хоби – doncho.net

Category: хоби

2017-та в Spotify

Posted on 12/8/2017 by Doncho

Днес Spotify ме изненада с “Моята 2017 в Spotify”. Отлична идея, на която много се зарадвах. И макар, че някои неща ми се струват невероятни, реших да го споделя и тук.

Най-шашкащото е това, че според Spotify през годината съм изслушал 15,794 минути! Около 2000 песни, 1268 различни музиканти, в 6 жанра. Звучи направо невероятно как съм прекарал 263 часа в слушане на музика, или все едно нон-стоп единадесет дни. Колкото и да се замислям, не вярвам да лъжат, защото в крайна сметка нали така заплащат на артистите си? Но все пак ми се струва колосална цифра.

Пак според тях, топ-артистът ми за 2017 е бил Oonagh, а топ-песента (и тук моята голяма изненада!) е била “Хайде, Яно” на Ива Давидова! Когато видях това, изпаднах в лек потрес, защото най-малкото което очаквах беше (принципно) чалга-певица с няколко хубави народни песни да заеме челното място годишния ми Spotify :). Но явно “Охридското хоро”, покрай което харесах много и песента, е било причината. Калина също я харесва, сигурно сме слушали поне 50 пъти в колата (което вероятно обяснява и причината да е на челното място в класацията ми).

Топ-жанрът е (очаквано) Rock.

Но най-интересното идва, като човек хвърли по-детайлен поглед на 100-те ми най-любими песни за годината. Пак казвам, disclaimer, това са очевидно най-често слушаните (или най-много оценени, или знам ли по какъв още критерий) топ 100 парчета, които според Spotify съм харесал/слушал най-много.

Когато го погледна малко по-детайлно този лист, съвсем мога да не се съглася със себе си или с AI-то на Spotify, което ме е оценило така. За “Хайде, Яно” мога да се примиря, наистина се разцепихме от слушане на тази песен в колата. Да имам на челни места “Belle”, “Let it go” от Frozen също мога да приема без много съпротива. Но да ми се появи “Домачине” на Трифонов и “Куку Бенд” пак на едно от челните места (как се вижда номера на песента в Spotify?) е направо смущаващо!

Като изключим такива моментни несъгласия, съм много доволен от тази нова за мен услуга на Spotify. Много добра идея да сумират най-любимото ми за годината и да ми го дадат в удобен лист. Със сигурност ще си го запазя като любим такъв на устройствата.

Има обаче един още по-интересен списък. Той е построен, базирано на вкуса ми (или поне този вкус, който съм показал) и е наречен “Песни, които се измъкнаха”. Тридесет избрани песни, които според AI-то съм пропуснал да харесам. Ще ги прегледам. Пуснах първата, но не ме впечатли. Ще се отнасям със съмнение към този списък, преди да го прослушам, може да се окаже фира!

Иначе… 11 дни музика… от 365! 2017 не изглежда да е толкова лоша откъм музикално присъствие. Дали многото пътувания (четири седмици пътуване само за юни), дали многото учене (невероятно е да четеш, учиш или твориш с шумоизолиращи слушалки), дали нещо друго? Не знам защо, но съм някак много доволен от това постижение. Чудя се, как ли стоят тези цифри при някой истински меломан? Който например пътува всеки ден с градския транспорт, или примерно 30 седмици от 52 е по летищата и гарите? Сигурно е още по-потресаващо?

Милоев? Или ти си на iTunes?

Едно от най-яките ми “открития”, благодарение на “Седмичната селекция” специално за мен, е “Conquest of Paradise”, изпълнен от Dana Winner. Базиран на оригиналната музика на Vangelis, но с жесток текст.

Somewhere there’s a paradise
Where everyone finds release
It’s here on earth and between your eyes
A place we all find our peace
Come – open your heart
Reach for the stars
Believe your own power
Now – here in this place,
Here on this earth,
This is the hour.

Непосредствено след тази песен гордо се мъдри “Bitter Sweet Symphony” на The Verve. Финалното парче от “Cruel Intentions”. Един филм, който през далечната 1999 ме разсмя, възхити, потресе и разрева едновременно.

Разбира се, Oonagh неслучайно са на първо мяст от всичките групи, които съм слушал. Сигурно и са отговорни за поне едно 12 часа слушане. Откакто ги открих, не минава пътуване, без да си ги пусна. Поне няколко парчета от един лист, в който съм сложил всичките им албуми. Интересно, че Dana Winner се мъдри трета в списъка ми с артисти. Може би заради другото парче, Dust in the Wind, което също доста съм слушал.

А, да, и най-големия куриоз щях да забравя. Тук вече подозирам световната AI гадост, защото това парче няма ама НИКАКВО място в “топ 2017 песни” списъка ми! “Трепни” на Цеца! Обвинявам публично тук колегите от Webalizers Feature Team, защото те “събудиха” (нарочно заместих “възбудиха”) интерес към това, повтаряйки го 100 пъти на майтап в стаята им. И аз на майтап реших да го чуя. Смотания AI вероятно е решил, че след като съм го намерил и съм го изслушал, съм някак много възвишено харесал парчето. Това (засега) ще е единственото, което определено бих изтрил от списъка ми с любими 2017 песни (ако можех!). Даже “Домачине” на Трифонов бих оставил, но това… това ще си отиде. Но куриозът си струваша. А ако някой ме е гледал, вероятно би се пукнал от смях на потреса ми :). Чак се замислям дали да не дублирам списъка и да го изтрия от там… Но може и да го оставя, това си е 2017-а, все пак! Guilty!

Толкоз музика за 2017. Живи и здрави да дойде декември 2018, интересно ми е как ще изглежда тогавашния ми списък! Long live, Spotify, и благодаря за приятните 11 дни музика с вас!

Детско, романтично и инато

Posted on 10/9/201710/9/2017 by Doncho

Днес щях да пропусна моите 750 думи! На косъм! В последния момент се сетих (22:22), че не съм си написал “дневната дажба”. Сетих се, докато вече ми се мотаеше в главата мисълта да си лягам и да спя.

Щеше много да ме е яд, ако бях пропуснал. Толкова, че като нищо бих престанал да следвам традицията с ежедневното писане.

Аз не понасям добре провалите. Не мисля, че някой ги понася добре, де. Но май при мен е особено зле и тежко демотивиращо. В живота ми провалите понякога са водели до тотално отказване от съответната цел, или традиция, или “нещоправене”.

Спомням си народните танци като малък. Започнах в първи клас. В трети клас бях част от ядрото на детския ансамбъл, в който танцувахме страхотно, и всички много ни се радваха. Концертите и проявите бяха безброй. И къде ли не. Най-живо си спомням как ходихме по банкетите на разни комунистически “величия”, за да им танцуваме. А “величията” ни даваха банани, мандарини, портокали… все плодове, които не можеше да се намерят по магазините, или ако се намираха, се даваха в ограничено количество на всеки купувач. Това, разбира се, не важеше за комуноидните престъпници: за тях нещата бяха със специално снабдяване, и винаги в изобилие.

Та пак тогава, преди едно фестивално турне, се разболях тежко. Двойна бронхопвнеумония. Изкарах сигурно три-четири седмици вкъщи. След това ми забраниха два месеца всякакви по-тежки физически упражнения. А който е играл хоро знае какво става с дробовете ти при репетиция или на сцената.

Тази забрана автоматично ме извади от ансамбъла за почти три месеца. И провали не само моето участие в турнето, ами и много затрудни групата ни, защото трябваше или много спешно да се намери още едно дете, което да може да ме замети, или трябваше едно дете да не играе (т.е., да остане нещо като “резерва”).

Доколкото помня, точно този вариант избра хореографката. И децата, чисто по детски, обвиниха мен за тази неслука. Аз много трудно понесох това обвинение. Всъщност не го понесох. От раз се отказах от ансамбъла, повече не стъпих на репетиция. Спомням си как “по случайност” в училище идваше хореографката, да си говорим, да ме пита кога и как ще идвам пак на репетиции. След това идва и един или два пъти да си “говорим” и вкъщи, с родителите ми. Но аз си бях решил. Още в трети клас си бях един (малък, все още) задник: реша ли, че съм обиден на нещо, много трудно това се променяше.

Така и стана тогава. Заради моят инат и глупост се отказах от нещо, което ако беше останало в живота ми може би щеше да ми даде съвсем друга кариера и много повече красота. Но аз реших, че съм приключил с ансамбъла (“Тракийче” ли се казваше, не помня вече, мисля че беше някак асоцииран с ансамбъл “Тракия”). И така приключих и с народните танци.

След това, около шести-седми клас, започнах да танцувам състезателни танци. Основно латиноамерикански, с това започват всички начинаещи, но след шест месеца започнах и стандартните. Беше голям купон и на мен много ми харесваше. Имаше много момичета, а на един подрастващ хлапак това няма как да не се харесва (колкото и да се правехме, че ама това хич не ни интересува и въобще какво ни се мотаят тия “женки” из краката?).

Аз много си харесвах и моята партньорка. Тя беше с две (май?) години по-малка от мен, бяхме в едно и също училище. Безброй репетиции, много пот и усилия. Имахме няколко сценични участия (бяхме в “Дома на Народната армия” в Пловдив). Спомням си около месец преди първото участие как хореографката реши, че моята партньорка трябва да танцува на токчета (имахме ча-ча, румба и самба, три танца, един след друг). Да, обаче тя (парнтьорката), като всяка петокласничка, не беше ходила на токчета преди това (камо ли осем сантиметра), а какво оставаше да изпълни ритмичен танц с доста фигури, вместо с гуменки с токчета?

Спомням си как оставащите до концерта четири седмици идвахме един час преди репетиция и оставахме един час след, за да може тя да свикне да танцува на токчетата. Спомням си доста синини, основно от падане. Кога само тях, кога и двамата. Спомням си и колко сълзи проля тя. И живо си спомням как я изпращах вечерта до тях (живееше и тя в “Тракия”, нали ходехме в едно училище), защото понякога се прибирахме след 21:00. Романтика… поне за мен, явно!

Концертът мина и замина, след това дойде друг, трети… Свърши учебната година. Дойде лятото, а след него партньорката ми реши, че не ѝ се танцува в ДНА, и се премести отсреща, в Централната поща, където имаше друг състав.

Аз го приех много лично, най-вече защото тя така и не ми каза, че го прави – разбрах го постфактум, когато вече беше късно. Не ми и каза защо го прави. Аз реших, че е заради мен, защо иначе няма да ми казва?

Спокойно може да се каже, че първите месеци в новия сезон за мен бяха кошмар. За едно момче лесно може да се намери нова партньорка: момчетата-танцьори бяхме значително по-малко от момичетата. А и аз бях напреднал в танците. Но аз тази си я бях харесал много, и така и не можах да се сработя с друга.

Напуснах танците около 4-5 месеца след началото на новия сезон, за да се хвърля надолу с главата в компютрите. Разбира се, и преди да се случи тази несполука си ходех редовно в компютърната зала и вече си пишех по-сериозни програми, но след като зарязах танците компютрите станаха всичко за мен. Така и не погледнах други хобита следващите около двадесет години. Прословутият ми инат си каза думата и там: след като мен ме зарязаха, не успях да го преживея лесно и това.

Сега си спомням с умиление за тези времена. Покра тези неща и винаги ще си спомням един епизод в трети клас, в който Данчо, мой съученик, също участник в танцовия състав, нещо реши, че ще ме тормози физически (т.е., ще ме бие), защото съм бил зарязал “отбора” преди фестивала. Понаби ме, съответно, аз и тогава си бях слабак и не можех да се бия. Нищо, че той беше с 20% по-лек от мен, и почти с половин глава по-нисък.

Живо си спомням също как Мария, след като констатира какво се е случило (на мен ми личеше), му хвърли такъв бой, че онзи повече не посмя да ме пипне. не само по този повод, въобще, до края на трети клас. Мария е по-малка с една година от нас двамата, но никое от момчетата не смееше да си има вземане-даване с нея, по какъвто и да е повод. А още тогава си беше толкова мило, русо момиче… И много ме пазеше от такива като този Данчо.

Разбира се, учителката след като разбра какво е станало, и тя си изпроси някакво викане (на нея или и на родителите, не помня вече), или при класната или при някоя от зам. директорките, но… не беше нещо необичайно за нашия клас това. Така или иначе Данчо не посмя да ме закача повече, което го оценявам вече дори 34 години след това 🙂 .

Та доста бой и мъка съм видял заради този мой инат. Но какво да правиш, каквото сам си надробиш, това ще си сърбаш. Много години след това някак успях да подтисна парещата обида, когато и по какъвто повод се появи тя, а и да се науча да я преглъщам. Но и досега ми се е случвало един-два пъти да реагирам по подобен начин, да отрязвам отведнъж-завинаги някой или нещо в живота ми. Но мисля, че е доста по-рядко, отколкото преди. И сега боли, като ми се случи, но когато въпросът е принципен, нищо не може да се направи. Понякога просто не се получава…

На снимката е началният етап на СУ “Св. Константин-Кирил Философ”. Когато аз учех там беше начално училище “Антон Страшимиров”, а другото беше гимназия “Васил Коларов”. Сега виждам, че са се обединили в едно. Няма лошо! Снимката е от сайта на училището.

Бакалски сметки за нова година

Posted on 9/22/2017 by Doncho

Всяка следваща година все повече се удивлявам на цените, които виждаме за новогодишна вечер. Не, че нещо, но се чудя какво толкова мотивира всички нас, че да искаме да платим солидна сума, за да може около 31.12. да сме “някъде”.

Не, че ние не плащаме! Да не се правя на светец! Но си мисля, че нашето е далеч по-приемливо. Ето, и тази година, за втори път, плащаме “базова цена” за апартамент в Пампорово. Пет дни за всички ни излизат около 1200 лв със закуската. Без новогодишна вечеря. Новогодишната вечеря можем да си я направим сами.

Причините да предпочитам вечерята на нова година да сме самостоятелни са много. Най-важните за мен са:

сами е по-уютно. Семейно. Със сигурност и по-задушевно (12 човека в 24 м2). И камина.
малките деца около нас. Опитайте да празнувате нова година с ревящо четири годишно, на което му се спи, и ще разберете какво говоря. А на ресторант не може да
масовото пушене в ресторантите. МЗ е абдикирало (и) от забраната за тютюнопушене на закрито, така че всички ресторанти са се върнали в годините, когато беше приемливо вътре да вони на гнус и смърт. И когато излезеш от ресторанта, дрехите ти да стават само и единствено за незабавно изпиране, а ти – за гореща баня. Защото иначе си вкарваш тази воня в къщата, в леглото, навсякъде. Питайте хората, които са се опитвали да са на ресторант с пушещи и мен, и ще разберете какво имам предвид. Грозна картинка. Ставам и си тръгвам. Правя скандали. Как не съм ял бой все още, за мен остава загадка.
прекалено високите цени за невероятната екстра “новогодишна вечеря”. Грубата сметка за моето семейство показва цена от около 500 лв за трима големи, едно подрастващо, и едно дете. Някак не ми се връзва да ги дам тези пари за една вечер, никак. Не, че ги нямам. Просто съм стиснат.

Години наред празнувахме страхотна, семейна, уютна, красива и (сравнително) тиха нова в къща, при едни от най-близките ни хора. Невероятно преживяване, горяща камина, много семеен уют и любов. Миналата и тази година обаче сме решили да опитаме малките момичета (моето, Ния на Тишо и Дени и Рая) да започнат с уроците на ски. И Пампорово се оказва много добър избор, точно за тези малки същества. Аз, чудесно потрошен от миналата зима, ще го карам кротко. Или може би хич няма да го карам. Лудницата на Пампорово е много голяма и не се знае кога ще те помете някой, както си стоиш на пистата. Затова миналата и тази година избираме да изкараме няколкото дни на новогодишните празници там.

Днес обаче, случайно подтикнат от Тишо, се загледах в новогодишните оферти на един хотел на Боровец. И така изтръпнах, че единственият начин да се оправя беше да избълвам този текст.

Тези добри хора оценяват труда си, който би следвало да положат, ако моето семейство отиде за пет дни там, така:

Двойна стая със закуска за 5 дни: 600 камъка на възрастен, 60 за Калина и 240 лв за Мартин. Ние трудно се събираме в двойна стая, та за нас трябва нещо повече. Студиото го изключваме, и в него не се събираме, та отиваме на варианта за апартамент:
Апартамент със закуска за 5 дни: 765 лв за възрастен, 306 лв за Мартин и 60 лв за Калина.

Наплюнчваме калема и удряме чертата: Ангелови в апартамент, 5 дни със закуска, с включена новогодишна вечеря (няма мърдане от нея!): 2,661 лв. Допълнително от там нататък започват останалите разходи. Положението е #искаПлаче отвсякъде!

Ами не, не искам такава услуга.

Хвърлям набързо едно око на “конкуренцията”: Нова година в Кипър, излиза около 800 лв/човек, 5 дни, с включен самолетен билет.

Отиваме на още по-нискобюджетни: нова година в Австрия, с автобус, с междинно спане в Будапеща: 485 лв на човек. Без новогодишната вечеря, ама там новогодишната вечеря е 120 лв/човек. Което, съотнесено към нашия стандарт, би следвало да струва около 40 лв/човек. Но не би, в България новогодишната вечеря е по-скъпа от тази в Австрия. Сигурно защото там не плащат данъци и плащат по-ниски заплати от българските.

И преди съм писал как мразя да ме прецакват. Остава едно такова, лошо чувство… на едно много чувствително място, под кръста отзад. Казват, че ако се случва често, това чувство започва и да ти харесва.

Затова предпочитам сам да се прецаквам. Народът го е казал: както сам се прецакаш, никой друг не може да те прецака. Справка-доказателство: моята почивка в Италия тази зима. Но поне като сам се прецакаш, няма на кой да се сърдиш.

Ако не се прецакаш сам, има толкова много, на които да се сърдиш, че са почти неизборими. Малка част от тях: 45-те години социализъм; “преклонена главица сабя не я сече”; Балкантурист; Ленин; “да би мирно седяло, не би чудо видяло”; Брежнев; Андропов; Живков; “не ми пука”; Луканов; чалгата; Виденов; “не виждаш ли, че бързам”; Станишев; “добре облечен бизнесмен”; сърповете и чуковете; Кóрнелия; “не ме интересува”; Доган; Първанов; Пеевски; русоробите; Болен; Путин; мързеливия държавен служител; Ким Ир Сен; директорът Цончев; Бойко Борисов; (п)резидента радев; кошмарната картинка Милко Калайджиев пее на Цветанов в хотел “Двореца”; гнусните комунистически амулети и картини в същия гнусен хотел; “ден година храни”; Ким Чен Ир; мутрите. И още много знайни и незнайни, избрани от KLETAMAJKABALGARIJA, благорение на които за 30 години преход сме почти в изходна позиция.

Изберете си сами на кого да се сърдите, списъкът по-горе е дълъг. Ако не ви стига, реферирайте вашия си списък. Сигурен съм, че си имате.

Аз предпочитам да се сърдя на себе си.

Иначе, честита нова година в аванс. Не забравяйте да си спрете телевизорите между 23:50:00 и 23:55:57. Иначе рискувате да носите зелени чорапи цялата нова 2018 година.

All Images (cc0) Pixabay

750words.com и креативността

Posted on 8/26/2017 by Doncho

750words.com screen crop — (cc-by-nc-sa) David @ Flickr

За какво може да се пише в един блог? Досега не са ми хрумвали много общи идеи, които да помогнат на креативността, когато през деня наистина не се случва нищо, което да я стимулира.

Когато съм на пътуване е лесно. Описваш си деня, слагаш интересни снимки и така се получава сравнително интересно четиво. Какво правим обаче, ако целия ден не се е случвало нищо, което да си струва да се отбележи?
Ако стане нещо грозно или някакъв проблем, пак е лесно. Решаваш да изразиш мнението си и обикновено, когато започнеш да навлизаш в проблема, винаги има какво повече да добавиш.

Да предположим обаче, че става въпрос за обикновен работен ден. Какво правим тогава? Не, че е скучно, но там не можеш директно да пишеш конкретика, особено ако си в позиция, в която работиш с човешки проблеми, които не само, че не са твои, ами и би било изключително некоректно и предаващо доверието на хората, ако започнеш да ги споделяш.Тогава няма за какво “да се хванеш”, че да стане интересен материал.

Навремето бях решил да си отбелязвам теми, по които бих искал да пиша. Да, ама и тема след тема, накрая точките се изчерпват?

Откакто намерих “750 думи” обаче, нещта като че ли идват леко на място. Авторите на тази услуга помагат за стимулиране на ежедневната креативност по много прост начин. Използвайки сайта, и особено вземайки участие в “месечното предизвикателство”, се задължаваш да пишеш всеки ден, редовно, по 750 думи. Това са, горе-долу, около 3 страници текст. Текстовете, които пишеш, са си за твоя лична употреба. Единственото нещо, което сайтът ти брои, са думите. Дори няма смисъл да са смислени думи, важното е да са 750 и повече. Ако искаш мамѝ, ще измамиш себе си, на никой друг не му пука. То си е за теб: ако не го използваш по предназначение, по-добре спри да го използваш (и да си плащаш за това).

Ако обаче го използваш и действително пишеш по теми, тогава се оказва, че постепенно, след няколко седмици употреба, започваш сам да си намираш лесно теми, по които да пишеш. Поне при мен така се получава, засега.
Използвам “750 думи” от приблизително два месеца. Първият месец е “пробния”, през който можеш безплатно да оцениш дали ще ти се отрази добре подобен инструмент. След него вече започваш да си плащаш. Цената е напълно поносима, USD5/месец. Ако се погледнат често задаваните въпроси, то става ясно и какво точно, как и защо сайтът изисква от потребителите си.

Ако правилно си спомням, тази услуга е семеен бизнес, което ме кара да се чувствам още по-добре, използвайки я. И поне при мен върши работа, затова мога да я препоръчам на всички, които (като мен) понякога изпадат в творчески запек.

Почивката на круиз

Posted on 8/25/20178/25/2017 by Doncho

Днес цял ден сме по море. И утре казваме “довиждане” на MSC Fantasia. Днес нямам кой-знае колко снимки, но ще опиша моето усещане за тази почивка като цяло. Правя го, защото пишейки за събитията през сегашното пътуване, из социалния ми кръг се чуха много мнения “за” и “против” почивката на круиз. Естествено, хората изразили ги бяха винаги в някоя от крайностите, защото да имаш мнение е точно това: да си убеден в “за” или “против”. Ако ти е все едно, значи нямаш мнение :).

Та мненията бяха и в двата краища на спектъра. Хора, които уважавам, не само че низвергнаха този начин на почивка, но и припомниха как “някои градове” всъщност не отчитали никакъв кой-знае какъв приход от круизите. Тези градове едва ли не изнемогвали пред бича, който няколко хиляди пасажери представлявали за иначе идиличната им градска среда.

Други хора пък много харесаха круиза и се заканиха, че “и те така” някой ден. Пожелавам им същите приятни емоции, от все сърце.
Дори няколко непознати за мен хора ме помолиха за контакт с фирмата, която ни помогна в организацията на пътуването. Свързах ги.

Хора много – мнения различни. Тук ще ви кажа моето мнение, а пък всеки е достатъчно голям, за да решава за себе си. Само да знаете: нещо, което не сте изпробвали, понякога може приятно да ви изненада. Казвам го от собствен опит, спрямо който досега, всяко едно от тези ми пътуванията беше за мен невероятно удоволствие. Без изключения.

Дори проблемите с връзката с Мрежата, които такъв тип пътуване неминуемо носи, не могат (или трудно могат) да развалят удоволствието ми от круиза. Най-вече защото така или иначе Мрежа има. Скъпа, неравномерна и бавна, но достатъчна за свършване на дневните ангажименти. Пълната липса на Мрежа определено ще е сериозен проблем и ще иска предварителна подоготовка (holiday mode тук-там из някои услуги), но поне в Европа това не се налага. Някои доктори наричат разновидност на това състояние номофобия, или “Internet addiction disorder”, или просто “Digital Addict”. Аз определено се виждам в описанието на последното. Накратко казано: без връзка с виртуалния ми свят не съм много поносим.

Също така нервността, която умерената ми (самодиагностицирана) енохлофобия предизвиква не може да пречупи общото удоволствие от седемте дни на кораба. Натоварените закуска и обяд категорично ме изказват малко извън нерви, но има начини да избегна пълната лудница, когато знам кога и къде да отида.

Хората, които ме познават добре знаят, че ставам доста непоносим, когато която и да е от горните ситуации се прояви. Но по време на круиза нещата не стоят чак толкова зле, защото удоволствието от преживяването успява да надделее над неволите, причинени от горните ми проблеми. Преживяването от това да си част от такова високотехнологично чудо, като плаващия град, ми действа много вдъхновяващо.

До днес съм бил на 4 круизни пътувания. Три от тях по море, сравнително скоро, с компанията MSC Cruises. Едно от тях беше с влак. Доскоро не осъзнавах, че точно първият ми круиз през живота е бил именно с влак, но вчера, като се замислих, “онази” екскурзия с родителите ми до Рига, Талин, Вилнюс, Москва, Ленинград и обратно през далечния септември 1989 беше точно класически круиз.

Спомням си го сравнително добре. И преди това бяхме ходили на екскурзии (първата ми беше в ГДР накъде около четвъри клас), но екскурзията през 1989 имаше всички елементи на круиза:

Частта от композицията вагони си беше само “наша”, т.е. натоварихме се там в началото и слязохме в края, без да сменяме вагона или купето и да мъкнем багажи по гарите.
Тримата бяхме в наше си купе, в голям, сравнително луксозен (съветски) спален вагон.
Хранехме се във вагон-ресторант, част от композицията.
Имахме точно определен маршрут, с точно определени екскурзии.

За мен, като тийнейджър-егоист, това беше страхотно преживяване. Това, което с кухата си кратуна не осъзнавах тогава ясно, беше през какво минават родителите ми, по-точно баща ми, докато аз съвсем нескрито се радвах на всек момент и на всичко около нас.

Ние заминахме в началото на септември. По-малко от две седмици преди това, на 28.08., влакът София-Пловдив беше убил баба, майката на татко. На село, на връщане от работа, при пресичане на релсите. Двойната линия я беше заблудила, и тя въобще не беше осъзнала, че влакът идва по релсата, по която нормално би се движил в другата посока. Погребението беше десетина дни преди да заминем на круиза. Положението беше такова, че един от двамата сина, чичо ми или баща ми, трябваше да поеме и да води цялата група. Нормално щяхме да сме и двете семейства, но сега едното трябваше да остане при дядо. Чичо ми беше в основата на организацията на цялото пътуване, и само той или татко имаха одобрението и документите (на МВР и Партията, разбира се) да водят групата “навън”. Някой път, може би, ще се опитам да си спомня повече за това, но днес ми е трудно да не бъда емоционален.

Да се върна на мислите за круза. Кое днес ми доставя най-голямо удоволствие в този тип почивка?

На първо място, това е разнообразието. Всеки ден си на различно място, всеки ден виждаш нов град, с нови неща за посещение.

На второ място, това е удобството на пътуване. Веднъж, след като се настаниш, не се грижиш да шофираш. Не мислиш за трафик, кога ще пристигнем, къде ще почиваме по пътя. Делегирал си това задължение на други хора. Те се грижат кога ще тръгнем, кога ще пристигнем, както и за безопасността и комфорта.

На трето място, това е разнообразието от неща за правене, докато пътуваш. Имаш възможността да преживяваш пътуването от точка до точка по възможно най-приятния начин: на твое разположение има магазини, кафенета, барове, ресторанти, спа, фитнес, дори театър и кино. Бакалската ми сметка за размера на “общите площи” на MSC Fantasia е, че те са около 60,000 м² (60 дка): 5 етажа по 300 м дължина по 40 м ширина.
Разбира се, използването на допълнителните услуги освен общото хранене и забавлението в театъра струва пари, но и никой не те задължава да го използваш: ако искаш, стой си в каютата по цял ден, чети си, спи си, прави каквото и както ти се иска, стига да не пречиш на останалите пътници.

На четвърто място, малко противоречащо с лудницата, която опитвам по-горе, е спокойствието, което можеш да имаш, когато искаш. Когато си в каютата си, ти е тишина, съвсем леко нарушавана от силно приглушените стъпки от някой по-тежичък (като мен) пътник. И от само, ако го слушаш и искаш да го чуеш.
Децата обикновено не играят в тесните коридори между каютите, те беснеят на местата, които са нарочно направени така, че да ги привличат по естествен път: басейните, зверилника (познат като “детски център”, не случайно на най-високото ниво и максимално отдалечен от спокойните места), електронните игри, и като цяло по-широките общите части. На хотелските етажи рядко може да налетиш на заиграла се група деца (но се случва понякога). Обслужването на персонала е изключително дискретно и тихо, засега не ми се е случвало никога камериерка да нахлуе в каютата ми. При други почивки, в хотелските ми стаи това се е случвало многократно, включително и по доста натрапчиви начини!

Имам една случка от един хотел на Тасос ли беше, на Халкидики ли беше, вече не помня. Май я няма описана в блога, но един ден може и да опитам да опиша тук как чисто гол, но пък побеснял от яд до степен да не ми пука, крещях и гонех из хотела една луда и много засрамена камериерка, която се осмели да нахълта без никакво предупреждение през терасата на стаята ми, докато аз се бях опънал, дремейки блажен и чисто гол на леглото в стаята! Така ме изкара акъла и адреналиновия удар беше толкова голям, че ми се щеше да я настигна, за да се накрещя като хората дирекно! Беше доста възрастна жена, та друго освен крещене хич не ми беше в приоритетите, но се оказа и доста пъргава, а и на мен адреналинът ми мина и ме досрамя да стигна така до общите части!

Изключвайки размера на стандартната стая с тераса, останалото в каютата напълно отговаря на петте звезди на круиза.

Описаното дотук би следвало да обяснява защо почивките на круиз са едни от най-приятните ми преживявания. Ще ми се да направя един ден отново влаков круиз, въпреки ограниченията откъм площ и възможности, сравнено с корабния. Но аз съм старо влаково чедо, детството ми е минало по вагони и локомотиви, така че това ще е много приятно завръщане към онова време. Цената на влаковия круиз е едно от нещата, които ме отблъскват, а предполагам и Веси няма да е въодушевена да платим повече за по-малко удобства. Но нищо не се знае, някой ден…

Ако имате въпроси, питайте. Но да знаете, че съм силно предубеден фен на круизните пътувания :).

Ден шести: Ставангер

Posted on 8/24/2017 by Doncho

Ще ме запитате навярно кое е най-интересното нещо, което видях днес в Ставангер?
Ще ви прозвучи странно, но най-интересното за мен беше, че когато отидохме да купим билетите за CitySightseeing автобуса, ми поискаха около €4 на билет по-скъпо, ако реша да плащам кеш. С карта билетчето беше €23, с кеш – €27. Напълно обратна на Гърция стратегия, с която аз много се съгласих! Противно на приятелите ми от БЛО аз смятам, че хартиените пари трябва изцяло да изчезнат, при това скоро. Ще се решат доста проблеми, свързани с корупцията например! Или корумпираните държавни чиновници ще започнат да вземат в биткойн, или ще умрат от захарна болест от толкова много кутии с бонбони!

Градът иначе е като всеки друг норвежки град: безумно подреден и красив. Животът тече спокойно, дъждовно и сумрачно. Въобще – класическа Норвегия. Ако не внимаваш, може да умреш от скука!

Сутринта пристигнахме около 9. Събудих се от вибрацията, която страничните витла предизвикват, премествайки кораба директно вляво или вдясно. Явно са някъде под нас, защото се усеща ясно вибрацията, като се включат те – най-вече на тръгване и на пристигане в пристанището. Ставайки от леглото веднага видях Стария град, оказа се че корабът ще е на пристан точно срещу него.

С интерес наблюдавах как се прилепяме за огромни, надуваеми балони, обвити отгоре с автомобилни гуми. Явно, за кораби като Фантазия това е за предпочитане, отколкото да се долепят до целия док. Един такъв балон е горе-долу с размер на маршрутка, отблизо изглежда доста впечатляващо.

От събуждане до закуска пак падна мотане и дремане: Веси заспа отново, аз четох усърдно (приключвам с книгата и става все по-интересна и задъхана), докато тя по едно време не се събуди от дрямката и не констатира, че е гладна, и че ако се помотаем още 30 минути, ще си остане гладна. Въпреки, че часовете за закуска са доста разтегливо понятие на този панамски кораб. Понеже храна има непрекъснато, самите обслужващи предпочитат да разтеглят закуската, ако има хора, за да не се окаже, че не им стигат пиците и хамбургерите, които остават между закуска и обяд за спешно хранене на гладните прасета.

Времето беше лошо, та народът и той като нас не бързаше да слиза. На закуска беше голяма лудница, дори в “дупето” на кораба, което на нас ни се оформи като любимо място, най-вече заради огромния, панорамен прозорец. За пръв път не успяхме да седнем досами стъклата, а се наложи да сядаме на втория ред маси, които представляват диванчета за двама, всяко срещу нормална масичка за хранене. Ако питате мен, по-добро място от ресторантските маси, които са наслагали до панорамния прозорец, но все пак една ресторантска маса побира между 6 и 8 човека, а тези диванчета са само за 4. А мястото за сядане е скъпо, когато трябва да нахраниш повече от 3500 пътника.

След закуска слязохме от кораба и тръгнахме да търсим забавление. CitySightseeing беше първото нещо, което ни се наби в очите. Това е едно от най-яките неща за новопристигнал турист: виждаш градът от раз, показват ти всичко най-важно, и имаш възможност да си избереш къде да слезеш и откъде да се качиш. Ставангер е доста голям (за нашите разбирания) град. И съответно има какво да се види.

Автобусчето, на което се качихме, беше отворено странично. Не духаше много, но и двамата бяхме с качулките, като едни бродяги с адрес “под мостовете на Бронкс”. Успях обаче да направя доста снимки по време на обиколката, от което бях много доволен.
След като първата обиколка свърши, решихме да слезем в началото на втората (на втората или третата спирка). Само че се наложи да сменим автобуса, защото този щях да почива, та ни се падна затворен автобус (с едни прозрачни платнища, малко като оранжерия). Обаче в тази оранжерия беше топло и Веси реши, че ще направим още една пълна обиколка, за да се стопли хубаво. Аз нямах нищо против, имах си отлично 4G, пък и ми беше приятно да изслушам още една лекция открай-докрай.

Ставангер дължи настоящето си изцяло на петрола. До 1968-а Норвегия е била доста бедна (поне така ни казаха норвежците в слушалките), с много емиграция. Предвид природните ѝ дадености дотогава това не е изненада: почвата ѝ не става за печеливше земедение, а туризъм кой-знае тогава е нямало. След 1968 г. обаче, когато се откриват нефтените запаси на Норвегия страната рязко тръгва нагоре. Някак норвежците успяват да се опазят от зловещата корупция, която би разкъсала една България или Италия например, ако открият такова природно богатство, и норвежката държавна StatOil създава бизнес, който днес поставя Норвегия в първата десятка по БВП. Берген и Ставангер, а вероятно и много други градове получават нов шанс за развитие, който и до днес ги прави богати и доволни.
Докато скептикът в мен бързаше да попита “а какво ще правят, когато дойде славното, електрическо бъдеще”, слушалките в ушите ми ми обясниха, че днес Норвегия (а и местните в Ставангер) създават възможно най-благоприятни условия за (не-петролни) местни стартъп компании, които след 30-40 години би следвало да запазят високия стандарт на населението, дори когато петролът няма да е ключов фактор за богатство.

Мислейки и тихичко завиждайки на норвежците за късмета, врътнахме още една обиколка и дойде време за слизане. А и мен ме замъчи глад, защото закусих изцяло здравословното кисело мляко с плодове, а прасето в мен беше отвикнало на тази диета. Та Веси се видя в чудо с едно много мрънкащо нещо, което, събудило се от блажения унес в автобуса, търсеше да изяде света. Нещото също беше доста брадясало, защото самобръсначката беше забравена в София, а след като Веси видя, че някакъв вълшебен Жилет в кораба струва около €40 реши, че брадата ми не ѝ пречи толкова много тези няколко дни. Да, ама на мен ми пречеше, затова освен ядене, търсех да намеря задължително и “нормален” супермаркет, откъдето да си купя “нормална” самобръсначка и крем.

Речено-намерено. От “нормален” супермаркет взехме нещата, аз си намерих също и любимите gifflar, и така светът рязко стана едно по-добро място!

Продължихме с разходката, която на мен вече не ми беше особено интересна. След като изядох пакет gifflar се поинтересувах от плановете на Веси за остатъка от разходката. Въобще през деня бях като малко дете: ядене – тоалетна – сладолед – мрънкане – пак тоалетна. Веси изглежда ѝ беше пределно ясно накъде отиват нещата, та бързаше да намери следващото място: сладоледена сладкарница с тоалетна и добър Wi-Fi. След като видя на каква златна мина се е натъкнала, изглежда в главата ѝ се оформи план. Взехме сладолед, тя ме натика във Wi-Fi-то, разменихме си сладоледите (нейният не ѝ харесвал, все едно аз ѝ го избрах?), след това изяде и каквото остана от моя (бивш нейн) и каза, че ако искам, можел съм да остана в сладкарницата (ура!), докато тя да се “поразходела” до магазин за планински обувки.
Аз, естествено, нямах нищо против. Имах огромно количество снимки за синхронизация с OneDrive, не ми се мърдаше навън (то нещо и заваля), и въпреки че нямаше бира в мястото, имаше кафе. В крайна сметка ни бира, ни кафе пих, че се замотах в моите си неща. И като погледнах часовника: 15:00!

Въпреки, че корабът отплава в 19:00, това 15:00 ми се видя съмнително късно и потърсих Веси. Тя вече беше харесала неща, та тъкмо навреме се видяхме направо в магазина (long live location sharing!). Дохаресахме обувките, купихме ги, и вече купили каквото трябва тръгнахме към Музея на петрола.

Там нещо и на двамата не ни хареса съотношението цена/възвращаемост, та решихме да не влизаме вътре, а да си ходим към кораба. Аз вече исках да се приведа в нормален вид, та имах нужда да съм си в каютата. Веси пък искаше да мине през няколко още магазина, което идеално съвпадаше с плановете ми, защото магазините бяха почти пред кораба.

Вървейки към пристанището, прегледахме набързо цените в околните кръчми. Не знам дали тази, на която попаднахме, беше най-скъпата в Норвегия, но малката наливна бира беше окол о18 лв, а голямата – 26.20. Не, че нещо, ама при положение, че в кораба ми е “само” 12 лв голямата, някак не ми се нареждаха нещата да опитам местните кръчми. Ако си го бях решил да го направя на всяка цена, естествено нямаше да е проблем, но това въобще не ми беше приоритет. Като цяло, цените в Норвегия са високи, но алкохолните продукти бият всякакви рекорди. Сладоледът, например, ни беше около 20 лв общо за двамата, докато ако решим да пийнем нещо алкохолно, нещата бързо щяха да загрубеят. Любителите и изследователите, четящи тук, могат да хвърлят едно око на ценоразписа на кръчмата.

Прибрах се в кораба, оправих се, вече приличам пак на себе си, но още не съм пил бира! Реших, че първо ще довърша този текст, ще го публикувам, че корабът отплава в 19:00 към Киел и кой-знае какво ще стане с възможнотта да качвам снимки в блога. Дали и какво ще пиша утре – ще видим. Ден, изцяло на море. Мисля, че имам някаква идея…

Ден пети: Флам

Posted on 8/24/20178/24/2017 by Doncho

Малко труден ден. Труден откъм факта, че вчера изпих повече от половин бутилка розе. За “непиещ” като мен това се оказа сериозен проблем. Още през нощта ме замъчи жажда и онова леко главоболие, което ти казва “е, сега вече я втаса, мой човек”. Ставах, пих вода, лягах. Но след това така и не можах да заспя дълбоко, докато около 8 вече никак не ми се спеше.

Корабът вече беше акостирал във Флам (Flåm). Малък, норвежки град, около 400 човека население. От прозореца ни се виждаше отново планината, на около 500 м, извисяваща се доста над нас, толкова че от леглото не можех да видя докъде.

В 9, докато още се излежавахме в каютата ни, по радиоуредбата на кораба ни уведомиха, че предстои учение на екипажа. От предишното ми пътуване с Фантазия помнех какво беше това, и го очаквах с интерес. Отново имах страхотна видимост към спасителните лодки, та се канех да снимам!

За закуската отидохме в последния момент. Къде заради мен, къде заради Веси. Тя дремеше почти до 10:00, докато аз си четях книгата, “радвайки се” на главоболие и леко гадене. Колкото и да ми беше махмурлийско, трябваше да се яде (и пие вода), така че към 10:30 се изсипахме и ние на закуската. Аз хапнах обилно, надявайки се това да помогне на махмурлука. Не помогна. На Веси вече ѝ се разхождаше, така че ме остави да страдам тихо в каютата и слезе да разгледа пристанището. Всъщност, аз ѝ бях благодарен на това, щях да чета и да гледам учението на екипажа.

Иначе, още преди Веси да излезе, екипажът бяха “повредили” неспасяемо кораба, бяха събрали “пътниците” в сборните пунктове (виртуално, нас не ни тормозят с този вид тренировка), бяха спуснали лодките в позиция за товарене на пътниците и даже бяха дали нареждане пътниците да напуснат кораба.
Всичко това – по вътрешно-корабната уредба, само че преди всяко от служебните съобщения три пъти повтаряха “това е учение” на четири езика, да не вземе някой отчаян пътник да се метне през палубата в морето, в опит да се самоспаси.
Опитах се да намеря в търсачките какво значи “делта-еко” (DE), както и “чарли-алфа” (CA), но изглежда това са си служебни съкращения, валидни само за Фантази или за MSC, та не открих нищо логично по темата.

Както и предполагах, от терасата имах страхотен изглед към лодките. Този път успях да снимам и вътрешността на една от тях. Не видях Wi-Fi антена в лодките, така че по-добре да не се налага да се спасяваме с тях :P.

Към 12 Веси се прибра: доволна, наснимала, разгледала. Влачеше някаква книга, която беше взела от туристическия център. Вчера пак беше завлякла една, но грижливата чистачка я беше изхвърлила, вземайки я за някаква рекламна брошура. Не само това, ами беше ни изхвърлила и билетите за днешната екскурзия, та аз бях изпаднал в тиха ярост, докато човекът от рецепция ни обясни, че въпреки че билетите вече ги няма, екскурзията няма да е проблем, защото могат да ни издадат резервни билети. От тогава се чудя защо въобще си играят да издават билети, които чистачките им да изхвърлят, но явно съм твърде тъп, за да намеря сам отговор на този въпрос.

Прибирането на Веси значеше само едно нещо: трябаше да ставам. Хич не бях в кондиция, но… ако не обядвам, не само че махмурлукът щеше да ме удари много по-силно, но и като нищо можеше да направя мозайка по време на екскурзията, за ужас на екскурзовод, шофьор или капитан (щяхме да имаме и разходка с кораб из фиорда). С голямо мрънкане се появих 12:40, хапнах набързо каквото намерих, и в 12:55 бяхме на изходния пункт. Явно заради многото хора този път мястото на сбора беше в театралната зала, която побира 2000 човека.

Както от рецепция бяха казали, нямахме никакъв проблем заради липсата на билети. Дадоха ни номер 45 и след около 15 минути ни заведоха в автобуса.

Екскурзията щеше да ни заведе до един хотел във фиорда, където щяхме да имаме кафенце и датски традиционен сладкиш (мммм, обичам им всичките традиционни сладкиши). Преди хотела щяхме да минем през два тунела: един 5 км, и един 11 км, изкачвайки се до около 400 м над морското равнище и слизайки отново до него, а след това изкачвайки се отново до хотела. Зачудих се с какъв акъл норвежците са инвестирали в тези тунели, но екскурзоводката бързо ни обясни: не е заради местните селца от по 500 жители, а заради това, че Е16 е основният път между Берген и Осло, който доста се е развил, след като 1968 норвежците открили петролните си полета. Обяснява също откъде са се появили и средствата за инвестиране в подобни проекти: в обратна посока на нашето пътуване, на същия път, се намирал най-дългия пътен тунел в света, тунелът Lærdal, с дължина 25 км.

Това за малко ме навя на нерадостните мисли къде са спали норвежките “Зелени”, когато е започнала работата по тунелите, но явно тук хората са прости, не са “най-интелигентната нация в света”, и затова имат инфраструктура. Докато ние ще продължаваме да се размазваме в Кресненското дефиле. Но нали гущерите ще са спасени, това е важното, хората така или иначе сме твърде много, особено ако питаме “Зелените”. Майната му, няма да се замислям пак, че се вбесявам.

Докато се вбесявах по-горе, стигнахме в хотела. Там пихме класическото скандинавско черно кафе, заедно с датска “кифла” с крем, много яко нещо. Не знам как се казва, сигурно Веси знае.

Аз останах вътре в хотела, да се радвам на махмурлука си, който бавно започваше да отминава. Веси използва 20-те минути в хотела да се разходи и да наснима фиорда, към който се откриваше страхотна гледка от самата тераса на хотела. Аз нямах такива амбиции, защото терасата беше на слънце, а слънцето не е приятел на пияницата.

За сметка на това използвах перфектния Wi-Fi на хотела, за да направя update на телефона на Веси, който беше събрал около 2.5GB приложения за освежаване. Моят имаше значително по-малко, а S8-цата – съвсем малко. Накрая обаче всички телефони бяха готови, даже започнах да качвам снимки и видеа от S8-цата в нашия частен OneDrive, но стана време да тръгваме. Ако имах само още 20 минути, всичко щеше да е наред, но уви…

След хотела слязохме отново до Е16 по един изключително стръмен път. Имаше предупредителен знак: наклон 18%. С Веси не бяхме виждали такъв, максимумът който бях виждал в Австрия, беше 12%. Пътят беше точно един автобус широк, и много зигзагообразен. Ние бяхме най-отпред и беше удоволствие да се наблюдава шофьора как “нагъва” автобуса по завоите надолу. Екскурзоводката се пошегува, че това 18% било шансът за оцеляване по този път, но след това спомена също, че това било средния наклон на пътя, максималния стигал до 22% в някои участъци. Яко!

След този път връщането не беше нищо особено: отидохме до ферито, качихме се, и след 2 часа бяхме обратно във Флам. Минахме през един много як железопътен музей, който ни разказа как местните са построили железницата, която стига до пристанището. Аз се сетих кой щеше да изчете детайлно всяко редче в този музей (по-точно щеше да ме помоли да му го преведа), стана ми много, много криво и излязох навън. Каквото видях – видях, така или иначе аз никога не се научих да споделя страстта на татко по влаковете.

Прибрахме се на кораба, написах си думите… и стана време за представлението.

Ден четвърти: Герангер и неговия фиорд

Posted on 8/23/2017 by Doncho

Днес беше много интересен ден в Герангер. Още снощи стана ясно, че екскурзията ни е от кратките, около 3.5 часа, и поради започва в 13:00. С Веси се излежавахме до късно, след това направихме една бърза закуска и към 10:30 слязохме от кораба в градчето. Решихме до екскурзията да се разходим сами из градчето. Времето беше страхотно, оказа се, че това е един от много малкото слънчеви дни през това лято. В Берген например, който е (донякъде) наблизо и е един от най-големите норвежки градове по фиордите, е валяло през цялото лято: не са имали нито един слънчев ден. Всеки ден времето е било дъжд, със средна температура 8-10 градуса. Прекрасно, норвежко лято!

Още на закуска от кораба се виждаше много хубав водопад, който веднага ни привлече вниманието. Оказа се, че е привлякъл вниманието на още 2000 човека, та беше доста претоварено. Но направихме хубави снимки, а и се разходихме добре. Стигнахме до музеят на фиорда, но (добре, че) не влязохме.

След разходката набързо се отбихме до кораба, за да похапнем наобяд. В Герангер, освен голямата лудница, цените също не са за подценяване, така че обяд в кораба беше повече от разумно поведение. Срещата за екскурзията също беше на дек 7, в един от баровете, така че това ни устройваше още повече.

В уговорения час цъфнахме в бара. Общо бяхме сигурно около 500 човека, разделени на групи (автобуси) по езици. Ние, естествено, бяхме в английския автобус, номер 38. Дадоха ни етикети, които да си залепим, така че сега на снимките навсякъде сме с етикети 38.

Герангер е интересно място. Той е много малко селище, около 200 човека постоянни жители, и с още 250 временни жители, когато има сезонна заетост. А такава има, когато има туризъм. А такъв има основно лятото. От 4 летни хотела, през зимата остава да работи само един, петзвездният в центъра, който има към него и спа. Тогава повечето сезонни работници си отиват по домовете и Герангер утихва. Екскурзоводката се пошегува, че злите езици говорели, че през зимата единственото нещо, което местните можели да правят, било да си броят жълтиците.

По време на туристическия сезон нещата са съвсем други! В най-натоварените дни през градчето минават около 8,500 туристи, основно от круизни кораби. За това много помага дълбокият фиорд, който е широк около километър-два, непосредствената височина на върха до нас е около 1300 м над морското равнище, но пък в дълбочина слиза до 258 метра под водата. Всичко това е формирано по естествен път и позволява дори огромни китове като Фантазия да могат да се наврат непосредствено до брега.

Днес бяха само три круизни кораба. По моя груба преценка, във Фантазия бяхме 3,000 човека, а другите бяха малки, около 1,000 човека всеки. Т.е. днес круизните туристи бяха само 5,000. Имаше и към 100-200 кемпера на един изключително симпатичен паркинг, но те просто се загубиха в нашата гмеж.

Екскурзията първо ни заведе до една наблюдателна платформа, до която се стига по “Орловият път”. Така местните са нарекли новия път, който свързва Герангер със света. Другият, старият път, го затваряли още с първия сняг, не толкова заради опасност от катастрофи, колкото заради опасност от лавини. Лавините, оказва се, са един от най-големите врагове на живота тук. Още навремето местните са се съобразявали с тях, строели са така къщите си, че те да образуват естествена преграда пред лавините. И до днес лавините са основна заплаха през зимно време.

В миналото около Герангер е имало 12 ферми. Всичките те са построени на около 300-400 м над морското равнище. Местните е трябвало да катерят това разстояние, защото пътища е нямало. Придвижвали са се основно с малки лодки по вода, но след докът е трябвало да качват на крак денивелацията. И днес Герангер си остава малък, с единствена и най-сигурна връзка по ферибот до Hellesylt. Има няколко ферита на ден, ние видяхме три, докато се мотаехме около кораба.

От наблюдателната платформа поснимахме, помотахме се 10-15 минути и потеглихме към Музеят на фиорда. Това, оказа се, е същата сграда, до която с Веси стигнахме по време на нашата екскурзия, и в която се чудех дали да не влезем. Ако бяхме влезли, щеше да е напразно, защото така и така е включено в екскурзията.

В този музей хората ни разказаха за живота тук и как той се е променял през вековете. Започнаха с невероятна, 10 минутна презентация, при която с много приятен музикален акомпанимент ни показаха фотоси от природата, бита и историята на това място. Аз се опитах да “снема” музиката чрез Шазам, дано съм успял, защото беше много интересна. Ще разбера по-късно, така или иначе. След презентацията се разходихме из музея, където има репродукции на цели ферми, на стар ферибот, дори опит да се представи шумът и усещането, което местните са преживявали по време на лавина. Направих доста снимки.

След това излязохме на въздух за около 10-15 минути, Веси се попече, и продължихме нагоре, към последното място: наблюдателна платформа над Герангер. От нея се вижда целия фиорд, заедно с града. По пътя екскурзоводката ни разказа за филма “Вълна”, норвежки, произведен 2015-а година. Този филм разказва за опасността, пред която живеят местните. Тази опасност идва от една скала, надвиснала над фиорда. Ако (когато) тази скала се откъсне, при попадането си във водата ще се образува огромна вълна, която би помела и изтрила от лицето околните селища, включително и Герангер. Филмът разказва от художествена гледна точка за тези събития, т.е. той е един вид “норвежка баба Ванга”. Имало и любовна история, и други неща, абе въобще голяма реклама му направи момичето на филма, явно ще трябва да се открадне и да се гледа.

След като се върнахме, почакахме малко повече на входа на кораба, защото всички автобуси пристигнаха почти по едно и също време. Но в крайна сметка в 16:30 бяхме в каютата. Аз бях уморен и доволен, Веси май беше със смесени чувства, защото не можело така екскурзията да е толкова скъпа и ако ние сме си я направили, щяло да бъде по-евтино. Мога да ѝ дам право за това, но пък тогава нямаше да ни е толкова лесно и приятно, а щяхме да търчим и да се притесняваме дали няма да изпуснем кораба. А изпуснем ли го… трудно ще го стигнем, най-много ще трябва да планираме да сме събота в Киел, за да можем да си вземем багажа.

Сега се опасявам, че като корабът тръгне, ще останем отново без връзка. Твърде на север сме и корабът не може да стигне до комуникационният сателит, който ни осигурява корабен интернет, а мобилна мрежа вероятно ще загубим още на няколко километра след Герангер.

Круиз 2017, ден трети: По море.

Posted on 8/21/2017 by Doncho

Днес сме изцяло по море. Ще трябва да стигнем от Копенхаген до Hellesylt/Geiranger. Разстоянието, според дневния newsletter, било 622 морски мили, т.е. 1152 км. В Гейрангер (или както там местните му казват) ще е първата ни екскурзия. Но това утре. Днес ни е ден за релакс, мотаене из кораба, ядене, спане, въобще ден за угояване. И ние се възползваме от него пълноценно. Корабът плува покрай бреговете на Норвегия, което значи че като цяло е спокойно, но от време на време се усещат вибрации. Има леко вълнение, та корабът ни поклаща, и тук-таме се чува пропукване на разни неща. Не ми беше направило впечатление това при предишния круиз, явно или съм станал по-стар и раздразнителен, или не е пукало тогава. Но и тогава бяхме с деца, те си вдигат достатъчно шум, че да не ти направи впечатление някакво пропукване тук-там. С този шум се свиква, не съм Валери Симеонов все пак. А и ние сме по средата на кораба, та клатенето и вибрациите при нас са може би най-слаби.

Вчера надвечер, в един от баровете, се натъкнах на възможност да снимам “пералнята”, която корабът прави с винтовете си. MSC Fantasia, кораб от едноименния си клас има два винта, всеки “закачен” към 20.2 MW (27,100 к.с.) двигател. Тези двигатели (и винтове), освен че вършат невероятната задача да тласкат това чудовище напред, създават и известни вибрации, които се усещат, когато сме някъде из “дупето” на кораба. А зад кораба нещата изглеждат като на снимката: потресаваща центрофуга, от която сигурно нищо живо не излиза, ако бъде всмукано в нея.

Преди вечеря имаше доста приятно шоу, с откъси от класически произведения. Хората се бяха постарали добре, поне за аматьори като нас, полу-пияните пасажери, които ядат втора смяна. Шоуто беше повече от прилично, с доста красиво сопрано. Освен красота тя показа и кураж да пее на евтина плейбек система една от ариите. Много си личеше! Останалите обаче си ги изпя, което комбинирано с красотата и артистичността ѝ ме накара да ѝ простя плейбека :). Тенорът, който ѝ партнираше в концерта, си беше железен. Човекът пя от сърце и на нито едно място не се възползва от плейбек системата. Щеше да си проличи, точно както си пролича с момата!

След концерта мръднахме из кораба и се натъкнахме на шоу в пиано бара. Човек с познания по дизайн обличаше и след това събличаше една доста прилична кака. С помощта на разни шалове и кърпи той направи поне 20-тина тоалета, докато на мен ми стане ясно, че това не са фокуси, а някакви дрехи. След това на Веси ѝ беше вече много трудно да задържи вниманието ми, още повече че гледахме отгоре и не виждах добре каката, докато е по бельо. Завистливо наплюх горкия дизайнер, че сигурно от толкова пипане, събличане и обличане на каки няма как да не е гей :), което май преля чашата на жената и отидохме към вечеря.

На снощната вечеря се запознахме и с двойката, с която ще бъдем на една маса до края на пътуването. Семейство от Варна, по-възрастни от нас, или поне децата им са по-възрастни. Мъжът се оказа главен инженер на кораб. Работи на огромен кораб, приличащ на ютия, с който пренасят автомобили, най-често от Япония до Великобритания. Аз се опитах да получа най-много възможна информация за тези големи, стоманени чудовища, които ме кефят все повече и повече, но усетих че май отегчавам другите. Хубаво е обаче да знаеш, че има на кой да зададеш някой глупав въпрос, ако почувстваш нужда.
Същата вечер и ни дадоха ваучерите за пиенето, които най-накрая бяха оправили да съответстват на резервацията ни. Не съм им сърдит, защото поради забавянето, се оказа че първата вечер са ни почерпили бутилка бяло вино и вода, което е напълно достатъчно като извинение за бъркотията. Даже е достатъчно като извинение и за бъркотията за интернет връзките.

A днес сутринта се събудихме благополучно чак в 8:45. При напускането на кабината за закуска, закачено на вратата намерих съобщение, че ме молят да се отбия до рецепцията. Аз подозирах защо: вчера им направих проблем за предплатения ми интернет (по-точно за липсата му на моята сметка), и те вероятно са намерили решение, което да ми предложат. Но това можеше да почака, беше време за (късна) закуска. На закуска по случайност се засякохме с нашите спътници, които като нас търсеха място в лудницата. До нас имаше две свободни места, та си поговорихме малко и с тях. Още по-добре беше, че от 14-я етаж на кораба телефоните ни чуваха от време на време норвежките GSM антени, та имахме споредично покритие.
След похапването и разговора отидохме до рецепция, да видим какъв е този проблем. Там, след дълъг разговор и брейнсторминг с момичето се уточнихме как ще действаме, за да се възползвам от предплатения ми “голям” пакет. Който не е чак толкова голям, но би следвало да удовлетвори нуждите от връзка, особено през тези два дни изцяло на море. Направих, както се бяхме уточнили, и вече май всичко е както би следвало да бъде.

Иначе, един ден в плаване е голям кеф. Досега сме имали такъв само веднъж – когато пътувахме за Тунис. През този ден, освен че си ограничен “само” в кораба. Това не е никак малко предвид огромния слон, който MSC Fantasia представлява, но все пак си е някакво ограничение. За сметка на това можеш да си четеш, да пишеш досадни и скучни блогове, да спиш, да ядеш почти непрекъснато (стига да има къде да го сложиш, а по мен площ и обем има), да пиеш (докато жената ти позволи, че една бира продължава да е малко по-евтино от €6), въобще да се размажеш от мързел и релакс. Веси “посети” топлите басейни, което обаче нещо се счупи, защото като се върна ѝ беше по-студено, отколкото преди да отиде… а уж там е било топло. Аз навлязох дълбоко в “Ready Player One”. Действието все още се разгръща, но малко по малко светът на тази страхотна книга става все по-ясен и по-интересен. Може би и затова, че самият аз съм geek от “онова време”, за което пише в книгата. И половината неща, които вътре ги пише, аз самият съм ги преживявал (“Golden Axe”, ей каква страхотна игра беше, а?).

Днес надвечер ще има някакво опитване на шоколад и кафе. Отначало на Веси ѝ се ходеше, но гледам, че сега се е стоплила до мен, чете книга, пила е едно обедно червено винце и хич не ѝ е до опитване на нещо, някъде в лудницата на 6-то ниво.

Щем-не щем обаче, ще трябва да се обличаме по-официално днес. Съвсем умно, домакините са решили днес да е “гала-вечерята”, заедно с всичките събития покрай нея. Който иска ще може да се снима с капитан Джузепе Галано, който в момента ръководи екипажа на Фантазия. След това ще имаме представление в театъра, на което ще покажат и останалите командващи офицери, и след това – гала-вечеря. Аз пак не си нося смокинг, но съм сигурен, че и с панталон и риза няма да ме изгонят от ресторанта. Иначе познавам хора, които в такъв момент вероятно ще отидат по джапанки и бански, само за да изпробват как ще реагира системата при тролене.

Чудя се дали ще имам достатъчно желание да напиша едно малко по-обстойно ревю на пътуването във Фантазия. Не ми се ще да скитам насам-натам из кораба и да снимам, особено с тази лудница около мен, но може би би било интересно за този, който иска да научи повече. Не обещавам, знам се: пълен съм с добри намерения и с нереализирани велики планове :).

Random Thoughts While Packing

Posted on 8/18/2017 by Doncho

Sorting stuff out. Putting it on the bed. Deciding what to take and what to leave home. Arguing shall we go with one suit case or two. Arguing why I’m packing this or the other tech gadget, which I will most probably not need. Then rushing through my luggage to take out stuff, which I took just to have a backup.

“I’ll pack this perfume.” “No, it’s in PVC bottle, and it’ll leak. Not only we’ll waste it, but all luggage will rick of it for years”. “But the others will break.” “No, they won’t, they’re after all packed in between our clothes.”

It’s fun and a bit nervous exercise. In the middle of it, I decided to step out and do some writing, just because I need to calm down a bit, and I already got tired of so much randomness. Which does not help, as I’m still not ready with my suitcase, while Vesi did hers? The fact that we still have more than two hours till the taxi does not matter.
Nevertheless, I just sat and started a concentration playlist on Spotify.

We’re going to a cruise trip. In our cities list, we have Copenhagen, Hellesylt/Geiranger, Flaam, Stavanger, all these in Norway. We will embark and disembark in Kiel, Germany. Meanwhile, we’ll pass by our relatives in Berlin and spend two nights with them: one at the beginning of the trip and one at the end.

It’ll be fun. I hope so much it’ll be fun. I need a bit of relief from the past months of over-stress.

The weather forecast does not look great. It seems we’re sailing one day before the sun: when we’re in a given city it is going to rain, and on the next day it’ll be sunny. But we’ll be then at the other place, where it’ll rain again, and on the next day, it’ll be sunny. And so forth.

Surprisingly enough, this does not bother me much. For everywhere except Copenhagen and Stavanger we have our excursions, so we’re settled one way or another. If it rains too much in Copenhagen, we always know where to go. We’ve never been in Stavanger, but I hope Vesi will think of something until the time comes.

When we’re (successfully) back, I’ll get a week at work. I have a lot of stuff to do this week. And after this week we’ll go to our next trip. It’ll be in Greece, in our favorite Thalata Camp, where we should have a beautiful, large caravan waiting for us on the beach. I’m planning to do half-work there; I just hope I’ll be OK with the internet connection. Otherwise, I’ll have to issue full vacation days instead of half, but the biggest problem will be I will have to think what to do, while offline. You know me: being offline is always a challenge :).

I’ve got few books waiting for me. “Ready Player One” was recommended to me. I have few others on my reading list, but I’m betting on this paper book only for the whole trip. If a miracle happens and I somehow succeed to finish this one despite the excursions, walks and other fun distractions, I will revert to the book(s) I’m reading on my Kindle. But I doubt this will be the case. Lately, I’m plodding with paper books. I either forget to take them with me, or I’m not in a mood, or just the phone is too close to grab and do… Facebooking.

In that sense, yesterday I read the Medium story “I stopped checking Facebook for a year, without deleting the app.,” by Renée Fishman. Here’s what I learned. The author maps our Facebook usage to the need for escape. When we want to escape from discomfort, uncertainty, expectations, emotions, etc. It is so easy just to grab the phone and seek Facebook for our confirmation biases. Facebook likes us. But it likes us not for what we truly are, but because we found people, who think like us, who feel like us, who support us in our decisions.

Facebook escape is a straightforward “solution,” which gives us the (false) feeling things get better. Just like something I recently read there:

– All my Facebook friends think I’m thin.
– What about the others?
– I just block them.

Renée Fishman claims such escape is wrong, as it makes us dependable. She fought hard against it, and it seems she succeeded to get rid of it. Or so it looks. It helped her to be the true self she think she is, without the need for confirmation bias (e.g., the “Likes”).

I cannot entirely agree with her. My confirmation bias need is powerful and requires constant refueling :). Plus, I also use Facebook for help. Both as giving support and as receiving help. I reacted many times on support requests, and I found a lot of help from my friends, too. For me, Facebook is not just a habit, not just an addiction. It’s a tool, and if used right, it can be a precious tool.

It’s easy, of course, to blame it all on a tool. “It’s Facebook’s fault, not mine.” I will dump this thing, and life will suddenly become easier. It’s not like that, folks. It does not work that way. Just dumping something does not make you immediately better. It seems to me Renée also got to this conclusion or at least I found it hidden within her text.

So, before you decide to go and dump (whatever, and especially Facebook), read and understand it well. Then read and understand yourself. Because if you do not, you will come back to the Facebook habit.