Много пъти сте чели тук (не)компетентното ми мнение относно някои и други, красиви и повече пъти грозни църковни деяния по нашенските ширини. Новината от тази вечер обаче не остави жива риба в Лозенския язовир, дори и да го имаше язовира! 73% от пастирите на църквата се оказаха ченгета. И то не какви, а закоравели доносници, някои от тях установени по собственоръчно подписаните доноси или молби за заличаване на доносите им.

Винаги, когато съм става свидетел на безобразията в нашите църкви, съм предполагал некадърно управление, лицемерие и/или безбожие на участниците, навлекли расо. Днес обаче ми идеше да се смея с глас, докато слушах новините, в които ясно изчетоха, като на комсомолско изборно събрание, имената на престъпните тюфлеци, окупирали тази и онази епархия.

И ако доскоро само ми се струваше, че църквата е сборище на безбожници, сега имам доказателството. Митрополитът избира екип, с който да работи. Ако си безбожник, ще избереш безбожници като теб. Те, от своя страна, ще са оградени със себеподобни, и така… до дъното. Може би ще има единични случаи на честни, богобоязливи и вярващи монаси, но те най-вероятно ще са малко, като черните зрънца в един чувал с ориз.

Няма как да има църква при това положение. Няма как да има уважение към институцията. Няма как да има вяра, когато този, който трябва да я вдъхновява, поддържа и подкрепя, е затънал от десетилетия в лицемерие и лъжа. Няма как.

Да ви кажа ли какво ще се случи от тук-насетне? НИЩО! Всяко чудо ще е за три дни. Безбожниците-доносници ще останат начело на епархиите си. Може и да се намери някой, който ще напусне поста си, но в момента не ми се вярва това да се случи. Тези хора така са свикнали да живеят в лъжи, които самите те поддържат, че за тях е повече от естествено нещата да си продължат по старому.

А вярващите овце – в овчарниците. Там, където им е мястото.

Image (cc-by-nd) haven’t the slightest’s

От два дни се чудя, до къде може да стигне наглостта на т.нар. Българска православна църква? Оставям настрани фактите, че повечето манастири са ООД-та, а игумените им – ярък пример за мутри, като започнем от тежките, златни кръстове и свършим с вратестите им охранители, които пазят “божия човек” от хорския гняв.

Моят личен пример с такъв тип мутро-попове е от Бачково. По-точно от Бачковския манастир. Преди много години (повече от 10), от един мерцедес последно поколение се измъкна един брадат дявол, облечен в расо. Придружен от три мутри. Видя ме, че снимам пред манастира и се разпсува като циганин. Всъщност грешка, аз не си спомням циганин да ме е псувал така сочно и опитно. Този “божи служител” обаче се постара, направо надмина себе си.

А аз си прибрах апарата и повече не стъпих на “светите” земи на Бачковския манастир. И без това ми беше писнало от манастирските търгаши. Не мисля, че някой ден ще се върна там, защото за БПЦ няма шанс. Църквата е мъртва. Нейните представители на земята са отвърнали лице от хората и си гледат бизнеса. Бизнеса с живот и смърт, понякога бизнес на живот и смърт също. Въпрос на време според мен е божиите служители да започнат да се стрелят. На месо. Предшествениците им са си скубали брадите. Тези обаче познават модерни средства за убиване. Както и личните им мутри.

Виждал съм да продават светена вода. В 0.5 литрови бутилки от минерална такава. Два или три лева беше. Не помня вече в кой манастир.

Но да беше само светената вода…

Спомняте ли си дедото с линкълна? Не случайно, като пишеш “линкълн” в Гугъл, на първите места излиза статията за варненския митрополит. Поредния честен и смирен “божи служител”.

Случващото се последните два дни обаче направо изби рибата. Синодът, този безкрайно мъдър и изцяло отритнал земните блага и страсти църковен съвет, който би следвало да е главата на БПЦ. Чували ли сте за приказката “рибата се вмирисва откъм главата”? Явно е вярна! Защото тези два дни такава смрад се понесе откъм тази глава, че дори принципно мързеливия българин реши, че Синодът прекали. Защото те (ама наистина!) прекалиха.

Тръгнал някакъв митрополит да се извинява тази вечер по телевизията. Не било така, онака било, всъщност совите не били сови, а компоти, които сме изнесли в Гърция, след това дошли японците, изяли компотите, отишли на екскурзия в София и всъщност японците, докато разглеждали пред сградата на Синода, издрискали смрадливото лайно, с което Синодът вмириса държавата преди два дни. Това била истинската причина, а не некомпетентността, безчовечността и пълната липса на връзка с реалността, която нашите църковни водачи редовно демонстрират.

То не беше насилие над вярващи, не бяха линкълни, ами и това. На фона на това какво демонстрират в последните месеци смирените божи служители, насъскването на охранителите от онзи мутро-поп преди повече от десет години направо ми се струва като патриаршеска благословия.

Чудя се как да убедя Веси да не кръщаваме Мартин. Ако все пак решим да го кръстим, може би ще изберем църквата в Лозен. Там като че ли служи един от малкото останали истински Божи служители. Не питайте защо смятам така, не пожелавам на никой да разбира как…

Photo (cc-by) Keoni Cabral

Искам да ви разкажа за една моя лудост. Мания, развита до такова състояние, че някой ден ще си изям боя заради това. Ако е само боя, добре ще е.

Принципно се смятам за толерантен човек. То кой ли не се смята за такъв. Малко са обаче истински толерантните, и аз най-вероятно не съм от тях. (И) Заради тази мания.

Пушенето ме влудява. Наркоманът, доволно отпиващ поредната доза отровен дим. Гледката е грозна и жалка. Но аз гледката я понасям. Това, което отприщва лудостта у мен е моментът, в който аз ставам жертва на тази наркомания. Ставам жертва заради това, че съм допуснал да направя компромис със себе си и с принципите си. Заради нечий комфорт. Или “защото ми то така е прието в заведенията”.

До сега не съм ял бой, когато лудостта ми се отприщи. Правил съм забележки на засукани госпожи(ци), правил съм и скандали в доста заведения. Оплаквал съм се, без регистриран резултат или обратна връзка. Гледали са ме лошо, гледали са ме с омерзение колко съм задръстен и как хич не ги разбирам работите с Истинската Толерантност. Гледали са ме и със съжаление: “горкият, той наистина е болен, че кой би реагирал така заради някакъв си дим, голяма работа”. Понякога съм излизал победител в конфликтната ситуация, понякога е трябвало да си подвивам опашката и да си трая. Може би и затова не съм още ял бой.

Днес обаче се случи нещо, което ме подтиква да пиша. Защото чрез писането някак човек сваля емоцията от душата си, понякога олеква, понякога – не. Надявам се сега да олекне. И да не олекне обаче, написаното си е написано.

Докато пиша това трябваше да съм на едно място, където да си прекарвам супер време с в повечето случаи приятни, но със сигурност изключително интелигентни хора. Горд съм да имам част от тях за приятели. Вместо това обаче така се сгърчи настроението ми, че реших да си остана в къщи. И пиейки по чаша розе с Веси (може да стане и бутилка, времето ще покаже), да нац(в)ъкам това писание.

Днес се създаде такава ситуация, че нямаше как да реагирам другояче, освен така както реагирах. Не съжалявам. Не се и извинявам. Лудостта ми ме кара да знам, че съм прав. Дали е лудост или не няма значение, защото съм сигурен, че съм прав. Действията ми нараниха приятел и може би го отдалечиха завинаги от мен. И преди ми се е случвало заради тази лудост. Но и преди съм бил прав. И едва ли някога нещата ще се променят, защото (благодарение на нездравото ми душевно състояние, както вече разбрахте) това ще се повтаря.

Няма да започна да правя компромиси с тютюневия дим.

Не само защото ракът на белия дроб изглежда да е орисията на рода ми.
Не само защото смятам, че никой няма право да разрушава здравето на другия, благодарение на пороците, които притежава.
Не само защото мисля, че на родители, които водят децата си с тях в запушено заведение трябва да се оспорят родителските права. Може би не да се отнемат, но поне да се оспорят, въвличайки тези родители в процедура по доказване на това доколко способни родители са.
И не само защото вече имам и защитата (макар и доста рехава, признавам) на закона.

Лудостта ми ще се засилва. Усещам, че може да загубя някой и друг приятел. Надявам се близките ми приятели-пушачи да ме разберат. Предварително им се извинявам, че ще ги засегна. Няма как да не се случи някой път. Горещо пожелавам на тях и на себе си да намерят сили да се откажат от ужасния порок. Но аз не мога да бъда по-различен. Приемете го като болест. И ако не можете да бъдете приятели с така болен човек, тогава май ще е всеки по пътя си. Надявам се – без лоши чувства.

Защото в България да си върл непушач е болест. Душевна. Хората смятат, че по подразбиране е ОК да си толерантен към пушачите. Ако не си толерантен към пушачите, предизвикващ горепосочените чувства у околните. И те определят като болен. А е ясно, че обществото в повечето случаи е право.

Да си върл непушач е българско душевно заболяване.

Кой може да наруши най-качествено законите? Както винаги в нашата рОдина, най-големия нарушител на дадена норма е този, който лично и според закона отговаря за спазването ѝ.

Цитирам Пейо, който привежда доказателства за грубо (и умишлено, според мен) нарушаване на закона от страна на не кой да е, а самите МВР:

Напоследък ми препратиха няколко постановления на МВР, с които се искат IP адреси и информация за установяване самоличността на лица, които са написали коментар към публикация в новинарски сайтове и блогове. Поддържащите тези сайтове виждат думи като МВР, НПК, Постановление, Преписка, членове, алинеи и нормално се стряскат. Ето такова постановление, което е получено в редакцията на FrogNews:

Първото, което се забелязва в Постановлението, са грешките, които служителят, най-вероятно дознател, е допуснал:

1. Назначава вещо лице, което има специални познания (чл. 144 и сл. от НПК ), а посочва като основание чл. 117 -127, които са за свидетели;
2. Чл. 409 НПК въобще няма алинея пета, а и се отнася до съвсем друго, което няма никакво отношение към темата;
3. Назначава експерт (вещо лице), а твърди, че го е запознал с правата на свидетел по чл. 122 и 123 НПК.

Колкото пъти има опит да се посочи правно основание, толкова пъти е сбъркано. Но трудно е да се посочи валидно правно основание за действия, които закона не позволява да бъдат извършени по този начин.

Служителят на МВР желае да получи  данни за лицата, които са публикували текстове коментари на определени сайтове. За тази цел той не само възлага на вещото лице задачата да установи самоличността и IP адресите на коментиращите, но и  го оправомощава да извършва проверки „на място“ като посещава офисите на интернет доставчици и лицата, които поддържат страниците. НПК и Закона за електронните съобщения (ЗЕС) изрично указват, че IP адреси, данни за трафика и друга информация, с която може да се установи самоличност,  може да се изисква само след съдебно разрешение.

Анализът на Пейо продължава в неговия блог. Аз реших, че след цитата на Григор е важно и аз да го копирам, първо за да се вижда добре в търсачките, и второ тези мои читатели, които не четат Пейо, да го видят и да се поинтересуват.

Изглежда че с това правителство сме на крачка от истинска политическа цензура и от истинско, оправдано и завоалирано в добри намерения посегателство върху свободата на словото и печата.

Да видим кой е по-временно в България: меверейците с китайско-комунистически подход или демокрацията.

Вчера правила на НЗОК ми вдигнаха кръвното. И по-точно не правила на НЗОК, а кощунственото им прилагане от някои аптеки.

Вчера трябваше да взема ново лекарство за Мартин, че сегашното му свършва. Не знам в други държави как е, но в България ни накараха да му даваме “профилактично” въпросното лекарство, защото настояват че след три неприятни бронхиолита детето има “детска астма с преобладаващ алергичен компонент”. Убедиха ни, че лекарството не е със сериозни странични ефекти, и затова ще го вземаме около 6 месеца, за да не се получава тази реакция отново (проблемът е, че при лечението на реакцията се вземат много по-тежки и неприятни медикаменти).

Та значи имаме си ние книжка от НЗОК за безплатни лекарства. Няма да ви казвам (дано не ви се налага) каква е процедурата по “легализирането” ѝ, само искам да благодаря на хората от РЗОК в кв.”Младост”, че се оказаха хора и бяха изключително гъвкави, за да намалят моя разход на работно време за тази цел. Днес приказката е за друго.

Вчера дойде време за поредната “покупка” на лекарството (то не е покупка, ами вземане от аптеката, 100% безплатно е както казах). Издава значи лекарката рецепта и клати съчувствено глава: “Ох, ама вие имате за още един ден, те няма да ви дадат”. И ме гледа с едно искрено съчувствие, все едно отивам да вземам лекарството от регионалния клон на “Наглите”.

Питам аз “абе как така, ние имаме и за утре и свършва?”. “Ами така, те дават само на денят”. На въпроса кои са тези “те” се оказа, че били аптекарите. “Защото НЗОК ги кара така”.

Имайки наум предишното ми вземане-даване с НЗОК, аз съм все пак оптимист. Вземам рецептата и се отправям към аптеката, точно срещу прозореца на кабинета на лекарката. Там “винаги има”. Макар че си имам “регионален аптекар?” – в нашия блок има аптека и пичът е точен, ама не ми се губи още половин час да се връщам до апартамента. 

Влизам аз в аптеката, вътре две симпатични продавачки. Давам си чинно книжката и рецептата и заставам в поза “мирно”, надявайки се да уважат почитта, която им отдавам.

Уви: “съжалявам, господине, вие имате лекарство за още един ден, елате утре”.

Позата “мирно” преминава в стандартната, леко прегърбена стойка на дългогодишен програмист. “Е хубаво де, имам за още един ден, ама утре пак ли да излизам от работа? Нали се сещате как е?”.

Тя: “Ами съжаляваме много, НЗОК ни кара да правим така, глобява ни солено, ако даваме предварително”. Аз: “Вижте сега, на мен ми се струва че един ден предварително не е чак толкова много време, а определено не искам утре пак да губя половин час работно време, за да получа лекарството за детето ми”. Тя: “Ами нищо не мога да направя”.

Тогава се усещам, че неусетно съм сменил позата… Прегърбения програмист леко е поизчезнал и съм готов да я хвана за врата. Леко даже ми личи колко съм ядосан (или поне отражението във витрината показва така). Поемам си бавно дъх, и продължавам: “Ако обичате, обадете се сега в НЗОК, искам да го чуя от техен служител. Готов съм да се боря против това глупаво правило, така че ми трябва да го чуя от тях, за да знам срещу кой и къде да се жалвам”. Тя казва “Добре”, отива и започва да набира.

Следва нечленоразделен разговор, от който долавям “Ами да…”, “…ама вие нали ще ни глобите после…”, “…е как да му го дам…” и т.н. След малко идва госпожицата и ми ми подава рецептата и книжката с думите: “Съжалявам, казаха ми че не мога да ви го дам, елате утре”. Аз питам с недоумение: “Вие не чухте ли, че аз искам лично от тях да го чуя? Как се казваше служителката, с която говорихте?”. Тя: “Ами не се представи!”. Аз: “А как се казвате вие и кой е регистрационния номер на аптеката ви?”

Следва леко объркване, не знаят кой е номерът на разрешителното им. Аз съм сигурен, че не може да няма поне едно разрешително с номер, което да им трябва за дейността им, все пак сме в България. Пак питам същото, оказва се че “ами тя шефката знае, аз не знам”. Аз: “Може ли да ми дадете номерът, с който говорихте, за да звънна аз? Или и той като номера на аптеката е секретен?”. Иронията или объркването свършват работа и тя ми дава телефона, с който е говорила.

Звъня аз по телефона. Вдига ми госпожа, на която се представям, обяснявам ѝ проблема и това че току-що са говорили с тях по този въпрос. Естествено, с 99% вероятност попадам на същата, с която е говорено. И тя с досада ми казва “Ама аз им казах да ви дадат лекарството!”. В това време поглеждам фармацевтката, която в момента не може да ме гледа в очите. Което все пак значи, че има някаква съвест в нея, макар и дребно, трудно забележимо количество. Аз по телефона: “Може ли да дам сега телефонът на фармацевтката, за да ѝ обясните вие отново, че може да ми даде лекарството?”. Разбира се, съгласяват се. Давам телефона, следва къс разговор (глобата пак се споменава). Разговора приключва (преди това съм попитал, разбира се, за името на служителката на НЗОК, “за всеки случай”). Връщат ми телефона и започват да попълват бумащината, за да ми дадат заветния “Сингулер”.

След макс. още 5 минути излизам от аптеката, доволен че чак след 28 дни ще ми се наложи пак да се занимавам с тези неща. Чудя се дали има начин да ангажирам аптеката ми в съседство, вместо да се занимавам с “по-свети и от папата” аптекарки и аптеки. Защото НЗОК може да има някакви правила, но определено аптеката в случая беше тази, която беше преекспонирала правилата, създавайки сериозна неприятност и времегубене на хората. И въпреки, че взех лекарството този път, не ми се разправя следващия.

Или пък да пробвам пак така? Вярно, ще има малко нерви, вярно – може да не успея тогава, но пък ако 2-3 пъти успея така, току-виж съм успял да ги пречупя и започнат наистина да спазват правилата, които НЗОК налага, а не своеволно да увеличават рестриктивни периоди с цел да си предпазят задника с парче дебела ламарина? Не знам, времето ще покаже.

И не става въпрос за този половин час, който иначе щях да загубя. Аз и сега загубих около 10 мин., разправяйки се в аптеката. И около 30 мин, пишейки това 🙂 . Въпросът е, че отдавна ми е писнало от малоумни правила, и от хора, които като чуят две и правят двеста, само и само за да избегнат и най-малкия риск, за да не им се налага на тях да си търсят правата. Защото така се опитаха да направят във въпросната аптека. А такова овчедушие ме дразни много повече от загубения половин час. И затова май оттук-насетне винаги в тази аптека ще пробвам. Поне докато ме научат и започнат да ме лъжат, че “ние го нямаме в момента” 🙂 .