На следващия ден, след страхотна закуска (оказа се, че закуската в този хотел наистина си я бива!) си наехме такси, което ни откара на 1000 метра от хотела, където се намираше офисът, в който трябваше да бъдем. Ще кажете “мързели”, ама ние нито знаехме къде трябва да отидем, нито искахме да се наквасим от обилния дъжд, който така и не ни остави за целия ни престой в Чикаго. Въпреки огромните разстояния, таксито с охота ни взе $4.50. Аз лично се зачудих как “се навиват” местните бакшиши – за такова разстояние даже в Пловдив ще ми се намръщят, а площта на Пловдив в сравнение със Сиатъл е… хмм… (няма да получаваме комплекси сега)!

Бърза заверка на картите ни за достъп (важат навсякъде, само трябва да се “заверят” еднократно в рецепцията при пристигане) и вече бяхме част от тукашния екип (поне според компютрите на охраната).

В Америка се работи. Като сложим и факта, че сме на края на дълъг път до следващата версия, работата става __яка__ и __много__. Реално погледнато, за тези 4 дни и половина средното работно време на ден ни беше 9 часа и 30 минути на ден. Най-тежко беше в сряда, когато изкарахме в офиса повече от 13 часа.

Интересното е, че за разлика от европейския ни офис, американския е напълно пригоден за дълго оставане. По-удобни столове, достатъчно широки кресла в залите (където даже може да си поспиш, ако искаш) – явно е, че колегите прекарват доста от времето си тук.

За работата, както е ясно, в личния си блог не говоря. Няма и какво толкова да кажа – програмиране, търсене на проблеми, неизбежно правене и на нови такива 😉 и така нататък. Бяха едни много интересни четири дни и половина, през които научихме много и свършихме много. Но това беше и целта.

За жалост, в петък (13-ти) летяхме обратно. Колегата Джо направо се ядоса, като разбра това – беше ми подготвил интересна програма за уикенда. Даде ми да разбера, че следващия път и дума не може да става за неоставане през уикенда и че ще си имаме неприятности, ако това се повтори. Мен чак ме хвана яд – Сиатъл определено е изключително место и си струва да бъде видян повече от снимките наоколо. Но каквото – такова. В петък едно такси ни взе в 14:30 от офиса и ни закара за около час до летището. Имахме почти 3 часа до полета, но в това е разковничето – ако бяхме тръгнали по-късно, трафикът щеше да направи така, че да изпуснем полета, затова комитетът от колеги решително ни заяви, че щем-не щем в 14:30 вече не сме добре дошли и трябва да си ходим. Оказаха се жестоко прави: вече човек можеше да види началото на грандиозни задръствания. Ние попаднахме само в едно за десетина минути, след това всичко си беше нормално. Таксиметровият шофьор сподели, че само след час ще са необходими повече от час (най-вероятно два, ако не и повече), за да изминем същото разстояние.

Ясно е какво правихме на летището: чек-ин, проверка на багажа за бомби, проверка на самите нас (в Америка се събуваш босичък, защото се проверяват даже и обувките), след това малко по магазините, и чакане пред полета (където написах и последните 2 материалчета за блога). Летището е огромно, магазини и заведения колкото искаш – времето мина повече от приятно.

Интересно ми е дали (по-скоро – с колко) съм напълнял. Тук падна здраво ядене. Споделях с Владо, че ужасно си падам по начина на хранене на американците: пърженко, филенца, тестеничко – въобще прасе като мен може бързо и ефективно да стане _истинско прасе_. Не че и в Дания съм слабичък (85 кила не са шега работа!), но за по-дълго време в САЩ ще се иска бясна воля, за да не мина 100-така. Да не говорим за големите порции, да не говорим за “eat all you can” вариантите на закуска. Не че във всеки съвременен хотел закуската не е такава, но тази в нашият беше много вкусна (всичко беше прясно приготвено) и имаше невероятни сладки неща!

Точно днес получих и покана от един колега да го придружа към края на месеца за едно пътуване до САЩ. Моят шеф е дал ОК, остава само :Веси: да ми разпише командировъчното. Пак ще е за същия период от време, но понеже сега ще е конференция, най-вероятно ще сме в центъра на Сиатъл. Което няма да е зле, нали?

Гейт S3, летище Тахома-Сиатъл. Часът е 17:00, Pacific time. Докато чакам да започне check-in-ът за обратния полет, реших да се опитам да събера мислите си за това петдневно пътуване до Сиатъл. И като всичко обратно, естествено че ще започна от заминаването.

Всичко започна повече от тривиално, когато моят мениджър реши, че е крайно време да отида до офисът в САЩ. Декември търчах за виза, след това билети (на два пъти, защото двама колеги се присъединиха към мен почти в последния момент).

И така една седмица след като се върнахме от България, аз трябваше да се натоваря на междуконтиненталния полет на SAS до Чикако, и след това да прехвърля до Сиатъл. Преди да се присъединят колегите имах директен билет, но след това предпочетох да съм с тях и да мина през Чикаго.

В неделя (08.01) наобед взех едно такси от нас до летището. Бях все още болен, затова хич не ми се ходеше в дъжда с все багаж. Не стига дето летя в неделя, ами и мокър – щеше да ми дойде в повече и затова прежалих компанията и реших да си взема таксито като нормален човек. След това разбрах, че колегите са пътували с влак, но за тях (като за “бедни датчани” :)) това се е видяло приемливо ;).

На летище Каструп всичко си беше ОК, като изключим факта че междуконтиненталните полети изискваха по-ранен чек-ин (и съответно повече чакане). След като минахме обаче последният пропуск и чакахме за бординга, по високоговорителите откровен служител на SAS съобщи, че има проблем с единия двигател на самолета и ще отнеме време докато техниците видят какво не е наред (това бяха точните му думи). Това естествено означаваше, че полетът ще закъснее, а пък това от своя страна значеше, че в Чикаго ще изпуснем връзката си за Сиатъл. Както и да е, от нас нищо не зависеше, така че просто си чакахме.

След около 15 минути човекът пак се обади и каза, че техниците били намерили проблема, но за отстраняването трябвало някаква част, която те я нямали в себе си и затова трябвало да изчакаме да я доставят. Но също така и каза, че ще излетим само с час закъснение от реалното време. Докато ние с колегите се чудихме какъв е проблемът да летим с три двигателя, по радиоуредбата обявиха началото на бординга и всичко се изясни – този модел на Airbus има само два огромни двигателя, за разлика от повечето модели, които са с четири малки такива. Е, в такъв случай _повече от ясно е_, че трябва и двата да са наред, да не “закъсаме” някъде по пътя иначе!

Излетяхме точно с час закъснение. Полетът продължи 9 часа и 35 минути, през които изгледах “In my shoes” и “Four brothers” – два филма, които доста ми харесаха. След това обаче заспах на “LA Confidential”. Мислех съща и да пуцна малко WoW, но не успях – не толкова ме уплаши цената от $30 за интернет достъпа, а това че до мен имах Истински Американец, който беше с една глава по-висок от мен и сигурно с около 70 кг по-тежък, та трудно се смествахме. А и ако разтегна ноутбук, положението съвсем щеше да стане нетърпимо.

Седалките на тези самолети са с вграден LCD дисплей – всеки човек може да гледа навигационни данни за полета, има камери отпред и отдолу на самолета (които през нощта нищо не показват, разбира се). По тези екрани показват и филмите, за които говорих по-горе, както и на тях се намира селекцията от музикални албуми за слушане.

През останалата част от полета ядох, спах, четох книга, въртях се – въобще всичко, което един човек може да свърши в тясното пространство на Economy класата.

В Чикаго пристигнахме с около половин час закъснение. Самолетът някакси беше наваксал половин час във въздуха (сигурно пилотът е карал с превишена скорост ;)). На входа към САЩ имаше скромна опашка от 600 човека: изглежда не само ние пристигахме по това време. Наредихме се на една огромна (но контролирана от креслива американка) опашка, и след 30 минути стоях пред (биваща!) гранична полицайка. Отпечатъци, снимка, кратко интервю… и моя милост навлезе в “страната на хилядите възможности”, поне такава са я виждали хората преди 100-150 години.

Въпреки, че паспортната опашка ни забави още 40 минути, ако не беше мудният и остарял митнически режим на летище Чикаго ние щяхме да успеем да си хванем самолета. Проблемът на митница “Чикаго” е, че независимо как и до къде ти е чекиран багажа, трябва да си го вземеш в ръка и тогава да минеш митница. След като я минеш, си оставяш багажа пак на превозвача. Но сещате се, че тази процедура отнема време. Бързахме, бързахме и пристигнахме точно с 10 минути закъснение след нашия полет – самолетът явно вече е бил във въздуха даже.

“Жената зад щанда” на United беше доста любезна. Записа ни в списъка за чакащи на следващия полет, като ни увери, че има сериозен шанс да успеем за него, защото голяма част от планираните за него транзитни вече били излетели с нашия полет (явно късметлиите са пристигнали по-рано от нас и от UA са решили да направят тая “врътка”). Взехме си бордните карти (на които пишеше “Whitelisted for next flight бла-бла-бла”) и тръгнахме да търсим ядене.

Ядене – колкото искаш. Заведение до заведение, но ние нали сме тарикати, решихме да си идем първо до гейта. Е, оказа се че едно от най-яките заведения е точно там, и скоро дъвчех пуешки сандвиш и се наливах с натурален сок от портокал. Дойде ми добре, още повече че не беше ясно кога и как ще успеем да се вредим – ако този полет заминеше без нас, щяхме да търсим хотел, защото повече полети за деня нямаше.

Имахме късмет обаче – след като натовариха всички пътници и изчакаха изнервящо много време, нас тримцата ни повикаха първи. Седнахме си на местата и пилотът пришпори бараката към Сиатъл. След около 3 часа и 50 минути полет (които аз лично проспах щастливо) се изтърсихме в Сиатъл, летище Тахома. Оказа се, че ние слизаме в един от секторите, багажът ни обаче ще ни чака в официалния сектор, до който се стига… на три спирки с влак. Хубав, мъничък и удобен локален влак, който свързва всички секции на огромното летище Тахома. С него стигнахме до нашия багаж, който кротко ни чакаше да го качим в следващото такси.

От летището до хотелът стигнахме за около 30 минути, през които мернахме центъра на Сиатъл, една феерия от светлини и движение.

В хотела последва бързо настаняване. Бях уморен от полета и джет-лага не ми попречи да спя до късно, след като (разбира се) си проверих пощите и съобщенията, които имах за 20-те часа отсъствие от виртуалното пространство.

Вчера ми беше зле и реших да се прибирам вкъщи. За жалост обаче прибирането не помогна много – днес съм още по-зле.

Някаква бясна настинка или грип ме тресе. Нещата започнаха още в Будапеща – целия ден бях отпаднал, едно такова смотано ми беше. :Веси: твърдеше, че това е поради недоспиването, но аз още тогава усещах, че се мъти нещо. Аз съм програмист, при това играя и WoW от известно време 🙂 : с недоспиване съм свикнал, но този дискомфорт определено не идваше от там.

Днес си стоя вкъщи: кисел и втечнен! Опитвам се поне на пощата да отговарям, засега успявам да удържа стремежа да се забия в корпоративната мрежа и да почна истинска работа, или пък да се забия в Argent Down и да започна истинска игра :(. Но скоро ще избера едно от двете. Кое ще зависи от това дали има на работата някой на зор (един се очертава засега, опитвам се да го убедя да се отбие утре в офиса).

Грозното е, че в неделя ме чака едноседмична командировка в USA. И ако не успея да се оправя, ще е много, много грозно. Хард дискът на ноутбука така и ще остане несменен, добре поне че не е правил проблеми от миналата година. След командировката ще го сменим, дано оцелее до тогава. Ако аз обаче съм пак така болен, въобще не мога да си представя как ще издържа полета (при това с прехвърляне). Но да се надяваме на най-доброто.

Да знаете за lvl 60 healer в региона около Шарлотенлунд?

> Кратък разчет по военному за лоу-костиране Пловдив-Шарлотенлунд
> WizzAir, Малмьо-Будапеща
>
> * Ставане, обличане, сутрешен тоалет: _02:00_
> * Тръгване за София: _02:30_
> * Пристигане в София: _04:30_
> * Чекиране полетът за Будапеща: _04:45_
> * Излитане за Будапеща: _06:00_
> * Пристигане в Будапеща: _06:15_ (часовата разлика играе тук, иначе полетът си е час и 15 минути)
> * Мотане из летището: _около 8 часа и половина_. Гадно, дъждовно време попречи на плановете за приятна разходка из Будапеща. Само за тази точка може да се напише сага, особено ако сте с 3-годишно дете
> * Чекиране за Малмьо: _15:00_
> * Излитане за Малмьо: _16:00_
> * Пристигане в Малмьо: _17:30_
> * Автобус за централна гара Малмьо: _18:15_. Причина: директните автобуси за Копенхаген не оперират в този “странен час” (може би поради скорошната Нова Година?)
> * Пристигане на гара Малмьо: _19:10_
> * Докато се мотая, търсейки билети и обучавайки се със странния автомат за тях: _изпускане на влака в 19:22_
> * Влак за Копенхаген: _19:42_
> * Пристигане в Хелеруп: _20:20_
> * Такси за у нас – Шарлотенлунд: _20:30_
> * Пристигане вкъщи: _20:45_
>
> Общо време за път: 19 часа и 45 минути

Думата лоукостиране е грозна чуждица, която ми хрумна, когато се опитвах да измисля заглавие за този материал. За не-англоговорящите, low-cost ще рече популярното название на авиокомпаниите, които предлагат евтини полети (обикновено – срещу ?30, без да включваме летищни такси).

За отминалите Коледа и Нова година ние се прибрахме в България, като използвахме услугите точно на такъв тип авиокомпания. Някъде около Септември 2005-а WizzAir обявиха, че започват да обслужват линията Малмьо-София. Веднага с :Веси: взехме решение да ги пробваме, още повече че билетите им бяха повече от атрактивни. Малко ни притесняваха времената на полетите (отстояние от по 8-10 часа един от друг), но като взехме впредвид и ценовия фактор, се навихме.

Докато дойдат очакваните дни, нашите полети ги поотмениха малко и ни насочиха към полети в други дни. Не ни коства много, а и като цяло беше добре, понеже прекарахме повече време в България.

При връщането пак всичко беше наред. Но дали защото бяхме болни (поне аз се чувствах зле, а :Ангел: си кашляше по неговия си нормален начин), дали защото времето в Будапеща беше отвратително, тези 8 часа на летището ни се видяха тежки. Летище Fenergy 1 е малко, има ресторантчета, но нищо друго няма. А и 8 часа си е бая време. Играхме, наказвахме се, плакахме, бесняхме – и така много пъти, докато дойде времето за последния чек-ин.

Ако ударя една черта, мога да кажа следното:

* WizzAir си свършиха перфектно работата. Въпреки жестокия снеговалеж в София на 18.12., те успяха да ни докарат живи и здрави. Никакви проблеми, нямаше провалени полети, измамени надежни или куп побеснели пътници, които (непрочели условията при купуването на билетите си) току-що са разбрали, че low-cost компаниите обикновено нямат някои удобни застраховки.
* Летището в Будапеща е хубаво. Но скучно. Но от едно летище не може да се очаква да е Тиволи. Проблемът си е в нас, че не успяхме да открием друго за правене в дъждовния ден
* В Будапеща като вали – вали! Като грее слънце – грее. На идване цял ден грееше страхотно слънце, но толкова дъжд, колкот се изля на 02.01., не бях виждал скоро.
* Ако времената на полетите останат същите, има голяма вероятност да прежалим ценовата разлика и следващия път да търсим по-бързи и по-леки решения. WizzAir ни спестява поне 250-300 ? (разликата в билетите е ?450, до тази цифра стигнах, след като пресметнах и някои косвени разходи), но пътуването е убийствено тежко, особено връщането в Дания.