да не се прави нищо, понеже така или иначе астронавтите не могат да ремонтират орбитъра, докато са в Международната космическа станция. Тук има и по-детайлна информация за разследването на инцидента.

Така или иначе, на 1 февруари 2003-а екипажът тръгва да се прибира обратно. При навлизането на “Колумбия” в атмосферата, повредата пропуска нагорещените газове от триенето да преминат топлинния щит на орбитъра, да навлязат в крилото и да разрушат неговата структура. Това кара космическия кораб да стане неуправляем, нестабилен, и като резултат орбитъра се разпада.

При аварията, над небето на Тексас и Луизиана, загива Калпана Чаула заедно с шестимата си колеги. Тази авария слага двугодишна пауза на полетите на совалките и е основната причина полетите с тях да бъдат прекратени.

Останките на астронавтите са намерени и идентифицирани. По нейно желание приживе, Калпана е кремирана и прахът ѝ е разпръснат над Zion National Park в щата Юта, САЩ.

Калпана загива на четиридесетгодишна възраст. Оставя след себе си съпруг, с който са имали деветнадесет-годишен брак.

Самата тя остава вдъхновение на много момичета за това, че мечтите са постижими, стига да работиш здраво за тях и да не се поддаваш на предразсъдъци и вкоренени вярвания.

От тогава до сега са изминали повече от осемнадесет години. Днес името на Калпана носят различни университетски места: от ученически кампуси, до една от залите на Тексаския университет в Ърлингтън.

---

Всички използвани снимки са от Public Domain от Wikipedia