23 декември. Две хиляди и седемнадесета върви усилено към край. Човек го връхлитат мисли за равносметка.

Оглеждам се. Щастлив съм. Миналата година по това време се вълнувах повече от политика. Тази година ме вълнуват (и) други неща. 2017-а ми подейства много отрезвяващо откъм осъзнаване на реалността. Колкото и да ми е нелицеприятно, аз съм и оставам малцинство, погледнато в електорално отношение. Струва ми се, че в България масата търка фишове на лотарията, пуска тото, и чака да ги огрее късмета. Или чака някой друг да ги “оправя”. Оправячите не липсват. Всеки избори има кандидат-оправячи. И облъчените гласуват за този, който ще им обещае светло бъдеще без усилия. Разбира се, никой не мисли как ще се реализира това светло бъдеще, важното е, че “държавата ще го осигури”.

Когато миналата година Да, България направи заявка за нещо по-различно, това естествено беше потопено в лайната на българската “журналистика”, а след това и беше направено всичко възможно откъм юридическа гледна точка да не бъдем допуснати до избори. Взехме решение да се коалираме с формации, някои от които със съмнителна цел и програма. Което отблъсна хора от нас. Като резултат, останахме на резервната скамейка. И сега изграждаме структурите на партията. Да се надяваме, че на следващите избори ще сме по-разумни. Когато и да са те.

Както казах, цялата реалност по изборите ми подейства доста отрезвяващо. Да не говорим, че междувременно вече се борех с две други, много важни предизвикателства: в личен и служебен план. Щастлив съм, че към края на тази година откровено мога да кажа пред себе си, че успях да се справя и с двете. Засега, разбира се. И двете не са приключили, и двете имат нужда от една успешна и спокойна 2018-а, за да се случат. Надявам се на най-доброто.

Изминалата година донесе много яснота по моите приоритети. Осъзнах, че колкото и да съм инженерен и технологичен човек, истинската ми страст изглежда клони повече към работата и управлението на хора и екипи. Възможността с усилията ми да предоставя възможност на хората да си свършат работата по най-добрия начин. Възможността да помогна със съвет, технология или процес. Възможността заедно да доставим нещо по-добро и заедно да се гордеем от него. Всичко това са е в основата на мотивацията ми днес. И се надявам и догодина да продължи да е толкова мотивиращо, колкото и сега.

Калина много порастна тази година. Бебешкият период отдавна е зад нас. Сега сме по-скоро в ситуацията “как да е опазим сама от себе си”. Бесовете са силни в нея, горе долу толкова силни, колкото бяха силни и в Мартин. Късметът обаче да има балансираната, женска страна, засега я спасява от белези на какви ли не места. Белези, с които Мартин може да се похвали доста. Детето се оформя повече към артистична страна, по-малко към технологична. Може би и момичешкото обкръжение помага, но и Калина засега заобикаля конструктурите, а посяга към четката и моливите повече. Вече започна и да открива другите възможности на таблета, не само като мултимедиен екран. Мисля, че по-малкия ѝ брат успешно се погрижи “да ѝ отвори очите” :). Аз храня още някакви надежди, че детето може да има силна логична, структурирана мисъл и да се наложи в точните науки. Но засега поне не я показва.

Мартин е повече “технологичният човек” в семейството. Силен по математика, с желязна логика, и железен характер. Луд, както винаги, само че разумът като че ли започва да има повече контрол над лудостта. С него сутрин често водим задушевни разговори за технология, космос, планети. Даже ме е питал за неща като “душа” и “бог”, на които ми беше много трудно да отговоря, защото не искам да му давам моя отговор. По-скоро му обясних моето мнение. И го питах за неговото. Объркан е, а за тази възраст е нормално. Когато се прибираме следобяд отново си говорим за техника. Понякога и за отношения между хората. Най-вече когато той или негов съученик са имали проблеми в училище. При Мартин започва все повече да ми харесва факта, че той чете с удоволствие и мерак. Буквално изяде с кориците “Хвърчащата класна стая”. Не знам дали защото му казах, че ми е една от най-любимите книги въобще. Или защото и на него му хареса. Прочете я за около седмица-две. Което за него е доста сериозен ритъм, вземайки предвид че става в 06:20 и ляга около 21:30-22:00. Доволен съм и му се радвам. Главна задача ми е да запази и развие още повече любовта към книгите. Сега Веси му е взела “Книга за джунглата”. От любим автор. Но за него – някой друг път.

Ангел! Най-големият, най-разумният и най-трудният от всички. С неговите петнадесет години, които ту го карат да се държи като по-възрастен от мен, ту го тласкат към такива решения, на които се чудя “абе аз правилно ли разбирам”? И за него 2017-а беше страхотно предизвикателство. Което според мен той в началото подцени, но сега, към края на годината, като че ли започва да преодолява. Не е лесно да си част от учениците на 164 ГПИЕ “Мигел де Сервантес”. Нивото е изключително високо, изискванията също. Той определено се препъна в първите месеци, когато подцени жестоко испанския език. Надявам се да сме успели да му помогнем след това. Гледайки го днес си мисля, че предизвикателства все още остават, но постепенно той започва да преодолява препятствията, само за да разбере, че след това идват още по-високите такива. И че животът, както е днес, е низ от такива предизвикателства: тези, които преодолеем, ни правят по-силни и по-способни. Тези, които ни победят, ни правят по-умни и по-предпазливи. И от двете се учим. Ангел, подобно на Калина, е повече артистичен, отколкото логичен. Поне така го виждам аз днес. Разбира се, той ще се променя тепърва, ще открива кое го мотивира и кое му носи най-много удовлетворение. Девети клас… Голям е!

Веси е лепилото, което ни свързва и обединява всички в едно. И тя порастна тази година. Все още търси следващото професионално предизвикателство. Искам да намери и да прави това, което ще я прави щастлива и мотивирана. Тя опита много неща тази година, не се е отказала от някои от тях и догодина. Харесва ми как търси и пробва най-различни неща. Ще стане. И то ще стане така, че да ѝ харесва.

Майка е около нас, с нейните болежки, разбира се. Но е тук, грижи се за нас, когато ѝ даваме тази възможност. Радва се на децата. И плаче за татко. Такъв е живота.

Щастлив съм. Те са добре, значи и аз съм добре. И ако сме така добре и след една година, значи всичко е било наред.