Може да ви прилича на Монополи, ама не е!

Напълно валидна бележка си е, която от това събитие насам пазя в портфейла си! И когато в банка ми кажат, че нямам кредитна история, им показвам какъв овърдрафт съм погасил в онези времена. Те не питат дали съм го погасил, то си е ясно, че ако не бях го погасил, до сега да съм на рапорт при Св. Петър.

Иначе случката е напълно истинска и е с кредитна карта ВИЗА, издадена от ОББ. След издаването така и не успяха да си оправят плетките, да се стигна до това банкомата да ми покаже, че съм 9 млрд. USD в минус.

У-Бе-Бейци, или по-точно у-бе-бейове.

Оправиха го. След седмица. Но за мен си остава този безценен касов бон.

Днес с удивление научих, че българите имат нужда от виза, за да посетят Украйна. Удивлението ми беше продиктувано от няколко фактора:

* Очевидно украинците не ни имат все още за част от ЕС (то ние не че сме). Гражданите на ЕС (и на САЩ, Канада, Япония, Швейцария и още няколко нормални държави) нямат нужда от подобни визи.
* Въпреки горното, аз живеех с убеждението за “братските съветски народи” – явно остаряло убеждение, което е крайно време да бъде забравено (не се смейте много, така си мислех!)
* Последен фактор се яви това, че имах само 4 работни дни, докато замина за Киев. Което според сайта на посолството на Украйна в Дания не беше достатъчен период.

След като първоначалния пристъп на потрес отмина, той беше моментално заменен от чудесно, изпълващо чувство за паника. След няколко минути това чувство отшумя достатъчно, за да мога да спретна план за действие и да започна изпълнението му. Първоначално плана за действие включваше:

* Набавяне на необходимите неща:
* Паспорта ми (единственото налично нещо към този момент)
* Молба за украинска виза: сваля се от сайта на посолството
* Една снимка с паспортна големина: имах една такава вкъщи, на която изглеждам като бандит. Първата ми снимка, правена в Дания, от уличен автомат. Тъкмо ще я разкарам – последната от четирите е.
* Покана: трудната част. Трябва да е от украинската компания, да е подпечатана с мокрия печат на фирмата. Поне на сайта на посолството пишеше така, макар че това изискване да уби почти напълно надеждата ми за успешен изход от проблема.
* Бележка с преведената сума. Посолството иска DKK 280 за еднократна виза, или DKK 560 за еднократна виза, издадена експресно. Понеже нормалното време за издаване беше 14 дни, очевидно отиваме на експресния вариант. Сумата трябваше да преведа единствено и само в офиса на JYSKE BANK по сметката на посолството (която e упомената в изискванията за виза).
* Посещение до банката, за да преведа сумата
* Посещение до посолството, за да подам визата
* Посещение до посолството, за да си получа паспорта (това трябва да е преди вторник, когато заминавах)

Запретнах яко ръкави и след няколко разговора с колегите от нашия подизпълнител в Украйна вече имах факс, изпратен до посолството. Изглежда посолството приема факсове, само дето в страницата с изискванията това не е упоменато. След като говорих с посолството и ми потвърдиха, че всичко е ОК с поканата, аз вече много по-спокоен си насрочих среща за петък (консулски дейности посолството извършва само понеделник, сряда и петък).

В петък, въоръжен с всички документи и превел съответната сума, се появих в посолството. Може да се каже, че украинското посолство се намира в суперцентъра на Копенхаген, само на около 200 метра от Кралските покои (не казвам “кралския дворец”, защото то не е дворец а комплекс от 4 сгради, които се намират около сравнително голям площад). Посолството е в малко входче в една от огромните сгради на улицата, която води към кралския площад и аз го намерих сравнително лесно и безпроблемно.

В приемната бяхме само аз, още един човек, който попълваше документи за виза, и служителката. След като служителката ми прегледа за 2 минути документите, тя ми каза да изчакам и изчезна някъде с паспорта ми. След 10 минути се върна и в паспорта ми вече имах еднократна украинска виза, валидна за три месеца. Бях много доволен, защото това ми спести отново връщане до посолството следващия понеделник, и съответно най-малко 3 часа време.

На края на това описание трябва да спомена колко доволен съм от обслужването, което служителките на посолството предложиха. По телефона бяха изключително любезни и отзивчиви, отделиха ми колкото време трябваше, включително и за да доуточним някои детайли които не разбрах в началото. Нито за секунда не показаха желание да ме разкарат, че да си вършат по-важната работа. Да не говорим, че и успяха да ми спестят един ден след това – да си получиш визата на место за 10 минути направо изглежда несравним лукс спрямо това, което съм изстрадал за последните 8 години визови обслужвания (най-вече от страна на френското посолство, когато България все още не беше в Шенгенската зона).

След толкова негативни материали в този блог най-накрая е време за нещо радостно и свежо!

Още един от приятелите ми реши да се втурне в блог-света. Страхотно удоволствие е да чувстваш, че и ти си част от приносът за това решение.

Пожелавам ти да задържиш колкото се може по-дълго време ентусиазма си за писане и музата на блогерите (ако такава въобще има някъде из Интернет) да ти е честа гостенка.

А относно пресния ти материал ти за виртуалната любов много може да се каже, но това не в този кратък анонс :). Този си е само за новия блог, другото ще го дъвчем по-късно.

Може би скоро ще трябва да намерим нов хостинг на новороденото, защото сегашния truden.com смърди отвсякъде. Ако опитате RSS-а, ще забележите че не може да отворите никой от материалите. А колкото до стандартизацията на сайта, много може да се … плаче по въпроса.

Но това от новата блогерка не зависи. Тя не е ИТ-спец, така че това е работа на мен и на техно-изродите като мен. От нея зависи само да пълни съдържание, колкото се може по-често и по-качествено!

Отдавна тук не се беше появявало нищо ново. Кой-знае какви нови причини за това няма – не ми се пишеше. Още от Сиатъл имах написани няколко неща, които днес най-накрая намерих сили да пусна за четене. Тези неща като че ли “подпираха” всякакъв ентусиазъм за нови писания – дано сега нещата се попроменят.

Имам иначе доста идеи. Част от тях са пряк отклик от събитията около мен, част от тях са неща, които просто трябва да ви споделя.

За последния месец мълчание се случиха няколко интересни, и няколко не доколкова интересни неща.

Ще започна с новата студентка – моята :Веси:. Тя започна училище по времето, когато аз бях в Сиатъл. И още след като се прибрах беше пълна с впечатления и емоции. От тогава честичко се случва да обсъждаме HTML, CSS, дизайн (където аз всеки път тържествено декларирам, че нищо не разбирам), Photoshop и какво ли още не. В началото и беше трудно. Вече, като не-толкова заек, се справя по-добре. Рови се, пита, има известно самочувствие (съвсем оправдано). Въобще – развива се, при това в добра посока.
Аз се опитвам да и помогна с каквото мога – къде със знания, къде с показване как хакерът би постъпил (търсене, ровене). Още не сме и направили сметка в BGDev, но и това ще се случи. BGDev много би и помогнал, защото вече CSS въпросите и надхвърлят понякога границите на моите познания, а там има хора, които наистина знаят.

Първите 2 седмици от училището на Веси бяха трудни и поради завишената нужда от компютърно време, която се яви в семейството. Разполагайки само с един компютър, :Ангел: беше ужасно недоволен че майка му го е окупирала през повечето време. И назряха конфликти. В това отношение много ни помогнаха от TDC, където решиха да пуснат през Февруари демонстрационно детския канал Disney, преведен разбира се на датски. Това много помогна на Ангел в търсенията му за начини, по които да си прекарва свободното време. Това също така помогна и на нас, защото намали конфликтите. За жалост обаче този рахат свършва днес, от когато програмата ще е налична в пълния пакет на TDC. Аз и без това мисля отдавна за този абонамент, може би реакцията на Ангел към непрежалимата загуба ще е фактора, който ще ме подтикне да сменя абонаментния си план (от минималния, който ми е неделима част от наема, до максималния, където ще имам и доста други, английски програми).

Някъде в средата на февруари пристигна ноутбукът на Веси. По принцип това е компютър под наем, който ми се предлага от фирмата и за който плащам месечен наем в продължение на 3 години. След 3-те години ще имам възможност да го купя, ако все още работя в същата фирма. Ако преди това напусна, ще върна компютъра, заедно с все джуджавки и всичко ще е пито-платено. За нас остава удоволствието от ползването на топ-машина срещу скромна сума (ако се сметне пропорцията спрямо българския стандарт, все едно в София да плащам 20 лв/месец наем за този компютър). Ако обаче работя още три години тук, компютърът ще дойде на много приемлива цена, дори може би без пари (според зависи от конюнктурата тогава).

Иначе вън времето и сега вали сняг. Как не му омръзна. На мен лично ми омръзна да чистя колата всеки път, но засега продължавам да съм упорит и да излизам победител от борбата със снега. Същото може да се каже за датските служби по почистванията, които рядко са неподготвени. Е, при много тежки снеговалежи пътищата стават кишави, но това е някакси приемливо.
Лично на мен ми омръзна вече този сняг. Края на февруари е, крайно време е да си заминава!

Играя. Без съмнение, скъсвам си задника от игра. Може би вече не съм толкова обсебен, но не пропускам вечер, без която да не се помотая поне час-час и половина из магическия свят на World of Warcraft.

Към момента на тази статия единственият ми герой е достигнал почти края на развитието си – той е ниво 57-мо от 60 възможни. Скоро ще удари 60-цата, и тогава ще почне истинския купон.

Може да се каже, че напълно се внедрих в социалния свят на WoW. Имам си виртуални приятели, с които се шляем и вършим работа, имам си виртуални тъпанари, с които хич не искам и да се занимавам, имам си и “компания” (гилдия), в която по стечение на обстоятелствата масата са българи.

Скоро чакам и разширението на играта – EBGames са го обявили за 11.02., което е странно на фона на това, че самите Blizzard като че ли не са го обявили официално. Но официално или не – вече съм си направил предварителната заявка за разширението и само да дойде – ще го прегърна с голям мерак. Отсега съм решил дойде ли разширението да си направя веднага нов герой, който ще принадлежи към новата раса (която разширението ще ни даде). Това е аматьорско, знам, но меракът и крастата са големи ;).

:Веси: като че ли едновременно хем се нерви повече, хем започва да приема новата странност. Типично за нейната Везна, никога не можеш да си сигурен кое е истинското нещо, което ще те сполети след поредната дълга WoW-вечер. Големи скандали сме нямали, макар да поизмрънква отвреме-навреме (не мога да кажа, че е без основание – почти всеки път знам, кога ще мрънка, защото съм прекалил). Надявам се факта, че се усещям кога прекалявам, да доведе до нещо по-добро, макар че засега този факт не помага особено за редуциране на онлайн-времето във WoW.

Тук му е местото да сваля за пореден път шапка и да поздравя Blizzard за отличната работа, която вършат. Създадоха страхотен продукт със страхотни идеи. Привлякоха огромен брой клиенти и им дадоха това, което искат. Е, чуват се и не един недоволни гласове, но това само показва колко добър е продукта. Ако един продукт няма недоволни, по мое мнение това означава че той е или в застой, или неговия край се вижда. Липсата на недоволни предполага липса на развитие, което от своя страна обрича всеки софтуер на този свят – независимо от лиценза, цената или операционната система, която той ползва. Отлична работа, Blizzard, продължавайте все така.

Сигурно следващото материалче за WoW ще е посветено на разширението… кога ли ще му “дойде времето”? Защо не е днес?

Днес от една онлайн позната научих, че багери за изравнили със земята това, което познавахме като “почивката на Иракли”. Миналата година прекарахме страхотни седем дни там, тази година се канехме пак да търсим варианти за почивка на същото место. Уви, нашите планове ще останат неосъществени. След багерите снимки не се правят.

Ако се вярва на материали от вестниците, на местото на стария комплекс ще градят чудо на туризма, швейцарски почивен комплекс. Последен крясък (може би – стон) на модата. Место за богати и заможни българи (а всички знаем какви все още са повечето богати и заможни българи). Или с 2 приказки – место, на което нито на нас ще ни понесе, нито нас ще ни понесат.

Сбогом, Иракли! Благодаря ти за приятните моменти с приятелите. Благодарен съм, че успяхме поне една почивка да прекараме там.

На Марина и се плачеше, говорейки ми за това какво е станало. Тя повече от 15 години е била всяка година там, за дълги периоди от време. И затова, предполагам, Иракли много повече ще и липсва.

А какво ще правим ние тази година, за това тепърва ще се пише в блога (надявам се). От Иракли останаха само спомените и снимките…