красиво – doncho.net

Category: красиво

Ден шести: Ставангер

Posted on 8/24/2017 by Doncho

Ще ме запитате навярно кое е най-интересното нещо, което видях днес в Ставангер?
Ще ви прозвучи странно, но най-интересното за мен беше, че когато отидохме да купим билетите за CitySightseeing автобуса, ми поискаха около €4 на билет по-скъпо, ако реша да плащам кеш. С карта билетчето беше €23, с кеш – €27. Напълно обратна на Гърция стратегия, с която аз много се съгласих! Противно на приятелите ми от БЛО аз смятам, че хартиените пари трябва изцяло да изчезнат, при това скоро. Ще се решат доста проблеми, свързани с корупцията например! Или корумпираните държавни чиновници ще започнат да вземат в биткойн, или ще умрат от захарна болест от толкова много кутии с бонбони!

Градът иначе е като всеки друг норвежки град: безумно подреден и красив. Животът тече спокойно, дъждовно и сумрачно. Въобще – класическа Норвегия. Ако не внимаваш, може да умреш от скука!

Сутринта пристигнахме около 9. Събудих се от вибрацията, която страничните витла предизвикват, премествайки кораба директно вляво или вдясно. Явно са някъде под нас, защото се усеща ясно вибрацията, като се включат те – най-вече на тръгване и на пристигане в пристанището. Ставайки от леглото веднага видях Стария град, оказа се че корабът ще е на пристан точно срещу него.

С интерес наблюдавах как се прилепяме за огромни, надуваеми балони, обвити отгоре с автомобилни гуми. Явно, за кораби като Фантазия това е за предпочитане, отколкото да се долепят до целия док. Един такъв балон е горе-долу с размер на маршрутка, отблизо изглежда доста впечатляващо.

От събуждане до закуска пак падна мотане и дремане: Веси заспа отново, аз четох усърдно (приключвам с книгата и става все по-интересна и задъхана), докато тя по едно време не се събуди от дрямката и не констатира, че е гладна, и че ако се помотаем още 30 минути, ще си остане гладна. Въпреки, че часовете за закуска са доста разтегливо понятие на този панамски кораб. Понеже храна има непрекъснато, самите обслужващи предпочитат да разтеглят закуската, ако има хора, за да не се окаже, че не им стигат пиците и хамбургерите, които остават между закуска и обяд за спешно хранене на гладните прасета.

Времето беше лошо, та народът и той като нас не бързаше да слиза. На закуска беше голяма лудница, дори в “дупето” на кораба, което на нас ни се оформи като любимо място, най-вече заради огромния, панорамен прозорец. За пръв път не успяхме да седнем досами стъклата, а се наложи да сядаме на втория ред маси, които представляват диванчета за двама, всяко срещу нормална масичка за хранене. Ако питате мен, по-добро място от ресторантските маси, които са наслагали до панорамния прозорец, но все пак една ресторантска маса побира между 6 и 8 човека, а тези диванчета са само за 4. А мястото за сядане е скъпо, когато трябва да нахраниш повече от 3500 пътника.

След закуска слязохме от кораба и тръгнахме да търсим забавление. CitySightseeing беше първото нещо, което ни се наби в очите. Това е едно от най-яките неща за новопристигнал турист: виждаш градът от раз, показват ти всичко най-важно, и имаш възможност да си избереш къде да слезеш и откъде да се качиш. Ставангер е доста голям (за нашите разбирания) град. И съответно има какво да се види.

Автобусчето, на което се качихме, беше отворено странично. Не духаше много, но и двамата бяхме с качулките, като едни бродяги с адрес “под мостовете на Бронкс”. Успях обаче да направя доста снимки по време на обиколката, от което бях много доволен.
След като първата обиколка свърши, решихме да слезем в началото на втората (на втората или третата спирка). Само че се наложи да сменим автобуса, защото този щях да почива, та ни се падна затворен автобус (с едни прозрачни платнища, малко като оранжерия). Обаче в тази оранжерия беше топло и Веси реши, че ще направим още една пълна обиколка, за да се стопли хубаво. Аз нямах нищо против, имах си отлично 4G, пък и ми беше приятно да изслушам още една лекция открай-докрай.

Ставангер дължи настоящето си изцяло на петрола. До 1968-а Норвегия е била доста бедна (поне така ни казаха норвежците в слушалките), с много емиграция. Предвид природните ѝ дадености дотогава това не е изненада: почвата ѝ не става за печеливше земедение, а туризъм кой-знае тогава е нямало. След 1968 г. обаче, когато се откриват нефтените запаси на Норвегия страната рязко тръгва нагоре. Някак норвежците успяват да се опазят от зловещата корупция, която би разкъсала една България или Италия например, ако открият такова природно богатство, и норвежката държавна StatOil създава бизнес, който днес поставя Норвегия в първата десятка по БВП. Берген и Ставангер, а вероятно и много други градове получават нов шанс за развитие, който и до днес ги прави богати и доволни.
Докато скептикът в мен бързаше да попита “а какво ще правят, когато дойде славното, електрическо бъдеще”, слушалките в ушите ми ми обясниха, че днес Норвегия (а и местните в Ставангер) създават възможно най-благоприятни условия за (не-петролни) местни стартъп компании, които след 30-40 години би следвало да запазят високия стандарт на населението, дори когато петролът няма да е ключов фактор за богатство.

Мислейки и тихичко завиждайки на норвежците за късмета, врътнахме още една обиколка и дойде време за слизане. А и мен ме замъчи глад, защото закусих изцяло здравословното кисело мляко с плодове, а прасето в мен беше отвикнало на тази диета. Та Веси се видя в чудо с едно много мрънкащо нещо, което, събудило се от блажения унес в автобуса, търсеше да изяде света. Нещото също беше доста брадясало, защото самобръсначката беше забравена в София, а след като Веси видя, че някакъв вълшебен Жилет в кораба струва около €40 реши, че брадата ми не ѝ пречи толкова много тези няколко дни. Да, ама на мен ми пречеше, затова освен ядене, търсех да намеря задължително и “нормален” супермаркет, откъдето да си купя “нормална” самобръсначка и крем.

Речено-намерено. От “нормален” супермаркет взехме нещата, аз си намерих също и любимите gifflar, и така светът рязко стана едно по-добро място!

Продължихме с разходката, която на мен вече не ми беше особено интересна. След като изядох пакет gifflar се поинтересувах от плановете на Веси за остатъка от разходката. Въобще през деня бях като малко дете: ядене – тоалетна – сладолед – мрънкане – пак тоалетна. Веси изглежда ѝ беше пределно ясно накъде отиват нещата, та бързаше да намери следващото място: сладоледена сладкарница с тоалетна и добър Wi-Fi. След като видя на каква златна мина се е натъкнала, изглежда в главата ѝ се оформи план. Взехме сладолед, тя ме натика във Wi-Fi-то, разменихме си сладоледите (нейният не ѝ харесвал, все едно аз ѝ го избрах?), след това изяде и каквото остана от моя (бивш нейн) и каза, че ако искам, можел съм да остана в сладкарницата (ура!), докато тя да се “поразходела” до магазин за планински обувки.
Аз, естествено, нямах нищо против. Имах огромно количество снимки за синхронизация с OneDrive, не ми се мърдаше навън (то нещо и заваля), и въпреки че нямаше бира в мястото, имаше кафе. В крайна сметка ни бира, ни кафе пих, че се замотах в моите си неща. И като погледнах часовника: 15:00!

Въпреки, че корабът отплава в 19:00, това 15:00 ми се видя съмнително късно и потърсих Веси. Тя вече беше харесала неща, та тъкмо навреме се видяхме направо в магазина (long live location sharing!). Дохаресахме обувките, купихме ги, и вече купили каквото трябва тръгнахме към Музея на петрола.

Там нещо и на двамата не ни хареса съотношението цена/възвращаемост, та решихме да не влизаме вътре, а да си ходим към кораба. Аз вече исках да се приведа в нормален вид, та имах нужда да съм си в каютата. Веси пък искаше да мине през няколко още магазина, което идеално съвпадаше с плановете ми, защото магазините бяха почти пред кораба.

Вървейки към пристанището, прегледахме набързо цените в околните кръчми. Не знам дали тази, на която попаднахме, беше най-скъпата в Норвегия, но малката наливна бира беше окол о18 лв, а голямата – 26.20. Не, че нещо, ама при положение, че в кораба ми е “само” 12 лв голямата, някак не ми се нареждаха нещата да опитам местните кръчми. Ако си го бях решил да го направя на всяка цена, естествено нямаше да е проблем, но това въобще не ми беше приоритет. Като цяло, цените в Норвегия са високи, но алкохолните продукти бият всякакви рекорди. Сладоледът, например, ни беше около 20 лв общо за двамата, докато ако решим да пийнем нещо алкохолно, нещата бързо щяха да загрубеят. Любителите и изследователите, четящи тук, могат да хвърлят едно око на ценоразписа на кръчмата.

Прибрах се в кораба, оправих се, вече приличам пак на себе си, но още не съм пил бира! Реших, че първо ще довърша този текст, ще го публикувам, че корабът отплава в 19:00 към Киел и кой-знае какво ще стане с възможнотта да качвам снимки в блога. Дали и какво ще пиша утре – ще видим. Ден, изцяло на море. Мисля, че имам някаква идея…

Ден пети: Флам

Posted on 8/24/20178/24/2017 by Doncho

Малко труден ден. Труден откъм факта, че вчера изпих повече от половин бутилка розе. За “непиещ” като мен това се оказа сериозен проблем. Още през нощта ме замъчи жажда и онова леко главоболие, което ти казва “е, сега вече я втаса, мой човек”. Ставах, пих вода, лягах. Но след това така и не можах да заспя дълбоко, докато около 8 вече никак не ми се спеше.

Корабът вече беше акостирал във Флам (Flåm). Малък, норвежки град, около 400 човека население. От прозореца ни се виждаше отново планината, на около 500 м, извисяваща се доста над нас, толкова че от леглото не можех да видя докъде.

В 9, докато още се излежавахме в каютата ни, по радиоуредбата на кораба ни уведомиха, че предстои учение на екипажа. От предишното ми пътуване с Фантазия помнех какво беше това, и го очаквах с интерес. Отново имах страхотна видимост към спасителните лодки, та се канех да снимам!

За закуската отидохме в последния момент. Къде заради мен, къде заради Веси. Тя дремеше почти до 10:00, докато аз си четях книгата, “радвайки се” на главоболие и леко гадене. Колкото и да ми беше махмурлийско, трябваше да се яде (и пие вода), така че към 10:30 се изсипахме и ние на закуската. Аз хапнах обилно, надявайки се това да помогне на махмурлука. Не помогна. На Веси вече ѝ се разхождаше, така че ме остави да страдам тихо в каютата и слезе да разгледа пристанището. Всъщност, аз ѝ бях благодарен на това, щях да чета и да гледам учението на екипажа.

Иначе, още преди Веси да излезе, екипажът бяха “повредили” неспасяемо кораба, бяха събрали “пътниците” в сборните пунктове (виртуално, нас не ни тормозят с този вид тренировка), бяха спуснали лодките в позиция за товарене на пътниците и даже бяха дали нареждане пътниците да напуснат кораба.
Всичко това – по вътрешно-корабната уредба, само че преди всяко от служебните съобщения три пъти повтаряха “това е учение” на четири езика, да не вземе някой отчаян пътник да се метне през палубата в морето, в опит да се самоспаси.
Опитах се да намеря в търсачките какво значи “делта-еко” (DE), както и “чарли-алфа” (CA), но изглежда това са си служебни съкращения, валидни само за Фантази или за MSC, та не открих нищо логично по темата.

Както и предполагах, от терасата имах страхотен изглед към лодките. Този път успях да снимам и вътрешността на една от тях. Не видях Wi-Fi антена в лодките, така че по-добре да не се налага да се спасяваме с тях :P.

Към 12 Веси се прибра: доволна, наснимала, разгледала. Влачеше някаква книга, която беше взела от туристическия център. Вчера пак беше завлякла една, но грижливата чистачка я беше изхвърлила, вземайки я за някаква рекламна брошура. Не само това, ами беше ни изхвърлила и билетите за днешната екскурзия, та аз бях изпаднал в тиха ярост, докато човекът от рецепция ни обясни, че въпреки че билетите вече ги няма, екскурзията няма да е проблем, защото могат да ни издадат резервни билети. От тогава се чудя защо въобще си играят да издават билети, които чистачките им да изхвърлят, но явно съм твърде тъп, за да намеря сам отговор на този въпрос.

Прибирането на Веси значеше само едно нещо: трябаше да ставам. Хич не бях в кондиция, но… ако не обядвам, не само че махмурлукът щеше да ме удари много по-силно, но и като нищо можеше да направя мозайка по време на екскурзията, за ужас на екскурзовод, шофьор или капитан (щяхме да имаме и разходка с кораб из фиорда). С голямо мрънкане се появих 12:40, хапнах набързо каквото намерих, и в 12:55 бяхме на изходния пункт. Явно заради многото хора този път мястото на сбора беше в театралната зала, която побира 2000 човека.

Както от рецепция бяха казали, нямахме никакъв проблем заради липсата на билети. Дадоха ни номер 45 и след около 15 минути ни заведоха в автобуса.

Екскурзията щеше да ни заведе до един хотел във фиорда, където щяхме да имаме кафенце и датски традиционен сладкиш (мммм, обичам им всичките традиционни сладкиши). Преди хотела щяхме да минем през два тунела: един 5 км, и един 11 км, изкачвайки се до около 400 м над морското равнище и слизайки отново до него, а след това изкачвайки се отново до хотела. Зачудих се с какъв акъл норвежците са инвестирали в тези тунели, но екскурзоводката бързо ни обясни: не е заради местните селца от по 500 жители, а заради това, че Е16 е основният път между Берген и Осло, който доста се е развил, след като 1968 норвежците открили петролните си полета. Обяснява също откъде са се появили и средствата за инвестиране в подобни проекти: в обратна посока на нашето пътуване, на същия път, се намирал най-дългия пътен тунел в света, тунелът Lærdal, с дължина 25 км.

Това за малко ме навя на нерадостните мисли къде са спали норвежките “Зелени”, когато е започнала работата по тунелите, но явно тук хората са прости, не са “най-интелигентната нация в света”, и затова имат инфраструктура. Докато ние ще продължаваме да се размазваме в Кресненското дефиле. Но нали гущерите ще са спасени, това е важното, хората така или иначе сме твърде много, особено ако питаме “Зелените”. Майната му, няма да се замислям пак, че се вбесявам.

Докато се вбесявах по-горе, стигнахме в хотела. Там пихме класическото скандинавско черно кафе, заедно с датска “кифла” с крем, много яко нещо. Не знам как се казва, сигурно Веси знае.

Аз останах вътре в хотела, да се радвам на махмурлука си, който бавно започваше да отминава. Веси използва 20-те минути в хотела да се разходи и да наснима фиорда, към който се откриваше страхотна гледка от самата тераса на хотела. Аз нямах такива амбиции, защото терасата беше на слънце, а слънцето не е приятел на пияницата.

За сметка на това използвах перфектния Wi-Fi на хотела, за да направя update на телефона на Веси, който беше събрал около 2.5GB приложения за освежаване. Моят имаше значително по-малко, а S8-цата – съвсем малко. Накрая обаче всички телефони бяха готови, даже започнах да качвам снимки и видеа от S8-цата в нашия частен OneDrive, но стана време да тръгваме. Ако имах само още 20 минути, всичко щеше да е наред, но уви…

След хотела слязохме отново до Е16 по един изключително стръмен път. Имаше предупредителен знак: наклон 18%. С Веси не бяхме виждали такъв, максимумът който бях виждал в Австрия, беше 12%. Пътят беше точно един автобус широк, и много зигзагообразен. Ние бяхме най-отпред и беше удоволствие да се наблюдава шофьора как “нагъва” автобуса по завоите надолу. Екскурзоводката се пошегува, че това 18% било шансът за оцеляване по този път, но след това спомена също, че това било средния наклон на пътя, максималния стигал до 22% в някои участъци. Яко!

След този път връщането не беше нищо особено: отидохме до ферито, качихме се, и след 2 часа бяхме обратно във Флам. Минахме през един много як железопътен музей, който ни разказа как местните са построили железницата, която стига до пристанището. Аз се сетих кой щеше да изчете детайлно всяко редче в този музей (по-точно щеше да ме помоли да му го преведа), стана ми много, много криво и излязох навън. Каквото видях – видях, така или иначе аз никога не се научих да споделя страстта на татко по влаковете.

Прибрахме се на кораба, написах си думите… и стана време за представлението.

Ден четвърти: Герангер и неговия фиорд

Posted on 8/23/2017 by Doncho

Днес беше много интересен ден в Герангер. Още снощи стана ясно, че екскурзията ни е от кратките, около 3.5 часа, и поради започва в 13:00. С Веси се излежавахме до късно, след това направихме една бърза закуска и към 10:30 слязохме от кораба в градчето. Решихме до екскурзията да се разходим сами из градчето. Времето беше страхотно, оказа се, че това е един от много малкото слънчеви дни през това лято. В Берген например, който е (донякъде) наблизо и е един от най-големите норвежки градове по фиордите, е валяло през цялото лято: не са имали нито един слънчев ден. Всеки ден времето е било дъжд, със средна температура 8-10 градуса. Прекрасно, норвежко лято!

Още на закуска от кораба се виждаше много хубав водопад, който веднага ни привлече вниманието. Оказа се, че е привлякъл вниманието на още 2000 човека, та беше доста претоварено. Но направихме хубави снимки, а и се разходихме добре. Стигнахме до музеят на фиорда, но (добре, че) не влязохме.

След разходката набързо се отбихме до кораба, за да похапнем наобяд. В Герангер, освен голямата лудница, цените също не са за подценяване, така че обяд в кораба беше повече от разумно поведение. Срещата за екскурзията също беше на дек 7, в един от баровете, така че това ни устройваше още повече.

В уговорения час цъфнахме в бара. Общо бяхме сигурно около 500 човека, разделени на групи (автобуси) по езици. Ние, естествено, бяхме в английския автобус, номер 38. Дадоха ни етикети, които да си залепим, така че сега на снимките навсякъде сме с етикети 38.

Герангер е интересно място. Той е много малко селище, около 200 човека постоянни жители, и с още 250 временни жители, когато има сезонна заетост. А такава има, когато има туризъм. А такъв има основно лятото. От 4 летни хотела, през зимата остава да работи само един, петзвездният в центъра, който има към него и спа. Тогава повечето сезонни работници си отиват по домовете и Герангер утихва. Екскурзоводката се пошегува, че злите езици говорели, че през зимата единственото нещо, което местните можели да правят, било да си броят жълтиците.

По време на туристическия сезон нещата са съвсем други! В най-натоварените дни през градчето минават около 8,500 туристи, основно от круизни кораби. За това много помага дълбокият фиорд, който е широк около километър-два, непосредствената височина на върха до нас е около 1300 м над морското равнище, но пък в дълбочина слиза до 258 метра под водата. Всичко това е формирано по естествен път и позволява дори огромни китове като Фантазия да могат да се наврат непосредствено до брега.

Днес бяха само три круизни кораба. По моя груба преценка, във Фантазия бяхме 3,000 човека, а другите бяха малки, около 1,000 човека всеки. Т.е. днес круизните туристи бяха само 5,000. Имаше и към 100-200 кемпера на един изключително симпатичен паркинг, но те просто се загубиха в нашата гмеж.

Екскурзията първо ни заведе до една наблюдателна платформа, до която се стига по “Орловият път”. Така местните са нарекли новия път, който свързва Герангер със света. Другият, старият път, го затваряли още с първия сняг, не толкова заради опасност от катастрофи, колкото заради опасност от лавини. Лавините, оказва се, са един от най-големите врагове на живота тук. Още навремето местните са се съобразявали с тях, строели са така къщите си, че те да образуват естествена преграда пред лавините. И до днес лавините са основна заплаха през зимно време.

В миналото около Герангер е имало 12 ферми. Всичките те са построени на около 300-400 м над морското равнище. Местните е трябвало да катерят това разстояние, защото пътища е нямало. Придвижвали са се основно с малки лодки по вода, но след докът е трябвало да качват на крак денивелацията. И днес Герангер си остава малък, с единствена и най-сигурна връзка по ферибот до Hellesylt. Има няколко ферита на ден, ние видяхме три, докато се мотаехме около кораба.

От наблюдателната платформа поснимахме, помотахме се 10-15 минути и потеглихме към Музеят на фиорда. Това, оказа се, е същата сграда, до която с Веси стигнахме по време на нашата екскурзия, и в която се чудех дали да не влезем. Ако бяхме влезли, щеше да е напразно, защото така и така е включено в екскурзията.

В този музей хората ни разказаха за живота тук и как той се е променял през вековете. Започнаха с невероятна, 10 минутна презентация, при която с много приятен музикален акомпанимент ни показаха фотоси от природата, бита и историята на това място. Аз се опитах да “снема” музиката чрез Шазам, дано съм успял, защото беше много интересна. Ще разбера по-късно, така или иначе. След презентацията се разходихме из музея, където има репродукции на цели ферми, на стар ферибот, дори опит да се представи шумът и усещането, което местните са преживявали по време на лавина. Направих доста снимки.

След това излязохме на въздух за около 10-15 минути, Веси се попече, и продължихме нагоре, към последното място: наблюдателна платформа над Герангер. От нея се вижда целия фиорд, заедно с града. По пътя екскурзоводката ни разказа за филма “Вълна”, норвежки, произведен 2015-а година. Този филм разказва за опасността, пред която живеят местните. Тази опасност идва от една скала, надвиснала над фиорда. Ако (когато) тази скала се откъсне, при попадането си във водата ще се образува огромна вълна, която би помела и изтрила от лицето околните селища, включително и Герангер. Филмът разказва от художествена гледна точка за тези събития, т.е. той е един вид “норвежка баба Ванга”. Имало и любовна история, и други неща, абе въобще голяма реклама му направи момичето на филма, явно ще трябва да се открадне и да се гледа.

След като се върнахме, почакахме малко повече на входа на кораба, защото всички автобуси пристигнаха почти по едно и също време. Но в крайна сметка в 16:30 бяхме в каютата. Аз бях уморен и доволен, Веси май беше със смесени чувства, защото не можело така екскурзията да е толкова скъпа и ако ние сме си я направили, щяло да бъде по-евтино. Мога да ѝ дам право за това, но пък тогава нямаше да ни е толкова лесно и приятно, а щяхме да търчим и да се притесняваме дали няма да изпуснем кораба. А изпуснем ли го… трудно ще го стигнем, най-много ще трябва да планираме да сме събота в Киел, за да можем да си вземем багажа.

Сега се опасявам, че като корабът тръгне, ще останем отново без връзка. Твърде на север сме и корабът не може да стигне до комуникационният сателит, който ни осигурява корабен интернет, а мобилна мрежа вероятно ще загубим още на няколко километра след Герангер.

Круиз 2017, ден трети: По море.

Posted on 8/21/2017 by Doncho

Днес сме изцяло по море. Ще трябва да стигнем от Копенхаген до Hellesylt/Geiranger. Разстоянието, според дневния newsletter, било 622 морски мили, т.е. 1152 км. В Гейрангер (или както там местните му казват) ще е първата ни екскурзия. Но това утре. Днес ни е ден за релакс, мотаене из кораба, ядене, спане, въобще ден за угояване. И ние се възползваме от него пълноценно. Корабът плува покрай бреговете на Норвегия, което значи че като цяло е спокойно, но от време на време се усещат вибрации. Има леко вълнение, та корабът ни поклаща, и тук-таме се чува пропукване на разни неща. Не ми беше направило впечатление това при предишния круиз, явно или съм станал по-стар и раздразнителен, или не е пукало тогава. Но и тогава бяхме с деца, те си вдигат достатъчно шум, че да не ти направи впечатление някакво пропукване тук-там. С този шум се свиква, не съм Валери Симеонов все пак. А и ние сме по средата на кораба, та клатенето и вибрациите при нас са може би най-слаби.

Вчера надвечер, в един от баровете, се натъкнах на възможност да снимам “пералнята”, която корабът прави с винтовете си. MSC Fantasia, кораб от едноименния си клас има два винта, всеки “закачен” към 20.2 MW (27,100 к.с.) двигател. Тези двигатели (и винтове), освен че вършат невероятната задача да тласкат това чудовище напред, създават и известни вибрации, които се усещат, когато сме някъде из “дупето” на кораба. А зад кораба нещата изглеждат като на снимката: потресаваща центрофуга, от която сигурно нищо живо не излиза, ако бъде всмукано в нея.

Преди вечеря имаше доста приятно шоу, с откъси от класически произведения. Хората се бяха постарали добре, поне за аматьори като нас, полу-пияните пасажери, които ядат втора смяна. Шоуто беше повече от прилично, с доста красиво сопрано. Освен красота тя показа и кураж да пее на евтина плейбек система една от ариите. Много си личеше! Останалите обаче си ги изпя, което комбинирано с красотата и артистичността ѝ ме накара да ѝ простя плейбека :). Тенорът, който ѝ партнираше в концерта, си беше железен. Човекът пя от сърце и на нито едно място не се възползва от плейбек системата. Щеше да си проличи, точно както си пролича с момата!

След концерта мръднахме из кораба и се натъкнахме на шоу в пиано бара. Човек с познания по дизайн обличаше и след това събличаше една доста прилична кака. С помощта на разни шалове и кърпи той направи поне 20-тина тоалета, докато на мен ми стане ясно, че това не са фокуси, а някакви дрехи. След това на Веси ѝ беше вече много трудно да задържи вниманието ми, още повече че гледахме отгоре и не виждах добре каката, докато е по бельо. Завистливо наплюх горкия дизайнер, че сигурно от толкова пипане, събличане и обличане на каки няма как да не е гей :), което май преля чашата на жената и отидохме към вечеря.

На снощната вечеря се запознахме и с двойката, с която ще бъдем на една маса до края на пътуването. Семейство от Варна, по-възрастни от нас, или поне децата им са по-възрастни. Мъжът се оказа главен инженер на кораб. Работи на огромен кораб, приличащ на ютия, с който пренасят автомобили, най-често от Япония до Великобритания. Аз се опитах да получа най-много възможна информация за тези големи, стоманени чудовища, които ме кефят все повече и повече, но усетих че май отегчавам другите. Хубаво е обаче да знаеш, че има на кой да зададеш някой глупав въпрос, ако почувстваш нужда.
Същата вечер и ни дадоха ваучерите за пиенето, които най-накрая бяха оправили да съответстват на резервацията ни. Не съм им сърдит, защото поради забавянето, се оказа че първата вечер са ни почерпили бутилка бяло вино и вода, което е напълно достатъчно като извинение за бъркотията. Даже е достатъчно като извинение и за бъркотията за интернет връзките.

A днес сутринта се събудихме благополучно чак в 8:45. При напускането на кабината за закуска, закачено на вратата намерих съобщение, че ме молят да се отбия до рецепцията. Аз подозирах защо: вчера им направих проблем за предплатения ми интернет (по-точно за липсата му на моята сметка), и те вероятно са намерили решение, което да ми предложат. Но това можеше да почака, беше време за (късна) закуска. На закуска по случайност се засякохме с нашите спътници, които като нас търсеха място в лудницата. До нас имаше две свободни места, та си поговорихме малко и с тях. Още по-добре беше, че от 14-я етаж на кораба телефоните ни чуваха от време на време норвежките GSM антени, та имахме споредично покритие.
След похапването и разговора отидохме до рецепция, да видим какъв е този проблем. Там, след дълъг разговор и брейнсторминг с момичето се уточнихме как ще действаме, за да се възползвам от предплатения ми “голям” пакет. Който не е чак толкова голям, но би следвало да удовлетвори нуждите от връзка, особено през тези два дни изцяло на море. Направих, както се бяхме уточнили, и вече май всичко е както би следвало да бъде.

Иначе, един ден в плаване е голям кеф. Досега сме имали такъв само веднъж – когато пътувахме за Тунис. През този ден, освен че си ограничен “само” в кораба. Това не е никак малко предвид огромния слон, който MSC Fantasia представлява, но все пак си е някакво ограничение. За сметка на това можеш да си четеш, да пишеш досадни и скучни блогове, да спиш, да ядеш почти непрекъснато (стига да има къде да го сложиш, а по мен площ и обем има), да пиеш (докато жената ти позволи, че една бира продължава да е малко по-евтино от €6), въобще да се размажеш от мързел и релакс. Веси “посети” топлите басейни, което обаче нещо се счупи, защото като се върна ѝ беше по-студено, отколкото преди да отиде… а уж там е било топло. Аз навлязох дълбоко в “Ready Player One”. Действието все още се разгръща, но малко по малко светът на тази страхотна книга става все по-ясен и по-интересен. Може би и затова, че самият аз съм geek от “онова време”, за което пише в книгата. И половината неща, които вътре ги пише, аз самият съм ги преживявал (“Golden Axe”, ей каква страхотна игра беше, а?).

Днес надвечер ще има някакво опитване на шоколад и кафе. Отначало на Веси ѝ се ходеше, но гледам, че сега се е стоплила до мен, чете книга, пила е едно обедно червено винце и хич не ѝ е до опитване на нещо, някъде в лудницата на 6-то ниво.

Щем-не щем обаче, ще трябва да се обличаме по-официално днес. Съвсем умно, домакините са решили днес да е “гала-вечерята”, заедно с всичките събития покрай нея. Който иска ще може да се снима с капитан Джузепе Галано, който в момента ръководи екипажа на Фантазия. След това ще имаме представление в театъра, на което ще покажат и останалите командващи офицери, и след това – гала-вечеря. Аз пак не си нося смокинг, но съм сигурен, че и с панталон и риза няма да ме изгонят от ресторанта. Иначе познавам хора, които в такъв момент вероятно ще отидат по джапанки и бански, само за да изпробват как ще реагира системата при тролене.

Чудя се дали ще имам достатъчно желание да напиша едно малко по-обстойно ревю на пътуването във Фантазия. Не ми се ще да скитам насам-натам из кораба и да снимам, особено с тази лудница около мен, но може би би било интересно за този, който иска да научи повече. Не обещавам, знам се: пълен съм с добри намерения и с нереализирани велики планове :).

Аварията

Posted on 8/7/20151/8/2016 by Doncho

Хубавото нещо на отпуските е, че успяваш да наваксаш с нещата, които си си оставил за удоволствие. Така и аз, най-накрая успях да отдам заслуженото внимание на “Аварията”, новия роман на Тихомир Димитров. Макар, че отдавна я чаках с нетърпение, за пръв път видях новината за нея не в блога на Тишо, а при Йовко. Което е странно, но… може да има своята си причина.

Аз не мога да опиша “Аварията” така добре, както Йовко. Отидете и четете там, ако ви трябва още убеждаване защо този роман трябва да се прочете. Аз мога да ви уверя, че се чете на един дъх, и че както и другите неща на Тишо, не ви се иска да свършва. Добре е да я четете през време на почивка, защото ще ви държи будни до късно (максимум една вечер обаче, както казах, чете се на един дъх).

Тук ще може да си свалите (с позволението и любезното съдействие на автора, разбира се!) романа в три допълнителни файлови формата, в които той първоначално не беше наличен. Аз чета основно на Kindle за Андроид. Макар че PDF се чете добре на 9″, на 5.5″ е доста трудно, затова реших да го направя на mobi.

Тъй-като конверсията от PDF към другите формати беше плачевна, Тихомир беше така добър да ми даде оригиналния текст на романа, за да мога да направя по-читав reflow в Calibre. Смея да твърдя, че се получи доста добър резултат, който е наличен за сваляне тук:

“Аварията”, във формат MOBI (подходящ за Amazon Kindle. Чак ви завиждам, че ще го четете с читав reflow, защото аз нямах търпение и го прочетох с каквото беше станало от PDF конверсията 🙂 )
“Аварията”, във формат ePub
“Аварията”, във формат FB2
“Аварията”, в оригиналния PDF формат, в който тя излезе първоначално.

Сваляйте и четете! И не забравяйте да прочетете и края на романа, за да може всички да се радваме и на продължение!

П.П. А аз ще взема пак да си препрочета “Душа назаем”! Само първо да я обърна и нея в MOBI :).

П.П.П. Освен в блога му, творбите на Тихомир Димитров може да намерите и на авторската му страница в Читанката.

Rachel’s Wish: one year later

Posted on 7/25/20127/25/2012 by Doncho

Less than one year ago I red (in the social media) about the birthday wish of a 9 years old Rachel. She wanted to raise $300 in order to help 15 Ethiopian villagers to get access to clean water. She raised only $220 tough, and then she decided she’ll do better next year.

Unfortunately, few days after that she died in a terrible car accident.

The world, however, responded. Rachel’s last birthday wish got around the world and she, postmortem, collected more than $1.2mln for charity:water. I also gave my modest contribution at that time, so I started receiving occasional mail from charity:water about their campaigns and updates.

A week or two ago was the first year anniversary since Rachel’s death. Here’s the video about Rachel’s gift. A video, which charity:water prepared, to see what and how Rachel touched thousands of lives:

And the next time, when you think that the social media is just gibberish talk and waste of time, think again. Even if it was for this only, it would worth it!

I should also remember this story the next time, when I complain about my <whatever> battery going down. It’s educating! Because we do accept the water as a given.

Rest in peace, little Rachel.

This post uses the image from charity:water Mission Statement.

Откритието на деня: Проект “Нашата София”

Posted on 1/20/20121/21/2012 by Doncho

Беше интересен ден. Започна с тортичка с Живко, здравословно количество работа, 5:0 инкасирана загуба от Йовко срещу отбора на идиотите, и накрая – 100 минутно пътуване до гранд-хотел “Велинград”. Вечерята беше много приятна, пълна със задушевни разговори с близки хора, прекрасната кухня на хотела, и подвикване от време на време към необуздания добитък!

Това, за което искам да ви разкажа обаче не са скучните подробности на моя ден. Това е личното ми откритие в моя четец, а именно блога “Нашата София”. Блогът се списва от две симпатични “парченца”: Вики (която нямам честта да познавам, дори онлайн) и разпиляното парченце Мими.

В този блог те претворяват в слова любовта си не към кой да е, а към вечно хулената София. Към градът, на табелата на който (от пловдивска страна!) неслучайно пише “Мордор”. Градът, от който вече втора година (не)успешно се опитвам да се убедя, че съм избягал, но в който продължавам да се връщам всяка сутрин, за да работя за бъдещето си и за бъдещето на моите деца.

Тези две момичета, с техните топли думи, прекрасни снимки и точни попадения успяват да убедят, че София има и друго лице. Едно лице на модерен, европейски (да, точно европейски, с всичките pros and cons!) град, в който наистина има всичко! Когато се зачетох в “Нашата София”, открих там точно този град, в който бих искал да се превърне София. Парадоксът е, че според тях София е вече там. Тя има своите прекрасни места, своя чар и обаяние.

Няма да крия: блогът им много ми хареса! Има си дори Facebook страничка “Нашата София” (за къде без Facebook в тия шпионски времена?). Ще се връщам често там.

Дори смятам, ако лицензът им позволява, да превеждам, когато имам време, някоя и друга статия на английски, за да има какво да препоръчвам на колеги и приятели, които не са българи, но които търсят да открият красотата на софийските потайности.

Подобна английска рубрика според мен не трябва да се казва “Our Sofia”, а “Your Sofia”, защото ще помага на гостите на града да открият тяхната си София и да си я занесат вкъщи.

Но дори и този ми план да се провали, блогът ще остане там за всички нас! Горещо препоръчвам!

Летни разходки: Сопот-Дерменка

Posted on 8/14/20118/14/2011 by Doncho

Преди месец с Тишо и Дени решихме да си направим една разходка из планините. От многото варианти избрахме маршрут Сопот – х.Дерменка – Сопот. Удобно, защото можеш да оставиш колите на лифта, да се разходиш за ден-два и да се прибереш пак с лифта.

Уговорката за събота сутрин (17.07.) направо на лифта се оказа ефикасна, защото така изгубихме минимално време за мотане насам-натам. С Веси бяхме доста по-рано в Сопот с идеята да закусим добре и да си вземем сутрешната доза химия .

В 09:00 вече бяхме на линия и около 09:30 вече бяхме на лифта към “Незабравка”. Бяхме леко неприятно изненадани от факта, че лифта работеше само до междинна станция, но нали сме тръгнали на разходка… пък и да не бяхме тръгнали на разходка, пак нямахме много избор: чакаше ни още 40-60 минути ходене, при това по доста стръмен маршрут. На мен лично ми дойде малко нанагорно, особено първите няколко минути, но след като влязах в ритъм вече нямах кой-знае какви проблеми (отне ми повече от половината склон, отначало си мислех, че ей тук сега ще пукна).

Някъде по този път се сетих да пусна и My Tracks, за да запиша разходката.

Вижте Сопот – х.Дерменка на по-голяма карта

Тук е мястото да кажа, че очаквах далеч по-слабо приложение, но My Tracks надмина очакванията ми, успявайки да запази добре нашия път и да не изхаби съвсем батерията на телефона ми. При всички положения обаче ще ми трябва допълнителна енергия, ако ще ходя повече с My Tracks. Вече поръчах едно такова, да видим дали ще свърши работа (подаръкът от Кирчо за съжаление се оказа от най-евтините соларни батерии и се скапа след 3-4 използвания).

По пътя към х.Дерменка спряхме на х.Добрила. Много добро място, допадна ми доста. Като изключим огромната, зарязана соц, постройка в близост, мястото ще е фантастично за прекарване на няколко истински зимни дни там. Е, няма ски писта (освен една зеленееща, кратка такава за деца), но пък зимата едва ли ще е супер населено, т.е. по всичко изглежда, че може да даде много спокойствие и бял пейзаж. Още тогава си обещах да организирам нещо, вече работим по въпроса, дано се получи!

На х.Добрила “поехме” по една студена бира, взехме въздух и изсушихме фланелките. След което тръгнахме по останалата част от пътя към целта на деня.

Цялото ходене ни отне около 4-4.5 часа. Стара Планина като цяло е страхотно място, но денят беше толкова горещ, че добре че бяха малкото горички по пътя, иначе сигурно нямаше да стигне 1.5л вода на човек. А в Балкана няма вода така, както в Родопите.

Обичам статистиките, а вие? Според My Tracks, статистиката за цялото ходене този ден е:

Всичко изминати	13.63 km (8.5 mi)
Общо време (с почивки и всичко)	5:35:46 ч.
Чисто ходене	3:35:14 ч.
Средна скорост за цялото време	2.44 km/h (1.5 mi/h)
Средна скорост на ходене (вижда се какви пишман туристи сме )	3.80 km/h (2.4 mi/h)
Макс. скорост	5.58 km/h (3.5 mi/h)
Мин. височина	1500 m (4922 ft)
Макс. височина	1890 m (6201 ft)
Общо изкачване	2153 m (7062 ft)

И х.Дерменка, и х.Добрила бяха много добре технологично оборудвани. Оставям настрана факта, че х.Добрила има webcam (което като че ли е върха на сладоледа вече), и на двете хижи имаше безжичен интернет. Вече като че ли се налага правилото “GSM може да няма, безжичен интернет – има”. Виждал съм го на повече от две планински места, което ясно показва кое е по-необходимо за човека .

На х.Дерменка похапнахме както си следва, поговорихме си и по леглата. Единственото странно нещо в цялата ситуация там беше, че в стаята ни, мъничка и пълна с легла, нямаше отварящ се прозорец. Което ни принуди да внимаваме какво правим в банята, защото беше ясно, че ще се спи с отворена врата към нея.

Още вечерта се роди идеята на другия ден да не се връщаме към х.Добрила, а да слезем към с.Кърнаре и от там с обществения транспорт (какъвто хванем) да стигнем до Сопот. Така ще видим повече и по-различна планина, а и няма да се връщаме по маршрут, който вече познаваме. Жените малко помрънкаха (Веси се отличи!), но нямаха много избор.

И така, на другия ден потеглихме към с.Кърнаре. Местните ни увериха, че час и половина щяло да стигне, но с нашето ходене се оказа значително повече. Това, че основната част от маршрута беше слизане допълнително утежни нещата и към края вече оплитахме краката и колената сериозно се обаждаха. Маршрутът за деня беше както следва:

Вижте х.Дерменка – Кърнаре на голяма карта

Статистиката от този ден е:

Всичко изминати	8.83 km (5.5 mi)
Общо време	2:55:50
Чисто ходене	2:06:35
Средна скорост за цялото време	3.01 km/h (1.9 mi/h)
Средна скорост на ходене	4.18 km/h (2.6 mi/h)
Макс. скорост	6.53 km/h (4.1 mi/h)
Мин. височина	566 m (1857 ft)
Макс. височина	1614 m (5295 ft)
Общо изкачване	496 m (1627 ft)

Интересното дойде, когато пристигнахме в с.Кърнаре. Оказа се, че влака за Сопот сме го изпуснали, а автобус всеки знаеше, че има, но никой не знаеше кога го има. Чакайки на спирката се сетих за Шефа – стар казармен познат, родом от Сопот, за който друг приятел ми беше казал, че си карал отпуската в Сопот. Дръннах му един телефон и се оказа, че е наблизо и че (типично за него) няма да има никакъв проблем да удари едно рамо и да ни закара от Кърнаре до Сопот.

Речено-сторено. След по-малко от чак Шефа беше на място, награби остатъка от нас (някои вече бяха тръгнали с автобус, но аз бях дал дума да чакам) и ни закара тъкмо до лифта. По пътя ни открехна за интересни подробности относно Сопот, родовете там и генетичната им обвързаност с Вазов (публично вярване е явно, че поне 20% от Сопот са генетични потомци на големия писател, отличил се като голям и в една друга област). Също така по пътя ни показа и кръчмата, в която с голямо удоволствие похапнахме, преди да тръгнем за Пловдив. Шефе, голям си, едно голямо “благодаря” за теб, човече!

Като цяло за двата дни се събраха около 20-22 км ходене. Което за нашия начин на живот никак не беше зле. Видяхме две много добри хижи, върнахме се със здрава мускулна треска.

Но пак ще повторим. Райското пръскало ни чака. Не знам дали тази година, но ще го видим. Направих и снимки, но публичен албум не съм пускал… който трябва и знае къде, може да ги намери

Great Read: “Zero Day”, by Mark Russinovich

Posted on 6/15/20116/15/2011 by Doncho

I’m die-hard computer fan. I’m also a Microsoftee. Well, an ex-FTE, but that doesn’t matter much. Once a Microsoftee, forever one. You all know about The Powers Of the Dark Side, right 🙂 ?

During my 6+ year Microsoft career I’ve met many bright minds and many great hackers. That was one of the things, which made it great to work at the company. I knew Mark Russinovich’s name (wikipedia, blog) long before he became Microsoft Technical Fellow, but I never believed I’ll have the chance to get to know him in person and to have some good talks with him. This is one of the big things, which a Microsoft career can give you: opportunities like that.

I never missed Mark’s talk, when I was attending (any) conference he was speaking at. Each time it was great experience and lots of fun. I’ve attended his “The strange case of unexplained” talks more than 4 times in total and each time I found it great experience and lots of fun. I’m using Mark’s tools and techniques more often than I even realize. Maybe weekly, if not even daily.

So it was more than natural to me that I preordered “Zero Day”, the first non-technical book he wrote, as soon as I’ve discovered the book is coming.

Unfortunately, the book came and I never found enough time to read it as it deserved: carefully and with full understanding. English is my 2nd language and as such I’ve developed strange “quick-read” ability, which us good for 90% of the cases, but not for this book. This had to be red thoroughly! So I waited, until this Greek vacation, when I had the chance to enjoy the book to its most.

To me reading “Zero Day” was pure (hacking) pleasure. I found it intriguing, brilliant and easy to read. Each page, each chapter was computer action with pace, which only Mark can create. If you’ve seen his presentations, you’d know it. The fact that Mark “knows the stuff” to its core makes the book events quite believable. And scary. Because despite the book is Fiction, the story it tells is surprisingly real. And something, which could happen. And something I hope will never happen.

Computers are very important for our way of life. For our well being, for our security, for our life. Both at “single person” level (i.e. life support system in a hospital) and globally (i.e. nuclear power plant control system). “Zero Day” makes you start seeing the things in quite different, very sharp angle. And if you’re paranoid, it may make you start digging your own underground shelter in you backyard.

However, what I disliked in the book was the “hacker’s slang” of all e-mail and chat there. It’s hard to believe that bright, intelligent people will use keyboards with all vowels taken out. Or that they’ll be so lazy they would prefer to write “brllnt”, instead of “brilliant” for example. They’d be smart people and they’d know that skipping the two vowels would not save then much time typing, but’ll significantly increase their peer’s reading time. So every time I had to read this “hacker text”, I was feeling irritated, because I found it unreal and stupid.

Apart from this, the book is great. Anyone can learn a lot from it about how badly we’re protected. And make some conclusions. And remember it, when his Windows-expert-neighbor tells him how normal and ubercool is to have its Windows Update turned off.

Another interesting thing here is the fact that the book is painting the picture of cyber Apocalypse, based on computers with Windows OS. I know Mark is not a person, who’d eat any marketing bullshit (he’s just too high at Microsoft for someone to start nailing his book script), but I also wonder if anyone from the Company approached him “on time) with demand to change something regarding that. It’ll be very interesting to know, but of course we’ll never know :).

To conclude: “Zero Day” is highly recommended cyber-crime, cyber-security novel, which any computer geek will enjoy for sure. About non-tech geeks I can’t tell you yet, but one non-tech geek already requested to lend her the book, so we’ll see quite soon 🙂

Планина 2010

Posted on 8/23/2010 by Doncho

Всичко живо кръщава продукти *2010, та и аз реших тазгодишната планина да я именовам “2010”. Нали сме 2010-а все пак…

Значи, тази година преживяването беше доста по-различно от предишните походи из дивото. Тази година направо беше питомна, дали заради ЕГН-тата на компанията, дали заради това, че всички сме доста уморени от ежедневието и допълнителната физическа умора хич не ни беше по вкуса. Причината не е уточнена, но е факт – планината тази година не беше безкраен, ежедневен поход из дивите чукари, а спокойно и лежерно прекарване на брега на язовир “Широка поляна”, до гр. Батак. Разбира се, частта от компанията, която така или иначе искаше да ходи си ходеше, но за никой не беше задължително. Или наложително, както е в походите по маршрут.

Макар, че като цяло местността е планинска, околностите на язовира са далече от това, което ние наричаме “диво”. Когато тръгнеш да се разхождаш, на всеки 3-5 мин. се разминаваш с друга група или хора, или автомобил, или дървовоз, натоварен до пръсване с трупи. Тежкото спокойствие и тишина, която Гуна махала и околностите ѝ могат да предложат тук са само мечта. Това обаче са минусите. Плюсовете са лежерното прекарване и истинската почивка, както и сравнително лесния достъп до електричество, автомобил и Мрежа (макар и бавна, честно казано).

Понеже взехме колата на Веси, с нея си имахме малкия ѝ генератор на 220V, който се оказа обаче недостатъчен. Моя глупост забрави, че за зареждане на X200t ми трябва “шуко” контакт, а колата макар и осигуряваща необходимата мощност, има “малкия” размер контакти, предназначени като за зарядно на GSM. Или за зарядно на малкия ми ATOM базиран нетбук. Нетбука обаче остана в Пловив и аз бях непрекъснато под необходимостта да включвам тук-таме из заведенията ноутбука, за да консервира така необходимата енергия. Добре, че повечето заведения бяха толерантни.

Иначе бивака си го биваше. Веднага, след като намерихме мястото закарахме колите досами мястото за бивак. Пътят си беше малко предизвикателен, от два солидни, разкаляни участъка колите заприличаха на биволчета, току-що излязли от калта на язовира. За сметка на това не се наложи да мъкнем посуда, продукти и т.н. необходимости. А и колите “преспаха” около нас първата и втората вечери. Понеже бивакът беше “статичен”, си позволихме шатричка, масички, столчета и други глезотии, недопустими при временните биваци на предишните екскурзионни.

Бързичко разучихме околността. Само на някакви 10 мин от бивака намерихме вили “Романтика” – комплекс от ресторант, заобиколен от вили, които се дават под наем. Всяка от вилите побира от 4 до 6 човека. Отвън изглеждаха много добре. И наоколо имаше wireless мрежа (нещо, което доста ме удиви мен лично). Откак ги открихме, всеки ден ходехме там за сутрешно кафе (и за другото нещо, дето се прави сутрин, и в природата е доста по-неудобно). Цените бяха леко понадути (закуска от 3 пържени филийки и парче сирене струваше около 7 лв), но пък не се цупеха, че ходим там да правим сутрешното нещо, а и даваха без проблеми да зареждаме оборудването.

Първия ден (понеделника) беше изцяло посветен на устройването на бивака. Вторник обаче решихме да обиколим пеша язовира, по коларския път, построен около него. Така бяхме избрали бивака, че горско стопанство “Широка поляна” се явяваше почти по средата на ходенето, та там планирахме да поостанем, за по бири и страхотни, местни пресни пържени картофи. Аз също реших да ходя, защото правилно ми се струваше, че ако не се възползвам от този лек маршрут, ще си остана без никакво ходене през останалите дни. Останалите маршрути бяха доста по-предизвикателни, а и не беше ясно доколко щяха да бъдат “направими”.

Тръгнахме около 12:00, директно от (виж по-горе) “Романтиката”. Аз мъкнех на гърба си цялата електроника (фото+обективи+телефон+компютър+зарядно), защото междувременно използвах времето да зареждам батериите на контактите в ресторанта. Цялото разстояние за деня беше около 16 км, а лелеяната междинна цел – на около 10. За сметка на това равен терен, мек и удобен коларски път, много сянка и за радост на Веси – пълно с ягоди. По пътя също така срещахме много други бивакуващи хора – явно ако човек търси спокойствие и саможиво ежедневие, този формат на почивка не е за препоръчване. Десетте километра до междинката ги взехме за малко повече от два часа, което съчетано с мотаенето по ягодки, гъбки, снимане и други развлечения беше доста добър резултат. Когато стигнахме до стопанството направихме планираната почивка и след това отцепихме за втората част от прехода.

Макар и по-къса, втората част беше определено по-зле, защото голяма част от нея е по асфалтовия път Батак-Девин. Да се върви по асфалт далеч не е от най-приятните изживявания, но за наш късмет поне слънцето беше спокойно, печеше си без да прежуря и асфалтът съответно не беше като котлон срещу нас. По асфалт имахме около час, след което за още час по коларския път пристигнахме в бивака.

Вечерта си беше от “стандартните”: китара, песни и танци на народите, ядене, пиене, всичко не точно в този ред. Времето все още беше перфектно.

Третия ден, срядата, беше айляшко. Разбира се, няколко суперентусиасти тръгнаха на поход. Ние обаче се скатахме прекрасно, мотайки се и почивайки през целия ден. Поскиторихме малко насам-натам, но общо взето денят беше толкова хубав, че вече нищо не помня от него . Същия ден обаче започна постепенно да се случва промяната във времето, която ни бяха предсказали. Точно по план, около 16:30 удариха първите капки дъжд. Ние веднага преместихме колите от комфортното място до бивака на стабилен, импровизиран паркинг до асфалта, защото подозирахме какво ще се случи, когато торфът стане мокър. След като ги преместихме, времето като че изглеждаше да се оправи и да ни се размине само със сплашването, но уви – около 18:30 удари такъв дъжд, че огънят едва оцеля. Всичко беше прибрано на сушина, палатките – окопани, а ние готови за мокрото изпитание. Поваля около час-два, и след това поспря. Даже се показаха малко звезди.

Дъждът не развали особено много прекарването вечерта. Китарата пак беше на линия, заедно с обичайните заподозрени. Можеше и да е по-зле, с наводнени палатки и т.н. Рововете около палатките свършиха работа, а по-хитрите от нас се бяха осигурили и с матрак, а не с прости шалтета като нас. Нейсе, в палатката ни имаше само няколко капки вода, а продължителния дъжд през нощта единствено леко навлажни чувалите. Тази палатка се оказа изключително добра покупка, въпреки единствения си слой успя да ни запази сухи неведнъж. Жалко, че скоро ще трябва да я сменяме – животът ѝ бавно отива към своя край.

Четвъртъка не беше кой-знае колко по-добър. Мрачно, валящо, слънцето се опита да пробие, но нещо хич не му излезе номера. Като цяло – гадно.

След дъждовните дни моето желание за къмпингуване нещо съвсем се изпари. След дъждовния четвъртък усещах ищах и у Веси за прибиране, но не ми се вярваше да съм чак такъв късметлия. Когато обаче в петък си поговорихме сутринта разбрахме, че ни е достатъчно и искаме пак да сме чисти, изкъпани, обръснати (това за мен, де) и изобщо – градски хора. Речено – сторено: палатката беше просната да се суши (петък вече имаше слънце), багажът беше събран. И около 16:00 благополучно потеглихме към Пловдив.

След още два часа си бяхме у нас, чисти, красиви и щастливи . И отпуската приключи с прекрасен уикенд с приятели в цивилизацията.

Дали бих се върнал в същото? По-скоро не. Нещо ми се струва, че дните когато къмпингуването в този си вид ми харесваше са безвъзвратно загубени. Може би за ден-два на палатки би ми било ОК, но повече… нещо не ми се нрави. Дали съм се разглезил безмерно, дали натоварването е такова, че почивката трябва да е истинска почивка (разбирай – с удобства), това не знам. Но определено спането на шалте повече от 1-2 вечери се превръща в предизвикателство. След това боли гръб.

Иначе няколко плюса:

Компанията си е нашата компания, хора които обичаме и с които ни е приятно
Безкрайно евтин начин да си изкараш все пак някаква почивка. Е, ако не ходиш в “Романтиката” да ядеш филийки :).
Почивка извън града, сравнително спокойно

За други не се сещам . Минусите няма да пиша, че съм ставал твърде негативен .

Албумът с всички снимки от преживяването.